Глава
ІІ. Конференцията за човешките права
на 35-те страни, подписали Хелзинкските
споразумения и Международен симпозиум
“Свободата на духа и човешките измерения
в Европа”, организиран от френската
Фондация „Futur”, Париж, 30.05. – 6.06.1989 г.
1.
Репортажи на Румяна Узунова
отец
Благой Топузлиев
пред Кестън колидж
А.
Манолова: Говори.
Р.
Узунова: 2 юни, Париж, на телефона е
специалният пратеник на радио „Свободна
Европа” Румяна Узунова. Днес, 2 юни,
свещеник Благой Топузлиев, представител
за чужбина и говорител на независимия
КЗРП, свободата на съвестта и духовните
ценности имаше среща с представители
на Кестън колидж – институция, която
се занимава с положението на религиите
и религиозните общности в Източна
Европа. Помолих отец Топузлиев да ви
запознае, драги слушатели, със съдържанието
на своето слово пред представители на
Кестън колидж. Давам телефона на свещеник
Благой Топузлиев… Сега чакай малко,
чуваш ли ме?,… изключи, чакай… (Пауза)
А.
Манолова: Говори.
Р.
Узунова: Пусна ли? Благодаря ви, отец
Благой Топузлиев. На телефона беше
специалният пратеник на радио „Свободна
Европа” Румяна Узунова.
А.
Манолова: Можете да говорите.
Благой
Топузлиев: „Блажени са милостивите,
защото те ще бъдат помилвани.”
Г-н
Президент, братя и сестри, сърдечно ви
приветствам от името на независимия
Комитет за защита на религиозните права,
свободата на съвестта и духовните
ценности в България. Благодаря на Бога,
че мога да говоря на тази среща като
свободен човек. Но радостта ми не е
пълна, защото основни човешки права са
нарушавани в нашата страна.
По
силата на българската Конституция
църквата е отделена от държавата и
следователно трябва да бъде свободна
от политически вмешателства. Властите
обаче грубо са намесват в църковните
работи. Уставите на Българската
православна църква и на Ислямския
духовен съвет са съставени така, че да
позволяват на държавата да контролира
тяхната дейност. Избираните за висши
духовници трябва да се радват на доверието
на атеистично правителство. На официалните
религиозни общности официално е позволено
да откриват училище за подготовка на
духовници, но нито една религиозна
деноминация, освен БПЦ не се ползва от
това право. Приемът на ученици и студенти
в Духовната семинария и Духовната
академия се контролира от държавните
органи, включително и от Държавна
сигурност. Вярващите от всички деноминации
срещат големи проблеми при търсенето
на основна религиозна литература –
Библия, Коран и други. Православната
църква има изключително монополно право
да произвежда предмети за църковна
употреба, от чиято продажба тя се издържа.
Но властите създават трудности при
доставката на суровини за производството
на свещи, които са главното приходно
перо на църквата. В процеса на масова
урбанизация в България след Втората
световна война цели нови градове и
жилищни комплекси бяха създадени и в
нито един от тях не беше съградена нова
църква, нито дори такъв строеж бе
предвиден в архитектурните планове.
Така например край жилищния комплекс
„Тракия” в Пловдив, проектиран за
80 000 жители, няма нито една църква.
Такова е положението в новите жилищни
комплекси в София и на други места.
Колкото и да изглежда странно, над 80 %
от съществуващите в България църкви са
строени по време на турското робство.
Положението на мюсюлманите е още
по-тежко: на тях им е забранено да обрязват
момчетата в съответствие с техните
традиции, забранено им е да извършват
погребения според турските обичаи,
стари гробища и джамии биват разрушавани.
Според официални данни от `66а година в
България е имало 1400 джамии, днес те едва
ли са повече от 700. Може би с реставрирането
на една или две джамии, като например
историческите джамии в Разград и Шумен,
властите искат да заблудят общественото
мнение относно положението на исляма
в България. Бих могъл да ви дам повече
примери за проблемите, с които се
сблъскват религиозните общности, като
например ограниченията при издаването
на религиозна литература, забраната да
се върши благотворителна дейност,
забраната да се преподава вероучение
в училищата, да се възпитават децата в
религиозен дух. Всички тези тревожни
факти породиха необходимостта да бъде
създаден в Търново независимият Комитет
за защита на религиозните права, свободата
на съвестта и духовните ценности.
Неговите цели са да се възроди религиозното
и нравствено съзнание на нашето общество
чрез извоюване на пълна независимост
на религиозните общности от държавата,
чрез въвеждането на факултативно
религиозно обучение в училищата според
вероизповеданието на учениците, чрез
възможността да се издава религиозна
литература в достатъчен тираж, чрез
откриването на Домове на милосърдието
като болници, сиропиталища и други в
съгласие с думите на нашия Спасител:
“Блажени са милостивите, защото те ще
бъдат помилвани.” Бог да ви благослови!
Р.
Узунова: Слушате ни от Париж. На
телефона беше специалният пратеник на
радио „Свободна Европа” Румяна Узунова.
Чу ли ме?
А.
Манолова: Чух те. Защо не кажеш кой
говори, и после ти се…
Р.
Узунова: А, да, да, да…Пускаш ли? Чухте
словото на свещеник Благой Топузлиев,
произнесено пред представители на
Кестън колидж – институция, която се
занимава с положението на религиите и
религиозните общности в Източна Европа.
2 юли, Париж, на телефона беше специалният
пратеник на радио „Свободна Европа”
Румяна Узунова.
(2.06.1989
г., ролка № 359)
Репортаж
от работен семинар на “Хелзинкки уоч”
(„Хелзинкски наблюдател”). Петър
Манолов представя текста си от
семинара.
Р.
Узунова: 2 юни, Париж. На телефона е
специалният кореспондент на радио
“Свободна Европа” Румяна Узунова.
Вчера, 1 юни тази година, в сградата на
френския Парламент се състоя семинар,
организиран от Международната федерация
за правата на човека, известна под името
„Хелзинки уоч”. Основната тема бяха
правата на човека в Източна Европа.
Семинарът бе ръководен от председателят
на федерацията Карл Шварценберг. От
трибуната на този международен форум
прозвуча и български глас - гласът на
секретаря на НДЗПЧ в България Петър
Манолов. Ето част от записа, направен
по време на работната сесия.
(следва
част от записа, от който се разбира само,
че говори на български)
Р.
Узунова: По-голямата част от словото
на Петър Манолов бе преведена на френски
на аудиторията. За това помолих Петър
Манолов да прочете пълния текст на
своето изказване. Давам телефона на
Петър Манолов.
П.
Манолов: Дами и господа. Уважаеми
пратеници на народи, защитници на
обезправени, преследвани, потискани и
прекръствани, радетели на хуманизъм
без държавни граници. Благодаря за
поканата ви, която ми позволи да се
изкажа пред вас и да изразя съжалението,
че опасенията на НДЗПЧ в България се
сбъднаха. В страната ни се проля кръв
на правозащитници. Убити са на 21 май
двама, според БТА, според други данни
шестима, а има слухове за 30 жертви и
огромен брой ранени. Имената на загиналите
са: Хасан Селеб Арнаудов, Мехмед Салиев
Рашидов, Мехмед Лон, Шакир Мехмедов
Шакиров, Наргизе Хасанова Мустафова -
23 годишна майка на 2 деца. Стотици
обезправени хора са в щафетна гладна
стачка, започнала на 6 май във връзка с
конференцията в Париж. От тази трибуна
днес трябваше да говори председателя
на профсъюз „Подкрепа” д-р Константин
Тренчев. Но за съжаление на 25 май на път
към френската амбасада, за да получи
визата си, е задържан и се намира в Главно
следствено управление – София, заедно
с активистите на НДЗПЧ в България Антон
Запрянов и Николай Колев-Босия. Съжалявам,
че времето ми отреди да застана пред
вас като носител на лоши вести. Името
ми е Петър Манолов, 49 годишен, православен,
българин, поет с много написани и само
две издадени стихосбирки. Състоянието
на правата на човека ме накара да приема
длъжността секретар на Независимото
дружество. Аз идвам от една страна, в
която до края на м. април 1986 г. се ширеше
страх, граничещ с ужас. Управляващите
тази страна са изолирани, разединени и
самотни, и сякаш имаха намерение да
направят своя уродлив начин на живот
норма за поведение на цял един народ.
Посещението на Халеевата комета и
последвалата Чернобилска катастрофа
сякаш отключиха нашите страхове.
Общественото съзнание в България се
събуди. На 16 януари 1988 г. се учреди НДЗПЧ
в България, което да служи като обществен
гарант, че страната ни наистина ще се
превърне в действително правова, която
ще зачита своето законодателство, както
и подписаните международни споразумения
по човешките измерения. Наскоро след
това се появиха неформалните организации
– Екологичния комитет за спасяване на
град Русе в София през март `88 г., Клуб
65 – ноември, София, 1988 г., Демократичната
лига – Крумовград, януари 1989 г., Партията
на зелената маса във Враца – януари
1989 г., профсъюз „Подкрепа” – Пловдив,
февруари 1989 г., Независимия комитет за
религиозна свобода – Велико Търново,
април 1989 г. и „Виена `89” в Хасково през
м. април 1989 г. Всичките тези неформални
сдружения на хора, имащи за цел да
причислят България към демократична и
цивилизована Европа с мирни и законни
средства, срещнаха неразбиране и
репресии, арести и задържания - индивидуални
и масови, принудителни заселвания - като
на Едуард Генов и Николай Колев,
прокуждания от България – сем. Генови,
сем. Статеви, сем. Ибрахимови, сем.
