Част
II. СИСТЕМАТА СРЕЩУ ГРАЖДАНИТЕ
Глава
І. Медиите като оръдие на Системата
За
поведението на медиите въобще (Веселин
Донков)
Р.
Узунова: Ало, Веселин
Донков? Румяна Узунова се обажда, от
радио „Свободна Европа”. Вие доскоро
работихте във в. „Учителско дело”.
Бихте ли най-напред казали няколко думи
за него, как провежда политиката на
преустройството, какво мислите за този
вестник?
В.
Донков: Ами, аз ще се
пошегувам с думите на сегашният министър
на това, смесеното министерство на
наука, култура, образование, който бе
казал за нашия вестник, че той е бил от
последните що-годе опозиционни вестници.
Р.
Узунова: Опозиционен
чак не, но съм срещала доста хубави
материали в него.
В.
Донков: Да, разбира се.
При нас са доста условни нещата, защото
такава е самата ситуация. Но аз определено
считам, че нашият вестник все пак намери
в рамките на условията половинчата
гласност, има сили наистина да намери
и по-широка аудитория, и главно сред
българската интелигенция, пък там ни е
и мястото.
Р.
Узунова: В кой отдел
бяхте Вие?
В.
Донков: Работех в отдел
“Идеология и политика”.
Р.
Узунова: И там ли
преустройството се чувстваше?
В.
Донков: Мисля, че и там
се чувстваше. Дори с това, че за последните
1-2 години вестникът промени облика си.
В смисъл, че се потърсиха повече такива
материали, в които под формата на
идеологическа тематика ние прокарвахме,
дадохме възможност за една деидеологизация,
т.е. в духа на времето. Разбира се, пак
повтарям, в съвсем допустимите форми,
които… Не сме били герои.
Р.
Узунова: Но все пак,
Веселин Донков, Вие вече не сте в този
вестник, който е бил в посоката на
преустройството малко или много.
В.
Донков: Аз бих казал,
че за нашите възможности, той добре
усеща посоката на преустройството.
Р.
Узунова: А защо Вие не
сте вече в него?
В.
Донков: Може би защото
прекалено много на мен самия ми се искаше
да са по-бързи темповете на това
преустройство.
Р.
Узунова: Който бърза
много, излиза от вестника, така ли?
В.
Донков: Ами така се
получи и аз не обвинявам изцяло вестника
за това. По-скоро обвинявам цялата
обществена ситуация. Може би ако се
обобщи, е следното: Аз претендирах в
тази редакция, която, наистина, признавам
си и сега обичам, претендирах за малко
повече гласност в самата редакция. И
претендирах да не правиме подбор за
кого да дадем, на какъв проблем да дадем
гласност, а какъв да потиснем, защото
не били добри условията. А аз си мисля,
че обществените условия са такива,
каквито са и трябва да ги отразяваме,
ако сме наистина обективен вестник. И
тука възникнаха, в процеса на годините
възникна едно недоверие. Аз казвам, че
не само недоверие към мен, но и аз имам
недоверие и към ръководители, и към свои
колеги. Ако трябва за колегите да кажа
две думи – болшинството от тях са
талантливи, но самата обществена ситуация
не им позволява разгръщане на творческите
сили.
Единият
пример е с давност две години, да `87 г.,
това е 150-летието на нашия национален
кумир Васил Левски. Аз бях натоварен да
подготвя цял брой за Апостола на
свободата. Старах се, доколкото можех.
По това време в страната вървеше в
апокриф една статия на Желю Желев.
Разбирате за какво става дума?! Много
ми допадна тази статия и аз поканих Желю
Желев да напише за нас, не същата, а
просто друга статия ...
Р.
Узунова: А защо не
същата?
В.
Донков: Не, тя беше
станала вече известна и не отговаряше
на замисъла на самия брой. Статията,
която Желю Желев ми написа, беше посветена
на личностите на Левски и Ботев. Една
чудесна успоредица беше направил той.
Р.
Узунова: И какво стана
по-нататък?
В.
Донков: Статията, на
равнище отдел премина чудесно и едва в
последния момент, когато трябваше
наистина да премине всички бариери,
някой се сети от висшето началство и
каза – “Ама как, това Желю Желев!”.
Р.
Узунова: Авторът на
“Фашизма”.
В.
Донков: Да, “онзи ли,
дето...?!” Викам: “Да, докторът на
философските науки, същият, Желю Желев”.
“Тя, статията”, казва, “е хубава, ама
името, името”.
Р.
Узунова: Името не е
хубаво?!
В.
Донков: И въобще, Румяна
Узунова, у нас проблемът с името е много
сложен. И личното, и професионалното, и
човешко въобще име, трудничко е с него...
Та статията не беше приета и тогава се
оказа, че аз бях изградил една концепция
за един брой върху една статия, по идеите
от нея и изведнъж това, което трябваше
да водя, отпадна. А по-куриозното беше,
че когато се обсъждаше на дежурната,
там, (на) петъчната „ летучка”, нямаше
никой от ръководството.
Но искам
сега да разкажа за втория случай, втория
пример за възникването на това недоверие,
които дълбоко разкриват причините.
Р.
Узунова: Да, слушам Ви.
В.
Донков: В редакцията
имахме един „случай”, наречен Станчо
Бочев. Този случай се разви горе-долу
така: На един човек, завършил философия,
в продължение на 7, 8, 9 години дори му се
отказва работа, правото на работа по
специалността - от местните власти в
Пордим, там, в Плевенски окръг. В крайна
сметка той стига до работа и като честен
човек се вглежда в живота на едно училище
и вижда корупция, да не кажа думата
проституция, но просто безнравствени
прояви на учителите спрямо своите
възпитанички. И човекът надава глас. За
това нещо бе уволнен дисциплинарно,
наша колежка го защити, но го защити по
следния начин: “Станчо Бочев каза
истината за едно училище”, но каква
беше истината за това училище, не каза.
И той остана без работа, дисциплинарно
уволнен, след това с мое съдействие
/разбира се, с разрешението на ръководството
на вестника/ той бе назначен на работа,
тъй като аз съм философ по образование
и малко на колегиална основа получи
работа. И се получи същото: отново
пропуски, от негова страна пък - вече
бяхме навлезли в „периода на
преустройството”… И после се хвана за
това, че у нас може да стане истинско
преустройство и си каза: “Ето, сега е
моментът за честните хора да живеят
достойно”. Но го уволниха, и го уволниха
заради материал, който беше написан от
наш колега, абсолютно неверен, фактически
неверен материал - материалът излезе
на 27 април миналата, `88 година и на 9 май
уволниха този човек – Станчо Бочев.
Уволниха го дисциплинарно. Сега не знам,
вече не знам, може би някаква работа са
му намерили, след хиляди борби и перипетии,
но този човек вече 8-9 години на практика
не може да упражнява професията си.
Р.
Узунова: И Вие го
защитихте, така ли?
В.
Донков: Аз го защитавах
през цялото време, дори ме упрекваха,
че го защитавам прекалено много. Но има
една тънкост, Румяна, тънкостта е в това,
че този Станчо Бочев има бащино, родилно
петно, бащин грях. Баща му не е искал да
става, представете си, текезесар! И
заради това му е било отказвано да следва
философия, че е трябвало да работи, да
се крие, да си взема просто… друга
биография да си изважда, за да завърши
и след това дори да упражнява работата
си. Когато се връща в родния си край той
вече не може да я упражнява, щото там го
знаят, знаят, че баща му е считал, че
ТКЗСто няма да стигне до добър край,
нещо, което се потвърждава в практиката
сега, между впрочем. И той заради това
не можеше да упражнява естественото си
право на работа, на труд. Това е основното,
и точно това е големият ми упрек към
нашето ръководство. Ние сме защитавали
много учители, това е вярно, с много
талантливи публикации, но имаше подбор.
Там, където имаше нещо в човека по
политическа линия, ние на тези хора
никога не давахме възможност да бъдат
защитени. Станчо Бочев написа десетки
опровержения към нашия вестник, заедно
със свои колеги… и тези опровержения
се оставяха настрани. И ето, тук аз държа
едно мое писмо до учителите Лалов,
Ангелов, Гатев и Бочев /този за когото
говоря в момента/ - тук аз дори твърдя,
че „тези, които действат с отречени от
времето, но неизкоренени в практиката
сталински методи не са само в Славяново
и Плевен, те са навсякъде” - и в редакцията,
разбира се. Имам предвид конкретно
съавтора на статията “Пътуване към
едно преустройство” Борислав Василев.
Ето, дори по повод на това миналата
година също щеше да се стигне до гласуване
на недоверие към мен, заради тези
сталински методи, но те съществуват,
реално съществуват и ако не са точно за
редакцията, има хора, които от редакцията
упражняват тези сталински методи. Аз
считам, че те не са само по своя воля
действали.
Р.
Узунова: Вие партиен
член ли сте?
В.
Донков: Не, аз не съм
партиен член и изминах една дълга
еволюция. Имаше време, в което считах,
че е просто гордост да бъдеш партиен
член. Да Ви припомня - философско
образование, социология като специалност,
десетина години преподавател по философия
и научен комунизъм във висше учебно
заведение, така че дори работех и бях в
Системата, възпитавах младите поколения
в дух на комунизъм, без да бъда партиен
член и го считах това за нормално. Но
еволюцията дойде просто закономерно.
И мога да ви спомена как дойде. Бях
`80а-`81а година в Съветския съюз по времето,
когато в Полша ставаха онези велики
събития, които най-после дават плодове,
и тогава просто разбрах, че Съветският
съюз се намира в един невероятен
икономически, политически, духовен -
бих нарекъл - не застой, леност някаква.
Друг е въпросът, че е имало сили, които
дремат отдолу. Тогава за самия себе си
аз си направих една преоценка. И тази
ми преоценка пролича в отношението ми
към студентите, в самата ми работа с тях
и се стигна до момент, в който трябваше,…
да, така се получи, че и от бившата ми
последна служба във ВМИ “Ленин” като
преподавател по научен комунизъм аз си
тръгнах,… да, без да ми се гласуват
такива недоверия, но си тръгнах с точно
тази, за себе си, убеденост, че там вече
нямам място, че ние не вършиме възпитание,
ние правим обратното: затормозяваме
естественото развитие на тези млади
хора напред, тяхното проглеждане бих
го нарекъл.
Р.
Узунова: А какви бяха
настроенията в редакцията на “Учителско
дело”, Веселин Донков, във връзка с
т.нар. турски въпрос?
В.
Донков: Аз излязох от
редакцията точно когато се развихряха
страстите, но мога да Ви кажа едно: …
отново се връщам към този брой за Левски.
Там имаше един голям разговор с
представители на училища, които носят
името на Апостола на свободата. И си
спомням, когато се приемаше в ръководството
на вестника каква да бъде концепцията
за броя, един наш колега предложи да
бъдат поканени колкото се може повече
хора представители от тези училища,
които са от райони с ислямизирано, или
турско население - думата не е толкова
съществена,… и те дойдоха наистина. И
тогава се разбра, че те дойдоха с една
болка - точно тези, от тези училища. А от
другите училища от страната дойдоха
подготвени за един традиционен отчет,
да се похвалим, хайде и тоя път, хайде и
тоя път да кажем колко сме такива и
такива. И тогава се получи един своеобразен
сблъсък между недомлъвката, недоизказаността
на учителите, работещи в тези трудни
райони и учителите, които искаха за
сетен път просто да направим парад на
това, което можем, без да се огледаме за
реалността на фактите. Та, съдейки от
това, мисля си, че нашият вестник имаше
една такава своеобразна заслуга. Ако
го разгърнете от `85а година насам, във
вестника почти няма публикации по
„Възродителния процес”. Едва напоследък
под натиск, проявиха такива политически
...
Р.
Узунова: Това мислите,
че е мълчалива съпротива?
В.
Донков: Да, да, своеобразно
нещо такова се получи. Но, Румяна,
разбирайте го и така, съпротива да,
своеобразна, но това е съпротивата на
страхуващия се човек. Това не е толкова
осъзнатото: да не обсъдим, да не закачаме
този проблем, а колкото дай да не бързаме,
за да не сбъркаме. Така аз бих го оценил.
И въобще конформистки са настроени
голяма част от колегите в редакцията,
но казвам талантливи са, много от тях
са талантливи. (…)
(В.
Донков, бивш философ и бивш журналист,
член на „Екогласност” и вече на
„Подкрепа”, 26.08.1989 г., ролка № 115)
1.
Кампания срещу дейци на НДЗПЧ - Илия
Минев, П. Манолов, Димитър Томов, о. Благой
Топузлиев
Разкази
на Димитър Томов
(…)Димитър
Томов: С две думи: Тука, на местна
почва, с цел да се отклони общественото
внимание от социалните и битови проблеми,
които съществуват на местна почва,
особено в нашия край… да не говорим, че
България е на гърба, на опашката на
цивилизацията, но особено нашия край -
северозападнала България, както й
казват, е страшно изостанал край. Хората,
как да Ви кажа, нямат никакво чувство -
за мярка, за край, за любов, за приятелство,
за взаимопомощ. Студени, свити хора,
подли в душата си дълбоко... Освен това,
което изредих - аз съм също от този край,
нали, не се изключват тези лоши страни
на характера и у мен, не искам да скромнича…
В случая, покрай създаването на това
Дружество се вдигна много шум. Същата
тази северозападна България - поради
наличието на Цеко Кръстев, Димитър Томов
и големия брой хора, които се намират в
тази част на страната, … по някакъв
начин да се тушират… тези слухове… или
да се отклони вниманието на тези хора
от това Дружество, защото това са
разговори непрекъснати, ежечасни,
навсякъде се водят: по заведения, в
домовете, на работата. Окръжният комитет
на партията, доколкото съм информиран
аз, е взел решение да създаде друг
дразнител на обществото. По-скоро бих
казал, че това е някаква смешна, трагична
история. Един местен вестник, който е с
десет гласа, който е непрекъснато... или
по-скоро Държавна сигурност направлява
местния вестник, какво да прави? Не би
могло въобще тука да се говори за
преустройство, за мислене за реални
факти, за реална информация, която да
почива на някакви достоверни основи.
Не! Нещата се изопачават, твърде много
се надуват. Получава се един огромен
мехурен балон, който в един момент ще
се спука. Зависи кой ще спечели. Хората,
по-точно другомислещите, новомислещите
или свободно мислещите - бих ги нарекъл
така - нямат възможност да изразят своето
мнение по страниците на пресата, на
ежедневниците, защото ние не разполагаме
с нея. Действително в пресата се изразява
една истина, но това е истината на
правителството. Това е истината на Делчо
Делчев, ако щете, истината на главния
редактор на “Работническо дело”. Всички
мнения, които се публикуват успоредно
с излезлите, тези критични статии, те
са подбрани и то така хубаво подбрани,
че съвсем логично и тенденционно са
публикувани там, за да насочват, да
внушават на обществото точно това, което
искат да бъде внушено главните редактори.
Като се има предвид кои са главните
редактори, че да станеш главен редактор,
трябва да си минал през хиляди статии,
трябва да си изпитан, верен, доказал
своите възможности и т.н. Аз не мога да
допусна, че в България ще съществува
свобода на печата, поне на този етап.
(Откъс
от текст в ролка № 9)
Румяна
Узунова: Ало? РумянаУзунова пак. Слушам
ви.
Дим.
Томов: Аз първо исках да Ви кажа за
мен няколко думи.
Румяна
Узунова: Да, разбира се. Слушам ви…
Д.
Томов: На 7 януари михайловградският
вестник “Септемврийско дело” публикува
голяма статия, която започва така: „Борба
за човешки права или злостна дезинформация?
Как михайловградският художник Димитър
Томов подвежда западните радиостанции
ВВС, „Свободна Европа” и Дойче веле?
Духовен баща и повелител - отявленият
легионер Илия Минев, който отново показва
рогата си. Социалистическият плурализъм,
гласност и демокрация имат своите
граници на търпимост.” Това е някаква…
Чувате ли ме?
Румяна
Узунова: Да, да, чувам.
Д.
Томов: ... статия против мене, против
Илия Минев и против цялото Дружество,
която заема цели три страници от вестника.
Освен това днес сутринта бях уволнен
дисциплинарно…
РумянаУзунова:
Откъде?
Д.
Томов: От предприятието, в което
работя. Строителна механизация -
Михайловград.
Румяна
Узунова: Какви бяха причините всъщност?
Какво Ви съобщиха?
Д.
Томов: Ами те ме командироваха миналата
седмица да работя в друг град, във Вършец.
И сега ме извикаха и ме уволниха
дисциплинарно затова, че не съм се явявал
на работа в Михайловград. Аз не можех
да бъда на две места едновременно. И
дори да приемат моите аргументи, че съм
работил работата, която се вижда, е
налице командировъчното, заповедта ми,
всичко, просто ме извикаха сутринта.
Това им е наложено, вероятно. Всичко
това е някаква кампания, която е срещу
нас. Тази статия започват да я разглеждат
по всички предприятия. Обществото трябва
да вземе отношение по нея. Ако искате,
аз мога да ви зачета малко.
Румяна Узунова: Да, да, разбира се.
Румяна Узунова: Да, да, разбира се.
Д.
Томов: Всичко това е много неприятно.
Публикували са две мнения на хора, на
които са публикували само първите имена.
Те са направо гадни, бих могъл да кажа.
Румяна
Узунова: Да, слушам ви.
Д.
Томов: „За него узнахме за първи път
от писма на читатели. Възмутени граждани
ни пишеха, че някой си Димитър Томов,
който се представял като художник от
Михайловград и член на някакво си НДЗПЧ
в България давал интервюта по телефона
на западни радиостанции, в които си
позволявал да хули нашата действителност,
да подкрепя своите твърдения и измислици
с лъжефакти за преследвания и репресии
на хора, за грубо посегателство на
техните човешки права и интереси.”
