Част II, глава IV (2)

Продължава
от
тук
<<<<

Разговор с Петър Манолов

Р.Узунова: Здрасти, добре ли сте? Възстановявате ли се?

П.Манолов: Да, много бързо.

Р.Узунова: Имате ли достатъчно сили да направим едно интервю?

П.Манолов: Да, имам… След прекратяването на гладната стачка ми задигнаха … за ВВС, което не мога да им простя… Тогава сигурно не беше на ниво това интервю, защото аз …, защото основната битка тогава беше изнесена от радио „Свободна Европа”.

Р.Узунова: Радвам се много. Няма значение, има време, има време да направим едно интервю. Един момент да видя машината как работи… Секунда само, така… Ало, ало?!… Аз чувам, само да видя дали записва… Ало, ало… Мисля, че е добре…Добър ден, Петър Манолов на телефона? Румяна Узунова се обажда от радио „Свободна Европа”.

П. Манолов: Здравейте, Узунова.

Р. Узунова: Радвам се, че всичко свърши благополучно. Възхищавам се на куража ви. Тъй като толкова много наши слушатели питаха за Вас, нека да започнем от начало. Дано имате сили да направим това интервю. При първите ни разговори Вие разказахте за своя живот, за първите си две стихосбирки, затова, че след това се трупа поезия вкъщи и никой не я отпечатва. Бихте ли каза ли първо няколко думи по този първи повод – за книгите Ви, за натрупаните стихотворения вкъщи и за желанието Ви да създадете независимо списание.

П.Манолов: Как да Ви кажа, някак си самите взаимоотношения между редакциите и поетите и писателите се изродиха: там винаги трябва човек нещо да се съобразява дали ще мине… Самата обстановка в някои редакции – имам пред вид тука „Тракия”, а и някои други, и столични – тя беше ненормална, те посрещаха /или може би само това не е било от отдавна ..., и имам чувството, че не само с мене/, те посрещат своите сътрудници едва ли не като врагове, които искат да им пробутат нещо, да отпечатат нещо, което е провокационно... И много ме занимаваше този проблем - за взаимоотношенията на работниците в списанията и самите автори, и исках даже, в желанието за създаване на списание „Слухове” като че ли имах желание да създам една атмосфера, в която да може да се разговаря ...

Р.Узунова: ... да има различни мнения, различни становища; доколкото разбирам не желанието да публикувате своята собствена поезия, а желанието да помогнете да се създаде една атмосфера на различни становища, на различни…, на плурализъм, всъщност.

П.Манолов: Да, разбира се. И на нормални взаимоотношения, като тези взаимоотношения пък от своя страна да имат, колкото и малко да е, някакво оздравително значение за националния духовен климат.

Р.Узунова: Да, разбирам напълно, и докъде стигнаха преговорите Ви със съответните власти за издаване на независимо издание тогава и досега?

П.Манолов: Никакъв отговор още нямам от тези власти. Започнах на ръкопис, т.е. на ръка с мастило, на ученически тетрадки от по 40 страници, за повече нямахме възможност, търсих хора, така, с хубави почерци – все пак да има вид списанието, но там тези неща, които се случиха на 11и, прекъснаха дейността...

Р.Узунова: Така, да се върнем тогава към този етап, в който Вие решихте да се присъедините към Дружеството за защита на правата на човека в България, кое Ви накара да се присъедините към него, да вземете дейно участие и да станете секретар на това Дружество?

П. Манолов: Секретар?! Аз бях избран за секретар... Всичко около мене ме тласкаше към това Дружество. Не само мене, а и много хора, дори аз не намирам голяма разлика между тези, които идват сега – забележете, нашият брой далеч надхвърля вече 300. Всички тези млади хора са водени като че ли от същото, от което и аз бях воден през ноември миналата година.

Р.Узунова: И към кого се обърнахте за влизане в Дружеството?

П.Манолов: Обърнах се към неговия Председател, Илия Минев.

Р.Узунова: И бяхте избран за секретар и работната документация на Дружеството беше при Вас, така ли?

П.Манолов: Беше при мене. Аз, най-напред се опънах на това да бъда, т.е. противях се да бъда секретар, защото нямах юридическо образование, мислех, че човек на такава длъжност трябва да бъде юрист, но... членовете на Дружеството настояха.

Р.Узунова: Нарочно обръщам внимание на този въпрос, защото както знаете, в пресата някъде Ви наричат „самозван секретар”. Както и да е... И така, да се върнем на този, така да се каже, фатален ден – 11 януари. Какво точно се случи?

П.Манолов: ... нахълтаха около, не знам броя им колко, но сигурно бяха над 12 човека, показаха разрешение за обиск ...

Р.Узунова: Видяхте ли кой е прокурора?

П.Манолов: Да.

Р.Узунова: Бихте ли казали името му?

П.Манолов: Това е..., в момента излезе ми от главата. От Пловдив е прокурорът.

Р.Узунова: Да, Вие сте били толкова смутен тогава. И какво стана, какво направиха?

П.Манолов: Попитаха ме за оръжие – може би така се постъпва при всички обиски, изправиха всички до стената ...

Р.Узунова: Изправиха ви до стената?

П.Манолов: Да, до стените на стаята ...

Р.Узунова: Колко души бяхте вътре, от Дружеството?

П.Манолов: Пет или шест.

Р.Узунова: И всички ви изправиха до стената, и после?

П.Манолов: Да, а мене ме изведоха в хола - да не контактувам с другите, и ме държаха, докато завършат обиска в стаята. И после ме повикаха при себе си, за да ... в стаята, в която се извършваше обиска, за да отмятаме там разните бележчици, разните неща от документацията, която беше вече натрупана за конфискуване.

Р.Узунова: Така, след това? Извинете, че така следователски Ви разпитвам, но слушателите искат да знаят фактите, истината.

П.Манолов: Да, след това изведоха участниците един по един, изведоха ги навън от сградата – аз не можех да питам, не ми беше разрешено, пък и да питам, кой ли ще ми отговори къде ги водят,… и продължи обискът с тези там, поемните лица, които бяха двама, взети от спирката и другите служители; продължи обискът на етажа, след което ме накараха да се подпиша на дотогавашния обиск и ни изведоха и нас. После обискът е продължил в работната ми стая, която е долу, на приземния етаж, е продължил в мое отсъствие.

Р.Узунова: А Вас Ви заведоха къде?

П.Манолов: Мен ме заведоха в Областното у-ние на МВР, държаха ме там, в някакви канцеларии няколко часа ...

Р.Узунова: И доколкото знам, още там Вие сте решили и обявили гладната стачка.

П.Манолов: Да, да. Още, ... ние когато тръгнахме от София, имахме среща с кореспонденти на „Монд” и „Либерасион”. Бяхме се уговорили с тях, че ако на другия ден, когато правим Програмата, работим върху Програмата и Устава на Дружеството, ако ни арестуват, всички ние ще влезем в гладна стачка. И всеки, разбира се, след като ни задържаха, всеки се сети, си припомни това нещо… И през ум не ми е минало, че някой ще забрави тази, така да се каже, уговорка за солидарност.

Р.Узунова: Така, и на 11и започна гладната стачка. През това време телефонът Ви беше прекъснат ...

П.Манолов: Беше прекъснат, да. Трябваше да се обадят от „Монд” и „Либерасион” в 2 часа; телефонът звънеше, звънеше в 2 часа в стаята, където се извършваше обиска, но никой от нас нямаше право да го вдига.

Р.Узунова: В какъв случай „нямаше право да го вдига”, имаше милиция у Вас?

П.Манолов: Да, да.

Р. Узунова: От колко до колко, от кога до кога?

П.Манолов: Ами, докато траеше обискът.

Р.Узунова: А през това време звъняха телефоните...

П.Манолов: ... когато мене ме изведоха, още четири часа сигурно са останали долу...

Р.Узунова: Така, а кога беше прекъснат телефона? Същия ден или на другия?

П.Манолов: На същия ден е бил прекъснат.

Р.Узунова: Какви са юридическите основания да се прекъсне един телефон? Надяваме се, че Вие сте си плащали редовно таксите?

П.Манолов: Да, да, редовно – съвсем наскоро даже бях платил последната такса.

Р.Узунова: В такъв случай сега, когато отново включиха телефона, дадоха ли Ви някакви обяснения?

П.Манолов: Не, с този, който отговаря за ..., с Георги Пенев, който отговаря от Областното управление за интелектуалците и свещениците?

Р.Узунова: В какъв смисъл „да отговаря”?

П.Манолов: В смисъл, отговорник към Държавна сигурност..., ние му казахме… Той ни каза, че това не е тяхна работа, тъй като с телефона се занимават пощите; на нас ни беше много добре ясно, че това е тяхна работа. Ние не се обърнахме към пощата. И те после, някак си, ... тихо-мълком, че уж някакъв наш познат се помолил там, и се обърнал към тях и прочие.

Р.Узунова: Може някой да се е обърнал, но той се е обърнал, за да бъде прекъснат телефона.

П.Манолов: За това нищо не се знае. За второто знаем кой се е обърнал, за да бъде пуснат телефона, но за първото – не.

Р.Узунова: Искате да кажете или не искате – кой се е обърнал?

П.Манолов: Не.

Р.Узунова: Добре, както и да е. Така. Да вървим, както се казва, хронологически: И така, Вие започнахте гладната стачка, безсрочна гладна стачка, твърдо решен да изпълните тези условия, които сте поставили. Първоначално, сигурно, първите дни, не е било толкова шумно около Вас, тоест не са могли хора да се свържат с Вас; как се чувствахте в първите дни?

П.Манолов: Добре, добре се чувствах; и физически и психически се чувствах добре ...

Р.Узунова: Кога настъпиха, такива, пристъпи на слабост, физическа?

П.Манолов: В последния ни разговор, ако си спомняте ...

Р.Узунова: Тогава бяхме направили среща, ако си спомняте, и Вие не дойдохте... в понеделник…

П.Манолов: Не можех да дойда, защото много бързо започнаха да ми омекват крайниците… Просто не можех – не че някой ме е спирал, не можех да дойда. Тогава започна и набирането на ацетон в кръвта.

Р.Узунова: Да, да, да – то е опасно, то е отрова, ацетона.

П.Манолов: Това вече започна да влошава положението ми. Веднага след нашия разговор, аз бях взет с кола - като се прибрах - от къщи, и с мене проведоха четири часа и половина литературен разпит.

Р.Узунова: Литературен разпит? От кого?

П.Манолов: От Василев, от моя постоянен следовател.

Р.Узунова: Да, и в какъв смисъл „литературен”?

П.Манолов: Ами върху ... творби, които съм написал, които може би всичките си имат преработки, защото аз никога не мога да препиша още веднъж книгата си, без да променя нещо.

Р.Узунова: Въз основа на какво този следовател ще се интересува от ръкописи, които Вие не сте предложили за печат? Къде е законната основа на това?

П.Манолов: Ами, като че ли нямаше законна основа, а по-скоро някакво любопитство ...

Р.Узунова: Следователят има право да проявява любопитство само за нещо във връзка с делото?!

П.Манолов: Вижте какво, направи се опит... – т.е. това беше първият етап от победата – да ми бъдат върнати онези неща, които могат да се отнесат само към чистата литература, т.е. всички поетични текстове, в книги или като отделни цикли, като отделни стихотворения – всичко, което по някакъв начин приличаше на поетична реч.

Р.Узунова: Един момент. Ще Ви обърна внимание, че един български писател, който е юрист по образование, обърна внимание, че е незаконно, т.е. противоречи на писаните закони, в печата да се публикуват Ваши произведения без Ваше съгласие. Става дума за цитатите, които бяха – дългите, просторните цитати – които бяха отпечатани във вестниците. Какво мислите Вие по този въпрос?

П.Манолов: В този смисъл, в. „Работническо дело” е подсъден. Защото на този литературен разпит от четири часа и половина, със следователя ... истината е, че беше филмиран на видеокасета... след завършването на този литературен разпит…

Р.Узунова: Така ли! Това е нововъведение. Един момент, откъде сте сигурен, че всичко това е филмирано на видеокасета? Имаше камера в кабинета?

П.Манолов: Да, имаше две камери, и аз протестирах срещу тях, но Василев ми показа членове от официалния Кодекс, от процесуалния Правилник, който позволяваше запис на магнетофон и на видео.

Р.Узунова: Използвани ли са тези записи досега, нещо по телевизията да са го излъчили?

П.Манолов: Доколкото разбрах, при втория разпит, който вече не беше литературен, аз протестирах срещу появата на тази апаратура отново срещу мене, защото при първия, при литературния разпит много ми пресъхваше устата и аз непрекъснато исках вода. Организмът е обезводнен, и после и това засилване на ацетона...

Р.Узунова: То си е нормално, нормално е това – доколкото си спомням, тогава бяхте, 22ия, или 23ия, или четвъртия ден?

П.Манолов: 24ия. ... исках вода; после доколкото разбрах, е бил премахнат моя текст и заменен с дикторски, и дикторът е обяснявал, че всъщност аз не пия вода, а пия концентриран лимонов сок с мед.

Р.Узунова: За да се каже, че сте прекратили...

П.Манолов: Че няма никаква гладна стачка. След завършването на този литературен разпит, ми бяха върнати литературните произведения, и аз подписах декларация, че няма да ги разпространявам – че ще ги разпространявам само по установения в страната ред, т.е. чрез списания, вестници и т.н. И след като аз подписвам тази декларация заедно с Василев, и той е подписан там на същата тази декларация, след ден или след два тези текстове се появяват по страниците на в. „Работническо дело” и отпечатани по всички централни вестници, и обсъждани по всички събрания на първичните партийни организации.

Р.Узунова: Вие попитахте ли г-н следователя на какво законно основание е предал неща, които за него, като веществени доказателства, няма право да предава на печата; това също е незаконно. Попитахте ли го?

П.Манолов: Попитах го, когато протестирах и срещу тези, „очите” на видеокамерите. И той каза, че така, те решават какво... те, въобще, „ и ножът, и хлябът е във вас, разбира се”… Казвам: „Щом и ножът, и хлябът е при вас, разбира се, че вие решавате.” – аз тогава му казах, че протестирам срещу подобна употреба.

Р.Узунова: Нещата, изнесени от контекста може да звучат съвсем другояче – някои думи, извадени от вън, могат да са реплики на отрицателен герой, биха могли да са нещо друго ..., не може така да се вади от контекста...

П.Манолов: Да, но знаете ли, получи се така, че аз, тези текстове ... те са от една купололическа поема…

Р. Узунова: Каква поема?

П. Манолов: Купололическа поема „За хор и глас на жена”. Тя се появи, там, по повод на тези, на фашисткото сдружение, което бяха направили в Дружеството на писателите, под ръководството на Петър Анастасов срещу мене, за да ме ликвидират просто, психически, за да ме очернят, измърсят и т.н. И аз се върнах и направих тази поема, като тя се състои от 14 страници, в които една жена говори за радиоактивността на децата и за техните ...

