Интервюта и репортажи от архива на Румяна Узунова: Част I, глава I

Част І: Паралелни светове

От „борбата за социализъм” до „реалния социализъм” и преустройството му
Официалното говорене
Онова, за което не се говори
Гражданите проговарят

Част Първа: ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ

Глава І: От „борбата за социализъм” до „реалния социализъм” и преустройството му

„Кошмарни спомени” (Милка Генадиева)

Милка Генадиева: От началото на 1939 година България беше напълно изолирана. Пътните, пощенските, въздушните, железопътните съобщения със западните страни бяха прекъснати. Аз бях взела доктората си по право и възнамерявах да остана във френската столица до края на войната. Професор Мазон(?) ме беше назначил като говорителка във френското Радио. Столицата на Франция беше окупирана от Хитлер, срещу когото се /направи/ изправи френският народ. Разбира се, участвах в съпротивителното движение, заради което бях наградена с ордена „За храброст”. И в края на `45 година бях изпратена като постоянен кореспондент на Агенция Франс прес в България. Преди да тръгна от Париж за София минах през българската легация в Париж, където ме осведомиха, че един военен преврат е докарал на власт едно коалиционно правителство, оглавено от Кимон Георгиев, в което влизаха Никола Петков и Трайчо Костов /съответно втори подпредседатели/, Дамян Велчев, Борис Бумбаров, Асен Павлов, Ангел Въжански (?), Антон Югов, Минчо Нейчев, Петко Стайнов, Рачо Ангелов, Димо Казасов и др. Това беше съставът на т. нар. ОФ-правителство. Д-р Димитров (Г.М. Димитров), повикан телеграфически да заеме поста си - /на/ главен секретар на БЗНС, отказал да участва в новосъздаденото правителство. На Запад нямахме никакви сведения по вътрешното положение в България. Д-р Димитров обиколил България и установил, че ген. Бирюзов е истинският господар на страната, комуто Сталин беше дал на разположение 300 хиляди съветски войници. Освен това Централният комитет на БКП беше дал писмени инструкции на низовите им организации да вземат решения, без да искат разрешение от който и да било министър… Пристигнах на летището „Божирище” в около 11 часа преди обед и останах много изненадана, когато видях броя на съветските войници около моите посрещачи. Един съученик на брат ми ме осведоми, че регентът Бобошевски е поискал да му съобщи, /че трябва/ щом пристигна… Братовчедката ми, Мара Рачева, е била арестувана – това ми съобщи един младеж, който беше оставен на летището, за да може да ми даде известни сведения… Никола Петков беше изпратен от правителството да подпише примирието със Съветския съюз в Москва. Георги Димитров, преди да се сбогува с него, го натоварва да предупреди д-р Димитров, че в България място за двама „Димитровци” няма - което означавало, че ГеМето трябвало да напусне България по заповед на секретаря на ІІІия Интернационал… Колата на… г-н Бобошевски пристигна и ние отидохме направо в дома на Мара Рачева, която пък беше отишла в Централната гара, за да посрещне д-р Димитров. Спомням си с каква бързина обикаляха в София думите на ГеМето, думи, които бяха произнесени при посрещането му: „Пазете свободата си, която си извоювахте, като зеницата на очите!” /Няколко дни след това ген Бирюзов ултимативно поиска оставката на главния секретар на Земеделския съюз./ Няколко дни след това ген. Бирюзов поиска ултимативно поиска оставката на ГеМЕто и главният секретар на Съюза свика Върховния съюзен съвет в Агрономическия факултет. След бурни разисквания, които се водиха под обсадата на дулата на заредените оръдия, готови всеки момент да сринат сградата,… отхвърлиха ултимативното искане на ген. Бирюзов… и Никола Петков енергично протестира пред Югов за наложения над Доктора домашен арест, както и срещу незаконното задържане на Мара Рачева. Югов отговорил, че Мара Рачева ще бъде освободена скоро и че родителите й ще могат да й занесат храна и дрехи в милицията. Няколко часа след това от Дирекцията на милицията телефонирали на Петков, за да го осведомят, че неговата секретарка се е хвърлила от 5ия етаж на Дирекцията на милицията. Никола Петков отговаря, че Мара Рачева не е имала никакво основание за самоубийство и че те нагло лъжат, след като са убили младото момиче, чийто дядо е бил опълченец на Шипка и чийто баща беше генерал-щабен полковник. От милицията продължават да поддържат версията на самоубийството и осведомяват Никола Петков, че трупът ще бъде предаден от милиционерите в 8 часа сутринта в закован сандък. Трупът бива получен от вуйчото на Мара Рачева, който успява да наложи на милиционерите да пренесат трупа от сандъка в един нормален ковчег, който е донесъл вуйчо й… Няколко дни преди да бъде арестувана, Мара Рачева разказвала на майка си, че Югов иска да ликвидира физически д-р Димитров… Когато се завърнах вкъщи, намерих една покана от Американския посланик, който ми даваше среща на другия ден в Амбасадата. Срещнах в Американската вила в Симеоново д-р Димитров, когото не бях виждала от войната насам. Докторът беше охраняван от трима американски войници, въоръжени. Цялата Американска вила беше обградена отчасти от милиционери, и отчасти от съветски войски, оглавявани от един съветски полковник. Защо това? Просто защото съветският полковник се бил опитал да отвлече д-р Димитров, но не успял. Ето защо американският посланик г-н Барнс(?) /самият той въоръжен/, е въоръжил и д-р Димитров, на комуто е доставил един револвер, и казал на съветския полковник, че той е в непрестанна радиовръзка с Бялия дом и че е готов лично да защищава д-р Димитров… Майката на Мара Рачева, доведена с кола до гробищата, където телото е измито и облечено от моята майка и сестра. Ние бяхме… покрили с цветя телото, но майката на Мара Рачева… изхвърлила цветята /които бяхме турили именно за да не се вижда страхотната инквизиция, на която е била подложена младата девойка/ - ние я бяхме покрили с цветя, за да се прикрият следите от инквизицията, на която е била подложена Мара Рачева… Тези инквизиции са следните: Изтръгнати ноктите на ръцете, горени ръцете от китките до рамото, езикът прехапан или отрязан, лявата гърда носеща дълбока рана, дясната буза насинена и подута. Когато майка й повдигна ръцете, гръбнакът се видя, че всички кости бяха изпочупени; а медицинското свидетелство… показа, че роклята, с която беше облечена, нямаше нито една капка кръв, което показва – според свидетелството – че трупът е бил държан в лед… На другия ден една непозната жена поискала да види майката на Мара, за да й опишела какви мъчения е понесло нейното дете. Тази жена беше явно провокаторка, която ние изгонихме, като я открихме. Първата панахида след смъртта на Мара Рачева. На 9ия ден от убийството на Мара Рачева гробището беше окупирано от цивилни и униформени милиционери, и всичките врата на гробището бяха с един пост, който беше даден там, за да стои, без да мърда. Една група земсисти… с оранжево знаме бяха дошли да се преклонят пред гроба на Мара Рачева. Аз бях довела на панахидата един военен кореспондент, във военна униформа /американска униформа/, чийто присъствие спаси доста голям брой земсисти от побой, защото първото нещо, което милиционерите направиха, беше да арестуват тези младежи… Д-р Дертлиев, председател на младежите – социалисти, държа реч на гроба на Мара Рачева, в която казваше: „В България всичко е Бастилия. Вижте гробището. Милиционерите са окупирали гробищата. Даже… /даже/ гробищата са превърнати в България в Бастилия!”, завърши д-р Дертлиев.

(8.04.1990 г., ролка № 96)

За състоянието на българското село (Григор Симов)

Румен Воденичаров: Искам да представя на Вашето внимание статията на Григор Симов за българското село.

“Тоталитарната система, наложена в България няколко години след 9 септември 1944 г., непрекъснато ни поднася доказателства, че по природа е античовешка, антинародна, антинационална. Преди всичко обаче тя е антиселска. Селяните у нас, също както селяните в Съветския съюз, бяха откъснати от земята, която притежаваха. Неописуеми са физическите страдания и психическите травми, причинени при т. нар. „колективизация”, която бе всъщност една безпричинна, насилствена конфискация на земята и имуществото на българските селяни. Единствената искрица на надежда след този погром над огромното мнозинство на българския народ беше неугасващата вяра на селяните, че това закрепостяване не е възможно да продължава вечно, че това е някаква необяснима грешка и за това следва рано или късно безумието да бъде поправено. Безумието още не е поправено. Но резултатите от варварския експеримент надминаха предсказанията и на най-черните песимисти. Мнозинството от довчерашните грижовни и компетентни стопани на земя, добитък, инвентар, наследявани от поколения и умножавани с денонощен труд, препълниха градовете като черноработници в грандоманските заводи - гробници на човешко здраве. Десетки години вече тези заводи работят на загуба; десетки години димът от техните комини трови безмилостно природата. За построяването им покрай тях се унищожиха милиони декари най-плодородна земя. Стотици хиляди нивички в планинските и полупланински райони, обработвани от хилядолетия, напълно запустяха и са вече негодни за земеделие. Запустяха кошари и обори. Като следствие от този процес обедняха и рафтовете за хранителните стоки в магазините. Оставени без имот и поминък, без перспектива, селяните масово напуснаха селата; а тези, които останаха, неусетно и методично бяха превърнати в крепостни селяни. „Всички хора се раждат равни”- се казва в Хартата на правата на човека, но за българските псевдоаристократи, управляващи не по закон, а с укази и разпоредби, даже подписаната от тях Харта явно не струва нищо. С наредбите за жителството, за бюрата по „Труд и работна сила”, за забраната да се назначават в градовете лица, заети в селското стопанство в България се утвърди не реален социализъм, а по-скоро реален феодализъм. На българския селянин е отнета почти всякаква възможност да се засели или дори само да работи извън своята община - в някои от близките градове. Тази забрана важи и за гражданите на по-малки градове, които биха искали да живеят и работят в по-голям град. Най-непристъпна за всички стоящи по-долу от столичани във феодалната йерархия е столицата София. Единствено за жителите на главния град не е в сила феодалното право. Те са свободни - и това е разбираемо - да се заселват в почти всяко населено място на страната. Да, такова е, резюмирано в няколко изречения, нерадостното положение на нашия селянин и на нашето село.

А какво бяха селяните и селото за България?! Селото - това бе България, селяните - това бяха българите. До преди половин век България беше селска страна. Корените на нашия народ, на нашата национална култура беше в селото. Но какво остана от тази култура? Местните народни наречия и диалекти, с които бе толкова богата България, започнаха да изчезват. За разлика от съседни нам земи народните ни песни са почти мъртви, след колективизацията престанаха да се развиват и обновяват. По Българското радио от десетилетия се излъчват едни и същи народни песни. Повтарят се по такъв начин, като че ли се цели наистина да втръснат на младежта и един ден хората да въздъхнат с облекчение, ако тяхното изпълнение се прекрати. Българите са изтръгнати от своя корен. Те са отчуждени не по своя воля от земята, на която живеят, и от самия източник на живота - природата. Изтръгнати са и корените на българската нация и пред очите ни тя вехне. Вехне духовно - более физически. Все повече хора осъзнават тревожното състояние и съдбоносните негативни процеси, но не е лесно да се потърсят и предложат решения, тъй като у нас все още се потиска всякаква градивна дискусия. Защото за такава дискусия нещата трябва предварително да се назоват с истинските им имена. Така, както вече става в Полша, Унгария и Съветския съюз. Българската социална и национална политика от дълги години е освен против интересите на етническите малцинства, против интересите и на самата българска нация. Тя е пагубна за България. У нас властва безправието. Най-безправният гражданин е българския селянин. Алтернативата е една: чрез гражданска активност, свобода на съвестта и равенство пред закона към създаване на правова държава.

Григор Симов, с. Парамун, Трънско, селянин, работник, политзатворник.”

(статията е прочетена на 01.11.1989 г. от Румен Воденичаров като част от бр. 1 на Информационен бюлетин на НДЗП; Р. Воденичаров, химик, работи в НИХФИ, член на ръководството на НДЗПЧ; ролка № 21)

За състоянието на религиозния живот в България (Румен Велашки)

Румен Велашки: „О, Боже! Дай ми спокойствието да приема онова, което не може да бъде променено, смелостта да променям онова, което може да бъде променено, и мъдростта да знам разликата.”

Братя и сестри, стародавна е патриотичната църковна традиция в България. Историческата памет на народа ни свързва миналото с настоящето. Това е народосъхранителната сила на единство чрез църквата. Народното съзнание засилва привързаността към църквата, към бащи и деди. Чрез това съзнание народът ни живее с миналото си, пребъдва в общение с онова, което е било велико, свещено, строително. В духа на преустройството и новото политическо мислене, които днес заливат света, расте и християнският ентусиазъм. Защото демокрацията, лишена от християнската си етична основа, губи своята същина и се превръща в инструмент на други принципи и цели. Християнството не е овчедушие, както мнозина се опитват да го представят. Християните за първи път в историята на човечеството въстанаха с мъченически подвизи в защита на свободата на съвестта и на изповeданията. Християнската проповед за първи път провъзгласи пълно равенство на всички на хора пред Бога независимо от тяхната народност, пол, класа. Гратик - министър по времето на императорите Александър ІІІ и Николай ІІ, като анализирал причините за революцията, избухнала към края на Руско-Японската война, пише: „Тя, православната църква, е преобразена в мъртва институция, в бюрократично учреждение. Религиозният култ не се дава Богу, а на земни богове.” Колко са актуални неговите думи сега! В момента родната ни православна Църква преживява период на най-жалкото си съществувание във вековната си история. Много храмове са обявени за паметници на културата, но тенденцията е и Българската православна църква да се превърне в паметник на културата. Днес нашите манастири са в окаяно състояние. Някои от тях са почти обезлюдени, други - покрити с праха на забвението. При сегашното обедняване на църквата, при пресушаването на всичките й жизнени сили за творческа и спасителна работа, как може тази църква да бъде носител на вяра?! Не случайно мнозина православни, разочаровани от сегашното състояние на нещата в родната ни църква, преминаха в различни инославни изповедания. При създалото се положение не бихме могли в никакъв случай да заемем ролята, която ни е отредила историята. За сегашното състояние на нещата не без вина е и сегашната църковна управа, която не винаги на време, с живост и сила е поддържала божието строителство сред повереното й достояние. Време е да се пробудят за живот и дейност дремещите църковни сили, да се запалят изгасналите светилници и тогава народът ни ще се възроди за нов живот. Свети апостол Павел ни съветва: „Вие сте скъпо купени. Не ставайте роби на човеци! Вземете щита на вярата, с който ще може обезсили всички нажежени стрели на лукавия!” Българската православна църква е институцията, която има най-големи заслуги пред българския народ. Християнството е било живата спойка на народността ни. То е оформило и възродило нацията ни. Християнската религия е религията на нашия народ и всеки българин, който милее за вяра и род, не може да остане безразличен към сегашната църковна действителност. Възприемайки мекушава линия по проблемите на църквата и вярващите, официалното ръководство на Българската православна църква пренебрегва и изпразва от съдържание възвишените идеи на християнството и Божието строителство. Ръководството изпълнява преди всичко церемониален характер, служи за показност пред света. „Никой, като запали светило, не го захлупва под съд, нито го туря под одър, а го турят на светилник, за да виждат светлината ония, които влизат.” Мнозина висши клирици развиха дейност, която на практика отслаби църквата в България, защото бяха обикнали повече човешката слава, отколкото Божията слава. Господ Исус Христос поръчва на своите апостоли: „Ето, давам ви власт да настъпвате на змии, скорпиони и на всяка вражеска сила, и нищо няма да ви повреди”. Ясни са Господните думи: „Който не е с мене, е против мене!”. С многото стъпки, който направи, официалният Синод разстрои напълно църковния живот. Всичко това е отстъпление пред Бога и пред вярата. Духовните училища са почти празни. Материалната база е в окаяно състояние. Духовната семинария „Св. Иван Рилски” в с.Черепиш прилича по-скоро на епархийска семинария, отколкото на семинария от национален мащаб. Голяма част от църковните служители, работещи под ведомството на БПЦ, заемат по няколко щатни длъжности, а в същото време мнозина богослови са на улицата безработни или са принудени да работят ниско квалифицирана работа, предимно в строителството. Заплатите на цивилните църковни служители са едни от най-ниските в България. Истината е, че Българската православна църква не милее за кадрите си и не осигурява работа за мнозина от питомците си. Но за сметка на това митрополитите, епископите и високопоставените бюрократи от номенклатурата щедро раздават благодеяния на свои роднини, близки и приятели в църковното ведомство. Голяма част от служителите в Светия Синод и митрополитите в църковните институции - музеи нямат богословско образование. Нещо повече - те дори са атеисти! Факт е, че държавата не признава висшето богословско образование и научните степени на преподавателите в Духовната академия. Получава се един парадокс: когато един богослов се намира в сграда под ведомството на Църквата има висше образование, а когато се разхожда по улицата или се намира в държавно учреждение, вече няма висше образование. Не е ли това една дискриминация? Не е ли това унижение за човешката личност? Не звучи ли абсурдно всичко това? За нас остава утехата, че народът дълбоко тачи и цени богословското образование. От казаното до тук става ясно, че да учиш богословие в България трябва много смелост. А колко е трудно един богослов да остане почтен и да не направи компромис със съвестта си?! Чрез своята късогледа и бюрократична политика по отношение на кадрите си официалният Синод съдейства косвено много богослови да бъдат манипулирани от различни държавни органи. Високопоставени наши духовници обичат да повтарят и преповтарят по симпозиуми, конференции и юбилейни тържества крилатите думи на епископ Иларион Макариополски: „Там, където народът, там и ние!”. Сега, когато българският народ и всички вярващи желаят преустройство във всички области на живота, официалният Синод на БПЦ има възможност на дело да докаже, че там, където е народът, там ще бъде и църквата. Защото лицемерната декларативност не е вече нужна на никого. Наистина крайно време е Синодът да разбере, че е настъпило ново време по форма, съдържание и дух - време за дела. Настана време разделно и за Българската православна църква, време за нейното истинско възраждане и обновление. В ръцете на християнина има два меча: един духовен и един светски. За това ние не можем да останем безразлични към промените, които настъпват в света. Християнството е най-хуманната революция и само духовно чисти хора могат да бъдат нейни знаменосци. Хора, достойни да служат на Христовата правда. Могат ли сега нашите духовни йерарси да кажат с чиста съвест Христовите думи: „Аз съм добрият пастир и познавам мойте си и мойте ме познават”?! Българската православна църква трябва да заеме своето достойно място в съвременното развитие. Защото тя е хранилище на свещени народни изяви. В нея са дълбоките извори на българското национално съзнание и на най-чистите и свежи пориви на народностно служение. Амин.”

