Част II, глава IV

Част ІІ: Системата срещу гражданите

Глава ІV. Отпорът на гражданите

1. Индивидуалните протестни актове

А) Случаят „Симон Варсано”

Неформално съобщение на Румен Воденичаров

(…) Румен Воденичаров: Аз не знам дали Ви се е обаждал някой във връзка с един много скандален случай в София… Засега действително информация от втора ръка имам и мисля, че нямам моралното право да разпространявам такава информация.

М. Столева: Бихте могли да ми го кажете, което не означава, че ще го излъчиме, разбира се. Какво сте чул Вие? Става въпрос за фотографа ли?

Р. Воденичаров: Това, което аз знам и което идва през две до три ръце, от лекарите, които са оперирали това момче… Той е фотограф по специалност и се казва Симон Варсано. Еврейче, който е пишел вечерта лозунг със спрей. По този повод е подгонен, вероятно от някаква патрулна двойка или тройка милиционери, защото всичко... се е приключило... с три куршума в бедрото /или в крака/, не знам точно на кое място. След което е откаран в “Пирогов” - Института за бърза медицинска помощ. Там е опериран без пълна упойка, като през това време не му е дадено да говори нищо, нито да коментира с някой от лекарския екип. В това време - на операцията - или пред вратата на операционната е имало служители на МВР, които не са дали на никой да контактува с него. След което, вече изглежда, че те са си го откарали, тъй като той е задържан и по-нататък се говори, че той е починал. Сега, как е починал, след като операцията е сполучлива, аз не мога да кажа… Така че предстои да се изяснят много неща. Но доколкото зная, досега погребение не се е извършило. Но случаят е много скандален и няма да може да се потуши, защото това вече прехвърля границите на допустимото.

М. Столева: Положително има и свидетели…(…)

(17.03.1989 г., ролка № 13)

Втори разказ на Румен Воденичаров

Румен Воденичаров: Аз с Вас не съм говорил по повод на тази информация, която предадох именно на г-жа Столева: за един много драстичен случай, тук, на нарушаване на човешки права. Става въпрос за стрелбата по едно еврейче, Симон Варсано… 34 годишен фотограф, може би сте чували. Но, за съжаление, родителите му все още са категорични и не искат да се дава широка гласност докато не се види дали няма опасност за живота му…

Румяна Узунова: Все още животът му в опасност ли е?

Р. Воденичаров: Не толкова в опасност, колкото… Той се намира - доста добре охраняван - в болницата на МВР. И никой, с изключение на майка му и баща му, и следователят, не може да проникне до него. Аз лично отидох в Следствения отдел и се опитах да се свържа със следователя на това момче, но ми беше отказано категорично,…  като ме попитаха представител на какво, на каква инстанция се явявам. Аз им казах, че съм член на Независимото дружество за защита на правата на човека. Те, разбира се, ми отговориха, че такова Дружество не съществува. Тогава аз ги предупредих, че бих желал да съгласувам информацията, която ще излъча рано или късно по радиостанция “Свободна Европа”, със следователя, за да бъде по-обективна, иначе ще излезе само нашата версия в ефира. И това много ядоса дежурния следовател. Така че се разделихме… така… с недоброжелателни погледи. Той ме предупреди, че вече един път са ни предупредили да не се занимаваме с такива работи… Въпреки, че те не са ни предупреждавали, а ни предупреди прокурора, и то по повод на нашето събрание… нали, а не по повод на този случай. Така че за сега сме в състояние на stand by. Аз имам предвид какво би могло да се направи по тоя случай, защото става много драстичен, но няма как да не уважа желанието на родителите. За последен път говорих с тях в неделя вечерта, защото на 1и април беше рождения ден на това момче…

Р. Узунова: А Вие познавате ли го лично?

Р. Воденичаров: Аз лично не, но го познават много мои познати и приятели - това е Николай Генов на първо място, който е фотограф-професионалист. Момчето е фотограф на "Пирогов", така че грешката на Държавна сигурност е, че са го откарали в "Пирогов" и там веднага всички са го познали. Той е спортист, шампион на плуване по гръб, ватерболист и т.н. Много спортно момче, винаги с колело се движи из София…

Р. Узунова: А какво е искал да напише не се знае?

Р. Воденичаров: Това, за съжаление, аз още не зная, тъй като не съм се срещнал с него. Но написал някакъв лозунг, който властите, при желание, биха могли да тълкуват, че цели отслабване на властта и естествено да му скалъпят едно дело и да го осъдят, както нас ни плашат, че ще ни осъдят, от 3 до 12 години. Но в момента са много гузни за случилото се. Те явно, че искат да направят някаква сделка и предлагат на родителите, ако от едната страна се мълчи, да не се възбужда никакво наказателно преследване срещу него. Така че някакси ние се явяваме трета страна и въпреки, че случаят е прекалено ясен и прекалено драстичен, просто от уважение към майката и към бащата засега,  докато не говорим с него…, а чакам всеки момент да го преместят в “Пирогов” и тогава ще можем да говорим. Да задържим малко тази информация... В София дори бяха пуснали слух, че е умряло момчето, а те просто са го изнесли от “Пирогов” и са го преместили в болницата на МВР, където не всеки може да влиза.

Р. Узунова: Да изключа ли машината?

Р. Воденичаров: Да, да…

(3.04.1989 г., ролка № 31)

Б) Отказ от българско гражданство

Молба на Али(?) Мустафов Хюсеинов

(приблизителен текст, чува се много лошо)

Али Хюсеинов: Тъй като на международни конференции делегациите на България изразяват /…/ с думите: „В България насила не държали никого и който искал, винаги можел да напуска България”, ето моят случай: „До Началника на отдел Консулски към Министерството на външните работи на НРБ, София. Молба – Декларация № 5 от Али(?) Мустафов Хюсеинов, роден на 30 септември `48 година в с. Йонково, Разградско, жител на Разград, живущ в с. /…/, Разградско, (адрес), професия – работник, женен, имам 2 деца. Г-н Началник, през януари 1983 година подадох молба до МВР - Разград за изселване в Турция. Вместо отговор аз бях изгонен от ведомственото ми жилище в Разград. През `85 година аз бях закаран на о. Белене, и на 27 март 86 г. оттам изпратих втора молба за изселване, но този път до Държавния съвет и започнах гладна стачка. На 23-ия ден при мен дойде човек от София и ме увери, че ако се откажа от гладната стачка, може да се уреди молбата ми. Накрая бях заселен в с. Габрене, Врачанско. Чакайки удовлетворяване на молбата ми, на 27 февруари `87 г. подадох трета молба, пак до Държавния съвет, и получих отговор: „Решава се.”. След около една година в Белград се проведе Балканска конференция. Възползвах се от нея и подадох четвърта молба, но този път до Външно министерство, лично до Петър Младенов. Ето няколко реда от тази молба: „Чакайки с нетърпение успешното завършване на Виенската конференция, защо самият аз да не бъда на Балканската конференция?” Но уви, и на тази молба не получих утвърдителен отговор. Само няколко дена след нея дойде човек от Държавна сигурност и бях предупреден: „Затваряй си устата и чакай!”. На 27 май `88 г. бях освободен от интерниране. До ден днешен с отворено сърце чакам, но докога? Чашата на търпението преля! Виенската конференция завърши успешно. Българското правителство и този път сложи подписа си, както това направи през `75 година в Хелзинки, през `83 година в Мадрид. Най-сетне трябва да ме разберете правилно: Аз повече не желая да живея в България! Моето искане е да ми се разреши да напускам завинаги България заедно с близките си. Ако в 20 дневен срок не получа разрешение, ще се възползвам от гласността в България и ще бъда принуден да зачленувам в Независимата организация за човешките права в България. Чрез тяхна помощ да търся най-елементарните си права като гражданин. С нищо не нарушавам сигурността на България. Аз не заплашвам никого, нито пък съм против Партията. Но съм против политиката на Партията спрямо мен. Смятам, че ще ме разберете правилно, като уважите молбата ми. 21 февруари `89 г., с. /…/, с уважение…” Толкова. Другарко Узунова,… предайте моето име във гр. Франкфурт на Майн на тел. (…) на г-н Ото Фидлер… Ако ми разрешите, чрез Вашата радиостанция /тя вече стана наша!/ да изкажа най-топли дружески поздрави до господата Петър Манолов, Илия Минев и до всички членове на Независимата организация за човешки права и на членовете на Дискусионния клуб в България. Аз съм уверен, че и най-модерното оръжие в света е нищожно пред човешката воля. Те са герои на България. Тя е непобедима. И справедливостта винаги побеждава. И ви моля да публикувате кодовете за избиране от България на някои по-големи градове в Турция… Ало? …в провинцията… Ало?!

(22.02.1989 г., ролка № 313)

Декларация на Веселин Петков

Женски глас: Можете да започвате, Веселин Петков.

Веселин Петков: Изпратили сме писмо до Българската Комунистическа партия и до още няколко вестника. Текстът е следния: „Със заявление от 13 април поискахме да бъдем освободени от българско гражданство и да напуснем България. На 17 април то бе излъчено по радио "Свободна Европа”. От тогава много хора в разговори с нас изразиха опасенията си към нашето решение. Чуха се различни мнения. Повечето ни поздравяваха за смелостта да кажем това, което и други хора мислят. Някои смятат, че бихме могли да протестираме и по друг начин - без да се обръщаме към радиостанции и вестници извън България. Според тях би било по-достойно, ако се бяхме опитали да уредим всичко тук. Намериха се обаче отделни хора, очевидно изхождайки от собствения си морал, които са твърдели, че зад нашето действие, представено от нас като акт на отчаяние и протест, фактически сме криели съвсем непочтени цели като например получаване на жилище или стремеж да се харесаме на някакви чужди покровители. Лесно можем да се досетим за морала на тези хора по това, че те не намериха смелост да кажат мнението си пред нас. Всички, които ни познават, знаят, че живеем почтено и достойно. Ние сме убедени - и никой не би могъл аргументирано да докаже, че решението ни да напуснем България е непочтено. За сега никой не успя да ни подхвърли някакъв изход, алтернатива на получилото се в нашия случай. Унижение и унизително свеждане на глави или напускане на сегашната държава България с ясно посочване на причината за това?! Имайки предвид опитите на някои хора да поставят под съмнение почтеността ни, ние сме готови на всякакви дискусии. Тъй като случаят ни противопостави на едно друго семейство, семейство Главусанови, които ни нарекоха клеветници на собствената си Родина, понеже нашите сънародници говорили по чужди радиостанции, предлагаме телевизионна дискусия на живо с тях. В тази дискусия биха могли да участват всички, които в някаква степен не одобряват решението ни да напуснем България. 20 април, семейство Светослава и Веселин Петкови.