Р.Узунова: Както и да е – не сте длъжен да давате обяснения...

П.Манолов: Не, искам да Ви кажа – има нещо символично в това. Тези страници бяха предназначени да облекчат измърсителите ми как да ме наричат, разбирате ли? Да не си напрягат мозъците как да ме наричат те.

Р.Узунова: А, това е как биха могли да Ви наричат те ...

П.Манолов: Как биха могли да ме наричат те. Жената казва: „Петър, те казват за тебе”, или, „те биха могли да кажат за тебе”, „нищо чудно, те даже да казват за тебе” ...

Р.Узунова: Това е много важен момент.

П.Манолов: И с тези купололически текстове, всъщност аз ..., нали, жената казва как ме наричат, как може да ме наричат, как ще ме наричат.

Р.Узунова: Те биха могли да кажат за вас това и това.

П.Манолов: Да. Това и това.

Р.Узунова: Това създава съвсем друга представа за нещата. Един момент, как преценявате постъпката на тези 40 пловдивски писатели, които написаха това писмо и отпечатаха това писмо – това недостойно писмо. Между впрочем, между тях не са Генчо Стоев, няма го Иван Николов, Георги Алексиев и Александър Бандеров...

П.Манолов: …Добромир Тонев, Минко Танев, мисля че и Йордан Вълчев.

Р.Узунова: Прави чест на тези хора. Те не са запяли в общия хор.

П.Манолов: За останалите, нали, можем да не говорим.

Р.Узунова: Да, да, разбира се. Един момент – кога започнахте да усещате това чувство, това сигурно много приятно чувство как хората се обединяват, как се създава една атмосфера на солидарност, как искат да Ви помогнат ...

П. Манолов: Още когато Блага изпрати хора да видят какво е състоянието ми…

Р.Узунова: Кои дойдоха?

П.Манолов: Няма да казвам имена. От хората, които изпрати Блага, получих първия кураж, така да се каже. И после дойдоха Валери Петров, Радой Ралин, Светлозар Игов и Любен Петков. После дойде и Йордан Вълчев. Дойдоха и други хора. В деня пък на самата победа, когато върнаха всички ръкописи, като се върнах от Следственото, и заварих тук Янаки Петров.

Р.Узунова: Той написа такива трогателни думи за Вас. Когато ги диктуваше по телефона, трябва да Ви кажа, че плачех.

П.Манолов: И аз не искам да се издавам чак дотолкова, щото не ми прилича.

Р.Узунова: Ах, то е толкова човешко – сълзата е едно от най-човешките неща.

П.Манолов: Подкрепата, която получих, текстът, който беше прочетен и текстът на Биню…, изобщо изведнъж, Румяна,… сякаш след това нито аз, нито тези хора вече можеха да бъдат същите, т.е. ние нямахме право на егоцентризъм в тази степен.

Р.Узунова: Това е един катарзис, разбира се.

П.Манолов: Да, стана някакво прераждане. Не знам, да не излезе шаблонно, но наистина стана някакво прераждане.

Р.Узунова: Искам да Ви попитам и нещо друго: за Вас се застъпиха доста чуждестранни ПЕН клубове. На българския ПЕН клуб председател е Лиляна Стефанова, а в ръководството е Вера Ганчева. Доколкото знам, Вера Ганчева Ви е посетила в качеството си на представител на българския ПЕН клуб. Какво говорихте с нея, какво говори тя с Вас?

П.Манолов: Ами, срещата не беше от най-приятните. Още не се знаеше дали ..., как ще завърши, дали ще завърши с..., не се знаеше изхода от всичко това.

Р.Узунова: Да, и в качеството си на член на ръководството, Вера Ганчева какво Ви каза?

П.Манолов: Вера Ганчева, много изненадващо за самия мене и за един поет, който беше тук – казва се Георги Спасов; и Вера Ганчева шест или седем пъти повтори, че „каквото повикало, това отвърнало!”. Което поне в случая беше като говорене за въжето в дома на обесения. Много, много неадекватност имаше в това, в тази реплика. Аз се обърнах към нея и към Атанас Кръстев и казах, че в края на краищата това, което правя аз, го правя и за да бъдат неприкосновени и нейните ръкописи, нейните там светая светих, както и на Атанас Кръстев. И тя ми отвърна, че тя не пише такива неща, и че при нея няма какво да се намери такова. И имаше неадекватност ...

Р.Узунова: А Лиляна Стефанова, в качеството си на председател на българския ПЕН клуб, проявила ли е желание да се срещне с Вас, да говори с Вас?

П.Манолов: Не. Не е проявила. Но по думите на Вера Ганчева разбрах, че основната тяжест върху моето .., върху прекратяването на това, на... т.е. примиряването и връщането на ръкописите, за това има заслуга българският ПЕН клуб, в което така, малко се усъмних и аз, пък и другите…

Р.Узунова: Т.е. Вера Ганчева твърдеше, че българският ПЕН клуб е въздействал върху властите да Ви върнат ръкописите?!

П.Манолов: Да върнат, да ... Но то беше станало вече такъв, много по-голям процес, който надхвърляше дейността на българския ПЕН клуб.

Р.Узунова: А знаете ли какво е участието за този добър край на Председателя на Съюза на българските писатели Любомир Левчев?

П.Манолов: Не, не знам. Но знам, че в петък, в решаващия ден, той имаше среща с училище „Димитър Благоев”, с ученици, с читатели, може би...

Р.Узунова: Да, къде е у-ще „Д.Благоев”, в Пловдив или София? Любомир Левчев имаше среща с тях, и какво?

П.Манолов: В Пловдив. Нямам информация как е минало – аз съм любопитен да знам как е минало там литературното четене.

Р.Узунова: Да, наистина любопитно.

П.Манолов: Или може би не четене, а разговор е имало всъщност.

Р.Узунова: Защото по това време много ученици се обаждаха да питат кой е Петър Манолов, рецитирайте ни негови стихотворения, защото, казва, утре, вдругиден или кога имали събрания, комсомолски, на които да „обсъждат”, да... Дали са го попитали, е интересно...

П.Манолов: Нямам информация.

Р.Узунова: Били са при Вас и представители на БЧК. И какво?

П.Манолов: Бяха, да. Ами, следяха състоянието, пък точно тогава имахме резултати от изследване на урината, и те, така професионално, видяха как са нещата, направиха ми преглед и казаха, че това е, всъщност, краят на поносимостта, нали.

Р.Узунова: На втория период. Оттам нататък вече е третият етап, който ...

П.Манолов: Да, може би ще започне вече и разграждане на мускулна тъкан, и ще има необратими процеси, както потвърди и д-р Тренчев.

Р.Узунова: О, забравих да Ви попитам следното: в България има и официално Дружество за защита на човешките права. Някой от тях да дойде да види какво е Вашето положение, да защити правата Ви? На Константин Теллалов ….

П.Манолов: Не, никой не дойде, но казаха ми, че се е застъпил този, К. Теллалов. Казаха ми, че той също е изиграл голяма роля в ...

Р.Узунова: Когато ние опитахме оттук, от редакцията, да се обадим, в редакцията казаха, че никой нищо не знае. Както и да е...

П.Манолов: После някой ми каза, че в БТА, или как, е имало съобщение, че голяма заслуга за разрешаване на проблема има, мисля, че помощника или заместника на...

Р.Узунова: Аз мисля, че най-голямата заслуга има проявената човешка солидарност. Вие как мислите?

П.Манолов: Да, да, и многобройните телеграми, които непрекъснато пристигаха от всички краища на България, писма и обаждания чрез изпратени лица – някой се обажда по телефона на свой познат, който пък идва да остави бележка било под вратата и т.н. Това беше най- ..., виждате ли, това беше толкова спонтанно, че никой не би могъл да си го присвои.

Р.Узунова: А пощата не Ви беше прекъсвана, както телефона, така ли?

П.Манолов: Не беше. Писмата идваха. Телеграмите идваха също.

Р.Узунова: През тези трудни 32 дни, писали ли сте стихове?

П.Манолов: Не, не.

Р.Узунова: А усещате ли да Ви сърбят пръстите? Искам от Вас обещанието, първото стихотворение да го прочетете на мен. Обещано?

П.Манолов: Добре. Добре… Имам само нахвърляни неща, но то е една особена ..., колкото тялото отслабва, толкова ...

Р. Узунова: …духът се пречиства?

П. Манолов: /.../ умствена мощ. Дори и сънищата, дори и звуците, които достигат до съзнанието, дори усещанията – всичко това е по-различно, по-различно.

Р.Узунова: Аз говорих с един човек – няма да кажа името – който Ви беше виждал в последните дни и каза, „толкова е твърд, толкова упорит, и в такова еуфорично състояние ...”

П.Манолов: Това е хубаво състояние и … защото аз не знаех как ще завърши всичко, затова и се родиха някои неща.

Р.Узунова: А ако не бяха отстъпили?

П.Манолов: Ами нямаше начин за отстъпление...

Р.Узунова: Не, не, аз Ви питам Вас лично: ако Те не бяха отстъпили, Вие щяхте ли да отстъпите?

П.Манолов: О, аз се готвех за 60 дена.

Р.Узунова: Какви 60 дена?! 60-тия ден… (тук лентата свършва)

(18.02.1989 г., ролка № 143)

Обръщение на Петър Манолов до Ал. Блох, вицепрезидент на международния ПЕН клуб

Р. Узунова: Включвам, готово…

П. Манолов: „До вицепрезидента на международния ПЕН клуб, г-н Александър Блох, гр. Амстердам, Холандия; Пловдив, 12 май, 1989 г.; Уважаеми г-н Блох, Научих, че международния ПЕН клуб е благодарил на председателя на българския ПЕН център Лиляна Стефанова за застъпничеството й пред българските власти по повод моята гладна стачка през м. януари – февруари 1989 г. Вашето отношение към моя случай ме трогна, и Ви моля да приемете горещите ми благодарности, заедно с едно доуточняване, което надявам се да Ви заинтересува. По време на отчаяната си защита чрез гладна стачка аз получих морална подкрепа от светила на съвременната световна и българска литература като Кърт Вонегът, Айзък Азимов, Ален Гинзбург, Норман Мейлър, Уйлйам Страйн, Хортен Скалишър, Ренета Верние, Валери Петров, Радой Ралин, Блага Димитрова, Георги Мишев, Желю Желев, Марко Ганчев, Иван Коларов, Йордан Вълчев, Любен Петков, както и от десетки други интелектуалци, протестирали поименно срещу произвола на репресивните органи. В моя защита се обявиха и издатели и литературни посредници в САЩ, международната федерация за правата на човека във Франкфурт-на-Майн, Комитетът за защита на журналистите в САЩ, учени, юристи, общественици, както и много обикновени чуждестранни и български граждани. Благодарността ми към всички е неизказано голяма, защото усетих духовната мощ на просветеното човечество и това укрепи силите ми за победа. На 31ия ден от моята гладна стачка бях посетен от член на ръководството на българския ПЕН център. Тягостно впечатление остави това посещение както у мене, така и гостите ми, сякаш пратеникът дойде да внесе атмосфера на неприязън и враждебност с многократното повтаряне на фразата: „Каквото повикало – такова отвърнало”. Г-н Блох, ето в това се изразиха грижите на българския ПЕН център към мене. Л. Стефанова, до която е била адресирана благодарността Ви, няма участие и принос в защита на законните ми искания. Напротив, като главен редактор на в. „Литературен фронт”, тя насърчи недостойни публикации против инакомислещите български поети и писатели, обявили се открито в моя защита. За справка е достатъчно е да се разгърне бр. 6 на споменатия в. „Литературен фронт” от 9 февруари т.г., за да не остане и сянка на съмнение върху твърдението ми. Ето защо мисля, че адресът на Вашето благодарствено писмо е неточен. Позволих си да се обърна към Вас чрез българската редакция на радиостанция „Свободна Европа” с това Открито писмо, за да се знае истината сега, защото нейното премълчаване не е от полза за преустройството. Пък и не на последно място, едно такова премълчаване ще бъде обидно за онези български интелектуалци, които изживяха и продължават да изживяват неприятности заради застъпничеството си. Тези интелектуалци, а не ръководството на българския ПЕН център бяха хората, които действително застанаха зад хуманистичните принципи, залегнали в основата на световното писателско сдружение. Моля Ви още да благодарите на ръководствата на американския, полския и френския ПЕН центрове с чието решително застъпничество аз можех да устоявам в битката, за да получа иззетите ми при обиска на 11 януари 1989 г. ръкописи. Приемете и личните ми благодарности към Вас и към ръководството на международния ПЕН клуб. Сърдечно Ваш, Петър Манолов.”

Р. Узунова: А откъде вие, Петър Манолов, знаете, че такова писмо е получено?

П. Манолов: от Блага Димитрова.

(15.05.1989г., ролка № 149)

б) Подкрепата

Разговор с Блага Димитрова

(…) Блага Димитрова: Пуснати са.

Р.Узунова: Пуснати са, обаче, обвинението продължава?

Бл. Димитрова: Сега ще видим дали ще продължи. Не се знае, но… да видим как ще бъде... Сега, в очакване на голямото посещение на Митеран, …да видим.

Р.Узунова: А бе ти чу, както казвах на Данчо, даваха снощи по френската телевизия интервю с Петър Манолов. И той показва стаята, която му е опустошена. Всичко, ръкописите му, които са прибрани и заявява, че от 11 е започнал гладна стачка.

Бл. Димитрова: Да, да, и ние чухме за това. И той не нарушава стачката. Това, макар че е на свобода, продължава.

Р.Узунова: Днеска е 17 – значи 5-ти ден. И жена му се е присъединила към него! Ще продължава стачката, докато му върнат ръкописите и целия архив.

Блага Димитрова: Да, да.

Р. Узунова: Щели да го … съдят не по чл. 273, а по чл. 108, като чл. 273 е само до две години затвор, а другият е по-лош, 108ми, до пет години затвор…

Бл. Димитрова: Да. Това не го знаехме. А с какви обвинения?

Р.Узунова: Ами още обвиненията са тези, които са в пресата, печата и по телевизията. Тепърва събират - може би архива му и за това го държат, да търсят някакви доказателства…

Бл. Димитрова: Ами ще имаме предвид, ще видим. Но още се надяваме, че ще надвие здравия разум. Ще видим…

Р.Узунова: .... Блага, би ли казала няколко думи в подкрепа на Петър Манолов?

Бл. Димитрова: Виж какво, чакай, ще ти кажа. Искам лично да се срещна с него. Нека да направим тая среща. Може би аз ще отида в Пловдив да го видя и тогава ще кажа неща, които… лични впечатления имам, разбира се.