(22.09.1989 г., ролка № 29)

Разсъждения за 3 март (Петко Симеонов)

Петко Симеонов: Нашето национално освобождение беше възможно благодарение на подкрепата на световното обществено мнение. Вярно е, че Русия интервенира военно, но тя можа да започне тази война, защото в целия цивилизован свят симпатиите бяха на българска страна. Българите бяха признати, че са част от света. Това, според мен, е една голяма поука. На 3 март е естествено всеки българин да си спомни с благодарност за велика Русия. С Русия ни свързват вековни връзки. От великия си брат получихме национално освобождение, Търновската конституция, освобождението от фашизма. Вярно е, че от там дойде командно-административния модел на социализма, но лично аз се успокоявам, че наред със сталинизма, сега оттам духа и вятърът на преустройството. Трети март е ден на освободителя, лично за мен. А и се чувствам длъжен да кажа за отношението ми към Съветския съюз. Не е ли странно, че ние не се разграничихме от Съветския съюз по времето на Сталин, когато днес е ясно, а тогава мнозина са знаели, че той е кървав диктатор, пред когото даже Хитлер бледнее. Не се разграничихме от Съветския съюз по времето на Хрушчов и като инфантили манифестирахме с царевични кочани, а квадратно-гнездовата сеитба беше алфата и омегата на земеделието. Не се разграничихме от Съветския съюз и по времето на Брежнев и Черненко, когато само слепоглухонемите не виждаха, че това са корумпирани старци, които себе си трудно управляват. И чак сега – днес! - установихме, че нашето преустройство имало някои особености. Най-интелигентният от съветските водачи - Михаил Горбачов - се оказа най-малко достоен за подражание. В стари времена копирахме от Съветския съюз цвета на перденцата по болниците, петобалната училищна система, виолетовото мастило, униформата на войниците и формата, цвета и курса на парите си, клонестата пшеница и пр., и пр. Но това беше по времето на Сталин, Хрушчов, Брежнев и срамът Черненко. Днес в Съветския съюз има хиляди неформални организации - в България всяка неформална организация се посреща на нож. Ние сме си имали и някои национални особености, твърдят някои другари. Но това го твърдят същите тези, които копираха до сега всичко от Съветския съюз! Днес в Съветския съюз излизат десетки и стотици печатни издания, в които съществува гласност на дело – аз лично съм абониран за 21 съветски издания и мога да видя какво печатат там. Сам се убеждавам. Следя съветската телевизия и също виждам какво излиза по нея. У нас няма нито едно едничко издание, което да си позволява да поставя неудобни въпроси на сервилно скования апарат. Ако се появи, то главният му редактор бързо изчезва. Продължава да се крие миналото. Аз не съм историк, но онова, което зная, ме кара да съдя, че не само убийството на Трайчо Костов украсява репресиите по времето на култа към личността. Бих искал да зная например повече за Никола Петков и защо той е убит. Бих искал да прочета или чуя в българските средства за масова информация повече за кооперирането на земята, особено в планинските и полупланинските райони, които бяха обезлюдени, а заедно с това беше стимулиран семейния акорд в отглеждането на тютюна в някои райони, което доведе до изострянето на етно-демографските проблеми. Много са въпросите, по които мълчим. Продължава да се крие и настоящето – жизненото равнище, състоянието на природната среда. Много от данните, свързани с околната среда, са секретни. Доходите например на висшия апарат, какви са неговите привилегии, са пълно табу и пр., и пр. Би трябвало до утре да говорим за нещата, за които мълчим или с най-общи фрази и двусмислени изрази се опитваме да поразчовъркаме в печата. Не мога да си кривя душата, че в двусмислиците, зад които истините се крият още по-добре, постигнахме голям напредък. Днес в Съветския съюз се свикват хиляди спонтанни митинги, манифестации, събрания, събират се подписки и пр. - подобно нещо у нас е невъзможно. Ние, които копирахме цвета на перденцата от съветските болници, днес сме разбрали, че имаме собствен път, че имаме национални особености. Оказа се, че нечии интереси са по-важни за българо-съветската дружба, са по-ценни от вековните ни връзки с Русия. 3и март, лично мен, ме подсеща и за една друга дата. През 1993 г. ще се навършат 600 години от падането на България под турско робство. Това също е поучителна годишнина. На Балканите, където са нагъчкани какви ли не народности, оцеляването и защитата на националните интереси винаги е било проблем. Нашата история ни учи, че нито с военна сила, нито със самоизолация, нито с икономическо развитие можем да отстояваме себе си - ние сме малка страна - и да бъдем достатъчно силни. Нашата сила е само една - тази, която ни донесе и освобождението преди 111 години: да имаме симпатиите на световното обществено мнение. Но симпатиите на света могат да бъдат спечелени ако успеем да създадем привлекателно общество, а не като днешното. Привлекателното общество означава да реализираме на дело правата на човека, за което сме поели и съответни международни задължения, да разгърнем истинска демокрация, така както официално я прокламираме, а не да се опитваме да създаваме нашенски си доморасляци, изпълнени с лицемерие и репресии. Но аз се питам, как ще създадем привлекателно общество, когато се страхуваме да се учим даже от Съветския съюз в привлекателните неща. Изведнъж се сетихме за своята самобитност - и то в лошите неща. Трети март ни учи точно обратното: Ние сме част от света. Благодарение на единството си с този свят сме свободни. Благодарение на това единство можем да бъдем и самобитни.

(П. Симеонов, социолог, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, 02.03.1989 г., ролка № 170)

За българския национален характер (Йордан Василев)

Й. Василев: Тази реакция във случая със Вацлав Хавел на част от българската интелигенция всъщност е съвсем естествена реакция. Това е азбуката на хуманизма - винаги трябва да бъдеш на страната на страдащия, на слабия, на този, които е поставен в положение на безпомощност. Това се вижда от изказванията и от действията на народите почти във всички страни - тъй че това, което една група български интелектуалци са направили не е нито извънредно, нито случайно. Интересното в случая за мен е друго: от доста време вече светът се вълнува от този случай; защо толкова късно се яви, прозвуча гласът на тази група, внушителна група български интелигенти? Това е по-интересното и в случая ми се струва, че това е израз на особеност на националния характер. Веднага се налага съпоставка с това, което стана в България преди един месец, дори по-скоро - в „случая” с Петър Манолов. Реакцията на всички волни или неволни участници в тази драма, която за щастие не се превърна в трагедия, говори за една общност на психическите реакции - всички реагираха с изчакване, с бавност, с търпение, като се почне със самия Петър Манолов, който всъщност не прояви никаква такава екстремна реакция на предишни неприятности, а чак когато беше поставен в положение на неизбежната самоотбрана ли, как да го кажем, безизходица ли, прибягна до последното му останало, т.е. гладната стачка, след дълго търпеливо изчакване. Това е едната страна. След това – реакцията на неутралната страна, тъй да се каже, на българската интелигенция: след дълго търпеливо изчакване, всякакви опити за диалог, за изказване на мнения, пожелания, нали, чак когато се дойде до опасност за живота на този човек, българската интелигенция или по-точно една част от нея /но мисля, че достатъчно представителна част/ прибегна до решително реагиране. И третата част - висшата администрация точно по същия начин реагира. Нека видим нещата с психологическа яснота - имаше също елемента на търпеливо изчакване, нали, на някакви други опити за действия, но когато дойде решителният момент, и в този случай реакцията беше същата и точна - върнаха му се документите, за които преди това нямаше никакви, привидно никакви желания да се удовлетвори това негово искане… и се върнаха. И всичките групи на българското общество, като се има предвид, че една личност също е група, също е личност за себе си, реагираха по един и същи начин. Ето и сега: гласът на българските интелигенти, на тази група, спрямо „случая” с Вацлав Хавел, идва със сравнително голямо забавяне спрямо световното реагиране, искане, настояване, но идва с една много настойчива и много представителна спонтанност, т.е. с една тежест, която така, ако ми е позволено да сравня, е доста по-решителна от изявления на хора и групи от други страни, защото за една малка страна, каквато е България, 102 души /между които има личности, които имат гласове на хиляди; няма нужда да ги споменавам тези личности, достатъчно е само да спомена тези като безкрайно популярния Радой Ралин!/ показва, че зад всеки социален жест един народ проявява основните свои качества. Всъщност това беше за мен интересното, това ми породи размисъл и рекох да ти го кажа, но то всъщност не е само отражение на момента, вероятно е и предсказание за бъдещи развития.

Р. Узунова: Искаш да кажеш, че е характерна национална черта да се поизчака, да се поогледат нещата, да се разсъди трезво?

Й. Василев: Точно, точно, точно.

Р.Узунова: И тогава да се премине към решения?

Й. Василев: Да, и тогава да се премине към решения - странични пътища, пътеки и когато вече се тръгва - се тръгва; но когато се тръгне, пък има една решимост, която е несравнима. Ето едно сравнение с поляците - те са импулсивни, бързи, реагират веднага, остро и някои път и недообмислено - и ефектът е сведен до една минималност. Защото сравни една улична демонстрация: излизат 100 души, те правят, вдигат шум - но в една улична демонстрация който и да бъде участникът, тя изразява точно толкова души, колкото участват в нея. Ако са сто, значи са сто и нищо повече. Докато един социален жест, както да речеме, имам предвид, понеже става дума за това писмо на част от българските интелектуалци, това е един социален жест с един огромен резонанс, щом като участват големи личности в него. Отново казвам, че няма нужда да ги изреждам …

Р.Узунова: И в „Харта 77” участват големи личности…

Й. Василев: Именно. Но сравняваме го с излизане на демонстрация, която изглежда нещо много. Според мене, социалният ефект от нея е минимален. Това са различни неща. Сравняваш, да речеме, една група полски студенти, останали младежи, които реагират много импулсивно, това е в характера на поляците, нали…

Р.Узунова: В поведението на „Солидарност” не виждам тази импулсивност…

Й. Василев: Не, аз говоря за улични демонстрации, за младежка реакция. Нали там са вече и по-умъдрели хора, които имат социален опит и намират по-точни реакции... И това, че сега тези разговори на Кръглата маса дават вече резултат говори, че и зад двете страни стоят мъдри хора. Това е. Но аз все пак си мисля… Доста често в Полша стачки, демонстрации изразяват един национален характер, една бурна реакция, която не толкова държи на резултата, колкото – да употребя тази отвратителна дума – изява…: да се направи нещо, без оглед на социалния ефект.

Р. Узунова: Ти пропускаш обстоятелството, че в България, макар за това да не се пише в печата, стачките всъщност не са били една и две…

Й. Василев: Да, обаче нямат такава … и аз не съм чувал, да си призная… Щом дори не се е чуло, и аз не съм чувал, значи те не са социален фактор, иначе се чува. Ти знаеш, в нашата страна всичко се чува, нали?! Което значи - казано семиотически - нещо, нали?

Р. Узунова: Да…

Й. Василев: Ето сега ми идва един пример от историята, за действията на българина, защото…, затова се връщам назад - атаката на Одрин. Там стои обявената за непревземаема крепост и т.н., и срещу това една млада армия и един малък народ, който няма някаква историческа опитност - нито армията му, нито офицерите му, да не говорим за войниците, че ги смятат за прости хора. Тръгват на атака българите, отсреща ги коси от една прекрасно укрепена крепост – перфектно, под немско ръководство укрепена - коси ги смъртоносен огън. Вървят бавно /специално е описано в шопския фолклор/, плачат, мрат, който може да се движи, не се връща назад. Така е, изглежда… бавно, бавно, но назад крачка – не!

Р. Узунова: Тя, и механиката на Априлското въстание комай е такава?!

Й. Василев: Там е малко по-друго, ми се струва. Там има други фактори, по-…, по-… по полския характер импулсивни, но във всеки случай подготовката му е същото. Едно масово убеждение, действие цялостно, обхващащо цял кръг, този район, разбира се, в който се подготвя въстанието – Средногорския, нали… и т. н. Но май много удължихме тази приказка и да ти кажа, тя не е интересна тема… Двама литератори, единият далече, другият се поти…

Р. Узунова: Мен мисълта ми беше за Априлското въстание, че като се стигне до твърдото убеждение, че пътят, че стъпките са напред, няма значение дали в трапа ще отидат те…

Й. Василев: Да, нали, решителност, тя вече е дошла и няма… За това са и тия изяви… Няма, няма връщане назад…

(Й. Василев, литературовед, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Повод за разговора е подписката, организирана от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в защита на осъдения за пореден път на затвор чехословашки драматург Вацлав Хавел, 2.03.1989 г., ролка 185)

За малцинствата ни зад граница и за герба

Мъжки глас: (…) Ако Ви интересува, мога да Ви прочета нещо, понеже аз се занимавам професионално с националния въпрос,… ако Ви интересува, това са някои въпроси, които са и към Вас отчасти… „Първо: Като се има пред вид активната дейност на унгарската и сръбската емиграция в защита на техните малцинства в Румъния, принудила и съответните правителства да направят нещо по въпроса, какво е отношението на българската емиграция към заплашените от разрушаване български села в Банат и въобще в Румъния? Вие знаете, че българското правителство нищо не прави. Второ: събитията през последните месеци разрушиха мита за съществувалата уж от векове отделно от румънците молдавска нация. Какво е отношението на българската емиграция към не по-реалната от Молдовската Македонска нация? И има ли некомунистически, македонистки организации извън югославска Македония? Трето: Какво пише и прави българската емиграция в страните–членки на Европейската общност за признаване на националните права на българите в гръцка Македония и Тракия, които се отричат /в противоречие с приетите при влизане в Общия пазар задължения/ от Гърция. Ясно е, че българското правителство не прави нищо по въпроса. Четвърто: Като се има пред вид дейността, развивана от хърватски, албански и тюркски организации сред работниците от Югославия и Турция в Западна Европа, какво се прави от българите сред /…/ (българската) икономическа емиграция от моравска, югославска и гръцка Македония? Пето: Ще бъдат ли реабилитирани и ще получат ли компенсация изселените през 1944 г. около 100 000 българи от Крим и Украйна, след като това е извършено или се предвижда за други засегнати национални групи? Ще бъдат ли възстановени ликвидираните след Втората Световна война български училища и печат в Бесарабия и въобще в СССР? На 17.02.1989 г. по програмата “Правата на човека” на радио “Свобода” бе съобщено, че гагаузки неформални групи са се застъпили пред Горбачов за създаване на Гагаузко-българска автономна съветска социалистическа република. Това е по руската служба. Шесто: Каква е степента на организираност на българската емиграция и какви са възможностите й за въздействие върху общественото мнение в сравнение с гръцкото, арменското, прибалтийското и други лобита в САЩ и в Западна Европа? Сътрудничеството на много от емигрантите с Комитета за българите в чужбина създава впечатлението, че изселването или бягството им от България е било за тях само средство за личното им спасение и благополучие, без да се чувстват макар и малко задължени да съдействат за извеждане на цялата нация от трагичното й положение.” Аз Ви казах вече, че съм научен работник, който професионално се интересува от тези въпроси. „Уверявам Ви, че жив интерес към тях се проявява от много други – хора от най-различни професии. Причината да ги чета пред радио “Свободна Европа” е, че за разлика от периода между двете световни войни, в днешните български средства за масова информация много повече се дискутира върху проблемите на Салвадор и Сейшелските острови, отколкото върху нерешения и до днес Български национален въпрос. Съвременните български управници са толкова заети насила да задържат и асимилират българските турци, цигани, татари и други, че не им остава нито време, нито желание да се занимават с проблемите на сънародниците си в чужбина, камо ли да предложат на нуждаещите се земя и убежище в България.” Тука става дума, преди всичко, за румънските и за съветските, които желаят да се изселват. „Предлагам Ви да създадете постоянни рубрики, които да информират за историята и проблемите на българските малцинства там, където те са потискани, за тяхната писменост, културен живот, организации и прегледи, обзори на печата им в страните, където националните им права се зачитат. Такава дейност отдавна се върши от унгарската, румънската и други национални редакции на радио “Свободна Европа” и „Свобода”. Ако считате, че тези проблеми са интересни, може вашите диктори да прочетат казаното от мен, за да могат и други българи да вземат отношение по поставените въпроси.”

Р.Узунова: За съжаление, по тези въпроси не се чувствам компетентна… И никой не ги е …

Мъжки глас: Може…, би могъл г-н Костов…

Р. Узунова: Да, да, разбира се. И ще обърна внимание на другите колеги, които се занимават с исторически въпроси и с тези проблеми изобщо ...

Мъжки глас: Просто мога да Ви кажа, че например по руската редакция непрекъснато се правят обзори на културния живот на емиграцията, на техния печат и списания, така че се чувства една празнота; просто, нали, тази работа, която Вие вършите, е много полезна, но не се разбира какво става с нашите сънародници там. Нали те имат печат – този печат в България е далеч по-недостъпен от западния, просто нищо не знаем за него; даже и аз, който се занимавам професионално, случайно са ми попаднали някои материали, така че голяма празнота има по въпроса. А и просто като се има предвид, че непрекъснато ги обвиняват в анти-националност, това… Има такъв информационен вакуум, който сред населението се запълва от не дотам компетентни и най-различни информации – слухове, примерно: че в Щатите има един милион българи и други подобни глупости. Но както и да е... Ако искате, даже ще Ви прочета още пет изречения, които дори могат да ви развеселят: Това е: “Българският лъв. Ако полските комунисти, в суеверен ужас, не посмяха да накичат гордия /.../ лъв с техническите символи на двайстия век, то в България веднага се намериха услужливи Шмиргели, които грижливо ошлайфаха и остригаха традиционния български лъв и за вечни времена го затвориха между два житни класа в машинния парк на социалистическия реализъм. И както му е реда, за да се ознаменува това най-славно събитие в многовековната му история, отдолу изписаха: 9 септември 1944 г. Дълги години лъвът се каляваше като Рахметов върху зъбчатото колело на индустриализацията, и „ни дума, ни вопъл, ни стон” – мълчеше си и с нищо не показваше, че е лъв. И тъй като не беше нито от желязо, нито пък беше комунист, то един ден и най-отговорните другари повярваха, че го е сполетяла съдбата на Настрадин Ходжовото магаре. А за да не плъзнат слухове, че това е станало вече след Априлския пленум, под безжизненото му тяло написаха: роден 681 – умрял 1944.” … Това е. Просто…

Р.Узунова: Благодаря Ви, ще го дам на Велко Верин.

Мъжки глас: Разбира се, не претендирам нито за авторски права ...

Р.Узунова: Остроумно е, остроумно е...

Мъжки глас: Това е… За герба, Вие знаете, че се смени – нашият герб за последните 100 години се смениха ... Само след 9ти септември се написа като на некролог – 681 и т.н. Авторски - това е гербът на Първата полска държава. Николай Шмиргела, това е скулптора – един от тези двамата, които са автори на нашия нов герб - Николай Шмиргела; Рахметов Вие знаете кой е. За „ни дума, ни вопъл, ни стон” – също няма да Ви обяснявам. За Настрадин Ходжовото магаре, знаете, че той дълго време го е учил да не умира, калявал го е…

Р. Узунова: …да не яде и тъкмо се научило да не яде, и умряло.

Мъжки глас: … да не яде и умряло. Така че го знаете. (…)

(Част от интервю с млад научен работник, може би историк; 22.02.1989 г., ролка № 313)

Три битови репортажа (Камен Каменов)

За Ленинския съботник

Камен Каменов от София: „Искам първо да информирам съседите от нашия Общ Европейски дом, че в София вече успешно завърши доброволния Ленински съботник. В 7 часа всички трябваше да се явим на работните си места. Посрещна ни ревящ високоговорител, пълен с масови песни като например: “Комсомол, ти летиш като сокол…!” и други подобни. След строга проверка за отсъстващи ни беше раздадена работа от профсъюзното и партийно ръководство. Рядко срещана гледка е научни сътрудници, заслужили деятели на изкуството, инженери, артисти, доктори на науките да метат алеите, дишайки облаци прах или да ровят из поляните с глухарчета, симулирайки разкопаване на дръвчета. Сигурно другарите Главусанов и Столева - бившите говорители на радио “Свободна Европа”, са били сред трудещите се на Ленинския съботник... Обиколих няколко места, но не забелязах партиен и държавен апаратчик от общинско ниво и на горе да работи нещо. Сигурно са били заети да си готвят отчетите. Разбира се, към 11 часа ентусиазмът спадна, извади се бира, сиренце, кафе и т.н. Денят беше отчетен. Разбира се, пролетариите не се отърваха - те бяха навреме вкарани по работните си места. Колкото и да произведат, все е от полза. И те произведоха. Довечера по телевизията ще разберем какви успехи са постигнати благодарение на ентусиазирания доброволен труд на масите. Да, трудът беше доброволен. Който не иска да дойде на съботник, ще му се удържи една надница от месечната заплата. Всеки може да избира, защото нашето общество вече се демократизира и преустройва, а ние всички сме много ентусиазирани и вярваме в това.”

Така. Това беше текста за ленинския съботник. А сега, ако искате, да започна за отпуските и курортите ...

За цената на почивката на море

Начало, нали?... „И у нас идва времето на отпуските. Това нещо - летуването на море, е голямо събитие в живота ни. Пълно с добри и не дотам добри емоции. Но какво прави българското семейство, ако иска да прекара 14 дни на курорт. Нека това да е семейство от 4 човека. Той е инженер на 36 години с 270 лева. Тя - на 30 години с висше образование, 270 лева на месец също. Приемаме, че това условно семейство Иванови взимат тези 270 лева напълно чисти пари, както казваме. Приемаме, че тези хора не са обременени със заем за жилище, спестовни влогове, застраховки и т.н. В тази сума влизат и 60 лева детски добавки, обикновено давани на майката. Децата на Иванови са 10 и 12 годишни, момче и момиче. Иванови имат автомобил “Жигули”, купен от техните родители. Както се вижда – семейство, облагодетелствано от живота по нашите стандарти. За общо сравнение, тези 270 лева са 54 долара по реалния курс, а не по официалния, обявяван от “Държавен вестник”. Реалният курс се определя от черната борса: 1 долар за 5 лева. Това е минимума; стига се до 6, 7 лева за долар, особено лятото по курортните центрове. Така: в дома на семейство Иванови влизат 540 лева месечно. Ако заплата от 270 лева разделим по дни и часове за 21 работни дни по 8,5 часа излиза, че инж. Иванов и жена му получават дневно по 12.80 лева или около 1,50 лева на час… Те ще отидат на море с карти, купени от предприятието примерно на съпругата за 14 дневна смяна в почивните станции. Една карта струва 45 лева на човек. До реалната й стойност от 110 - 120 лева заплаща предприятието. Детските карти са по 36 лева. Общо за семейството - 162 лева за карти. На път от София за Бургас - приемаме, че условното семейство Иванови живее в София и /…/ някои от близко разположените почивни станции, че те ще приготвят 80 лева за отиване и връщане с колата. Самолетът е по-скъп. Влакът е някъде по средата, но ще пътуват някъде 6 - 7 часа. И така, до тук семейството е изхарчило 242 лева. Близо една месечна заплата. Тръгват от София и карат бързо, за да не правят разходи по пътя. Закуски и термос с кафе от вкъщи.