Чувате ли? Тука е първото мнение: “На
17 януари `88а г. чух в емисия на радио ВВС
разговора с българина Димитър Томов,
художник от Михайловград, ни пише в
писмото си гражданинът Христо Пелов”
и нито адрес, нито нищо друго. „Роден и
работил в Михайловградска област, сега
жител на София: Чух клеветника и от срам
и болка сведох глава. А мисълта ми беше:
как и защо в нашия революционен и борчески
край се появи такава отрепка?! Рони сълзи
срещу ограничени свободи на човека у
нас! За кого се е загрижил той? За тези
ли по затворите, посегнали върху
обществената и лична собственост,
ограбили и отнели живота на хора?”
Чувате ли? Второ мнение: "Томов, като
те слушах се уверих, че не си загубен;
гладка е мисълта ти и ясни са думите ти,
но са твърде елементарни или никакви.
А представата ти за истинската свобода
на личността не е реална. От много свобода
на такива, на каквито липсва съзнание
и възпитание да я ползват; в скоби:
какъвто си ти!; те злоупотребяват с нея.
Пред ВВС си твърдял, че си бил обкръжен
от съмишленици, внимателни към теб, към
семейството ти. Лъжеш, млади човече! В
нашия край и навсякъде в страната ти
нямаш други съмишленици, освен някои
засегнати от народната власт за престъпни
деяния, които ще те потупват по рамото.
В отговор на клеветите ...” И свършва
накрая: „С. Р. Пелов. Нека сътрудник на
областния вестник “Септемврийско дело”
да излезе с информация за истинския му
лик и причините, довели го до поведението
му. Интервюирайте го: в условията на
гласност да го чуя и да го изобличим за
лъжите и клеветите!” И още малко има:
„Такива писма постъпиха в редакцията
на “Септемврийско дело” и от други
възмутени граждани от областта. Те питат
кой е всъщност Димитър Томов и няма ли
сили в Михайловград, които да спрат
клеветническата му кампания срещу
нашето общество.” След това продължава
с кратка биография. Тука, на втора
страница, всичко е против мене и против
Дружеството. За това, че съм се поставил
в услуга на западни радиостанции, за
това, че измислям, че клеветя, различни
гадни сравнения има, и продължава след
това с Илия Минев, като се обръща силно
внимание, че той е легионер, сравнава
се легионерството с фашизма, нещо, което
никога не се забравя и т.н., и т.н. Продължава
на трета страница и завършва с Делчо
Делчев Атъпов - това е главният редактор
на местния вестник… Много неприятно!
… И това е положението…
Р.
Узунова: Надявам се, че при това
положение няма да имате против да излъчим
интервюто, което взех от Вас в събота?
Д.
Томов: Разбира се, че няма да имам нищо
против. Аз като че ли съм усещал, че така
ще тръгнат нещата…Чувате ли ме? /…/ е
публикувано интервю с мен. Нещо, което
аз никога на никого не съм давал по
никакъв повод.
Р.Узунова:
Това е много интересно. Бихте ли го
прочели…, тази част?
Д.
Томов: Да. Толкова е 100% измислено, че
няма накъде… Ето, аз цитирам, това са
мои думи, които са написани тука, без аз
да съм ги казал: „Лично на мен досега
никакви човешки права не са ми нарушени
- заявява той,” /т.е., това съм аз/, без да
се стеснява от представителите на
редакцията.” Разбирате ли, това съм аз
пред представители на редакцията.
Р.Узунова:
А те не са Ви питали изобщо, така ли?
Д.
Томов: Никога. Така… „Но аз съм решил
да се боря за правата на другите. При
мен има една папка с оплаквания на
онеправдани от нашия край, на които
единствено ние можем да помогнем; Кои
ние ?”- те ми задават въпроса. Сега
отговарям аз: „Ами аз и моето ръководство;
Къде е?” - питат те. „Тук, в България и
зад граница. Той сам се досеща, че е казал
нещо нередно. Там, тези зад граница нямат
никакво право да са ръководство.”
Разбирате ли, това са неща, които аз
въобще не съм казвал… Така, така… и
тука, накрая те публикуват, публикуват
мнение на двама души: на Тодор Антонов
и на Любомир Мечков, чиито мнения… те
пък въобще не са ги давали никъде. Викали
са ги в милицията и те от милицията са
казали това, което пише тука във вестника.
А как са попаднали във вестника, не ми
е ясно по никакъв начин. Вестникът и
милицията, и Държавна сигурност .....
Р.Узунова:
А Вие сте говорили с тях, с тези хора?
Д.
Томов: Да, те искаха да напишат протест.
Те не са го казали никога ... ето какво
са казали те: „Обърнах се към така
посочените от него онеправдани /аз съм
ги бил посочил! .... Какво съм бил казал
– ужас!/: „Аз мога да изредя имената на
мои приятели като Любомир Мечков,
Теодосий Антонов, Румен Димитров, Кирил
Борисов, които са на моята възраст и
имат проблеми ....” Сега визират отговора
на Любомир Мечков: „Обърнахме се към
така посочените от него граждани, на
които се е заел да защитава човешките
права с молба да споделят с читателите
ни на вестника своето мнение.” Тука се
обръщат към Любомир Мечков, и той е
художник: „Познаваме се с Митко от
ученическите години и мога да кажа, че
не е имал в живота си никакви особени
затруднения, за да се счита онеправдан
- откликна без колебание изкуствоведът
от Михайловград Любомир Мечков. - Имал
е възможност да учи, да работи, да се
развива и като художник. Участвал е и в
изложби, получавал е поръчки и
възнаграждение за работата си като
дипломираните художници. Не е притеснен
жилищно. Живее в двустайна къща. Жена
му работи като учителка във ІІ основно
училище. Тя ползва възможността да
продължи задочно образованието си, и
имат едно дете, момиченце, което учи
като всяко българско дете. Като чух
случилото се, че Димитър Томов е цитирал
моето име и ме е дал като пример за
онеправдан, не повярвах. Но после го чух
за втори и трети път. С Теодосий Антонов,
също цитиран от Димитър Томов, си казахме:
Ще се скараме с Митко. Лично аз не съм
го упълномощавал да говори за мен. Не
съм искал неговото или нечие съдействие
по отношение за защитата на гражданските
ми права, тъй като в случая няма нарушение
на такива. Митко просто не беше наясно
със случая и сигурно е трябвало да цитира
някого и… кого, кого, хайде защо пък не
най-познатите.” Чувате ли ме?... Телефоните
на Л. Мечков и Теодосий Антонов са …
(диктува телефоните), ако искат,
разговаряйте с тях…
Р.Узунова:
Те не са давали такива изявления пред
редакцията на вестника?!
Д.
Томов: Въобще не са разговаряли с тях.
Те дори не познават този Делчо Делчев,
който е написал това нещо.
Р.Узунова:
И Вие не сте давали никакво интервю?
Д. Томов:
Не, не съм давал никакво интервю.
Абсолютно. Аз им отказах. Аз даже… я,
само да видя, не, не мога да ви го пусна…
аз го имам на запис, трябва да го търся…
Как им отказах и ги пратих на… Ако се
обадите в редакцията, потърсете Еми
Кирилова, тя беше тази, която искаше да
вземе интервю с мен. Защото аз отказах
и казах, че единствено бай Илия може да
й даде интервю… Защото така се разбрахме
с Дружеството и ние знаехме какво ще
стане. Аз…, ние говорихме на предишното
интервю: едно говорим, те пишат каквото
си искат! Разбирате ли тези противоречия?
Ако искате, свържете се с Любомир или
Теодосий Антонов…
Р.
Узунова: Не, не.
Д.
Томов: … да видите колко са уплашени
и дали ще искат да разговарят с Вас… не
се знае...
Р.
Узунова: Ами съжалявам много, че такива
неприятности имате... Имам чувството,
че като си сложи човек главата в торбата…
Д.
Томов: Така излиза …
(края
на януари 1989 г., ролка № 4)
(…)
Д. Томов: Тук при мен
разполагам с още писма…
Р.
Узунова: Да, слушам ви.
Д.
Томов: До главният
редактор на в-к Септемврийско дело; след
това имам едно изказване – обсъждане
на статията от в. „Работническо дело”
на открито партийно събрание; да ви
прочета нещо, ако има време…
Д.
Томов: „Другарю Делчев,
на 27 години съм, но още не зная какво са
човешки права като политически термин,
разбира се. Честно казано, от вашата
статия срещу Д. Томов не научих нещо
повече за правата на човека у нас. Не
разбрах и какво е клеветил Томов. Разбрах
обаче, че биографията и настоящето на
този човек не ни дават основание да го
наричаме отрепка и то на страниците на
областен вестник. Вярно е, че бегло
познавам Димитър от няколко случайни
срещи. Но със вашата статия се убеждавам
както аз, така и малцина във виновността
му. Но да погледнем в статията ви. Учудва
ви, че той няма документ за художник.
За да добиете представа за положението,
наберете произволно някой телефон на
предприятия, които имат художници и ги
попитайте с какво образование са. По-долу
цитирате, че Томов се е боял от преследване
и изглежда, има защо. Вашата статия
съвсем не ми прилича на ода. Колкото до
телефонният Ви разговор с Томов, ще ви
кажа, че повече ми прилича на фейлетон
от библиотека „Стършел”, отколкото на
разговор между редактор и онеправдан
човек. И все пак, къде е сгрешил Димитър?
Дали е имал смелостта да каже това, което
повечето от нас мислят? Надявам се да
получа отговор на тези въпроси от
страниците на вашия вестник, който държи
на гласността, /тук има скоби/: дано тя
да е двустранна. Давам си сметка какво
ме очаква, но не мога да остана равнодушен
когато човек не може да се защити. Държа
писмото ми да бъде публикувано без
съкращения, колкото и фантастично и да
ми се струва това. 29 януари `89а година,
село Бел мел, Димитър Лазаров
Р.
Узунова: Писмото отдавна
е пристигнало, така ли, в редакцията на
вестника?
Д.
Томов: Вероятно да, това
при мен е препис. Румяна, аз тук ще мога
много да чета. Ако искате още нещо до ви
прочета? Има едно изказване, това е
изказване на човек, който е присъствал
на открито партийно събрание – от този
род, които се провеждат в цялата страна,
за да се разглежда статията във в.
„Работническо дело” пред трудовите
колективи и съответно тези трудови
колективи принудително да вземат
отношение и всеки партиен секретар
трябва да изпрати телеграма до
по-горестоящата партийна организация,
с което трябва да се отчете, че всички
са съгласни с написаното във вестника.
Р.
Узунова: И по комсомолска
линия се правят също такива събрания.
Доста млади хора се обадиха на моя
телефон и ми съобщиха това.
Д.
Томов: Ами, да. Това е
някаква масова кампания, която е подета
срещу нас. Просто внушават на хората,
че това, което е написано, трябва да
мислят и те по този начин.
Р.
Узунова: Да, и какво
пише?
Д.
Томов: Аз ще ви прочета
само малко от него, защото е ръкописно
и трудно ще чета, а после ще продължиме…
„Единственото
нещо, в което съм сигурен, след като
прочетох статията, е имената на членовете
на Независимото дружество в България,
които се споменават в нея. Кое ми дава
основание да мисля така? От месец време
редовно слушам западните радиостанции
на български език. Във фактите и
коментарите на тези станции и в нашите
средства за масово осведомяване
единството е в имената на хората, за
които говорят - и тези, и онези. Оттук
нататък започват различия, които
обикновено са огромни. На кои да вярваме?
Първото, което ми направи впечатление,
е анонимността, и то в нашите вестници!
Статията „За халтура” против Кеворкян
във в. “Септемврийско дело“ е написана
много общо, а въпросната статия „Кой и
как се бори за правата на човека в
България” пък изобщо не зная от кого
е. Това не е ли анонимност, питам аз?!
Виж, писмата и мненията на граждани в
тази статия са подписани, но и статията,
и писмата отразяват проблемите, погледнати
само от едната страна. Това плурализъм
ли е?! Ще кажете, че други мнения няма.
Има. Поне един ред има ли предоставен
на тези, които трябва да се защитят? Поне
едно писмо в тяхна защита има ли? Ще
кажете - не!” Само още няколко реда ще
ви прочета. „Ще ви дам просто доказателство,
че такива писма има. То е моето. Сигурно
ще ви е интересно да ви го прочета.
Препис, разбира се, от текста ще изпратя
на вашия адрес и ще предам на Димитър
Томов.…”
Р.
Узунова: Вие по пощата
получихте тези документи и писма, така
ли?
Д.
Томов: Да, аз получавам
много документи и писма, но тука от
известно време хората само ми се обаждат,
че са ги изпратили, а аз не съм ги получил.
И това нещо много ме учудва - вероятно
вече и кореспонденцията ми се наблюдава,
въпреки че не ми се иска да вярвам, но
това е факт и не ми се иска да го оспорвам...
(Края
на януари или началото на февруари 1989
г; част от текста в ролка № 270)
Писмо
до българските средства за масова
информация на Андрей
Дюкмеджиев
Мъжки глас, говорител: „През януари
и февруари тази година нашият печат
поде обширна като никога досега
пропагандна кампания по хуманитарни
въпроси, като конкретният повод беше
дейността на образуваното преди една
година у нас НДЗПЧ. Кампанията имаше за
цел да убеди нашата общественост, че
това Дружество, постоянно цитирано в
печата като "някакво си" и "така
наречено" представлява всъщност
нелегална формация от заговорници и
организатори на терористични групи с
антиконституционна, антидържавна и
антисоциалистическа платформа и
следователно, че то няма право на
съществуване и обществена подкрепа у
нас. Особено място в кампанията заемат
три публикации: "Борба за човешки
права или злостна дезинформация" от
Делчо Делчев Атъпов - препечатка на в.
"Труд" от друг областен вестник от
13 януари; "Какво става в България ли?"
от Марин Христозов, в. "Работническо
дело" от 19 януари и след малко по-голям
интервал от време - "Кой и как се бори
за правата на човека в България",
редакционна статия на "Работническо
дело" от 7 февруари. Първите две статии,
твърде сходни по стил и тон, са посветени
на трима от деятелите на дружеството:
Илия Минев от Септември, Димитър Томов
от Михайловград и отец Благой Топузлиев
от Пловдив. Ето как в статиите са
обрисувани портретите на тези хора -
според авторите те са: "бандит",
"терорист", "криминален престъпник",
„рецидивист", "жалка деградирала
личност" с "мизерен морален облик",
"отявлен легионер с думбазки и
експлоататорски произход" и накрая
"фашистки гаулайтер, показваш
най-дръзко недочупените си рога"
/Минев/; "самозванец", "мним
художник", "скаран с правните и
нормални човешки норми", "отрепка",
разпространител на "злостни клевети",
"лъжи, съшити с бели конци",
"безогледни хули", "невероятни
по своя фалш и помпозност изявления",
"баламосващ" западни радиостанции,
покриващи половин свят /Томов/; "нравствено
пропаднал и озлобен човек",
разпространител на "патологични
политически лъжи, клевети и фалшификации",
"днешен Тартюф", "прелъстител",
"любовен бракониер", "морално и
политически пропаднала личност"
/Топузлиев/. Нарочно събрах на едно място
този впечатляващ списък от "изразни
средства", които Христозов и Атъпов
не са пожалили, за да накарат читателя
да изпита презрение и отвращение към
тези хора. Съвършено ясно личи и
по-нататъшното намерение на авторите
на двете публикации да внушат същите
чувства и по отношение на Дружеството,
което тримата деятели представляват,
респективно към неговата дейност. Нищо
чудно при използване на такова
"красноречие" да има и такива
читатели, сред които желаният ефект ще
бъде постигнат. (…)
Мъжки
глас, говорител: За "злоупотребата"
със свободата е писано и в статията на
Христозов, този път по адрес на редица
гостоприемно приемани в нашата страна
западни журналисти, които вместо да
пишат например, образно казано, за нашето
розово масло, най-напред се втурвали да
търсят бунището в двора ни и да се
човъркат в него, а после вдигали вой за
това къде били демокрацията и гласността
и какво ставало с правата на човека в
България. И ето станахме свидетели на
точно такава злоупотреба на страниците
на „Работническо дело" в редакционната
статия "Кой и как се бори за правата
на човека в България" - кулминационния
момент на предприетата пропагандна
кампания. Докато първите две статии
трудно могат да служат като мостри за
журналистика, която убеждава, третата
е написана в по-сдържан тон и има
по-сериозни претенции да помогне за
осветляването на действителността и
конкретния случай. Твърде много са
нещата в нея, които карат читателя да
се замисли дълбоко. Личи амбициозното
намерение на авторите й да поставят
окончателно всяко нещо на мястото си и
статията да се яви като убедителен финал
на цялата кампания. Нещо повече - тя е
предназначена да подбуди обществеността
към спонтанни и организирани изяви на
отношение, които естествено не закъсняха.
Статията започва с констатацията, че в
редица информации, появили се на Запад,
"някои факти от нашата действителност
се представят необективно и
тенденциозно, като не се казва цялата
истина за събития и отделни личности",
и по-нататък: "Ето защо се налага да
кажем истината, като се позовем на
фактите, каквито са в действителност".
Какво показва анализът на някои от
изнесените факти по отношение на
обективността, тенденциите и казването
на цялата истина? Например за Минев е
най-подробно осветлен произходът му от
заможно семейство, като терминът
"заможно" е пространно пояснен. А
за Генов (Едуард) не е споменато, че е
син на професор, бивш заместник-ректор
на висше учебно заведение. Не личи ли
тук тенденция в подбора на фактите за
произхода?
Женски
глас, говорител: По-нататък в статията
пише, че Божилов и Генов са напуснали
страната в края на миналата година с
редовни паспорти, след като са били
уважени молбите им за пътуване. Това е
истина, но цялата истина ли е? Защото
едно от основните права на човека е да
напуска страната, в която живее и за
едни хора това право се осъществява без
проблеми, за други след няколко
месечни унизителни "проучвания"
и бюрократични протакания, а за трети
това право се е превърнало в мечтана,
но недостижима привилегия. А има и
случаи, в които хора биват принудително
заставяни да попълнят необходимите
формуляри, на следващия ден молбите им
се уважават и им се връчват паспорти,
след което биват насила качени на влака
и изгонени в чужбина. И всичко това става
у нас когато свободата на пътуванията
е обичаен ежедневен факт в целия
цивилизован свят и когато някои държави
се ориентират към премахване на държавните
си граници! И така, каква е в случая
цялата истина?