Р.Узунова: Добре.

Бл. Димитрова: Защото това е един поет, който е много интересен.

Р.Узунова: Да, имам му стиховете.

Бл. Димитрова: Имаш ли двете му книги?

Р.Узунова : Не. Само "Сто кръпки" и няколко стихотворения, които той ми прати.

Бл. Димитрова: Аха. Той има една книга, първата му книга: "Докато стана пясък", тя е интересна, също и така за него мога да поговоря, но нека да имам, много те моля, лични впечатления. След като си замине, нали "големия гост", и така, да видим как ще бъде хавата.

Р.Узунова: Да ... защото, нали е в гладна стачка в момента, аз сега ще му се обадя по телефона на него.

Бл. Димитрова: Аз му имам телефона. В Пловдив. Имаш ли го?

Р.Узунова: Да, да, имам го.

Бл. Димитрова: На няколко пъти се опитвам, но никой не отговаря.

Р.Узунова: Ами и с мен беше така. Знаеш ли, и с теб колко пъти се опитвах да се свържа, и с него…

Бл. Димитрова: Аз ще се опитам с него лично да се видя и тогава да направя едно представяне: какъв е поетът, щото да не останат с впечатление, че е някакъв, така, случаен. Той си има своето място в новата българска поезия и искам …, една характеристика да направя за него, премислена, не така случайно, нали... да имам и последните данни. Това ще стане в близките дни.

Р.Узунова: Добре, добре.

Бл. Димитрова: След 19, след като си замине… (Фр. Митеран).

Р.Узунова: Да, разбирам. Няма смисъл да избягвате…

Бл. Димитрова: Той ще ходи и в Пловдив, "високия гост".

Р.Узунова: Аз сега ще звънна и на него. Мога да му кажа, че искаш да срещнеш с него, нали? Това би било подкрепа за него.

Бл. Димитрова: Разбира се. Ние се знаеме лично с него. Ами добре.

Р.Узунова: Много се радвам, че се чухме. Ще се обадя в такъв случай, като преминат тези неща, другата седмица.

Бл. Димитрова: Другата седмица… Да е нещо премислено, цялостно, не такива на парченца - на парченца, нали?

Р.Узунова: Разбирам. Тогава беше по-друго положението. По-рано, понеже, нали прекъсваха…

Бл. Димитрова: Ясно. Сега би трябвало и аз да премисля, и след всичко това, което преживяхме напоследък... Доста неща ни изопнаха нервите и… нали знаеш…

(17.01.1989 г., ролка № 92)

Декларации за гладна стачка (Петър Манолов, Вера Манолова, група членове на НДЗПЧ – българи и турци)

Р.Узунова: Румяна Узунова се обажда. Снощи по френската телевизия беше излъчено интервюто с вас. Ало? Петър Бояджиев, нали? Румяна Узунова се обажда от радио "Свободна Европа". Снощи по първа програма на френската телевизия, в 20 часа вечерта, бе излъчено интервюто с вас на френската журналистка.

Петър Бояджиев: Не с мене, как с мене?! Интервюто с Петър Манолов.

Р.Узунова: Боже, аз мисля, че говоря с Петър Манолов. Прощавай. Така, Румяна се обажда и се обаждам за записите. Дала съм четири телефонни номера и то тук ми показа друг номер... Няма значение.

П. Бояджиев: Не, не, та неговия телефон е още прекъснат - за всеки случай.

Р.Узунова: Така ли? Аз ще се опитам с него да се свържа. И така, обаждам се за тези… изявленията на Петър Манолов, на жена му. Обаждам се с техник, за да запиша…

П. Бояджиев: А, готови ли сте? Добре. Ако сте готови, и аз съм готов. Ало?

Р.Узунова: Добре, Да, да, записва. Ало.....Нищо не се чува.

П. Бояджиев: Аз сбърках, олеле, и изтрих част от началото...

Р.Узунова: Много лошо…

П. Бояджиев: (говори на френски с някого) Аз имам друго... „в България. Господин председателю, заявявам …”, Да, секунда, Румяна.

Р.Узунова: Нищо, нищо, слушам.

П. Бояджиев: Защото аз сбърках. Аз съм толкова уморен. Започвам. Айде, Румяна ще ти дам от оригиналната касета. Ще има някои фрази, разговори помежду, ти ще ги отрежеш, нали? Има излишни неща. Ти имаш нужда от три декларации само, т.е., от четири декларации. Започвай.

Юсуф Ибрахимов: „До Председателя на Държавния съвет, София, Копия: министъра на вътрешните работи - София, главна прокуратура на НРБ, международния ПЕН клуб - Лондон, българската Лига за защита на правата на човека - Рим, в. "Работническо дело" София. Заявление от Петър Манолов Георгиев, поет, живущ (адрес) Пловдив, България. Господин председателю, заявявам, че продължавам гладната стачка, обявена на 11 януари `89а година в Следственото управление към МВР Пловдив, в протест на това, че на горната дата след задържането ми и извеждането ми от вкъщи е продължен обиска и в работната ми стая. Иззети са словосъчетания, словесни конструкции, литературни откъси, незавършени и завършени стихотворения, поетични цикли, цели ръкописни и машинописни стихосбирки, новели, разкази, повести, есета, драматургични свитъци и цели драматични пиеси, части от киносценарии, завършени киносценарии за анимационни, документални и игрални филми, идеи за литературни произведения, статии, философски размишления, дневници, записни бележки, записки на сънища, разработки на разкази, религиозни, национални и етнически проблеми, получени и не изпратени писма, адреси, телефони - изобщо 30 годишен почти нереализиран литературен труд, като в копието от протокола всичко това е посочено за папки и определен брой листа. Присъствувалата на обиска Вера Бондова(?) Манолова, съпругата ми, е подписала без да има възможност да види съдържанието на изтръгнатите листа и листчета, тъй като шест лица, т.е. дванадесет ръце са разбърквали, ровили и конфискували следите от един съзидателен човешки труд. В мое присъствие описаха и изнесоха от дома ми цялата работна документация на НДЗПЧ в България, чийто секретар съм. Заявявам, че ще продължа гладната стачка докато ми бъдат върнати пълната работна документация на Независимото дружество, бъде върнато всичко, конфискувано от органите на Държавна сигурност, вкл. и пишещата ми машина; не ми бъде разрешено да се движа из страната свободно по подписаната от мен декларация на 14 януари 1989 година в Главно следствено управление, София; бъде възстановена телефонната ми връзка в страната и света, нарушена периодично по нареждане на неведоми и нецивилизовани сили. 15 януари `89а година, град Пловдив. Гладуващ: подпис.” Към него се присъединява и съпругата му Вера Пондева Манолова. „До председателя на държавния съвет на НРБ София. Копие: до министъра на вътрешните работи София; главен прокурор на НРБ София, българската Лига за защита на правата на човека в Рим, в. "Работническо дело", София. Заявление от Вера Пондева Манолова, живуща (адрес), Пловдив. Заявявам, че се солидаризирам със съпруга си Петър Манолов, поддържам исканията му чрез обявената гладна стачка и обявявам също гладна стачка, докато не бъдат изпълнени исканията му. Обявявам гладна стачка от днес, 15 януари `89а година. Пловдив. Гладуващ: подпис". Сега искам към това да прибавя и протокол… пак Заявление от членове на Независимото дружество, просто които успяха за много кратко време да се намерят... Отгоре надписите са пак същите, само че включвам и Българска телевизия. „Заявление от членове на Независимото дружество за защита на правата на човека в България. Господин председателю, заявяваме, че се солидаризираме със секретаря на Дружеството Петър Манолов и неговата съпруга Вера Манолова и заедно с тях обявяваме седем дневна гладна стачка, считано от 16 януари `89а година - годишнината от учредяването на Независимото дружество, в подкрепа на исканията им. Гладуващи: свещеник Благой Топузлиев, Зейнеп Ибрахимова Мустафова, Юсуф Хюсеинов Бабечки, Екатерина Маркова, Цветан Георгиев Златанов, Зайде Бабечка.” За напред ще има още хора, които ще се включват. Сега мога да спомена за един, който от утре - 17и ще се включи с пет-дневна гладна стачка. Това е: пак същите инстанции, "Заявление от Али Алиосманов Мехмедалиев, гр. Шумен, адрес. Заявявам, че се солидаризирам с поета Петър Манолов от Пловдив и неговата съпруга Вера Манолова и всички останали, обявили гладни стачки, като обявявам пет дневна гладна стачка, считано от 17и януари `88 година в подкрепа на всички техни искания. Гладуващ: Подпис.” Така. Това е. Ало?

Р.Узунова: Да, да, чувам. На мене ми се струва, че качеството е добро за излъчване.

П. Бояджиев: Както искате. Това Юсуф го чете. Юсуф Ибрахимов. Той беше на телевизията, имате го досието, смятам.

Р.Узунова: Той прочете всичките тези…, а не Петър Манолов?

П. Бояджиев: Манолов е изолиран, нали?! И той беше натоварен да прочете това. Петър Манолов чете по-театрално, по-поетично, по-изразително.

Р.Узунова: Току-що говорих с Блага Димитрова по телефона. Тя ми каза, че ще отиде веднага след като Митеран се върне от България, ще отиде в Пловдив да потърси Петър Манолов, да говори с него и тогава за нас ще даде едно изявление за него, което да е много подготвено, като за поет. Което е много хубаво.

П. Бояджиев: Това е добре... Пуснаха ли й телефона на Блага?

Р.Узунова: Говорих с нея, като че ли от съседната стая говореше. За пръв път след толкова време...

П. Бояджиев: Благодарение на Франция! Снощи имаше пресконференция в ..., ..то всичкия тия са подчертали, са говорили...

Р.Узунова: На правителствено равнище?

П. Бояджиев: В президентския дворец.

Р.Узунова: И кой е давал интервю? Кой е бил там?

П. Бояджиев: … (правителственият говорител) е говорил..... и е казал, че Франция е интервенирала... и така нататък, и че Президентът следи отблизо всички тези събития. Проверете много добре. Проверете всичките микрофони сега. Защото те имат ноти, те викаха посланика и т. н. Но аз тези поръчковски неща ги оставям настрани.

Р.Узунова: Сега, Петър Манолов и Димитър Томов са ми в списъка. Дано да мога да вляза и с тях във връзка и мисля, че стават за излъчване тези...

П. Бояджиев: Както решите. Аз ви давам... няма конспирация, няма….

Р.Узунова: Юсуф Ибрахимов откъде е?

П. Бояджиев: Е, той е от с. Климент, Шуменско, имат му го досието, те го знаят кой е ..

Р.Узунова: (записва) Село Климент, Шуменско, член е на Дружеството за защита на правата на човека? И него ли интервюираха?

П. Бояджиев: Снощи от Дружеството са били Петър Манолов, Благой Топузлиев…

(недатирано, но около 20.01.1989 г.; ролка № 92)

Още имена на български турци, участници в щафетната гладна стачка

Р. Узунова: Ти ще ги диктуваш или те са записани на нещо?

П. Бояджиев: Те са записани на ръка. Аз ще ти ги прочита. Ще ти дам турската част, нали? За българската ще трябва да питам Томов дали ... след половин час ще говоря веднага с него.

Р. Узунова: Българската част може и на телефона, на моя телефон да я кажете.

П. Бояджиев: Кемил Мехмедов, село Воким, Разградско, тел...; Вайдим Мехмедов Хюсеинов, гр. Дулово, адрес, тел…; Хелми Галибов Сабриев, с. Звегор, Шуменска околия, тел…; Сабри Галибов Сабриев, този е брат му, същото село, същия телефон; Ислям Алиев Рахимов, с. Звегор, Шуменско, тел…; Идриз Хасанов Мехмедов, също с. Звегор, Шуменско; Сали Алиев Усов, с. Загорице, Шуменско; Мулдин Арифов Мехмедов, гр. Тутракан, адрес; Хюсеин Халилов Хюсеинов, гр. Дулово, адрес, тел…; Анидже Ахмедова Зайналова, гр.Дулово, адрес, тел…; Хасан Рашидов Хасанов, гр. Дулово, адрес; Зеки Салиев Алиев, гр. Дулово, адрес, тел…; Редван Кязимов Мехмедов, гр.Варна, адрес, тел…; Сали Юсмив Салиев, гр. Дулово, адрес, тел…; Али Джеляли, гр. Дулово, адрес, тел…, учител; Емин Хасанов Шекилов, с. Пресека, Кърджалийско; Фиктет Ахмедов Халимов, с. Изгрев, Шуменско, фелдшер; Седаил Салиев Топузов, с.Огорци, Разградско; Хюсеин Ахмедов Сюлеиманов, с. Медеци, Кърджалийски окръг. Това са турците. А има и 14 българи. Той ми ги даде преди десет дена и тогава ми каза да не ги съобщавам. Искам да проверя при Томов… Да проверим кои да се кажат и кои не…

Р. Узунова: Ти ми каза, че те искат да се чуят имената им.

П. Бояджиев: А, първите - да.

Р. Узунова: А ти искаш да се излъчат заедно?! Защото аз исках днес да кажа първите 3 имена, а после да кажа, че има още 30 имена.

П. Бояджиев: Слушай сега. Аз веднага затварям, за да говоря с Томов. И ако той ми каже за втората част, може ти да направиш първата част… и втора - ще смесиш българи с турците.

Р. Узунова: Чакай сега! Не бързай да затваряш, има да те питам и други неща. Имаш ли телефони на този… Метцим... или нещо от този порядък? Мислиш ли, че бихме могли отнякъде или от този Комитет, където се организира в защита на Петър Манолов, да се свържем с някои хора и от тях да се вземе по някоя дума?

П. Бояджиев: Това ще бъде идеално! Това ще трябва да си го запиша и ще ти ги дам.

Р. Узунова: Запиши си с какви хора от Франция бихме могли да се свържем. Владо Костов говори френски, имаме и други да говорят френски…, защото друго прозвучава, като една независима организация или приличен човек каже нещо. Нали разбираш?!

П. Бояджиев: Ами това е много хубаво. Щом сте съгласни, аз ще ви дам.

Р. Узунова: В такъв случай аз отивам горе и ще чакам да ми се обадиш на моя номер за българските имена и ще решим какво да правим. Добре. Благодаря ти много.

П. Бояджиев: Няма нищо.