Женски глас: Много Ви благодаря. Искам…

(20.04.1989 г., ролка № 26)

В) От обвиняем в обвинител

Разказ на Румен Воденичаров за делото срещу Костадин Иванов

Румен Воденичаров: След присъдите, произнесени в Тервел, Варна и Шумен срещу етнически турци от 22 септември до 26 септември тази година по текста на чл. 273 от НК на НРБ, вчера, 10 октомври, в Окръжния съд на Михайловград се даде ход на ново показно дело №113, което този път цели сплашване не на етническо малцинство, а на самата българска работническа класа. Работникът инвалид Коце Иванов бе обвинен по чл.148 за персонална обида на директора Венцислав Георгиев и по чл. 273 „за разгласяване на неверни твърдения от естество да предизвикат недоверие към властта или смут в обществото”. На делото присъстваха семейството на Коце Иванов - съпругата му и трите му дъщери, членове на НДЗПЧ в България, колеги от акумулаторния завод в Михайловград и журналисти от в. "Септемврийско дело". Подсъдимият пое защитата си сам. Знаейки от предварителното следствие за острия и точен език на подсъдимия, изпълнителната и съдебна власти, в лицето на капитан Горанов от МВР – Михайловград и прокурора Орлин Боянов, направиха всичко възможно гласът на Коце Иванов да не напусне залата, записан на лента. Още с обвинителната си реч прокурорът показа, че обвинител ще бъде подсъдимият. След общи приказки като тези, че е слушал клеветнически радиостанции, имал отрицателно отношение към демократичните процеси в нашата страна, камъчето бе изплюто. Коце Иванов е писал лозунги в момент на кризата с Турция с цел предизвикване на смутове. След това думата бе дадена на обвиняемия Коце Иванов. Случи се нещо, което заслужаваше да се види от всеки българин, който се бори за човешки права. Отказалия се от официална защита подсъдим започна спокойно, много обмислено и убедено да оборва точка по точка обвиненията на прокурора Боянов. Той откри, като начало, две грешки в обвинителния акт: това, че е осъждан през 1985 г., а всъщност е съден за обида на длъжностно лице през 1973 г., следователно за съда той сега е неосъждан, и че бил работил малко по специалността си, след като трудовият стаж като икономист му е 19 години. След това Коце Иванов продължи по същество. На обвиненията, че слуша радиостанциите "Свободна Европа", "ВВС" и "Дойче Веле", които бяха наречени клеветнически, той отговори, че слуша всичко. Слуша и съветската радиостанция "Маяк" и че "Свободна Европа" не е вражеска, а близка до проблемите на българина радиостанция; и това, че е на чужда територия, се дължи на факта, че партийците /той разграничи партийците от  комунистите!/ не искали да намерят място на станцията на нашата територия. „Всички грамотни българи слушат тези радиостанции, казва той, и съм сигурен, че и съдийският състав също ги слуша; това е право на всеки човек.” По-нататък Коце Иванов направи страхотна пледоария за независимите сдружения и преследванията, на които са подложени, в нарушение на Хартата за правата на човека. "Известен ми беше чл.273 и знаех какво ме очаква, ако се облече в юридическа форма" - каза той. "Писах лозунгите, подписах декларацията на Любомир Собаджиев, защото исках да съм солидарен с приятелите си: д-р Тренчев, Николай Колев, отец Христофор Събев и другите. Аз не предизвиках смут и недоверие. Те съществуват отдавна. Защото комунизмът се оказва утопия и след 70 години дори и неграмотните хора като тези, които работеха около мен, чувстват интуитивно това". Коце Иванов поясни и смисъла на някои от лозунгите. Например: “С БКП назад”, или “Комунизмът е гола теория, изпаднала в нокдаун”, или “Партийците ограбват българския народ”. Партията, според него, се е самоназначила преди 42 години. Чл. 273 е въведен в НК, за да се пресече всякаква критика и несъгласие с партийните догми. “Чл. 273 - каза Коце Иванов, е зловещо наследство от сталинизма. Той противоречи на чл.19 от Международния пакт за защита на гражданските права, по който България е страна. Той е толкова абсурден при днешната обстановка в Европа, че дори Юлий Бахнев, отговорен секретар на официалния Комитет по правата на човека, е казал: "Чл. 273 е такъв, че човек просто трябва да го е страх да излезе на улицата". По обвинението за персонална обида на директора на Акумулаторния завод Коце Иванов изясни на присъстващите в залата какво представляват каторжните условия за работа в автоклавното отделение, където никой не спазва технологична дисциплина и е обречен на бавна смърт в отровната оловна атмосфера. Той призна, че е нарекъл и двамата директори некадърници, защото те наистина нямат поглед върху технологията и процеса в Акумулаторния завод и нехаят за подобряване на условията на труд на работниците. Той ги е обвинил, че се обогатяват, експлоатирайки и увреждайки здравето на работниците. "Работна сила има, но тя не желае да работи - каза Коце Иванов. Системата е спирачка на производителните сили.” Когато хвърлихме поглед на присъстващите след края на блестящата самозащита и контраобвинение на Коце Иванов, в атмосферата на залата имаше нещо гротестно и гоголевско: зачервеният прокурор беше хвърлил сакото си и беше останал по пуловер; Съдията беше залиняла; от двете й страни стояха като мумифицирани двама съдебни заседатели - мъртви души, сборът на годините на които беше поне 160; от двете срещуположни стени стояха двама подпухнали от ядене и пиене старшини, барабанящи с пръсти и стрелкащи с очи присъстващите на делото. И в пълен контраст на тази картина в стил „съдебно ретро” стоеше Коце Иванов - обвиняемия обвинител, морално извисен, недостижим за дребни апострофи, спокоен, умен, уверен в правотата на своята гражданска позиция. Делото продължи с разпит на свидетелите. Тази част от процеса приличаше по-скоро на шахматен сеанс на девет дъски. Бившите колеги на обвиняемия пристъпяха гузни и не можеха да го обвинят в нищо друго освен в невъздържаност. В гросмайсторски стил, само с един въпрос, Коце Иванов обезоръжаваше свидетеля, благодареше му и изчакваше спокойно следващия. Неговата критика над бившия директор Белов и настоящия Георгиев беше точна и безпощадна. Мисълта му работеше безотказно. Един по един началниците от Акумулаторния завод сядаха на скамейката, зачервени като получили двойка, проклинайки се вътрешно, че са се съгласили да станат прокурорски свидетели. На края беше разпитана съпругата на Коце – Бисерка. От нейните показания стана ясно, че този, който изкарва с тежък труд заплатите на директорите и има 25-годишен стаж, които е 6.5 години в атмосфера на живак и олово, е принуден да живее в една стая с трите си деца и да получава за този труд179 лв. основна заплата. Ето откъде идва социалното недоволство на Коце Иванов. Заключителната реч на прокурора Огнян Боянов беше още по-неубедителна от встъпителната. Той дори сам призна, че “обвиняемият успешно е доказал, че чл. 273 трябва да бъде изхвърлен от НК. Но тъй като подсъдимият казва, че целял да влезе в затвора именно по този член, то трябва да приемем, че той е изпълнил текста му” - каза прокурорът. Заключителната реч на обвиняемия Коце Иванов беше отново достойна и обезоръжаваща съдията и прокурора. Той заяви, че отлично е съзнавал действията си. Не иска да се оправдава и винаги е отговарял за постъпките си. Фактът, че бившия директор, който е злоупотребил с 4000000 лева, е на свобода, е доказателство, че в НРБ има втори НК, по който се съдят членове на БКП, висши ръководители като Найден Белов. "Аз не бях арестуван в кръчмата, а на работното си място" - каза Коце Иванов. Присъдата срещу мен ще бъде присъда срещу независимите сдружения, но тя ще е присъда и срещу Хартата за правата на човека. По-точно, срещу чл.19 от Международния пакт за граждански права, който гласи: “Никой не може да бъде обезпокояван за убежденията си." Вие трябва да разберете, че не живеем във времето на Сталин и Вишински, а във време, когато потокът от информация не може да се спре и нарушенията на правата на човека не могат да се прикрият. Аз не съм кокошкар и искам статут на политически затворник. Моето място не е във Врачанския затвор, където бях държан до делото. В този концлагер са събрани най-големите отрепки на човешкия род - 710 души. Не ще позволя никой да ме обижда. Може да ме осъдите, че наричам нещата със собствените им имена, но ефектът от присъдата ще бъде равен на нула. Моята вина е вина де юре, но де факто аз съм невинен." Коце Иванов накрая цитира председателя на КГБ Крючков, който отговорно заявява на страниците на сп. "Ново време", че да се изразява към съветската власт положително или отрицателно отношение е въпрос на лично убеждение и Законът в бъдеще няма да го забранява. Съдът се оттегли като отбор, който беше загубил на свой терен. В кулоарите хората гадаеха дали ще има или няма да има присъда изобщо. Но те забравяха, че у нас съдът не е независима инстанция и процесът е показен. След половин час присъдата беше обявена: една година лишаване от свобода по чл.273 и десет месеца лишаване от свобода по чл. 148 на НК на НРБ. В залата настана гробно мълчание. Мълчание, което показваше пропастта, отделяща властите от народа. Съдът все още се надяваше да пречупи коравия правозащитник, който съзнателно отиваше в затвора, за да покаже на цяла Европа абсурдността на българското правораздаване. Неговата последна дума беше: "Няма да обжалвам присъдата. Отведете ме. Белезниците, които ще сложите на ръцете ми, ще бъдат златните гривни на моята съвест и на моето гражданско достойнство". Така завърши поредното нарушаване на правата на човека в България. Властите демонстрираха как всеки, който надигне глас за промени отдолу, ще бъде осъден с помощта на съществуващия НК. Те не можаха да отхвърлят убедително факта, че българското законодателство е в противоречие с международните документи за правата на човека, подписани от нашата страна, и че българската социалистическа система е остатък от тъмния период на сталинизма и исторически абсурд. НДЗПЧ в България в близките дни ще излезе със специална декларация по случая на Костадин Борисов Иванов в Михайловград. 11.10.89 година, Румен Воденичаров, София.

Женски глас: Добре…                                                         

(12.10.1989., ролка № 19)

2. Гладните стачки

А) Две версии за едно събитие: стачката на Илия Минев (15.01. – 15.03.1989 г.)

а) Гласът на гражданите

Откъси от интервюта с Петър Манолов

(…) Р.Узунова: А Илия Минев как е?

П.Манолов: Искам да използвам радио „Свободна Европа” да бъде принуден Илия Минев също да прекрати гладната си стачка, за да не бъда после обвинен… като причина за неговата смърт.

Р.Узунова: Зле ли е?

П.Манолов: Сведенията ми са от преди 3 – 4 дена. Те са, че се държи и че е с много бодър дух. Но той, доколкото разбрах, има склероза на сърдечния мускул… Два пъти идва неговата съпруга - искаше от нас да прекратим…, но аз не мога, защото пък предавам позиции…

Р. Узунова: Разбирам ви напълно.

(4.02.1989 г., ролка № 141)

Р.Узунова: Петър Манолов, Румяна Узунова е на телефона. Отдавна се мъча да се свържа с Вас и Вашия телефон, някак си подозрително дава свободно?

П.Манолов: Ами, оказа се, че му липсвало тиксо ...там трябвало да се облепи, за да работи… тези така ми казаха, които дойдоха от пощата – поради тиксото не работел...

Р.Узунова: Да оставим този въпрос; понеже, един доста тревожен въпрос имам към Вас. Научаваме, че И. Минев продължава своята гладна стачка. Бихте ли проследили историята от началото до края, защото той започна гладната стачка, в подкрепа на Вашите искания, след което, изглежда, се промениха исканията му. Бихте ли разказали по-подробно?

П.Манолов: Председателят на Дружеството И. Минев започна гладната си стачка в подкрепа на исканията да бъде върната документацията на Дружеството, а както и да се върнат и моите ръкописи. И след като гладната стачка, заедно с участието на другите от Дружеството, постигна, така да се каже, успех, той,… впрочем, изпратих му семейство Бояджиеви - да прекрати гладната стачка - даже започнах захранването пред тях, и той каза, че ще продължи още три дена. Зачетох това желание за изравняване, но после започнаха да стигат до мене слухове, дори да идват хора,… че той е отправил нови искания, между които: обявява гладна стачка до смърт.

Р.Узунова: Какви по-точно?

П.Манолов: Ами, първите искания бяха да получи опровержение в пресата, че тази ... измърсителска кампания, всъщност е измърсителска…

Р.Узунова: Той доста беше оклеветен в пресата…

П.Манолов: Да, той беше толкова оклеветен, че ако се получеше още една публикация, след във в. „Отечествен фронт”, където имаше факсимиле, че 800 члена на ОРГ(?) искат неговата смъртна присъда, ако се появеше още една публикация, може би Илия Минев, заедно с другите, трябваше да започне да съди онези, които са го осъдили повече от две десетилетия на, …са го лишили от свобода.

Р.Узунова: Доколкото научих, последните му искания, съвсем прости и съвсем човешки - просто да му пратят едно писмо, официално писмо, че са получили неговите протести. Какво знаете по този повод?

П.Манолов: Освен че са получили… да му бъде отговорено в законния срок. Тече повече от месец, а той няма отговор за най-нормалните си искания – да му се каже какъв е, наистина ли е такъв, какъвто го описват, да му се отговори на Молбата към Държавния съвет, накрая към Министъра на вътрешните работи.

Р.Узунова: Да, разбирам. Нека да Ви върна пак към въпроса за Илия Минев. Как виждате Вие, могат ли да се разрешат нещата? Как виждате Вие разрешението на въпроса?