Да преминем към писаното за Петър Манолов - централната фигура в статията. Човек чете кога е роден, какво е завършил, как се е установил в Пловдив, където за кратко време е бил пазач на древния театър. "Другаде не е работил". Като прочетох този ред, си припомних един анекдот за великия Шаляпин, който веднъж взел файтон и общителният файтонджия го запитал с какво се занимава. "Ами, пея", отговорил артистът. "Нямах това предвид", възразил кочияшът, "ние всички пеем, а аз те питам какво работиш, как си изкарваш хляба?" Каква аналогия личи в тези две представи за труда!
Мъжки глас, говорител: Колкото до литературното творчество на Манолов, според статията, за неговите художествени достойнства вярна оценка би могла да даде литературната критика, а също и читателите. И от този момент авторите на редакционната статия тръгват по стъпките на набедените журналисти, ровещи се из бунищата, като напълно премълчават оценката на компетентната литературна критика, а с най-тенденциозно подбрани фрагменти от творби на Манолов - фрагменти, които напечатани сами по себе си напълно изопачават представата за творчеството му - се стараят да внушат на читателя, че пред него е една антиестетика и порнография. Нима представената селекция е дело на литературен критик, след като органите на МВР в продължение на месец са разполагали с архива на Манолов? Известно е, че мнозина са творците, които поверяват на хартията родените от моментни настроения фантазии и внезапни хрумвания, понякога и с нецензурно съдържание, които съхраняват в творческите си архиви като нещо лично, нещо дълбоко интимно, не предназначено за всякакви чужди очи и уши. Кой човек би се съгласил да се излагат на показ интимните дълбини на душата му и кой творец не би протестирал, както стори това Манолов с гладната си стачка, срещу надничането в интимните страни на творчеството му? Ако се съгласим с твърденията на вестника, че изземването и прегледът на архива от компетентните органи са били необходими за изясняване на някои обстоятелства, то защо в резултат на прегледа се поднася извадка, която създава впечатление, че е направена след грижливо ровене в "бунището" на литературното му творчество /ако мога така да се изразя в стила на предните две публикации/, вместо от градината? Вярно, вестникът поднася извинения по този повод, но те не звучат искрено, тъй като е налице очевидна и незаконна злоупотреба с материалите на поета, който едва ли е дал съгласие за публикуването на отпечатаните стихове точно в този вид. Това ясно пролича в някои читателски отзиви, сред които имаше протести и несъгласия. От всичко това аргументацията и убедителността на статията само страдат, а ефектът, който се постига с цената на толкова престараване и предозиране на чувството за мярка е обратен на желания. Трудно е да се повярва, че бляновете на Манолов за "идния ден" и за "поемането на юздите на управлението само за няколко месеца" са част от сериозна политическа програма за борба за власт. Да се вярва, че така могат да се подкопаят устоите на обществения строй и да се бие тревога по този повод, е доста смешно. Но това не стига - явно не се разчита само на убедителността на кампанията в печата, а се организира серия от дирижирани мероприятия със същата цел - набързо свикани по нареждане от горе събрания, целящи да се натрапи на аудиторията едно, както се изразява Блага Димитрова, "наливно" мнение, което да се изрази в задължителен поток от резолюции и телеграми с желаното номенклатурно съдържание: "Единодушно осъждаме тези хора и сме 100% убедени, че за това Дружество у нас няма място." Защо всичко това идва тепърва сега? Защо нашите средства за масова информация не са съобщили когато е трябвало за такова безусловно важно вътрешнополитическо събитие, каквото представлява основаването на първото Дружество за защита на правата на човека у нас? Защо не е публикувана програмата му, защо не е приветствана и подкрепена, както в статията се признава за заслужено? Не би ли било много по-убедително да се предостави трибуна за публични изяви на деятели на Дружеството, след което в продължение на цяла година системно да се проследи еволюцията на това Дружество по наклонената плоскост и на разминаването на делата с думи? Тези и много други въпроси закономерно възникват с отшумяването на пропагандната кампания, защото човек трудно може да се освободи от чувството, че тя бе подета като оправдание и извинение за миналите пропуски. А доколко тя постигна целта си? Едно е сигурно - Дружеството за защита на правата на човека определено изигра известна роля в нашия обществен живот - дейността му разбуди духовете, разтърси апатията, даде тласък за нови обществени инициативи и начинания. Във връзка с това въпросът за неговото съществуване неизбежно се измества на заден план, а централно място трябва да заеме въпросът какво да се направи по-нататък, за да възтържествува каузата на правата на човека.
Да преминем към писаното за Петър Манолов - централната фигура в статията. Човек чете кога е роден, какво е завършил, как се е установил в Пловдив, където за кратко време е бил пазач на древния театър. "Другаде не е работил". Като прочетох този ред, си припомних един анекдот за великия Шаляпин, който веднъж взел файтон и общителният файтонджия го запитал с какво се занимава. "Ами, пея", отговорил артистът. "Нямах това предвид", възразил кочияшът, "ние всички пеем, а аз те питам какво работиш, как си изкарваш хляба?" Каква аналогия личи в тези две представи за труда!
Мъжки глас, говорител: Колкото до литературното творчество на Манолов, според статията, за неговите художествени достойнства вярна оценка би могла да даде литературната критика, а също и читателите. И от този момент авторите на редакционната статия тръгват по стъпките на набедените журналисти, ровещи се из бунищата, като напълно премълчават оценката на компетентната литературна критика, а с най-тенденциозно подбрани фрагменти от творби на Манолов - фрагменти, които напечатани сами по себе си напълно изопачават представата за творчеството му - се стараят да внушат на читателя, че пред него е една антиестетика и порнография. Нима представената селекция е дело на литературен критик, след като органите на МВР в продължение на месец са разполагали с архива на Манолов? Известно е, че мнозина са творците, които поверяват на хартията родените от моментни настроения фантазии и внезапни хрумвания, понякога и с нецензурно съдържание, които съхраняват в творческите си архиви като нещо лично, нещо дълбоко интимно, не предназначено за всякакви чужди очи и уши. Кой човек би се съгласил да се излагат на показ интимните дълбини на душата му и кой творец не би протестирал, както стори това Манолов с гладната си стачка, срещу надничането в интимните страни на творчеството му? Ако се съгласим с твърденията на вестника, че изземването и прегледът на архива от компетентните органи са били необходими за изясняване на някои обстоятелства, то защо в резултат на прегледа се поднася извадка, която създава впечатление, че е направена след грижливо ровене в "бунището" на литературното му творчество /ако мога така да се изразя в стила на предните две публикации/, вместо от градината? Вярно, вестникът поднася извинения по този повод, но те не звучат искрено, тъй като е налице очевидна и незаконна злоупотреба с материалите на поета, който едва ли е дал съгласие за публикуването на отпечатаните стихове точно в този вид. Това ясно пролича в някои читателски отзиви, сред които имаше протести и несъгласия. От всичко това аргументацията и убедителността на статията само страдат, а ефектът, който се постига с цената на толкова престараване и предозиране на чувството за мярка е обратен на желания. Трудно е да се повярва, че бляновете на Манолов за "идния ден" и за "поемането на юздите на управлението само за няколко месеца" са част от сериозна политическа програма за борба за власт. Да се вярва, че така могат да се подкопаят устоите на обществения строй и да се бие тревога по този повод, е доста смешно. Но това не стига - явно не се разчита само на убедителността на кампанията в печата, а се организира серия от дирижирани мероприятия със същата цел - набързо свикани по нареждане от горе събрания, целящи да се натрапи на аудиторията едно, както се изразява Блага Димитрова, "наливно" мнение, което да се изрази в задължителен поток от резолюции и телеграми с желаното номенклатурно съдържание: "Единодушно осъждаме тези хора и сме 100% убедени, че за това Дружество у нас няма място." Защо всичко това идва тепърва сега? Защо нашите средства за масова информация не са съобщили когато е трябвало за такова безусловно важно вътрешнополитическо събитие, каквото представлява основаването на първото Дружество за защита на правата на човека у нас? Защо не е публикувана програмата му, защо не е приветствана и подкрепена, както в статията се признава за заслужено? Не би ли било много по-убедително да се предостави трибуна за публични изяви на деятели на Дружеството, след което в продължение на цяла година системно да се проследи еволюцията на това Дружество по наклонената плоскост и на разминаването на делата с думи? Тези и много други въпроси закономерно възникват с отшумяването на пропагандната кампания, защото човек трудно може да се освободи от чувството, че тя бе подета като оправдание и извинение за миналите пропуски. А доколко тя постигна целта си? Едно е сигурно - Дружеството за защита на правата на човека определено изигра известна роля в нашия обществен живот - дейността му разбуди духовете, разтърси апатията, даде тласък за нови обществени инициативи и начинания. Във връзка с това въпросът за неговото съществуване неизбежно се измества на заден план, а централно място трябва да заеме въпросът какво да се направи по-нататък, за да възтържествува каузата на правата на човека.
Женски
глас, говорител: И докато сме единодушно
съгласни с Христозов, че името и качеството
на нашето розово масло са отлично
известни, така, че за тях трудно може да
се каже нещо ново, то за състоянието на
правата на човека у нас има какво да се
напише. Този проблем не случайно
интересува толкова широка аудитория -
нали това е "проблемът на проблемите",
както го охарактеризира Тодор Живков
в едно свое неотдавнашно интервю. "Но
кое сметище, било на Изток или на Запад,
не вони?", пита по-нататък Христозов.
Неволно на човек му идват на ум спомени
за минали години, когато усилията на
нашата журналистика бяха насочени към
словесно състезание със западната
по въпроса кое сметище е по-миризливо
и вонящо. Но в сегашната епоха вместо
такъв дуел е много по-целесъобразно
нашата журналистика да даде реален
принос за постигането на това, щото
нашето сметище да вони по-малко. Тогава
какъв е например конкретния принос в
областта на правата на човека? Ето, у
нас има Комитет за трезвеност, който
развива съдържателна дейност, издава
свой вестник, въобще общественото му
присъствие се чувства осезателно. А има
и Комитет по правата на човека начело
с К. Теллалов и в статията на Христозов
е споменато за него. С какво той е
демонстрирал присъствието си? Издава
ли вестник, или бюлетин, или брошури,
предназначени за масово разпространение,
в които да се обсъждат хуманитарни
въпроси? Отпечатан ли е например текстът
за Всеобщата декларация за правата на
човека, чиято 40-годишнина цял свят
отбеляза тържествено преди два месеца?
Публикуван ли е цялостно Заключителният
документ от споразумението в Хелзинки,
или тази част от него, засягащи човешките
права? Или Заключителният документ от
наскоро приключилата Виенска среща с
най-новите договорености? Тези
забележителни документи, с които цялото
цивилизовано човечество заслужено
се гордее и с които втората половина на
ХХи век ще влезе в историята, не се
намират в нито едно българско печатно
издание, предназначено за широката
публика. Следователно Комитетът по
правата на човека заедно със средствата
за масова информация са очевидни длъжници
на нашето общество. Недостатъчната
гласност по жизнено важни въпроси с
голяма обществена значимост, какъвто
е въпросът за правата на човека, поражда
неудовлетворение и недоверие, че те се
третират искрено и сериозно. Какво чудно
има тогава, че неудовлетворение от
страна на обществото е породила
инициативата сред отделни хора да
образуват независимо Дружество за
защита на правата на човека? Ако едно
правозащитно дружество развива
общественополезна дейност, съобразена
със законите на страната, то има същото
право на съществуване и обществено
признание, както и всяко дружество за
трезвеност, или за българо-съветска
дружба, или примерно всяко филателно
или спортно дружество. Наивно и архаично
е да се счита, че единствено официалният
Комитет по правата на човека има монопол
в своята сфера. Трябва да се свикне с
мисълта, че обществените инициативи в
хуманитарната област неизбежно те се
разрастват и трябва да се възприемат
като нещо естествено явленията, на
които сме свидетели у нас и в други
страни, защото те са напълно в духа на
гласността, демократизацията и новия
начин на мислене. Който не желае да
свикне с тази мисъл, той мисли по
старому.
Мъжки глас, говорител: Нека завърша с това, с което започва статията на Христозов. Тя започва с въпроса: "Какво става в България ли?", на който веднага следва отговор: "Става преустройство, преустройство на икономиката, на обществено-политическия и духовен живот". Следователно, настъпило е време преустройството да засегне както правната ни система, за да се приведат нашите закони в пълно съответствие с международните договорености в хуманитарната област, така и стила и похватите на някои български журналисти и тона на техните публикации, защото журналистиката ни е важна и съществена част от нашия духовен живот. Необходима ни е журналистика, която да информира и да убеждава. Необходимо е плурализмът на мненията да намери благодатна почва на страниците на нашия печат, за да може той да спечели доверието на нашата общественост. В противен случай все повече ще бъдат тези, които ще търсят чуждестранни информационни източници за изразяване на мнение и осведомяване, а от нашите ще научават резултатите от спортния тотализатор и прогнози за времето. За да не стане така, нещата трябва да се наричат със собствените си имена, без да се изпитва страх от засягане на теми, считани доскоро за забранени и немислими, страх, който и понастоящем кара журналисти и редактори да треперят за местата си и сковава голяма част от нашето общество. Този страх от истинската гласност трябва да се преодолее, защото от това възвишената кауза на правата на човека само ще спечели.
Мъжки глас, говорител: Нека завърша с това, с което започва статията на Христозов. Тя започва с въпроса: "Какво става в България ли?", на който веднага следва отговор: "Става преустройство, преустройство на икономиката, на обществено-политическия и духовен живот". Следователно, настъпило е време преустройството да засегне както правната ни система, за да се приведат нашите закони в пълно съответствие с международните договорености в хуманитарната област, така и стила и похватите на някои български журналисти и тона на техните публикации, защото журналистиката ни е важна и съществена част от нашия духовен живот. Необходима ни е журналистика, която да информира и да убеждава. Необходимо е плурализмът на мненията да намери благодатна почва на страниците на нашия печат, за да може той да спечели доверието на нашата общественост. В противен случай все повече ще бъдат тези, които ще търсят чуждестранни информационни източници за изразяване на мнение и осведомяване, а от нашите ще научават резултатите от спортния тотализатор и прогнози за времето. За да не стане така, нещата трябва да се наричат със собствените си имена, без да се изпитва страх от засягане на теми, считани доскоро за забранени и немислими, страх, който и понастоящем кара журналисти и редактори да треперят за местата си и сковава голяма част от нашето общество. Този страх от истинската гласност трябва да се преодолее, защото от това възвишената кауза на правата на човека само ще спечели.
19 февруари
1989 година, Андрей Дюкмеджиев, София,”
(Със
съкращения. 22.02.1989 г., ролка № 106)
Интервю
на Румяна Узунова
с Благой Топузлиев
Румяна
Узунова: След целогодишна
липса на интерес към целите, задачите
и дейността на възникналото спонтанно
Независимо дружество за защита на
човешките права в България, официалните
средства в България за масова информация
изведнъж насочиха гневен поглед и към
Дружеството, и към отделни негови
членове. Обърнете внимание, драги
слушатели, че този гневен поглед бе
отправен не защото печатът самостоятелно
се е заинересувал от едно Независимо
дружество с цели, напълно в съгласие с
постановките от Заключителния акт от
Хелзинкската конференция от 1975 г., а
защото милицията нахлу в дома на секретаря
на Дружеството, конфискува както архива
на организацията, така и писателските
книжа на Петър Манолов, задържа голяма
част от ръководството на Дружеството.
И бе обявено на всеослушание, че тези
хора се обвиняват в престъпление от общ
характер, цитирам: „изразяващи се в
това, че в съучастие и съзнателно
разгласявали неверни твърдения с цел
да създават недоверие към властта и
нейните мероприятия.” Публикацията на
в. „Труд” излезе скорострелно, два дни
след направените арести и по заглавието,
драги слушатели, можете да съдите за
нейното съдържание: „Борба за човешки
права или злостна дезинформация”.
Следващият изстрел от наказателната
акция дойде от „Работническо дело”
на 19 януари тази година, статията е под
надслов: „Какво става в България?” и с
подзаглавието „Посвещава се на тези,
които слушат пловдивския свещеник
Благой Топузлиев”. Авторът е Марин
Христозов и езикът на неговото писание
едва ли може да се нарече достоен. Както
и да е! Да речем, разгорещил се е журналистът
Марин Христозов в усилието си да защитава
партийната кауза, но нали справедливостта
изисква и обвиненият да си каже думата.
Защо пред обвинителите печатът разтваря
широко вратите си, а пред обвинения
неохотно се отваря вратата на милиционерския
участък? Защо обвинителите могат
безнаказано да изригват обвинения, без
да се аргументират дори, а обвиненият
е принуден да мълчи, защото разговорът,
да речем, с един френски журналист, се
смята за престъпление? Питам: по силата
на кой справедлив закон се смята за
престъпление? Тъй като средствата за
масова информация не дават думата на
свещеник Благой Топузлиев, ще му я дадем
ние. А вие, драги слушатели, които имате
възможността да прочетете нападките
срещу божия служител Топузлиев, а ви е
отнета възможността да чуете неговото
слово, сами решете кой крив – кой прав.
Чуйте сега как свещеник Благой Топузлиев
отговаря на отправените към него нападки
в статията на Марин Христозов, отпечатана
в партийния орган „Работническо дело”
на 19 януари тази година.
Благой
Топузлиев: До в.
„Работническо дело”, копие и до
Българската телевизия, и до Международната
лига за правата на човека, от свещеник
Благой Топузлиев, адрес (…), Пловдив.
„Имало едно време рицари, за които било
закон на честта да отговорят на
предизвикателството, дори когато то
изхождало от мерзавец. Пиша този неприятен
и нежелан за някои отговор не за да браня
своето име и честта на Независимото
дружество за правата на човека в България,
чието унищожение се цели с постоянните
репресии от страна на органите на МВР,
подкрепяни от нестихваща напоследък
вестникарска канонада. Вестта за
арестуването на група активисти от
Независимото дружество мобилизира
демократичните сили в света, които
издигнаха мощен глас в защита на
задържаните и незабавното им освобождаване.