(23.01.1989 г., ролка № 49)

Обръщение към Петър Манолов от 62 интелектуалци, подписали Открито писмо в негова подкрепа

Румяна Узунова: Чети…

Блага Димитрова: „Обръщение към Петър Манолов от 62 български интелектуалци, подписали Открито писмо в негова подкрепа. Скъпи Петър Манолов, обръщаме се към тебе в един много критичен момент и в състояние на крайна тревога. След 22 дни гладна стачка организмът ти навлиза във фаза на необратими изменения. От тук нататък твоят живот е в реална опасност. Ти убеди всички, че си готов да отидеш до край. Но ти постигна повече от възможното – събуди сред нас духовна сила, взаимопомощ. Ти защити неприкосновеността на творчеството и правото на поета да я брани. Твоят риск не отиде напразно. Той тласна много хора към гражданска активност и самоотверженост. Твоите 22 гладни дни ще хранят мислеща България за много години напред. Призоваваме те настойчиво от все сърце: прекрати гладната стачка, това няма да бъде отстъпление. Ти вече постигна морална победа. Поменникът от загинали наши поети е дълъг. Нека да не се прибавя още едно име. България има нужда от живи поети и достойни хора като тебе.” Това е.

Р. Узунова: Ти днеска чу ли предаванията, които....

Бл. Димитрова: Чух. Сега, Румяна, много те моля, звънни и на Вера Ганчева, която...

Р. Узунова: Имаш ли й телефона?

Бл. Димитрова: Един момент, сега. Тя е била при него...

Р. Узунова: Да, знам. Той, Данчо, ми разказа.

Бл. Димитрова: Нещо е станало там след нейното посещение...

Р. Узунова: Какво?

Бл. Димитрова: Той бил почти готов да прекрати, но такова нещо е говорила,… ще видиш, питай я там какво е говорила...

Р. Узунова: Тя какво му била казала: “Каквото повикало, такова се обадило.”

Бл. Димитрова: Ми да. И изглежда и други работи му е говорила, нека тя да ти каже да не й предаваме думите какво... Но толкова много го ядосало това посещение, че той решил - никаква отстъпка! И ето сега....

Р. Узунова: Вера е член на българския ПЕН клуб?

Бл. Димитрова: Да. На Управата, на Управата. Председател е Лиляна Стефанова. Сега, телефонът, домашният... Служебният телефон няма нужда, днеска е събота.

Р. Узунова: Кажи ми го за всеки случай.

Бл. Димитрова: Служебният...

Р. Узунова: Нека да повторя, Блага, …

Бл. Димитрова: Е, това е. Хайде, на добър час!

Р. Узунова: Прощавай, ама и аз съм толкова нервна, че не съм напускала…, че не съм натиснала копчето...

Бл. Димитрова: А, Румяна, да знаеш какво сме да ни видиш, не мож’ ни позна. Йордан е все по-зле от напрежение…

Р. Узунова: Ама виж какво, кажи и на него, че на нас живи хора ни трябват, и на България живи хора й трябват.

Бл. Димитрова: Да, да, да. Ама няма спокойствие. То вече е такова наелектризирано всичко, че ще изгърмим. Хайде!

Р. Узунова: Ще се обадя пак. Благодаря!

(Обръщението е от 3.02.1989 г, ролка № 172)

Изявление на Блага Димитрова

Блага Димитрова: Искам да направя едно изявление по вашето радио, поради липса на възможнаст да сторя това чрез нашето радио или в пресата, както бих желала. „От момента, щом узнахме, че поетът Петър Манолов е обявил гладна стачка с напълно законното искане да му бъде върнат иззетия при обиск творчески архив, мнозина членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, както и други културни дейци, сме крайно разтревожени. Познаваме непреклонния характер на този достоен човек и поет, той е готов да отстоява до смърт своите права. Веднага започнахме, всеки по свой почин, да правим постъпки пред различни отговорни инстанции и лица, за да бъде върнат архивът на Петър Манолов. Междувременно Радой Ралин, Валери Петров и Любен Петков посетиха поета в дома му и изразиха своята загриженост пред Съюза на писателите. Държим връзка с него чрез приятели, тъй като телефонът му е изключен. Вестите са, че Петър е отслабнал много физически, но духът му е все така бодър. Предпочетохме да действаме без да се вдига шум, за да дадем един шанс на властите по-безболезнено за престижа на страната да уредят този въпрос. Надеждите ни, че разумът ще надделее, са били напразни. Затова група софийски граждани, не анонимни, а подписани, решихме да изпратим колективно писмо до държавните ръководители с настойчива молба да бъде незабавно удовлетворено справедливото искане на Петър Манолов. От председателя на Съюза на писателите Любомир Левчев, който взема присърце съдбата на поета, бях уведомена, че нещата се уреждат благоприятно, обаче се узна, че на Петър Манолов са били предадени само незначителни листчета и тефтерчета с адреса и телефони, а ръкописите не са върнати. При това положение търпението преля. Няма време – вече е 20ия ден от гладната стачка, а бюрокрацията нехае. За кой път се убедихме – нужна е гласност, широка гласност! Бюрокрацията от такт, от тихо въздействие не разбира. И колективното Открито писмо на повече от 25 интелектуалци бе разпратено до ръководителите на страната и до столичния печат.

Открито писмо на 25 интелектуалци в защита на Петър Манолов.

Ето текстът на нашето Открито писмо: До Председателя на Държавния свят и Генерален секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, До Председателя на Министерския съвет Георги Атанасов, До Председателя на Народното събрание Станко Тодоров, До Главния прокурор на Републиката проф. Васил Мръчков, До Председателя на Съюза на българските писатели Любомир Левчев, До столичните всекидневници и в. “Литературен фронт”. Обръщаме се към вас с настоятелна молба за спешно разрешение на случая с поета Петър Манолов от Пловдив. Извършено е посегателство върху неприкосновените ръкописи на писател и по този начин се злепоставя родината пред очите на цивилизования свят. Поетът Петър Манолов, автор на две книги, получили добра оценка от критиката в нашия печат, от 11 януари `89а година е в безсрочна гладна стачка, с което той защитава правата си на човек и писател, защото словото е дарба от народа за народа и никой няма право да сложи ръка върху него. Призоваваме да се върне незабавно творческия архив на Петър Манолов, за да не се стигне до трагична развръзка. Подписи: проф. Стоян Каролев, Георги Друмев, Стефан Продев, Димитър Стойчев, Христо Радевски, Александър Миланов, Георги Величков, Марко Ганчев, Иван Коларов, Благой Димитров, Мария Бойкикева, Димитър Новачков, Иван Радоев, Невена Стефанова, Михаил Величков, Елка Константинова, Искра Панова, Евгения Иванова, Жельо Желев, проф.Чавдар Кюранов, Йордан Василев, Константин Павлов, Владимир Левчев, Дуся Цонкова, Деян Кюранов, Румен Леонидов, Блага Димитрова.”

Р. Узунова: Ох, Блага, толкова е хубаво, че чак сълзи ми излязоха на очите.

(31.01.1989 г., ролка № 181)

Обръщение на Янаки Петров, поет от Пловдив

Янаки Петров: Аз слабо познавам Петър Манолов като човек. Нямам информация и в какво точно се състои работата и участието му в Независимото дружество. Но Петър Манолов е поет и то един от нашите добри поети. Към неговата съдба аз не мога да остана безучастен. Мене дни и нощи ме измъчва една страшна мисъл: ако в един такъв момент мълчим, ако не вземем отношение, каквото подобава на хора и творци, всички ние ставаме съучастници в едно самоубийство - едно самоубийство пред очите на целия народ, пред очите на световната общественост. Затова аз не мога съм безразличен. Аз искам Петър Манолов да живее и твори! Та колко дълъг и печален е списъкът на нашите трагично свършили поети - трябва ли към този списък да бъде прибавено името на още един български поет?! Затова ми е много странно не толкова мълчанието на Съюза на българските писатели - разбрах, че Любомир Левчев е правил някакви постъпки. Странно ми е мълчанието на поетите от Пловдивската група. Може би мълчанието е удобно. Но ако стане нещастие с Петър Манолов /а той вече 27 дни гладува!/, с какви очи ще погледнем утре своите деца. Не искам подло да мълча, не искам да бъда съучастник в едно самоубийство.

На всички български писатели, които досега мълчат, бих искал да кажа: срамно е да се храним от лихвите на премълчаното, безразличието е присъда не само на Петър Манолов, то е присъда над самите нас.

(7.02.1989 г., ролка № 177)

Разговор на Р. Узунова с поета Биньо Иванов

Р. Узунова: Ето, тръгна. Биньо, кажи…

Биньо Иванов: С Петър Манолов сме приятели от доста години. Не искам да приказвам за статията вчера в „Работническо дело” - ние сме израснали с такъв тип литература. Искам само да кажа текста на телеграмата, която изпратих на 30 януари до Любомир Левчев. Текстът е: “Ако се случи нещо лошо с Петър Манолов, аз ще направя точно същото! Биньо Иванов”. Това е.

Р. Узунова: Кажи и своето лично мнение като поет, като приятел, вече неофициално, не като за телеграма, а за хората, които обичат тази поезия и харесват този поет.

Б. Иванов: Какво мога да кажа, Румяна? Ние сме приятели и за приятел какво можеш да кажеш, освен че е хубав човек, че е много добър поет. Това е най-важното. И току-що чух това, дето лекарят говореше за състоянието му. И аз през тези дни се опитвах и даже се включих един път случайно, когато беше дошъл следовател от София и се включих с жена му, с Вера говорих… и след това разбрах, че с Левчев са имали среща в София оня ден…

Р. Узунова: В понеделник те имаха големи надежди за добри резултати…

Б. Иванов: Да, да, знам, че имаше. Уви, както разбирам, са били доста по-големи, отколкото трябва. Това е, което мога да кажа.

Р. Узунова: От човек, който снощи го е видял, научих, че е изглеждал много зле, с дълбоки тъмни кръгове под очите, кожата на лицето му с цвета на пръстта – сиво жълтеникава…

Б. Иванов: Да, Румяна, ти как си?

Р. Узунова: Ами горе-долу добре. Да, много се притеснявам. Така се притеснявам, че сутрин идвам на работа тук с чистачките…

Б. Иванов: А, мани, мани, абе нема що, но мисля, че това е на хубаво!

Р. Узунова: Дано, дано…

Б. Иванов: На хубаво е. Само да не се случи лошото…

Р. Узунова: Ау, да!

Б. Иванов: Румяна, мен въпросът ми е и за това ти се обаждам: да не би Левчев да е скрил тая телеграма!

Р. Узунова: О, разбира се, аз ще я излъча. Трябва да има гласност, Биньо, защото иначе… иначе е за никъде!

Б. Иванов: Да, това е въпросът… Айде, всичко хубаво…

Р. Узунова: Всичко хубаво! Обаждай ми се пак. А твоят телефон би ли ми дал, Биньо?

(записва номер) Ако напишеш стихотворение за Петър Манолов, кажи ми го!

Б. Иванов: А, нямам стихотворение засега…

Р. Узунова: Ако, ако, ако…

Б. Иванов: Айде, да си жива и здрава!

Р. Узунова: Всичко хубаво, бъди жив и здрав!

(телеграмата е от 30.01.1989 г.)

Писмо на Невена Мечкова, прочетено от Бл. Димитрова

Блага Димитрова: Невена Мечкова, бивша партизанка, преподавателка по френски език: „Познавам лично Петър Манолов и го ценя като човек и поет. Искам да присъединя гласа си към гласовете на десетките честни българи, които подкрепят протеста му чрез гладна стачка да получи целия си писателски архив, конфискуван незаконно. В борбата против фашизма ние се борихме за свободата на народа и човешките права на всеки български гражданин. Оставаме верни на тази борба и днес. София, 03 .02 . От…”

Р. Узунова: Да. Мога ли съдържанието да излъча?

Бл. Димитрова: Ама цялото съдържание искам ти да го излъчиш. Че ти е предадено и така…

Р. Узунова: Разбира се. Добре, добре.

Писмо на актьора Богдан Глишев до театрали, членове на Комитета за човешките права

Р.Узунова: Говорете.

Богдан Глишев: Аз не зная какво знаете. Интересувате ли се от текстът, който изпратих до своите колеги?

Р. Узунова: Разбира се.

Б. Глишев: Колегите са: Цветана Манева, Младен Киселов, Недялко Йорданов, Стефан Данаилов, Стойчо Мазгалов. „Уважаеми колеги, познавам и ценя обществената ви дейност. Използвам доброволното ви участие в официалния Комитет по правата на човека, за да ви помоля да вземете отношение по тревожния случай с пловдивския поет Петър Манолов и неговите другари…, /Чувате ли ме?/, които са в многодневна гладна стачка за защита на елементарните си човешки права. Обръщам се именно към вас, защото вярвам, че освен правата на жителите на Южно-африканската република, Палестина, Турция и други страни по света, вашият Комитет е призван да брани човешките свободи и достойнство на българските граждани. Надявам се, че ще съумеете да упражните личното си право и влияние пред компетентните органи за извършването на един справедлив акт. Нашата гилдия не бива да остава безмълвна пред това беззаконие.” Писмото изпратих на 4 февруари тази година. Отговор нямам.

Р. Узунова: А с тях не сте ли се свързали по телефона, да ги попитате?

Б. Глишев: Аз не ги търся по телефона, аз ги търся писмено. С всеки един от тях се познавам добре, даже, струва ми се, че някои от тях са и мои приятели.

Р. Узунова: Бихте ли си казали името

Б. Глишев: Нали вие ме търсите? Цялото ми име е Богдан Димитров Глишев (уточняват буквите)

Р. Узунова: Да, Глишев. А какво е вашето впечатление за тази кампания в печата?

Б. Глишев: Не одобрявам кампанията в печата. Тя не отговаря на истинското положение, според мене. Аз не познавам Петър Манолов…

Р. Узунова: Аз познавам поезията му

Б. Глишев: За съжаление не познавам и поезията му. Аз защитавам принципите, които той изповядва явно или поне така от ваша страна съм се запознал с тях. Така, от колеги съм чувал нещо за него, но лично не го познавам и не познавам поезията му, за което съжалявам. Разбира се, за това има време, засега познавам само принципите – и ги подкрепям!

Р. Узунова: Разрешавате ли да излъча вашата декларация по радио Свободна Европа

Б. Глишев: Да, да, ако обичате.

Р. Узунова: Защото усилия трябва и… става дума за живота на един човек

Б. Глишев: Трудно е, трудно е, но аз съм оптимист

Р. Узунова: И разумът трябва да победи

Б. Глишев: Не може да загива човек!

Р. Узунова: Да. Благодаря ви много! Дочуване, приятна вечер!

Б. Глишев: Аз също ви благодаря! Дочуване.

(Недатирано, ролка № 274)

Опит на журналиста от радио „Свободна Европа” Димитър Инкьов да разговаря с някой началник в Комитета по човешките права в София

Димитър Инкьов: … нищо. И в българския Комитет по човешките права…

Женски глас: Вижте, аз съм едно техническо лице, която изпълнява машинопис и т. н. Аз ви казах, че по този въпрос трябва да говорите с другаря Бахнев и Теллалов, те могат да ви кажат нещо. Аз просто не зная какво да ви отговоря…

Д. Инкьов: Да, да.