Бабички, Екатерина Маркова, Стефан
Чолаков, Румен Цанков и др. Обиски,
изземвания на основните документи на
неформалите, лични архиви и документация,
подготвена за регистриране, административни
наказания, уволнения от работа, прекъсване
на телефонните връзки, възпрепятстване
на събиранията, провокации, дезинформация,
скрито и открито психологическо следене,
заплахи по телефона, заплахи в писма,
заплахи с познати и непознати, организиране
на заплахи с побой и др. На тези репресии
Независимото дружество отговори само
с мирни и законни средства - писмени и
устни протести до българските и
българо-езичните масмедии, подкрепени
понякога от индивидуални и колективни
гладни стачки. На желанието за диалог
правителствените органи отговаряха с
ескалация на репресиите, които доведоха
до проливането на кръв, както вече
съобщих в началото. Въпреки че се стигна
далече от страна на репресивните органи,
Независимото дружество и занапред ще
остане вярно на принципите на Всеобщата
декларация по правата на човека, като
неговите членове ще продължат да се
борят за човешките си права само с мирни
и законни средства. В Декларацията от
27 май 1989 г., изпратена и до БТА, ръководството
на Независимото дружество заявява, че
всеки член на Дружеството, който извърши
насилие, да се счита за изключен от
редовете му, независимо от града и
областта, в която членува. С ваше
позволение, като секретар на НДЗПЧ в
България отправям апел към българското
правителство – да прекрати репресиите
срещу Независимото дружество и другите
неформални сдружения в страната, да
премине от умишлена дезинформация към
широка гласност, да пристъпи веднага
към истински диалог като единствено
цивилизовано средство за разрешаване
на наболелите социални и национални
проблеми. От името на Независимото
дружество призовавам „Хелзинки уоч”
и широката западна общественост да
подпомогнат дейно затруднения процес
към гласност и преустройство, като се
създаде и изпрати Наблюдателна комисия
в България. Моят народ е все още много,
много болен, но показва окуражителни
признаци на оздравяване, за което
безспорна заслуга имате вие, събраните
тук. В близките години този народ ще се
съвземе окончателно. Оздравителния
процес ще бъде съпроводен от много
високи температури, бълнувания,
неадекватни постъпки, критични ситуации,
а може би и делириуми. За това няма да е
зле да имаме около болничното си легло
грижата на цивилизовани хора. Благодаря
за вниманието.
Р.
Узунова: Благодаря на Петър Манолов
от името на слушателите на радио “Свободна
Европа”. Слушате ме от Париж, на телефона
беше специалният кореспондент на радио
“Свободна Европа” Румяна Узунова.
(„Клуб
65” – има предвид Клуба за подкрепа на
гласността и преустройството в България,
учреден в 65а аудитория на Софийския
университет. 2.06.1989 г., ролка № 166. )
Репортаж
за първото работно заседание на Симпозиума
А.
Манолова: Говори …
Р.
Узунова: Париж, 3 юни, На телефона е
специалният пратеник на радио „Свободна
Европа” Румяна Узунова. Драги слушатели,
вчера, на 2 юни в сградата на Френския
парламент … Чува ли се добре? ... в Париж
се състоя първото работно заседание на
международния симпозиум на тема
“Свободата на духа и /духовните/ човешките
измерения в Европа“. Както вече
съобщихме, между поканените да участват
в този Симпозиум бе и група български
интелектуалци, между които и получилите
разрешение да дойдат в Париж Блага
Димитрова, Копринка Червенкова и Петко
Симеонов - активни членове на дискусионния
Клуб за подкрепа на гласността и
преустройството в България. От трибуната
на този международен форум Копринка
Червенкова прочете Декларацията на
дискусионния Клуб за подкрепа на
гласността и преустройството в България.
Ето част от записа, направен на работното
заседание:
(К.
Червенкова чете на френски език текста
на Декларацията) Тъй като декларацията
бе представена пред Международния
семинар на френски език, на мен се пада
приятното задължение да я прочета на
български: „Декларация, представена
пред Международния симпозиум на тема
“Свободата на духа и човешките измерения
в Европа “. Правим днешната Декларация
от името на Клуба за подкрепа на гласността
и преустройството в България, основан
в София през м. ноември 1988 г. От известно
време насам телеграфни агенции и средства
за масова информация в България и в
чужбина съобщават за тревожни събития
в български села, където по-голямата
част от населението са мюсюлмани. Ние
нямаме достъп до пряка информация на
тези събития и не можем да кажем дали
те са станали или не са станали. Но трябва
да помним, че най-възвишена традиция на
нашия народ е неговото уважение към
културната идентичност на всички
малцинства - от толерантността към
турците, нашите бивши потисници, проявена
от великия български революционер Васил
Левски, до защитата на еврейското
малцинство през Втората световна война,
когато България беше една от малкото
страни в Европа, които не позволиха
депортирането на нито един евреин.
Защита на културната идентичност - това
означава, че на всеки човек се дава
правото да се претопява в множеството
или да имигрира в страната, към която
той принадлежи, или да остане в страната,
на която е гражданин и да запази своя
език, своята религия и своите обреди.
На 9 май 1989 г. група български интелектуалци,
вкл. членове на Клуба, представиха пред
българското Народно събрание Декларация
за защита на човешките права в България.
В Декларацията ние настояваме за
необходимостта от правова държава,
гражданско общество, за защита на личните
свободи на гражданите от всякакъв
етнически произход, да се утвърждава
правото на гласност, прокламирано и от
властите в България. Току-що научихме,
че масови манифестации са били организирани
в София на 31 май и 1 юни в знак на протест
„срещу намесата на външни сили във
вътрешните работи на България” и че
отговорността за вълненията напоследък
се хвърля върху дейността на нашия Клуб,
членовете на който бяха представени
като демагози, дезинформатори, екстремисти,
родоотстъпници и антибългарски агитатори
/речник, който напомня този на
противозаконните процеси от Сталинската
епоха/. Ние държим да заявим, че: 1. Ние
решително сме против всяко насилие или
подстрекателство към насилие, независимо
от къде идва то - от вътре или от вън.
Убедени сме, че конфликтите, които
съществуват, трябва да бъдат уреждани
с помощта на един спокоен диалог, базиращ
се върху толерантността. 2. Ние смятаме,
че нашата роля на интелектуалци е да
дадем своя принос всеки да има достъп
до пълна и обективна информация за
всички аспекти на нашия обществен живот.
Истината не може да създава зло. Да се
позволи на всекиго…, всеки да има право
на изява и да може да защитава своите
убеждения в рамките на собствените
закони на страната, да улесняваме
дискусията и свободния обмен на различни
мнения. Ние сме убедени, че защитата на
човешките права е жизнено необходима
за прогреса в нашата страна и че тя
същевременно подпомага каузата /за мир/
на мира в Европа.” Чухте Декларация на
дискусионния Клуб за подкрепа на
гласността и преустройството в България,
прочетена от театроведката Копринка
Червенкова от трибуната на Международния
симпозиум на тема “Свободата на духа
и човешките измерения в Европа“, проведен
в Париж на 2 и 3 юни тази година. На телефона
беше специалният пратеник на радио
„Свободна Европа” в Париж Румяна
Узунова.
(3.06.1989
г., ролка № 278)
Репортаж
от Симпозиума. Представя текстовете на
българските участници Петко
Симеонов и Петър Манолов.
А.
Манолова: Готово. Говори.
Р.Узунова:
Париж, 5 юни. На телефона е специалният
пратеник на Радио “Свободна Европа”
Румяна Узунова. В събота (3.06.) вечерта
завърши Международният симпозиум на
тема “Свободата на духа и човешките
измерения в Европа”, организиран от
“Фондация на бъдещето”, чийто председател
е Жак Бумел. Симпозиумът се проведе в
сградата на френския парламент в Париж,
на същото място, където по това същото
време представители на 35е страни,
подписали Заключителния акт на
Хелзинкските споразумения от 1975 година,
обсъждаха проблемите на човешките
права, събрани на своята поредна
конференция, този път в Париж. На
симпозиума на тема “Свободата на духа
и човешките измерения в Европа”
прозвучаха внушителен брой български
гласове. Днес ще ви запознаем с още някои
от тях.
Дълги
ръкопляскания последваха изказването
на видната българска писателка Блага
Димитрова, активен член на дискусионния
Клуб за подкрепа на гласността и
преустройството в България Словото на
Блага Димитрова бе прочетено от нея на
френски език. Затова ще ви запознаем с
него в превод. Следва преводът… (текстът
липсва.)
Р.
Узунова: Чухте в български превод
словото на Блага Димитрова, прочетено
от самата нея на френски език на симпозиума
в Париж на тема “Свободата на духа и
човешките измерения в Европа.”. Така,
чуваш ли ме. Сега аз бих искала да сложа
тук Петър Манолов, но нали ти казвам,
той е още … (прекъсване)
А.
Манолова: Говори.