Този безпрецедентен акт на солидарност
с радетелите за човешките права в нашата
страна получи нечуван отглас в средствата
за масова информация на Запад. Да се
крие истината за случая повече не можеше.
Произволът трябваше някак си да се
оправдае. Наемни драскачи винаги се
намират. Съобщението на МВР, в което се
споменава и моето име, даде възможност
на някои т. нар. журналисти да покажат
своите способности. Непридирчив към
зловонията, Марин Христозов разравя
авгиевите обори на творческата си мисъл,
за да се въоръжи с нужните му за победна
атака далекобойни средства. Като добър
стратег, сигурен в успеха си, той хвърля
доволен поглед върху цялата страница
на „Антени” отпреди 18 години, търпеливо
понесла товара на вестникарския му
триумф и решава да нанесе съкрушителен
удар с една малка извадка от писаното
тогава. Боб Бимън би му завидял на
лекотата, с която прескача четири пети
от страницата, за да се прелисти на
последната колонка. Авторът на пасквили
се устремява направо към последното,
третото превъплащение, защото не иска
по никакъв начин да се узнае истината
за него и за едно съдебно престъпление.
„Доказателствата са по-добри от
разсъжденията”, гласи една японска
мъдрост. Затова ще се позова на показанията
на самия Христозов за процеса: Във в.
„Антени” той пише, че след като съм бил
ръкоположен за свещенник, съм се преродил
в “яростен враг на материализма и
ревностен воин на Христовата вяра“.
Струва ми се, че тази е най-високата
оценка и награда, която може да си пожелае
един клирик на църквата. Всеки християнски
духовник би се зарадвал на такова
признание. Ако религиозният човек е
враг на материализма, вината е у Ленин,
който ясно и категорично казва: „Марксизмът
е материализъм…, като такъв той е
безпощаден противник на религията.”
Така Ленин предопределя за всички
религиозни хора ролята на врагове на
материализма. А Христозов стига до
извода: „първото превъплъщение на
младия отец започнало, когато се убедил,
че материализмът води човечеството към
гибел! Но самият той ще загине и само
вечните истини на Светото писание ще
спасят света!”. Да, убеден съм в това и
това е мое право, гарантирано ми от чл.
18 на Всеобщата декларация за правата
на човека и чл. 53 от Конституцията на
НРБ. Къде е тук моята вина? Второто
превъплъщение на божия служител
настъпило, когато се отдал на политическа
дейност, продължава М. Христозов,
сервирайки съкрушителния аргумент, че
отец Благой, вдъхновен от /…/ за бъдещи
политически и икономически ексцесии в
нашата родина. Това вече е обвинение в
терор. Новата икономическа политика -
НЕП, на Съветската държава през `20те и
`30те години също била считана от някои
за отстъпление /от латинското ексцесус
– отстъпление/, но обезпечи бързото
възстановяване на народното стопанство
и на неговото социалистическо
преустройство. Може ли да се смята за
престъпление това, че 15 - 20 години преди
Михаил Сергеевич Горбачов предвидих
необходимостта от преустройство? Ползвал
съм се от правото си, предвидено в чл.
19 от Всеобщата декларация за правата
на човека и от чл. 54 от Конституцията на
България. Къде е тук вината ми? Друго
обвинение беше заради твърдението ми,
че на Запад в книжарниците могат да се
намерят книги на автори с различни, и
дори противоположни идеологии. Сега
изглежда смешно, но тогава такова
твърдение беше квалифицирано като
престъпление. М. Христозов преднамерено
пропуска всички тези истини по делото
и пристъпва направо към третото
превъплъщение, което няма нищо общо със
съдебния процес, нито с мотивите на
съда. Поради това нарекох процеса
„съдебно престъпление”. Заради
постигането на недостойни цели съдът
престъпи чл. 12 от Всеобщата декларация
и чл. 50 от Конституцията на България.
Потребно е да напомня мнението на Маркс
за връзката между целта и средствата:
„Цел, за която са необходими неправдиви
средства, е неправдива цел.”, т. 1, стр.
63. Това трябва да се помни от всеки съд
и от всеки уважаващ себе си човек. На
цяла страница в „Антени” и на 200 реда
в „Работническо дело” М. Христозов не
намери място да посочи, че съм съден по
чл. 108 от Наказателния кодекс, а не за
криминално престъпление. Позволих си
да изтъкна този факт след показанията
на Христозов, за да се види ясно, че съм
бил осъден неправомерно и с престъпно
пренебрежение към чл. 19 от Всеобщата
декларация и чл. 54 от Конституцията на
НРБ. Което е повод да припомня следната
сентенция: „От всички отвратителни
престъпления най-отвратителни са тези,
които се вършат в името на закона.”
Подготвя се същото престъпление към
членове на НДЗПЧ, целите на което добре
изрази гостувалия у нас френски президент
г-н Митеран: национален суверенитет,
представителна демокрация, разделение
на властта, свобода и уважение към
личността. Крайната цел на Дружеството
е такава България, която да не дава
никому основание да ни пита: „приемливо
ли е и до днес един гражданин на Европа
да се бои от произвола на установената
власт?” (реч на Митеран, София, 18 януари
`89а).
Но защо
Христозов не пише истината за целите и
принципите на Независимото дружесво,
а се мъчи да го представи като сбирщина
от морално и политически пропаднали
личности? Моят идеал е Царството божие
на земята, предверие към което е пълното
и безусловно зачитане от всички
правителства на правата, свободите и
достойнството на всички човешки същества,
на всички божии чеда. Има много да се
прави в това отношение и у нас. Което и
оправдава, и налага съществуването на
Независимото дружество за защита правата
на човека; което е социална гаранция за
реалното опазване на човешките права
и свободи. Но Христозов и подобните му
не искат и да знаят за тези истини. Този,
който предава интересите на нашия народ
и стремежа му към общочовешките идеали,
няма право да се нарича нито българин,
нито човек! Свещеник Благой Топузлиев,
Пловдив, 22 януари `89а год.
(Малко
след 22.01.1989 г., ролка № 48)
Отворено писмо на Румен
Воденичаров до редакцията на
в. „Работническо дело”
Мъжки
глас: (на английски) Българска програма,
останете с изявлението на Румен
Воденичаров. (на български): Едно
съобщение: Господин Панов, това е
Отвореното писмо на Румен Воденичаров,
изпратил го е до редакцията на "Работническо
дело" и до знанието на Марин Христозов.
Фактически то е лично до Марин Христозов.
Той смята, че той е човекът, който е
написал редакционната статия. Аз му
казах, че ние нямаме, според нашите
правила, … не се атакуват лично хора.
Сега не знам, както решите. Той каза в
края: той не може да бъде сигурен, че
Христозов е написал статията и дори да
я написал, това не е чак толкова важно.
Той каза: той написа първата статия
срещу Топузлиев. Сега, ако искате, го
използвайте, ако не..., аз лично не държа…
дори ви препоръчвам да не се използва
цялото, може би някои части. Иначе е
лирично, както се харесва напоследък.
Благодаря.
Румен
Воденичаров: „Драги
г-н Христозов, в химията съществува един
важен принцип, според който равновесието
на една система се придвижва винаги в
посока, противна на приложената промяна.
Отдавна съм забелязал, че този физически
принцип важи и при социализма. Особено
при неговата българска мутация. Когато
един съботник или манифестация са
задължителни, броят на болните се
увеличава. Ако искате един филм да има
касов успех, направете го за ученици.
Ако желаете една книга да се търси,
например "Фашизмът" от Жельо Желев,
изземете я от книжарниците веднага след
пускането й в продажба. Ако искате една
радиостанция да има повече слушатели,
заглушавайте я. Ако искате едно ново
Дружество да стане популярно, охулете
го прибързано, брутално и непрофесионално,
без да му дадете на разположение една
колонка във вестника, да се компрометира
само. Още след първата ви публикация,
от която разбрах, че известният в миналото
отец Корней има достоен заместник в
лицето на отец Благой Топузлиев, нещо
много познато в нея ме накара да се
усъмня в чистотата на намеренията й.
Умереният скептицизъм, който изповядвам,
ми подсказваше, че в Съветския Съюз
бихте могъл да публикувате под псевдонима
„Нино Андреев”. Затова се качих на
влака и отидох първо в гр. Септември при
Илия Минев, а след това и при Петър
Манолов и отец Благой в Пловдив. Срещнах
се с българи, които бяха препатили от
забежките на пролетарската диктатура,
но въпреки всички изпитания бяха останали
повече българи, отколкото мнозина
номенклатурни кадри. В стаята на
заслужилия затворник бай Илия Минев
витаеше духът на Левски, а край леглото
на гладуващия поет бай Петър Манолов
миришеше на ацетон. Но брадясалото му
отслабнало лице излъчваше сияние и
готовност за саможертва в името на нещо
значително: свободата на личността,
свободата на твореца. После прочетох
програмата на НДЗПЧ в България. Оказа
се, че тя има малко общо с това, което
сте описали като програма във вестника.
Така като вас и дяволът обича да чете
Евангелието. Най-лесно е да се вземат
откъслечни цитати без знанието и без
справка с автора. Така за всякакъв случай
могат да се намерят цитати от Маркс и
Ленин. Така по времето на Сталин бяха
оклеветени и окачени на бесилото милиони
хора. От цитатите с „признанията” на
Трайчо Костов, отправени от следователи
с вашата душевност, ставаше ясно, че той
е бил завербуван от чуждо разузнаване
още преди да скочи от четвъртия етаж на
Дирекция на полицията. Когато бях
по-млад, аз искрено вярвах, че той е враг
и се чудех само на едно: Как е скочил
така точно върху жиците под прозореца,
че хем да има алиби, хем да остане жив и
да продължи да върши пъкленото си дело?.
Вашата фактология е предназначена за
наивния читател от `50е години. За щастие
сега дойдоха други времена. Сега вие
сте този, който трябва да бъде съден и
глобен 500 лева за разпространяване на
порнография, защото идеята да изнесете
тези бисери на Петър Манолов, откъснати
от всякакъв контекст, е единствено ваша.
По същия начин бихте могъл да очерните
Шекспир и Гьоте, защото и в техните
стихове има доста неприлични думи.
Прекият резултат от вашите публикации,
е, че аз станах член на Дружеството за
защита на правата на човека в България.
Станаха и други. Така че членовете вече
не са 25 души, както успокоявате читателите.
Никой от нас няма намерение да сваля
властта. Главната цел е да се помогне
за започване на необратими процеси,
които да доведат до демократизиране на
българското общество. Дългите години
на еднопартийна система у нас създадоха
у партийната вихрушка илюзията, че
нейните интереси са интереси на българския
народ. Отъждествяването на партия с
народ дава до днес възможност българите,
които си позволяват да посочват партийни
или правителствени грешки, да бъдат
третирани като врагове на народа. Тази
сталинска логика е концентрирана в
израза "Този човек не е наш".
Резултатът от пренебрегването на
обективно действащи икономически закони
и системно нарушаване на подписаната
от НРБ още през 1948 година Всеобща
декларация за правата на човека е налице:
тотален контрол на Партията върху
обществото, икономическа стагнация,
безкрайни експерименти, кадрил на
номенклатурните кадри, корупция,
невероятно разхитителство на народна
пара, опасно екологическо замърсяване,
нисък за края на ХХи век жизнен стандарт,
и което е най-страшното: упадък на
обществения морал, апатия и аполитичност
у младото поколение, липса на каквато
и да е вяра в силата на законите. Новият
българин, оформил се при социализма, се
задоволява с материални придобивки и
има по-високи технически познания, но
- както казва акад.Амосов - няма
доказателства, че това води до по-висока
нравственост. Състоянието е тежко.
Възстановяването на много от загубените
и забравени национални ценности ще
изисква продължително време за самолечение
на българската нация. Тъкмо за това
Дружеството има програма за действие,
която без да е програма на опозиционна
партия, цели осъществяването на обратна
връзка, на базата на която съществуват
сериозни науки за управление, техниката
и обществото. Конституцията, законите
и международните договори като текстове
са достатъчно добри. Въпросът е там, че
те не винаги се спазват. Самият факт, че
чак сега започвате да говорите за правово
общество, е едно доказателство в подкрепа
на нашето твърдение, че дълги години
българското общество е било недостатъчно
демократично. Вслушайте се в анекдотите,
които мълниеносно обикалят цялата
страна. Защо казват, че руснаците правят
перестройка, а българите – переструвка?
Защо поднасят мисълта, че със стари
танцувачки ново кабаре не се прави? Може
ли да се очаква от човек, оформил се като
апаратчик по времето на Сталин, влязъл
в книгата на Гинес и показал прочутото
българско гостоприемство последователно
на Хрушчов, Брежнев, Андропов и Черненко,
да предложи нещо ново сега - по времето
на Втората руска Революция? Във всички
други социалистически страни подобни
дружества съществуват. Новите договорености
от Виена по така нареченото от вас
„човешко измерение” задължават
правителствата не само да признават,
но и да подкрепят дружества за защита
на правата на човека. Но тези документи,
подписани от министър Петър Младенов,
все още не са станали всеобщо достояние.
А в същото време в сп. "Огонек" бе
отпечатан проекто-устава на
историко-просветителското дружество
"Мемориал". Една от целите на това
ново дружество е формулирана така: „Да
съдейства за демократическите промени,
на развитието на гражданско и правово
съзнание на съгражданите в дух на
осъждане на сталинизма.” Как ви се
струва? Дори по-остро казано! А вие
бързате да поставите табу върху живота
и дейността на големия българин Георги
Димитров. Напишете тогава възражението
си на колегата си Виталий Коротин и той
ще ви отговори, че не е възможно човек
да работи при предприемчив касапин и
през цялото време ръцете му да останат
чисти. Г-н Христозов, много са въпросите
и белите петна на новата ни история,
които живо интересуват българската
общественост и особено българската
интелигенция. Не се ли посочат персонално
виновниците за досегашните грешки,
шофьорите ще продължават да си закачат
портрета на Сталин, а старите хора ще
палят свещи на мястото, където е бил
гроба на последния български цар Борис
ІІІ в Рилската обител. Време е да
разберете, че без покаяние на едно цяло
поколение, без радикални промени, без
народни референдуми и демократизация
на обществото ще продължаваме да се
влачим на опашката на европейските
народи, отдалечавайки се все повече от
европейската демократическа традиция
и усамотявайки се заедно може би само
с Румъния в мансардата на общия европейски
дом.
Румен
Воденичаров, старши научен сътрудник,
химик, София”
(януари
1989 г., ролка № 105. Бележка: Нина Андреева
е автор на публикация в съветската
преса, потресла с праволинейния си
сталинизъм четящата публика и станала
нарицателно име за яростен враг на
преустройството.)
2.
Кампания по време на гладната стачка
на поета Петър Манолов
Румяна
Узунова за
кампанията
Р.Узунова:
Вместо да намерят разумно решение,
властите избраха изпитания сталинистки
път – ругателска кампания в печата.
Мислят ли, че ще заблудят обществеността?!
Толкова ли е къса паметта на българина,
та да забрави в какво например обвиняваха
Трайчо Костов - че бил шпионин на чужди
разузнавания. В какво обвиняваха
Александър Солженицин и Андрей Сахаров?
Не е къса паметта на българина, будно е
чувството му за справедливост, будна е
и другарската му солидарност. Обаждат
се и на мен лично слушатели, казват ми,
че не вярват в ругатните във вестниците.
Искат да изразят симпатиите си към Петър
Манолов и другарите му от Дружеството
за защита правата на човека в България.
Искат да предам на гладуващия поет
топлите им думи. Разбирам тази широка
загриженост към личност и поет като
Петър Манолов. Личност вдъхновена и
борческа, личност заангажирала силите
си - и духовни, и физически - за да
подпомогне неминуемия исторически
процес към демократизация и справедливи
социални отношения. Поет - талантлив и
силен. За първата стихосбирка на Петър
Манолов във в. “Литературен фронт”
един талантлив колега по перо на Манолов
бе писал следното: “Имам чувството, че
съм се срещнал с един забравен и добър
самотник. С един човек, който е живял
живота си далеч от суетата и стремежа
към признание. И така естествено и
просто, както е живял, така просто и
естествено е писал своите поетически
откровения”. Друг автор, пак в “Литературен
фронт” бе писал “Авторът на “Докато
стана пясък” /това е заглавието на
първата книга на Петър Манолов/ е заслужил
правото да ни се противопоставя, защото,
истинската поезия не е тази, срещу която
не може да се каже нещо, а тази, която
казва нещо.” Днес наричат тази поезия
порнографска, днес приписват на поета
Петър Манолов какви ли не престъпления,
днес отричат правото му да се противопоставя
на неправдите с мирни средства, с цената
на живота си. Днес му конфискуват
поетическия архив, отказват му да се
възползва от конституционното си право
да издава независимо списание и да
членува в независимо дружество за защита
на човешките права. Днес заплашват да
го съдят, макар че времето на подобни
показни процеси отдавна вече е отминало.
Може ли, колега Пейчев, да използвам
случая и отново да дам телефона си на
слушателите (телефонен номер). Можете
да ме намерите на този телефон през
работно време.
(29 ден
от гладната стачка, ролка № 307)
За
изявлението на групата пловдивски
писатели( Димитър
Томов)
(…)
Р. Узунова: Знаете, че
40 пловдивски писатели подписаха статия
във вестника срещу П. Манолов…
Д.
Томов: Много лошо Ви
чувам. … Да, прочетох го…
Р.
Узунова: И какво е вашето
мнение за него?
Д.
Томов: Според мен, това,
което е публикувано там, не заслужава
да му се обръща никакво внимание. Бих
се въздържал от всякакви изказвания.
Винаги е имало хора, които дърпат нещата
назад. Винаги е имало хора, които настояват
така, да се застояват някакси нещата.