Женски глас: Звъннах на другаря Теллалов, но другаря Теллалов за съжаление го нямаше вкъщи. Аз не мога да говоря с него. Нали ви казах: след понеделника можете да се обадите, той ще бъде тука.

Д. Инкьов: Не, не, аз Ви разбирам добре. Обаче в Пловдив, както знаете, седи един човек и от колко?, от 32 дни и гладува. И неговото здравословно състояние, както казват двама лекари, е много лошо. Нали, естествено, тъй като на запад има големи протести в това отношение, има в момента една декларация на Международната организация на човешките права със седалище във Франкфурт, искахме днеска по някакъв начин да се свържем с другаря Теллалов, за да го питаме…

Женски глас: Вижте какво, много съжалявам, но днеска е петък. Вие знаете много добре, че първо, това е последният ден от седмицата; второ, имаме непрекъснато много движение, не винаги хората са в Комитета. Случи се, че другаря Таллалов го няма, другарят Бахнев също излезе да си изпълнява служебни задачи, които имаме. Аз нищо не мога повече да помогна от това…

Д. Инкьов: И няма никакъв друг отговорен човек там, щото… касае се все пак за един човешки живот?!

Женски глас: Ами вижте какво, току що ви обясних: двете сме с другата секретарка, която е на Комитета. И тя също нищо не може да ви обясни. Аз конкретно не мога да ви дам отговор за абсолютно нищо. Обясних ви вече, че конкретен, компетентен отговор, които вие искате да получите, могат да ви дадат др. Бахнев или др. Теллалов.

Д. Инкьов: Те не са… по телефона човек не може да ги намери другаде… например Теллалов да му се обадиме вкъщи?

Женски глас: Не. Не, др. Теллалов живее извън София.

Дим. Инкьов: Еми хубаво, той пак има телефон?

Женски глас: Много съжалявам, но не мога да ви дам телефона.

Дим. Инкьов: А на другаря Бахнев?

Женски глас: Един момент, изчакайте така малко…

Дим. Инкьов: Альо… Тя каза да чакаме…

Женски глас: Телефонът, аз даже не можах да разбера, че е прекъснал.

Дим. Инкьов: Аз разбрах обаче. Кажете сега.

Женски глас: Вие искате… Аз вече ви обясних, че др. Теллалов живее извън София. Второ, нямам право да ви дам телефона на другаря Бахнев.

Дим. Инкьов: Вие го попитахте?

Женски глас: Аз не съм упълномощена. Как ще го попитам?! Аз знам. Не съм упълномощена. И затова ви казах: тези въпроси, които вие искате да зададете, това, което ви интересува, могат да ви отговорят те.

Дим. Инкьов: Вижте, аз знам. Понеже случаят е спешен, само затова е. И защото се касае за нещо много важно, което не чака. Затова исках да ви помоля, но щом няма никаква възможност…

Женски глас: Няма възможност. Аз вече ви обясних, че съм сама в Комитета с моята колежка и ние не можем да ви дадеме информацията, която вие искате.

Дим. Инкьов: Значи в понеделник, мислите, че ще ги намериме?

Женски глас: В понеделник можете да ги намерите.

Дим. Инкьов: Добре, благодаря ви, дочуване.

Женски глас: Дочуване.

в) Разкази на Петър Манолов

Р.Узунова: Петър Манолов, Румяна Узунова на телефона. Добър ден. Как сте, добре ли сте? Кой ден от гладната стачка е днес?

П.Манолов: Добре съм… 21 – 22ия.

Р.Узунова: Знаете ли колко хора се грижат за вас, колко хора пишат декларации?

П.Манолов: Знам и бих искал да им благодаря, чрез вас да им благодаря на всички...

Р.Узунова: По-специално?

П.Манолов: На американския ПЕН клуб, току-що научих за застъпничеството на френския ПЕН клуб, на всички радиостанции възможни…, на Хелзинки уоч…

Р.Узунова: На отделни личности?

П. Манолов: На Азимов… Много, много им благодаря…

Р. Узунова: Знаете ли за Декларацията, която 27 българските интелектуалци написаха във ваша защита?

П.Манолов: Знам, донесоха ми я. 27 са, но имаше добавени две имена: на Янаки Петров и полковник Спасов – стават 29.

Р. Узунова: Бихте ли разказали с няколко думи за причините, накарали ви да предприемете тези действия, гладната стачка?

П. Манолов: Ами, Румяна, аз не можех да отмина този грабеж, все едно е…. Как да ви кажа, това е пладнешки хайдутлук, погазване на труд. Това ме постави в тревожно положение: как биха могли да съществуват тия дни… в България, ако щом се съберат няколко човека, нахлуват репресивните органи и конфискуват това, което те искат да напишат; как биха могли да…, нали, дори да съставят своя фирмен договор; как един изобретател би могъл да бъде сигурен в своя дом, че неговите изобретения няма да бъдат разграбени, един откривател как да бъде сигурен?! Това вече не е моя борба, това отдавна надхвърли едно лично творчество – тя вече се превръща в нещо друго, принципно друга.

Р.Узунова: Оставате ли твърд в убежденията си? И ще продължите гладната стачка?

П.Манолов: Оставам, да. Ще продължа гладната стачка. Съпругата ми, Вера Манолова ще прекъсне гладната си стачка - днес в 6 започва да се захранва по настояване на приятели от НДЗПЧ и по настояване на приятели от Дискусионния клуб.

Р. Узунова: А как се държат властите с вас?

П. Манолов: Властите пак продължават следенето, но по-деликатно. Аз не го и забелязвам.

Р. Узунова: Върнали ли са ви нещо?

П. Манолов: 3 плика изрезки от вестници, два плика получени писма, десетина бележки с написани по тях телефони и адреси, две бележничета с телефони и адреси, домашната тетрадка за адреси на приятели, арестуваната… имах една … брошура на Михаил Сергеевич Горбачов и конфискуваната Конституция на НРБ

Р. Узунова: И Конституцията ли конфискуваха?

П. Манолов: Конфискуваха я. А, да… върнаха и Уставите, които имахме за образци, но Всеобщата Декларация за правата на човека не върнаха.

Р. Узунова: Кои писатели са идвали да ви посетят и какво говорихте с тях?

П. Манолов: Идваха Радой Ралин, Валери Петров, идва Любен Петков, Светлозар Игов.

Р. Узунова: И какво говорихте?

П. Манолов: Прости неща…Какво са ми вземали, как е, … заведох ги долу в …това, да видят следите от вандалщината…

Р. Узунова: А те убеждаваха ли ви да влезете в компромисно положение?

П. Манолов: Не!

Р. Узунова: или успяха ви разберат напълно…

П. Манолов: Разбраха, мисля, че разбраха…

Р. Узунова: Някаква провокация да са ви правили?

П. Манолов: Е, питат, подпитват, нали… Искам да кажа, че гладната стачка е пълна, без захар, само понякога със сол през ден и със няколко капки оцет…

Р. Узунова: Страхувам се за вас… Не само аз!...

П. Манолов: Няма страшно…

Р. Узунова: Бихте ли искали от името на Дружеството, на ДЗПЧ, да изразите по нашето радио? Тъй като много слушатели се обаждат да питат за Вас, загрижени за съдбата ви..

П. Манолов: Ами, вижте какво… то стана всъщност борба за оцеляване, за оцеляване на Дружеството. Аз даже прежалих иззетото творчество. Опазването на реалните права и свободи на гражданите надхвърля размера, значението на моето творчество. Просто ще продължавам, защото връщане назад няма и трябва да се победи!

Р. Узунова: Страхувам се дори да ви кажа: „Кураж!”, защото вече доста дни текат – вече е над 20-тия ден, страхувам се за вас…

П. Манолов: Аз съм изчел всичката литература преди това, знам за Махатма Ганди, за други хора, които са предприемали такива неща… това са теоретични знания, но мисля, че съм далече още от края, от рисковата граница.

Р. Узунова: Отслабнали ли сте много?

П. Манолов: Не, не толкоз много. Може би с 15 – 17 кг…

Р. Узунова: 17 килограма?!

П. Манолов: Аз имах и малко ...

Р. Узунова: Не знам какви думи се казват по този случай…, само искам да ви кажа, че и много наши слушатели се обаждат, много хора са солидарни с вас и ако това може да ви даде сили, увереност…

П. Манолов: Румяна, какво ми дава сили, увереност? Ние успяхме да натрошим мълчанието… Тия хора, които ни се обаждат, които съчувстват, които се солидаризират,…ние пропукахме леда на отчуждението…

Р. Узунова: Наистина, такива прояви на човешка солидарност отдавна не е имало в България…

П. Манолов: Това не е малко. Това, разбира се, не е моя заслуга – заслугата е на Дружеството, заслугата е на Дискусионния клуб, заслугата е на свободните интелектуалци, тя е на всички онези, които не остават равнодушни към подобни акции, че ние вярвахме в…

Р. Узунова: Надявам се, че акт на гражданска храброст като вашия ще тикне прогресът напред…

П. Манолов: Мисля, че съм направил много малко за това… Хората бяха узрели вече…

Р. Узунова: За прогреса, както Иван Вазов е казал, кой както може: момата с иглата, учений – с ума…

П. Манолов: разделяйки се с вас и ви пожелавам победа. Дочуване…… една малка прашинка се прибавя …

Р. Узунова: Възхищавам…

(22и ден на стачката, 4.02.1989 г., ролка 141)

(…) П. Манолов: На 28ия ден беше последната вечер, много сантиментална - и защото нямаше и изход, и… знаете, това писмо, с което Дискусионният клуб настояваше да прекратя.

Р. Узунова: Да, аз го получих.

П. Манолов: Дружеството също беше излязло с решение да прекратя, да прекратя гладуването.

Р. Узунова: Дружеството? Какво ви съветваха?

П. Манолов: Просто да прекратя, защото ставаше опасно. Някои от тях вече бяха се консултирали с лекари и казвали, че по-нататък става опасно. И тогава дойде една много хубава идея. Идея, при която не можеше да не се победи. Тя се състоеше в следното: Идеята беше да се организира едногодишна „щафета на глада”,

Р. Узунова: Едногодишна!?

П. Манолов: … ако не се стигнеше до някакво решение. Аз да остана още една седмица, след което да се поемеше от друг поет гладуването.

Р. Узунова: Тази идея от къде идваше: от Дружеството или от писателите?

П. Манолов: Тази идея дойде от Георги Спасов, поет от Пазарджик. Той се беше уговорил с поети от други окръжни градове, които са се съгласили да участват в една такава щафета, която би могла да поддържа гладната стачка в продължение на една година - от различни хора, различни поети, белетристи и т. н. Тази идея ми се видя много добра, защото тя включваше повече хора и вече изключваше всякакво насилие над архиви и над лично творчество – такова, каквото беше се случило.

Р. Узунова: А идеята на тази „щафета на глада” каква беше? В името на какво?

П. Манолов: В името да бъдат върнати ръкописите…

Р. Узунова: Същата идея?

П. Манолов: Същата идея си оставаше.

Р. Узунова: Срещу нарушенията на най-съкровени неща за човека, посягането на най-съкровени неща?

П. Манолов: И някак си просветна, стана, защото се включваха много хора. Защото вече това преставаше да бъде - то отдавна беше престанала да бъде - тема на един човек. Но в случая се получи много хубава солидарност… И да ни върнеха документацията и литературния архив, битката можеше да си продължи, но вече нямаше да бъде с такъв край, с такъв завършек и получаваше социален отзвук.

Р. Узунова: Да. Щеше да се види колко хора са солидарни. То и така се видя, впрочем.

П. Манолов: ..както се носи из страната, както е казал един от Дискусионния клуб - всъщност, това било "преброяване на дивите зайци".

Р. Узунова: Да, по филма на Георги Мишев?

П. Манолов: Да, и щеше да продължи "преброяването на дивите зайци", впрочем.

Р. Узунова: Укрепяше ли ви, помагаше ли ви помощта, която ви оказаха от Дискусионния клуб?

П. Манолов: Ами много, страшно много. И за първи път даже си мислех, че вече, от сега нататък ще бъде трудно – това, което говорих преди малко - трудно ще бъде да останем същите. Това промени нещо и в самите нас. То "взриви" нашето равнодушие един към друг. Сега вече съдбата на всеки е съдба на всички, не е само за него.

(ролка 337)

Анна Манолова: Добър ден, на телефона е Ана Манолова.

Женски глас: Не сме /…/

А. Манолова: Страхотно се вълнувахме за вас всички…. Един момент… Аз много искам да успея да запиша това, което ни казвате. Имате ли нещо против? Добре, една секунда само… Чувате ли ме сега? Сега ме чувате… Искате да благодарите? На кого? На нас?

Петър Манолов: Много исках да се добера до някакъв телефон, от който да мога да благодаря на цялата българска редакция на „Свободна Европа” и на всички хора, които имаха възможност да се застъпят за тази победа – да си получим ръкописите – на Дружеството и моите ръкописи.

А. Манолова: Да, няма за какво да благодарите – ние всички бяхме с Вас; страшно много хора се вълнуваха по цял свят; от България се обаждаха наши сънародници, загрижени за Вас, за живота Ви и солидарни с Вас.

П.Манолов: Аз искам само да благодаря на хората от България, а за другите – по-нататък... Ще направя всичко възможно да напиша конкретно писма на повечето от тях, защото всички те спомогнаха ..., това не беше лична победа, а знаете, това е победа на Дружеството… И друг път такива неща с български писатели да не се случват – не само с българи, но по света ...

А. Манолова: А Вие как се чувствате?

П.Манолов: Ами, чувствам се добре. ... Снощи беше д-р К. Тренчев при мене... И той ме увери, че ако се чувствам все така, след една седмица вече…

А. Манолова: Ще бъдете съвсем добре. А как е Илия Минев?

П.Манолов: Илия Минев днес прекратява. Ходиха наши членове - на Дружеството, знаете, вие си говорихте и с тях, това е сем. Бояджиеви - гласът му е бил много добър, разговаряли са с него, и той е поискал още три дена да удължи, за да изравни времето си с моето.

А. Манолова: Боже, боже!... Вижте какво, ние имаме тука някои Ваши стихове. Аз от една седмица ги чета. Днеска пак ще ги чета, но нямаме много, бихме искали да имаме повече. Ще се радваме много. Бихме искали…

П.Манолов: Имате там само тези, защото виждам, че повтаряте...

А. Манолова: Ами да, само тези имаме ...

П.Манолов: Ще направя всичко възможно да дойдат и повече. А няма ли го при вас, записът на хепънинга, няма ли го?

А. Манолова: Записът на хепънинга? Не, нямаме такъв запис. Това, което чувате, е всичко, с което разполагаме.