П.Манолов: Узунова, когато аз правих опити да разговарям от Централната поща в Пловдив, обикновено телефонистката ми отговаряше, че там в стаята, където е той, няма никой. Не си позволих арогантността да й пожелая в такава ситуация, ако й се случи на и нея, там да няма никой! Аз знаех, че там, където звъни този телефон, там не може да няма никой. Така ловко се манипулира с телефони и с всякакви други средства за свързване, че аз се учудвам на безчовечието на хората, които стоят зад тези апарати. Имам чувството, че има сили, които желаят трагична развръзка.

Р.Узунова: Дано не се осъществят, дано не стане всичко това.

П.Манолов: След толкова дни глад, душевността съвсем естествено, духовността, вземат превес над телесното. Човек става много податлив, човек става даже, може би, по-извисен, много горд. Оттам нататък той лесно може да бъде моделиран точно в тази посока… Последната ни информация вчера е от Стефан Вълков от Асеновград.

Р.Узунова: Какво казва той?

П.Манолов: Казва, че духът е много извисен, но Минев е много отслабнал; като че ли Ст. Вълков е получил обещанието за още 2 – 3 дена, но не се знае за какво ще трябват тези 2 -3 дена – няма обяснение за тези 2 -3 дена. Могат и да са фатални, може даже и в момента, докато ние разговаряме да ...

Р.Узунова: Ох, не дай Боже! Да не го изговорим... Добре, благодаря Ви. Дано и този път надделее благоразумието.

П.Манолов: Не се иска кой знае колко. Но към мене се отправят заплахи, че за някои органи, за някои институции въпросът е решен и приключил, Узунова.

Р.Узунова: В какъв смисъл? Да го оставят да умре?

П.Манолов: В най-лошия.

Р.Узунова: Някой има цинизма да Ви каже такова нещо? Официално?

П.Манолов: Неофициално.

Р. Узунова: Да, разбирам… Благодаря Ви…

(7.03.1989 г., ролка № 152)

Румяна Узунова: Петър Манолов, секретарят на Дружеството ли е на телефона?

Петър Манолов: Да.

Р. Узунова: Вие сте били днеска да видите Илия Минев, в какво състояние е?

П. Манолов: Преди малко се върнахме с д-р Тренчев. Състоянието, физическото му състояние наистина е заплашително, но в него се е разпрострял един гигантски човешки дух. Само че се боя, че този дух в близките няколко дена няма да има с какво да се храни, т.е. няма да има тяло, което да храни този дух.

Р. Узунова: Опитахте ли се да го убедите да престане? От ваше име, от името на Дружеството?

П. Манолов: Това не знам, не знам кой поред път ми е. Ходихме - и даже няколко пъти, и със съпругата ми, и много пререкания имахме; той не даваше да се издума да спре гладната стачка. Ние се обръщахме и към неговата съпруга, водихме и други хора, които да го убедят, пращахме на няколко пъти негови по-близки приятели, с които са имали общи страдания. И той им обещава и после върши пак това,… т.е. остава непреклонен.

Р. Узунова: А Дружеството като цяло, управителното тяло на Дружеството, какво отношение взема към въпроса?

П. Манолов: Всъщност аз винаги досега съм бил за това да се прекрати, т.е. като секретар винаги мисля, че съм изразявал мнението на Дружеството, мнение, което съм го споделял тук в нас и там където сме се срещали, че гладната стачка трябва да бъде прекратена, защото имаме увереността, че няма да се срещне разбиране в бюрократичния апарат.

(8.03.1989 г., ролка № 217)

(…) Р. Узунова: А на Илия Минев състоянието какво е?

П. Манолов: Илия Минев състоянието, …снощи говорихме с него и съпругата му. Състоянието се влошава катастрофално. Това, което ние вече можем да направим: всеки член на Дружеството, който мине през нас…, ще тръгнат и специални хора, някои даже са тръгнали, да събират подписи от активистите, защото не знам дали ще можем да се съберем утре…, да съберат подписи от активистите и тези подписи ще бъдат занесени, този списък и този призив ще бъде връчен на Минев утре следобед.

Р. Узунова: Дано да се съгласи.

П. Манолов: Да се прекрати, за да бъде спасен един човешки живот.

Р. Узунова: И един член на Дружеството.

П. Манолов: Един член на Дружеството, председателят на Дружеството да бъде спасен.

Р. Узунова: Да, благодаря много.

(11.03.1989 г., ролка № 196)

Разкази на Румен Воденичаров

На 44ия ден от стачката

Румяна Узунова: На телефона Румяна Узунова. Ало, кой се обажда?

Румен Воденичаров: Обажда се Румен Воденичаров. Химик съм, старши научен сътрудник. Член съм на НДЗПЧ в България.

Госпожа Узунова, Илия Минев, председател на НДЗПЧ в България, бавно умира, показвайки на българите пред цяла Европа, че живеят в недемократична и неправова държава. Той беше отправил две молби-протести, съответно до МВР и до Главна прокуратура на НРБ в края на м. декември 1988 г. Последваха събитията от 11 януари, след които, на 16 януари 1989 г. Илия Минев обяви гладна стачка до смърт, солидаризирайки се с поета Петър Манолов и с искане да получи от МВР писмен отговор на заявените протести. Органите на властта, нарушавайки подписаните от България Договорености за човешките права във Виена, 44 дни след обявяване на гладната стачка не смятат, че са длъжни да отговарят писмено, тъй като съзнават, че това ще бъде морална победа за Илия Минев. Полк. Атанасов, оторизиран висш служител от МВР, заяви днес, 1 март, че отговор на молбите на Илия Минев като на председател на Дружеството за защита на правата на човека няма да се напише. Главна прокуратура също вече цяла седмица бави отговора на двете молби на Илия Минев. Комитетът на правата на човека с председател Константин Теллалов вече цяла седмица обещава да изпрати човек от Пловдив, отстоящ само на един час път от гр. Септември, който да изясни случая. По такъв начин органите на властта в България, от които зависи живота на Илия Минев, го обричат на смърт. Обричат го на смърт съвсем съзнателно, надявайки се, че с физическото му унищожаване ще прекъсне дейността си и НДЗПЧ в България. Много хора са умирали неразбрани и оклеветени, но истината за тях рано или късно е възкръсвала. Ян Палах също изчезна преди повече от 20 години, но неговото име сега е знаме на връстниците му в Чехословакия. Искрата, която бай Илия Минев запали в тоталитарна България, няма да угасне. Процесите на демократизация ще бъдат необратими. Последните думи, които днес по телефона бай Илия Минев ми каза, са следните: "Готов съм да умра. Горд съм, че смъртта ми ще обезсмърти идеята за свободата, която е най-ценният дар за човека".

(1.03.1989 г., ролка № 34)

На 46ия ден от стачката

Румяна Узунова: Румен Воденичаров? Какво ново знаете за ...

Румен Воденичаров: Да, на телефона. Искам да Ви прочета една информация във връзка с гладната стачка, която провежда Илия Минев.

Р. Узунова: Да, слушам Ви и записвам.

Р. Воденичаров: Днес, 3 март, 48 дни след подписването му във Виена, Българска телеграфна агенция най-после публикува в своето издание “По света” Заключителния документ на Виенската среща. Каква двуличност на Министерство на вътрешните работи и Главна прокуратура, които 46 ден след подаване на апелацията от Илия Минев, председател на НДЗПЧ по повод на нарушаването на личната му свобода, без да е следствен и по повод на отказа на властите да регистрират НДЗПЧ в България, не смятат изобщо да отговарят нито писмено, нито устно! Нещо повече, представителят на Министерство на вътрешните работи полк. Атанасов и следователят от Главно следствено управление полк. Георгиев най-цинично заявиха, че подобно Дружество никога няма да бъде регистрирано у нас. Те дори не се замислиха за момент, че регистриране на дружество е единствено от компетенцията на съда.

46и ден Илия Минев е в гладна стачка. Неговите сили, въпреки силния му дух, са изчерпани. Той умира, но нито за момент не му минава мисълта да я прекрати. Вчера, 2и март, той заяви на поета Петър Манолов и мен, че не желае неговият внук да живее като затворник в собствената си страна! Удивителна сила излъчва този малък и преживял неимоверни страдания и незаслужени клевети човек. „Човек може да се вози на “Мерцедес” и да бъде облечен във фрак, и пак да си остане роб; но може да бъде и в потури, и въпреки това да се чувства свободен!” - каза той. „Аз не искам нищо повече от моето право да получа отговор - и то писмен отговор на протестите си - от МВР и Главна прокуратура. Аз не мога да се съглася да живея под домашен арест в страна, която се гордее, че първа е ратифицирала Всеобщата декларация за правата на човека.” Повтарям на всички сънародници, с огромно възмущение: органите на властта, от които зависи живота на Илия Минев, го обричат на смърт. Обричат го на смърт съвсем съзнателно, надявайки се, че с физическото му унищожаване и ще прекъсне дейността си и НДЗПЧ в България. Много хора са умирали неразбрани и оклеветени, но истината за тях рано или късно е възкръсвала. Искрата, която бай Илия Минев запали в тоталитарна България, няма да угасне. Процесите на демократизация ще бъдат необратими, независимо от всички напразни усилия на еднопартийния режим. В противен случай, в следващия век място за България на континента Европа - люлката на съвременните демократични общества - няма да има.

(3.03.1989 г., ролка № 10)

Румяна Узунова: Ало, Румен Воденичаров? Румяна Узунова Ви безпокои. Страхувам се, че доста дълго време продължи гладната стачка на Илия Минев, председателя на Независимото дружество за защита на човешките права. Кой ден е днес вече от гладната му стачка?

Румен Воденичаров: Да, на телефона… По мои пресмятания, днес е 46 ден. Гладната стачка на Илия Минев започна на 15 или 16 януари, не мога да Ви кажа точно, предполагам - на 15и януари.

Р. Узунова: Мисля, че 3 дни след като започна .....

Р. Воденичаров: … в подкрепа на гладната стачка на Петър Манолов и след изричното заявление от негова страна, при това писмено подадено, че той ще води гладната стачка до смърт, ако на него не му бъде отговорено на писмените протести, които беше заявил в края на декември миналата година.

Р. Узунова: Един момент… Доста хора бяха останали с убеждението, че неговата гладна стачка ще завърши заедно със завършването на гладната стачка на Петър Манолов. Доста дни минаха оттогава...

Р. Воденичаров: Да, има нещо такова. Ние самите предполагахме, че три дни след като прекрати гладната стачка Петър Манолов, Илия Минев също ще прекъсне своята гладна стачка, изравнявайки се по този начин с него…

Румяна Узунова: Но той не я прекрати!…

Румен Воденичаров: Оказа се, че има той свои допълнителни искания, които са основателни…

Румяна Узунова: Бихте ли казали какви са точно?

Румен Воденичаров: Исканията в протестите му, които са заявени на 19и и на 27и декември до Главна прокуратура и до МВР, касаят ограничаването на правото му за придвижване в страната, малтретирането му от органите на вътрешните работи, разтурването на всички събрания на Независимото дружество до този момент. И по този начин - невъзможност да се изработи точна и ясна Програма, Устав и да бъде регистрирано Дружеството. Така че, в съответствие с Виенските договорености, той би трябвало да получи отговор на тези си протести в разстояние на един месец. Става въпрос именно за писмен отговор.

Р. Узунова: Той ги е пратил по напълно каналния, напълно законния път?

Р. Воденичаров: Да. Неговите протести са заявени и обратните разписки са в него.

Р. Узунова: До кои институции е пратил той?

Р. Воденичаров: До Главна прокуратура и до МВР.

Р. Узунова:  И оттогава насам никакъв отговор?

Р. Воденичаров: Оттогава насам няма никакъв отговор.

Р. Узунова: Проверявал ли е някой как стои въпросът?

Р. Воденичаров: Аз лично съм проверявал. Написах едно писмо в три екземпляра до Министъра на вътрешните работи, до Главния прокурор и до Константин Теллалов. Връчих ги лично и може би всеки ден проверявах докъде са стигнали нещата. Отговаряше ми се по типичния бюрократичен начин: „Другарю, работи се Вашето писмо, ще получите отговор.”... Отговор получих единствено от Константин Теллалов, Председателя на официалното Дружество по правата на човека. В който отговор той ми съобщаваше лаконично, че единствено компетентен за решаване на въпроса е Районният съд, в който се намира седалището на Дружеството. В смисъл, Районният съд на Пазарджик. „Ако молбата Ви не бъде удовлетворена, отнесете се към Окръжния съд.” Но нищо друго не се третираше. Самият той обеща веднага да изпрати човек от тяхния Комитет, който трябваше да отиде от Пловдив до Септември, за да провери на място действително ли има опасност за живота му и има ли нужда от медицинска помощ, и изобщо какво е положението с него. Но този човек така и не отиде. Аз ясно му казах онзи ден, че той и пеша да беше тръгнал, за 4 дни щеше да стигне до Септември. Разстоянието между Септември и Пловдив е 50 километра.