Но за да се тръгне, се налага поне малка подготовка. Ние, българите, не сме глезени и не си купуваме примерно бански костюми всяка година. Но тази година Иванови ще си купят. Мъжки плувки: 12 - 16 лева. Дамски бански костюм: 20 - 30 лева. Има и по-евтини, но с лошо качество и грозни, а Иванова е все пак жена със самочувствие. Плажен малък чадър е около 20 лева. Крем против изгаряне: от 8 до 40 лева. По-евтините стоки от така наречената “народна козметика”, ако я има, те са долнокачествени. Може за гримиране: 9 лева. Изобщо българките са доста затруднени с козметиката, ако искат нещо наистина добро. По-нататък: обувки тип „сабо”: 20 - 25 лева, т.е. 2 дневни надници. Хавлиена плажна кърпа - 24 лева. Дъщерята е вече 12 годишна и иска модерни избелени джинси - 70 лева, приблизително една четвърт месечна заплата. За сина маска, шнорхел, плавници - приблизително 13 лева, равни на един ден работа. Но тези вещи ще служат още дълго време, значи не е много страшно. Трябва дезодорант: струва 10 до 27 лева (българският - но за късо време свършва, макар и да е по-евтин), значи е по-изгодно от скъпия, лицензионен. Слънчеви очила има за 16 лева, например. Те са скъпи и се купуват само за родителите. За децата шапки от плат за по 2 лева. Филмче за фотоапарат тип “Лайка” – 1.20 лв., т.е. около един час работа на родителя. Така, след тази подготовка са похарчени общо около 220 лева. И освен това, този списък е малък, бих казал скъпернически, това разбира всеки слушател. След бързото шофиране към морето семейството е в почивната станция. Записване, паспорти и т.н. Стаята е стандартната: легла, маса, санитарен възел, нощна лампа и т.н. Има си ред: да не се шуми, да не се яде в стаята. Входната врата на станцията се заключва в 23 или 24 часа. Във фоайето - телевизор, табла, може и карти. Може да няма режим за водата, но често и има. Бельото, спалното се сменя понякога всяка седмица. Ако станцията е на южното Черноморие, почти сигурно е, че там водата спира през деня. От варелите и техните самоделни цистерни ползата е малка. Къпе се този, който изпревари или е готов да го прави нощем. Събира се пак нощем и вода в кофи, за другия ден. Всеки, който е бил в станциите, особено тези с бараки, наречени бунгала, познава този режим. Китен, Ахтопол, Мичурин и други градчета са свикнали с това. Но черноморската ни столица Варна не е в по-добро положение. Миналата година бях там доста дълго време през лятото. Шадраванът пред Партийния дом беше много по-добре снабден с вода от някои жилищни комплекси. И така Иванови отиват на храна - три пъти дневно. Храната е сносна, ако не са много претенциозни. Менюто е лишено от разнообразие, но определено това е общо зло. Снабдяването е окаяно. Не е приятно да ядеш тлъсто свинско при 30 градуса по Целзий, но който не го харесва, да си е стоял в София. Приборите често са мазни от лошото миене. Мирише на хлорна вар от тоалетните, но се свиква - на море сме. Някои разнообразяват менюто чрез чакане на опашки за плодове. Ако ги има, и според сезона. Примерна цена на кг диня е 1.20 лв. на пазара в Созопол през юли. Значи една малка три килограмова диня се равнява на около часовата надница на Иванов. Килограм краставици - 1 лв. Все пак ядене, лежане на плажа и сън са скучни. Разходка до Слънчев бряг например - около 5 лв. за бензин. Вечеря в среден ресторант заедно с децата им ще струва около 60 лв. Меню: ракийка със салата, чиния шницел, бутилка вино, нещо безалкохолно, сладолед за децата, евентуално кафе. Значи приблизително една четвърт на месечна заплата. Влакче за разходка приблизително 20 минути струва 2 - 3 лева на цялото семейство. На плажа атракция: качване на балон – 6 лева на човек за около 15 минути, лично пробвах това през 87 година, август месец на Златни пясъци. В тази област цените тук леко варират според курорта и комплекса. Водно колело - от 1 до 3 лв. на човек, шезлонг за плажа – 3 лв. на човек. Има и кино, ако успеете да се доберете до билети за него. Има и сладолед, пица, пуканки. Една пица струва 1 -1.60 лв. на улично павилионче – това е един час работа на инж. Иванов. Ако купи на семейството пуканки, т.е. 4 малки пакетчета, ще плати 1.20 лв. Пак по улиците на курортите има и пържени картофи, струват около 9 лева килограма, т.е. 6 часов труд на същия инж. Иванов. Парадоксално, но вярно: рибата е по-евтина от картофите, вероятно защото повечето е океанска замразена. Понеже Иванови са на принципа, че на курорт се ходи веднъж годишно и е простено да се поразпуснат, за тези 14 дни ще похарчат още около 250 лв. Повече не може, не стигат. И така, общо летуването с карта ще им струва над 700 лв. Ако няма някакви екстремни разходи като ремонт на колата или купуване на лекарства. И при такива добри финансови условия не може да се летува винаги, защото за картите има опашки и се чака по 2, 3 и 4 години. Записвания в профкомитета. Да, има и частно летуване. Цените - ето ги: Хотел с „три звезди” в Бургас, казва се “България”. Стая с две легла - 28 лв. за нощувка, т.е. два работни дни на инж. Иванов. Вечеря в този хотел - минимум 15 лв. на човек. За четиричленно семейство за 14 дни - приблизително 1600 лв. за спане и вечеря. Равно на приблизително шест месечна заплата. В аперитива водка с Кока кола или сладолед и нещо безалкохолно за децата ще ти струва 5 – 6 лв. на човек. Едно кафенце в хотелското барче струва 1.80 лв. - повече от един час труд на нашия инженер. Други цени: моля, взети са от ценоразписа на хотел в София, също три звезден. Басейн - 3.50 лв. на час за 1 човек. Масаж - 12 лв. на човек за един час. За сауна - 3.50 лв. на човек на час. За хотелите по Черноморието с повече звезди не говоря. Те са практически недостъпни за българите. В игралните казина българин не може да влезе. Има си портиер, за да не го пуска. И какво ли ще прави там? И без това няма валута. Държа да повторя: посочих цени, като се старах да са минималните. Има по Черноморието и частни квартири. По южните, безводни, с полупразни магазини градчета, е пълно с българи. Нощувка от 2-8 лв. на човек, но не е задължително в стая. Може да се спи в приспособен гараж или полуготов таван. Там се заселват предимно по-бедни и млади хора. Интересна подробност за частните квартири: Там редовно се правят милиционерски проверки, които представляват следното: През нощта или в ранна утрин в промеждутъка между 4 и 6 часа сутрин на вратата започва да се тропа и пристигат обикновено милиционер и цивилен. Започват проверка на паспортите. В крайно неприятно положение изпадат хора, които не са женени, а просто приятели и са си позволили лукса да спят заедно в една стая. От това нещо може да си изпати сериозно хазаинът. Но с такива проверки е свикнал всеки; те се правят редовно и почти не правят вече впечатление. Никой не се опитва да попита правилно ли е и защо. Някой мой опонент би казал, че забравям за пансионатното летуване. Ето например: Златни пясъци, хотел с четири звезди - 17.50 лв. на човек на ден, от тях 8 лв. за храна. Значи за 14 дни - 245 лв. на човек. Близо месечна заплата, но това е извън курортния сезон. През сезона цените са и по-високи. Има ги в обяви по вестниците, всеки може да ги разбере. Напомням: 17.50 лв. са равни на 11 часа труд на инж. Иванов. Някои мой слушател от Европа би попитал: Как тогава да обясним, че българите все пак са на море? Те са на море с цената на големи затруднения. Те са притеснени. Не се учудвайте, западни туристи, като гледате огромните опашки – там е по-евтино, защото българинът на море живее както останалите месеци от годината. В зле скриван недостиг, в постоянно броене на левчетата. Българинът на море, както и в делничния си живот не се пита дали иска да си купи нещо, а дали може да си го позволи. Сигурно някой началник от туризма ще ми каже, че за българите цените са по-ниски, отколкото при чужденците при нощувката, например. Това е добре, но води дотам, че в хотелите и частните квартири предпочитат чужденци. От тях има сметка. Да, на курорт българинът се чувства като неканен гост, като беден натрапник. Ето, за това, като дойде време за летуване, освен приповдигнато настроение, семейство Иванови изпитват и доста негативни емоции. Благодаря ви за вниманието.”

За стандарта и пазара – у нас и на запад (според данни в сп. “Эхо планеты”)

Начало: „У нас, в България, дежурна тема на официалната информация е, че ние сме сред развитите държави със завиден стандарт, добри заплати и други подобни. Знаем, че не е така. Слушали сме за това колко е скъпо това и онова в Италия, колко е евтино това или онова в Англия. Знаем за цените по света предимно от субективните разкази на идващи оттам или от филтруваните официални данни. Не ни харесват високите цени на касетофоните например, но се утешаваме, че и при тях, на запад, било така. При тях е следното нещо - разбрах го не от “Таймс” или от „Юс нюз Уелс”, а от “Эхо планеты”. За много българи това списание е неизвестно. То влиза в групата съветски издания като “Огонек”, “Спутник” и други, които предизвикват яростта на някои висши апаратчици в България. Сп. “Эхо планеты”, продукт на Горбачовото време, излиза от `88а година. Дефицитно е. В бр. № 2 от тази година има статия “Пазар, цени, живот”. И там има интересни сведения за средните заплати и цени на стоките в някои западни страни. Без усуквания, цензуриране и недомлъвки. Прочетох статията и после пропорционирах цените за някои страни съобразно нашата средно-месечна заплата, която се приема за около 250 лв. Ето ги и интересните резултати. В Съединените щати средната месечна заплата например е 1750 долара. Един кг. говеждо месо струва 10 долара. При нашата средна работна заплата от 250 лв. пропорционално то би струвало съответно 1.43 лв. Килограм свинско е 7 долара, при нас съответно трябва да е 1 лв. Един бял хляб от 680 грама в Щатите е 1.33 долара. Тук трябва да струва 19 стотинки. Чорапогащник в Съединените щати е 90 цента. Нашата жена с 250 лв. работна заплата би трябвало да го купува на цена от 13 стотинки. Дамските ботушки в САЩ са 110 долара. Нашата клиентка в ЦУМ би трябвало да плати за тях 16 лв. А автомобил от клас “Жигули” с автоматика, хидравлика, климатична инсталация е с цена 10000 долара, т.е. при нашите стандарти се равнява на 1450 лв. Интересно, нали. Но ще каже някой: Щатите за нас е нещо много далечно. Те са богати, друг свят е. Добре. Списанието ни предлага друга държава за сравнение - Франция. Според официалната пропаганда ние не сме много изостанали от Франция, даже в някои области я конкурираме. Ето и някои цени във Франция. Едно хлебче от 100 грама е 3 франка, значи един кг. хляб от френските стандарти е по-скъп от тук, ако се изчисли пропорционално към българската 250 лв. заплата. За французите средната заплата е 6000 франка. Изчислете сами колко ще струва един кг. хляб - по “простото тройно” правило. Един литър мляко е 3.50 франка – съответно приведено към нашата заплата то би струвало 15 ст. Килограм говеждо - 60 франка, или съответно 2.50 лв. Прочутият чорапогащник – болката за българката, е 7 франка, съответно 29 стотинки. Цветен телевизор с екран 60 см. е 3500 франка; у нас трябва да е 145 лв. И колата, пак “Жигули” без климатична инсталация е 60000 франка или 2500 лв. Както виждате, просто е. Списанието изпраща кореспонденти, те преписват цените, научават средната работна заплата; останалото е работа на читателя. Нека си прави изводите сам. Това е начинът да се предава информация - според сп. “Эхо планеты”. Дали у нас някога ще можем да четем подобни статии?! Искам да отбележа, че данните, които посочих, са само част от изнесените в статията, а ако намерите въпросния брой на сп. “Эхо планеты” от тази година, ще прочетете доста интересни неща. И ще разберете колко сме изостанали, за жалост, и въпреки оптимистичните доклади, отчети и статистики! За Япония, за стандарта на живота и изобщо за много, много неща. И смятам, че трябва да благодаря на главния редактор на сп. “Эхо планеты” Сетунски и на авторите на статията, от която направих извадките си: съветските журналисти Поляковски, Фенов, Тараканов, Нестеров. А вие, уважаеми сънародници, ако видите руски списания, не ги отминавайте, въпреки че сте позабравили руския. За разлика от нашите издания, те не на думи са излезли от застоя. Ако има в цените или заплатите, които са посочени във въпросното списание някаква промяна след излизането на броя му, моля редакцията на “Свободна Европа” да направи корекция или коментар в посочените данни. А ако слушатели, принадлежали към административно-партийния апарат ме обвинят в много високата точка за сравнение - Франция, в случая ще отговоря, че не съм съгласен с него, защото само стремейки се към максимума, можем да достигнем едно задоволително прилично ниво. Всяко сравнение, примерно с 1950 година или държавата Етиопия, ни поставя в доста смешно положение пред света. Благодаря ви за вниманието.” Край.

Р. Узунова: Аз Ви благодаря.

(недатирано, но скоро след 20.04.1989 г. – тогава традиционно се прави „Ленински съботник” в чест на рождения ден на Ленин; ролка № 7)

За икономиката и отражението й върху бита (Пламен Даракчиев)

Пламен Даракчиев: (…) Ако искате да се върнем на темата. „Днес на всички ни е ясно, че страната ни преживява трудни моменти, и въпреки надутата и изкривена статистика и с просто око се вижда, че българинът живее по-зле от вчера, че в следствие на инфлацията вече се очертава несигурно неговото бъдеще. На пазара вече трайно се настаниха дефицитите, растат цените на редици стоки, увеличава се отложеното търсене на потребителите по зоната на спестяванията. Въобще всеобщата материална несигурност и неефективността на икономическите регулатори – цени, данъци, работна заплата - въобще подриват мотивацията за труд у гражданите и извращават култивираната склонност към потребление към най-обикновена вещомания.” И ето затова, на фона на тези обстоятелства, ние („Подкрепа”) бихме искали да поставим и някои социални искания, без които е невъзможно просто да се продължи нататък вече. Тези искания до известна степен сме ги формулирали, аз мисля, че те не са само наши искания, но мисля че трябва да се поставят по-смело и по-открито и от официалните профсъюзи. Имам предвид някои искания, свързани с жизнения стандарт на българина. Имам предвид и исканията за реформа в системата на държавното обществено осигуряване. Имам предвид и исканията ни да се преразгледа участието на косвени данъци във формирането на бюджета. Малцина у нас знаят, че тези косвени данъци, по-точно тяхната регресия, имат твърде сериозно участие в семейния бюджет на обикновения гражданин, особено на семействата. Бихме искали да поставим въпроса за въвеждането на нов прогресивен, с усилена прогресия, данък върху индивидуалната работна заплата, така както има и законопроекти в Съветския съюз.

А. Манолова: Пламен, мога ли да Ви помоля да кажете нещо повече за тези косвени данъци?

Пл. Даракчиев: Да. Бих могъл да кажа. Ами вижте, косвените данъци напоследък доста засилиха участието си в бюджета на страната, а тези данъци се плащат не от производителя и не от търговеца - те се заплащат от клиента, от гражданина, под формата на процентна надбавка над цената на дребно. И тези данъци отиват пряко в държавната хазна. Между другото, те са заклеймени много сериозно и от Ленин: той има едно определение, едно страшно определение за косвените данъци - защото ясно е, че тежестта я носят преди всичко широките слоеве от народа, и особено семействата, и тези, които имат неработоспособни членове, деца, родители и т.н… Бих искал тук само да вметна едно такова изречение, че откак се помни като народ, българският народ просто не е имал такъв данъчен товар на гърба си; и освен всичко друго, той няма и реална представа за този данъчен товар, той знае как държавата взема…, че тя взема, но как и по какъв начин взема, той реално не може да си отговори. А тя взема по твърде неконтролируем начин средствата, които са й необходими, за да извърши своите разходи.

А. Манолова: Да, разбирам, можете да продължите.

Пламен Даракчиев: Бих могъл да ви цитирам и точни цифри за ...

А. Манолова: Да, би било хубаво.

Пламен Даракчиев: Ами вижте, в цял свят има един показател – данъчна квота в националния доход. Това е размерът на данъците, които държавата изземва, за да може да осъществи своята дейност, да посрещне своите разходи. Искам да ви кажа, че през `84 година - бих могъл дори да ви цитирам точни данни за западните страни - трудно може да се намери страна на Запад, в която данъчната квота да надхвърля 50%. В САЩ - 30%. Значи с 30% изземване за националния доход САЩ посрещат своите не малки разходи. Докато при нас - цитирам ви как се развиват нещата – през `84а г. от данъците в държавния бюджет приходът е 71.15% от националния доход, през `88а г. вече процентът е 76.35. Това означава, че се усилват преразпределителните процеси в бюджета, което естествено противоречи на всичките ни приказки за самоуправление, за децентрализация на паричните ресурси и т.н, за свеждане на компетенции надолу по ешелона… Противоречат и на това прословуто изречение, че „Решава този, който има пари”, защото в крайна сметка виждате какво става: продължава да се централизира паричния ресурс и той тече, уверявам ви, тече преди всичко към Министерствата, в така нар. Републикански бюджет. Дори и общините напоследък са ощетени в този аспект, новите общини. Това просто… в тясно икономически аспект,… много сме говорили за тези неща, виждаме ги тези неща А и не само ние ги виждаме, вярвам. Мнозина от нас са специалисти - социолози, икономисти, журналисти – и ги забелязват. Но, за съжаление, у нас просто за макроикономическите аспекти на политиката не се говори и не се пише, сякаш това е все още табу, за разлика от Съветския съюз, например. Не навлязох ли много пространно в тази тема тук? Ало?...

А. Манолова: Не, това бяха много интересни неща, според мен. Те просто илюстрират думите ви.(…)

Пл. Даракчиев: А, освен това, имаме едно предложение (…) и с оглед на критичното положение във връзка с материалната и стокова обезпеченост на българина предлагаме да бъде изградена комисия, постоянна комисия по жизнения стандарт у нас, която да работи по тези въпроси, която да информира. Положението вече е тревожно. Между другото, неотдавна, и на среща с интелигенцията, в доклада на Тодор Живков беше изразена тревога от засилването на подоходната диференциация у нас. И ние имаме някакви данни, които са от едно емпирично изследване - те са сверени с официалните данни от годишния справочник на страната, годишните данни от годишния справочник на страната. Уверявам ви, положението е твърде сериозно още от `85а г. - доколкото знаем, данните не са публикувани, нито пък изследването - емпиричното.

А. Манолова: В какъв смисъл са тези данни?

Пл. Даракчиев: Вижте, според това изследване, което изнесе кандидата на икономическите науки Цаньо Стойков... Според него,… а той е изнесъл по доходни групи, по домакинства,… според това изследване, както ние изчислихме, в `85а г. всеки четвърти българин е живял със средно месечен доход в рамките от 60 до 120 лв. Сто и двайсет лева и тогава беше минималната работна заплата, която се равнява във всяка цивилизована държава на екзистенц минимума, би трябвало да се равнява. Нататък изчисленията ни показват, че през същата година около 40 % от българите са живяли със средно месечен доход до размер две-трети от тогавашната, през `85а г., средна работна заплата.

А. Манолова: Каква е била средната работна заплата тогава?