Това не трябва да учудва никой. Все пак,
това си е тяхно мнение. Дори и да не им
прави чест, те имат право да го кажат.
Р.
Узунова: Разбира се, в
една демократична държава би трябвало
да се чуват всички мнения.
Д.
Томов: Да. Лошото е, че
нямаше публикувано нито едно хубаво
мнение, което съм сигурен, че не е така.
Поне в редакцията ако не 20, поне едно
има. На всички е известно, че много
по-добре се приема информацията, когато
има и хубаво, и лошо, дозирано горе-долу
точно. Това е тенденциозно, което е
направено. Не им прави чест, не искам да
го коментирам въобще, не им обръщам
внимание, нека сами се самоунищожат. То
ще дойде време, когато те ще се чудят
как да изтрият имената си от тези
вестници. (…)
(част
от текста в ролка № 270)
Интервю
на Р. Узунова с Лиляна
Стефанова,
зам.председател на СБП и гл. редактор
на в. „Литературен фронт”
Р.Узунова:
Снощи излъчихме по радиото писмо,
подписано от 27 български интелектуалци
в защита на гладуващия вече 21ви ден
пловдивски поет Петър Манолов. В
Декларацията пише, че те са изпратили
писмото и до в. „Литературен фронт”.
Тъй като аз нямам възможност да видя
днешния брой, публикували ли сте писмото?
Имате ли намерение да го публикувате?
Лиляна
Стефанова: Не, тази
Декларация не само, че не съм я видяла,
но въобще не е изпращана, ако има такава,
защото аз не зная дали въобще има такава.
Все пак, Румяна, ти…, тъй да се каже, това
е твоя воля, … но ти коментираш и
представяш лица, които далече не
съответстват на една реалност. Тъй че
аз не зная за това писмо. Това писмо не
е стигнало до в. „Литературен фронт”,
не е изпращано изобщо в „Литературен
фронт” и естествено, в „Литературен
фронт” не може да има нещо, което го
няма.
Р.
Узунова: Ами снощи, т.е.
вчера сутринта Блага Димитрова лично
ми го продиктува по телефона и аз го
записах на магнетофона. Тя лично, със
своя собствен глас.
Л.
Стефанова: Да, ако лично
ти го е продиктувала по телефона, явно
че е предпочела тебе, вместо „Литературен
фронт”, и „Литературен фронт” в това
отношение абсолютно не е осведомен, не
е получавал абсолютно нищо от нито един
български писател… и отговарям
най-отговорно като главен редактор на
вестника и нямам за какво да крия, в
последна сметка.
Р.
Узунова: Естествено,
естествено.
Л.
Стефанова: Естествено.
Ти сама си работила в тоя вестник и
знаеш, че в “Литературен фронт” може
да бъде публикувано само нещо, което
съществува и го има, а нещо, което го
няма как може да излезе на страниците
на вестника?
Р.
Узунова: Разбира се, но
в тази Декларация Блага Димитрова казва,
че те са упражнили всички възможни
усилия, посетили са всички възможни
инстанции, че Любомир Левчев бил взел
присърце проблемът с Петър Манолов…
Л.
Стефанова: Да, единственото,
което аз зная по случая, че действително
председателят на СБП, тъй като аз съм
зам.председател на тоя Съюз, аз съм
информирана, че той е взел присърце,
както ти се изразяваш,… и най-малкото
естествено е, че е откликнал
най-непосредствено на този въпрос.
Р.
Узунова: И тъй като не
са върнати книжата на Петър Манолов,
той продължава гладната стачка, днес е
вече 21ия ден. Вчера, когато беше 20ия ден,
в Декларацията и в изявлението на Блага
Димитрова се казва, че те са изчерпили
всички средства, разбираш ли ме, и искали
всичко да се уреди вътре, между вас, в
страната.
Л.
Стефанова: Блага
Димитрова каза ли, че е изпратила подобно
Писмо до в. „Литературен фронт”?
Р.
Узунова: Аз тъкмо затова
се обаждам, защото писмото е адресирано:
до съответните високи инстанции, след
което до софийските ежедневници и до
„Литературен фронт”. Изрично пише: „До
„Литературен фронт”.
Л.
Стефанова: Аз не зная
какво пише изрично до вас, но единствената
истина е, за която отговарям, че подобно
писмо не е постъпвало във в. „Литературен
фронт” изобщо. Нито Блага Димитрова,
нито който и да е друг български писател
се е обаждал в редакцията на „Литературен
фронт” по този повод.
Р.
Узунова: А ако евентуално
това Писмо, да речем, днес, когато отидеш
на работа, видиш на бюрото си, „Литературен
вестник” може да го публикува, след
като това са 27 души... Колкото и да е
куриозно, единият от подписалите е
Владимир Левчев, синът на Любомир Левчев.
Вътре има видни писатели, общественици,
доста хора с положение ...
Л.
Стефанова: Виж какво,
Румяна, аз и на теб препоръчвам: всяко
средство за масова информация може да
запознава своите читатели с нещо, което
проверява, нещо, в което е убеден и аз
смятам, че и ти, когато говориш от своята
станция, трябва да прибегнеш до едни
по-точни, по-верни проверки. Това е закон
на всички средства за масова информация.
Единственото нещо, което мога да ти
кажа, че „Литературен фронт” борави с
факти и никога няма да отстъпи пред
истинските факти. Тъй че, ако той се
сблъска, ако ръководството на вестника
се сблъска с факти, които трябва да
отбележи, безспорно би ги отбелязал. Но
въпросът е, че трябва да има факти. И
много важно е в днешното време, в което
ние живеем, време на, тъй да се каже,
широко откриване за доброжелателни,
човешки взаимоотношения и връзки, защита
на писателите, на словото на писателите,
взаимодействието на писателите, в едно
такова време на ново политическо мислене
ние трябва много да следим истината и
само истината.
Р.
Узунова: Разбира се…
Л.
Стефанова: Това е страшно
важно за нас.
Р.
Узунова: Естествено,
със същите чувства, със същите вътрешни
убеждения съм. Това твое твърдо убеждение
мога ли да излъча по радиото.
Л.
Стефанова: Да. По този
начин ние бихме могли да помагаме по
един изключително важен международен
процес за обединение на човечеството,
и най-вече на интелектуалците на това
човечество. И ако ние боравим само с
факти, и с пълна доброжелателност и
грижа за съдбата на интелектуалците,
писателите по цял свят на основата на
факти, пак повтарям, аз смятам, че би
могло действително да се достигне до
едни много добри резултати. Но това се
отнася преди всичко и за вас.
Р.
Узунова: Естествено.
Л.
Стефанова: Естествено,
естествено.
Р.
Узунова: Да резюмираме
с две думи: В редакцията на „Литературен
фронт” подобно писмо не е пристигнало
и....
Л.
Стефанова: ... такова
писмо не е пристигало, никой писател не
се е обръщал към редакцията на „Литературен
фронт”.
Р.
Узунова: .....ти като
главен редактор нищо не знаеш по въпроса,
но стига фактите да са истински, след
проверка, след като установите фактите,
каквито и да са, вие ще вземете отношение
съответно.
Л.
Стефанова: Истината
естествено диктува действията на един
вестник безспорно, безспорно.
Р.
Узунова: Благодаря ти.
Всъщност, аз исках само да знам дали
писмото е пристигнало в „Литературен
фронт”. И след като не е пристигнало,
вие не сте го прочели, не можете да
вземете и отношение съответно ще го
печатате ли или не. Но ако сте убедени,
че такъв случай има, ваша работа – това
е вече политиката на вестника. Лиляна,
благодаря ти много. Приятен ден! Всичко
най-хубаво!
Л.
Стефанова: Всичко
хубаво, Румяна, нужен е един диалог,
основан на истини, един диалог
доброжелателен, един диалог, който да
подпомага днешните процеси. Заключения
от рода на, как да кажа, на измислени
факти и доводи само ще пречат на този
диалог, а не да помагат.
Р.
Узунова: Точно така!
(21 ден
от гладната стачка на П. Манолов, ролка
№ 252)
3. Заклеймителните събрания
Разказ
на о.Благой Топузлиев
(…)
Румяна Узунова:
Малко е неудобно да ви питам, но какво
мислите за тази кампания в печата, тази
ругателска кампания в печата срещу
членовете на Дружеството и срещу вас?
Благой
Топузлиев: Естествено,
целта на тази вестникарска канонада
беше да се хвърли колкото се може повече
мръсотия върху личността на тези членове
на Дружеството, да бъде в този смисъл
Дружеството окаляно, омърсено пред
обществеността, но ми се струва, че не
се постигна желания резултат, дори и
мисля, че е отрицателен. След това, след
като писаха и за председателя, и за мен,
и за Томов преди това, и за Петър Манолов,
и за всичките заедно, започнаха една
кампания за провеждане на събрания
насилствени по предприятия, учреждения,
по низови партийни организации, където
са ни заклеймявали като терористи, като
врагове на народа, не са… Научих, че на
много места събранията са били проваляни
от хора, които са поставяли съвсем
логични въпроси: какво знаем за тия
хора, защо не извикаме някой от тях да
ни обясни целите на това Дружество,
принципите и така са успявали да внесат
нежелано за ръководството на съответното
предприятие отношение. Имало е, и разбира
се, и случаи, когато за председателя г-н
Минев, за секретаря Петър Манолов и за
мен са искали смъртна присъда
Р.
Узунова: Сериозно?!
Бл.
Топузлиев: Да, по
снизхождение - чрез разстрел. Изглежда,
това разбира се, са само слухове, нямам
резолюциите на тези събрания, не знам
колко е верно, но така чух, защото нашия
народ, оказва все още че е в плен на
страха и за това може да бъде манипулиран,
докато се плаши.
Р.
Узунова: Далеч не всички,
далеч не всички…
Бл.
Топузлиев: Не, разбира
се, слава Богу, далеч не всички. Но една
не малка част все още е много уплашена,
защото постоянните оръжия на властите
са били демагогията и насилието…
(около 13 март 1989 г.; част от интервю от
Белград; ролка № 120)
Разказ
на Петър Манолов
(…)
Румяна Узунова: А как
оценявате тази статия в „Литературен
фронт” срещу Блага Димитрова? Впрочем,
главен редактор на вестника е Лиляна
Стефанова, която е председател на
българския ПЕН – клуб…
Петър
Манолов: Ами това
всъщност е ясно на всички. Нали, той,
мисля, Биньо (Иванов, поет) най-синтезирано
го изрази, като каза за такива писания…
той говореше, разбира се, за „Работническо
дело”, каза, че ние с такива писания сме
израснали, така че не ни впечатляват …
Може би си представяхме, че времето на
подобни неща е свършило, а се оказа, че
не е така…, както и за други писания
там… Ние си говорим оттатък с млади,
такива, ентусиазирани момчета - и те
казаха също, че хората не вярват на тези
неща, които се пишат и поставят въпроси,
които поставят обсъжданите в „Работническо
дело”, пък и в „Литературен фронт”,…
оставят съмнения към тези писания…
Р.
Узунова: Имате ли
представа, имате ли сведения как са
минавали тези събрания, тези заклеймителни
събрания?
П.
Манолов: Ами на много
места с много хумор. Даже на едно място
скандирали и тропали с крака, казали,
всъщност, искали да спестят там тези
комунистическите текстове и работниците
са тропали с крака и са скандирали
„Искаме мръсното стихотворение”, нещо
от този род… То просто личи, че е замислено
като измърсителско… Исках още да
допълня, че на 28 декември тук журналистите
са били събрани в областта…
Р.
Узунова: На 28 декември
миналата година?
П.
Манолов: Да, на 28 декември
миналата година са били събрани
редакторите на многотиражки, хората,
които работят в печата, и Дойчин Дойчинов…
Р.
Узунова: Кой е той?
П.
Манолов: Ами, той е
партапаратчик в Областния комитет на
партията и писател – има 2 - 3 книги
написани… и забранил да се печата дори
ред от Петър Манолов
Р.
Узунова: Това още в края
на миналата година?
П.
Манолов: Да, още в края
на миналата година. Разбира се, може
само да съжалява „Работническо дело”,
че не е послушало Дойчин Дойчинов.
Р.
Узунова: Че отпечатал
ваши произведения?
П.
Манолов: Да, и отпечата
тези неща, които ще имат съвсем обратен
отзвук. (…)
(февруари
1989 г., част от интервю; ролка № 124)
4. в.
„Труд” за Независимия профсъюз
„Подкрепа”
Интервю
с Красимир Кабакчиев
Красимир
Кабакчиев: Заглавието
е “Предизвикан репортаж”. Аз мисля, че
това е много радостно за журналистическия
живот у нас и авторите, и редакторите
заслужват поздравление. Репортажът
започва със среща с Петър Манолов и тук
за отбелязване са думите, че при него
ги води…, значи, авторите проявяват
интерес към здравето му, “човешки
интерес”. Какво да ви кажа друго? Тя е
доста дълга, статията.
Р.
Узунова: Долу-горе да
я преразкажете, мъничко поне. С добро
отношение към „Подкрепа” ли е?
Кр.
Кабакчиев: Да, точно за
отношението. В никакъв случай статията
не е враждебна. Просто на Профсъюза се
гледа като на нещо несериозно и аз
казвам: дано да бъдат опровергани тези
мисли. Има доста подробно интервю с
Тренчев и другите инициатори. Мисля, че
вярно са предадени думите им - така
предполагам, разбира се, не мога да зная.
И това е в общи линии, което мога в момента
да ви кажа. Трудно е да се ..., ще я прочетете
и т.н. Моето отношение: аз бих искал да
кандидатствам в този профсъюз, защото
намирам, че имам нужда от защита на …,
професионалните ми интереси имат нужда
от защита. Надявам се, че той ще бъде
легализиран, този профсъюз и фактически
с тази статия, която в никакъв случай
не отхвърля този профсъюз, може би това
ще доведе до едно добро бъдеще на
Профсъюза.
Р.
Узунова: Искате ли да
си кажете името и искате ли да излъча
част от вашето изказване?
Кр.
Кабакчиев: Аз се казвам
Красимир Кабакчиев, научен сътрудник
съм в Института за български език при
БАН. Какво да ви кажа, не възразявам
против отделни части от това, което
казах. Бих искал да кажа, че аз се обаждам,
а не вие. Аз съм за свобода на мненията.
Надявам се, че добро бъдеще ни чака,
особено младите научни работници. Аз
съм на възрастта на тези инициатори на
Профсъюза. И тук искам да кажа, че
критиката, това несериозно отношение
към тях,… какви са аргументите на
авторите: били млади учредителите,
огорчени били и амбициозни. Но това пък
не са сериозни аргументи срещу „Подкрепа”,
според мен. Искам така… обаждам се, в
момента я прочетох и ви се обаждам с
това радостно чувство, че е публикувана
такава статия.
Р.Узунова:
Да, добре. Радвам се много, че се обадихте.
Радвам се, че у нас виждате трибуна. Дано
да можем да помагаме.
(Недатирано
интервю,но вероятно около 24.02.1989 г. Ролка
№ 213. „Подкрепа” е основана на 8.02.1989 г.
в къщата на П.Манолов, докато той е в
последните дни на гладната си стачка.
Никоя българска печатна медия дотогова
не е съобщила, че той е стачкувал.)
Декларация
и коментар на „Подкрепа”
Р.Узунова:
Д-р Тренчев, член-основател на Независимия
профсъюз “Подкрепа”. Румяна Узунова
на телефона. Бих искала да говорим с вас
за целите, за задачите, за бъдещата и
сегашна дейност на Независимия профсъюз
“Подкрепа”. Но първо бих искала да ви
попитам какво е отношението към тази,
всъщност небивала акция на печата да
се даде някаква гласност за съществуванието
на един независим неофициален профсъюз?
Константин
Тренчев: В тази връзка
ще си позволя да ви прочета официалното
писмо, което по повод публикацията
отправихме до главния редактор на в.
“Труд”. „Във връзка с материала,
поместен в бр.40 от 24 февруари 1989 г. във
в. “Труд” под надслов “Предизвикан
репортаж” с автори Евелина Георгиева
и Мая Янкова, работещи във вашия вестник,
считаме за наше задължение да ви съобщим,
че характерът на материала е тенденциозно
деформиран и има за цел невярно представяне
на целите и смисъла на Независимия
профсъюз “Подкрепа”. Вие сте запознати
с нашия Устав и ние считаме, че вместо
опровержение от неетичен тип е по-добре
да публикувате самия Устав, като
запознаете по този начин българската
общественост с повода за самата полемика.
Ние настояваме за открит и честен диалог
при равни условия. Председател - подпис,
секретар – подпис.” А сега, ако желаете,
член на Профсъюз “Подкрепа” от Стара
Загора, Николай Ганчев Колев ще ви
прочете разширен коментар върху спомената
статия, отразяващ официалното становище
на Независимия профсъюз.
Р.
Узунова: Да, слушам и
записвам.
Николай
Колев: Ало, добър ден.
Казвам се Николай Ганчев Колев.
Р.
Узунова: Аз се казвам
Румяна Узунова.
Н.
Колев: Благодаря. На 38
години съм, в момента се занимавам на
свободна практика с преводи от руски и
на руски, както и с писане на този
коментар.
Р.
Узунова: Малко по-височко,
ако може да говорите.
Н.
Колев: Имам и този грях
да пиша стихове, проза, но как да ви кажа,
още нямам самочувствие на признат
писател… Бих искал да ви прочета нашето
официално становище в отговор на
статията, публикувана в бр.40 от 24 февруари
1989 г. във в.”Труд”.
„Предизвиканите
размисли” на Евелина Георгиева и Мая
Янкова, публикувани в бр. 40 от 24 февруари
тази година действително предизвикват
различни размисли у мен. Но размисли от
съвсем друг род. Според Устава на
Независимия профсъюз “Подкрепа”
недвусмислено и откровено е изказана
готовност за диалог и сътрудничество
с официалните профсъюзи. Какво се получи
в замяна? За огромно наше съжаление
призивите за диалог явно бяха разбрани
като гореща молба за прошка. Прошка, за
която никой не е молил, нито намеквал.