Р. Узунова: А съдът в Септември? Отговорил ли е, не е ли отговорил?

Р. Воденичаров: Не. Пазарджишкият съд не е отговорил, той е намерил някакви съвсем дребни различия: нещо в подписите, които са представени… и на тази база смята, че документите са нередовни.

Р. Узунова: Защо официалният печат твърди, че Илия Минев е самозван председател на Дружеството? Има ли някакви основания за…

Р. Воденичаров: Официалният печат твърди, че Илия Минев е самозван дотолкова, доколкото Дружеството все още не е получило своята официална регистрация. А в същото време официалният печат не казва, че това Дружество е известно зад пределите на България, че то е много добре известно на Международната лига за защита на правата на човека със седалище в Париж… И целият този отзвук, който беше всъщност една много голяма международна солидарност във връзка с двете гладни стачки - неговата и на Петър Манолов – показва, че това Дружество има право на живот. То съществува де факто, независимо от това дали някой го е регистрирал на територията на България или не.

Р. Узунова: А как стои правната страна на въпроса?

Р. Воденичаров: Правната страна на въпроса стои така: просто трябва да се подаде още един път цялата документация. Това се опитваме и да направим, но когато аз обяснявах онзи ден на полк. Атанасов, че ние трябва да се съберем, за да може тази Програма…

Р. Узунова: …А те ви пречат, така ли?

Р. Воденичаров: … да не излиза фашистка програма и да разберат, че ние имаме съвсем умерени и законни искания, които не противоречат на Конституцията на НРБ, те казват: „Ами добре де, тогава тръгнете от човек на човек и си изяснете различията.” Тогава аз отговорих на полк. Атанасов: „Добре де, аз сега ще ставам апостол ли? Ще пътешествам из България ли? Или ще направим другото, по-лесното: с ваше разрешение да съберем тези хора на ново учредително събрание тук, в София, да кажем” ...

Р. Узунова: А той не дава разрешение да се направи такова нещо, така ли?

Р. Воденичаров: Той не дава разрешение, въпреки че ние сме уведомили сега един квартален отговорник и имаме намерение на 12и март да направиме такова събрание. Но аз знам какво ще се получи… Същото се получи преди няколко дни с Димитър Томов и още един член на Дружеството…

Р. Узунова: Какво по-точно стана?

Р. Воденичаров: От Мездра просто те бяха заставени да подпишат, че два дни няма да се появяват в София и останаха, така да се каже, в домашен арест. Нямаха право да напускат местата, т.е. селищата, в които живеят. Което е абсолютно нарушение отново на всички принципи, подписани във Виена, тъй като те не са следствени в момента и нямат право да бъдат ограничавани за придвижване вътре в страната…

Р. Узунова: Ще Ви върна към един въпрос: Има ли нещо вярно във всичко това, което печатът пишеше за фашистко минало на Илия Минев и така нататък?

Р. Воденичаров: Вижте какво, познавам Илия Минев от около един месец. Говорил съм надълго и нашироко за миналото му. Историята му е такава: той е следвал в Франция, действително е бил за времето си син на заможно семейство…, следва във Франция, завършва инженерна химия. След това се връща, взима участие в Отечествената война, но в същото време той не крие, че е бил член на Легиона...

Р. Узунова: Кой легион: френския или българския?

Р. Воденичаров: Българския. Не крие, че е правил изявление, че македонците са българи, а не са отделна националност. А на времето, точно когато се издигаше девиза за балканска федерация, знаете, това се преследваше. Така че неговата присъда се е отежнила и от това обстоятелство, което днеска изглежда малко невероятно. По-нататък: има чисто политическа присъда `46а година, която се излежава, както казва той, “кантар топуз” - 19 години от 20 възможни! След това му лепват още една присъда, пак политическа… Така че всичките тези измислици за това, че е спекулант, че е внасял контрабанда хартия, пък изнасял розово масло, всичко това са трикове, които са ни много добре известни, тъй като нашата журналистика има вече 50 годишна практика във фабрикуването на такива неща.

Р. Узунова: Мислите ли, че се цели някакво разединяване на членовете на Дружеството?

Р. Воденичаров: Цели се по такъв начин да изкарат всичките основатели на Дружеството за деградирали типове, легионери, фашисти, опозиционери, привърженици на насилствени действия, а в същото време новите членове - да кажем, такива като нас, такива като мене – неосъждани, да бъдат помолени да стоят леко настрана и ако искат, дори да образуват едно ново дружество, но без основателите.

Р. Узунова: Защо е това толкова силно враждебно отношение към основателите, според Вас?

Р. Воденичаров: Не знам. Те плащат някакъв данък просто на стария образ на врага. Това се видя и в речта на Тодор Живков. Той все още говори, че имало още живи представители на старите класи, които, видите ли, търсят отново привилегиите си. Което е пълен абсурд. Аз обясних на всички високопоставени органи на властта, с които се срещнах тази седмица, че ще им предложа сам транспорт до Септември, за да видят в какво охолство живее Илия Минев. В една къща, която по нашите критерии е вече една стара и почти рухнала  къща. Той, поради това, че е излежавал присъди, няма пенсия и единствено с пенсията на жена си, която е 90 лева, живеят двама души. Така че това е неговото настояще.

Р. Узунова: А мислите ли, че ако образувате – по-младия състав - едно независимо Дружество със същите цели, ще Ви посрещнат по-благоприятно?

Р. Воденичаров: Те все още смятат, че Програмата, която е заявена, е програма, която иска сваляне на властта. Въпреки, че ние навсякъде започваме с това, че Дружеството не преследва политически цели, а преследва единствено процеси, които да доведат до необратимо демократизиране на българското общество. Така че нищо чудно, ако представиме една Програма, ако назреят така нещата, че да не може да не се регистрира Дружеството, ако има международна подкрепа… да може да се организира друго Дружество с подобна програма... Ние не желаеме това. Защото за сега ние нямаме основание, нямаме причини да се срамуваме от основателите на Дружеството или пък да ги пренебрегваме като такива.

Р. Узунова: Как виждате разрешението на нещата? Много се страхувам за Илия Минев?

Р. Воденичаров: Аз също се страхувам и искреното ми желание е органите на властта да вземат всичко това предвид и трезво да оценят, че всъщност те ще навредят на каузата на България, защото след три месеца нашите представители трябва да седнат на масата за нови преговори в Париж и там те трябва да седнат с вдигната глава, а не с наведена глава.

Р. Узунова: Нека да резюмираме с две думи: какво точно иска Илия Минев? Какви са исканията му?

Р. Воденичаров: Единствено едно листче, на което да има отговор две или едно изречения дори, с подпис на някакъв служител - може  да не е най-висшия служител на МВР. Просто той като гражданин иска отговор на своя писмен протест - и то писмен отговор.

Р. Узунова: Отговор в какъв смисъл - писмо препоръчано?

Р. Воденичаров: Той не държи да бъде положителен отговора.

Р. Узунова: А той иска само отговор?

Р. Воденичаров: Като гражданин той иска единствено отговор, а те отказват да му дадат такъв под предлог, че се е подписал като председател на Дружеството и дори извъртат и дават предложения да напише наново всичките тези протести, но вече като гражданина Илия Минев, а не като председател на Дружеството…, което е тъпо.

Р. Узунова: Как може такъв бюрократизъм, след като има опасност за един човешки живот?

Р. Воденичаров: За съжаление, животът на отделния човек все още не е толкова ценен в нашата страна. Отделният човек винаги се е разглеждал като винт в общата машина, а това, че един от ръждясалите винтове като Илия Минев ще изпадне от машината, не тревожи никого…

Р. Узунова: Дано нашият разговор да помогне за вземането на едно благоприятно решение, дано още утре научим, че има благоприятен отговор и че е прекъсната гладната стачка! Дано…

Р. Воденичаров: И аз казвам дано. Ще мога да Ви дам по-подробни сведения в понеделник, когато смятам с лекар, ако все още има надежда, да отидеме да вземеме проби за биохимичен анализ, за да видиме в какво състояние е действително Илия Минев.

Р. Узунова: Впрочем, кога за последен път сте го видяли?

Р. Воденичаров: На 2и март следобед.

Р. Узунова: И как беше? Как изглеждаше той?

Р. Воденичаров: Той изглежда много отпаднал, вече е на легло, но все още мозъкът му работи безупречно и няма намерение да се предава. Изказа мисли, които аз снощи вмъкнах в заявлението, което вие излъчихте… Така че все още има живот в него, но физически сили няма изобщо.

Р. Узунова: Да, благодаря Ви. Дочуване.

Р. Воденичаров: Дочуване.

(4.03.1989 г., ролка № 11)

На 51ия ден стачката

Румяна Узунова: Румен Воденичаров? Румяна Узунова се обажда. Бих искала да знам знаете ли нещо ново за състоянието на Илия Минев? 

Румен Воденичаров: За сега мога да ви кажа следното: Днес е 50ия ден или 51ия ден на гладната стачка на Илия Минев, председател на НДЗПЧ в България, в очакване на официален отговор от властите на заявените от него протести. Властите, в лицето на Главна прокуратура и МВР, мълчат. Илия Минев е изчерпал всичките си физически сили, но снощи, 5и март, заяви в телефонен разговор с мен, че е решен да умре, но да отстоява докрай човешките си права. Той отново каза: "Аз не искам нищо повече от моето право да получа отговор, и то писмен отговор, на протестите си, от МВР. Аз не мога да се съглася да живея под домашен арест в страна, която се гордее, че първа е ратифицирала Всеобщата декларация за правата на човека." Тази стачка е един тъжен рекорд, който може да завърши като рекорда на Христо Проданов с изкачването на Еверест. Разликата е, че единият умря в борбата с природата, а другият е на път да умре, обречен от бездушието на хората, за чиито права е надигнал слабия си глас. Това е по повод сегашното положение на Илия Минев.

Аз сега го търсих по телефона, но не можах да се свържа с него. Разчитам по-късно да се свържа и евентуално да отида до Септември още тази вечер.

Р. Узунова: Извинете, че пак ще Ви върна към въпроса за Илия Минев. Кога ще отиде лекар да го види, казахте?

Р. Воденичаров: Снощи говорихме с д-р Константин Тренчев. И аз очаквам той да ми се обади и заедно да отидем при него.

Р. Узунова: Той не е ходил, така ли?

Р. Воденичаров: Той не е ходил, но имаме уговорка заедно с него да отидем. Това ще стане или тази вечер, или утре сутринта.

Р. Узунова: Защото тази цифра - 51 дни - звучи просто невероятно за човешките възможности...

Р. Воденичаров: Това е невероятно. Аз, разбира се, се консултирах с други лекари. Те казват, че обикновено краят настъпва към 60ия ден при много силни организми. В случая всичко е подплатено с една много силна воля и изключителен характер... Разбира се, има рекорди, които траят и по-дълго, но...

Р. Узунова: Отговор все още никакъв?

Р. Воденичаров: Отговор никакъв няма. Поне до снощи, 5и март, отговор няма…

(6.03. 1989 г., ролка № 34)

На 53ия ден от стачката

Румяна Узунова: Ало, Румен Воденичаров? Румяна Узунова на телефона. Вие сте се срещали…, можахте ли да се срещнете с Илия Минев?

Румен Воденичаров: Да. Да, последната ми среща беше днес, 7и март сутринта с него.

Р. Узунова: Да, Вие отидохте в Септември да го видите?

Р. Воденичаров: Да, отидох с влака до Септември и поговорихме около час и половина - два с него. Бих могъл да ви кажа впечатленията си от последната ни среща .

Р. Узунова: Да, разбира се, слушам ви.