Пл. Даракчиев: Ами, вижте, аз мисля, че тогава… от порядъка…, не бих могъл сега да твърдя със сигурност, но миналата година беше двеста четиридесет и няколко лева, тогава беше от порядъка на 210-212, ако не се лъжа.

А. Манолова: Нещо, което мене ме интересува: има ли някакви статистически данни за колко, какъв процент от населението получава минималната заплата, това не се знае, например?

Пл. Даракчиев: Това не бих могъл да ви кажа. Аз мисля, че не са чак толкова много хората, които получават минималната заплата. Но искам да уточня само - тук говоря за доход на човек, независимо дали този човек ще е пеленаче, или пенсионер, не за заплата става дума. Освен това по същите тези изчисления се оказва, че през `85а г. около 8-10 % от населението на страната е живяло със средно месечен доход на човек от 280 до 390 лв и нагоре, където статистиката явно не желае да стига. Ясно е, че става въпрос за добър стандарт, защото тук искам да дам един пример: ако си представим едно обикновено българско четиричленно семейство – съпруг, съпруга и две деца (…) то средно месечния му доход би трябвало да се движи между 1000 – 1700 лв. и нагоре, съобразно преди малко цитираните цифри, т.е. в най-високата група – 390 лв. на човек, това означава, че двамата – мъжът и жената трябва да получават, семейството трябва да получава около 1700 лв. За един месец, представяте ли си?

А. Манолова: Трудно.

Пл. Даракчиев: Разбира се, тук влизат и някои високо платени категории - и художници, и скулптури, общо взето тук влизат и, всички знаем кои влизат у нас в тази група. (…)

В старите учебници по политикономия ни учеха, че инфлацията при капитализма прави така, че националният доход се разпределя в полза на управляващите класи. Аз това го отнасям реално сега към настоящия момент и изводът ни е ясен на всички: в чия полза работи инфлацията! А нашета инфлация има една особеност – тя е скрита инфлация и, за разлика да речем инфлацията в Югославия, където е открита, тя не е толкова честа. Там в различни моменти на времето, на годината да речем, различни слоеве я понасят. Сложни механизми. Докато тук при нас, със скрития вариант, потърпевшите са все едни и същи. И бихме искали същевременно, понеже съзнаваме, че една антиинфлационна програма безспорно може и да накърни в известен смисъл интересите на една част от народа отново, то е необходимо успоредно с него да бъде приета и социална програма, която да бъде гъвкав, временен социален коректив до момента, в който инфлационните процеси бъдат сведени до нормални размери. Бихме искали да поставим въпроси и за системата на заплащане: ясно е, че продължават да бъдат поставяни всякакви бариери,… макар че много се говори за необходимостта за диференциация на работните заплати, необходимостта от това всеки да получава според заслуженото, необходимостта…, говори се за това, че не бива да се притесняваме от това, че ще има големи разлики между отделните заплати. Но знаете ли, народът интуитивно чувства, че на тази диференциация, която е в предприятието, й предстои още един процес на диференциация, вън от предприятието – вече на пазара, където… одеве ви казах с косвените данъци какво е положението. И там вече, понеже играе и семейството, и нещата може да се задълбочат още повече в полза на…, при вече диференцираните заплати. И народът има твърде добра интуиция и не всеки приема диференциацията, интуитивно не я приема, докато няма други гаранции, които да я направят възможна изобщо. Така: имаме предложение най-сетне да се махнат всякакви бариери върху растежа на фонд „Работна заплата” в предприятията. Много се говори за това, много се говори и пак работата си продължава. В последния Указ 56 има една префинена система, която предвижда, слага един много интересен капак върху фонд „Работна заплата”. Всъщност това е т. нар. данък върху нарастването на фонд „Работна заплата”. Става дума за ограничение. Пак се търси начин да се контролира фонд „Работна заплата” в предприятията. И за това има обяснение,… знаете ли, едно много така…, то и ние си го обясняваме така. Просто у нас самата система, самата ни държава не е заинтересована от това да растат доходите на трудещите се.

А. Манолова: Как си го обяснявате?

Пл. Даракчиев: Икономически не е заинтересована.

А. Манолова: Защо? Как си го обяснявате?

Пл. Даракчиев: Вижте, не е заинтересована, защото в държавния бюджет от доходите на трудещите се под формата на работна заплата постъпват на година от 5 до 6 % от средствата, от приходите. Всъщност те един вид доливат държавния бюджет. Т.е. дали ще растат заплатите на трудещите се, или няма да растат, струва ми се, че на държавата й е все едно. Докато на Запад, в развитите страни, положението е малко по-друго, защото там често пъти участието, прякото финансово взаимоотношение между гражданина и държавата е много по-изразително. Там участието на гражданина в държавата, прякото, в държавния бюджет, в приходите, е… често пъти надхвърля 50-60%, стига до 70%.

А. Манолова: Ами да, то е според дохода. Колкото по-висок е той, толкова по-висок данък се плаща.

Пл. Даракчиев: Именно за това там има данъчен манталитет, за това именно и държавата е заинтересована от това да растат доходите, защото тя трябва да си събере нейното, именно от…, тя трябва да има платежоспособен народ.

А. Манолова: Именно, тя получава толкова повече, колкото гражданите повече получават.

Пл. Даракчиев: Има, мисля, че в Съветския съюз… тази последната реформа, за която се заговори,… има податки, че ще се върви натам, към такава сериозна реформа и към създаване на пряко финансово взаимоотношение между гражданина и държавата. Това е много важно, това го има и на Запад, разбирате ли? У нас знаем, че има високи данъци на Запад, но знаем добре, че на Запад има и доста вицове за тези данъци. Народът се отнася с едно чувство за хумор и ги приема, и има данъчен манталитет; народ, който се шегува с това, наистина заслужава уважение. Докато у нас отдавна сме „оперирани” от това отношение и държавата си изземва нейното си на базата на т.нар. „изземване на излишъците”. Това е термин на Ленин. Термин на Ленин от времето на НЕПа. Всъщност по времето на НЕПа той говори, че е необходимо да се премине от системата на изземване на излишъци към т.нар. продоволствен данък. Струва ми се, че той има предвид в известен смисъл и това – едно контролирано икономическо изземване от страна на държавата от народа, нали, защото останалото е на сляпо.

(Пл. Даракчиев, журналист, безработен; член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и на Независимото сдружение „Екогласност”, по това време временен председател на „Подкрепа”. Откъси от коментара към Икономическата платформа на „Подкрепа”; Указ 56 е приет през януари 1989 г. и с него се дава известна свобода на частната инициатива; началото на юли 1989 г., ролка № 204)

За „младите художници” (Диана и Димитър Бояджиеви)

(…) А. Манолова: Можете ли една секунда да почакате?! Искам да проверя дали се чува… една секунда, да видя дали е всичко както трябва… Да. Слушам ви.

Д. Бояджиев: Ало, добър ден. Аз съм Димитър Бояджиев. Членувам и в профсъюза „Подкрепа”, и съответно в Независимото дружество за защита на човешките права в България. Искам да кажа няколко изречения. Може, нали? Добре. Ние двамата със съпругата ми сме художници. Завършили сме – аз -1986а, а съпругата ми 1982 г. във Великотърновския университет, специалност „Изобразително изкуство”. Правихме миналото лято изложба, чисто абстрактна изложба, тука, в нашата зала в Пловдив. Искам да споделя с Вас някои мисли.

Много е трудно на художника в България, решил да не прави компромиси със себе си, и с изкуството, и въобще. В един момент той става неудобен и ненужен. Отсъствието му се запълва от други негови колеги, склонни към един или друг компромис, понякога труден, понякога – не, и устремени към стъпалата на йерархията(?). Поради липсата на комерчески пазар, културната конюнктура в България се намира в едно особено и незавидно положение, при което едва ли не единствен меценат е Партията или т. нар. „Комисия за духовно развитие”. Останалите галерии и други учреждения, които се опитват да играят меценатска роля, фактически финансово са зависими пак от партийния орган. Липсата на максимално обективен критерий в тази област на изкуството, а така също и дефицитът на високо-професионални художествени критици, които в нормални условия биха поели ролята на меценати, допълнително утежняват съдбата на неконвенционалния автор - „художник”. Културната политика, водена от Партията и правителството се явява майка за едни и мащеха за други поради некомпетентността и незаинтересоваността на някои от хората, които я провеждат. Крайно време е да се премахне монополът на идеологията върху изкуството, остарялата форма на организиране, журиране, провеждане и финансиране на разни национални, регионални, тематични и други художествени прояви, които поради известни причини не допринасят нито за развитието на изкуството, нито за задълбочаване на контакта му с публиката. Не безизвестни са и прословутите плащания на закупени картини, скулптури и други произведения на изкуството, които се проточват с години поради липса на средства, а в същото време значими творби се търкалят вече по прашните складове и помещения. Липсата на подходящи изложбени зали и средства, а от друга страна наличието на дива бюрокрация, чорбаджийщина, връзкарство, византийско отношение и демагогия от страна на издигнатите в йерархията колеги–примадони, както и провеждането на прословутата им политика на принципа „Разделяй и владей”, още повече усложнява и утежнява и без това нездравата обстановка. Нещата в основата си са доста прости: Отделяне на „зърното от плявата”, възвръщане на хубавото ни, толерантно отношение към истинските творби, и удостояването им с нужното уважение, признание и реализация съответно. А иначе на теория и практика свобода има - става дума за творческа свобода. Твори каквото си искаш, както си искаш, участвай в общи изложби, прави самостоятелни изложби, но дойде ли моментът за реализирането на дадена творческа продукция, положението става комплицирано. Няма ли авторът „връзки” със силните на деня, вратите и касите се затварят пред него и той се вижда принуден да свие знамената и да си прибере творбите „на депо”. Иска ми се да спомена и за затруднените контакти с чуждестранни галерии и меценати, мениджъри и други, което едва ли се отразява много благоприятно на творците. И накрая, нека не забравяме, че изкуството се нуждае от богата и зряла публика.

Това е, според мене. Да, исках да кажа, така малко се извинявам, че така издекламирах, едва ли не, но... (…)

А. Манолова: А сега, бих искала да Ви попитам, мога ли да излъча някои от Вашите думи ....

Диана Бояджиева: Да, всичко може да излъчите… Имам една такава молба – на този телефон да не се звъни. Аз ще осигуря, евентуално, връзка с Вас. Дочуване, приятен ден.

(Откъс от разговор с Диана и Димитър Бояжиеви, художници от Пловдив, членове на НДЗПЧ и съ-учредители на „Подкрепа”; февруари 1989 г., ролка № 142)

И пак за държавата и художниците (Камен Каменов)

Камен Каменов: На 10 май в градинката пред ЦДНА, или пред „Кристал”, както е по-известна, се проведе нова хайка срещу художниците - неформали. Българската редакция на "Свободна Европа" вече спомена за това. Не се лъжа, нали?! Старият противник на тези хора, художниците - главният архитект на София Виделов, отново стовари тежките си бумаги върху тези художници. На приложниците е било изобщо забранено да продават там. Защо - неизвестно. Иначе имало внушение, че не били достатъчно художници, излагали безвкусици и т.н. След два-три дни развитието на нещата продължи. Всичко беше разпределено като в казарма. Картините тук, пейките там, изобщо има ред. Но пак се появиха приложници с различни предмети. И ако някои от нашите началници слуша, искам да знае, че най-пробивните хора се оказаха точно предлагащите безвкусици. Грамотните, добрите, можещите бяха наистина изгонени. И тези момчета с някаква дарба в себе си не се явиха, а смелчаците, които изложиха все пак някои бижута, някои нещица, които си правят, бяха сложили етикет: „не се продава”. Дълги часове висяха в градинката само и само хората да видят труда им. Не печелиха нищо. И не продаваха. А без да се трупат, хората имаха желание да пазаруват. Те просто им се молеха. Интересно, нали?! Няколко метра по-нататък, в запретителните грамоти, залепени на таблото, като шеф на тричленката, определяща художествените качества на творбите в градинката е посочен Огнян Фунев. На няколко метра от тази градинка, преди много години се е състояла изложбата на друг Фунев - Иван Фунев...

Р. Узунова: Бащата…

К. Каменов: … заедно със Стоян Венев, да. В едно мазе е била тая изложба. Иван Фунев е бил сред неприятните, гонени художници, поне така знам аз, така са ни казвали. Но сега нещата се променят. Защото новото поколение Фунев вече не е гонен. Вече той има власт да гони. Сигурно Огнян Фунев е добър професионалист. Това и времето, и хората да си решават. Но все ми се струва, че един художник, колкото и високо да е в йерархията, трябва да се позамисли дали да се съгласи, преди да стане инструмент за натиск върху своите духовни братя. Та били те и без диплом и други удостоверения от държавата. Сега си спомням времето, когато Червенков и сие унищожиха художника Жендов. Тогава също се твърдеше, че само официалните институции имат правото да определят кое е правилно и кое е неправилно изкуство. Може би аналогията е малко груба, малко пресилена за някое ухо, но, нали знаете, „Всяко сравнение куца” – това е древна мъдрост.

(…) А в някои отношения сме добре ние, тука, софиянци. Добре сме, защото имаме примерно четири - пет вида салами, сирене има редовно, ягодите поевтиняха на 5 лв. и имаме избор къде да се наредим на опашка за месо. Магазините са достатъчно. А, и джинси имаме. Често ги пускат и са само 75 лева.

Р. Узунова: Какво има? Джинси?!

К. Каменов: Иначе това са каубойските панталони. Та това исках да споделя…. Ало? Вижте, може би … (…)

(Откъс от репортаж на Камен Каменов, 16.05.1989 г., ролка № 348)

За литературата и живота (Тончо Жечев)

Водещият на заседанието: Има думата Тончо Жечев. Да се готви Васил Колевски.

Тончо Жечев: Другари, днес е трудно да се намерят вярните думи. Нашият най-нов социален и духовен опит още не намерил своя език.(Оживление в залата) Трудно е, казвам, да се намерят верни думи. Може да се завижда… Така, като слушах доклада, си мислех, че може да се завижда на колегите, които бързо и леко приспособяват цялата стара лексика и патетика към новите реалности у нас и в света. Днес особено силно се чувства тайнствения подземен живот на словото; презареждането на старите думи с нови сокове и значения; бързото изпразване от съдържание на красиви иначе слова и още по-бързото наливане с оловно-тежък смисъл на други. Започва някаква нова мистерия в живота на словото. Ако използваме метафората на знаменития роман на Артем Веселой, то очевидно ще е „живота на словото след Русия в кръв умита”. Нещо подобно, изглежда, преди нас е преживял Юрий Олеша, щом е казал: „когато Хофман напише "Влезе дявола" - това е реализъм, когато Караваев напише "Иван влезе в колхоза" - това е вече фантастика.” (Оживление) Презареждането на старите думи, речникът на новото политическо и поетическо мислене мощно си пробиват път. Ето сега от Дантевския свят на прехода между средновековието и новите времена изплува съвсем на място думата „чистилище” и нищо така не отразява обществената необходимост. От самото начало на преустройството съм бил и си оставам убеден, че без покаяние ще е трудно да се направи крачка в правилна посока. Сега образът на чистилището идва като заместител на по-дълбоко залегналото в християнското съзнание понятие, но трябва да се съгласим, че изразява същото. И чистилище, и покаяние само свидетелстват за крайната недостатъчност на рационалистическия речник на социалистическото просвещение за сегашни времена. Още тука искам да кажа колко невероятно трудно ще ни бъде особено на нас и у нас, в България. Щото въпреки хилядолетното минало след кръщението, християнската култура и традиция у нас не се вкорениха дълбоко. Останаха колебливи; зад външното ритуално християнство преобладават същите неудържими и диви езичници. У нас християнството се смесва и сякаш се изчерпва с черквата и с попщината. За нас моралните максими не отиват много по-далеч от „Око за око, зъб за зъб!”. Най-много можем да разберем старозаветните „Не убивай, не кради!”. 40-45 поколения след покръстването няма нищо по-непонятно, смята се едва ли не за връх на глупостта високата и недостижима проповед "Обичайте и враговете си!". Ако обикнете ония, които и вас обичат, не правите ли същото, каквото правят митарите и езичниците? Ако на преустройството се гледа наистина сериозно, като на мирна революция направлявана от горе, ние ще забележим, че сме в ембрионален стадий. Всичко едва сега се подквасва. В тоя едва набелязан порив към опомняне за света, в който живеем, ние не можем да не се обърнем към великата руска литература. Класическа и вечна. Към нейния страшен страдалчески опит. В това не е имало и няма нищо неестествено. Там ние много рано, още в първото и второто южно-славянско старобългарско влияние сме вложили капитал дори. Ние имаме дял в цялото духовно наследство на славянството. И това е добра база за приобщаване към общочовешката култура. Ето и сега: погледнете само какво нещо е новата проза, новата естетика на Варлаам Шаламов? Тук откриваме най-грандиозния образ, който се е раждал в нашия век - на станалото и ставащото със словото и с творците на словото през века. Представата за тях е обърната в новото съзнание от страшния опит. Творецът вече не е като тракийския певец Орфей, който се спуска в ада. Сега той е владетелят на подземното царство Плутон, по някаква игра на случайността измъкнал се от ада, за да разкаже за него. Писателят тука е участник в драмата на живота, а не съчинител. Написаното от него е документ за душата, за живота, за смъртта, за новата Голгота. Самите думи са строги, аскетични, придобиват ново битие. Открива се нова епоха за живота им. Епохата на ранното /…/ съчинителство, на голата потресна истина. Невъзможно е вече да се мине покрай всичко това - каквото и да ни разправят, както и да ни разправят. Сега и у нас може да се чуят гласове: защо да се ровим в тъмните ъгли на миналото, в сенчестите страни на съвременността? Нека съберем мъжество, да не се поддаваме на сладките гласове на тия Сирени, които пак обещават измамни блаженства в едно бъдеще без минало. Тези гласове идват най-вече от хора, които не познават най-висшето човешко блаженство от древни времена до днес: блаженството да търсиш, да обладаваш истината. Казвам всичко това, защото дори и днес, сега, някои със същата лекота, с която обслужваха устройството, искат да обслужат и преустройството, не търсят истината, а интереса. Те вече лансират нови заблуди. Един от тях например скоро писа /човек, който доскоро ни мъмреше например и донасяше за нас, че сме чели онези руски мислители, чиято сила и пророчество се разкрива едва днес - вече дава новия лъжлив тон!/, наскоро той писа в един наш вестник, цитирам: че Сталин "най-напред и най-жестоко се разправи със старата ленинска гвардия в партията - с професионалните революционери, с носителите на партийната интелигентност”. По голяма лъжа няма как да се съчини, но изглежда тя е необходима някому. Тя може да обърка хронологията и на много процеси у нас. Исторически, фактологически е съвършено ясно, че най-напред и най-жестоко Сталин се справи, разединявайки ленинската гвардия и разчитайки на нейната недалновидност, с руското селячество, с една особено силна прослойка от старата руска интелигенция, със селската кооперация, със зараждащото се ново стопанско самочувствие у бившите крепостни, с традиционната руска мисъл и култура. На тях преви най-напред гръбнака и едва тогава успя - като утвърди тоталитаризма и командно-административната система, жертва на която станаха някогашните революционери и партийната интелигенция. Такава е истината. До какво заслепение понякога можем да стигнем, не само даже като отделни хора, но и като общество ако щете, като съюзи и така нататък! Как можем да се увлечем от историческия порой, че забравяме и елементарни правила на човешката етика. Каква карикатура например на класово-партийния подход става, ако той не почива на истинската етика, на общочовешката етика, можем да видим от публикацията на Александър Йорданов в "Отечество": писмото на Владимир Василев до Вълко Червенков. Пред хора, които бяха изхвърлили Иван Вазов, Захари Стоянов, Йордан Йовков, пред хора, които съвсем пък наскоро тогава бяха разгромили Пенчо Славейков, Петко Тодоров, половината Яворов, индивидуализма, кръга „Мисъл”... старият критик трябваше да се кае, да посипва главата си с пепел, че е казал някой наистина предвзети, родени в неправ гняв думи за Христо Смирненски. И трябва да ви кажа, че и досега той не се е, въпреки покаянието си, не се е „оправдал” пред нас. Негова книга така и не е излязла до днес! Кризата, която общественото съзнание преживява сега, може да има разни изходи. Възможни са и диаметрално противоположни изходи. Може да се окаже начало и на оздравителен процес, а може и да доведе до нови задънени улици. Всичко зависи от това кога, до колко и как ще подходим към нея. Мисля, че след като преживяхме най-големия разгул на екстремизма и антихуманизма, след като знаем фашизма, сталинизма, Китайската културна революция, Пол-Потовщината, собственото подкопаване на основите на традиционната народна култура и нравственост, вече е време да се опомним. Необходимостта от глобален компромис, за да оживее човечеството, компромис, който довежда до масата за разговори сили като Щатите и СССР, ще наложи много по-малки компромиси, колкото и негероично да изглежда това. Без това ще настъпи антихристовото царство. Всичко зависи сега от възможностите да се разисква, да се преговаря, от упоритото търсене на допирни точки, дори и за противоположни сили. Става ясно, че в съвременния свят опитът да се затворят всички врати води до експлозивно разтваряне на всички прозорци. Опитът да се запушат на едно място нечии уста - до нежелателно прибягване към чужди „централи” и така нататък. Всичко това обаче са звена от една и съща верига възли, от една и съща връв, на която сме нанизани всички...