Р.
Узунова: Между изказалите се на
международния семинар на тема “Свободата
на духа и човешките измерения в Европа”,
организиран от “Фондация на бъдещето”
с председател Жак Бумел, бе и българският
социолог Петко Симеонов. Ето част от
записа на неговото изказване, направено
на една от работните сесии на симпозиума.
Петко
Симеонов: Господин председателю, дами
и господа! Процесът на хуманизация,
обхванал Европа, обещава да сложи
началото на една мирна ера на сътрудничество
и равноправие между европейските народи.
Българското общество, макар и с темпове,
които оценявам като бавни, също се
включва в този общоевропейски процес.
Един от основните проблеми, пред които
е изправена България, е нейната
изолираност. В нашия все повече
взаимозависим свят продължава да има
не толкова малки и големи народи, колкото
централни и периферни. Моят глас е глас
от периферията.
Румяна
Узунова: Така. Да говоря ли?
А.
Манолова: Говори.
Р.
Узунова: По-нататък словото на Петко
Симеонов бе представено пред присъстващите
на симпозиума на френски език, затова
ще ви прочета, драги слушатели, пълния
текст. (Повтаря текста дотук) „Периферията
няма географски координати, тя е със
социо-културни измерения. Ценностите,
които днес ни обединяват, са в значителна
степен рожба на града. Градът е утробата
на нашата цивилизация. България е
традиционно селска страна. Още през ХІІ
и ХІІІ век, в относителни величини, тя
има няколкократно по-малко градско
население от Чехия, Германия, Франция
и Англия. Извършената през последните
десетилетия бурна урбанизация ликвидира
традиционната селска култура, без да
създаде от българина гражданин. Ние сме
малък народ и чуждоезиковата подготовка
е крайно незадоволителна. От 20 години
насам френският и английският се владеят
свободно от под 1% от населението. По-лошо
е положението с останалите големи
неславянски езици. 60% от българите никога
не са напускали страната и само около
7% са били, независимо по колко време и
по какъв повод в капиталистическа
държава. Наши работници и специалисти
работят предимно в страни от „Третия”
свят или в Съветския съюз, където секат
най-вече дърва в тайгата...”
А.
Манолова: Дърва или дървета секат в…?
Р.
Узунова: Дърва. Секат се дърва. Дърветата
е отделно, а дърва е общо понятие… Дотука
остава, нали? „България е в центъра на
Балканския полуостров и наоколо има
само балкански страни, но с тях поддържаме
символични културни връзки, а свободните
контакти между обикновените хора са на
мизерно равнище. Ние сме туристическа
страна, но туристическият поток прекосява
територията и се изляга на плажовете
на Черно море и засяга само продавачите
на сладолед. За обикновения българин
туристът е като щъркелът: идва с топлото
време и си отива със студеното, но и с
двамата не си разменя даже и „Здрасти!”
В страната ни все още господства
тоталитаристка политическа система,
която за по-прилично официално наричаме
командно-административна. Десетилетия
наред тази система налагаше със сила
цял клас - на пръв поглед - положителни,
но мъртви ценности, които доизграждаха
българската черупка. Ценностите на
съвременната цивилизация съществуват
често в изопачен и недоразвит вид. При
това положение, изразът „да говориш
каквото си искаш” става понятие за
анархия. В едно допитване до гражданите
на София, които превъзхождат в образователно
и информационно отношение останалото
население, 50% намираха за неприемлив
принципът, че е разрешено всичко, което
не е забранено. За да излезем от периферията
на Европа, трябва да изградим демократично
общество, като окончателно и без уговорки
да премахнем командно-административния
модел. Това не би могъл да извърши никой
друг, освен ние, българските граждани,
като рискуваме удобствата на своята
бедност и простотия, защото и бедността,
и простотията си имат удобства.
Систематични, мирни и градивни действия,
индивидуални и групови, официални и
неформални. Трябва да защитим и утвърдим
в центъра на Балканите ценностите на
демокрацията. Не може да върви нормално
процесът на хуманизация, обхванал нашия
многострадален континент, ако в него
продължават да съществуват централни
и периферни общества. Затова ние се
надяваме на усилие… /Почвам пак
изречението…/ от страна на централните
общества като искаме от тях да се прояви
интерес към нашата борба за демокрация,
искаме информационните потоци свободно
да текат от нас към света и обратно. В
бъдеща Европа не трябва да има гласове
от периферията.”
Р.
Узунова: Чухте словото на българския
социолог Петко Симеонов, направено на
симпозиума на тема “Свободата на духа
и човешките измерения в Европа”,
проведена в Париж на 2 и 3 юни тази година.
А.
Манолова: Говори.
Р.
Узунова: В края на последното заседание
от симпозиума на тема “Свободата на
духа и човешките измерения в Европа”
думата бе дадена за кратко изказване
на българина Стефан Чолаков, председател
на независимото екологично сдружение,
известно под името “Партия на зелената
маса”, с което ще ви запознаем в резюме.
Ще има там няколко думи… Ами тука,
няколко думи, аз няма да ви запознавам…
Просто аз да въведа този…, да въведа…
А.
Манолова: Говори.
Р.
Узунова: На симпозиума на тема
„Свободата на духа и човешкото измерение
в Европа”, проведен в Париж… Чакай,
отново ще почна… С голям интерес бе
посрещнато и словото на поета Петър
Манолов, секретар на Независимото
дружество за защита на човешките права
в България. Давам телефона на Петър
Манолов, за да чуете от него изказването
му на Международния симпозиум на тема
“Свободата на духа и човешките измерения
в Европа”, организиран от “Фондация
на бъдещето” с председател Жак Бумел.
А.
Манолова: Говори.
Р.
Узунова: Чухте изказването на поета
Петър Манолов, секретар на Независимото
дружество за защита на човешките права
в България, направено на Международния
симпозиум на тема “Свободата на духа
и човешките измерения в Европа”.
А.
Манолова: Можеш да говориш. Да.
Петър
Манолов: Ало? Чакай малко. Нека да
затворят вратата…
А.
Манолова: Добре. Говориш в слушалката,
силничко… Айде.
П.
Манолов: „Дами и господа, темата на
колоквиума е “Свободата на духа и
човешките измерения в Европа”. Това е
една тема, която наистина си струва да
събере хората, които желаят да имат
отношение към бъдещето. Само може да се
съжалява, че ние, хората от Източна
Европа имаме да разчистваме още твърде
много от миналото… Един момент… Въпреки
че… сме точно от една седмица в Париж,
семейството ми и аз не сме престанали
да се оглеждаме, когато вървим по улиците
дали действително някой зад нас не върви
специално заради нас. Ние все още
снишаваме своя глас до шепот, когато
говорим за проблемите на Независимото
правозащитно дружество. Надявам се, че
тези страхове ще изчезнат скоро - и при
нас и при хората, които са в България.
Нали преодоляването на тези страхове
породиха породи желанието и ние да
изградим един начин на живот, сходен с
вашия, сходен с живота, за който са
ратували умовете на човечеството. Вие,
западните хора, имате своите човешки
права и свободи, защото преди тях ви е
било позволено да изпълнявате своите
задължения. Вчера бях в дома на Рене
Таверние, за да благодаря на поета и
френската общественост за връщане на
ръкописите ми, иззети при обиск в Пловдив
на 11 януари 1989 г. Трябва човек да бъде
Таверние, за да отвърне с толкова красива
простота, че „Солидарността е
най-обикновено задължение на всеки
писател и интелектуалец.” Струва ми
се, че това е така, защото само на 200 метра
от неговия дом са били прокламирани
идеите на Френската революция. На 1 юни
на семинар на „Хелзинки уоч” аз говорих
срещу асимилаторската политика на
българските власти. Вчера, около 16 часа
пред Министерството на външните работи,
се натъкнах на демонстрация на турски
граждани срещу тази асимилаторска
политика. В тази посока искам да ви
говоря и за някои мои сънародници, за
техния дух и за тяхното благородство.
Най-напред искам да ви говоря за г-н
Димитър Сираков, спасен от надвисналата
над него смъртна присъда през 25 година
от Франция, където се приютява и му е
дадена възможност да следва в Гренобъл
и просто да работи като кореспондент
във вестниците и „Ле жур”. По-късно,
заради внесения след Втората световна
война Меморандум в Американската легация
в София за да се отложат насрочените
избори, г-н Сираков отново е изправен
пред съд, който пак му иска смъртна
присъда. И става един от основателите
на Белене, българския архипелаг Гулак
- освободен, пак прибран в Белене, пак
освободен и после принудително заселен
в Силистренско, откъдето го освобождава
активната намеса на г-н Франсоа Митеран.
От името на този 90-годишен българин и
член на Независимото дружество поздравявам
аудиторията с думите на г-н Сираков: “Аз
опрощавам всичко, което ми е причинено,
стига политическите злини, които
разрушават България, да спрат до тук.”
Ще ми се да поздравя аудиторията и от
един друг активист на НДЗПЧ в България.