П. Манолов: Аз мисля, че ще го получите записа на хепънинга…

А. Манолова: Да. Още един момент да ви попитам нещо: получихте ли обратно целия ли архив?

П.Манолов: Аз мислех, че съм имал да получавам само 491 страница, а те се оказаха над 1200… Щото аз не знаех вече, не можех да преценя колко е било… Благодарих на Службите за тяхното благородство да върнат това, което и аз не съм знаел, че е иззето. Засега ще ползвам това време за някаква инвентаризация, да видя какво имам, какво нямам ...

А. Манолова: Какви са Ви плановете, какво смятате да пишете? Какви са ви творческите планове?

П.Манолов: Ами, искам тия книги да ги огледам и да ги подготвя за печат... На тази, последната книга, в която е поемата – не знам защо и нея също я бяха взели, поемата се казва „Бавно”, нали знаете, че „яваш” е бавно, тя е посветена на Христо Явашев – американски художник от български произход. Ходих при брат му, Анани, там видях много от нещата, които Христо прави, това просто ме изумява и /.../ това вече от една година кристализира в една поема, така наречената „Бавно” /„Яваш”/.

А. Манолова: Много хубаво. Ние Ви желаем от сърце успех, здраве преди всичко, успех и останете такъв, какъвто сте.

П.Манолов: Вече ми е доста късно да се променя. Не ми остава нищо друго, освен да…

А. Манолова: … да останете верен на себе си!

П. Манолов: … да изпълня това, което ми пожелавате. Благодаря ви още веднъж много.

А. Манолова: Няма за какво да ни благодарите и ще предам на Румяна Узунова вашите поздрави...

П.Манолов: Да ви върна сега /…/. Всичко хубаво.

А. Манолова: Подобно и на Вас.

(14.02.1989 г., ролка № 142)

г) Победата и коментарии след нея

Съобщение на Блага Димитрова

Блага Димитрова: Ало, току-що разбрахме, че ръкописите на Петър Манолов са върнати и той е прекратил гладната стачка днес на обяд. Това е.

Р. Узунова: Радост?

Бл. Димитрова: Ами, какво да кажа, голямата радост е като голямата скръб – мълчание. Няма думи.

Р. Узунова: Добре. Благодаря ти, Блага. Всичко хубаво.

Бл. Димитрова: Дочуване.

(11.02.1989 г., ролка № 184)

Марко Ганчев, писател, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството

Р. Узунова: Да, чуваш ли ме? Чакай, чакай, че не ми се движи машината. Ало? Да?!

Марко Ганчев: Да, чувам те. Вие добре ли ме чувате?

Р. Узунова: Да, да…

М. Ганчев: Ами какво да кажа? Днеска след обед с голяма радост научихме, че случая е приключен благополучно. И върнато е всичко на поета Петър Манолов и той е прекратил гладната стачка. Защото ние не бяхме много сигурни дали ще се вслуша в нашия Апел само,… да прекрати вече. И се радваме, че едновременно, макар и късно, властите са разрешили благополучно този тежък проблем. И всички си въздъхнахме вече спокойно и се надявам, че тази нощ ще можем всички да спим нормално.

Р.Узунова: Сигурно ли е това? Сигурно ли е, че са върнати ръкописите? Сигурно ли е, че е прекратил стачката?

М. Ганчев: Ами такива съобщения се разменят помежду си, си разменят всички хора тука по телефоните. Не знам, официално съобщение държавно не се е чуло, но…

Р.Узунова: Съобщенията са от Пловдив, така ли?

М. Ганчев: Да, съобщенията са от Пловдив, от различни лица и…

Р. Узунова: Които са го видели лично? Говори ли са с него?

М. Ганчев: И пак, както винаги, тези частни съобщения изпреварват официалните. Това, разбира се, не е хубаво, но когато са за хубаво самите съобщения, все пак е радостно!

Р. Узунова: Благодаря много, Марко Ганчев. Дочуване. Всичко хубаво.

М. Ганчев: Дочуване.

(вероятно интервюто е взето в ранния следобед, защото диктор съобщава за връщнето на архива в новинарската емисия на Програма „Хоризонт” на Радио „София” в 17ч.)

Биньо Иванов, поет и приятел

Р. Узунова: Отначало!

Биньо Иванов: В случая с Петър Манолов се доказа, че в една цивилизована държава милицията не може да тържествува над интелигенцията, над разума. Това е.

Р. Узунова: Благодаря ти, Биньо.

Димитър Томов, художник, говорител на НДЗПЧ

(…) Д. Томов: … можеха да се държат с нас съвсем по легални, бързи начини. В случая, мисля, че победи разума преди всичко. Ще се радвам, ако за в бъдеще ние постигнем едно разбирателство и нещата продължат да се уреждат така, между нас безболезнено.

Р. Узунова: А вие вярвате ли, че това е една стъпка, след която нещата ще тръгнат по-добре, ще има разбирателство, сътрудничество, ще се чуват повече мнения. Т.е. плурализмът и здравият разум ще победят, така ли?

Д. Томов: Да. Аз в този разговор още ще ви дам доказателство за моите думи, но искам само едно малко отклонение да направя...

Р. Узунова: Да?

Д. Томов: Вчера бях посетен от представители от Американското посолство, между които Шийла Байтман, консул в Американското посолство. Ние имахме възможност да разговаряме часове наред по тези въпроси: за смущаване на радиостанциите, за работата на нашето Дружество - как се отразява натискът върху нас, върху семействата ни, върху хората, въобще за този живот човешки, който се води тук, в нашто общество. Не ни беше попречено нито веднъж. Аз после не бях закачан, не ми беше търсена отговорност с кой съм говорил, кой е идвал вкъщи…

Р. Узунова: А преди това имахте ли неприятности?

Д. Томов: Не, никакви неприятности…

Р. Узунова: Преди това?!

Д. Томов: Преди кое?

Р. Узунова: По-рано. Преди този жест на властите да върнат архива на Дружеството и на Петър Манолов?

Д. Томов: Аз от преди един месец имам забрана - да не напускам града. Но тук през това време не съм имал никакви неприятности… Не съм бил въобще закачан. Имах може би един разговор с офицери от Държавна сигурност, дори те ми обещаха да ми помогнат в работата. Това за сега са само думи, но да се надявам да стане истина…

Р. Узунова: Все още сте без работа, така ли?

Д. Томов: Да.При нас се получава, при мен по-точно /а може би и при другите/ - ние нямаме връзка помежду си, което…

Р.Узунова: Телефонът на Петър Манолов все още не отговаря?

Д. Томов: Да, не отговаря. Беше ми много трудно снощи, когато разбрахме, че е върнат архивът, търсехме да се свържем с него или с негов познат, да питаме дали е истина това. Оказа се истина. Не ни учуди, че е истина, но все пак имахме някакви нотки на недоверие и те са основателни, според мен.

(Шийла Байтман е напуснала България много скоро след това посещение, вероятно изгонена или заплашена от изгонване. Недатирано, ролка № 270)

Блага Димитрова, поетеса, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството

(…) Бл. Димитрова: Всичко хубаво да си пожелаем и по-често към поезията да се връщаме, както ти казваш…

Р. Узунова: Дано, Дано, тези да се поводите…

Бл. Димитрова: Както и да пожелая на Петър Манолов дано вече тая треска, която трае повече от месец, да можем да я излекуваме в себе си чрез поезия…

Р.Узунова: А с Дискусионния Клуб какво става, Блага?

Бл. Димитрова: Ами дискусионният Клуб, трябва да ти кажа, че доста се ангажира със случая с Петър Манолов и добре, че имаше дискусионен Клуб, защото никакъв ПЕН клуб не се застъпи за Петър, и ако не бяхме ние… Но право да ти кажа, че този случай с Петър Манолов наистина доказа необходимостта от съществуването на нашия дискусионен Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Ние бяхме единодушни, сплотени - хора, които дори не го познават… Въобще, за един човек се борихме… за живота на човека и за престижа на България! И наистина оправда съществуванието си този отречен да съществува Клуб…

Р. Узунова: Но всъщност свърши…

Бл. Димитрова: Свърши. И то така: нещо стана във въздуха на нашата страна, едно действително пречистване на въздуха, с тази събудена солидарност у нас. Оказаха се толкова добри хора. В тях е била подтисната добротата, нямали са къде да я приложат. И ето, дойде един момент, в който всички се почувствахме единни. До тогава - все разкъсани от отчуждение, от апатия, от безсилие, и изведнъж усетихме, че хората, когато са сплотени от една хуманна идея, тогава те са много силни!

Р. Узунова: И това човешко чувство на солидарност е толкова красиво, толкова хубаво!

Бл. Димитрова: Да, много хора се обаждат, много хора допълнително искат да се присъединят към това общо дело. И това е наистина едно пречистване на въздуха, едно връщане в младините ми, когато така се чувствахме: единни и сплотени…

Р.Узунова: оня ентусиазъм!...

Бл. Димитрова: …една общност, една духовна атмосфера на доверие, на приятелство. Толкова много нови приятели намерихме, такива чудесни хора се обадиха, толкова точни думи намериха… Един художник, скромен, се обади от провинцията и каза: “Аз съм вече друг човек. И светът край мен е друг. Има смисъл да живея. Аз смятах, че съм излишен в този свят, а се оказа, че колкото и да съм неизвестен, потиснат човек, изгубил вяра в себе си и в другите, изведнъж и аз мога нещо да направя!” Така…

Р.Узунова: Чудесно. Благодаря ти много, Блага Димитрова!

(19.02.1989 г., ролка № 271)

Разсъждения на Камен Каменов

Камен Каменов: Приключи с победа стачката на Петър Манолов. Бяхме осведомени своевременно от "Свободна Европа", както бяхме осведомявани за всичко, което беше обявено за несъществуващо от властващите в България. Сигурно доста от нас бяха учудени от гласовете в защита на Петър Манолов, чрез него в защита на прогресивно мислещи българи. Гласове буквално от цял свят - и на обикновени хора, и на определящи световната култура творци. Всичко това е добре. Не сме забравени като нация и някак си неудобно става на човек за признае, че в самата България процентът на осмелилите се да изкажат съгласие с Петър Манолов е нищожен. Ако направим груба сметка се вижда, че не повече от стотина души се осмелиха да се подпишат под протеста пред властите. Прави им чест на тези хора. Нека не бъда обвиняван в черногледство все пак. Но в България живеят девет милиона, от тях поне пет милиона в активна творческа възраст. Не особено добра равносметка, нали? Всички знаят какво става у нас, не са съгласни с това - и все пак - около сто човека! Причините? Това не е дебелокожие, не е липса на информация, не е резултат от промиване на мозъци, правено впрочем доста успешно. Причината е страх. Страх, успешно развит у нас и породил се естествено. Породил, извинете, естествено безразличие, равнодушие, егоизъм, готовност да угодничим. Страхът, на който сме научени през изтеклите 40-ина години. Страхът на винтчето, на дребната риба. Явно сталиниската система, с която уж сме се разделили у нас, съвсем реално действа и успява да всее страх и убеденост в безполезността на отделния човек. Дали сме отишли по-напред от 50-те години в това отношение - отърсването от страха? Ние все така се страхуваме от "Малкото диктаторче", безименния чиновник, от началника на неотопления влак или истеричната медицинска сестра. Свикнали сме да ни ругаят, нагрубяват. И през ум не ни минава, че може и иначе. Защото ако си помислим по-сериозно ще открием, че деспотчетата са силни, защото ние, малките хора им позволяваме. Дали щеше в България да има живковизъм, а не социализъм, ако горе, във висшия ешелон на властта, както се казва, няма твърде много уплашени хора. Да, и там ги има. Всички ние сякаш се страхуваме с някакво нездраво удоволствие от това да се страхуваме. Сталинисткият въздух дали ни оправдава да въздишаме примирено след поредния ритник и да се скрием зад вечерната гроздова със салатка пред цветния си телевизор, добит не без тичане и срещу кажи-речи една годишна заплатка? И така си минават годините и се чудим защо нещо не е наред? Цъкаме завистливо, като гледаме по същия този телевизор как е там в цивилизацията, но сме готови да гласуваме за, когато на партийното или ОФ събрание ни накарат да заклеймим хора като Петър Манолов, или членове на Клуба за поддръжка на гласността или на Независимото дружество, и т. н. Защото ни е страх. Защото знаем, че ако някое милиционерско началство пожелае, и най-благородните човешки пориви и постъпки ще бъдат превърнати не в политически, а в елементарни криминални престъпления. Всеки знае поне един такъв случай. И се страхуваме, и си траем, както се казва. Да, и мене ме е страх малко. Знаете, за това си изказване мога да бъда подведен под отговорност поне по два члена от Кодекса в момента. Казвам се Камен Каменов, от София съм. За сега толкова за себе си. Как мислите, нормално ли се държим, стремейки се единствено ден да мине и подправяйки разговорите си с информация за ония от Клуба, Дружеството в Пловдив, за поета, дето гладува и да чакаме някой от вън да помогне да излезем от калта? Наистина е пикантно да разказваме случки за Тодор Живков, и за поредното усилие на синчето му Владко да се издигне по стълбата на научната и началническа йерархия; но затова, съгласете се, не се изисква мъжество, колкото трябва, примерно, за да се подпишеш под няколко реда, в които открито изразяваш несъгласие с тъжното положение в страната. А добре е да бъдем откровени: Нито Живков и син, нито тяхната компания биха били възможни, ако не бяхме ние... Служещи за тор, за да избуят те. Зная, не всички в България смятат, че пълният хладилник, новите гуми за „Москвича” и датата на  заплатата са единствените цели в живота. Именно за това си позволявам да се обърна към съмишлениците, писателите, с тези няколко думи. Сигурно в черните „Волги” и „Мерцедеси” се возят и истински хора. За това споделям тези малко горчиви мисли, дано някой ги чуе и да разбере, че просто сме стигнали до някаква позиция, отвъд която не следва нищо. За това ще предложа на всички, които не вярват, че у нас е така хубаво, както ни го представят платените активисти и критици с намордник: „Приятели, нека да започнем да не се страхуваме! Трудно е, както е трудно прохождане след счупване на крак, но това е единственият начин след време да не се срамуваме пред идващите след нас. За да не повтаряме малко тъжното положение, в което май изпаднахме. Искате ли - от утре да се страхуваме по-малко?” Благодаря ви за вниманието.

(15.02.1989 г., ролка № 80)

В) Солидарността срещу Системата: стачката на Николай Колев – Босия (20.03. - 20.04.1989 г.)