Още на заседанието на Управителния съвет се обсъждаше промяната в „Литературен фронт”. Аз изразих опасение, че това ще доведе до спадане на дискусионния дух, на критическия патос на гражданските вълнения, изразени във вестника през по-миналата година. Не е било необходимо да съм пророк, за да позная. Въпросът далеч не е персонален, но не стана ли всичко това причина за някои от трудностите, възникнали след това? Нямаше ли по-естествено да се преодолеят те, ако "Лит. фронт", "Народна култура", други издания по-широко дискутираха нашите проблеми и трудности. Не е ли достатъчно ясно, че времето на безалтернативното мислене окончателно е минало или по-точно, би трябвало да е минало?! Едва ли ще може да се съхрани идеологическия комфорт, с който мнозина вече свикнаха. Търсенето на най-верни пътища за страната трябва да е дело на всички мислещи хора в нея, а не привилегия за някаква група!... Две изречения за новия Устав. Още на заседанието на Управителния съвет се обадихме, и аз се обадих, че там става дума…, че чиновнически казионно е написано, особено уводната част на Устава,… който предизвика и дискусии тука. Самият председател на комисията Слав Христов Караславов отсъстваше от заседанието, но така или иначе проектът ни бе представен абсолютно независимо от изказванията в Управителния съвет, и ни бе представен такъв, какъвто го получихме и ние тогава. И затова, според мене, беше атакуван толкова. Ако беше се поработило, нямаше да стане това. Според мене в Устава обаче най-голямата му слабост е, че не са ясно определени задълженията на Съюза на българските писатели към неговите членове за защита на писателя от клевети и преследвания. Трябва да се предвиди създаването на комисии, обсъждания в секции на случаи, когато писателят постави въпрос, че срещу него или неговия труд има посегателство. Време е да се намерят уставни гаранции срещу това Съюзът на писателите да се присъединява към гонители на самите писатели. Дори на мене ми се струва, че проектът е толкова суров, че може би трябва да отложим приемането му и обсъждането му на едно от общосъюзните събрания след това. (Ръкопляскания) Имам едно предложение. Предлагам на конгреса да избере комисия, която да разгледа спорните случаи със спрени ръкописи. От ръкописите, ако почнете даже от случая на Симеон Радев, които стоят толкова много и някои от тях стоят в издателства с десетилетия, до книги като тая на Давид Овадия, за която много пъти сте чували на събрание, както историята на литературата ни на Светлозар Игов, ръкописите, за които тука ни говори Георги Мишев. (Ръкопляскания) Към тази комисия могат да са, и би трябвало между двата конгреса да се обръщат всички, които имат спрени книги по идеологически причини… Уважаеми колеги, напоследък много и по различен начин се говори за новата историческа роля на интелигенцията, сред която писателите заемат не последно място. Това е добре. Очевидно…, очевидни са настъпилите радикални изменения в съвременния свят. Чакат ни велики…

(Тук записът свършва; Т. Жечев, литературен критик и публицист; Вероятно откъс от запис от Шестия конгрес на Съюза на българските писатели, 10 март 1989 г., ролка № 83)

За ценностите (Петко Симеонов)

Р. Узунова: Петко Симеонов, прочетох вашия роман „Две стъпала до покрива” и според мен вашият авторски метод, осъществен в романа ви „Две стъпала до покрива” би могъл да бъде определен като, така да се каже, философски реализъм. И, разбира се, всяко определение с претенции за точност страда именно от претенциите си. Но, убедена съм, книгата ви в никакъв случай не може да бъде причислена към т. нар. научна фантастика, и още, че в нея са силни както реалистичното, така и философското начало. Какво е вашето становище по този въпрос?

Петко Симеонов: Първо, аз ви благодаря за вниманието към моята книга и използвам случая, че това е първото интервю, което давам по повод на нея. (…) Аз не съм специалист по методологическите проблеми на литературознанието и не мога да се произнеса уверено дали моят роман е философски реализъм или нещо друго. Като лаик на мен ми звучи достоверно вашето твърдение, но вашият въпрос засяга основното ми разбиране за литературата. (…) Литературното произведение трябва да бъде „идейно” – но не в смисъл да илюстрира идея, да доказва предпоставена теза. То трябва да бъде художествено изследване на социалната действителност, да дава ново идейно знание за нея – говоря за романа, и в този смисъл литературното произведение трябва да е неделимо от идейния контекст на обществото, в което е създадено. (…) Затова социалистическият реализъм и знаменитите постановки за т. нар. положителен герой са меко казано недоразумения, които не доведоха до създаването на нито едно художествено произведение. (…) Когато пишех своя роман, аз съм изследвал – подчертавам тази дума „изследвал” – своя обект на изобразяване, като съм използвал специфичните средства на художествената проза. В своето изследване съм стигнал до определени идеи. Ако бях седнал да пиша социологическа книга и използвах методите на социологията в изследването на обекта, сигурен съм, че щях да стигна до същите идеи. Според мен не може да се дели науката за идеите, която вие във вашия въпрос наричате най-общо философия, и литературата. В този смисъл смятам за естествено философското и реалистичното начало в своя роман. (…) В момента разбиранията ми са малко по-меки и по-широки. (…) Сега мисля, че най-важното е литературата да доставя удоволствие – интелектуално, особено когато е откривателска; емоционално. (…) Така, както хората са всякакви, така и произведенията трябва да бъдат всякакви. Многообразието е задължително, за да съществува нормална интелектуална атмосфера в обществото.

Р. Узунова: Всъщност, главният герой на вашият роман претърпява две духовни метаморфози – той тръгва от стъпалото на романтичната си неуравновесеност, на мечтателно-сумбурното състояние на духа. След това – това са мои наблюдения, разбира се – прави стъпка нагоре /или по-точно надолу/ към равнината на неизбежните компромиси, които съпътстват живота – и неговия, и на колегите му. И след това вече се изкачва на стъпалото на осъзнатата съпротива срещу опитите да бъде манипулиран, на осъзнатата решимост да бъде такъв, какъвто е, да не се приспособява към конюнктури и обстоятелства. Та стигнах до въпроса си: закономерен ли е този път на развитие или е случаен?

П. Симеонов: Развитието на главния герой Димитър Божков е развитието на идеята. Идеята има диалектическо развитие: теза, антитеза и синтеза. Това е първата, втората и третата част. Аз стигнах до началните идеи на романа – просто съм принуден да дам тези пояснения – някъде около `70а година, тъкмо когато със силата на танковете спряхме Пражката пролет в Чехословакия и влязохме в хубавия, „зрял” застой. За хората от моето поколение събитията в Чехословакия през `68а година бяха истинска драма. За мен и моите приятели това беше всеобщ потрес, рухване на надежди. (…) В моята представа командно-административната система, чийто творец е Йосиф Сталин, преживя два етапа: първият етап беше собствено сталинисткия, когато господстваха диктатурата, бедността и илюзиите. Вторият етап започваше от края на `60е години, когато разцъфтя неосталинизма, с неговите три опори: диктатура, бедност и лицемерие. Паузата, дадена от Хрушчов тогава не я броях, защото всичко за мен беше толкова мрачно, че изобщо не виждах надежда. Аз така и построих романа си: първата част – това е сталинизмът в неговата открита форма, когато наивниците се лъжеха, че с индустриализацията ще стане чудо. Тук господства моят герой Листото, който заради лудата си вяра в машините е готов да убие героя. Във втория етап – етапа на Брежнев – вече няма наивници, важното беше да „си напълним гушата”, а обществото „кучета го яли”. Това е олицетворено във втората част на романа, където героят Шефа провъзгласява принципа „Ти – на мене, аз – на тебе!” и казва: „Да оставим света, да видим себе си.” Третата част е синтеза – аз търся изход от създалото се положение. Изходът за моя герой са общочовешките ценности. Трябва да се има предвид, че макар и да не съм бил на Запад, имах добра информация за развитието на западните страни, Япония и отчасти Южна Корея. Давал съм си ясна сметка, че изоставането ни е драматично, че не рискуваме само социализма – рискуваме собствения си народ, обричаме го на ново изоставане. Но каква е опората на човека, на отделния индивид? Това е бил въпросът ми в блатото, в което бяхме затънали преди преустройството. Това ме вълнуваше и моят отговор беше еднозначен: общочовешките ценности. За мен беше съществено да видя, че общочовешките ценности са опора не само когато човекът е в дъното на тунела, но когато – както е сега – пред него има някаква светлина. (…)

Р. Узунова: Символът на огледалото, г-н Петко Симеонов, е поставен на преден план във вашия роман "Две стъпала до покрива". Единият от героите – Листото – е рупор на идеята за механичното мултиплициране на ценностите. Другият, главният герой всъщност, Димитър Божков, макар и трудно, макар и мъчително стига до житейската философия за неповторимостта на ценностите. Кой е верният и кой е изкривеният огледален образ?

П.Симеонов: Огледалото за мен има едно такова двойствено натоварване, смислово натоварване почти през цялата книга - то символизира машината. Съществуваше у нас илюзията, че у нас машината и индустриализацията ще спасят човека. Спомняте си, това го има във Вапцаров - "Ще строим завод, завод на живота”, „Романтиката е сега в машините” и прочие. Това го има и в Пеньо Пенев; то е свързано с преклонението пред физическия труд, спомняте си песента "Всичко плод е на ръката". А тук мога да посоча безброй примери, където тракторът беше символ на напредъка в селското стопанство, фабричният комин - символ на прогреса. „Машините ще спасят човека!” - това беше лозунг, към който ние се стремяхме, някаква фикс-идея. Затова беше и особеният акцент върху тежкото машиностроене - създадеме ли индустрия, значи всичко е наред. Огледалото - по своята същност то просто репродуцира образ, то е една проста машина, то символизира тази илюзия и тя е директно изявена от единия герой – Листото. Той прогласява, че на нас не са ни нужни поети, нужни са ни инженери. Накрая на романа значението на огледалото се променя - то вече символизира човешкото самосъзнание, това е в декларативния финал, където Димитър Божков казва, че е намерил истинското огледало - но това вече не е машината, а самосъзнанието на човека. Човек трябва да се опре на съзнанието за себе си, а съдържанието на съзнанието на нормалния човек са общочовешките ценности. Това е, според мен, истинската опора за напредъка на обществото. Индустриализацията пред тази опора нищо не струва. Ние говорим днес за научно-техническа революция. Научно-техническата революция няма да спаси света, нито пък социализма. Светът може да бъде спасен само от сили, които се намират вътре в човека - това особено важи за нашето общество. Ние не се нуждаем толкова от компютри, колкото от развитие на гражданското самосъзнание, от чувството за отговорност пред народа и историята, това ни е нужно. Машините и компютрите така или иначе са мъртво желязо; активни и будни хора ни трябват на всички равнища в социалната йерархия. Тук няма изключения. Хора с развито самосъзнание. И аз имам нескромната мисъл, че с моя роман участвам в борбата за такива хора, без които преустроена, демократична, плуралистична България е невъзможна. Като социолог зная, че точно тук, в равнището на гражданското самосъзнание е основния проблем, пред който сме изправени. Например обичайна практика е хората да не знаят интересите си, да не ги разбират, да не се замислят върху тях, да стоят безразлични, когато ги лъжат, с апатия да се отнасят към явната измама. Други разбират какво трябва да се направи, съзнават и собствените си, и обществените интереси, но те често се чувстват изолирани и самотни. Имал съм нескромната мисъл да кажа на тези самотни хора: „Не сте сами. Борете се както можете за демокрация, за свободата, братството, равенството пред законите, борете се. И нищо няма да спечелите освен чиста съвест, ако това ви интересува, разбира се.” Искал съм да подтикна човека да се опре на себе си, да захвърли напразните илюзии, да не вярва на корумпирания апаратчик, преди всичко своята преценка да цени. Много ми е трудно да кажа всичко, което години наред съм ковал, според скромните си сили. Въобразявам си, че съм го написал. А за тези слушатели, които не са чели книгата и нямат време или намерение да я четат, бих само повторил: „Вярвайте предимно на себе си и на собствените си преценки. Движете се преди всичко от тях. Колкото и да е голям някой началник, той е по-малък от вас във вселената на вашия живот. Така ще бъдете по-полезни не само на себе си, но и на самия началник, ако той ви интересува, и на обществото.” България се нуждае от такива хора.

Р. Узунова: С какво се идентифицирате вие в този роман: със символите, с героите, с идеите?

П.Симеонов: Да. Аз не се идентифицирам с нито един от героите на своя роман. Аз съм в еднаква степен и Димитър Божков и Листото, и Петя, и Ана, и танцьорката, и Шефа, и даже и фурнаджията, чието име героя забравя. Заедно с това аз не съм нито един от тях. Не мога да пиша обаче за човек, когото не обичам. За мен писането е като молитва: коленича пред многоуважаемия читател и му казвам: „Прости героите ми, всемогъщи читателю, прости ги - и те са смъртни хора като теб.” Що се касае до идеите, аз изцяло се идентифицирам с тях. Идеите в романа - това са моите мисли. Смятам, че общочовешките ценности - като се започне от Десетте божи заповеди и се свърши с идеите за свободата, равенството и братството са създали моята душа така, както са създали душите на мойте съотечественици. И аз съм длъжен да им служа, на тези ценности, според скромните си сили. (…)

Р. Узунова: „Социални фактори в дейността на научния работник” - такава беше, до колкото си спомням, темата на изследването, правено в колектива, чийто член е главният герой на вашия роман "Две стъпала до покрива". Кои са, според вас, социалните фактори, оказващи негативно влияние върху дейността на научния работник - и в романовата действителност, и в реалната?

П. Симеонов: Проблемът за социалните фактори в дейността на научния работник, на българския научен работник в днешния ден е огромен и аз мога само да го маркирам. Просто това е самостоятелна огромна тема. Накратко ще кажа, че научният работник, заедно с останалите творчески работници се намира от десетилетия насам в проблемна ситуация. Ще отбележа поне седем проблема: 1. битови. България е малка и бедна страна. Заедно с това до сега господстваха егалитаристки идеи, съществува едно общо пренебрежение към интелигенцията. На фона на бедност и простотия, научните работници се намират, както и повечето български граждани, в тежко битово състояние. Те непрекъснато са притиснати да решават проблемите на насъщния - жилища, обличане, изхранване. Това засяга повечето от научните работници. Малцина са тези, които са си надвили на хала. Втория проблем пред научния работник - това са материалните средства за изследване, за научно изследване. Този проблем особено остро стои в природните науки, където страдат от липса на елементарни неща за експериментална дейност - липса на химикали, на уреди, на каквото човек може да си помисли, това го няма. И това трябва да се планира години напред, и това трябва да се намери, трябва да се чака и т. н. Третият проблем - това е изолацията от света. Първото, на което се посяга при валутни проблеми на страната, е орязването на вноса на научна западна литература, а западните страни са водещите в съвременната наука, командировките и специализациите са крайно недостатъчни, направо мизерни. На Запад почти нямаме аспиранти и студенти, а според мен трябва да имаме и средношколци, и то не единици, не да се измерват с единици - това трябва да бъдат стотици млади хора, стотици и хиляди. Четвъртият проблем - съществува бюрократична опека. Ето един пример… Върху научната дейност, научно- изследователската дейност, един пример: множество предложения от големи фондации изобщо не стигат до научните институти; създаден е цял бюрократичен филтър, през който минава предложението на някоя фондация и това предложение може изобщо да не отиде до институтите и обикновено не отива. Създават се какви ли не пречки за кандидатстването за стипендии, а това кандидатстване е открито. Петият проблем - има голямо неразбиране в системата на социалното управление, особено тук е важно висшето социално управление за природата на интелектуалния и в частност на научния труд. За да се подготви един учен са нужни години на пълна неограничавана свобода на интелектуалните търсения, години, едно десетилетие може би, за съжаление. Не можем да се похвалим с подобно нещо. Шестият проблем - ние сме малка страна и много лесно възникват монополни центрове в отделни науки, монополни катедри, монополни списания, монополисти - научни работници и пр. Седмият проблем е липсата на научни традиции: повечето институти и вузове са създадени през последните десетилетия и то в условията на сравнителна изолация. И нашите научни институти страдат от провинциализъм. Не говоря, разбира се, за всички, но много от институтите страдат от този проблем. Това са, според мен, проблемите и то набързо и тезисно казани, проблемите на научния работник днес у нас.

Р. Узунова: И един последен въпрос, Петко Симеонов. Накрая бих искала да ви попитам за вашите творчески и научни планове, за бъдещия ви път в писателството и в науката?

П. Симеонов: Така. Планове много - важното е да има живот, здраве и борба за демокрация. Ако спре процесът на преустройството, аз буквално не зная какво ще стане. Оптимистичното е, че западните страни се развиват много добре и ние, ако не искаме да се окажем отново на опашката, ще трябва да дадеме простор на личната инициатива във всички сфери на живота, което на практика означава демокрация. Оптимистичното е, че нямаме алтернатива. Мога да говоря за своите планове - само в смисъл на това, което е готово, но не е видяло бял свят. Написал съм един роман, друг, нов, нали, завършил съм го. Останало е да се препише на пишеща машина. И се надявам, че ще види бял свят, той е далеч по-реалистичен от "Две стъпала до покрива" и изцяло защитава идеите на преустройството и демокрацията…

Р. Узунова: Заглавието му?

П. Симеонов: Работното му заглавие е "Страх и пиянство в Тутовица"

Р.Узунова: Звучи интересно…

П. Симеонов: Работя и други работи, но те не са завършени. Като социолог, освен вече тези предадените, това, което съм предал за печат - статии няколко, съм написал една студия от 80 страници със заглавие "Социологически интерпретации на командно административната система”, която днес никой няма да публикува. В неофициален порядък я четоха компетентни хора и казаха, че трябва да почака. Така че тя лежи и чака по-добри времена в чекмеджето. Работя върху темата за политическата система на социализма и получих вече разрешение, да, получи се в института разрешение /това онзи ден пристигна/ за двумесечна специализация в Съветския съюз. Българските средства за масова информация вече избягват да канят членовете на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, така че имам достатъчно време за работа. Сега, аз съм ви много благодарен за интереса към моята книга.

Р. Узунова: Аз съм ви благодарна. За мен беше истинско удоволствие не само да я прочета, но и да разговарям с вас.