Името му е Стефан Вълков, прекарал е
много десетилетия в затворите след 9и
септември. Подложен на почти ежедневни
срещи с органите на сигурността и
обвиняван, че замисля разцепление,
вражди и подбуди към кървави разправи,
Стефан Вълков им отвръща: „Аз не желая
да ви търся сметка на това, което сте ми
сторили досега, стига да спрете. Но ако
пролеете кръв отсега нататък, за да
запазите привилегиите си, нито аз, нито…
Ало? (повтаря) някой друг в бъдеще ще ви
прости.” Това са хора от другата, от
голямата България, от България на
мнозинствата, от тази България, срещу
която някои сили тези дни насочват
сляпото и късогледо недоволство. Към
тази страна принадлежат и такива значими
интелектуалци… Тука ще спра, малко ще
спра само…, …като Георги Мишев, Жельо
Желев, Алексей Шелудко, Стефан Продев,
Марко Ганчев, Йордан Василев, Биньо
Иванов, Едвин Сугарев, Георги Алексиев,
Янаки Петров, Георги Величков, Евгения
Иванова, Деян Кюранов, Борис Спасов,
Брайко Кофарджиев и много други. Аз
искам да ви говоря и за патриотарските
кампании, които се развиха сега в
България. Десетилетия ние сме натрупали
в себе си гняв и недоволство. Нека сега
проявим политическа грамотност, да си
дадем сметка, че това недоволство бива
умело използвано точно от онези сили,
които са го причинили. Кой извърши този
нечовешки акт през 1985 година? Българските
интелектуалци ли? Попита ли ги някой за
мнението им относно антималцинствените
кампании? Трябва да се знае, че нашият
народ се е радвал на добро име, защото
много рядко е извършвал насилие срещу
други народи. През изминалите векове
нещата са се слагали така, че в повечето
случаи е бил потърпевш. В това също има
величие - за да се види, трябват други
очи. Това са очите на хуманизма и
веротърпимостта. Онези, които насъскват
тълпите срещу българските интелектуалци,
срещу Константин Тренчев, срещу Антон
Запрянов, срещу Николай Колев, дават ли
си сметка дали гневът, който се опитват
да управляват, няма да се стовари върху
самите тях? Благодаря за вниманието.”
Румяна
Узунова: Благодаря ви, Петър Манолов.
(ролка
№ 253)
2.
Интервюта на Румяна Узунова
Разговор
с Хюсеин Мемишоглу
Р.
Узунова: 4 юни, Париж, разговор с Хюсеин
Мемишоглу. Хюсеин Мемишоглу, 17 години
сте работили като доцент по история във
ВМЕИ "Ленин", бил сте и член на
Партията. Вярната история ли преподавахте?
И имахте ли достъп до архивите, за да
можете да направите самостоятелни
проучвания, да черпите от извора?
Х.
Мемишоглу: История на България и
история на БКП, която се преподава във
висшите учебни заведения е една такава
история, където историческите факти са
изопачени и историята се използва като
наука в подкрепа на режима, на сегашното
комунистическо правителство. Доста
исторически факти са изопачени…
Р.
Узунова: Що се отнася до историята на
Партията или спрямо историята на турското
малцинство?
Х.
Мемишоглу: Не само до историята в
подкрепа на Партията, но и общо историята
на България също е изопачена и се развива
в посока на подкрепа на правителствената
политика.
Р.
Узунова: Имате ли издадени книги в
България, и на каква тема и под какво
име?
Х.
Мемишоглу: Кандидатската ми дисертация
за доктор по история на България ми е
на тема за участието на турското население
на България в борбата против фашизма.
Това ми е първата книга, дисертация, и
по тази тема имам издадена книга, която
е публикувана през 1977 година. Втората
ми книга е за участието на турското
население в България в изграждането на
социализма, където се разкрива дяла,
участието на това население в икономическия
живот на страната, в строителството, в
различните отрасли, също така тяхното
културно развитие. Но тук искам да
подчертая, че в своето културно развитие
турското население в България изостава
от общото развитие на населението в
страната, защото се провежда една
дискриминационна политика спрямо това
население - и по отношение на тяхното
образование, и по отношение на тяхното
културно развитие. Във висшите учебни
заведения достъпът на младежите от
турски произход е ограничен. Тази
политика се провежда от 9 септември `44а
год. до наши дни. Завършилите висши
учебни заведения от турски произход не
надминават цифрата 1500 - 2000 души, като се
има предвид, че турското население,
броят на турското население варира
между един милион и половина до два
милиона.
Р.
Узунова: Бях ви попитала: имахте ли
достъп до архивите, за да можете да
направите самостоятелни и обективни
проучвания на въпросите, по които сте
писали?
Х.
Мемишоглу: Достъпът до архивите са
ограничени. Освен това в архивите не се
разрешава достъпа до важни исторически
факти, минава се през проверка, вследствие
събирането на архивните материали.
Онези данни и факти, които не съответстват
на политиката на Партията, не разрешават
да се изнасят от архивите.
Р.
Узунова: Дори и когато става дума за
научно изследване?
Х.
Мемишоглу: Правилно. Дори при научни
изследвания, за научните работници има
такова голямо ограничение. Не само
спрямо мен, но и за останалите мои колеги
- българи историци.
Р.
Узунова: Хюсеин Мемишоглу, през `88а
година, месец март, вие напуснахте
България. Какви бяха причините?
Х.
Мемишоглу: Основната причина - това
е асимилаторската политика, която
провежда българското правителство.
Второ - психологическият натиск, който
упражняваха ръководните партийни дейци
върху мен да напиша различни статии и
брошури в подкрепа на сегашната
асимилаторска политика на правителството.
Именно този натиск ме накара да напусна
страната. Защото аз лично, както и много
мои сънародници, мога да кажа болшинството
от моите сънародници, не подкрепят тази
политика. И всеобщия натиск, който
упражниха върху мен да напиша одобрение
на тази политика. Не можех аз да я
възприема като историческа истина,
защото фактите се изопачават. Неверни
исторически факти се поднасят на
обществото, на населението в България
и всичко това ме принуди да напусна
страната.
Р.
Узунова: Хюсеин Мемишоглу, понеже сте
се занимавали от научна гледна точка с
тези въпроси, всъщност какво е основното
занятие на турското население в България?
Х.
Мемишоглу: Аз във втората си книга
отразих участието на това население и
в икономическия живот на страната. Голям
дял има това население също и в тази
област. Но искам да подчертая това, че
турското население преди всичко е
ангажирано в черна работа. Там, където
липсва механизация - в строителството,
в селското стопанство. Там, където не е
навлязла механизацията, използват
турското население. В книгата аз исках
да отразя и тази реалност, но книгата
мина през няколко редакции. Даже се
извърши проверка и в Централния комитет
на Партията. Някои моменти, които аз съм
отразил, действителното положение, са
изхвърлени и са включени много пасажи,
които са в резонанс на техните виждания,
разбирания. В смисъл – на режима, на
правителството. (Прекъсване)
Р.
Узунова: А какво работите сега в
Турция, Хюсеин Мемишоглу?
Х.
Мемишоглу: Сега съм преподавател по
история на балканските народи в
университета в Анкара.
Р.
Узунова: Научни трудове, книги имате
ли?
Х.
Мемишоглу: В България имам издадени
две книги – публикувани, две –
непубликувани: едната е за кооперативното
движение в България, общо - от далечното
минало до 9 септември `44а година. Тази
разработка остава непубликувана. Освен
това бях написал една друга книга - за
историята на Кърджалийски окръг, защото
съм от този край. И двете останаха
непубликувани. Имам публикувани над 70
статии и други такива научни трудове.
Р.
Узунова: Що се отнася до втората книга,
какви бяха причините да не бъде
публикувана, за Кърджалийския край?
Х.
Мемишоглу: Причините? В книгата съм
включил и участието в различни сфери:
в икономическия, политическия, културния
живот на нашата нация, на населението
от турски произход. Именно ме накараха
това да изхвърля - всички тези факти и
данни, които се отнасят за участието на
турското население. И това аз не можах
да го възприема. Защото и това население
представлява едно общо от българския
народ. Те също са участвали, заедно с
българското население, в едни или други
прояви - както в борбата срещу фашизма,
за демокрация, социален прогрес, и така
и за икономическото развитие на страната…
И едно изопачено отразяване на
историческата действителност аз не
можах да го възприема и това може би е
една от основните причини, за да не се
издава книгата.
Р.
Узунова: А в Турция издадени книги -
на турски или на български?
Х.
Мемишоглу: Сега в Турция съм написал
една книга, една брошура във връзка с
асимилаторската политика, която се
провежда от българското правителство
спрямо турското население в България.
Р.
Узунова: Защо сте сега в Париж?
Х.
Мемишоглу: Сега сме с няколко
другари-турци, емигрирали, принудително
напуснали България. С тях сме дошли
тука, за да изнесеме трагичното положение,
което се създаде в резултат на
асимилаторската политика на българското
правителство спрямо турското население.
Преследване, убийствата, интерниранията
и така нататък. Всички тези неща искаме
да ги изложим пред Европейската и
световна общественост - да знаят истината,
истинското положение на населението в
България. И заедно с това да покажем и
погазването на всички демократични
принципи, които са много характерни за
българския народ. Той има дълбоки
традиции, българският народ: привързаност
към демократични принципи … и всички
тези неща, които се нарушават по отношение
на човешки права, по отношение на
демокрацията… Всички тези неща ние
искахме да изложиме пред Европейската
и световна общественост, по-специално,
във връзка с тази конференция, която се
провежда, във връзка с правата на човека.
