Част шеста: ЧОВЕКЪТ СРЕЩУ СИСТЕМАТА – политическите жестове
на Марлена Ливиу
Глава 1. Историята
Обръщение към българския народ на група етнически турци от Варна (чете Румяна Узунова)
Румяна Узунова: Чувате, драги слушатели, в какво състояние
е телефонната връзка на България със света. Освен очевидното селективното прекъсване на разговори, често по линията има толкова
много шум, че магнетофонният запис не е годен за излъчване. За това ми се падна честа да прочета едно обръщение на група етнически
турци от Варна. Тяхната позиция е така добре изразена, че коментарът не е необходим. Ето текста: „Обръщение към българския
народ. Обръщаме се към всички добри и честни хора в България, с които разделяхме десетилетия и покрив, и хляб, и радости, и болки,
с които рамо до рамо градихме бъдещето на нашите деца, на всички деца. Ние се обръщаме с голямата надежда, че доверието, което
внезапно по неведоми пътища бе разрушено между нас, отново ще бъде възстановено. От 1985 година една желязна и непоклатима ръка
поставя пред целия български народ били и не били исторически данни, само и само омразата като огромна бетонна стена да застане
между турци и българи. И кой знае защо след неколкостотин години едва ли не ние се оказваме виновни и отговорни за онова, което
други непознати и неизвестни за нас са вършели по българските земи преди толкова време. Средствата за масова информация погрешно
осведомяват българския народ, че ние сме тръгнали оръжие да крадем, общини да превземаме, българи да убиваме. Но кажете ми
как може да сторим това? От къде толкова смелост от хора, на които са отнети елементарни човешки права? Ние не можем да разговаряме
на матерен език, не можем да се назоваваме с имената, дадени ни от нашите родители, не представляваме личности в обществото,
дори не можем да празнуваме спокойно без репресии семейните си празници. Ние сме бити, преследвани, затваряни без съд и присъда.
Ние нямаме нищо против българския народ, който също страда, защото и неговите човешки права са отнети под една или друга форма.
Ние желаем да живеем с него в мир, разбирателство и единство както това правихме и преди, без разбира се, да се отричаме от
своята националност, език и култура. Ние определено се борим не срещу народа, не срещу нашите близки колеги и приятели българи,
а срещу една неразумна безчовечна политика, която е отнела имената ни и е заличила всяка диря от демокрация, както за нас –
турците, така и за целия български народ. Нашите позиции са ясни и ние не се отказваме от тази борба, която, както до сега така
и за напред, ще продължаваме да водим и с мирни средства. Ние не желаем да напуснем земята, на която сме се родили и отгледали
своите деца, а ние искаме тук в България да бъдат върнати имената ни, тук да живеем и се трудим свободно, да ни бъде дадена възможност
да упражняваме малцинствените си човешки права без санкции и репресии. Ние сме уверени, че ако спечелим тази борба за възстановяване
на демокрацията в страната, то и целият български народ ще спечели. От името на група етнически турци от град Варна, ние изказваме
благодарност на Независимото дружество за защита на човешките права, които в такъв тежък за нас момент се яви в наша подкрепа.
Ние се надяваме, че нашият глас, макар слаб и потиснат, ще достигне до Парижката конференция по правата на човека, че най-после
нашата истина, която е истината на един цял народ, ще възтържествува. Група етнически турци от град Варна.”
(31.05.1989 г., ролка № 378)
Присъда по дело № 1244 на Варненския окръжен съд срещу Шишман Методиев, Алцек Топалов и Марлена Ливиу
Румяна Узунова: Ето, включих. Малко по-бавничко и от начало…
Марлена Ливиу: Признава подсъдимите Алцек Радев Топалов, роден на 7 юни `53а
год. в с. Старейшино, Хасковска област, живущ в гр. Варна, български гражданин със средно образование, женен, неосъждан, ЕГН
…
Р. Узунова: Малко по-височко…
М. Ливиу: … Подсъдимият Шишман Тодоров Методиев, роден на 12 май `41а год. в с.
Тодорово, Разградска област, живущ в гр. Варна, български гражданин с основно образование, ЕГН…, разведен, осъждан; и Марлена
Октавиан Ливиу, родена на 10 януари `44а год. в гр.Толбухин, живуща в гр. Варна, българска гражданка с висше образование, енергетик,
неосъждана, неомъжена, безпартийна, с ЕГН…
Р. Узунова: По-високо, по-високо…
М. Ливиу: … Неосъждана, неомъжена, безпартийна, с ЕГН (…) за виновни в това,
че през м. май `89а г. чрез радиостанциите Би Би Си и “Свободна Европа”, с изготвено от тях Обръщение към българския народ съзнателно
са разгласили неверни твърдения, които са от естество да създадат недоверие към властта и нейните мероприятия и да внесат
смут в обществото; поради което, и на основание чл. 273 във вр. /не знам какво е това!) чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК им налага наказания
както следва: на подсъдимите Алцек Топалов и Марлена Ливиу - лишаване от свобода в срок по 6 месеца при първоначален лек режим,
а на подсъдимия Шишман Методиев - лишаване от свобода за срок от 10 месеца, която да изтърпи при първоначален лек режим и осъжда
подсъдимите да заплатят солидарно направените по делото разноски – по отделно по 78 лева в полза на държавата Зачита предварителното
задържане на подсъдимата Ливиу, считано от 11 юни до 16 юни вкл. Присъдата може да се обжалва в 7 дневен срок. Мотиви…
Р. Узунова: Ето, готово, включих… Мотивите кажете…
Марлена Ливиу: … Мотиви: по отношение на подсъдимите Алцек Радев Топалов,
Шишман Тодоров Методиев и Марлена Октавиан Ливиу е въведено от ВРП /какво е ВРП не знам!/ Варненски районен прокурор обвинение
по чл. 273, във вр. с чл.20, ал. 2 от НК затова, че през м. май 89а г. чрез радиостанции Би Би Си и “Свободна Европа” с изготвено от
тях Обръщение към българския народ съзнателно са разгласили неверни твърдения, които са от естество да създадат недоверие
към властта и нейните мероприятия…, нейните мероприятия… /да,/ и да внесат смут в обществото. Разпитани на предварителното
производство, подсъдимите Топалов и Ливиу признали отчасти своята вина, омаловажавайки значението на неверните твърдения
в изготвения от тях документ, а подсъдимият Методиев не се е признал за виновен. В последната си дума подсъдимият Топалов
заяви пред съда, че независимо от наложеното му наказание, също няма да промени неговата обич към България и неговите деца.