Не можем да позволим една млада и
демократична идея, каквато е създаването
на Независимия профсъюз “Подкрепа”
да бъде смачкана по този некоректен
начин. Още повече, когато часът на времето
изисква от българската интелигенция
да вземе принципна позиция. В отговор
обаче на откритата и делова покана се
получи поредното неразбиране и, което
е още по-неприятно, нечестни и неетични
нападки, като се започне от избирателно
премълчаване на факти и се стигне до
грубо изопачаване на истината. Какво
имам предвид? До официалните средства
за масова информация има достъп само
едната от спорещите страни - и това
определено не сме ние. Проекто-уставът
ни все още не е публикуван, както и двете
от тези писма-отговори по повод на местни
атаки от - меко казано - недостоен тип.
Но това, дето се казва, е бял кахър. Затова
нека се върна на обширния анализ в
материала на в. “Труд” от 24 февруари
тази година. Цитирам „Без да дочакат
решението на съда – срокът според закона
е месец…
Р.
Узунова: Малко по-високо,
ако обичате! И бихте ли спрели – само
един… Докъдето бяхте стигнали…
Н.
Колев: …срокът според
закона е месец, инициаторите вече се
регистрираха пред “Свободна Европа”
и “Дойче веле”, които от своя страна
им посвещават емисия след емисия”.
Коментар: Запазвайки пълно мълчание
относно другите неформални сдружения,
средствата за масова информация заеха
интересната поза на изплашен щраус и
практически лишиха от каквато и да е
информация своите слушатели, които
скоро ще станат 9 милиона. Нима може
мислещ човек да не направи елементарната
аналогия за приемането с мълчание или
с яростен вой създаване на предишните
неформални сдружения. Изводът е един –
щом се приказва за диалог и демокрация,
нека се създаде балансирана възможност
за разговор чрез вестник или радиостанция
по взаимно споразумение. И при всички
случаи - при равни условия.
Цитирам:
„Ако съдим по членската маса
кандидат-профсъюзът най-малко прилича
на профсъюз. Всъщност той се състои от
своя Инициативен комитет - 7 души +
съветник, жители на различни селища в
Пловдивска и Хасковска област”.
Коментар:
Може би авторите на статията ще използват
собствените си щампи само за официалния
профсъюз. Защото Независимият профсъюз
“Подкрепа” смята българския интелектуалец
за индивид, а не за стандартна молекула
от тъй нар. обща маса. И вероятно искрено
ще се учудят, ако ги поканя пред картата
на България и им съобщя имена и адреси
от Михайловградска, Ловешка, Разградска,
Варненска и Софийска области - при това
съвсем непознати за тях имена.
Цитирам:
„Предлагаме най-важното от двучасовия
разговор с д-р Тренчев, със секретаря,
нали, Огнян Велчев, със сем. Бояджиеви
и Кояна Иванова”. Това е /…/
Коментар:
Два часа са 120 минути. При това - според
мен. Нека достопочтените автори на
предизвикания репортаж се опитат,
заеквайки, да прочетат публикуваната
част от интервюто. В най-добрия случай
това ще им отнеме 8 минути. А останалите
112?
Цитирам:
„В същия Инициативен комитет има членове
на т.нар. Независимо дружество за правата
на човека, т.е. сем. Бояджиеви и самият
Тренчев – т.е. председателят. Съществува
ли някаква връзка, освен персоналната,
между него и замисления профсъюз?”
Коментар:
Питам уважаемите автори: съществува ли
връзка между чест и журналистика? Ние
не ги обвиняваме за това, че членове на
БКП членуват в официалните профсъюзи,
както не бихме им попречили да членуват
в Независимия профсъюз “Подкрепа”.
Цитирам:
„Приемате ли антисоциалистическата
пропаганда?”
Коментар:
Всъщност отговорът е кратък - това е
тълкуванието на самата дума “социо”.
Цитирам:
„Според статистически данни спонсорите,
между които ЦРУ, са увеличили чувствително
субсидиите си в последно време”.
Коментар:
Интересно ни е кои са спонсорите на
нашата преса и дали субсидиите й са
намалени или увеличени? В края на
краищата, ние живеем в Народна Република
България и това за нас е жизнено важно.
И отново ще предложа – нека търсим път
към общи позиции, а не към конфронтация.
От това ще има полза нашият народ, чиито
членове сме и ние, и вие. Нелепо е да се
показва осведоменост в области, които
са далеч от началото на диалог и в същото
време да не се казват жизнено важни за
всички нас истини. За пример ще приведа
пълното мълчание относно текста на
Хьош, Декларация за правата на човека,
материалите от Хелзинкската конференция
и Виенската среща. Значи, тези материали
излязоха в съветската преса, но много
трудно се намират у нас. Дори се стигна
до парадокса, че на официална среща на
старозагорската общественост с
представителя на Главна редакция
„Информация” на БНТ Асен Агов, последният
призна, че няма информация за тези
материали. В тях има и чл.19, който гласи:
„Всеки човек има право на свобода на
убежденията и на свободното им изразяване.
Това право включва свободата на
безпрепятствено придвижване към своите
убеждения и свободата да търси, получава
и разпространява информация и идеи с
всякакви средства и независимо от
държавните граници.”
Цитирам:
„Слушателят на този коктейл от
фразеология, лични несполуки и отчуждение,
тщеславие, амбиции, подражателство и
много мъгла. Нашите събеседници са се
нагърбили с огромния товар да изразяват
интересите и да разрешават проблемите
на цялата българска интелигенция. Грижа,
поделена сега между такива мощни формации
като народни съвети, творчески и научни
съюзи, профсъюзи, обществено-държавни
органи”.
Коментар:
При толкова много фразеология, мъгла и
мощни формации, ние явно сме изгубени
и за това няма да ни признаят. Интересен
аргумент.
Цитирам:
„На тези първи симптоми за силно
надценяване на пресилените свои
възможности, липсата на реализъм не е
единствен. Също тъй и представата за
проблемите, чието решаване се издига в
стил”.
Коментар:
Липсата на реализъм е реалност. За това
говори най-добре днешното нравствено
и материално състояние на интелигенцията
в България. Тези, които държат кокала
между зъбите си не лаят, за да не го
изпуснат; а тези, които го нямат не лаят,
защото нямат сили. Има и трета група -
клонящите към едните или другите.
Цитирам:
„Дали да се сипят ултиматуми, на които
в случая много се разчита и понеже липсва
реализъм - а това ще рече истинска почва
за разумни действия - получава се нещо
като криво огледало. В него се деформират
и проблемите, и средствата, и собствената
роля и история”.
Коментар:
Моля да бъда извинен от Евелина Геогриева
и Мая Янкова, но ще си позволя да отбележа,
че ултиматумите не идват от наша страна,
а точно от противоположната. Относно
ролята в историята, все пак нека да
оставим именно историята да реши. Макар
че историята нееднократно и недвусмислено
е решавала правата на обществените
закони в полза на прогреса.
Цитирам:
„Обикновената черна работа, като сигурен
начин за развитие и промяна, се отхвърля.
На нейно място идва далеч по-лесният и
по-кратък от гледна точка на рекламата
словесен фойерверк. Така собствената
особа с до вчера далеч по- съществените
мнения започва да расте, да придобива
ореол едновременно на мъченик, месия и
герой. Не е проблем такава почва да се
манипулира. Пиететът към понятия като
независим, независими, независимост…”.
Коментар:
Тук авторите попадат в собствения си
капан. За тях явно черна работа означава
очерняне. И на този почернен фон правят
огън, т.е. фойерверк. Но те не могат да
ме убедят, че ние сме една група самоубийци,
която без ясна представа за социалният
статус на българската интелигенция се
слага между шамарите с цел реклама. От
нас светии явно няма да излязат, както
и от тях - журналисти. Що се отнася до
еретичните думи с общ корен „независим”,
струва ми се, че те точно отразяват
нашата позиция - както на отделни
индивиди,
Р.
Узунова: Един момент…
Най-ме е страх, че няма да мога после и
да го дешифрирам,…Секунда… Готово.
Н.
Колев: (повтаря)… така
и като обща цел. Зависимият интелектуалец,
общо взето, се нарича конформист.
Цитирам:
„Всъщност високопарната декларация
стига до най-простата зависимост на
крайника. Нали поръчва музиката, който
плаща. Увлечен от избраната роля и от
желанието за гастроли в чужбина,
Инициативният комитет губи даже
уважението към правния ред, което всяка
страна изисква от своите граждани”.
Коментар:
Нямам нищо против думи като храненик,
музика и плащане. На нас никой не ни е
дал нито една стотинка или обещал такава.
Ние не сме храненици и на всичко отгоре
сме независимо сдружение. Вероятно този
въпрос задават повечето /…/. И понеже
това е въпрос на статистика, нека
погледнем кой прави в действителност
гастроли в чужбина - независимите
интелектуалци или зависимите началници
на интелектуалците? Но това освен
статистически, е и нравствен въпрос.
Според мен е смешно да се говори за
закони там, където безнравствеността
е издигната в принцип за преуспяване.
В тази светлина е излишно да се говори
за закони. Прочее, крайно време е
българският интелектуалец и гражданин
да не бъде само изискан, а да влезе в
цялата си функция на барометър на
цивилизацията.
Както
виждате, Евелина Георгиева и Мая Янкова,
/.../ метод на Шпенглер е нож с две остриета.
За това нека да изхвърлим ножовете и да
потърсим общия път. Трябва да го намерим
- в името на нравственият /.../ на времето,
в името на нашите деца и внуци, в името
на цивилизацията. Нищо, че сме шепа хора.
Шепата – това е ласката и подадената
десница. Нека се опитаме да се освободим
от дребните вътрешни страхове и да
седнем на общата маса при равни условия
и при равни отговорности. Иначе тази
полемика е безсмислена…” Това е текстът.
Р.
Узунова: Подписали
писмото?
Н.
Колев: Д-р Константин
Тренчев… Всъщност: от името на Независимия
профсъюз “Подкрепа”.
Р.
Узунова: Сега аз ще се
опитам да…
(Недатиран
разговор, но вероятно около края на м.
февруали 1989 г. Ролка № 297)
Интервю
с д-р Константин
Тренчев
(…)Р.
Узунова: А как преценявате
тази статия в печата, във в. “Труд”?
К.Тренчев:
Ами ние й дадохме вече отговор. Считаме,
че „мозаечният” метод на цитиране
извън контекста е използван повече от
колкото трябва. Виждате ли, това не е
журналистика, това е манипулиране с
журналистиката. От 120 мин. разговор, ако
се прочете колко е интервюто, то е 4-5
мин. Де факто излиза, че през останалото
време сме говорили за несериозни неща,
за глупости, което съвсем не е вярно.
Ние просто за последен път повярвахме
на нашите журналисти и бяхме съгласни
да дадем интервю. В по-нататъшните ни
евентуални срещи възнамеряваме да
искаме винаги техните въпроси в писмен
вид с подписи и да им отговаряме по същия
начин, защото виждате, че манипулират
нашите изказвания.
Р.
Узунова: Мислите, че
диалогът се е превърнал в монолог?
К.Тренчев:
Да, нещо подобно.
Р.
Узунова: И сте твърдо
убеден, че този Профсъюз трябва да
съществува?
К.Тренчев:
Да, разбира се. Това е просто една
необходимост на времето.
Р.
Узунова: Благодаря Ви,
ще престанем сега, защото нали Ви казах,
страх ме е ... (…)
(Част
от текста в ролка № 218)
Интервю
на Константин Мишев с д-р Константин
Тренчев
Константин
Мишев: Доктор Тренчев?
Добър вечер, д-р Тренчев, на телефона е
Константин Мишев от Радио „Свободна
Европа”.
Константин
Тренчев: Да, да, аз ви
очаквах снощи.
К.
Мишев: Д-р Тренчев, не
можах да се свържа, мисля, че имаше грешка
в сателита, не мога да бъда сигурен, че
са ви прекъсвали телефона в никакъв
случай… Д-р Тренчев, бих искал да Ви
запитам има ли вече обществен отзвук
на учредяването на първия независим
профсъюз в България, наречен “Подкрепа”.
И впрочем ...
К.
Тренчев: Да, има такъв
отзвук, обадиха се вече доста хора, които
се интересуват от програмата на Профсъюза,
за да се присъединят, хора от различни
места. За сега повече на лични контакти
и по телефона има разговори. Ние изпратихме
Проектоустава за публикуване в официалните
медии, във в. “Труд” и във в. “Отечествен
фронт”. За сега няма отговор, но може
би още е рано.
К.
Мишев: А обадиха ли ви
се от тези вестници, за да получат повече
информация?
К.
Тренчев: Не.
К.
Мишев: Д-р Тренчев, има
ли някакъв отговор от страна на официалните
власти, имам предвид ?
К.
Тренчев: Не, до този
момент официален отговор, в смисъл на
препоръчаните писма, обратните разписки
не сме получили, но има един друг отговор,
за който държа да споделя с вас.
К.
Мишев: Да, кажете.
К.
Тренчев: Вчера в моя
Институт е било проведено заседание,
на което са разгледали статията на
“Работническо дело” и по-конкретно
моето отношение към проблема. Вероятно
е било дирижирано, тъй като 18 човека са
взели становище, стигнало се е в обвинения
в неофашизъм, ако щете, и е присъствал
човек от пресата - на областния в. “Шипка”,
някой от редакторите, не разбрах точно
главния или някой от зам.-главните
редактори… Аз искам чрез вас да се
обърна към тези местни медии, все пак
преди да публикуват нещо за мен, или
вече ако са го публикували, все пак да
разгърнат своя архив. По-рано този
вестник се казваше “Септември” и доста
ще се учудят, когато в броеве от `84а,
`85а,`86а г. намерят за мен доста хвалебствени
статии. Тъй че някак си не подхожда за
един неофашист, за какъвто едва ли не
ме обвиняват, да се пишат такива неща и
то в съвсем близко минало.К.
Мишев: Д-р Тренчев, един
от главните принципи на сериозната
журналистика, ако не и главният принцип,
етичен принцип, е каквото и да се пише
за един човек, добро или лошо, журналистът
трябва да се свърже с него и да чуе също
неговата страна, да изслуша него.
К.
Тренчев: До този момент
няма опити за връзка.
К.
Мишев: Вие не бяхте
поканени на това събрание?
К.
Тренчев: Не, не, не бях.
Нито устно, нито писмено.
К.
Мишев: Да, а гласувана
ли е била някаква резолюция?
К.
Тренчев: Тъй като мои
познати ми съобщиха, и нямаха време,
бързаха, изглежда се страхуваха, нямам
достатъчно изчерпателна информация,
но се е обсъждало за моята квартира, за
това, че нямам право да се занимавам със
студентите - едва ли не като народен
враг, нещо от сорта. Виждате, че това
протича в духа на най-добрите сталински
традиции, тъй да се каже.
К.
Мишев: Да, вие сте обвинен
в неофашизъм за това, че създавате
профсъюзна организация, което звучи
...
К.
Тренчев: Да, подобно
нещо е изразил ..., на събранието е имало
подобно изказване.
К.Мишев:
Д-р Тренчев, упражнен ли е бил някакъв
натиск срещу други членове на новоучредения
Профсъюз?
К.
Тренчев: Тази сутрин е
бил извикан за справка секретарят, но
след няколко часов разговор е бил
освободен. Тази вечер човек от профсъюзите
го е потърсил и вероятно в момента
разговарят.
К.
Мишев: Д-р Тренчев, часът
сега е 6.15 българско време, аз бих искал
да приключим, за да можем да използваме
това интервю, този разговор, още във
второто издание на нашета програма
“Факти, събития, коментари”...
К.
Тренчев: Вижте, аз искам
само едно нещо да подчертая, нашите
основни оръжия са чистата съвест и
дълбокото убеждение, че сме прави. Ние
нямаме никакви екстремистки искания,
никакви политически искания - ние имаме
единствено професионални такива и ще
се радвам, ако успеете да ми се обадите,
за да мога да прочета самия Устав, който
сме изпратили за публикуване, но дали
ще бъде публикуван, не мога да ви кажа.
К.
Мишев: Благодаря ви,
д-р Тренчев, и до скоро чуване. Желая ви
успех.
К.
Тренчев: Дочуване,
мерси.
(15.02.1989 г., ролка № 303)
5.
Кампания за дискредитиране на радио
„Свободна Европа”
Писмо
на Георги Величков и Евгения
Иванова, писатели, членове на
Клуба за подкрепа на гласността и
преустройството до редакцията на
в-к „Поглед” и до Румяна Узунова
Р.Узунова:
Проба… Така, слушам, Гошо.
Георги
Величков: „До редакцията на в. "Поглед"-
София, до Румяна Узунова, радио "Свободна
Европа" – Мюнхен. Винаги сме смятали,
че мястото на писателя е при неговия
народ, че гласът му звучи най-силно тук,
в родината му. Това е нашата принципна
позиция, от която не се отказваме и сега.
Това обаче не означава, че когато и да
било, пред когото и да било, сме отправяли
по адрес на българските гласове, звучащи
от чужбина наглите нападки, които ни
приписва някой си Паскал Андонов в своя
пасквил „За свободата и за Европа”,
бр. 6 от 6 февруари 1989 година, в. "Поглед".
Никога не сме се стремели към положителни
и умни „интензии” нито от Румяна
Узунова, нито от други критици. Никога
не сме се интересували от личния живот
на Румяна Узунова. Намеците, които си
позволява споменатият Паскал Андонов,
напомнят отдавна отминало време и
отдавна отречен морал. Има още нещо. На
3 ноември 1988 год. беше създаден
Дискусионният клуб за подкрепа на
гласността и преустройството в България.
На следващия ден Програмната декларация
на Клуба беше разнесена по всички
средства за масова информация в София,
но тя и до днес не се е появила никъде.