Р.
Узунова: Бих искала да ви задам и един
по-личен въпрос. Семейството ви къде е?
При вас ли е или остана в България ?
Х.
Мемишоглу: Семейството ми е в България.
Живеят в София. Останаха съпругата ми
Елица Иванова Милушева, сегашното име,
което те й дадоха, турското й име е
Ефталде Ибрахимова Мемишева, също остана
дъщеря ми, Севина Юриева Милушева -
Севинч Хюсеинова Мемишева и синът ми
Гергин Юриев Милушев - Гюнер Хюсеинов
Мемишев. Сега не знам тяхното състояние,
тяхното положение, но искам в най-скоро
време семейството ми да получи разрешение
от властите и ние да се съберем в
Турция, и да живееме както другите хора…
Както всяко семейство има правото да
изпита щастие, семейното щастие, така
и аз имам това право.
Р.
Узунова: Благодаря ви, Хюсеин Мемишоглу.
(4.06.1989
г., ролка № 323)
Разговор
с Петко Симеонов
Р.
Узунова: Съжалявам, че Ви отнемам от
ценното време, Петко Симеонов, през
което можехте да разглеждате още Париж,
но уговорихме още в началото на май това
интервю; и телефонната връзка с България,
както знаете, не се е подобрила особено,
затова трябва да Ви помоля да започнем
интервюто, уговореното интервю. Първият
въпрос беше: Какво знаете за неформалните
групи в България? Кои от тях смятате за
необходими и кои за излишни, в момента,
да речем?
Петко
Симеонов: Понятието „неформална
група” няма строга употреба. Най-често
с него се означават онези групи, които
са възникнали спонтанно вън от официалните
организации, които имат относително
ясен идеен център за обединение. Идеите,
обединяващи членовете на групите, са
най-различни: като започнем с мненията
за твърдия рок, минем през човешките
ценности и свършим с любовта към Брежнев
(имаше и такъв…, съобщаваха и за такава
група по Съветската телевизия). Общото
е, че те се стремят да се разграничат от
командно-административната структура,
която на свой ред ги оттласква от себе
си - обратно на неформалност е официалност.
Има неформални групи, които наподобяват
обществени движения, други са затворени
като масонски ложи, едни имат определени
постоянни места за събиране: или се
събират в обществени заведения, или се
събират на площади, улици, пресечки;
други носят отличителни знаци и пр.
Разнобразието сред неформалните групи
е голямо и значителна част от тях не са
политически ориентирани, просто не са
политически неформали - те се раждат от
приятелския кръг и в този смисъл са
неунищожими, както е неунищожимо
приятелството. Никой не може да забрани
на човека да се събира с хора, които са
му близки по разбиране и манталитет.
Идва един момент, когато приятелите
осъзнават онова, което ги свързва, те
го формулират и го превръщат в съзнателна
основа на своето приятелство. Или пък
приятелите осъзнават някаква обществена
потребност, намират я за значима и
решават да й се посветят.Затова
благоприятства всеобщата световна
криза на социализацията /това е един
проблем в социологията/. Тази криза в
социализацията стимулира младежките
неформални групи. Благоприятен фактор
при възрастните е командно-административната
система, която отчуждава обикновения
човек от властта. Отначало неформалите
бяха предимно младежки обединения -
привърженици на различни направления
в поп-музиката, модата, новите явления
в религиозния свят и пр. Те бяха така да
се каже първата вълна и се забелязаха
далеч преди да се заговори за преустройство.
Вече след `85а година се появи втората
вълна – възникнаха неформални групи в
защита на природната среда и на
общочовешките ценности. Докато младежките
групи са насочени предимно навътре, към
потребностите на своите членове, то
групите сред възрастните са насочени
навън – те са свързани с интереси на
трудовия колектив, селищната общност,
обществото като цяло. Трудно е да се
каже какви и колко групи има в момента
в страната. И убеден съм, че никой не
знае. Доколкото на мен ми е известно,
социологически изследвания не са
правени, не зная и да се планират. Нали,
аз казвам за себе си, че не зная.
Предполагам, че част от групите нямат
публична дейност, защото се страхуват
от реакцията на властите; други групи
- само латентни - ще изникнат буквално
на следващия ден когато се разреши,
нали, когато властите вземат друго
отношение към тях. Последователното
изграждане на демокрацията /ние официално
обявяваме демократичното социално
устройство за цел на обществото/ ще
доведе, както показва опитът на другите
страни, до пълно разгръщане на неформалните
организации, до тяхното взаимно
уравновесяване. Обществото пак ще бъде
в равновесие, но вече на ново, по-високо
равнище. Една неформална организация
ще се конкурира и опонира на други и
така всички, взети заедно, ще бъдат част
от обществения организъм. Не би могло
да има излишни организации, щом като те
не си поставят за цел да извършват
насилнически действия…
Р.Узунова:
Т.е. разликата между необходими и вредни…
П.
Симеонов: да, … насилнически действия
или действия, които са вън от закона.
Всяка организация, която си поставя
градивни цели и иска по метода на
убеждението да привлече хората към себе
си, е необходима на демократично
устроеното общество. В този смисъл аз
не смятам, че има неформална група, която
да е излишна. Друг е въпросът, че ако в
страната има непрекъснато развиващ се
демократичен диалог, лично аз ще се боря
с някои от съществуващите днес неформали.
Просто смятам, че техният път е погрешен
и смятам, че хората, мислещи като мен,
ще могат със силата на аргументите да
поставят в изолация и да предопределят
естественото отмиране на тези групи.
Тук възниква вече един въпрос: нали
всички - от висшия управленец до редовия
гражданин сега се учим на демокрация.
На нас ни е нужно ново мислене в буквалния
смисъл на думата. Когато говорим за ново
мислене, това не е някакъв образ, някаква
метафора. Никой от нас не е живял в
условията на демократичен, хуманен
социализъм – този, който искаме да
изградим. Ние трябва да го създадем, да
го създадем кажи-речи от нищото. Процесът
в никакъв случа няма да бъде прост. При
това положение ще бъде много важно да
проявяваме мъдрост, когато се ангажираме
с една или друга неформална организация.
Това аз лично смятам за много важно.
Трябва да сме наясно както със собствените
си убеждения /това поставя, нали, един
такъв проблем пред всеки от нас/, така
и с платформата на организацията, с
която се обвързваме. През…, и това искам,
така, да го подчертая: през личната
мъдрост на всекиго от нас преминава
пътят на отсейването на неформалните
организации, а не чрез действията на
репресивните органи…, през личната
гражданска мъдрост. За да бъдат премахнати
неформалните организации не е необходимо
милицията да се намесва. Други неформални
организации чрез убеждения и съзидателна
гражданска активност ще свършат тази
работа. Демокрацията има изключителни
вътрешни баланси, затова традиционно
устроените демократични общества са
политически стабилни, независимо от
многообразието на партии и организации
и неограничаваната възможност такива
партии и организации да бъдат създавани.
Животът сам ще показва кое е излишното,
а не началството и готовият на всичко
апаратчик.
Р.
Узунова: (шепти) Чакай, чакай!... Но защо
все пак сега възниква това явление? Това
привнесено от вън явление ли е или е
просто една историческа закономерност?
П.
Симеонов: Според едно вече разпространено
убеждение, човечеството излиза вече от
епохата на индустриализма и навлиза в
информационната епоха. За новата епоха
са характерни малките серии в
производството, дори съобразяване с
индивидуалните потребности на покупателя;
развива се регионализма, национализма,
малката група и от там и малките общества
излизат на преден план малките общества
в смисъл на групите, за които говорим.
От масовизация вървим към индивидуализация,
расте делът на труда в домашни условия,
(звъни телефонът на Р. Узунова. Пауза.)
… /Да, само че аз къде бях?!/, вървим към
индивидуално регламентиране на работното
време, нова роля имат малките фирми и
семейното стопанство. В този смисъл
неформалните групи имат резултат… на
обективно социален процес, валиден за
света като цяло. Намираме се в такава
точка на историческото развитие, когато
неформалите излизат на сцената. Те все
повече ще се увеличават и техния брой
може да бъде спрян със сила толкова,
колкото можем да спрем със сила природните
стихии. Ако се опитаме да ги спрем,
нарушаваме природно социално равновесие,
нали: природното социално равновесие.
По същия начин - когато се опитаме да
спрем обективни социални процеси,
деформираме общественото равновесие,
деформираме обществото си – нали, това
е просто действие със силата на
природната…, действие с природна сила.
Важното е да знаем, че обществото е
сложно, обективно съществуващо образование
и ние не можем да го променяме произволно
– просто ни хрумне нещо, и хопа, правим
го! Решили сме да построим завод някъде
- защо да не го построим? Решаваме да
ликвидираме дребната собственост в
сферата на услугите без забавяне - и го
вършим. И сега сме свидетели на това
какво става, когато се намесваме във
фини социални механизми, изработвани
с хилядолетия: липсват селскостопански
продукти, услугите са ни под всякаква
критика, насила внедрената държавната
собственост в редица сектори на
стопанството доведе до това, че сега
пазарът ни е мизерен и трябва да се
храним с непрекъснат внос, а българинът
се труди непълноценно в държавното
предприятие. Това го виждаме всички и
то се признава официално. Защо сега
отново се опитваме да застанем на пътя
на обективните процеси? Защо не искаме
да разберем, че неформалните организации
са предизвикани от характера на
съвременното производство и съвременното
потребление, така да се каже - от базата.