Р. Воденичаров: „Днес е 53ия ден на гладната стачка на Илия Минев. 53и ден българските органи на властта в лицето на Главна прокуратура и на МВР, нарушавайки законността и пренебрегвайки подписаните от България Виенски договорености, чакат физическата смърт на Илия Минев, председател на НДЗПЧ в България; 53 ден Илия Минев провежда с пълно себеотрицание своята гладна стачка, очаквайки отговор на протестите си до МВР и Главна прокуратура, като показва на какво е способен човек, който има собствени убеждения и собствена религия и вяра, че те са прави. Все още няма опровержение, че органите на властта по нареждане може би на най- високо място осъждат съзнателно Илия Минев на гладна смърт. Днес, 7и март сутринта, посетих за последен път заслужилия затворник Илия Минев. От 10 дни той е на легло, изчерпал всичките си физически сили, обречен и убедил се с целия си горчив житейски опит, че пророкът в собственната си страна не е пророк. И наистина, не е ли парадокс, че човекът, на който приписват антисемитизъм и тероризъм, има зад гърба си две политически присъди: едната от 1946 година след завръщането му от фронта като ротен командир, той е осъден за конспирация, но поради липса на доказателства прокурорът оттегля обвинението спрямо него; оттегля го за конспирация, но му иска смъртна присъда заради дръзкостта на Илия Минев да критикува измисления от корифея Йосиф Сталин „Четвърти закон от диалектиката”. Така че 20 годишната му присъда е, както се казва, за идеологическа диверсия и от тези 20 години той излежава в различни затвори 19. Това, че за органите на МВР той е идеолог, а не терорист, може да стане ясно на всеки, ако го посети в къщата му и види, че до леглото му се вижда дебелата книга на Стоян Заимов “Миналото” със следното посвещение: „По случай 70 годишнината ви пожелаваме много здраве и щастие и да отговорите на доброто отношение на органите на Държавна сигурност с преустройство във вашето идеологическо мислене.” В нито един от многобройните обиски в дома му не е намерено оръжие. От другата страна на леглото има голям портрет - 70 на 50 см. - на Апостола. „За свободно посвещение”, пак от Държавна сигурност - Пазарджик. В дребния и изтощен човек напират много мисли - той не тежи повече от 40 килограма, но намира сили да ми каже: „Историята на ХХ век не е отбелязала досега случай, в който сериозен идеолог да предпочете оръжието вместо словото, тероризмът - вместо законните средства за постигане на демокрация. Единственото оръжие за идеолога в която и страна да живее, е словото, душевността, желанието да допринесе нещо добро на обществото и волята да го постигне. Терорът е несъвместим с това.” През 1975 г. е осъден за втори път, този път по чл. 108 във връзка с чл. 113 от Наказателния кодекс: „За критика на социализма в Съветския съюз”, което в днешния контекст би звучало: за критика на режима на Брежнев. Така активът му става 25 години затвор и 8 години административно наказание „изселване” - или 1860 дни карцер в това време и от които 280 дни, а вече и с новата гладна стачка - 333 дни гладна стачка. Всичко това придружено с бой, насилие и незачитане на човешкото му достойнство. Мисля, че от горните цифри може да стане ясно на всеки българин защо Илия Минев не питае добри чувства и защо не одобрява сталинов казармен модел на социализма. Мисля, че в пресата се подмятат изрази като този, че не бил осъден на по-дълъг срок поради хуманни съображения, което е всъщност много плитка измислица. Аз трябва да поясня: хуманността на властите проличава и от факта, че той, идеологичният противник, след изтърпяване на присъдите си е оставен без нито един лев пенсия, въпреки че е участник в т. нар. Велика отечествена война като ротен командир и въпреки че през 1975 година комисия от добросъвестни лекари му отпуска 75 лева пенсия по болест. Илия Минев страда от сърце, язва и диабет. Тази пенсия след втората му присъда е отнета. Сега на всички нас ни остава да чакаме кое ще надделее: дали смъртта, която е твърде близко, но която като бумеранг ще удари по и без това слабия престиж на България като правова държава, или ще надделее благоразумието на властите, които не може да не си дават сметка, че от 1 до 12 юни им предстоят трудни 12 дни в Париж на следващото Съвещание за сътрудничество в Европа, на което ще им бъдат задавани въпроси по т. нар. „Човешко измерение”, вкл. и за отделни случаи за ограничаване на човешките права. От своя страна аз бих добавил само, че власт и държава, която е разтревожена от един човек с мощи на светец, не може да бъде здрава, нито вечна; тя разчита засега само на култивирания ред и на 45 години страх - страх от горе на долу по цялата пирамида на българското общество; „Тоталният страх е най-голямото изобретение на сталинизма”, каза бай Илия Минев днес. „Народът може да бъде временно заблуден, но не и излъган!” Истината за Илия Минев и за много други затворници с политически присъди след 9 септември ще възкръсне заедно с попълването на белите петна в нашата нова история, които все още са табу за средствата за масова информация. И тогава българския народ ще отсъди сам. Румен Воденичаров. София.”

(7.03.1989 г., ролка № 38)

(…) Румен Воденичаров: Току-що се свързах по телефона с Илия Минев от гр. Септември. Той каза следното: Днес, 6 март, неговата съпруга, силно обезпокоена за влошаващото му се състояние, е извикала лекари от гр. Септември. Те са извършили преглед и резултатите от този преглед са изпратени до Главна прокуратура. В същото време две жени от София, негови роднини, днес са отишли в Главна прокуратура, за да потърсят отговора, който тя бави вече повече от 10 дни. Началникът на следствения отдел при Главна прокуратура, Теню Платиканов, ги приел крайно нелюбезно и, след като те са му казали, че по такъв начин го обричат на смърт, той е викнал: ”Да мре!” И ги изпъдил. С това той е показал, че малко се различава от други българи, които след прочитането на клеветите в статията на в. „Работническо дело” искаха дори смъртна присъда за поета Петър Манолов. По-нататък жените са имали неприятности в самия гр. Септември, където били задържани, обиждани и обискирани в Районното управление на МВР. Илия Минев е изпратил днес, 6 март, още една Молба до Началник отдел Кръстев в ЦК на БКП, която завършва с въпроса, „Вие, г-н Кръстев, приемате ли да сте съучастник в убийство?”. Той счита, че органите на властта, от които зависи животът му, го обричат на смърт. И че нареждането и разрешението за тези действия, за това преднамерено и бавно убийство е дошло от най-високо място! Румен Воденичаров, София

(7.03.1989 г., ролка № 152)

Обръщение към Министъра на вътрешните работи

Р. Воденичаров: След излизането от събранието (у Мариана Златева на 12.03.) аз се запътих към Септември. Колкото неочаквано за мене беше излизането ми безпрепятствено от събранието, толкова още по-неочаквана беше срещата ми с Илия Минев в неделя вечерта. Аз бях последния, който го е видял. Вчера чух коментариите на семейството – жената,  която се казваше Виола… Горд съм, че има такива българи, това са най-обикновени хора, които така искрено изказаха възмущението си, че по-добре не би могло да се каже. Това, което искам да направя сега, е да Ви прочета едно последно Обръщение, което съм написал от името на активистите на Дружеството в София - пак до Министъра на вътрешните работи, до Главния прокурор на НРБ и до Председателя на Комисията по правата на човека Константин Теллалов…  

Р. Узунова: Във връзка с Илия Минев?

Р. Воденичаров: Във връзка с Илия Минев и с критичното положение, в което той е изпаднал, тъй като човекът изгасва. Утре е 60ия ден, т.е. два месеца гладна стачка, при това регистрирана на два пъти от лекари: Единият път той бе прегледан от д-р Константин Тренчев и сега, в четвъртък, е прегледан от цяла лекарска комисия от Пазарджик, водена от началник Отдел “Социални грижи” от Областния комитет, които, предполагам, че също са се убедили, че това е истинска и пълна гладна стачка, а не както сигурно служителите на МВР се опитват да я представят - едва ли не частична.

Р. Узунова: А някакъв протокол направили ли са официалните лекари?

Р. Воденичаров: Предполагам, че са направили, както и миналия път беше направен такъв протокол, но къде водят следите от този протокол, аз не мога да кажа. Веднага след излизането от вратата на двора на Илия Минев бях посрещнат с дежурната кола, която не можа да си прости, че ме е пропуснала до него. Представяш ли си, те вадят на умряло куче нож! Не стига, че човекът изгасва, но и на един от най-светлите народни празници, Поклади, когато хората се събират, за да се прощават, те не пускат никой да припари до Илия Минев – да не би от там да се даде сигнал за някаква конспирация или кой знае за какво... Наистина с мен се държаха много учтиво - просто ме изпроводиха до гарата, за което съм им благодарен и ме качиха в западна посока.

Сега бих искал да Ви прочета последното Обръщение към Министъра на вътрешните работи на членове на НДЗПЧ. (…)

(13.03.1989 г., ролка № 15)

Изявление по повод края на стачката

Румен Воденичаров: Искам да направя едно изявление във връзка със завършването на гладната стачка на Илия Минев…. На 15и март тази година всички, които следяха борбата на нерви между председателя на НДЗПЧ в България Илия Минев и властта отдъхват с облекчение. Разумът и у двете страни надделя.

Глас на четец: По-нататък в разговора с редакторката Маруся Столева Румен Воденичаров изтъква некоректното отношение на властите към председателя  на  Независимото дружество Илия Минев.

Румен Воденичаров: За победа още е рано да се говори, защото колкото е трудно да се провежда гладна стачка, толкова рискове се крият в излизането от нея, когато всяка клетка на изстрадалото тяло крещи за енергия. Саможертвата, към която беше тръгнал Илия Минев, зарадва стотици, а може би хиляди българи, които, без да се познават до този момент, се почувстваха обединени от обща мисъл и обща идея: Да се въздейства на властите и да се спаси живота на Илия Минев.(…) Акцията, подета от вестниците “Отечествен фронт” и “Работническо дело” и нарушаването на Виенските договорености от съдебните и изпълнителните власти у нас постигнаха именно обратния ефект: мнозина честни българи, чието гражданско чувство тлееше под дебел пласт недоверие, апатия, лъжа и двуличие, започнаха да мислят и да се убеждават, че са ощетени по въпросите на основните си човешки права. Дружеството нараства лавинообразно. Хората носят молби за приемане. Искат да дадат пари и да подпомогнат лечението на гладувалия Илия Минев. Други се обаждат по телефона, но страхът им надделява и анонимно изказват поддръжката и възхищението си. Предстои България да измине още дълъг път, за да стане правова държава. Регистрирането на НДЗПЧ не може да се отлага до безкрайност. Програмата и Уставът ще претърпят промени, изрично ще влязат текстовете, че се цели не власт, а демократизация на обществото. Творческата енергия на гражданите на България може да се отприщи само ако се почувстват свободни стопани в страна, която свято пази и зачита идеята за правата на човека, формулирана във Всеобщата декларация за права на човека от 1948 година и в страна, в която управлява законът, а не най-близкия началник.

Женски глас: ... Вие имал ли сте възможност да говорите с Илия Минев или…

Р. Воденичаров: Да. Вчера на обед се обаждах у тях и си обещахме да се видиме в неделя към обед, тъй като дотогава съм възпрепятстван… Гласът му звучеше вече бодро и е почнал да се възстановява. Но, разбира се, това е един много бавен и много опасен процес, както казах...

Женски глас: Разбира се. А той бил ли е преглеждан от лекари?

Р. Воденичаров: Не мога да Ви кажа след прекратяването на гладната стачка дали е преглеждан, но положително тези дни ще бъде прегледан. Ако не от лекари на местната поликлиника, то от лекарите - членове на Дружеството. Във всички случаи мисля, че това трябва да се направи, защото той трябва да спазва сега диета, специални витамини и т. н.

Женски глас: Да се надяваме, че ще се възстанови бързо.

(17.03.1989 г., ролка № 13)

Разкази на Виола Иванова

Виола Иванова: Добър ден, обажда се ваша редовна слушателка от София - Виола Иванова. И тъй като не мога да остана равнодушна към съдбата на председателя на Дружеството за човешки права Илия Минев, аз го посетих, със съпруга си, в дома му в гр. Септември.

Румяна Узунова: Кога, кога го посетихте?