Вече повече от три месеца нашата
протегната към държавата и Партията
ръка виси в празно пространство. Вместо
това членовете на Клуба срещат неразбиране,
враждебност, обиди, конкретни репресивни
мерки. През този период единствените,
които дадоха гласност на нашата Програма
за гласност, бяха чуждите радиостанции,
между които и „Свободна Европа”. Същото
се получи и в случая с поета Петър
Манолов. Едва напоследък нашия печат
взема отношение към поета Манолов,
отношение, което едва ли е най-точното,
и по-важното – едва ли е напълно
законосъобразно. 8 февруари 89 г., София,
Евгения Иванова, Георги Величков.”
Р.Узунова:
Върнаха ли архива на … Дружеството,…
на Комитета,… на Дискусионния Клуб?
Г. Величков: На Клуба ли? Не. Въпреки, че сме подали две молби до Главната прокуратура и до Комисията към Народното събрание, все още отговор нямаме.
Г. Величков: На Клуба ли? Не. Въпреки, че сме подали две молби до Главната прокуратура и до Комисията към Народното събрание, все още отговор нямаме.
Р.
Узунова: Да, Гошо, благодаря ти много.
Сега аз ще изслушам. …
(около
10 февруари 1989 г., ролка № 92)
Коментар
на Румен Воденичаров
Румяна
Узунова: Ало, включих машината…
Румен
Воденичаров: На телефона е Румен
Воденичаров от София. Бих желал да
направя един коментар на предаването,
което Българската телевизия излъчи на
30и март. Предаването беше озаглавено"Завръщане".
„На 30.03. Българската телевизия излъчи
първия разговор на Явор Цаков, Ненчо
Хранов и Петко Бочуков със завърналите
се от Мюнхен радиожурналисти Павел
Главусанов и Маруся Столева. Във връзка
с този безспорно интересен за всички
слушатели на радио "Свободна Европа"
разговор, у мене - като умерен скептик
и представител на точните науки - се
породи отново желанието да повторя,
този път на българските телевизионни
журналисти, част от последния ми запис,
направен ми лично от г-жа Столева само
три дни преди отлитането й за „Индия”
- т.е. за България. В това си изказване
по телефона аз се опитах да илюстрирам
с примери един общ принцип: принципът
на Льо Шаталие и Браун, според който
равновесието в една система се измества
винаги в посока, обратна на приложената
промяна. Накратко: по мое мнение малко
вероятно е, след подобен или подобни
разговори - разговори с ограничена
гласност, слушателите на радио "Свободна
Европа" да намалеят. Диалогът не беше
равностоен. Главусанов уверено сипеше
нападки по адрес на вчерашните си колеги
и американските си шефове, а застаналите
срещу него “средно статистически
българи” Бочуков, Хранов и Цаков
задаваха твърде наивни, направляващи
въпроси на новия български милионер.
Арсеналът им от изрази по нищо не се
различаваше от този, който им бе на
въоръжение по времето на студената
война. Според тях, изгладнелият журналист
на запад лае по-силно, а разликата между
"Свободна Европа" и Радио „София”
е, че докато в Мюнхен градът е чист, а
атмосферата в студиото - мръсна, то в
София е точно обратното. Резултатът е,
че там 8-часова програма в Българската
секция се прави от 40 служители, които
обаче не могат да се гледат и предпочитат
да прекарват по-голямата част от работното
си време в кафенето на радиостанцията.
В Радио „София” същата по продължителност
програма се излъчва от 400 служители,
затова пък по-професионално и без разни
водки и вина, защото е редно в Радиото
всеки да си мери приказките. С интерес
научихме, че г-н Главусанов е участвал
в два Конгреса на Лигата за защита на
правата на човека със седалище в Рим.
Тъй като в момента той не членува в нея,
а човешките му права засега - и по-специално
свободата му на информация и правото
му на интелектуална собственост -
системно са били накърнявани от
властимащи, ние му предлагаме в бъдеще
да се обръща при подобни поводи /а те
няма да закъснеят!/ към НДЗПЧ в България.
Междувременно бихме могли да приемем
от него съвет: Как в демократична България
да проведеш не конгрес, а най-обикновено
събрание? Защото на обявата за такова
събрание се стичат не толкова
правозащитници, колкото служители на
Държавна сигурност. Някои от които
все още предпочитат първо да стрелят,
а после да се извиняват. Информация по
този повод отдавна сигурно вече е научил
от съпругата си!… Колкото за г-жа
Маруся Столева, искам да й поднеса
личната си благодарност за предоставената
ми от нея трибуна в ефира във връзка с
гладната стачка на Илия Минев и да я
уверя, че ако последния път ми беше
казала не “Дочуване”, а “Довиждане”,
както и номера на полета, бих я посрещнал
лично с букет цветя на Софийското летище.
Разбира се, бих искал да напомня на
завърналото се в България “блудно”
семейство предупреждението, което
изказа акад. Амосов, един от победителите
на първите свободни избори в Киев:
“Временно, за сега, няма доказателства,
че по-висок жизнен стандарт води и до
по-висока нравственост.” Ало?!…
Р.
Узунова: Да, да, чувам…
Р.
Воденичаров: Това е коментарът ми по
повод на предаването. Смятам, че отразява
не само моето мнение, а и мнението на,
така смятаме, на - напоследък както се
смееме - средно статистическия българин.
Защото действително се постигна обратен
ефект с това предаване. Не беше направено
добре, по-специално от наша страна, от
страна на българските журналисти…
Ало?!…
Р.
Узунова: Да, да, чувам…
(3.04.1989
г., ролка № 31)
Отворено
писмо на Веселин и Светослава
Петкови
Веселин
Петков: Казвам се Веселин Петков. В
момента работя в Института за философски
науки при БАН и като хонорован асистент
в Софийски Университет, философски факултет.
„Аз
живея в преломни за нашето общество
години. Както и във всяка друга цивилизована
страна, и ние сме изправени пред
отговорността да казваме това, което
мислим. Но за някои от управляващите,
изглежда, е по-безопасно гласността по
някои въпроси да си остава само теоретична.
Ако това не беше така, как тогава да се
обясни смяната на неудобните журналисти,
редактори и главни редактори и
невъзможността членовете на някои
неформални организации да публикуват
в български вестници и да се изказват
по Българското радио. А в същото време
техни критици имаха насърчаван достъп
до всякакви трибуни... Особено възмутителна
беше кампанията срещу членовете на
НДЗПЧ в България. Не бяха подминати и
онези известни и уважавани наши
интелектуалци, чиято съвест не им позволи
да останат безучастни, не рискуващи
нищо наблюдатели в момент, когато един
човек бе заложил живота си, за да отстоява
човешките права. Имайки предвид
благородната акция на тези български
интелектуалци, човек спонтанно си задава
въпроса за съвестта и достойнството на
онези, които имаха смелостта да ги
критикуват за това, че са използвали
чужди радиостанции, а не са се обърнали
към нашите средства за масова информация.
Човек чете и препрочита тези критики и
не вярва на очите си. Това подигравка
ли е? Защото въпросните критици отлично
знаят, че именно към българските средства
за информация първо са се обърнали
критикуваните и едва след безотговорното
им мълчание са се съгласили да говорят
по чуждите радиостанции. Не е твърде
странна и удобна тази нелогичност,
приемайки нелогичността като по-почтеното
обяснение,… но непредубеденият читател
отново изпада в недоумение, когато се
зачете в написаното от хора, явно само
бленуващи за духовни висини. Отправяйки
същото странно, нелогично обвинение,
те не се свенят да говорят за логика. Не
само това. Такива хора, които, изглежда,
не изпитват някакви морални задръжки,
щом с такава лекота решават кой и на
кого е покровител /и то не какъв да е!/,
кой какво взема и дава на обществото...
Но вместо да си поставят пред себе си
тези въпроси, те обвиняват, че са готови
да вземат повече от обществото, отколкото
му дават такива наши творци, за които
това обвинение е не само несъстоятелно,
но и направо абсурдно!... Освен това,
известно е, че моралното право да обвинява
има само човек, чийто интелект е
най-малкото сравним с интелектите на
тези, които обвинява. Напоследък доста
хора забравят тази азбучна истина. На
всеки е ясно, че е лесно да се сипят
обвинения, когато е гарантирано, че на
обвинения няма да му бъде дадена думата.
Тогава с какъв морал са тези смелчаци
с бели ризи, които уверено ни натрапват
своите истини, бидейки сигурни, че
мнения, противни на тяхните, няма да
видят бял свят и няма да се разкрие
истинската стойност на интелектуалните
им възможности?! Напоследък всички,
които по някакъв повод са се обаждали
на чуждите радиостанции, бяха обявени
за клеветници на собствената им Родина.
Човек се стъписва, когато разбере, че
самозваните съдници са не кои да са, а
внезапно завърналите се от “изгнание”
в радио "Свободна Европа" в така
удобния за управляващите момент “блудни
синове”. Същите, на които дълги години
им е било плащано да работят за радио
"Свободна Европа", а не са се обаждали
инцидентно, както това е правено от
обвинените българи, които не са имали
друг избор просто защото не им е било
позволено да използват българските
средства за информация... Имайки предвид
това, ние не можем да не си поставим
въпроса: Кой е дал трибуна на тези хора,
току-що стъпили на българска земя, да
обвиняват наши сънародници, сред които
има и такива личности, с които би се
гордяла всяка нация? Но, изглежда, не и
българското правителство, щом им се
отказва дори достъп до информационните
средства. Още няколко въпроса: Защо
възможност за публично изказване се
предоставя само на завръщащи се в
България? Защо такава възможност не
получиха и тези, които я напускат, като
Едуард Генов, о. Благой Топузлиев и
други? Има ли и нашето семейство
възможността да съобщи на българския
народ причините, които ни принудиха да
решим да напуснем България? Разсъждавайки
над прочетеното във вестниците през
последните месеци, човек лесно стига
до смущаващата мисъл, че материали
като споменатите по-горе, освен всичко
друго, поставят под съмнение морала и
достойнството на всеки автор, който
предлага статиите си във вестници,
в които сериозно обвинените нямат право
да се защитят. Ето защо, за да може всеки,
който публикува в българските вестници,
да бъде освободен от горното съмнение,
което е логически неизбежно при сегашното
положение, предлагаме една истинска
демократична дискусия в печата, радиото
и телевизията по всички вълнуващи
обществото ни проблеми. По такъв начин
биха отпаднали и съмненията за това,
кое в действителност е истинското
българско радио. Очевидно е, че отказът
от такава дискусия от една страна ще
покаже, че някой сериозно се страхува
от нея. Паническият страх от законните
и мирни неформални организации е повече
от показателен. От друга страна, още
повече ще задълбочи пропастта между
думи и дела.” Трябва да бъде изпратено
на 13 април 1989 г, София. Подписано от
Веселин Петков и съпругата ми Светослава
Петкова.
(3.04.1989
г., ролка № 28)
6.
Кампания по повод „майските събития”
и независимите сдружения и за поведението
на медиите въобще
Откъс
от интервю с Петър
Слабаков
(…)
Румяна Узунова: Странно
ми се видя, че Димитър Езекиев идва при
вас и така откровено си изразява своето
мнение по такива наболели проблеми, а
не използва да речем, телевизията, да
каже нещо за „Екогласност”, да разкаже
за нещата, които правите, за дейността
ви...
Петър
Слабаков: Ами не знам
какво… Де да знам… Всеки, изглежда, си
пази мястото и смята, че ако ни покани,
ще сгреши.
Р.
Узунова: … да се изкажете
чрез средствата за масова информация
или да ги направи достояние на гражданите…?
П.
Слабаков: Ние ги пращаме
и до вестника… там също има, например,
разни статии за екология… Но може би,
де да знам, моя език е малко по-… чепат
и това… Де да знам от какво се страхуват?
Или пък и на другите не дават… На
„Екогласност”… Може би е първото… де
да знам, а на ежедневниците редакторите
се страхуват - още от първия Комитет,
който създадохме за това, за Русе. Какво
страшно има, не ми е много ясно.
Р.
Узунова: Като че ли е
грешно думичката „Екогласност” да се
произнесе от официалните средства за
масова информация?!
П.
Слабаков: Ами не знам
защо е така. Например как… за Клуба на
гласността, за подкрепа на гласността
и преустройството… Дори на мен ми стана
хем смешно, хем тъжно, когато на един
наш митинг /имаше митинг тука по… за
изявлението на другаря Тодор Живков/,
на митинга имаше дори лозунг: „Смърт
на родоотстъпниците!” Нещо от тоя род
беше… Което ми стана странно, понеже
аз зная членове, които са там, аз познавам
един Дучо Мундров, режисьор, който две
години стои в затвора със смъртна присъда
и над 700 дена той всяка сутрин от три на
разсъмване чака да му изпълнят смъртната
присъда, той умира още 700 пъти… може ли
такъв човек да бъде родоотстъпник?!
Р.
Узунова: Една Блага
Димитрова също не може да бъде
родоотстъпник!
П.
Слабаков: Не, ама така,
като пуснем тези приказки… На кого е
необходимо такова нещо? Казват ги … И
никой не го търси … И защо го казва това
нещо? А там, в Клуба, аз имам познати,
който са - и то доста - със смъртни присъди!
Може ли такова нещо и такива хора, дето…
които и сега и за човещина говорят, за
всичко добро, каквото може да стане,
изведнъж да го пратиш от другата страна?!
Ами то е едно неуважение! Аз смятам, че
тия хора по една случайност са живи,
някои от тях. Ако тази случайност не
съществуваше, те може би щяха да чуят
имената им на тържествената проверка
на 2 юни. Как странно ми се вижда тая…
Р.
Узунова: Да бъдат
окачествени като родоотстъпници?!
П.
Слабаков: Ами де да
знам. Това е, това е, да се чудиш просто!
Дори и този, Лазар Стамболиев, които
водеше - ама и той …той… така му е
неудобно на човек и да гледа! Той дори…,
и така да говори за това какви били!...
Изкара ги, че те са подстрекателите и
организаторите на това, на… наште
сънародници мюсюлманите да напускат…
Това е смешно да се говори. Хич не доумявам
някой път!
Р.
Узунова: Странни неща
наистина. (…)
(Откъс
от интервю от 19.07.1989 г., ролка № 53. П.
Слабаков, актьор, съучредител на
Обществения комитет за екологична
защита на Русе и председател на
независимото сдружение „Екогласност”.
Димитър Езекиев е популярен журналист
в БНТ, занимаващ се с екология. В началото
става дума за първата публична поява
на „Екогласност” на събрание за
обсъждане на екологични проблеми,
организирано от официалния Комитет за
опазване и възпроизводство на околната
среда – 21.04.1989 г., където след скандал
сдружението е допуснато и където Езекиев
прави изказване от квотата на сдружението,
без да е негов член.)
„За
журналистическото достойнство”,
коментар на Веселин Петков
Румяна
Узунова: А, само един момент… Включих…
Веселин
Петков: „За журналистическото
достойнство. През последните две години
неформалния обществен живот в България
бе богат на събития. Една след друга са
появяваха различни независими организации,
проведени бяха няколко гладни стачки,
а напоследък хиляди турци, живеещи в
България, издигнаха законни искания за
възстановяване на потъпканите им човешки
права. Очевидно е, че такова изобилие е
желано от всеки истински журналист.
Желано ли е то обаче от българските
журналисти? За съжаление, изглежда,
много от тях биха предпочели тези събития
изобщо да не се бяха случвали. Формално,
излезли от десетилетията на дълбоко
средновековие, които до такава степен
бяха деформирали журналистическото
мислене, че напълно безропотно се
приемаше невъзможността да се публикува
това, което съвестта повелява, те и сега
- след обявената от Горбачов перестройка
и гласност, изглежда, не могат или не
желаят да се освободят от този примиренчески
начин на мислене. Малцината, които решиха
да следват гласа на съвестта, платиха
висока цена за това. Но тяхната
жертвоготовност има изключително висока
стойност, защото показа, че все още се
намират хора с будна съвест, които вече
не могат спокойно да наблюдават как
ограничеността на отделни ръководители
е издигната в ранг на държавен инфантилизъм
и как се доразрушават добродетелите на
един безспорно талантлив и способен
народ. Това раздвижване на свободолюбивите
български граждани през последните
месеци сериозно обезпокои управляващите.
Решени на всяка цена да го смажат, те
използваха всякакви средства - от грубото
насилие до опитите за разбуждане на
определени атавистични чувства у някои
не толкова интелигентни наши сънародници.
За тези събития българите научаваха,
обаче, не от българските журналисти,
работещи в България, а от българските
журналисти на работа в радиостанции с
емисии на български език. Ако се изключат
няколкото пасквила, появили се в нашия
печат, българските журналисти пазеха
пълно мълчание или по-точно, бяха
принудени да мълчат. И тъкмо тук стигаме
до същността на проблема: Достойно ли
е човек да се нарича журналист, от където
следва, че трябва както да не премълчава,
така и да казва истината и само истината,
а в същото време да позволява да бъде
заставен да пише само това, което е
изгодно за твърде прозрачни цели. Иска
ми се да вярвам, че повечето журналисти
отлично разбират, че нямат моралното
право да мълчат, особено сега, когато
все повече българи, у които чувството
за достойнство не било окончателно
изкоренено, осъзнават, че равнодушното
и безопасно мълчание и чувството за
чест и достойнство никога не са вървели
ръка за ръка. В сегашния момент пред
тези журналисти все още стои ясната и
жестока алтернатива: запазване на
самоуважението и уважението на другите
честни хора, но загубване на работата
или запазване на работата, но загубване
на уважението на стойностните хора, а
вероятно и на самоуважението. За тези,
за които единствено приемлива е първата
възможност, остава моралното удовлетворение,
че в сегашна България постепенно изразът
на уволнен или на подал си оставката
журналист ще става все по-точен синоним
на човек с достойнство ... Арвинг, Австрия,
13 юни 1989 година, Веселин Петков.”
(В.
Петков е напуснал България по ” взаимно
съгласие” с властите преди около месец,
15.06.1989 г., ролка № 8)
7.
Уволнението на поета Георги Спасов като
главен редактор на в. „Чапаевски зов”,
гр. Белово
Заповед
за уволнение (чете Пламен
Даракчиев)
(…)
Пл. Даракчиев: … Ако те
интересува заповедта за уволнение на
Георги Спасов, която е много интересна,
ще ти я издиктувам цялата, ама мо-та-мо.