Човекът иска сам - така както сам, по
свой избор гледа телевизия, сам по свой
избор работи на компютър, така, по свой
избор да се организира със своите
съмишленици. Това е неотстранима
съвременна потребност, така както
феодалният човек е имал неотстранима
социална потребност от покровител,
патрон, сеньор, феодал, така съвременният
човек има неотстранима потребност да
бъде в контакт с хора, които са му
симпатични и заедно с тях да върши
значими обществени дела. Нищо не може
да се направи срещу тази сила и тази
потребност! В този смисъл тази потребност
е резултат на развитието на нашето
общество. Когато строяхме Димитровград,
Кремиковци или АПК-тата, ние се
заблуждавахме, че създаваме материалната
база на колективистичното общество.
Сега се разбира, че сме създавали
предпоставките за индивидуалистичното
общество /употребявам индивидуалистично
в добър смисъл на думата/. Колкото повече
развиваме нашата икономика, толкова
повече ще увеличаваме индивидуализма,
ще създаваме обективни условия за
неформалните групи и за организационния
социалистически плурализъм. Не бива и
не може да се спре този процес - опитите
за силово противопоставяне ще доведат
до деформации, които няма да бъдат в
полза на Комунистическата партия.
Разбира се, във възникването и множенето
на неформалните групи у нас оказва
влияние и международната обстановка –
нали, това се съдържаше, този нюанс във
вашия въпрос. Това, което става в Съветския
съюз, Полша, Унгария – съществуващият
там мощен процес на обновление на
социализма и, нали, това не може да не
заразява, да не дава опора на българина,
когато мисли за своето днешно поведение
и за бъдещето, което ще иска отговорност
от него. Бъдещето не е просто продължение
на днешния ден, то ще ни пита какво сме
правили днес, как сме се борили за
утвърждаване на демократичния модел
на социализма, изобщо, как сме отстоявали
демокрацията; дали сме правили това с
лицемерни изявления, колкото да съхраним
властните си позиции или сме го вършили
на дело. Съветският съюз, Полша, Унгария
- това е утрешния ден на преустройството
у нас - разбира се, със съответните
национални особености /хората все повече
съзнават това и - поне аз така преценявам,
така мисля - и се стремят в поведението
си да поемат своя дял от историческата
отговорност/. В заключение - нали така,
като отговор на вашия въпрос – казвам,
че вътрешните причини са основните за
развитието на неформалните групи, но
те са стимулирани от процесите в другите
социалистически страни.
Р.
Узунова: А защо, Петко Симеонов, според
Вас разбира се, средствата за масова
информация мълчат и продължават да
мълчат за неформалните групи, защо не
се опитват да вникнат в този процес, да
го разяснят, да го поставят на публично
обсъждане?
П.
Симеонов: То понякога се поставя, не
е съвсем да не се поставя на обсъждане,
но средствата за масова информация у
нас в последните години се измениха
много. Появяват се материали, които
преди години бяха немислими. Но заедно
с това те изостават от процесите,
извършващи се в страната. Поне, нали, аз
така мисля. И това се дължи на административно
ограничаване на гласността. Да не
говорим, че ние сме много далеч от онова,
което се нарича свобода на печата. В
Съветския съюз вече съвсем гласно се
казва: ние трябва да минем на следващия
етап - свобода на печата, на словото-печат.
Фактът, че радиото и телевизията не
дадоха гласност на нито един документ
на неформалните организации, говори
сам за себе си. Печатът, радиото и
телевизията продължават да са дирижирани,
административно дирижирани. Вярно е,
че изискванията, поставени пред тях от
страна на апарата не са така твърди,
както са били в миналото и редакциите
имат значително повече свобода да водят
собствена политика, което, между другото,
си и личи. Един, да кажем, вестник беше
„Народна култура” при Стефан Продев,
друг стана той при неговия приемник.
Има мъртви зони, в които – независимо
от положителните промени - е забранено
да се влиза и една от тези зони са
неформалните организации. И портиерът
в една редакция знае, че за неформалите
нито един добър или обективен ред не
може да се появи. Това е твърда позиция
на висшето ръководство, тя се знае и
никой не би могъл да я прекрачи, не би
посмял да я прекрачи. Трябва да се измени
позицията на висшето ръководство, за
да може нашият печат да пише нормално
за неформалите, така както се пише и за
футболното първенство: да има спорове,
да има… и тогава ще стигнеме до онова
равновесие на ново равнище, за което
казах одеве. Но това засяга не само
печата – един научен институт от
обществените науки не би могъл да
изследва неформалните организации, ако
няма специално разрешение. У нас все
още господства командно-административната
система, обществото е изградено по
нейния модел; нищо ново не може да стане,
ако централизираното управление не
реши да извърши това ново. В този смисъл,
не бива да има никакви илюзии. С известно
преувеличение - макар преувеличението
да не е голямо - неформалите съществуват
дотолкова, доколкото позволява
централизираното управление. Нови теми,
нови проблеми в българските средства
за масова информация могат да появят
само толкова, колкото… доколкото
разрешава пак то, централизираното
управление. Нещо повече: елементарни
постъпки, елементарни действия зависят
от него. Например, в момента ние с вас
провеждаме разговор; той трябваше да
стане още там, в началото на май, както
се бяхме уговорили - но упълномощеният
от централизираното управление служител
беше решил да прекъсва разговора ни и
той не стана тогава… Всичко ново, което
става в обществото ни, може да се разглежда
като благодеяние, в този смисъл. Ние все
още не сме разрушили командно-административната
структура, при която и да кихне човек,
то става благодарение на началството.
Но заедно с това ние сме на път да излезем
от тази „мъртва хватка”. Икономическото
ни развитие изисква нов тип производствени
отношения, приели сме документи, които
отричат досегашната практика, подписали
сме международни споразумения - те
съдействат за демократичния процес. В
целия социалистически свят се извършват
съдбоносни изменения. И те се извършват,
естествено, и у нас. Ние вървим към
демокрация. В „Московские новости”
пишеше какво е демокрацията: Демокрацията
е борба за демокрация! А ние вече сме
навлезли в нея, именно в тази борба. От
една страна сме все още в условията на
командно-административната система,
от друга страна сме започнали борбата
за демокрация. Всеки участва в тази
борба според разбиранията си и силите
си. Така че, когато ме питате защо е
такова състоянието на българските
средства за масова информация по въпроса
за неформалните групи ще ви отговоря,
че страхът и инерцията при тях не са
второстепенна причина - което си личеше
от разликите в някои от появилите се
материали във връзка с неформалите.
Например, аз бих посочил как писа - за
пример – „Работническо дело” за някои
неформали и как писа в. „Труд” за някои
неформали. Просто имаше разлика: едната
статия даже беше неподписана, другата
беше … (отново звън на телефон, после
той повтаря последното си изречение)…
По един начин написа „Работническо
дело” за неформалите в една неподписана
статия, по друг начин пишеше в „Труд”
в една подписана статия - просто тонът,
смисълът, отношението бяха различни.
Затова неформалните групи, включително
и нашият Клуб за защита на гласността
и преустройството не намериха трибуна
сред българския печат, радио и телевизия.
Но неформалните групи сред възрастните
по природа са насочени към външни,
обществени интереси: интереси – както
казах - на трудовия колектив, селищната
общност, на обществото като цяло; и
затова тези неформални групи по природа
не могат да мълчат. За мен и за мнозина
от моите колеги от Клуба за защита,
подкрепа на гласността и преустройството
„Свободна Европа” е техническо средство,
чрез което можем да достигнем до
българския слушател. Ние бихме предпочели
да говорим това, което мислим, да
прокламираме своите документи чрез
радио „Хоризонт” или „Христо Ботев”,
но сме принудени да го вършим чрез вас.
Разбира се, това, че говоря по вашето
радио, не означава, че споделям вашите
позиции - веднъж вече го казах, но намирам
за необходимо отново да го подчертая.
Докато българските средства за масова
информация мълчат, те ще превръщат във
все повече сигурни приятели на неформалните
организации радио „Свободна Европа”,
Би Би Си и „Дойче веле”; ако на някого
това не му харесва, нека премахне
забраната и тогава всички ние, както
подобава на едно демократично общество,
ще намерим трибуна вътре в страната. И
така трябва да бъде.
Р.
Узунова: А каква, според вас, Петко
Симеонов, е готовността на системата
за управление да приеме този феномен -
феноменът на независимите сдружения,
който въпреки всичко явно процъфтява?
П.
Симеонов: Не бих казал, че чак процъфтява,
но се развива, върви напред. Системата
за социално управление не беше готова
за неформалните групи. Реакциите срещу
Русенския комитет /За екологична защита
на Русе/, срещу Клуба за подкрепа на
гласността и преустройството, срещу
трите поредни гладни стачки: на Петър
Манолов, Илия Минев и Николай Колев –
Босия, реакциите срещу опитите за някои
мероприятия, например годишнината от
основаването на Русенския комитет,
серията от задържания, така, принудителни
разговори, да го кажем, свързани с
Декларацията на група граждани до
Народното събрание и пр. са нагледно
доказателство за представите на
социалното управление за преустройството.