(Откъси от разговор по повод романа на П. Симеонов „Две стъпала до покрива”, 4.03.1989 г., ролка № 186)

За системата за социално осигуряване и подпомагане на хората с увреждания (Коце Иванов)

Коце Иванов: „Аз съм гласът на Викащия в пустинята. Прави направете пътищата Господни!” На телефона е Коце Иванов, от Михайловград. Заставен съм да ви се обадя поради въпиющи нерешени проблеми на социалното осигуряване в нашата прекрасна родина. Член съм на НДЗПЧ в България със седалище в Пловдив и във връзка с това излизам от Радио-амвона със своя личен принос по изключително важните и пряко засягащи определена категория хора в България – тези, които се нуждаят от специални грижи и от особената закрила на обществото. Моят адрес е: (.., тел…)

Ние не сме врагове на никого, но за съжаление, срещу нас се обявяват хора от висшата йерархия, които проявяват неразбиране, че ние искахме да се оправят нещата, да помогнем за решаването на тези проблеми, с които те са безсилни да се справят сами. Става дума за социалното осигуряване като цяло и в частност това за инвалидите в България, чиито брой надхвърля повече от 100 хиляди души. Полагат се някакви социални грижи, но те са повече символични, отколкото действителни. Например инвалидната подгрупа на хората с физически недостатъци, за които са необходими т. нар. ортопедични и протезни средства, които се доставят изключително от внос по първо направление от ГДР. Същите протезни средства през последните години чувствително намаляват, поради това, че чужди граждани от Ливан, Ирак, Никарагуа се ползват от тях за сметка на българските инвалиди. Същото е положението и със социалното осигуряване под формата на социални пенсии, т.е. пенсии, давани на инвалиди, които по месечния си размер са обратно пропорционални на стандарта на живота в страната ни. Питаме: може ли един инвалид, които при това е и семеен, да свърже двата края с това символично социално осигуряване, което на практика е като това от приказката за Хитър Петър с комата хляб, сложен над изпаренията над тенджерата с манджата? Заслужават ли това отношение и тези „грижи” инвалидите в обявяваното за най-хуманно – социалистическото – общество, в което се тръби непрекъснато, че всичко се прави в името на човека и за благото на човека? Като казвам това имам предвид факта, че голямата част от инвалидите в България участват всеотдайно със своя труд и възможности за създаване на съвкупния обществен продукт и оттам и на националния доход на България. (…) От доста време се говори за създаване на Съюз на инвалидите в България, като този въпрос бе засегнат пряко и в предаване по Българската телевизия, в емисията на „Телевизионен неделник” от водещата Бригита Чолакова. Но въпросът за толкова необходимият Съюз на инвалидите си остава нерешен и досега. Тук се поставя въпросът и за Домовете за инвалиди и за всички социални средства и съоръжения за тяхното подпомагане. Положението с тях е плачевно поради същите причини, изброени по-горе. (…) Докато делото на милосърдието е забулено от монопола на държавата върху него, то първо ще се прикриват нередностите, слабостите, пролуките, грешките и фактите. На практика почти нищо реално не е направено и всичко остава в сферата на пожеланията и на чисто символичната помощ. (…) Благодаря Ви за вниманието.

(К. Иванов, работник, от Михайловград; член на НДЗПЧ и на КЗРП; недатирано, ролка № 122)

За бюрокрацията, цените и преустройството (по Георги Спасов)

Р. Узунова: Ето, включих, включих!

Пламен Даракчиев: Пред мен са материалите на Георги Спасов от течението на беловския вестник от началото на годината, материали, които са, ако не се лъжа, в заповедта му за уволнение са квалифицирани като материали, компрометиращи преустройството. Може би не е точната дума “компрометиращи”, но в заповедта го има. Пред мене е една поредица от материали - “По заповед на щуката” се нарича.

Румяна Узунова: В кои броеве?

Пламен Даракчиев: От тази година течението на в. “Чапаевски зов”, бр. 4 от дата 25 януари 1989 г. първата част, до дата 8 февруари, бр. 6 от тази година. Бих могъл да прочета извадки от тези материали.

Румяна Узунова: Поредица материали под общото заглавие “По заповед на щуката”, така ли?

Пламен Даракчиев: Да. Може би отделни абзаци от материалите ще дадат някаква представа за писането на Георги Спасов. В първия материал, всъщност, е тази метафора - щуката. Просто чета началния абзац: “Спомняте ли си приказката за оня щастлив млад рибар, който уловил в мрежата си ей такава Щука, която за това, че я пуснал отново в реката, го направила СНЧ /”силно неин човек”/ и му оправила положението за няколко века напред. Да, същата, в която надълго и нашироко се разказва как непритежаващата нищо, но разполагаща с вълшебна власт Щука срещу заклинанието “По заповед на щуката да стане на минутата” емитирала щедро всичките му желания и капризи, които бързо стигнали тогавашния „таван” – царската щерка с всичките й атрибути, съответното столично жителство и припадащата се идеална част от царския палат и царството, мраморен дворец край морето и не знам още какво си”. (…) Георги Спасов има предвид бюрокрацията – „Нещото, което не съществува и хората, които живеят от него” – това е подзаглавието на материала. „Да сте подавали молба за жилище? Да? – Отлично. И какво ви отговориха? – Нема. - Вярно е, читателю. Жилищата у нас са кът. А къде подадохте молбата си? В Комисията по жилищното настаняване? А защо към нея? Нима тя строи или пък притежава жилища? Не, но тя води на отчет нуждаещите се, проверява условията при които живеят, класира ги по групи и определя кой и след кого. Достатъчно! А от какво живеят хората от тая Комисия, в която Ви казаха, че няма жилища и трябва да чакате? – Как от какво? - Получават заплати. - Защо се дразните, читателю? Виждате, че за нула време открихме мистериозното нещо, което не съществува, и хората, които съществуват от него. Не Ви желая злото, но с тия нерви нямате голям шанс да дочакате жилище.” … „В броя си от 5 юли миналата година в. “Труд” писа, че само „за справедливото разпределение на жилищата” са излезли 15 нормативни документа, които взаимно се допълват, уточняват, поясняват и изключват. Не се наемам /ама едва ли някой ще се наеме/ да изчисли колко време е било необходимо на централните партийни, държавни и правителствени органи за обсъждането на жилищния проблем, за вземането на решения и въплъщаването им в най-различни програми, тия и още много други нормативни документи. Това скъпо заплатено време обаче е само капка в морето от също така скъпо заплатеното време на органите по места за изучаването и привеждането им в действие, към което трябва да се прибави и платеното време на апарата в лицето на различните комисии, които проучват и класифицират нуждаещите се по групи; приемат, разпределят и преразпределят онова, което все още не достига.” (…)

Р. Узунова: Вторият материал, казваш, пристъпва към обобщения?

Пл. Даракчиев: Във втория материал, който се нарича „Основата на пирамидата” вече ги няма конкретните случаи, а се разсъждава въобще по някои по-теоретични въпроси, но в хумористичен стил. „Бюрокрацията. Ленин я определя като пълновластие на чиновниците. Историците твърдят, че за това пълновластие свидетелстват още древно-египетските папируси, в един от които е пишело: „Чиновниците на фараона налитаха като скакалци”. В различните времена чиновничеството е оприличавано с чума, с парализа, а нашият модерен век го сравнява с раково заболяване. Но как тия гоголевско-чеховски, вечно треперещи пред началството дребни хорица /такъв е литературният тип чиновник/ успяват да играят в обществото ролята на херои /херой – полубог/, а за обикновения човек да се явяват в ролята на Съдбата от древногръцката трагедия. Кой “бог” стои зад тия херои и по силата на каква мистерия невинното писалище дава власт /cratos – власт, от латински/ и владее и нас? По чия зла воля пиша в този момент критична статия срещу бюрокрацията, а след час може би ще бъда принуден на същата тази машина да напиша поредната си молба до Нея, за да ми бъде разрешено, дадено, отпуснато не знам що си?” Тук си мисля, че Георги Спасов вече няма да пише молби до бюрокрацията, тъй като той ще води дело срещу тази бюрокрация. Това го казвам след шест месеца /от публикуването на материала/ - долу-горе след новото развитие на нещата. (…) След тези разсъждения какво е бюрокрацията и за нейната опора в държавата, във финала на материала Георги Спасов задава въпроса: „Но защо въпреки огромния си числен брой управлението на този апарат не е ефективно? Това ще бъде темата, която ще разгледаме в следващия брой”. И пред мен е третият брой. Би ли спряла за мъничко? (…) Третият материал…, пак бих желал няколко изречения от началото да прочета: „Управленски, административен, чиновнически”. Материалът е озаглавен „О миг, поспри!”. „Със започването на преустройството в Съветския съюз и Китай този апарат наброява съответно 18 и 27 милиона. А у нас? Статистиката мълчи. Но в редица документи той се определя като голям, прекомерно голям, раздут и прочие…”

Р. Узунова: Колко каза, че е в Съветския съюз?

Пл. Даракчиев: 18 милиона, а 27 – в Китай. „Досега ние установихме, че той се поражда от господствуващите обществени отношения у нас, че е “орган”, същността на който произтича от същността на тялото /орган – в смисъл на човешки орган, орган в анатомичен аспект – П. Д./, и същността му произтича от същността на тялото, което обслужва, т.е. на държавата, че то е неин инструмент, посредством който тя осъществява своите политически, административни, икономически и социални функции. Тъй като тези функции са източник на власт, властта на държавата се простира върху цялата /или почти цялата/ действителност. Тя се стреми да я обхване, да я сложи под своя контрол и да я управлява. Причината апаратът да бъде голям са именно тези многобройни функции, но те не са причина да бъде прекомерно голям и раздут, а той е точно такъв. Защо? За да отговорим на този въпрос трябва да вникнем в механизма на самия размножителен процес, като установим как действа тя”. Според Георги Спасов причините са следните, чета тук пак една част от материала: „По този начин първоначалното, да го наречем просто размножаване на документи, води до размножаването в аритметична и геометрична прогресия на апарата, който организира и привежда действията на обществото в съответствие с предписанията на върха, отчита и контролира изпълнението им. Това е една от причините за роенето на апарата – първата причина. Втората - по реда на изложението, но не и по приноса към раздуването му - е стремежът на “високите етажи”, които вземат решенията, да прехвърлят отговорността за тяхното изпълнение върху „по-ниските”. А те, обладани от същия стремеж и от инстинкт за самосъхранение създават под себе си все нови и нови междинни звена, в резултат от което се получава познатото прехвърляне на отговорността, до нейното размиване и пълно изчезване. Третата важна причина е дефицитът, с който започнах своето изложение. Сега ще добавя, че той е резултат не само от неефективните административно-бюрократични методи на управление и от това, че бюрокрацията не произвежда, а потребява, но и от това, че тя го използва като източник на власт, средство за подчинение, начин за лично облагодетелстване и забогатяване и по този начин деморализира и обезверява трудещите се, за които трудът престава да бъде и нравствена опора. С тези три причини, разбира се, не се изчерпват начините за раздуване на апарата, но те са главните и аз ще се огранича с тях”. Така завършва тази част. (…) Все пак той задава един такъв въпрос, вече към края на материала: „Добре. Но защо държавата си служи с административно-бюрократични методи, а не с други, може да запита някой! А ще поникне ли пшеница, ако засеем ряпа?”, пита авторът, „Не, разбира се. По същата причина и държавата не може да управлява с други методи и средства. Административно-бюрократичните методи не зависят нито от волята на управляващите, нито на управляваните, а произтичат от нейната същност като апарат за потискане. Въпрос: изходът? Прилагайки своето материалистическо разбиране за историята в своя труд “Немска идеология” Маркс и Енгелс разкриват пътя за промяна на действителността: “... Не чрез критика /както се опитахме досега/, а само чрез практическо събаряне на реалните обществени отношения!” В началото казах, че многобройните функции, които изпълнява държавата, й предоставят власт, която се разпростира върху цялата /или почти цялата/ действителност, които тя управлява с присъщите й методи. Единственият начин за освобождаване от тях е тия нейни функции да се поемат от обществото и от самите граждани.” Това е. Ало? …

Р. Узунова: Ето, включвам.

Пл. Даракчиев: „Въпрос: Някой те смятат за черноглед, други за песимист, трети за реалист, какъв си всъщност? Отговор: Мисля, че от бъркотията, в която живеем, се е получило и объркване на понятията. Според мене черногледство е да си затваряш очите пред истината, а песимизъм - да ръкопляскаш на настоящето. Аз смятам и двете за много опасни, защото ония, които си затварят очите пред истината и ръкопляскат на настоящето, не правят нищо за бъдещето, затова не ги практикувам. Не знам дали това ми дава правото да кажа, че съм реалист, но е сигурно, че съм оптимист, защото знам, че бъдещето е неизбежно и идва без да подава молби и без да иска разрешение от когото и да е било. Въпрос: Вярваш ли в преустройството? Отговор: Да. Когато в едно общество една малка част има да губи много, а голяма - няма какво да губи, преустройството е неизбежно. Въпрос: В какво вярваш? Отговор: Не вярвам, че хора, които вярват в каквото им кажат, гласуват за когото им посочат, работят каквото им наредят, получават колкото им дадат, живеят както им определят и пр., и пр., могат да построят социалистическото общество. Въпрос: Какво е общото между журналиста, поета и писателя Георги Спасов? Отговор: Духът. Въпрос: От какво се страхуваш? Отговор: От хората. Те са способни на всичко. Въпрос: На какво се надяваш? Отговор: На хората. Те са способни на всичко. Въпрос:…” Това са малко частни въпроси…

Р. Узунова: Но хубаво е, да.

Пл. Даракчиев: Да го диктувам ли по-нататък? „Въпрос: Много се променя външния ти вид. Ту старееш, ту младееш. На какво се дължи това? Отговор: Не знам кой и по какъв повод беше казал, че жената се чувства на толкова години, на колкото изглежда, а мъжът изглежда на толкова, на колкото се чувства. Вероятно изглеждам по-млад когато се чувствам на 38-39 години, а по-стар, когато се чувствам на 47. Но и в двата случая нямам никакви основания за тревога. Въпрос: Истина ли е, че малко не ти е достигнало да се явиш на търг за ресторант “Юндола”? Отговор: Да, само две неща – желание и пари. Въпрос: Какви са шансовете да станеш мениджър на фирма “Чапаевски зов”? Отговор: Точно такива, каквито са шансовете на преустройството. Въпрос: Говори се, че гледаш на кафе? Ще ми гледаш ли на мене? Отговор: Да, но не те виждам. Въпрос: Твоят девиз? Отговор: Яж райски ябълки! Те водят към ада.”

Това е …

Румяна Узунова: От коя дата е?

Пламен Даракчиев: Това в бр. 17 от 26 април, тази година.

Румяна Узунова: Тази статия?

Пламен Даракчиев: Да ти кажа… Единият материал е “Превъплъщението на Прокруст”, другият “Митът Сталин – басни, парадокси и реалност”. Това са все много значими обществено материали, които се появяват в един малък български вестник. Един малък български вестник, но са много значими материали и човек, който се опитва да мисли в национални мащаби. Друг е въпросът колко успява, ... Казвам, това са големи и сериозни материали, дискусионни, публицистични, които са по много сериозни теми, национални - нещо, което в един общински вестник, малък вестник, многотиражка, както казваме в България, е нещо немислимо. (…) Този материал, който е пред мен, се нарича “От къде започва преустройството”. Може би най-добре е да прочета въведението първо. “Преустройството започва от нас, от мене, от тебе, от него. Това е лайтмотивът на темата на деня. Всеки, който по един или друг повод се изказва по радиото, телевизията, или на страниците на вестниците и списанията започва или завършва с тази теза. Не знам доколко това единогласие е резултат от единомислие, доколко от конформизма на обществото; какъв е делът на журналистическото умение да водят и да канализират отговорите чрез въпросите, но лично на мене то ми изглежда доста подозрително. Целта да се изведе индивидуалното съзнание от апатията, от натрупаното с годините пасивно “нищо не зависи от мене”, на активна позиция е ясна и разбираема. Тя би могла да бъде постигната само ако постановката е вярна. А ако не е, и насочва в грешна посока усилията на толкова много хора? Смятам, че си струва да се помисли по този въпрос. И така, преустройството започва от мене. Какво трябва да правя? Всички в един глас твърдят, че трябва да станем по-съзнателни, да се проникнем от по-високо чувство за отговорност, да работим по-съвестно, да бъдем честни и да не замазваме, а да наричаме нещата с истинските им имена, да бъдем по-смели и да се борим срещу отрицателните явления и пр., и пр. Значи, преустройството опира до съзнанието. Ако аз от утре започна да работя по-съвестно, ако ти, ако той, ако всички започнем да вършим нещата както трябва…? А нима досега всички тия неща са били под забрана? Не, не бяха. Може би не е имало съзнателни хора? Не, и съзнателни хора имаше. Тогава? Как в отделни колективи трудещите се се опитват да бъдат съзнателни, но си има нормативи, ограничения, бюрокрация отгоре, която прави всичко възможно тяхното съзнание винаги да бъде модифицирано /тя върви срещу тяхната съзнателност/. Там, където има наченки на съзнателност, тя бърза да ги унищожи.” Той цитира такива конкретни примери. (…) Ало? Може да вмъкнеш едно свързващо изречение, просто ти самата да го направиш, че Георги Спасов цитира примери, в които се оказва, че изключително съзнателни работници просто в дадени моменти правят всичко възможно техният цех или предприятие в даден аспект да успее, правят всички усилия, но в следващия момент - като опре до разплащането, до преустройството на този цех, технологично или каквото и да е, се оказва, че бюрокрацията започва да им пречи. Тъкмо тази проявена съзнателност предизвиква антипатия. За да можем да свържем отдолу. Другия текст е вече…: „Преустройството започва от нас, от мене, от тебе, от него. Ако съпоставим горните случаи с тази теза, можем да кажем, че тия хора се бяха преустроили, /става въпрос за съзнателните работници – П.Д./, но техните усилия /и усилията на хилядите непризнати още творци и новатори/ останаха и остават напразни. Те не вярват и никаква пропаганда не може да ги накара да повярват, че преустройството започва от тях. То действително не започва от тях /от мене, от тебе, от него/, макар че може да бъде извършено единствено от тях, в това число от мене, от тебе, от него. Противореча ли си? Може би. Идеята, че усъвършенстването на обществото започва с усъвършенстването на личността не е нова, нито непозната. „Ако светът е лош и искаш да го промениш, започни със себе си.” Това е мотив, който се повтаря от векове. В по-ново време, още през първата четвърт на нашия век, с въпроса за преустройството на обществото доста обстойно се занимава поетът и общественикът Стоян Михайловски. През 1924 г. той пише своето “Въведение във философията на новобългарската история”. Неговият труд започва със самопреустройството. Да, Михайловски използва точно тази дума и смятам, че влага почти същия смисъл, защото след това формулира и основния принцип, на който трябва да се подчинява това самопреустройство: “Частното благо, пише той, трябва да бъде отражение на общото”. Или казано на съвременния език - личният интерес трябва да се съчетава с обществения. Звучи актуално, нали?! “Човек е член на едно общество, за да служи на това общество”, твърди разочарования от буржоазните нрави общественик и стига до извод, който отвежда много далече. Но нека проследим неговата мисъл. “Позволено ли е на доброто да налага себе си, да се натрапва?”, пита той и отговаря: “Да, позволено е. А как ще стане това? Мусолини даде отговор на този въпрос.”, пише Михайловски в същото си произведение. Не е нужно да казвам кой е Мусолини и какъв е неговият отговор за начина, по който може да се преустрои обществото. Важното в случая е да се осъзнае, че разбирането, според което за съществуващите недъзи в обществото е виновно ниското съзнание на отделната личност, поражда мисълта, че то може да бъде коригирано с насилие и принуда. Това не е фриволно или случайно кривване на мисълта…”

Румяна Узунова: Тук още си на Михайловски, нали?

Пламен Даракчиев: Не, не.