В. Иванова: На 12 март. За мен тази среща беше потресаващо вълнуваща. Илия Минев е човек високо образован, интелигентен и преди всичко човек, никога не примирил се с нехуманните прояви в нашето общество. За това му е било отнето толкова много, че е страшно дори да си помисли човек. Повече от 30 години е бил в затвора. Отнемат му всякаква пенсия. Отнемат му дори пенсията от 75 лв., определена му от лекарска комисия – пенсия, която е получавал само един месец. Не е ли чудовищно това: в социалистическа България един човек заради своите идеи да бъде лишен от елементарни условия на живот. А знаем какви са огромните претенции на социализма за най-хуманен обществен строй. Но въпреки всички материални несгоди и терор от страна на властите, на 57ия ден от своята гладна стачка Илия Минев е с бистър ум и бодър дух. Уморява се, когато говори дълго, но е тъй одухотворен, че ми се стори по-жив от многото хора, заобикалящи ме в ежедневието. И все пак: докога ще продължи това?! Лекарска комисия от Отдел “Социални грижи” в град Пловдив в 9 членен състав е установила, че в урината му има много ацетон и е загубил 26 кг от теглото си. През цялото време си мислех: каква ли толкова страшна опасност за властите може да представлява този човек на 72 години, който не тежи повече от 40 кг, има болно сърце и страда от диабет? Гнусните лъжци в пресата нарекоха Илия Минев терорист и убиец – него, който не понася дори духовното насилие, какво остава за физическото! В.  “Отечествен фронт” писа също, че Илия Минев е бил контрабандист и спекулант. Не мога да премълча и тази мръсна клевета. Ако бе и е алчен, Илия Минев щеше да си построи най-малкото кокетна къща или вила на няколко етажа, както правят много отговорни другари. Софиянци добре знаят какво представлява вилната зона в Симеоново и Бояна. Това е всеизвестно! Искам да подчертая, че човек, който се бори за светли идеи, не гради палати! В това може да се убеди всеки, който посети скромния дом на ул. Загоре 16 в град Септември.

А сега искам да изложа накратко в какво се състои борбата на Илия Минев. На 19 и 27 декември 1988 година той изпраща протест, с обратни разписки, до Министъра на вътрешните работи, копие и до Председателя на Народното събрание на вниманието на народните представители и до Районен съд град Пазарджик във връзка на нарушенията - системно и цинично извършвани от органите на МВР спрямо членове на Дружеството. Той сподели например, че при задържането му на 17 януари му е бил нанесен побой. Каза ли са му, че трябва да се срещне със следователя, а се е срещнал с най-обикновен бияч. Представяте ли си побой над 72 годишен човек!? На 16 януари 1989 година той изпраща Заявление-протест до Главния прокурор на Главна прокуратура, в което известява, че започва гладна стачка във връзка със задържането на секретаря на Независимото дружество за човешки права Петър Манолов, изземването на архива на Дружеството, както и личните му поетически трудове. Илия Минев допуска, че през времетраенето на стачката в знак на солидарност ще получи отговор от Министъра на вътрешните работи или от Главна прокуратура, но тъй като и до днес отговор няма, той продължава и до днес своята гладна стачка, започната на 16 януари. Липсата на елементарни средства за съществуване Илия Минев отдавна е приел. В едно обаче остава категоричен и непримирим: да не му бъдат отнети правата на човек и гражданин. За тези именно права той проявява твърдата решимост да умре, ако трябва, каквото всъщност желание е изказал г-н Пеньо Платиников, началник “Следствено дело” на Главна прокуратура на Социалистическа република България. “Да мре!” - отсякъл той пред близките му.

За това Ви молим: да вдигнете на крак световната общественост, за да бъде повлияно правителството на България да вземе разумно решение, да бъде изпратен отговор до Илия Минев с какъвто и да е текст, но да бъде зачетено човешкото му и гражданско право да одобрява или да протестира срещу дадени явления в обществото. Илия Минев не поставя никакви условия, просто държи да се спази закона, който задължава в едномесечен срок да бъде даван отговор на гражданите. Толкова ли е много това: една бланка хартия срещу един човешки живот?! За съжаление, с Илия Минев не може да осъществите контакт, защото телефонът му е свързан с централата в Пазарджик, а там има едно реле, което автоматично прекъсва връзката. Много просто, нали? За съжаление тук, на място, възможностите ни са доста ограничени, а дните минават. Необходима е бърза намеса, за да бъде спасен животът на един светъл и духовно извисен човек, човек, пред чиято смелост можем само да се прекланяме. На тръгване съпругата на Илия Минев, Ангелина, ни покани на чаша чай. Но знаете ли как пресяда всяка глътка в този дом?!… Виола и Пламен Иванови, 12 март 1989 година.

Р. Узунова: Вие член ли сте на Дружеството?

В. Иванова: Не.

Р. Узунова: Вие познавахте ли Илия Минев от преди?

В. Иванова: Не, не, не.

(13.03.1989 г., ролка № 14)

На 45ия ден

Виола Иванова: На телефона Виола Иванова от София. Отново искам да споделя впечатленията си от последната ми среща с Председателя на Независимото дружестово за човешки права Илия Минев в град Септември. Срещата се състоя вчера, на 14 март. С голяма болка ви съобщавам, че неговото здравословно състояние е много влошено. Започнал е да се подува вследствие на голямото количество ацетон в организма. Въпреки това при него идват много хора с молба за членство в Дружеството. Докато аз бях там, имаше едно семейство от София, които попълваха своите молби. Или пък идваха хора, изказващи своята солидарност и подкрепа. Освен това Илия Минев получава много писма, изпълнени с уважение и подкрепа. И разбира се, такива, които го карат да се откаже от борбата си, за да съхрани своя живот. Едно от тези писма, това на Станчо Бочев от гр. Пордим искам да ви прочета: "Дълбоко уважаеми г-н Минев, прекланям се пред Вашия граждански подвиг, изпълнен (съм) с възхищение. Най-искрено Ви пожелавам несломим дух и добро здраве, за да дочакате своята дълбоко изстрадана и напълно заслужена голяма победа. Тя ще бъде победа за всички и на всички онеправдани. Град Пордим, 4 март 1989 година. С дълбоко уважение и възхищение, искрено Ваш Станчо Бочев, учител по философия.” Същият Станчо Бочев е изпратил писма и до Председателя на Държавния съвет на НРБ и до Съюза на българските писатели. Той ги изпраща, нали, и прилага копия от тях за сведение. Сега ще прочита и тях: "До Председателя на Държавния съвет на НРБ, гр. София. Уважаеми другарю Председател, невъзможно е да не съзнавате, че в случая с Илия Минев от град Септември и законът, и моралът са на негова страна. На негова страна рано или късно открито ще застанат всички, водени от най-естественото, но и най-възвишено чувство за човешка солидарност. Защото и каквито и да сме в своите политически пристрастия, религиозни убеждения и граждански позиции, ние преди всичко сме хора - хора с еднакво право на живот и човешко достойнство. Като държавен глава Вие трябва да стоите и оставате винаги над всякакви дребнави партийни страсти, групови или класови интереси и във всеки гражданин на страната да виждате преди всичко човека - с неговите граждански права и свободи. Не свързвайте България и Септември със смъртта на този човек, защото това няма да Ви прости никой. Проявете и този път такта и благоразумието, които винаги сте подчертавали, и спестете на България, на нейния народ и на себе си срама и позора от една ненужна смърт, защото след нея ще Ви бъде невъзможно да говорите, че у нас “всичко е за човека и в името на човека”. Гр. Пордим, 3 март 1989 година, С уважение: Станчо Бочев, учител по философия.” А сега следва неговото писмо до Председателя на Съюза на българските писатели: „До всички, които мислят и съпреживяват като съвестта на българския народ. Другарю Председател, 50 дни в град Септември гасне животът на един човек, дръзнал да потърси своите граждански права и свободи по единстения възможен за него начин: гладна стачка до смърт. 45 дни съвестта на българския народ позорно мълчи. Бъдете сигурни, че след 45 години народът няма да забрави това. И няма да допусне до себе си неспособните да видят общочовешкото в отделния човек. “Септември ще бъде май!”, но Вие не ще бъдете никога това, за което се представяте, ако незабавно и решително не издигнете глас в защита на този човек. Гр. Пордим, 4 март 1989 година, Станчо Бочев." Това са писмата, които исках да ви прочета.

Има и други новини, и сред тях е и следното: че вчера, 14 март `89а година, с Илия Минев лично - по телефона - се е свързал ген. Георги Кръстев, който е началник Отдел Социално-инженерен, на улица „Московска” 5. И последният му е заявил, че на 13и главният прокурор Мръчков го е посетил - посетил е Георги Кръстев - и му е предал, че писмото-отговор на проф. Мръчков до Илия Минев е изпратено от Главна прокуратура на 10 март. На въпроса: сериозно ли е заявил това?, ген. Кръстев е заявил: “Да”. Пак на 14 март към три часа след обед синът на  на Илия Минев Стоян се обадил на баща си и е казал, че на него в Главна прокоратура му е било заявено, че писмото пък е изпратено на 13 март. При поискане на изходящ номер от сина на Илия Минев отговарят, че писмото е пуснато без такъв. Това поражда съмнение у Илия Минев, поради което той продължава своята гладна стачка до получаване на писмото. С получаване на писмото той ще прекрати гладната стачка. Ако междувременно се случи да завърши земния си път, за това ще носят отговорност онези от Главна прокуратура, които не спазват собственните си законови разпоредби в едномесечен срок да отговарят на жалбодателя или протестиращия. За това, ако се случи нещо с Илия Минев, не може това да остане скрито от света. Аз си спомням колко възмутена беше нашата преса по време на трагично завършилите гладни стачки в Ирландия на Робърт Сенс и другарите му. Защо нашата преса не изразява такова възмущение сега?!

(15.03.1989 г., ролка № 16;

За края на гладната стачка

Р. Узунова: Ето, включвам. Говорете.

В. Иванова: Ало? Румяна Узунова ли е? Отново ви се обажда Виола Иванова. С голяма радост ви съобщавам, че късно снощи се свързах по телефона със съпругата на Илия Минев – Ангелина и тя ми каза, че вчера, на 15 март към обед, са получили писмо от Главна прокуратура, писмо - отговор на протеста му. И той е прекратил своята 60 дневна гладна стачка. Нямам думи да изразя огромната си радост за това, че се съхрани животът на този честен и толкова смел българин, когото мога да го нарека съвременния Капитан Петко войвода. И наистина, в съдбата на двамата има много общо, те дори са родени почти в един и същи ден: Петко Войвода - на 6и, а бай Илия - на 5и декември. Искам да завърша с едно пожелание към него: да бъде преди всичко бодър и жизнен, за да запази, както до сега, своя горд и непокорен дух. И още нещо: доскоро добрите и честни хора в България бяха самотници. Нека си пожелаем занапред те да не бъдат такива! Виола Иванова, София, 16 март.

(16.03.1989 г., ролка № 357)

Други документи и разкази

Обръщение за подписка за спасяване на Илия Минев, чете Борис Василев

Р. Узунова: Готово, говорете.

Борис Василев: Драги сънародници, като членове на Дружеството за защита правата на човека посетихме нашия председател Илия Минев,

Р. Узунова: Един момент, един момент, секунда само, ще ме почакате ли?!... Говорете. Започнете отново…

Б. Василев: …но той още не беше прекъснал гладната стачка. За това се обръщаме към всички наши сънародници в България, така и извън границите, за спасяването от гладната смърт, която е надвиснала над нашия председател да го посети лекар-специалист. Кой политизиран човек в нашата страна из всички български затвори не помни Илия Минев? Той ни беше като учител за изучаване на политичните науки, демократичните принципи на френски, английски, немски езици. Драги сънародници, като искаме да…

Р. Узунова: Започнете изречението от начало, ако обичате. Изречението – отново..

Б. Василев: Абе трепери ми нещо... в момента… има тука офицери наблизко, в съседните стаи, за това…

Р. Узунова: Започнете изречението отново.

Б. Василев: Като членове на ДЗПЧ посетихме нашия председател Илия Минев ...

Р. Узунова: По-бавно, по-бавничко.

Б. Василев: Да.

Р. Узунова: Спокойно сега, бавно, спокойно и ясно.

Б. Василев: Бавно, ама има в другата стая офицери.

Р. Узунова: Ами няма да стане хубав записа, няма да има смисъл.. Кажете…

Б. Василев: Добре…(започва от начало) …Който иска да посети Илия Минев може да отиде в гр. Септември до черквата. Срещу черквата има едно площадче, до него се намира (адрес). Предал Борис Василев.