Мене не ме напуска усещането, че
управленците все още си представят, или
поне част от тях, от управленците все
още си представят, че социалистическата
демокрация означава, че те отгоре ще
продължават да казват какво и как ще
става, а отдолу веднага ще го приветстват
и го изпълняват. Живи са си старите
командаджийски рефлекси. Тук ще цитирам
Малютин в „Иного не дано” - известния
сборник от Всесъюзната конференция на
КПСС. Той има такъв израз: „Неформалната
солидарност, в противовес с всевъзможните
разновидности на официалния „идиотизъм”,
много бързо стана действено оръжие, а
съответните неформални обединения
заседнаха като кол в гърлото на
бюрокрацията”. И при това положение
неформалите и хората от апарата трябва
да извървим заедно трудния път до
демокрацията и взаимно да се учим:
„апаратът” трябва да се учи на гъвкавост,
на отстъпки, на компромиси, на диалог,
на законност, да търси популярност; а
неформалите трябва да се учат на
политически умения, да усвояват
по-задълбочено законите на страната и
да съдействат според силите си за тяхното
усъвършенстване, да се учат да излагат
по адекватен политически начин мислите
си, да вникват повече в обективните
проблеми и възможности на страната и
пр., защото има някои неща, които са
обективно обусловени - не може, просто
няма смисъл да се хабят сили за тях,
нали, за словесни такива прения… Защото
трябва да си признаем, че неформалните
организации, подобно на апарата, не бяха
безгрешни - допуснаха наивности, не бяха
реалистични… Но откъде опит? Опитът,
нали, идва с времето. В борбата за
осъществяване на демократичния „Юлски
модел” на социализма, както се нарича
у нас, именно в борбата за неговото
осъществяване ние взаимно ще се учим -
официали и неформали, нали, независимо
от коя страна сме. Апаратът /или системата
за социално управление/ трябва да
разбере, че непрекъснатото повтаряне
на „не!” и „не!” за всяко неформално
начинание ще отдалечават Партията от
народа и от реалните политически процеси,
извършващи се в страната. За това не е
необходима кой знае каква мъдрост, а
само четене на в. „Правда” за изводите
от събитията в Грузия. Освен това трябва
да се разбере, че в момента присъстваме
на важен исторически етап: активът на
обществено-политическите организации,
активът, нали – онова, което заобикаляше
апарата на Партията, на Земеделския
съюз, заема формата на неформална
организация. Неформалите в повечето
случаи са активистите на тези организации
и непрекъснатата негативна позиция на
практика ще означава откъсване на
Партията от собствения й актив. Разбира
се, сред управленците има хора, които
изобщо не се интересуват от социализма
и неговото бъдеще: за тях е важно в
момента да останат на поста си, да запазят
привилегиите си и ако са се омърсили
нещо, колкото се може повече да се
прикрие. Командно-административната
система няма да отстъпи доброволно. За
да постигнем целите, които си поставя
обществото ни, нали, тези официално
прокламирани цели, ние трябва да се
борим за това: да проявяваме готовност
да жертваме социални позиции, да
проявяваме физическа и нервна енергия.
Борбата, за мен, ще бъде продължителна,
еволюционна – нали, тук става дума за
една еволюция. Ние не се нуждаем от
социални катаклизми. Такива неща не
трябва да стават, нали. Но борбата на
взаимно обучение между формали и официали
си е борба, нали така, демократична
борба, диалог, това е един непрекъснато
усъвършенстващ се и развиващ се диалог.
Това е, което мога да кажа по това, което
ме питате.
Р.
Узунова: Ако имате още няколко минути,
бихте ли казали с две думи впечатленията
си от Конференцията, на която присъствахте,
в Париж?
П.
Симеонов: Ами за мен беше много
поучително да присъствам на този
Колоквиум. Чуха се различни мнения.
Много ми хареса и отношението, например,
между изказванията на някои представители
на Съветския съюз. Изказаха се представители
неформали, нали… и официални представители,
изказаха се и неофициални представители.
Тези хора не влизаха в груби нападки
един към друг, те просто водеха диалог,
разговаряха помежду си, искаха да си
доуточнят някои позиции, нали, да се
доразберат, да се изяснят. Много ми
хареса също и това, че тонът, с който
говори и българския представител -
официалния представител, нали, другаря
Бахнев, който просто с един много спокоен
тон изложи своите схващания и поне на
това международно равнище тука се вижда,
че имаше диалог, имаше…
Р.
Узунова: Донякъде, да…
П.
Симеонов: …имаше, имаше… Защо? Имаше
диалог (тук изключват техниката, за да
се доразберат без запис.) Сега въпросът
е този диалог, който го имаше, демократичен
диалог, който има на международно
равнище, да слезе долу, да стане вътрешно-
национален, вътре в обществото ни да
стане същия диалог, по същите въпроси:
за правата на човека, за гласността, за…
изобщо за всички аспекти на …, хуманистични
аспекти, които бяха разисквани на
Колоквиума,… религиозните свободи и
т. н. Това за мене е много важно, един от
основните изводи, които аз правя за себе
си.
Р.
Узунова: Току-що казахте, че тук в
Париж имаше диалог. В София имаше
скандиран монолог срещу дискусионния
Клуб?
П.
Симеонов: Ами, за съжаление, информацията…
която стигна до нас… наистина… беше …
така… Аз се надявам, че нещата ще се
оправят, и ако са допуснати някакви
грешки, нали, те ще се поправят. Просто
съм оптимист и мисля, че нищо… нищо
фатално не е станало, нищо особено не е
станало… не се е случило нищо особено…,
всичко ще бъде добре!
Р.
Узунова: Дай Бог и приятен път към
България!
П.
Симеонов: Благодаря ви.
(4.06.1989
г., ролка № 277)
3.
Други текстове
Коментар
на Владимир Костов
Владимир
Костов: При много международни
конференции, успоредно с тях независими
групи и частни лица организират
манифестации - от симпозиуми и колоквиуми
до седящи гладни стачки, обикновено
срещу залата, където се провежда самата
дипломатична конференция, за да изразят
своите становища, за да кажат своята
дума. Това е в пълно съответствие за
съвременното разбиране за правата на
човека. Всеки има право на гледище, всеки
има право да го изрази и защити и не може
да се смята, че официалните правителствени
делегации имат монопол върху представянето
на мненията и становищата на гражданите
от съответните страни. В близкото минало
подобни независими граждански
манифестации, които допълваха или
оспорваха становищата на официалните
делегации от Съветския съюз и
социалистическите страни бяха съставени
изключително от хора, прокудени от
съответните страни заради политическите
им убеждения, заради религиозните им
вярвания или просто заради това, че бяха
упорствали да защитават правата си.
Групи българи, прогонени от режима в
чужбина, организираха подобни независими
трибуни, по-специално по време на
Мадридската и Виенската конференции,
както и на тази в Отава - за проследяване
на споразумението от Хелзинки. В духа
на промените, които се извършват в
Съветския съюз и в някои други
социалистически страни, и в тази област
сме свидетели на нещо ново. Под натиска
на международното и собственото
обществено мнение социалистическите
режими започнаха да допускат техни
граждани да излизат от страната с
предварително обявеното намерение да
правят изявления. Повтарям, с предварително
обявеното мнение да направят изявления,
да участват в една или друга форма на
тези независими обмени на мнения, гледища
и след това отново да се върнат в родината
си. Нещо, което ще напомня, е основно
човешко право на всеки. Едни от най-ярките
примери в последната година в тази
област бяха пътуванията в чужбина на
Андрей Сахаров и лидера на Пражката
пролет от `68а година Александър Дубчек.
Няма съмнение, че това е явление, което
ще се развива и ще бъде един от критериите,
по които международната общественост
ще съди за степента на положителните
промени в социалистическите страни и
специално що се отнася за зачитането
на човешките права. В последните два -
три дни в Париж, където, както знаете,
тази седмица започна Конференция за
преценяване изпълнението на Хелзинкските
споразумения в областта на човешките
права, беше място на една българска
премиера в тази област. Френската част
на фондация "Futur", председателствана
от бившия министър Жак Бумел, организира
в една от залите на Националното събрание
двудневна среща - вчера и днес, - на която
се разискват проблемите на свободата
на духа и личността в съвременна
Европа. В срещата участват интелектуалци
от различни европейски страни и от
Съединените щати. И ето така, както за
други социалистически страни това беше
станало, сред участниците са и трима
български интелектуалци, членове на
дискусионния Клуб за подкрепа на
гласността и преустройството в България:
Блага Димитрова, Копринка Червенкова
и Петко Симеонов. Те са излезли от
България с редовни паспорти и визи,
издадени именно въз основа на искане
да участват в тази среща, да изкажат на
нея свои мнения. Нещо, което е човешко
право на всеки българин и би трябвало
да бъде зачитано от режима спрямо всеки.