Декларация на три сдружения за подкрепа на гладуващия и решение за обща щафетна гладна стачка ( интервю с д-р Константин Тренчев)

К. Тренчев: Но това, което ни смущава, е един голям проблем, който стои не само пред нас, но и пред Дружеството - и използвам момента само да ви кажа, че в неделя имаше сбирка на Дружеството, проведена в София, където освен някои организационни проблеми /за тях най-добре ръководителите на Дружеството ще ви дадат информация/ се взе решение за една съвместна акция по случая „Николай Колев”, който продължава вече повече от 25 дни. Какво имам предвид? Трите неформални сдружения излизат със съвместна декларация, тъй като положението със случая се затяга и има опасност от смъртен случай.

А. Манолова: Вие имате предвид Николай Колев – Босия?

К. Тренчев: Да. Който е в гладна стачка в Бобов дол от 20 март… Ако ми разрешите, ще прочета тази Декларация.

А. Манолова: Да, моля ви.

К. Тренчев: „Декларация от името на НДЗПЧ, Независимото професионално сдружение на интелектуалците „Подкрепа” и Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности. Въпреки шумно провъзгласеният курс на българското държавно и партийно ръководство към преустройство, демократизация и уважение на човешката личност, и въпреки тържествено поетите задължения пред международната общественост за зачитане на човешките права с подписването на Заключителните документи в Хелзинки и Виена, властите в НРБ продължават по брутален начин да подтискат всяка проява на свободомислие и стремеж към демократични промени. Тези груби нарушения на човешките права се изразяват в системни репресивни мерки, всевъзможни ограничения и спънки спрямо отделни граждани и възникналите през последните месеци неформални сдружения. Властите прибягват до арести, обиски, конфискации на документи и имущество, уволнения от работа; системно се осуетяват събранията на членовете на неформалните сдружения, организират се следене и провокации спрямо отделни техни активисти, а отделни граждани са принудени да напуснат страната. Особено тежки репресивни мерки бяха приложени спрямо членът на НДЗПЧ в България и на Независимия профсъюз „Подкрепа” Николай Ганчев Колев. Един ден преди насроченото на 18 март тази година събрание на Профсъюз „Подкрепа” същият е повикан в Районното управление на МВР, където са му предоставени обвинения и след половин час започва съдебен процес от административен характер, на който присъства само прокурор и съдия. Николай Колев е обвинен, че не полага обществено-полезен труд, а доказателствата в подкрепа на твърденията му, че се занимава с литературна дейност, са отхвърлени с аргумента, че не притежава диплом за писател. След делото, което привидно има административен характер, Колев е отведен с белезници до мина Бобов дол и въдворен принудително там за срок от година и 6 месеца без право на обжалване и право на защита. Въпреки многократните молби от страна на негови близки органите на правораздаването отказват да ги запознаят с материали по делото. В знак на протест срещу това флагрантно нарушаване на неговите човешки и граждански права и в знак на протест срещу извършеният съдебен произвол, Николай Колев обяви на 20 март тази година безсрочна гладна стачка с искане да се преразгледа делото срещу него, да бъде проведено то при открити врати и да му се предостави възможност за защита. Вземайки предвид пълното мълчание от страна на официалните власти по случая и вземайки предвид рязкото влошаване през последните дни на здравословното му състояние, на събрание на активистите от НДЗПЧ и Независимия профсъюз „Подкрепа” се взеха решения да се обяви протестна гладна стачка в знак на солидарност със справедливите искания на своя член. Впоследствие, към това решение се присъедини и КЗРП. Ръководствата на НДЗПЧ, НП „Подкрепа” и КЗРП отправят апел към правителствата на страните, подписали Заключителния акт от Хелзинки и Заключителния документ на Виенската среща за сигурност и сътрудничество в Европа, към Международните профсъюзни централи, а именно: Международната конфедерация на свободните профсъюзи и Свободната конфедерация на труда, а също и към различни обществени организации, следящи за прилагане на международните споразумения по човешките права като „Международна Амнистия”, „Хелзинки уоч”, Дружеството за защита на човешките права във Франкфурт и др. да обърнат внимание на българското правителство върху системното нарушаване на гражданските, икономическите, социалните и политическите права, които то се е задължило да съблюдава, подписвайки Пакта за икономическите, социалните и културни права, Пакта за граждански и политически права от 1966 г., Заключителният акт от Хелзинки – 1970 г., а също и Заключителния документ във Виена на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. Следват подписите на тримата председатели на Дружествата.”

А. Манолова: Да, благодаря ви… Може да говорите.

К. Тренчев: На тези събрания взехме и решение по какъв начин да протече точно протестната акция и тази щафетна гладна стачка, която обявяваме до разрешаването на случая – до провеждането на дело, което да преразгледа обвиненията срещу него, да има той възможност за защита, както при…, изобщо, как да ви кажа…

А. Манолова: …по законен път…

К. Тренчев: …неговите човешки права да бъдат зачетени по някакъв начин. Ние формирахме групи от по 5 човека, които ще започнат гладната стачка, всяка седмица ще има нова група, като участниците в групите вече са определени и за първата група ще бъдат: Петър Манолов, Константин Тренчев, йеромонах Христофор Събев, Стефан Комитов и Любомир Собаджиев. Във втората група са: Димитър Томов и т.н. Те, групите са много – до края на май са изчислени, тъй като ако се стигне до смъртен изход в случая „Николай Колев”, ние ще продължаваме да протестираме, докато започне Парижката конференция с цел да обърнем внимание на световното обществено мнение за нарушаването на човешките права в България. Други хора към тези ядра могат да се присъединяват неограничен брой – членове и симпатизанти на тези неформални сдружения, които да заявяват своето желание за участие било на телефон (номер) в Стара Загора – моят телефон, или на телефона в Пловдив, било чрез различни агенции и средства за масова информация извън страната.

А. Манолова: Кой телефон в Пловдив имате предвид?

К. Тренчев: На Петър Манолов… А, както и на отец, на йеромонах Христофор Събев разбира се, в Търново… Виждате ли, принудени сме да прибегнем до крайни мерки; състоянието е много влошено - имам сведения за лабораторни изследвания, които са направени на лицето в местната болница /някаква колежка там, д-р Василева го е гледала/, предложила му е да постъпи в болница, разбира се, той е отказал – тъй като при едни системи значи той да прекрати гладната стачка. Но има вече ацетон. Интересно е, че той на 22и ден вече направи един обрат в състоянието - нещо, което не стана при П. Манолов и при И. Минев, но все пак има индивидуалност, всеки реагира индивидуално, да. И вече силно обезпокоени от това негово състояние и от нежеланието на властите да обърнат внимание на случая, дори да предоставят документи, да се запознаят неговите близки – в края на краищата, в какво го обвиняват…, ние сме принудени да стигнем до крайни мерки.

А. Манолова: Да, разбирам. Сега, аз искам да попитам нещо, което няма да се излъчва. Просто, за да мога аз да го изпратя във Франкфурт,… тази жена, с която току-що говорих, тя поиска повече данни за Николай Колев – кога е раждан, къде е раждан…?

К. Тренчев: Да. Сега, за къде…, как да ви кажа? В момента паспортът му не е при мене…

А. Манолова: Не. Просто от къде е, от кой град е?

К. Тренчев: От Стара Загора е. 38 годишен.

А. Манолова: Не е женен.

К. Тренчев: Разведен е.

А. Манолова: Има ли деца, попита тя.

К. Тренчев: Да, има. В Стара Загора, момиче, не са му разрешили даже да се види с него преди да тръгне за Бобов дол.

А. Манолова: Печатал ли е някъде нещичко?

К. Тренчев: Ами вижте, той пише доста остри неща. Има доста работи. Дори при нас има. Мислим, в течение на тази гладна стачка да прочете някой негови произведения. Стихове и други…

А. Манолова: Ако имате възможност, на нас да ни изпратите, ако имате някаква възможност!? Ще бъде хубаво.

К. Тренчев: Да, ще направим опит.

А. Манолова: Но пише остри неща, естествено, и не го печатат. Както знаеме. Добре. Аз ще прецизирам нещата…

(12.04.1989 г., ролка № 225)

Граждани, включили се в общата щафетна гладна стачка:

К. Тренчев: С. Изворово, Казанлъшко: Рамадан Ахмедов Рунтев, Ибрям Рамаданов Ахмедов, Невзе Ибрямова Шабова, Ахмед Исмаилов Рунтев, Фатма Исаева Кърпачева, Зейнеп Елмазова Аленгирова (?)

А. Манолова: Зейнеб ли?

К. Тренчев: Зейнеп. Зейнеп – като тази, която емигрира… От Норвегия нямам все още персонални данни, но вероятно те ще ви се обадят, хората… Полагам големи усилия да разколебая майката на Николай да се включи – тя е 65 годишна жена и сигурно тежи не повече от 40 и 3-4 килограма, тъй като и тя е вече доста отчаяна – никаква реакция от страна на властите. Очаквам тази вечер нова информация от Бобов дол, изпратили сме един от нашите членове – бивш журналист, тъй като го уволниха, Пламен Даракчиев, и той ще стои там по-дълго време, да го наглежда… Та това са последните развития. .. То и други хора се включиха, но те са за следващата група, за следващата седмица…, а сега ако се включат други… Един от Търново се е включил… момент, ще ви го кажа, това е Петко Иванов Петков, и той се е включил, обадиха ми се току-що и още хора… От там има желаещи, но не им знам още имената… Така е, разраства се… Дано да има разум… - на два пъти надделява, не знам сега как ще е!?

А. Манолова: Дано да има бърза реакция… Би трябвало отново да надделее… А утре ще се опитам да се свържа с вас, ако има нещо ново…, И ви благодаря много

(около 18.04.1989 г., ролка № 227)

Молитва (о. Христофор Събев)

А. Манолова: Отец Христофор Събев? На телефона е Анна Манолова от радио „Свободна Европа”. Добър ден. Бих искала да ви попитам нещо във връзка с гладната стачка в подкрепа на Николай Колев – една гладна стачка, която започна в събота, на 15и, на членове на НДЗПЧ, на КЗРП и на Независимия профсъюз „Подкрепа” - бих искала да ви попитам: можете ли да кажете, във връзка с тази гладна стачка, няколко думи на нашите слушатели?

О. Христофор Събев: Да, с удоволствие. Мили братя и сестри! Кой свещеник може да остане равнодушен, когато едно негово духовно чадо е в опасност?! Аз не мога да бъда спокоен, когато един верен син на България страда, когато животът му вече гасне?! Кой баща ще яде, ще пие, ще пирува, когато синът му умира от глад?! Затова искам да усиля молитвата си за моя възлюбен син Николай, искам да омилостивя Бога за него – не човеците, а Бога, защото каже ли Господ, и човеците ще се принудят да се отнесат справедливо към добрия ни брат Николай. Затова усилвам и поста си и за една седмица, считано от събота, преминах на светена вода и няма да ям материална храна, та дано Господ да се смили над него! О, Господи, погледни милостиво към твоя беден, но верен раб Николай, който чака от Твоята милост! Чеда на България, братя и сестри, молете се за него! Той се нуждае от Вашата подкрепа! Молете се усърдно за него – бедния, но предан ученик на Христа! Поплачете за него – страдалецът и гонения за правдата! Николай, ние ти протягаме братска ръка, ние ще гладуваме с теб, ще мислим непрекъснато за теб, ще се молим на Спасителя за теб! Ти не си сам! Господ те обича! И ние те обичаме! Бог е любов, Бог е светлина! Верен е Господ и няма да те изостави! Амин!

А. Манолова: Благодаря Ви, отец Христофор.

(17.04.1989 г., ролка № 341)

Декларация по повод освобождаването (чете д-р Константин Тренчев)

А. Манолова: Д-р Тренчев? Добър ден, Анна Манолова е на телефона. Има радостна вест?

К. Тренчев: Да, да, разбира се. Упълномощен съм да направя следната декларация. „Декларация от името на НДЗПЧ в България, Независимото професионално сдружение на интелектуалците “Подкрепа”, НКЗРП и Движението за гражданска инициатива - Русе. С чувство на дълбоко удовлетворение заявяваме, че на 20.04. тази година поетът Николай Колев прекрати безсрочната си гладна стачка, а заедно с него и обявилите солидарна гладна стачка членове и симпатизанти на гореспоменатите неформални сдружения, след като органите на правораздаването го освободиха от принудителното заселване и върнаха делото за преразглеждане. Във връзка с това, от името на НДЗПЧ в България, Независимото професионално сдружение на интелектуалците “Подкрепа”, Независимия комитет за защита на религиозните свободи и „Гражданска инициатива”, искаме от сърце да благодарим на агенциите „Ройтер`с”, “Франс прес” и ДПА, на организациите „Международна амнистия” и Дружеството за защита на правата на човека във Франкфурт, а също и на радиостанциите “Свободна Европа”, “Дойче веле” и БиБиСи, които, давайки гласност на проблема в такъв труден момент, ни подадоха приятелска ръка, за да възтържествува правдата и справедливостта. Използваме случая, за да изразим нашата искрена благодарност и на всички членове и симпатизанти на неформалните сдружения - на всички тези жени и мъже, хора от различни възрасти, професии и вероизповедания, които с непознат доскоро кураж си подадоха ръка, за да спасят най ценното - човешкия живот. Още веднъж разума надделя. Още веднъж е възродена надеждата, че България ще поеме по пътя на разума, който единствено би могъл да ни приобщи към демократичното европейско семейство на цивилизовани, независими и свободни народи.”

(20.04.1989 г., ролка № 228)

Разказ от две части с три теми на Николай Колев - Босия

А. Манолова: Добър ден, Николай Колев.

Н. Колев: Добър ден. Благодаря ви, че ме потърсихте.

А. Манолова: Радвам се да ви чуя. Гласът ви звучи бодро.