Румяна Узунова: А, вече коментара…

Пламен Даракчиев: „Мусолини даде отговор на този въпрос”, това пише Михайловски. Оттук нататък си говори Георги Спасов. Така, продължавам: “…това не е фриволно или случайно кривване на мисълта, а логическа закономерност. Разбирането, че обществото е такова, каквито са личностите /а не обратното/, неминуемо води до нагайката”. Ще приведа още един пример.” Добре е да го кажа и тоя пример… „Наскоро четох в наш ежедневник разсъжденията на бригадира на шофьорска бригада от Велинград Георги Масларов. След като сочи много и най-различни безобразия, той дава предложение да се въведе казарменото правило „Ако не знаеш - ще те научим, ако не искаш - ще те заставим”. Той не уточнява точно как ще бъдат заставени несъзнателните, дали ще бъдат раздрусвани само за реверите, или ще бъдат хващани и аз гушите, но контекста е ясен”. Така… Така, втора част на материала “От къде започва преустройството”. В нея Георги Спасов вече навлиза по същество в темата за съзнанието и реалните условия. Чета: „Ниското съзнание! И ако Адам и Ева не се бяха проявили като несъзнателни елементи, сега щяхме да си живуркаме в Рая, ама пусти късмет! Впрочем, както твърдят масмедиите и днес, ако всеки се труди съзнателно и си върши работата качествено, ако никой не проявява егоизъм, ако не краде /пардон, ако „не присвоява”/, ако не използва положението си за лични облаги, да врежда близките си и да нарежда потомците си до девето коляно и пр., и пр., бихме живели като ...! Понеже не ме бива по лиричните отклонения, ще оставя всеки да си нарисува картинката по почина “направи си сам”, а аз ще се заема с не толкова привлекателната страна на действителността. Ние всички знаем, че основата на живота е трудът. Десетилетия наред твърдим, че основният принцип на разпределение при социализма е според труда /съзнателно избягвам първата част: “всеки му според способностите”, тъй като ще се наложи да навляза в лабиринта на привилегиите, критериите, класово-партийния подход, роднинството, връзките, и пр., и пр., а целта ми е да си отговоря на въпроса – спазва ли се принципа, стимулира ли разпределението съзнателния, високо ефективен труд?/.” След няколко конкретни примера Георги Спасов преминава на един по-така, ако мога така да се изразя, капитален пример, с т.нар. разходно-калкулативен метод на ценообразуването у нас. А това е един много “интересен” метод, който дава твърде широки възможности и на предприятията, и на административно-стопанската система. Впрочем, този метод е игра на жмичка между държавата и предприятията. Нека да проследим как става тая игра. „Разходно-калкулативният метод на ценообразуване не е случайно явление. Той е закономерно следствие от възприетия динамичен метод на централно планиране. Този начин на планиране изисква ежегодно нарастване на продукцията в стойностно изражение. /Спомнете си: средногодишен темп през петилетката еди колко си %, и т.н./. Разчетите се спускат отгоре, промените са невъзможни, планът е закон! За сметка на това са възможни всякакви „гимнастически” упражнения с цифрите, главно чрез „обновяване на производството”. Най-характерна черта на това обновяване е непрекъснатото нарастване на цените. От 10-15 лв. цената на чифт кожени обувки достигна 30 до 50 лв. На облеклото също се повиши не по-малко от два пъти - и то при намаляване на относителния дял на естествените суровини. А колбасите? Да ви припомням ли, че салам с вкусовите качества на някогашния “Амбарица”, който струваше 4 лв., сега се продава по 12 лв. Само те ли? А електроуредите, а мебелите? Аз не знам през последните 10-15 години цената на някоя стока да е останала същата или да е намалена. Методът на разходно-калкулативното ценообразуване е много удобен за изпълнение на всякакви планове и програми, които се отчитат така: миналата година произведохме продукция за еди-колко си милиона лева, а тази – с толкова повече; извършихме строителство за еди-колко си милиона лева, а тази за толкова и толкова милиона повече; обществената производителност на труда се повиши с толкова, заплатите с еди-колко си и т.н. Първо, той е изгоден за производителя и му позволява да увеличава частта за разпределение; второ - е изгоден за държавата, тъй като се облага по-висока стойност, получава и по-големи отчисления от увеличените печалбите, които влизат в нейния бюджет и т.н.” Всъщност мисля, че можем да спрем дотука с една констатация – че след като на родната ни промишленост - предприятията, им е изгоден този метод, след като на държавата е изгоден, пита се на кого не е изгоден. При тези дефицити на пазара и при тези високи цени! Ясно е, че не е изгоден на потребителя.

Р. Узунова: Това е твоя коментар?

Пл. Даракчиев: Да. Между впрочем, по-нататък Георги Спасов отново се връща на темата „От кого започва преустройството?”. Впрочем той непрекъснато в този материал се връща в тази тема и я интерпретира непрекъснато. „Значи преустройството започва от мене ли?, се пита човекът. Е добре, ако аз от утре намеря начин да снижа разходите на материали, горива и енергия, мога ли да променя механизма така, че цехът да не губи, а да печели? Не мога. Мога ли да накарам колегите си да работят за тоя, що духа, защото ще пренесем полза на обществото? А какво ще кажат ръководството, висшестоящата организация? Нали веднага всички показатели ще спаднат и тогава няма да се получи нищо, тъй като то не отговаря на техните интереси. Защото хората не живеят, за да работят, а работят, за да живеят. А можеш ли да живееш като задоволяваш своите потребности? Иначе, казват, „гробищата били пълни с идеалисти.” И не само с тях, разбира се. Все пак ако аз от утре започна да работя по-…”. (…) Нататък той навлиза в доста сериозни дерби на икономиката ни. И аз просто, ако нямаш нищо против, търся по-популярните неща...

Р. Узунова: Да, да. Не, то и много стана, много стана, но аз ще го имам извадено… Включих.

Пл. Даракчиев: В този материал освен критичния и аналитичен аспект, така да се каже, има и конструктивен аспект. Георги Спасов просто има предложение. Като всеки нормален гражданин у нас днес, и той има някакви предложения как да се излезе от тази ситуация. В последната част той се спира, общо взето, на водещата роля на човека. Преди всичко на човека. Би ли направила малка пауза?... „Днес, ако ми е позволено да перифразирам отново Маркс, ние сме изправени отново пред необходимостта да сътворим и да изиграем едно ново действие. Първият залог за успех е да създадем….” Румяна,… в материала става дума за пиеса и за това тези аналогии, това „действие” не ти ли прозвуча странно?

Р. Узунова: Не, ни най-малко.

Пл. Даракчиев: Така ли! Добре, защото преди това, много преди това става въпрос за deus ex machina ли беше?

Р. Узунова: Deus ex machina, ама, няма нужда, то си върви нормално...

Пл. Даракчиев: Така ли, добре. Да започна отново тогава: „ ... Първият залог за успех е да създадем условия за свободна изява на творчеството и инициативността не на отделни хора, а на милионите. Без такива условия преустройството е невъзможно. Гаранция за свободен обем на мисли и идеи…”, тук вероятно е станала печатна грешка.

Р. Узунова: “Обмен”?

Пл. Даракчиев: Да. „...свободен обмен на мисли и идеи, възможности за изяви и действия, гаранции конституционни и правни, политически и идеологически и нравствен климат, които просто да насърчават търсачеството и откривателството. Първият успех, от който се нуждаем, е ефективна икономика. А какви са критериите за ефективност? Впрочем критерият е само един – по-малко разходи на единица продукт, по-малко жив труд, по-малко материали на труда, по-малко основни производствени средства, по-малко капиталовложения за единица прираст. “Вложи по-малко, за да получиш повече” – това трябва да бъде новият девиз на производството, което е точно противоположно на разходно-калкулативния метод. А нима това е нещо ново!? Не, не е ново. В анализа на производителността на труда в “Капиталът” Маркс изяснява, че, цитирам: “Това намаление на общото количество труд /жив и овеществен/, което влиза в стоката, изглежда да е съществения признак на повишената производителност на труда, при каквито и обществени условия да се извършва производството.” Ако още оценяваме производството, пак Маркс пише: “Производството, което е само средство за задоволяване потребностите на производителите е такова производство, в което господства само потребителната стойност.” Тези свои думи той е адресирал към социализма. Смятам, че те могат да служат и като оценка на настоящето, и като отправна точка към бъдещето, затова ще завърша с тях.” (…)

(Г. Спасов, поет и журналист; член на Клуба за подкрепа на глрасността и преустройството, „Екогласност” и „Подкрепа”. Пламен Даракчиев представя, цитира и коментира негови текстове от в. “Чапаевски зов”, гр. Белово, официално заради които Спасов е изключен от БКП и е уволнен. Текстът на коментара на Пл. Даракчиев свършва на средата на изречение за писмо-протест на журналистите от окръга срещу уволнението му. 10.07.1989 г., ролки № 209 и № 219)

За пропагандата и идеологията (Цеко Цеков)

Румяна Узунова: Включвам машината. Можете да говорите.

Цеко Цеков: Обадих се по този повод: подготвил съм шест, седем материала за вас. Аз мисля, че в текста се съдържат неща, които са нови, които не съм ги чул, въпреки че редовно съм слушал "Свободна Европа" докато бях в България. Нови факти, нови събития, които са в коренен противовес на тази пропаганда, която водят комунистите в България. Аз винаги съм казвал, че това е една фасада, една завеса, и съм се опитвал да надникна извън тази завеса, да видя какво има зад нея. В тези материали именно това съм написал. Те са около 50 - 60 страници, подготвени специално за вас. И ако вие прецените, че те представляват интерес за вас, бихте могли да ги ползвате.

Румяна Узунова: Ами бихте ли първия издиктували?

Ц. Цеков: Моля?

Р. Узунова: Бихте ли издиктували първия?

Ц. Цеков: ... Аз мога да говоря. Знаете ли, много пъти, като съм говорил с приятели в България, са казвали: добре де, разкажи нещо. И аз съм разказвал това, което ги е интересувало. И те казват: „Ами записвай тези неща. Те са много интересни.” Викам им: „Аз съм живял с тях и не мога да ги забравя. С дати, с дни, с бройки.” Зависи какво бих могъл да ви кажа аз, госпожа Узунова. Примерно, интересува ли ви въпросът за това, до колко е вярно, до колко има истина в този комунистически лозунг: "Грижата за човека - първостепенна грижа на Партията". Или пък да кажем, говори се за злоупотреба с психиатрията, но те казват: „Това не е вярно.” Или пък, да кажем, онзи ден, когато бях в „Ройтер`с”, може би се засегна госпожата, че аз хвърлих известна вина върху Чърчил, че той е виновен за това състояние сега на Източна Европа… Но тя дословно каза така: „Виждате ли, казва, в България все пак има в момента някаква опозиция, но никой не е вкаран сега в затвора за това движение". Тя имаше предвид Клуба за преустройство и гласност. Аз съм запознат от самото създаване на Клуба. И зная точно какво е изявлението на полк. Шаренков по този въпрос, когато пристигна бюлетина за създаване на Клуба. Тогава аз информирах г-жа Байтман от Американското посолство по този въпрос. Може би сте чули, че два-три дена - около 5 - 6 декември - имаше една информация… или на 2 - 3 декември… на радио "Гласът на Америка" по този въпрос... И тя казва: "А вижте какво става в Чехословакия?" Опитах се да опровергая това, че в Чехословакия нещата са много по-добре, отколкото при нас. Наистина, по-добре са като демокрация и ако сравняваме тяхното правителство с нашето, би могло да се каже, че те са цвете пред нашето. Какво имам предвид? Не, казах точно така: „Докато робът възпява само свободата, не се бори за нея, то той намира утеха в робството и не е готов да разчупи веригите. Именно в България до този момент се забраняваше да се възпява свободата, а камо ли човек да се бори за свободата. Ние сега сме на един етап, когато правителството формално е разрешило на нас, робите, да полувъзпяваме свободата, но без да пеем за свободата, в никакъв случай то не е позволило ние да се борим за тази свобода. Докато в Чехословакия, там робите са на етап, когато се борят за свободата.” И виждате ли, разбирате ли, че само при полувъзпяването на свободата има 180 човека осъдени по гл. І на Наказателния кодекс, тоест за престъпления против Системата; около двеста човека, осъдени по гл. VІІІ - за престъпление против режима, против реда на управлението, както е записано по Наказателния кодекс. И около 40 човека, осъдени по криминални причини, а де факто причините са политически - т.е. конфликти с отговорни хора от властта. Като пример аз бих посочил… защото ще кажат: кои са тези 40 човека? Ако позволите, бих могъл да кажа конкретен пример: например Костадин Караджов, кметът на Димитровския район на София. Той е син на Тодор Комов (?). Баща му е член на Централния комитет на Партията от преди 9 септември, укривал нелегалната печатница на комунистите. Та Костадин Караджов - в пресата пишеше, че той е осъден за нелегално прекарване на една каравана от Италия! Кои са причините? Костадин Караджов е близък приятел на Сергей Антонов. (…) Костадин Караджов започва да говори за този процес, защото е знаел малко повече, отколкото ние знаем за „случая Антонов”. И е осъден на 14 години затвор. Заради караваната?! Но причините са и в това, че той доста подробно е говорил за процеса „Сергей Антонов”. Освен това той е близък … Чудомир Александров е негов кръстник, негов кум. Също и от тази кухня е знаел някои неща и ги е споделял. Най-важното, което той е споделил: че `82а година, да, `82а, при едно връщане на Тодор Живков от Москва, Тодор Живков се разболява. Костадин Караджов живее в зона Б5 ли беше, Б2 ли, тази правителствената, забравих в момента, където живеят хайлайфа на София. Пристига Владимир Живков с охраната си. Владимир влиза вътре много разтревожен и казва следното, цитирам дословно думите: "Бях при баща ми. Пуснаха ме да вляза за две-три минути. Той има температура 41 градуса. Руснаците убиха сестра ми, ще ликвидират и баща ми. Коце, ако остарея в затвора, ти си близък приятел с Александър Лилов, с Чудомир Александров, а вероятно те ще дойдат на власт. Много те моля да ни помагаш, да спасиш живота ни, защото за нас живот вече няма да има"…

Р. Узунова: Само една пауза, секундичка…

Ц. Цеков: Бих могъл да ви разкажа някои неща, но…(…) Просто да се разбере как една власт убива собствения си народ. Как хич не я еня за живота, за съдбата на собствените й хора. Ето, вижте, казват те на западния свят и САЩ: ние правим първи стъпки и виждате ли колко бързо демократизираме нашата система. Да, вие демократизирате нашата система, но вие знаехте, че това ще стане от преди 3 - 4 години и се подготвяте от преди 3 - 4 години за това нещо. Какво направихте? Коя е първата гаранция за демократизиране? Да освободите политическите затворници! Вие не го правите. Втората гаранция: функциите на държавата постепенно да отслабват и да преминат във функции на народа, на обществото. Да се изземат от хората тези функции, от доброволни, от обществени и други организации… Напротив, от две-три години репресивният апарат на държавата се засили. Какво стана? Главните управления в Държавна сигурност в момента са единадесет, служителите на Държавна сигурност са към 64 хиляди човека, без да считам Гранични войски, които официално принадлежат към органа Държавна сигурност. Създали са се нови отдели: като отделът на полк. Костов към Второ главно управление - контраразузнаване или поделение 82800, което се намира на „Кръста”; отделът за борба с анонимната дейност, т.е. една специална политическа дейност ... без насилие, която се занимава именно с този въпрос; създаде се отделът Шесто/Шесто - за работа по офицерите от ДС; създаде се отделът за работа по партийните членове. Виждате, че те са усещали този момент. Скришом, зад завесата, репресивният апарат се засилва. Ние, казват, ще намалим военните поделения, ние ще съкратим въоръженията. Да, но колко заводи – граждански - произвеждат оръжия, колко военни заводи се строят?! Само да вземем, официално, в Михайловград така наречения Акумулаторен завод "Аврам Стоянов"! Той се води официално завод за производство на акумулатори. Към този комбинат има 13 военни завода. Сега се строи един нов завод. Как да си обясним този факт?! След това ще се съкратят,… и аз вярвам, че ще се съкратят някои поделения. Но кои поделения? Главно поделенията на Първа и Втора армия. Ще се изхвърли онова оръжие, което е от времето на Втората световна война, като танкове Т 34. Ще се съкратят някои военни школи като тези, да кажем, за запасните офицери и сержанти във Враца,… каквато е Школата за запасни офицери, ще се прехвърли на друго място. За сметка на това многократно се увеличава Трета армия, която е член на Варшавския пакт ... Комунистите много умело прилагат Ленинската тактика: „Крачка назад, две напред”. Такива са моите разбирания, може би съм консервативен. Но считам, че това е голям експеримент на Горбачов и именно това е грешката на много хора…, или може аз да греша…, че вярват на това преустройство, че тази порочна система може да бъде реформирана. А по този начин те обслужват интересите на комунизма, защото, ако беше един Брежнев, ако беше един Андропов, то устоите на тази Система щяха много бързо да рухнат. Горбачов се оказа много хитър, много гъвкав. Не може да бъде реформирана една Система, която не е показала в нито една област своята жизненост, своята общочовешка полезност. Например националсоциализма, който аз презирам и мразя не по малко от комунизма, но този национал-социализъм само за шест години той показа своята жизненост само в една област, т.е. в икономическата. Той даде хляб на собствените си хора. Докато комунизмът за 75 и 76 години, не мога да направя точната сметка в Русия, и 45 години в България, в нито една област не показа своята жизненост, своята общочовешка полезност. Какво ще реформираме в една Система, която не е показала своята жизненост…? Освен това сам Горбачов казва: „Аз не се отказвам от Ленин". Тоест, какъвто и ще нов прочит да прави на Ленин, той ще върви по ленински път и никога не може да се откаже от лениновите атрибути. От атрибутите на Ленинизма. А кои са тези атрибути? Тук да не се спирам на Маркс, че насилието идва още от Маркс, ... и ще излезе, че и аз говоря откъслечни фрази от марксизма - ленинизма, без да ги разглеждам в контекста на самата теория, както правят комунистите обикновено… Но аз съм готов да се аргументирам, ако вие ме репликирате, апострофирате, възразите. Маркс: "Революцията е акушерка на историята"; Ленин: "Диктатурата и революцията нямат морал" – в Разговорът му от `19а година с есерите. По-нататък: Ленин, в Отговора му от `22а година на Новгородския партиен секретар: "Лъжи, мами, ако се наложи пускай кръв, но задръж властта". Ленин: “Диктатурата и революцията нямат морал”, и Разговорът му с продажниците Георги Димитров и Васил Коларов относно влиянието на въстанието от 1923 година... Той… Виждаме, че същността на насилието е в самата идеология. Трябва човек добре да вникне в нея, добре да разбере нейната същност, за да разбере, че корените на злото са именно в самата идеология. Горбачов казва, че не се отказва от Ленин, тоест, какъвто и ще нов прочит да прави на Ленин, той неминуемо ще доведе до насилие… Добре, да се кача горе?…

(Ц. Цеков, политзатворник, член на НДЗПЧ, екстрадиран може би в края на 1988 г. Откъс от неформален разговор, вероятно неизлъчен, състоял се навярно в Мюнхен на 6.03.1989 г., ролка № 251)

„Есе за преустройството” (Нури Алиджов Джелилов)

Р.Узунова: Можете да говорите.

Нури Джелилов: Напоследък много се говори за преустройство, демокрация, правата на човека и т.н. Но това са само думи, пълни с лъжа. Всичко това дотук ме накара да се замисля по-сериозно и да анализирам цялото положение. Стигнах до извода, че всичко може да се оправи, стига да има кой да го направи. Свеждам нещата до „Манифеста” на Маркс и Енгелс. Нали сме социалистическа държава и за да разберем дали се спазват точките и подточките, написани в него, трябва да се проследи пътя на партията и на правителството като едно цяло. Той не е чист. Всъщност, направен е от лишенията и несгодите на народа, и главно от родолюбци, борещи се за човешки права и свободи. Но да вървим пак към „Манифеста”. Първата част на работническата революция: утвърждаване на пролетариата в ръководна класа. Маркс и Енгелс казват, че това е голяма победа на демокрацията. Това е преход за образуване и узаконяване на еднопартийна система с демократичен централизъм. Ако проследим нещата по-подробно, ще се убедим, че такова нещо не съществува. Ленин бе казал: „В една социалистическа държава не е възможно да има стачка, тъй като диктатурата е в ръцете на пролетариата”. Всички на дело виждаме, че това правило не е осъществено, тъй като в социалистическото ни общество има недоволни, а вече и стачкуващи. Също така, той бе подчертал: „В социалистическа държава, за да няма рязка разлика между бедни и богати, заплащането трябва да е 1:3”. Но за съжаление, ние сме очевидци, че хората на изкуството са милионери. След като те са такива, значи правителствените работници са милиардери. Ето защо тези точки, записани в Закона на социализма от Владимир Илич Ленин, не се показват на бял свят - защото ще възникнат въпроси, вследствие на което ще трябва да има и отговори, за които другарите, в кавички, не са подготвени. А иначе е по-лесно – да се прилага стария буржоазен и древно-римски начин: „Разделяй и владей!” А пропагандата на свой ред се мъчи да ни убеди, че видите ли, при социализма всички сме равни! И трябва да се преустройваме. Сами ми кажете, с такива хора може ли да се направи такова велико начинание?! (Начинание), което е обрасло с трева и е потъпкано през вековете; започнато от Петър Велики, който е изпращал некадърния министър на заточение в Сибир, а кадърният ковач поставял на негово място.(…) Ето от къде идва неговото всепризнание и величие. Може би някой ще каже, че времената се менят и тогава е било друго, а сега - съвсем друго. Но не трябва да забравяте… Ако сте прочели “Една частица от живота” на Михайло Василиевич Ломоносов, ще се убедите, че този гений е живял благодарение (на държавници) - поклонници на Петър Велики, а сега за съжаление при сегашните обстоятелства, колко Ломоносовци са отпивали от горчивата чаша на живота, поднасяна им именно от тази Система, наречена “лъже-социализъм”и изплетена от такава здрава, ехидна мрежа, именуваща се “мой човек”. Това е най-опасната Система. Това, (което е сега) може да се определи, (като се обърне) обратно правилото на Маркс-Енгелс за диктатурата на пролетариата. Т.е. това господство на малък брой експлоататори над огромната маса трудещи се е именно робовладелски строй в социалистически облик. Но тези неща не са неизменяеми! Може само с един замах да се променят. Като се направи път на кадърния, не отчитайки неговия национален произход. А некадърния, вместо в Сибир, да се отправя в селското стопанство, откъдето идва питанието на целия народ. Това преустройство трябва да намери път и към правителството. Така няма да има различно третиране на различните националности. А за да не се получава затлъстяване на правителствените чинове и администрация, и се запази амбицията за по-хубав социален живот, трябва всеки 4 или 5 години да се подменя целия правителствен апарат, чиито членове да имат право на само едно единствено място в Държавния и Министерския съвети, за да се предпази от „ограждане” с власт и от диктатура на властелина. Само при това положение ще съществува демократичен централизъм, вследствие на което народът ще се увенчае с човешки права и свободи. Мисля, че едва тогава ще мога точно да използвам точното определение от „Манифеста” за „диктатура на пролетариата” – това господство на огромната маса трудещи се над малкия брой експлоататори - (номенклатурата) ще бъде именно диктатура на пролетариата. Това ще бъде „социализъм в човешки образ”. Нека да знаят и добре да си помислят другарите, в кавички, (че) за да се оправи икономиката и вълнуващите проблеми народа, са ни нужни реформи, но реформи именно такива! Ало! Чувате ли ме?