Румяна
Узунова: Да, диктувай,
ама моля ти се – високо!
Пламен
Даракчиев: Добре.
“Общински народен съвет, гр. Белово.
Заповед № 235 гр. Белово, 23 юни 1989 г. На
основание чл. 190, ал.1 т. 5 и във връзка с
чл. 187, т.8 от Кодекса на труда за допуснати
нарушения на трудовата дисциплина и за
злоупотреба с доверието чрез използване
на в. “Чапаевски зов” за цели, противоречащи
на идейно-политическата му платформа
и насаждане на негативно отношение към
преустройството, за уронване на доброто
име на вестника, чрез контакти на главния
редактор с родоотстъпници и вражески
настроени към страната ни чужди
радиостанции освобождавам др. Георги
Атанасов Спасов, главен редактор на в.
“Чапаевски зов”, считано от 26 юни 1989
г. Препис от настоящата заповед да се
връчи на лицето, касиера и завеждащ
„Личен състав” за сведение и изпълнение.
Председател на Изпълнителния комитет
на Общинския народен съвет (Слави
Генов)”. Обаче заповедта е подписана,
Румяна, за Слави Генов от първия заместник
на Общинския народен съвет.
(И Пл.
Даракчиев, и Г. Спасов по това време са
членове на Клуба за подкрепа на гласността
и преустройството, на „Екогласност”
и на „Подкрепа”. 9.07.1989 г., ролка № 211)
Декларация на „Подкрепа” и коментар на Р. Узунова
Р.Узунова:
Какво е днешното състояние на българската
гласност, драги слушатели? Много
ентусиазирани приказки за това как
Партийното ръководство разбира
проблемите, възникнали в страната от
една страна, а от друга, никаква възможност
за изява на други становища. Едно от
многото доказателства за това е случаят
със „свалянето” на главния редактор
на беловския вестник “Чапаевски зов”,
поетът Георги Спасов, автор на стихосбирките
“Вест”, издателство “Народна младеж”,
“Добрият човек”, издателство “Христо
Г. Данов”. Георги Спасов имаше гражданската
храброст да излезе в защита на своя
колега по перо Петър Манолов и на
задържаните в Централно следствено
управление членове на Независимия
профсъюз “Подкрепа” – д-р Константин
Тренчев, Антон Запрянов и поета Николай
Колев Босия. Чуйте декларация на
Националния комитет на Независимия
профсъюз “Подкрепа”, прочетена от
активиста на Независимия профсъюз Тодор
Гагалов.
Тодор
Гагалов: „Разправата
на властите у нас с журналистите вече
никого не учудва. Още повече, че в последно
време примерите изобилствуват. Има
период, в който българинът, разтваряйки
някой от предпочитаните вестници и
списания, първо хвърляше поглед върху
редколегията. Сиреч, на мястото си ли е
главният редактор. И ако поне за сега
положението на главните редактори на
централните вестници изглежда относително
спокойно, то не може да се каже същото
за техните колеги в провинцията. На 12
юни на един от тях, Георги Спасов –
главен редактор на седмичника в гр.
Белово “Чапаевски зов”, бе устроен
истински идеологически линч. Резултатът
бе по сталинската формула – заклеймяване,
изключване от Партията, уволнение.
Впрочем, как се стигна до неизбежните
в такива случаи дирижирани заседания
на първичната партийна организация и
на Бюрото на Общинския комитет на
Партията в Белово. Година и половина
вече във в. “Чапаевски зов” излизат
материали, чийто тон и публицистична
насоченост никак не се харесват на
властите. Това е, защото Георги Спасов
пренебрегна негласното правило: “всяка
жаба да си знае гьола”, т.е. монопол
върху проблемите на страната да има
само централният печат. В две поредици
от статии “От къде започва преустройството”
и “По заповед на щуката” с недвусмислен,
ориентиран към читателя тон той назова
редица неудобни истини, прозиращи в
самата същност на командно-бюрократичната
икономика на фона на тоталитарната
политическа система. Масло в огъня, така
да се каже, наляха още два факта: Моралната
подкрепа, която поетът Георги Спасов
оказа на своя събрат по перо Петър
Манолов, и също така членството му в
Клуба за подкрепа на гласността и
преустройството у нас. Скоро след това
„случаят Георги Спасов” бе включен в
дневния ред на Бюрото на общинския
комитет на БКП в Белово. Предложението
бе, естествено, за изключване от Партията
и за уволнение. Защитата на Георги Спасов
бе впечатляваща и основана на всичко
онова, което сега партийното и държавно
ръководство високо прокламира –
плурализъм, гласност, демократизация.
Между другото, тази защита, освен че
стана известна по познатия начин -
предаване в писмен вид от ръка на ръка,
неочаквано намери място и в страниците
на вестника, редактиран от Георги Спасов.
Случи се нещо без прецедент в българския
печат: Журналист публикува материали,
на практика насочени срещу собствения
си издател. В един от априлските броеве
на “Чапаевски зов” излезе редакционна
статия “Не, не е вярно”, в която Георги
Спасов категорично и с публицистичен
тон сам заклейми опита за разправа с
него. “Не е тъй!” категорично не се
съгласи с констатациите на Бюрото на
Общинския комитет на Комунистическата
партията в Белово. Вестникът тръгна от
ръка на ръка. В крайна сметка, пообърканите
от това нечувано нахалство инстанции
наложиха малко смешното партийно
наказание „обръщане на внимание”.
Съвсем наскоро, както се казва, Георги
Спасов предизвика отново съдбата, като
протестира срещу незаконното задържане
на председателя на Независимия синдикат
“Подкрепа” д-р Константин Тренчев, на
поета Николай Колев и на Антон Запрянов,
член на НДЗПЧ в България. Неговият
протест съдържаше и молба за приемане
в Независимия синдикат, заедно с Обръщение
и други да последват примера му. Тежката
за решения, в други случаи, бюрократична
машина този път увеличи неимоверно
оборотите си. По-малко от 10 дни бяха
необходими, за да бъде устроена разправа
с гражданина и журналиста Георги Спасов.
Този път срещу неговата защита и призива
му за плурализъм в действие имаше един
познат до болка отговор, даден от един
от участниците в събранието на първичната
партийна организация, нещо подобно на
“Нека не се влияем от красноречието му
и да решим нещата по просто му, по партийно
му.” Ясно как, нали? С други думи, този
път „съдът” не прие каквато и да е
аргументация на обвиняемия, защото вече
се бе произнесъл „оберпрокурорът”, на
който при подобен тип съдилища не може
да се противоречи. Ето, това е „случаят
Георги Спасов”. За сега той е последният
уволнен главен редактор на вестник в
страната и първи член на „Подкрепа”,
репресиран по този недвусмислен начин.”
Национален
съвет на Независимия профсъюз “Подкрепа”,
12 юни 1989 г., Стара Загора.
Р.Узунова:
Тези всъщност не са първите неприятности,
с които се сблъсквал Георги Спасов. В
разговор по телефона журналистът Пламен
Даракчиев разказа, че са работели заедно
с Георги Спасов в редакцията на
“Септемврийско знаме”. “През `76 г.
имаше един прословут Юлски пленум за
състоянието на критиката изобщо, в
печата и в обществото. Скоро след това
излезе и Указ за критиката. По това време
работехме заедно с Георги Спасов в
редакцията на Пазарджишкия окръжен
вестник “Септемврийско знаме”, каза
Пламен Даракчиев. Тогава там беше се
събрал млад колектив, който се подлъга
малко и усили малко критичния тон, а и
главният редактор беше човек с доста
либерални възгледи. И стана така, сподели
Пламен Даракчиев, “че от Комитета по
печата започнаха да недоволстват. Стигна
се до смяна на главния редактор.
Тогавашният Първи секретар на окръга
лично дойде на открито партийно събрание
и свали главния редактор. Тогава ние,
общо осем човека от всичко шестнайсетте
журналисти в редакцията, колективно
напуснахме вестника. Някои от тях стояха
доста време без работа, включително и
Георги Спасов – една година. След това
се смилиха и го направиха главен редактор
на “Чапаевски зов”, завърши Пламен
Даракчиев. „Та, веднъж е патил човека
и то доста сериозно. Имаше обвинения и
към него. Таксуваха напущането на Георги
Спасов като политическа демонстрация.”
(По това време Т. Гагалов е временен председател на „Подкрепа”. 17.06. 1989 г., ролка № 205)
8.
За ругателствата в старозагорската
преса след арестите на
дейците на „Подкрепа”
– К. Тренчев, Н. Колев, Т. Гагалов
в началото
на лятото на 1989 г.
Неформален
разговор с Пламен
Даракчиев
(…)
А. Манолова: …Информация
просто за мен…. Значи, едно писмо от
старозагорски интелигенти…
Пл.
Даракчиев: Излезе едно
ругателно писмо общо взето, подписано
от 57 представители на старозагорската
интелигенция. Писмото беше публикувано
в общинския в. „Септември”, след това
беше препечатано резюме в областния в.
„Шипка”, а след още някой ден се появи
пълната препечатка на писмото, пак в
областния в. „Шипка”.
А.
Манолова: По адрес на
кого е писмото, ругателството?
Пл.
Даракчиев: По адрес на
„Подкрепа” – с ред нападки, обвинения:
„преамбициозни люде”, пък „защо имаме
претенции да водим цялата интелигенция?”,
пък в „Свободна Европа” – там сме се
регистрирали…”,… ясни ви са приказките…
А.
Манолова: Кога това е
отпечатано било?
Пл.
Даракчиев: Това нещо
излезе, мисля, че препечатката, пълната
– в „Шипка” излезе преди около … не
повече от две седмици, мисля, че по-малко
време от две седмици. Николай Колев
написа едно писмо и то беше връчено на
главния редактор на „Септември”. Но
то беше кратко. Сега имаме становище -
отговор, на Профсъюза, което се намира
у Гагалов, и би могло да бъде прочетено.
А.
Манолова: Добре, ако
успея да влеза във връзка с него, ще го
помоля да ми го прочете.
Пл.
Даракчиев: Е, вижте, то
беше в мен, ама аз му го дадох, той като
тръгна за Стара Загора… Ами ако не
успеете, ще търсим начин…
А.
Манолова: Ще търсим
начин, да, защото непрекъснато прекъсват
телефона. (…)
(Разказът
на Пл. Даракчиев е по повод писмото-отговор
на „Подкрепа”, 7.07.1989 г., ролка № 235)
9.
Кампания в подкрепа на Откритото писмо
на поета Дамян Дамянов срещу Румяна
Узунова
Разказ
на Камен Каменов
Женски
глас: Губи Ви се гласа, просто заглъхва
на моменти… Да ви е близка слушалката…
Камен
Каменов: Става дума за няколкото
материала, които бяха отпечатани в
периода от 19 октомври до 23 октомври тази
година в „Литературен фронт”, който
вече имате, „Работническо дело”,
„Отечествен фронт”, „Вечерни новини”.
Последното, което прочетохме, е от снощи,
понеделнишки „Вечерни новини”, дата
23: Авторите на два нови материала под
общото заглавие „Ние сме с теб, поете!”
са Румен Балабанов и ген. Александър
Карастоянов, д-р на историческите науки.
В материала на Румен Балабанов - мисля,
че е читател,… ето няколко цитата от
Румен Балабановия материал: „Толкова
за тези, които искат да печелят слава,
а може би и валута от чужд прочит на свои
произведения” Друг цитат /става дума
за някои „грешки в мисленето” и т.н./:
„… Обществено-политическото развитие
на една страна не е застраховано от
грешки и трусове. Тези грешки бяха
предвиждани и признавани от българските
поети и писатели по различен начин.
Малцината „богоизбрани” да ни отворят
очите не позволяват на тези, които мислят
по друг начин от техния, да кажат своето
мнение.” – става дума за журналистите
от „Свободна Европа”, те били
„богоизбрани”, нали, така ги нарича…
„Поетът Дамян Дамянов е лишен от тая …
истина”. Друг цитат: „В исторически
аспект българският поет е свикнал да
го заплашват и дори да бъде…” Това са
цитатите от Румен Балабанов. Ало?...
Женски
глас: Чувам Ви. Да. Това са – всички –
цитати от вчера? Ало?!
К.
Каменов: Сега няколко цитата от
материала на ген. Карастоянов. … „Дамян
Дамянов в това писмо”… Той казва, че
„всяка дума на поета ехти като изстрел,
отправен към злото, всеки стих ехти като
залп срещу злото!”
Женски
глас: Ало, Ало… Бихте ли повторили,
заглъхвате…
К.
Каменов: По повод ДамянДамяновата …
„ всяка дума ехти като изстрел срещу
злото, всеки стих ехти като залп срещу
злото.” Веднага след това, обаче, на
една и съща страница казва, че тоя нежен
лирик, изпълнен с толкова много доброта
и финес, има предостатъчно основание
да отправи плесниците си – снаряди към
„онази неканена дама, която се стреми
да играе … роля из софийските улици.”
Тука прави впечатление генералския
начин на писане – с много изстрели, с
много снаряди… Друг цитат: „Нека Дамян
Дамянов да съхранява в себе си добротата…”
Женски
глас: Ало!... Само за секунда спрете.
К.
Каменов: Друг цитат от писмото на ген.
Александър Карастоянов, което е
озаглавено: „Честно, смело, искрено”.
Цитат: „Поетът Дамян Дамянов е съхранил
в себе си добротата на времето, останал
е честен, за да може с такава епична
ярост да ненавижда злото.” Мой коментар:
останал е честен - да, но може би само е
„останал” някъде в `50е години… Друг
цитат: „В нашата столица се провежда
Европейски екологически форум. И това
е чудесно!” Това заключение и информиране
на публиката какво става в столицата
от страна на генерала предизвика много
смях… Но както и да е… Накрая генералът
заявява: „Аз и моите приятели сме с него
– с Дамян Дамянов!” Ами как биха могли
да не са с него?! Във всеки материал на
„Новини” има един пасаж – от редакцията,
нали…
Женски
глас: Ало?!… - пак в „Новини”, нали?!
К.
Каменов: Пак в „Новини”. Ето едно
малко пасажче, от редакцията: „Научихме,
че в дома му, става дума за дома на Дамян
Дамянов, са се обаждали да го поздравят:
философът Здравко Тунов, Митев,
представители на Градския съвет на
Профсъюзите в Смолян, Коста Странджев,
Иван Цветков, Васко Жеков, Георги Тъпчев,
Никола Инджов, Славчо Първанов, Гинка
Стоева, Петър Павлов и много други.”
Кои са те, никой не знае! Прави впечатление,
че най-сериозните, силните – ако може
въобще да са силни тия материали, са
отпечатани в органа на ЦК на БКП
„Работническо дело” и в органа на
Градския комитет на Партията „Вечерни
новини”. Чувате ли? … Добре… За „Новини”:
Главен редактор на „Новини” е Васил
Гаджанов, който доста дълго време и
доста успешно води програмата „Лъч”
– това е милиционерската програма на
Българска телевизия, и той доста активно
се бори с нелегалните продавачи на
автомобилни вентили и т.н. Доста витиеват,
начетен човек е всъщност Гаджанов.
Всъщност той беше зам. главен редактор
на „Отечествен фронт”, и в момента,
както ви казах, е шеф на „Вечерни новини”.
Това е просто за изясняване на …
Женски
глас: Ало, ало?!… Намеси се друг
разговор… Затворете… Включвам…
К.
Каменов: Генералът, ето тука пише, че
Румяна… Така, продължаваме… Та ставаше
дума за генерала, и ако знанията ми
отговарят на действителните, той трябва
да знае и да си спомни, че и неговото
семейство е понесло в достатъчна степен
последиците от сталинизма и подобна
идентификация и изравняване на Партия
с Родина… Става дума за ген. Карастоянов,
син на Георгица Карастоянова, която е
участвала във ІІ световна война на
страната на Съветската армия… Чувате
ли ме?... Има голяма вероятност хора като
ген. Карастоянов, Румен Балабанов и
другите посочени дотук, и Дамян Дамянов,
когато перестройката, преустройството
дойде, дали те със същата такава жар,
със същия патос ли ще се включат вече в
преустройството? Едва ли…, но няма да
се учудя, ако тогава пък не започнат да
пишат тогава хвалебствени статии за
задграничната, … за българската
редакция... Същото е характерно за нашата
тотална безгръбначност, която явно
доста добре … ни е присадена. Става дума
много често във всички тия материали,
даже в материала на „Отечествен фронт”,
извинете – на „Работническо дело”, …
но… е прав, което за съжаление не са
признали тука… много се набляга …
Женски
глас: Ало, ало, ало! Заглъхнахте!
К.
Каменов: Прави впечатление в тия
всичките издания – от 19и до 23и октомври,
някои от тях не са признали просто,
правят се едни такива забележки относно
„постановката на гласа, артикулацията”
и други технически детайли в предаванията
на западните станции. /…/ да го коментираме
тук. Та западните станции явно нямат
огромния избор от кадри, както партийните
медии. Партийното Радио винаги може да
намери…
Женски
глас: Ало, ало?!… Загубихте се!…
К.
Каменов: Става дума, че за разлика от
партийните ни медии, западните станции
нямат възможност за такъв голям избор
на кадри. Радио София например винаги
може да намери випускници от Театралния
институт ВИТИЗ за говорители. Това и
прави. Но факт е, че българските редакции
в чужбина нямат такъв богат избор. Знаете
ли, даже си представих една „фантастична”
смяна на журналисти – от Българска
телевизия да отидат в западни средства
за масова информация…
Женски
глас: Ало!… Загубих Ви!…
К.
Каменов: Представих се журналисти от
Българското радио или от Българската
телевизия да отидат на работа в чужда
радиостанция или чужда телевизионна
компания. И си помислих: „А колко ли от
нашите журналисти, които са свикнали в
общи линии да повтарят директиви, ще
издържат на работата там?!” Това в кръга
на шегата, разбира се…
Женски
глас: Понеже много слабо Ви чувам, аз
спирам!...
(24.10.1989
г., неизлъчено, ролка № 81)