Р. Узунова: От кого е това писмо?

Б. Василев: Това е лично от нас, членове на Дружеството. Обаждам се,… нали ви казах, че понеже тука, съседната ми стая е с офицери ...

Р. Узунова: Кога го посетихте последно?

Б. Василев: В неделя.

Р. Узунова: Сега, тази неделя! И колко вече продължава неговата гладна стачка?

Б. Василев: Ами неговата гладна стачка… заради протеста, аз ви бях прочел протеста преди няколко дена. Продължава за това, че не връщат отговор…

Р. Узунова: Няма никакъв отговор, така ли?

Б. Василев: Няма никакъв отговор и него, той даже вика така “ще предадеш”, да предам и за нещо, когато празнувахме годишнината в Ихтиман - как ни биха там милицията, Държавна сигурност. Също беше арестуван, преди моето посещение, един младеж на 25 години, само името не му знаех, на гара Септември при посещението при Илия Минев е бил арестуван. За това аз трябва да се свържем, за да се потърси този младеж, дали е освободен, защо се тероризира така!

Р. Узунова: Какво обясниха, или изобщо нищо не обясниха, че го арестуват?

Б. Василев: Ама никой нищо не ти казва. Арестуван е, защото е посетил председателя на Дружеството. Те са го проследили и на гарата го арестуват… Кой е на телефона?

Р. Узунова: Румяна Узунова.

Б. Василев: Румяна, вие ли сте? В момента, понеже ти казах, тука в стаята, където живеем, до мене живеят други, и клозета е свързан с кухнята, и не може да се предава така както…, свободно.

Р. Узунова: Добре. Можем да…

(около 25.02.1989 г., ролка № 298)

Разсъждения на политзатворник от началото на `50те години за героизма

Румяна Узунова: Записвам, един момент, готово… Слушам ви.

Мъжки глас: Ало, по повод предаването за Илия Минев и реакцията на инстанциите, от които зависи неговия живот или смъртта му. Ако хората, които очакват, че неговият живот ще се окаже край на Движението за човешки права в България, много се лъжат. Тъй като животът ми е бил свързан с политическия живот още от годините, когато „другарите” използваха дори и по-лоши методи за увековечаване и утвърждаване на своята власт /времето до `55а - `56а година/… Ние бяхме тогава пред наистина незаконни домогвания, последиците от които донесоха в живота ми такива неща, които сега на моменти ги изживяваме, и които се оказват, че ние сме били прави на времето. Да. Майка ми тогава е била права!... Когато ни разследваха – аз съм бил в група такава, нали, в Държавна сигурност един полковник между другото ми каза: „Къде си тръгнал против нас? Ние тая власт сме я вземали с кръв и с кръв ще я дадем. И никой няма да пуснем да дойде на власт. Само с кръвта си ще разрешим да я вземат… Геройство ли, казва, ще проявявате? Нас фашистите, казва, ни направиха герои, бе.” Аз останах учуден от тая работа, обаче той продължи: „Бият те, издържиш – герой, умреш от бой - пак герой, застрелят те - пак герой; Те ни направиха герои - ние никакви герои не бехме! Значи вие много-много не се пишете герои!”… Това беше много интересно за мене, понеже годините беха такива, и по-трудно го асимилирах… Сега добре разбирам, че за времето си той може би е казал нещо верно… При това положение те са забравили, че всичко това води до геройство: насилието. Ако не искат да го правят герой, нека удовлетворят неговото искане, за да си остане обикновен, ако ли не - ще го направят още по-голям герой те.

Р. Узунова: Да, разбирам.

Мъжки глас: Страната ни, Румяна, е осеяна с паметници на герои. И колко още не са направени? Няма ли да дойде време да се срамуваме от това, че сме посягали на живота на хора, които са мислили и работили само за доброто на народа ни?! Колко интелигенция, колко трудови ресурси сме унищожили, колко крила, които са искали да възвисят страната ни, са били отрязани?! Заради убеждения. Животът ни се превръща в трагедия само заради едни убеждения!… Нашият народ е малък и е бил винаги буден, и е знаел откъде иде злото му, и е знаел доброто му откъде иде. Много години са минали в очакване… Дано сме живи, но много остана…Но чувствам, че вълната, която се появява на хоризонта, иде от Виена, дано огрее човечеството и да го спаси! Това, което в моя живот най-много ми е приятно да го изживея: вечен мир и спокойствие.

Р. Узунова: Дано, дано.

Мъжки глас: Дано да има вечен мир и спокойствие, но трудно, Румяна, ще го постигнем, много трудно… И не знам какво да кажа по-нататък…

Р. Узунова: Добре, аз ще изключа сега машината и ще взема телефона да си кажем една дума...

(вероятно началото на март, ролка № 38)

Обръщение на Тодор Тодоров

Тодор Тодоров: „До председателя на Независимото дружество за защита на правата на гражданите в България. Г-н Председателю, Вие преминахте пропастта, в която се намира злото и не паднахте в помийната яма на лошо скроената режисура и на още по-лошата игра на актьорите! Защото доброто и истината, противно на злото, са вашата цел, плод на вашето съзнание, доблест и себеотрицание. Вас Ви хулят, ненавиждат, желаейки Вашата смърт само затова, че Вие - Илия Минев, Цеко Цеков, Едуард Генов и др. създадохте НДЗПЧ в България и по тоя начин написахте една страница в българската история. А тя е най-големия съдник на времето и поставя събитията на място. Историята на никой не е простила и никой не е успял да я фалшифицира. Аз апелирам към Вас и същевременно, като член на Независимото дружество Ви моля: прекратете гладната стачка. Вие имате право на живот и трябва да посрещнете утрото на бъдния ден! Казвам се Тодор Тодоров, член на Независимото дружество, от село Долна Рикса съм, Михайловградска област.” (…)

Тодор Тодоров: … Затова аз отправям един апел - от чисто човешки съображения, да го помолим, като член на това Дружество, да прекрати,… защото той е невинен, това са обвинения против него… Това ми е целта…, това е моята мисъл.

Р. Узунова: И Вие искате той да остане жив и да работи за Дружеството?

Т. Тодоров: Разбира се. Защото това е човешки живот. Човешкият живот е най-скъпото нещо, най-ценното.

Р. Узунова: Да, благодаря Ви много. Дочуване.

(Т. Тодоров, 3.03.1989 г., ролка № 14)

Медицинско заключение на К. Тренчев за здравословното състояние на Илия Минев на 54я ден от гладната стачка.

Румяна Узунова: Доктор Тренчев, чувате ли ме?

Константин Тренчев: Чувам Ви.

Р. Узунова: Румяна Узунова на телефона. Днес сте били на посещение при Илия Минев. Какви са вашите впечатления?

К. Тренчев: Да, заедно със секретаря. Ами ...

Р. Узунова: Със секретаря на Дружеството Петър Манолов?

К. Тренчев: Да, със секретаря на Дружеството. Прегледах Илия Минев и мога да дам следното заключение за здравословното му състояние: на 8 март, на 54 ден от гладната стачка, състоянието е критично. Илия Минев е с тегло не повече от 40 килограма. На легло е от няколко дни; при огледа правят впечатление фалулираните очи, силно намаления кожен тургур, подкожна мастна тъкан практически липсва, чувства се дъх на ацетон. При прегледа се установи хипотония 90/50 милиметра живачен стълб, силно изразена склонност към ортостатичен колапс, забавена сърдечна дейност, глуховати сърдечни тонове. За съжаление, не съм в състояние да направя лабораторни изследвания за прецизиране на статуса, но и без това се вижда, че всяко активно действие като разговор например му струва доста усилия. Въпреки значителните различия в индивидуалната толерантност към продължителен глад имам достатъчно основания да приема, че Илия Минев навлиза в терминалния стадий на гладната стачка. Въпреки настоятелните ми молби да приема поне някои медикаменти като витамини и кислоли, той категорично отказа. Боя се, че след няколко дни нарушенията във водно-солевия баланс ще бъдат така силно изразени, че само една активна реанимация ще бъде в състояние да спаси живота му. Ние, медиците, обичаме често да повтаряме латинската поговорка “Здраво тяло – здрав дух”. След днешния преглед съм убеден, че има и изключения.

(8.03.1989 г., ролка № 217)

Апел (чете Едуард Генов)

Едуард Генов: От името на Независимото дружество за защита на правата на човека, както и от много обществени организации и частни лица в Европа и Америка съм упълномощен да отправя към председателя на Дружеството Илия Минев следния апел: „До председателя на Независимото дружество за защита на правата на човека в България, Илия Минев, град Септември. Уважаеми господин председателю, скъпи сънароднико и скъпи приятелю, завършва 55ия ден на мъжествената ви борба в защита на елементарното човешко право на чест и достойнство. Присъединявайки се към вашето възмущение и справедливо искане ви молим да обърнете внимание на следното: Гладната стачка е форма на борба срещу противник, който също има чест и достойнство. Тя е морален удар срещу този, който е осъзнал понятието морал и съвест. Вашето мъжествено държане и непоколебимост показаха още веднъж на целия свят истинския лик на властите в България. Вие постигнахте целта си! Само чист и неопетнен човек, само истински борец и идеалист може да притежава такава твърдост. Прекланяйки глава пред многогодишния ви борчески път и настоящия ви подвиг, ви молим да се съхраните, за да можете все така успешно да ръководите своята рожба – Независимото дружество за защита на правата на човека. Бай Илия, зората се вижда. Остани с нас до изгрева! Пълномощник Едуард Генов.”

(11.03.1989 г., ролка № 258)

Откъс от интервю с о. Благой Топузлиев

Румяна Узунова: Понеже съвсем наскоро сте били в България, съвсем пресен сте тук, така да се каже, бих искала да ви попитам: какво става с председателя на Дружеството Илия Минев? Кога за последно сте го чули, кога за последен път сте разбрали нещо за него?

О. Благой Топузлиев: Да, действително, въпросът за председателя на Дружеството г-н Минев е най-тревожния за момента. Защото става въпрос за един човешки живот. Може да се отлага събрание на Дружеството, може да се отлага приемане на програма, утвърждаване на Устав, но това не търпи отлагане, защото тече вече 56 ден май, ако не се лъжа, и животът му е вече съвсем сигурно в опасност. Но властите не пожелаха да проявят повече разум, за да може да бъде спасен един човешки живот - за тях човешкият живот не струва нищо, особено, ако не е от тяхна полза. Това е последната информация, от 2 дни значи, че не са дали никакъв отговор на неговите настоявания да получи утвърдителен или отрицателен отговор по въпроса: Наистина ли той е фашист или гаулайтер?

Р. Узунова: В такъв случай е много лесно да му дадат положителен отговор, след като „Работническо дело” твърди така, поне такъв отговор да бяха му дали…

О. Бл. Топузлиев: Поне такъв може да дадат, да, поне да се подпишат под това, което са писали във вестниците, но и това не пожелаха…

(около 12.03.1989 г., ролка № 120)

б) И един „глас от народа”: „сведения” за Илия Минев

Р. Узунова: Ето, всичко е наред… Добре!

Мъжки глас: Сега, ... аз не разбрах той кога е бил във Франция. Той е бил до 1941 – 42 г. там, … когато се е завърнал вече от Франция. Но аз си го спомням - понеже ви казах, бяхме съселяни там, - в този период, няколко пъти, когато идваше ... и Вие знаете, униформата правеше впечатление, той беше много словоохотлив и, добър, така, речовит, … даже имаше име – всички го наричаха Личо Чучолижин, нали знаете, някои хора ги наричат с галените имена – но него така, с това име.

Р. Узунова: Личо Чучоличин?

Мъжки глас: Личо Чучолижин. Така го наричаха тогава, в Сараньово (сега гр. Септември). Така. След 9 септември… Айде, преди 9 септември неговите прояви в региона бяха много активни като легионер - върху който момент аз се спирах, и мойто внимание, и как да кажа, мойта реакция… 1946 година той е осъден от Народния съд за контрареволюционни легионерски прояви.

Р. Узунова: Е, какви по-точно?

Мъжки глас: Ами, Вие знаете, една реакционна организация в дадена страна какви прояви по-точно… - контрареволюционни!