Р. Узунова: Да, чувам ви. (…)

(Откъс от интервю с Нури Алиджов Джелилов, „Юри Андрианов Денев”, от гр. Луковит, Ловешка област, турчин, поет; 24.02.1989 г., ролка № 171)

За разминаването между думи и дела (Димитър Томов)

Р. Узунова: (…) А не е ли толкова противоречиво и странно, че именно в момент, когато Партията по пленуми говори за независими самоуправляващи се единици, които да били не само партньор, но и опонент на партийната политика, да се използват такива брутални мерки? Като че ли едно се говори, съвсем друго се прави?!…

Димитър Томов: Това е презумпцията, която съществува в нашата страна… Тя е навсякъде, тя е наше ежедневие. Това е разминаването между дела и думи. Това нещо продължава от 35 години подред - не е ден и два. Това не трябва да ви учудва. Нищо, че едва ли има българин, който да вярва на пресата, на радиото и телевизията. При нас съществува едно недоверие... Самата власт е във война със самия си народ. Аз не виждам как да го обясня това нещо. Преди идването на Михаил Горбачов на власт аз знаех, че живея в най-прекрасния строй, знаех, че всичко е толкова хубаво, толкова добро, изливат се буйни потоци от блага, както пишеше по книгите. След идването на Михаил Горбачов на власт аз разбрах, че в това, което съм живял, съвсем не е това, което ми е говорено. И защо трябва аз да продължавам да вярвам, че и сега ми говорят истината, а не ме лъжат? При нас е същинско объркване. Точно не мога да Ви обясня какво е, но тази стагнация, която е обзела обществото, едва ли скоро ще премине. Ние нямаме информация. Ние слушаме чужди радиостанции, за да знаем какво става в България! Това е заблуда, че има някакво преустройство. Заблуда абсолютна е, че може човек свободно да си изкаже мнението и евентуално да се чуе неговото мнение; че се взима под внимание това, което той иска, неговите желания, стремежи, цели и т.н. Не се заблуждавайте - нищо няма! Всичко, което има, е повърхностно. Дори разговарях с една жена, която се обади от „свободния свят” и така… учуден останах, когато ме попита: „Защо не излизате, след като официално ви дават на вас паспорти, с които може да излизате извън страната?”... Информацията е надминала истината - тя няма нищо общо с действителността. Много добре се знае, че дори още Закона не е приет за тези паспорти, а вече хората в чужбина знаят, че ние ги имаме, но не искаме да излизаме... Това не е вярно…

(Откъс от първото интервю на Р. Узунова с Димитър Томов, художник от Михайловград и говорител на НДЗПЧ, началото на януари 1989 г., ролка № 9)

За властващите и преустройството (Камен Каменов)

Р. Узунова: Отново. Включила съм машината.

Камен Каменов: Г-жа Узунова, вие зададохте няколко въпроса в едно от предаванията, сред които и този за относно привидно необяснимата враждебност на властта към независимите дружества… Интересни въпроси и ...

Р. Узунова: Бихте искали да отговорите на някои от тях?

Камен Каменов: Не, просто да ви предложа личното си мнение, с което никой не искам да обвързвам. Та, ставаше дума защо тези независими дружества са толкова гонени, въпреки че действат съгласно закона. Ами най-късия отговор е: Страх ги е нашите власти. Най-къс, но малко опростителски… Не е ли по-добре да вникнем защо всъщност е така? Те са толкова силни! Въпреки, че никой не е тръгнал да сваля властта, страх ги е. Но да се опитаме да погледнем на нещата в дълбочина, доколкото е възможно. Кой всъщност ни наставлява нас? Ами висшият ешелон е съставен предимно от т. нар. „Активни борци”. Не силно образовани хора, да си признаем. Доста ограничени някои от тях. Вярвате ли например, че Тодор Живков е толкова добре образован, колкото да речем юрист, завършил нормално следването си, т.е. не по „втория” начин, както е „активният борец”. Може ли да се повярва, че Добри Джуров е най-добре подготвения военноначалник у нас? Политици като Пенчо Кубадински отдавна са предмет на пренебрежителна усмивка у всички... Знаем, че повечето хора на ЦК и Политбюро са завършили образованието си, по-точно дали са им дипломи за пред хората, в наши или съветски вузове по времето на Сталин и Суслов... Прилежно са се старали да бъдат точно копие на покровителите си и са станали такива. Те и за това са били в Съюза всъщност /в Съветския Съюз имам предвид/. Те имат дипломи за преданост, а академиите им, посочвани в биографията им, са необходима подробност. Като става дума за преданост, да не забравяме, че идеологът в момента и бивш министър на вътрешните работи Димитър Стоянов всъщност спешно беше доведен от Съветския Съюз, недозавършил, но е „наш” човек. С дадени 30 - 40 години несменяемо на върха, обградени от специалисти във всички области, нашите висши началства добиха някои навици, а понякога и вид на държавни мъже, но от добрата козметика те едва ли станаха добри държавници. Да добият акъл от „големия брат от Кремъл” - да. Но не и държавници на Народната ни Република! Умело подражават, редовно се престарават, както в поговорката "По-католици от папата". Трудно е да се прехвърлиш от партизанлъка, където всичко е в черно-бяло, в политиката. Това е наука, наука за възможното. Добре, че дойде Горбачов да ни го напомни това. Та нашите управници компенсираха успешно липсващите им данни по най-високо котиращия се метод: сервилност и послушност и заздравиха властта си. Прекопираха всичко от сталиновата империя: концлагери, колективизация, Държавна сигурност, безпогрешността на Партията. Някой ще каже: да, но след Червенков имаше затопляне, Априлски пленум, Живков… Ако се изключат новите лозунги и новата Конституция по-късно, Живков и компания не се оказаха по-добри, но по-различни бяха. Мръсната работа я свършиха тези преди тях - или част от нея. Живков се оказа много точен изпълнител, но и хитър. Създаваше чувство у нас, че сме самостоятелна страна, която просто има много силен безкористен съюзник. Живков е човек с чар. Присъствал съм на срещи с него – той е усмихнат и приятен събеседник. А дали знае, че 24 часа преди него биячите от КДС претърсват всяко кътче, и правят списък на всички, които ще присъстват на срещата, и се държат с хората сякаш у всеки са открили пушка с оптически мерник… Но сигурно този детайл е оправдаем - все пак държавен глава. Изобщо в присъствието на Живков оставаш с впечатлението, че е един добродушен човек, контактен е, понякога този добряк обича малко да се пооплаче от някои лоши неща, които му пречат да върши добро. Просто да го съжалиш. Всъщност той сигурно би бил не лош кмет на някое селце, просто го виждам на пейката пред кръчмата на моабет с наборите си, провождайки с поглед минаващите булки. И хората на Живков - хората на висшия ешелон - в мнозинството си изглеждат все така. Простовати, народни люде. Но само изглеждат народни до момента, когато свалят каскета и седнат в дългата черна лимузина. Има и образовани, интелигентни граждани горе, в партийните върхове. Те са заети с това да привеждат в приличен вид идеите на баш началниците. Привилегии - според ранга и за тях. Много големи. Съгласни са и имат картбланш практически за всичко. Та нали без тях тези по върха ще се почувстват доста неудобно. И те имат нужда да бъдат обслужвани, нали? Ало?

Р. Узунова: Да, чувам…

К. Каменов: Не са забравени и „нашите” деца. Разбирате за кои деца става дума. След шумното премахване на привилегиите за приемане във вузовете на тези деца, започна да се говори: "Ами и без привилегии ще ги изкарваме, достатъчно силни сме за това." Ако не ги прати в чужбина да се изучат. Другарите са достатъчно силни. Имат си закони, войска, милиция, Държавна сигурност, вътрешни войски. Това е грубата сила. Имат икономическа сила: работници, затворници, трудоваци. Всички българи плащат данъци, без да знаят за какво всъщност се харчат - секретни разходи са това. Дават членски внос и всички партийци – от либийските ни гастарбайтери до хората от художествената интелигенция, прославящи България по света. Защото ако не са партийци, ще им е по-трудно да са творци. Сещате се, че партийната „компания” се оформи като отделна класа. Интересна класа, възпитана като слуги на "големия брат" от изток, но и като жесток диктатор на народа си. Но да не се бърка с ”диктатура на пролетариата” - това го има само по книгите и е друго нещо. Всичко е свързано. Ако искаш да мачкаш с ботуши и да се возиш в Мерцедес и личен самолет, трябва да умееш да целуваш ръка на този над теб. Лошото обаче е в това, че подобен манталитет вече започва да става национална черта. Прониква и в обикновените хора. Пълни са улиците ни с хора зли, агресивни, готови за скандал по най-дребен повод, грубияни. Това са същите тихи, смачкани душици от цехове, кантори, учреждения, раболепно увиващи се пред ведомствените си тирани... Това сме ние - не всички, но за жалост, болшинството от нас. Такива ни харесват от горе - нашите началници. Малко се отклоних, моля за извинение. Да се върнем към новооформящата се класа на партийно-репресивната ни прослойка. Но какво е класа? Според мене - група хора, която може да присвоява труда на друга група хора благодарение разликата в положението, което заемат в обществото. Цитирам по памет, разбира се. Ние сме учили, че класата е група хора обособена, икономически независима, защитена от законите, притежаваща реална власт - става дума за управляващата класа. Аз мисля, че партийно-милиционерската върхушка у нас добре се вмества в тези определения. Хора от партийния хайлайф твърдяха пред мен, че тази върхушка, тяхната, спокойно може да съществува самостоятелно. Има средства за производство, работна ръка например: затворници, трудоваци; има си законодателни органи и изпълнителни органи. Та дори банката е в ръцете им заедно с чуждата ни валута. Никой не може да контролира тази компания от народни „избраници”. Те са над законите. Груб терор нямаме - той е рафиниран. Той, терорът, почти не е нужен: цялото ни общество е инфилтрирано от платени доброволни доносници на всички нива. Както се казва в една пиеса на Иван Радоев - "днес доносниците са мнозинство." Към това добавете и автоцензурата, която ни инжектират от детство. Всичко по-различно се смачква в зародиш поради целесъобразност. Страхът е ежедневие. От него се ражда апатията. Хората са горе-долу нахранени, по телевизията - американски филми и сериалът "Октопод" може да видим… Хляб и зрелища има. Всичко е спокойно. От време на време имаше раздвижвания: я в Унгария, я в Чехословакия, но танковете не си поплюват и отново настъпва тишина. Изведнъж обаче в добре ограденото, спокойно блато отново се размърдваме. Най-страшното за шефовете от Партията е, че това размърдване се инициира от Москва - досегашният брат и закрилник. Ситуацията се променя много. Бащата на кибернетиката Норберт Винер беше казал, че интелигентният човек се познава по способността правилно да реагира на бързо променящата се обстановка. Точно при такава обстановка партийното ръководство се обърка. Властта на Живков и компания /…/ на телата и гротескни формули на това объркване. Справка: от партийните документи и различни постановления от последната година през криволиците на печатната гласност, та до случая с Кеворкян заради думите на съветския академик, гостувал в предаването ни "Всяка Неделя". На /.../ от партията беше дадено да разберат, че може да са по-малко сигурни и повече мислещи хора. И се разбра, че това ги затруднява. Това затруднение и неразбиране ги уплаши и те станаха жестоки. Т.е. жестокостта на парфюмираните досега ученици на Сталин и Берия изплува, а пък хитростта им помогна. Как ли? Ето как: довчерашните слепи прислужници решиха да сложат фрака на самостоятелна политическа личност, използвайки зеления светофар от Москва. Нашите политици се насочиха не към ХХІ век, както се опитват да правят примерно Унгария и Полша, а към `50а година или към `70а. Толкова е удобно! Свикнали са с ежедневния лукс, заобиколени са от предана охрана, устроиха децата и внуците си добре. Какво повече им трябва? Ама някои би попитал: а държавните интереси? Нашите политици са обикновени хора, както стана ясно. Необременени с високи идеали, въпреки, че ги декларират. Децата, някой имот, привилегиите - и това е. Емоционално добре са. А където има много емоции, обикновено разумът е малко. Казват, че това е вредно за държавните дела - малкото разум, но ако разумът е малко, действието ще е в повече: репресии, тормоз… „Започнали са да никнат независими дружества, и профсъюзи, и клубове?! Е, ще ги смачкаме!". Искат гласност – да! Изменя се терминологията на вестникарските заглавия, освобождава се народът от манифестации. Започва смела, открита дискусия за … „Черните петна в българския футбол”! Гласността си има граници. Пак независимите дружества обаче досаждат, мътят водата. Лошото е, че не нарушават никакъв закон. И в Съветския Съюз ги има стотици такива независими дружества, и не формално. Докато по партийните върхове се усукват и чудят, долу – т.е. КДС и средните ведомства действат вече. С озверението и отмъстителността на куче, застрашено с отнемане на кокала. На разположение на изпълнителната власт са и прокурори и съдии. „Законът не е важен, важното е да смачкаш тези, дето много знаят.” - това е израз на униформен служител от МВР. Действа се като по филмите, които сме гледали за безчинствата на фашистката полиция преди светлата революция от 9и септември. Сякаш нещата се повтарят. Човек без да иска се сеща за думите на френския революционер отпреди 200 години, не помня името му,… та той беше казал нещо, че „ /.../ на революцията изяжда децата си.” Май и у нас, ако е имало революция, тя е изяла всичките си деца. Та у нас си го има всичко: от незаконно арестуване и седене в студени килии до изгонване зад граница. Специално внимание на интелигенцията. Тя не е на почит. Още от Сталин, през Хрушчов, та до Брежнев. Да, могат да кокетничат с нея, но само с „нашите” хора. Другите - за тях са приготвили изненади като тези от 5и май тази година следобед. Но да сме наясно: истината за комунистическата власт може да бъде разбрана. Разбираме и че те имат какво да губят. Естествено е да се борят с нокти и зъби, та макар и срещу беззащитни хора. Така са научени. Разбираема е уж безпричинната озлобеност на властта. Това е реакция на гузни хора, изплашени от перспективата да отговарят за безобразията, които са извършили и вършат в момента. Може всичко да се разбере, но не бива да се забравя, за да няма още бели петна в историята ни. Живковизмът у нас си отива. Това става по обективните, верни закони на развитието. Въпреки хайките, тормоза, арестите и замаскирания терор. И накрая не трябва да забравяме, че вместо да чакат преустройството да дойде неизвестно откъде, будните хора и сърцатите хора на страната ни, въпреки че засега почти всичко е срещу тях, действат: за да станем наистина цивилизована държава. Убеден съм, че с тези точно хора трябва да се гордеем сега, да им благодарим и ако не можем реално да им помогнем, поне да не им пречим с думи или действия. А подбудителите, извършителите на недостойната гавра с български граждани… времето ще реши каква е вината им /и собствената им съвест - да се надяваме/. Край на текста.

Р. Узунова: Благодаря ви, Камен Каменов.

(8.05.1989 г., ролка № 192)

За неотменимостта на преустройството (Любомир Собаджиев)

(…) Л. Собаджиев: Ако не беше получила идеята за преустройство гражданственост в нашата страна, аз съм убеден, че нито хора като Константин Тренчев и другите подобни, които се проявиха в последните две години, щяха да се появят, щяха да се чуят; нито щеше да се стигне въобще до някаква дейност на неформалните сдружения. Убеден съм, че всъщност преустройството е един вече независещ от нас, от нашите желания и от нашите стремежи процес. На който разумният, политически мислещ човек и гражданин трябва да се подчинява, трябва да следва неговия естествен ход.

Р.Узунова: Но по силата на вашата логика сме изправени пред следния парадокс: Най-много говорят за преустройството официалните средства за масова информация и официалната власт. А по вашата логика излиза, че те всъщност са срещу преустройството, дори само с този прост акт със задържането на тези рожби на времето, рожби на епохата на преустройството хора. Как бихте изтълкували това?

Л.Собаджиев: Аз ще го кажа, то е много просто. Нашата партия, БКП, нашата държава се създаваха, се организираха, се устройваха, се организираха в епохата на сталинизма. Те са типично - и Партията, и държавата – са типично сталинистко оръдие за владеене и упражняване на власт.

Р. Узунова: И сега им е трудно да се преустройват?

Л.Собаджиев: Да,… на безконтролно упражняване на власт. Трудно е преди всичко на кадрите. Знаем, че партия, държава, това са условни понятия. Важното в случая е кой прави едното или другото, кой прави партията и кой прави държавата. Има твърде много останали, заседнали сталинистки кадри в държавния и партийния апарат, на които никак не им се иска да бъдат бутнати, разместени, изместени от интересите им. Това е напълно разбираемо, напълно естествено. Те, разбира се, ще оказват съпротива доколкото могат. Но времето не работи за тях. Развитието на обществените отношения въобще не работи за тях. Те ще останат жестоко излъгани в надеждите и в увереността си, че ще могат да спрат развитието на историческите процеси. Ако в Партията има здрави сили, те би трябвало сериозно да се замислят за едно преустройство на Партията, което да доведе до способност, до състояние да се обърне действително към проблемите. Тия административни кадрили, които се разиграват по стопанска линия, по линия на организация и реорганизацията на стопанството нямат нищо общо с преустройството. Те нямат друга цел, освен да хвърлят прах в очите на публиката, на обществото и същевременно да запазят цялата власт за партията - такава, каквато е тя сега, днес, архаична, бих казал. Много интересен повод за размишления ни дават последните събития, които се случват в Европа. Имам предвид създаването на регионалната депутатска група в Съветския съюз, в Парламента на Съветския съюз. Забележете - тия хора заявяват, че регионалната депутатска група се явява движение, чийто извори идват отдолу, от масите. Поради което не може да бъде спряно. Аз смятам, че това всъщност е една перифраза, един вариант на въпроса за преустройството. По тази причина преди малко заявих, че у нас преустройството не може да бъде спряно. Може да върви бавно, може да върви трудно, със спиране, на тласъци, но този преход непрекъснато ще придобива инерция. Това чисто и просто е едно изискване на времето. Една стара, отживяла, отмираща, регресивна и човеконенавистна система си отива. Колкото и да ни е мъчно, тя си отива. Ние трябва да помислим за това: какво ще я замести?! В никакъв случай не трябва да мислим как ще я запазим. Това е една основна грешка на БКП. Бих искал да цитирам също така Михаил Горбачов - той направи много интересно изказване: „Няма всеобщ модел на социализма!”. Михаил Горбачов най-сериозно отхвърля тезата, че социализмът навсякъде трябва да се гради по някакъв модел, даже по съветски модел. Няма монопол над истината! Значи, аз тук бих си позволил да твърдя, че БКП в нашата страна няма никакъв монопол над истината. Такъв велик човек като Михаил Горбачов ми го потвърждава. Всеки народ има право да избира собствения си модел на социализъм и на обществено устройство. Има право самостоятелно да избира органите на обществено управление. Аз мисля, че след тези думи няма какво повече да се говори.

Р.Узунова: Благодаря ви, Любомир Собаджиев.

Л. Собаджиев: Моля, моля.

(Откъс от интервю на Л. Собаджиев, работник, политзатворник, председател на Групата за гражданска инициатива, 1.08.1989 г., ролка № 233)