Присъствието и участието в срещата на
тези трима български интелектуалци бе
посрещнато и поздравено с най-искрена
симпатия от фондацията "Futur" и от
участниците в срещата като белег на
една положителна еволюция и на българския
режим в тази област. Ако нещата свършваха
до тук, наистина щеше да има основание
само да се поздравим. За съжаление, това
не е така. Малката положителна стъпка
на режима, изразила се в разрешаването
на пътуването до Париж на Блага Димитрова,
Копринка Червенкова и Петко Симеонов
е придружена с други действия, съобщенията
за които бяха приети с най-голяма тревога
както от участниците в срещата, така и
от френската общественост, и от участници
в официалната конференция за човешките
права, за което свидетелстват информации
и коментари на френския печат. Така с
тревога и протест бе отбелязано, че
българският режим не само не разреши
пътуване на други поканени от фондацията
"Futur" – доц. Жельо Желев и йеромонах
Христофор Събев, председател на Комитета
за защита на религиозните вярвания,
свободата на съвестта и духовните
ценности, но постави под арест д-р
Константин Тренчев, председател на
независимия профсъюз "Подкрепа"
и екстрено прибра запас говорителя на
Независимото дружество за защита на
човешките права Димитър Томов. Ще
отбележа впрочем, че френският синдикат
…Ouvrier изпрати до Тодор Живков протестна
телеграма в защита на д-р Константин
Тренчев. В Париж, на срещата организирана
от фондацията "Futur", дойдоха и други
български граждани, под една или друга
форма принудени от режима да напуснат
страната в последните седмици - като
поетът Петър Манолов, секретар на НДЗПЧ,
отец Благой Топузлиев, член на същото
дружество и като Стефан Чолаков от
Враца, опитал да създаде една независима
организация в България под наименованието
"Партия на зелената маса". Тяхното
положение само по себе си свидетелства
пред международната общественост за
крайно ограничения характер на
тактическата маневра на българския
режим, изразила се в разрешаването да
дойдат в Париж, дадено на споменатите
трима интелектуалци от дискусионния
Клуб. Но френската и международна
общественост, които следят работата на
конференцията в Париж, имаха тези дни
допълнителни поводи за дълбока тревога
по отношение еволюцията на положението
в България. Съобщенията за репресиите
срещу мирните демонстрации на българските
граждани от турското етническо малцинство,
за убитите и ранените, чиито брой остава
за сега неизяснен, както за подетата от
режима провокаторска кампания за
раздухване на напрежение между отделни
групи от населението предизвикват тук
най-дълбока загриженост и в известен
смисъл недоумение. Наблюдателите се
питат до къде е стигнало ръководството
на българския режим в своята вътрешна
криза и неспособност да отговори на
желанията на обществеността за истинско
преустройство и реформи, питат се
възможно ли е това ръководство да е
избрало линията „колкото по-зле за
страната и нацията, толкова по-добре за
самото ръководство”. Кампанията, водена
от режима в България и специално
сталинистките нападки срещу дейци на
дискусионния Клуб за подкрепа на
гласността и преустройството и други
независими организации в страната
предизвика разбираема тревога и един
изпълнен с човешко и гражданско
достойнство отговор от трибуната на
срещата на фондация "Futur", който
изрази Копринка Червенкова в изказване
на заседанието в петък вечерта. За
положението на Българската църква и
всички вярващи говори пред срещата отец
Благой Топузлиев, за борбата в защита
на човешките права - секретарят на
Дружеството Петър Манолов. Интересът
на френската общественост към това,
което става в България, се проявява не
само в залата, където се провежда срещата
на фондацията "Futur". Онзи ден поетът
Петър Манолов говори на среща, организирана
от американска, френска и други обществени
организации за следене изпълнението
на Хелзинкските споразумения. Вчера
Петър Манолов и отец Благой Топузлиев
бяха приети на продължителен разговор
от ръководителя на френската делегация
на Парижката конференция за изпълнение
на Хелзинкските споразумения, посланикът
Ксавие дьо Прен-дьо Шeвалери и неколцина
негови сътрудници. Петър Манолов посети
и разговаря също с председателя на
френския ПЕН клуб господин Рене Таверние.
Освен това, не само на заседанията на
Международната конференция за изпълнение
на споразуменията от Хелзинки, но и
практически всички френски вестници
отбелязват тревожните факти за репресиите
срещу турското етническо малцинство и
за подетата от режима провокаторска
кампания за изостряне общественото
напрежение в страната. Двудневната
среща, организирана от фондацията
"Futur", продължава до късно тази
вечер, така че допълнително ще имам
случай да се спра на нейния завършек и
на някои заключения, които тя налага.
(3.06.1989
г., ролка № 97)
„Носталгията”
на Петър Манолов
П.
Манолов: „Имам подозрение, че поетичната
съдба е несрета. Защо мисля така ли? Ще
ви кажа. Аз бях срамежливо дете, но майка
ми ме научи да рецитирам стихотворенията
на Христо Ботев и от пет-годишна възраст
разбомбвах провинциалната селищна
дрямка. Тогава радиоапаратите бяха
голямо събитие, и живият човешки глас
имаше реална стойност. Като сега си
спомням, че не съм разбирал много от
смисъла на словосъчетанията и съм
изговарял гордите думи „Жив е той, жив
е!” като собствено име: „Живето, жив
е!” Рецитирах по седенки, по беленки,
по мегдани и кръстопътища, и от високите
клони на крайпътните дървета. Дори по
Васильовден, вместо да повтарям до
втръсване скороговорката „Сурва, сурва
година”, имах привилегията да шибам с
дряновия клон гърбовете на селяните
при съпровода на Ботевите стихове.
Спомням си, че на една богата сватба,
пийнали сватбари ме караха да рецитирам
Ботев до прегракване, напълниха цял
калпак с пари, но булката се оказа
крадлива и аз трябваше да се прибера в
къщи ограбен – оттогава все така ми
върви. По-късно завърших Софийския
университет и замечтах за някое незаселено
място, където да живея по простите и
извечни начала – земята, въздуха, огъня
и водата. Намерих такова кътче на брега
на Черно море, на около две мили северно
от нос Емине. Построих си къщичка, ожених
се, роди ни си дете, радвахме се на
началата и на поетичните мотиви, които
смогвах да записвам, но се завъртя
вихрушка от политически събития, свързани
с грубото нарушаване на човешките права
в България, и от къщичката на пустинния
морски бряг, през Загреб и Мюнхен, се
озовах в Париж – един не лош град за
заточение на поет… Но друг е животът
на 20 метра от морската вода, на бряг с
каньон, прорязан от малка рекичка, с три
липи стари като света, с кладенец, който
си изкопахме сами, с огнище, около което
да посрещаме приятели, с дървена къщичка,
която по слухове през това лято е била
украсявана с турски национални знамена,
с които местните репресивни органи са
искали да покажат на летовниците къде
е живял един родоотстъпник, който заедно
с Ботевите строфи е всмуквал в себе си
и идеята България да се нарича Турция.
Затова смея да твърдя, че поетическата
съдба е несрета.” Париж, 9 септември
1989 г.
(ролка
№ 158)
Писмо
на акад. Андрей Шелудко
Женски
глас, говорител: .. бе изпратено чрез
френското посолство писмо на академик
Алексей Шелудко, член на дискусионния
Клуб за подкрепа на гласността и
преустройството в България, до господин
Бомель, бивш министър и председател на
"Фондация на бъдещето", която
организира международния симпозиум на
тема: Свободата на духа и човешките
измерения в Европа. Писмото бе препратено
от френското посолство до г-н
Ксавие Дьо Ла Шeвалери,
ръководител на френската делегация на
конференцията по човешките права в
Париж. За Алексей Шелудко бе казано, че
няма да присъства на тази конференция,
тъй като не може да пътува по здравословни
причини. Ще ви прочета текста на писмото
на акад. Шелудко, който ни бе продиктуван
на френски език по телефона тази сутрин:
"Уважаеми господин Бомел, получих на
27и май любезната ви покана,
изпратена на 3и април да
участвам в симпозиума, предвиден за 2и
юни. Не познавам практиката във вашата
страна, но в България практически е
невъзможно да се организира пътуване
до Париж в срок по-малък от една седмица.
Имаше празници. Но това е невъзможно
дори и ако отношението на властите да
беше благоприятно, нещо което не е така
в моя случай. По този начин властите,
които забавиха получаването на вашето
писмо с почти два месеца, направиха
всичко възможно, за да не мога да осъществя
това пътуване. Безкрайно съжалявам за
това и имам намерение да протестирам
енергично срещу тези "специални"
грижи по отношение на моята кореспонденция.
Съмнявам се обаче, че моите протести ще
бъдат взети под внимание. Ето защо ви
моля в бъдеще да използвате дипломатическата
поща - френското посолство. Проблемът
за човешките права ме интересува особено
и ще ви бъда много благодарен, ако
намерите възможност да ми изпратите
всички документи от споменатия симпозиум.
Сърдечно ви желая пълен успех в дейността
за гарантиране зачитането на човешките
права, които за съжаление в момента са
нарушават по най-груб начин в нашата
страна. Приемете моите най-добри чувства.
Алексей Шелудко”
Това
е текстът на писмото на Алексей Шелудко,
адресирано до председателя на "Фондацията
на бъдещето", която организира форума,
господин Бомель, и препратено от френското
посолство в София до ръководителя на
Френската делегация на Конференцията
по човешките права в Париж г-н Ксавие
Дьо Ла Шевалери.