Н. Колев: Чувствам се физически добре. Възстановявам се. От снощи съм започнал леко захранване и, как да ви кажа, аз по начало…, мисълта ми никога не се е губила. Вярно, че физически бях доста отпаднал, но самият факт, че мен ме поддържаха толкова хора; самият факт, че не ме забравиха нито приятелите ми, нито - как да ви кажа, аз дори съм учуден от това, че цяла Европа взема отношение към мен. И затуй съм приготвил едно благодарствено писмо – вярно, че аз малко набързо съм го написал, но ще ви го прочета, и искам да ви помоля да го разпространите, за да мога по някакъв начин да изкажа благодарността си към всички. И искам да ви прочета едно мое стихотворение, което съм посветил на всички хора, които са оказали морална, материална и въобще всякаква подкрепа към мен. Ето благодарственото писмо: „Благодарствено писмо от Николай Ганчев Колев-Босия. С чувство на дълбока признателност днес, 20.04.1989а година, изказвам най-горещи благодарности на всички средства за масова информация, на близки и далечни познати и непознати приятели, съмишленици, организации и просто хора, които в мое лице защитиха мира и справедливостта. Подкрепата, която ми оказаха с твърдата си позиция в защита на законността и цивилизованите междучовешки отношения дълбоко ме трогна и ми дава възможност с оптимизъм да гледам към бъдещето. Нямам думи, а и възможност да благодаря по отделно на всеки, макар че много бих искал. Самият факт, че ме подкрепиха хора, които са далече от мен и лично не ме познават означава, че мирът, справедливостта и милосърдието са живи и действени, а това е гаранция за демокрация и законност. Особено съм благодарен на неформалните сдружения в България, на агенциите „Ройтер`с”, „Франс прес” и ДПА, както и на радиостанциите “Дойче Веле”, “Свободна Европа” и БиБиСи, също на “Амнести интернешанъл” и Международната организация за защита на правата на човека. Николай Колев, 20и април 1989а година, Стара Загора, България.”… Сега искам да прочета едно стихотворение, което съм написал съвсем наскоро, в Бобов дол, и го посвещавам на всички хора, които по всякакъв начин, чрез разпространение на факта, че съм задържан несправедливо, чрез моралната и материалната подкрепа, която ми оказаха, чрез самия факт, че в мое лице много хора защитиха законността, защитиха справедливостта, защитиха демокрацията, демократичните принципи, го посвещавам това стихотворение.

(Чете стихотворението си: „На челото си с черна боя кръстче рисувам…” , 12.04.89 г.)

А. Манолова: И още нещо още искам да ви попитам: Вече насрочено ли е ново дело?

Н. Колев: Насрочено е за 10и май ново дело, в което - имам устните уверения от дежурния съдия в Окръжния съд Стара Загора, че имам право на защита и че ще бъде открито съдебното заседание.

А. Манолова: Значи при открити врата ще се води?

Н. Колев: Да. И искам да ви спомена и нещо друго. В областния вестник ”Шипка”, който излезе тази сутрин, днес, има съобщение от Главната прокуратура на НРБ. Ако искате, да ви го прочета: “По повод молбата на Комитета по правата на човека в НРБ, подписана от неговия председател Константин Теллалов, относно решението на Старозагорския районен съд, с което Николай Ганчев Колев от град Стара Загора е принудително установен в град Бобов дол, Главната прокуратура извърши проверка. В резултат на проверката Главната прокуратура нареди на Старозагорския окръжен прокурор да направи предложение за преглед по реда на надзора пред Окръжния съд и за отмяна на решението на Районния съд. Изпълнението на принудителното установяване е спряно от прокурора и Николай Колев се е завърнал в град Стара Загора. БТА.” А от долу, под него има една бележка, която не е подписана, една анотация: „Още един хуманен жест: В брой 47 на в. “Шипка” от 7и март тази година бе публикувана статията: „Кого подкрепя “Подкрепа”?”, в която става дума за дейността на Николай Ганчев. С решение от 17и април 1989а година Старозагорският районен Съд е постановил заселване на Николай Ганчев в град Бобов Дол по следните съображения: Въз основа на събраните по време на хода на съдебното дело доказателства съдът прие, че Николай Ганчев Колев е напълно трудоспособен, с добро здравословно състояние и в трудоспособна възраст. Съзнателно той вече 17 години не полага обществено-полезен труд. Въпреки съществуващите възможности не е използвал нито една от формите на труд, предоставени на населението. Дори и до сегашният момент, когато на гражданите са предоставени множество възможности за трудова изява според желанието, образуванието и квалификацията. В нарушение на своя обществен, граждански морален дълг, разчита изцяло на издръжката на нетрудоспособния си вече единствен родител, на парични помощи и заеми от лица, които работят. Николай Ганчев реално руши законите, морално-етичните принципи на нашето общество. Застрашава обществения ред. Влияе разрушително на обществото. Нашето хуманно социалистическо общество прави още един жест към Николай Ганчев. От него зависи дали той ще стане пълноценен и занимаващ се с обществено-полезен труд гражданин.” Сега, прочитайки това нещо, искам да ви кажа, че аз съм дълбоко разочарован и съм учуден от нашата преса, от нашите медии, защото те, след като цял свят взе една определена позиция, те до сега продължават да са с едно гробно мълчание…, и сега изведнъж се опитват, по един или друг начин, да наваксат някакви точки. Те се опитват отново да играят върху тая бита карта, която приключи с вчерашния ден и която се надявам, че повече никога няма да се повтаря не само в България, но и където и да е било по света. И това, че не се спомена никъде, че аз получих подкрепа от международни организации, че единствено радиостанциите „Дойче Веле”, БиБиСи и „Свободна Европа” ме подкрепиха, това никъде не се отбеляза, за което мен ми е болно - заради самата България. Разберете, аз съм българин и бих искал въпросът никога да не излиза извън България. За мен щеше да бъде най-добре, ако изобщо не се беше стигнало до този парадокс съдебен. Ако нещата можехме…, ние трябва да се научим да ги решаваме сами. Защо трябва да се занимава световната общественост с нещо, което може да се реши едва ли не с едно събрание в махалата? Просто, това е ужасно болно. Аз не знам вие как ги приемате тези неща, но на мене ми е ужасно болно.

А. Манолова: Комитетът, чийто председател е Теллалов, влезе ли във връзка с вас?

Н. Колев: Вижте какво сега, вечерта преди да ме освободят - аз не знаех нищо, че ще ме освобождават. Около 7.30 ч. дойде едно лице, Румен Райковски, който каза, че е юрист към Комитета на Теллалов и ми донесе едно писмо, което ме озадачи. В него се казваше, че те, с дата 18.04., са направили до Главна прокуратура…, са направили протест, за да може да се атакува тази несправедлива присъда. На другия ден,… аз… след това същото писмо, аз вече бях подал молба до началника на МВР - Бобов дол да отида в София, за да проверя как са моите неща, докато съм все още в състояние да се движа по някакъв начин. Той ми каза да почакам. И изведнъж се оказа, че пристига кола, която ме грабна и ме докара в Стара Загора изневиделица. Аз бях, как да ви кажа, много учуден, бях шокиран направо. Докараха ме тука при окръжния прокурор, който ме задържа около час и повече, въпреки че аз му казах, че е излишно да говорим, не съм подготвен да разговарям с него, но както и да е. Оставиха ме в Стара Загора и си заминаха. И това е всичкото, което знам. Днес ходих в Окръжния съд, казаха ми, че имам право на защита, че на 10и май ще бъде открито заседанието, което мен ме удовлетворява и заради което прекратих и гладната стачка, и както и моите съмишленици, и хората, които ме поддържаха също прекратиха. Аз смятам, че ние постигнахме целта си, тъй като това бяха и моите искания. И смятам, че това не е моя победа само. Това е победа на разума, на демокрацията, това е победата на новото мислене. Аз смятам, че това показа, че ние просто сме носителите на новото, но не трябва да спираме до тука. Ние трябва този успех да го развиваме и ние трябва да намерим начин да бъдем разбрани. Ние искаме един творчески диалог, един човешки разговор - хуманен, демократичен, с институциите, които са упълномощени за това нещо, за да можем да се движим напред. В този застой, в който се намираме, ние няма да стигнем до никъде, освен до блатото. Както и с тези атаки, пасквилите, които са по вестниците. Това вече е трети пасквил по мой адрес.

А. Манолова: Но слава богу, надежда има, че все пак разумът надделява все по-често и това трябва да окуражава всеки.

Н. Колев: Аз специално много ви благодаря. Предайте на цялата редакция, на всичките си колеги от БиБиСи и от „Дойче Веле”, които взеха отношение към мен, и на всичките агенции, и Движения, и Дружества, които ме подпомогнаха, на всички хора, които аз нямам възможност да поздравя, защото аз знам, че от Норвегия чак са се обаждали. Моите най-дълбоки и искрени благодарности!.

А. Манолова: Благодаря ви много. И се надяваме, че пак ще имаме възможност да разговаряме. Благодаря ви, Николай Колев. Дочуване.

(20.04.1989 г., ролка № 228)

(…) Н. Колев: Това е, това е… Просто не ми се занимава с тази мръсотия, това е за съд, но тъй като не е подписана, аз кого да съдя? Да осъдя редакцията на в. „Шипка”? Как мога да я осъдя - никой няма да признае. Аз, въпреки че знам кой, подозирам всъщност кой го е написал. Това е Средновековие. Това и по времето на Гутенберг вероятно не е съществувало.

А. Манолова: Вероятно не е съществувало. Това е просто обвинение в паразитизъм едва ли не, тунеядство.

Н. Колев: Точно така. Аз това го казах и пред съда, когато ме осъдиха, но там, естествено, никой не ми обърна внимание. То всичко беше толкова светкавично, че аз мисля, че Йосиф Сталин сигурно е изръкопляскал в гробището по този случай.

А. Манолова: За това аз вчера си позволих да направя една аналогия с Йосиф Бродски, който също бе съден за тунеядство.

Н. Колев: Благодаря, аз съм чел Йосиф Бродски, много го обичам като поет, но смятам, че аз не съм на неговото ниво.

А. Манолова: Не става дума за сравнение, аз вашата поезия не я познавам, това, което чух е великолепно, но факт е, че един поет се изпраща някъде на принудително местожителство, или на принудителен труд, точно защото пише поезия. Това се счита за обществено неполезен труд.

Н. Колев: Ама вижте какво сега… аз, аз, когато си пишех там стиховете… аз всичко изгорих - аз направих ..., протестирах пред съда, но той не ми зачете протеста, става дума за делото – и изгорих всичко. Имах една цяла пиеса, имах една повест, имах мои стихове, преводи. В знак на протест ги изгорих, но след туй прецених ..., там много емоционално постъпих.

А. Манолова: Да, не бива.

Н. Колев: Но, след туй реших, че трябва да се боря, да се боря по всякакъв начин с ... И тъй като единствения ми беше останал гладната стачка, почнах с него. Нещата, там които съм писал, аз съм ги подписал Диарбекир, Сен Жан Д`Арк, Австралия ХVІІ в., Северна Америка след ХVІІ в., защото това е времето, когато цивилизованите държави са правили тия неща - принудително да заселват... своите граждани.

А. Манолова: Но слава богу, надежда има, че все пак разумът надделява. Все по-често - и това трябва да окуражава всеки добър българин.(…)

(20.04.1989 г., ролка № 117)

И коментар на Камен Каменов

А.Манолова: Камен Каменов, добър ден.

К.Каменов: Добър ден. Бих искал да споделя мисли, мисли, които обмислих внимателно и прочетох информацията за случая „Николай Колев”. И информацията на ББС, и тази на западните радиостанции, и това, което прониква в българските вестници. Когато се разбра, ... Ало, чувате ли ме?

А. Манолова: Да. Почнете от „когато се разбра”, ако обичате, пак.

К. Каменов: Когато се разбра за временното освобождаване на Николай Колев, подчертавам “временно”, сметнахме, че вече е настъпило време на отрезвяване сред българските апаратчици. След вникване в реалната ситуация, благодарение на европейските средства за информация и неофициалната реакция в България, се открива друга картина: 1. Официална реакция в България няма. Това, което се пише, е завоалирано очерняне и явно самореклама на тема демокрация, поне за сега. Нали и журналистите, и те са инструмент, до известна степен, и жертва в ръцете на шефовете си. 2. Николай Колев – Босия беше интерниран законно. Има и такива закони у нас, разрешаващи на милицията да интернира без процес, по административен път. Що за закони са това, нека ги оценят представители на наистина правови и демократични страни. 3. Николай Колев не бил зает с обществено полезен труд. Що е обществено полезен труд? Сигурно такъв е трудът в пълните с чиновници стотици административни сгради? Тези хора скучаят и се озлобяват година след година. Томове у нас са заети да пишат, а не да лекуват – лекари! Официални застъпници на човешките права, които не защитават никого. Такива са например инструктори от ДКМС и БКП, които не знаят точно с какво са заети, но се водят на работа. Има хора завършили, например текстилна техника, а работят в транспорта; хора, които мразят всеки свой работен ден, чувстват се излишни, но не смеят да го признаят, често пъти и пред себе си. Те просто нямат избор, това е истината. Нека не ме разберат неправилно тези хора: те са жертви на отдавна деформираната ни обществена система. Дали техния труд е обществено полезен? Не е полезен! Този труд даже е обществено вреден, съдейки по щетите, нанесени на психиката на упражняващите го и заобикалящите ги... Има хора, рискуващи да излязат от този омагьосан кръг. Различни са и не им е леко. Не съм техен адвокат, опитвам се просто да ги разбера. Те са малко. При нас всичко е така устроено, че да нямат шанс тия хора. За нищо. Социалната ни сфера, за социалната ни среда, извинете, те не съществуват или са престъпници. Случаят „Колев” е просто показан за сплашване. Колев, освен всичко, е от онези, опасните. Той не се води никъде на работа. А пише даже без да има диплом за това. Скандално! Едва ли административните шефове се сещат, че ако всички хора, които са инициативни и които са дали нещо за световната култура, трябва да имат дипломи, то светът щеше да е много по-назад. Извинете ме за малко силното сравнение.

Какво ще стане с Колев ли? Възможно е да му се прикачи присъда по реда: със съд, свидетели и т.н. У нас все още е в сила навика за юридическото мислене а ла /…/ Презумпцията за невиновност не е много на почит у нас. Може да бъде освободен. Всичко е въпрос на случайност, зависи от настроението на съответния началник. Това е положението за съжаление у нас, за разлика от другаде. Но ще почакаме до10и май, до делото и неговото прекратяване, надявам се. А прогрес иначе има. По случая „Петър Манолов” в официалния Комитет нямаше никой за обяснение. Спомням си какво търсене и на секретарки, и на други чиновници падна! Сега се намери секретаря, даде интервю за Колев. Е, оказа се, че нищо не знаел, но и това е нещо. Само че у нас всеки е наясно: партийно-държавните чиновници ревностно слушат западните радиостанции. Те и без това знаят какво предават Радио „София” и Българска телевизия.

А. Манолова: Момент, момент…: радиото и българската телевизия...

К. Каменов: Точно. Да. Разсекретяването на секретаря на официалното Дружество за защита на човешките права, т.нар. Комитет, а може би и неговия шеф – Теллалов, ще се престраши и ще каже нещо при удобен случай. Дано! То не е това, което секретарят на Официалното дружество говори, то предизвика смях. Да, напредъкът у нас се забелязва: доскоро апаратчиците не забелязваха за някакви процеси долу, под тях, сред масите. Сега, обаче, се присламчват към същите процеси, узурпирайки добри дела, които не са извършили, но не са и имали намерение да извършат. Все пак следва да благодарим за готовността на служители от държавния апарат да се върви напред. Вярвам, че и в апарата има мислещи люде. Няма начин да няма. И в Съветския съюз някога се започна оттам. Благодаря за вниманието.

(21.04.1989 г., ролка № 161)