Р. Узунова: Аз лично не знам…

Мъжки глас: 1944 г., казват “революцията в България”. След това всяка организация, насочена против нея, е значи “контрареволюционна”.

Р.Узунова: Това не ми звучи много убедително... Извинете, че Ви…

Мъжки глас: Аз не Ви убеждавам – това са факти, които, нали така, аз не съм сътворил.

Р. Узунова: Да, да, да…

Мъжки глас: Той излиза от затвора 1962 г. – виждате, един период... В София отива 1969 г. 1971 г. отново попада в немилост. 1974 г. отново съден – ето виждате ли, лежал даже в Старозагорския затвор - за изготвяне на клеветнически материали за даване на…, вероятно на съобщения на Запад...

Р. Узунова: Това и по вестниците го писаха даже...

Мъжки глас: Вижте сега, аз тия данни, допълнително, не ги знаех. Когато съм бил на село, понеже се разделихме… и не знаейки много подробности... Аз съжалявам сега, понеже...

Р.Узунова: Да, разбира се. Не, Вие лично какво знаете за него, от Ваши лични впечатления, Ваши лични срещи? Да?

Мъжки глас: Вижте сега, аз Ви казвам туй, понеже Вие казахте, че и сега не сте готова по онова, за което трябваше днеска да ми кажете...

Р.Узунова: Ами те, вестниците, излязоха… Аз слушах интервюто, което е взел от него… За съжаление, той е в изолация, аз не мога да вляза във връзка – телефонна - с него, за да мога да го питам…, с Илия Минев: не мога да го питам какво, що, как е! Прочетох отново, нали, вече дешифрирано, интервюто, което е дал на френския журналист; прочетох сериозно и вестниците. И, за съжаление, не мога да вляза във връзка с него да го питам - със самия Минев.

Мъжки глас: Със самия Минев?

Р. Узунова: Със самия Минев, да. Даже не съм сигурна дали…

Мъжки глас: Кое Ви спира да влезете във връзка?

Р.Узунова: Няма телефон. Изключен му е телефонът.

Мъжки глас: А, той няма телефон... Може ли да… Той самия може да отиде, да Ви избира отнякъде...

Р.Узунова: Аз дори не знам в какво състояние е този човек, защото са противоречиви сведенията, които имам. По някои от сведенията, които имаме, той продължава гладната стачка…

Мъжки глас: Аз искам да Ви кажа, че сега събота и неделя бях там. И се срещнах със съграждани ли, съселяни ли, които са ходили в дома му; и разговарях – понеже нашият разговор предшестваше това... И, както виждате, аз се поинтересувах от реалността! Той не провежда никаква гладна стачка! - според тези хора, които са посещавали дома му. Хората, които чуват тия неща отстрани и са свидетели на истината, също казват, “Ей, дявол да го вземе!”. Разбирате ли? Моят въпрос, онзи ден като Ви се обадих, беше именно по тия противоречия, които се явяват между лъжливите свидетели и информацията, която им се поднася. Та, аз даже, ако искате, нали - това Ви го давам като съвсем прясна информация - че той е в добро здравословно състояние и не провежда гладна стачка. Но остава друго, което аз Ви моля да имате предвид – човекът е жаден за слава! Ей с такова впечатление оставам. Той иска за него да се говори, за него да се пише; той…, може би това е от миналото, и аз като че ли го разбирам, …неговото желание да бъде тъй – той толкова време е дал, човекът, в затвора е бил... Заставайки на неговата платформа, човек ще го оправдае. И се вижда една реална последователност на неговото желание! Но той е в добро здравословно състояние; само че малко се говори за него. Там се изпада в някакво противоречие; те са беседвали, там, хората с него. Аз съжалявам, че не можах да отида лично да го видя. Но тези, които са го виждали и дават информацията,… е достатъчно, което трябва човек да знае за него. Пък, освен… тука, аз имам достъп, дето се казва, по-голям отколкото Вас – да подбера малко материали и да Ви изпратя в един плик? Да имате, дет се казва…

Р.Узунова: Разбира се, в края на краищата, ние сме далеч. Колкото и да е… Аз не мога лично да отида и да го видя; въпреки че бих отишла, бих видяла, защото разбирам Вашите чувства. Разберете, на мене ми се иска истината да излезе, защото има огромни бели петна...

Мъжки глас: Точно затуй се обаждам и аз - иначе какво ...

Р. Узунова: Да спра ли машината?...

(недатирано, но вероятно в началото на февруари 1989 г., ролка № 317)

Б) От грижата за живота на поета към грижа за живота на човека: стачката на Петър Манолов (11.01. - 11.02.1989 г.)

а) Стачката: описание

Едно „включване” на Румяна Узунова в политическото предаване на Радио „Свобдна Европа” „Факти, събития, коментари”

Румяна Узунова: Тече вече 29 ден от гладната стачка на поета Петър Манолов. Този талантлив български поет извършва граждански акт, поставя живота си на риск в защита на една справедлива кауза, която подкрепят българи от най-различни слоеве на обществото - и интелектуалци, и обикновени хора. Телефоните на българската редакция на Радио “Свободна Европа” никога не са звънели толкова много. Обаждат се слушатели, питат какво е състояние на Петър Манолов, искат да изразят солидарността си с този човек, който отстоява не само своята лична кауза, а каузата на демокрацията, гласността и социалната справедливост. Петър Манолов не е в добро състояние, драги слушатели. Ето какво съобщиха по телефона за състоянието на Петър Манолов Цветан Златанов и д-р Константин Тренчев.

Цветан Златанов: Вчера бях на посещение с моя приятел д-р Тренчев, също член на Независимото дружество, у Петър Манолов. Посрещна ни Вера Манолова. Не бих казал, че е в добро състояние, но все пак ходи, макар и силно отпаднала. Започнала е захранване. Безпокоях се много и въпреки че д-р Тренчев прекара инфаркт през декември и беше в доста продължителен възстановителен период, сметна, че е необходимо да заеме своята гражданска позиция в края на краищата и да ни помогне в случая. Нека той да ви разкаже по-подробно, разбира се, Петър пести всяка калория енергия, както се казва вече. Ето ви го д-р Тренчев с професионалните забележки.

Р. Узунова: Вие сте Цветан Златанов, член на Дружеството?

Цв. Златанов: Да. Ето д-р Тренчев.

Р. Узунова: Д-р Тренчев, какво е състоянието...

Цв. Златанов: Той ще ви се представи.

Р. Узунова: Д-р Тренчев?

Константин Тренчев: Да, казвам се д-р Константин Тренчев, асистент съм във Висшия медицински институт, Стара Загора.

Р. Узунова: Да, слушам ви.

К. Тренчев: По повод здравословното състояние на Петър Манолов. На 28 ден от гладната стачка състоянието му е доста тревожно - отслабнал е с над 15 килограма, подкожната мастна тъкан е силно редуцирана, кожният тургур е намален, правят впечатления бледата кожа, видимите лигавици, силно изразената отпадналост и склонност към колабиране. Аз се извинявам, че ползвам термини, но все пак не мога и без тях.

Р. Узунова: Вие сте медицинско лице.

К. Тренчев: Вие сами разбирате... От страна на дихателната, сърдечно-съдовата и храносмилателната система сега за щастие нямаме сериозни оплаквания и не се констатират при прегледа големи промени. Петър страда от калколозен пиелонефрит ...

Р. Узунова: Какво е това?

К. Тренчев: Това са камъни в бъбреците, който се е проявил през последните седмици с няколко средно тежки кризи. На фона на общото отслабване и подтиснатия от хранителния недостиг имунитет е възможно обостряне на този хроничен процес и всяко друго заболяване би протекло много тежко и би се развило много остро. Направихме лабораторно изследване на урина и за щастие е в границите на нормата. Държа да отбележа, че без разширено инструментално изследване е изключено да дам изчерпателно заключение за неговото здравословно състояние, но дори и оскъдните данни от прегледа, който осъществих все пак с една слушалка и апарат за кръвно, ми дават основани силно да се безпокоя, че в течение на следващите 1-2 седмици промените, които настъпват в организма му, вече ще станат необратими. Той навлиза, сега е 2ри към 3ти стадий на гладуването. Това е едно медицинско подразделение на тези състояния, но третото състояние е вече терминално и дори тогава вече да се намесим, ще бъде късно.

Р. Узунова: Късно в смисъл, че ще има необратими процеси?

К. Тренчев: Да. Ами то не е, разбира се, наложително и да ви давам сведения под формата на лекция, какво точно ще стане в организма, но състоянието е подчертано много сериозно.

Р. Узунова: Мога ли да говоря със Златанов още малко?

К. Тренчев: Да, разбира се, сега ще ви го дам.

Цветан Златанов: Ало?

Р. Узунова: Каква е решимостта на Петър Манолов?

Цв.Златанов: Ами знаете ли, вероятно сте информирана, в понеделник и вторник, и т.н. се продължиха се с печатните истории. Мисля, че това не е сломило духа му. На моите увещания, че все пак вероятно ще се постигне в скоро време решение, не мога да кажа, че ми повярва. Не е получил остатъка от личните си вещи, от част от архива на Дружеството – нищо, от авторските наброски, от сценариите, от разказите, от работния си архив…

Р. Узунова: А как посреща кампанията във вестниците?

Цв.Златанов: Мисля, че това не влияе психически на състоянието му, дори е окуражен. Имал много обаждания от членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, дори и след срещата им на висше ниво, където са се опитали под натиск да разкритикуват моралното съдържание на текстовете му и на „творбите”.

Р. Узунова: Продължават да му се обаждат, продължават да държат връзка с него?

Цв. Златанов: Когато е възможно с телефон, или отиване, или предаване чрез някого.

Р. Узунова: Защото телефона му продължава да бъде прекъснат.

Цв. Златанов: Не, също по време на нашия престой продължаваше да не работи телефона, но имат връзка негови приятели, обаждат се чрез други телефони. Една непрекъсната, струва ми се, духовна подкрепа, което е основно за доброто им състояние сега - и на него, и на съпругата му.

Р.Узунова: Да, благодаря ви много.

Вместо да намерят разумно решение, властите избраха изпитания сталинистки път – ругателска кампания в печата. Мислят ли, че ще заблудят обществеността?! Толкова ли е къса паметта на българина, та да забрави в какво например обвиняваха Трайчо Костов - че бил шпионин на чужди разузнавания. В какво обвиняваха Александър Солженицин и Андрей Сахаров? Не е къса паметта на българина, будно е чувството му за справедливост, будна е и другарската му солидарност. Обаждат се и на мен лично слушатели, казват ми, че не вярват в ругатните във вестниците. Искат да изразят симпатиите си към Петър Манолов и другарите му от Дружеството за защита правата на човека в България. Искат да предам на гладуващия поет топлите им думи. Разбирам тази широка загриженост към личност и поет като Петър Манолов. Личност вдъхновена и борческа, личност заангажирала силите си - и духовни, и физически, за да подпомогне неминуемия исторически процес към демократизация и справедливи социални отношения. Поет - талантлив и силен. За първата стихосбирка на Петър Манолов във в. “Литературен фронт” един талантлив колега по перо на Манолов бе писал следното: “Имам чувството, че съм се срещнал с един забравен и добър самотник. С един човек, който е живял живота си далеч от суетата и стремежа към признание. И така естествено и просто, както е живял, така просто и естествено е писал своите поетически откровения”. Друг автор, пак в “Литературен фронт” бе писал: „Авторът на “Докато стана пясък” (това е заглавието на първата книга на Петър Манолов) е заслужил правото да ни се противопоставя, защото, ако перифразираме думите на Пеги(?), истинската поезия не е тази, срещу която не може да се каже нещо, а тази, която казва нещо.” Днес наричат тази поезия порнографска, днес приписват на поета Петър Манолов какви ли не престъпления, днес отричат правото му да се противопоставя на неправдите с мирни средства, с цената на живота си. Днес му конфискуват поетическия архив, отказват му да се възползва от конституционното си право да издава независимо списание и да членува в независимо дружество за защита на човешките права. Днес заплашват да го съдят, макар че времето на подобни показни процеси отдавна вече е отминало. Може ли, колега Пейчев, да използвам случая и отново да дам телефона си на слушателите (диктува номер). Можете да ме намерите на този телефон през работно време.

(Излъчено на 9.02.1989 г.; ролка № 307)

Чети по-нататък >>>