Подсъдимият Методиев моли съда да има предвид, че неговото семейство се намира зад граница. /Така./ ... А подсъдимата Ливиу моли
съда да бъде оправдана… След преценка на събраните по делото доказателства съдът прие за установена следната фактическа
обстановка: Извършващото се преустройство на социалистическата система в НРБ, разгръщането на процесите на демократизация,
приетите последни закони от Народното събрание: Закона за българското гражданство и Закона за задграничните паспорти, които
бяха приети във връзка с изискванията, с Договореностите, постигнати между европейските страни на Виенската среща, участник
в която бе и нашата страна; гласността и плурализма /…/ на линията в съответствие с Юлската концепция, създаде предпоставка
за образуване на неформални сдружения. Отделни антисоциалистически настроени и осъдени в миналото за противодържавни престъпления
лица, възползвайки се от създалите се условия, започнаха да се организират за провеждане на противообществена дейност под
официално издигнатите лозунги за подпомагане на преустройството, гласността, защитата на човешките права и пр. Те прикриват
истинските си цели...
Р. Узунова: Така…
М. Ливиу: … за дестабилизиране на социализма и елиминиране ръководната роля
на БКП…
Р. Узунова: Така…
М. Ливиу:… Това намери потвърждение в някои от програмните документи на различни
неформални структури. Особена активност в това отношение прояви Република Турция, която започна грубо вмешателство във
вътрешните работи на НРБ. Под прякото въздействие на възникналите през последните години неформални структури, влиянието
на западната пропаганда и провежданата от Турция антибългарска кампания отделни лица с възстановени имена преминаха от
нелегална към открита форма на противопоставяне, към създаване на дружества, лиги и други, като предприеха действия за тяхното
официално представяне. Под влияние на тези фактори в някои райони на България през май 1989 г. възникнаха масови безредици,
към които бяха провокирани българските мюсюлмани. Грубо нарушаване на обществения ред бе извършено в редица населени места
на Варненска, Разградска и Хасковска област. Възползвайки се от това положение в страната, западните информационни централи
като Дойче Веле, Би Би Си и особено “Свободна Европа” непрекъснато излъчваха информация в ефира, получавайки я от различни
източници, от западните специални служби и други, с цел дестабилизирането на политическото положение вътре в страната. Използването
на лъжливи твърдения, че Законът за задграничните паспорти въобще няма да се приложи, че същият има ограничено действие по
време, място и категории граждани, че новоизградения режим за пътуване в чужбина ще има временен характер доведе до сериозни
затруднения, до напускане на страната от българите-мюсюлмани. Именно в тази обстановка на смут, на политическо и социално
напрежение, решили да дадат и своята дан и подсъдимите Топалов и Методиев - лица с открити протурски националистически позиции…
С цел създаване на недоверие към властта и нейните мероприятия, считайки, че могат да постигнат това с разгласяване на неверни
твърдения; излагайки собствена интерпретация и оценка на положението в страната, те решили да изпратят до западни радиостанции
съставено от тях Изложение. Чувствайки се недостатъчно сигурни в граматическото оформление на материала, който искали да
изготвят, решили да потърсят съдействието на друго лице. Подсъдимият Методиев се познавал и поддържал приятелски отношения
с подсъдимата Марлена Ливиу, която по-късно в неговия дом се запознала с подсъдимия Топалов и затова решили и двамата да се
обърнат към нея. Предварително подсъдимият Методиев набелязал на един лист по точки какво трябва да засегне Обръщението,
а подсъдимият Топалов заедно със своята съпруга, отивайки в дома на подсъдимата Ливиу, го предал, като същата обещала, че след
два - три дни материалът ще бъде готов. Защо именно към нея се обърнали двамата подсъдими? Същите се считали за членове на
т. нар. НДЗПЧ в България, а подсъдимата Ливиу търсела начин за встъпване в това Дружество. Пред тях и други протурски настроени
лица тя показвала своето нихилистично отношение към съществуващите в страната порядки и неуважението си към социалистическата
законност. Получавайки в най-общ вид поръчката за написването на т. нар. „Обръщение към българския народ”, някъде около събитията
в някои райони на България след 20и май 1989 г. тя фиксирала изложението и го оформила стилово и граматически и според нейните
виждания и разбирания на проблемите. Същото го написала в два екземпляра на ръка и под индиго, като така написаното Обръщение
било предадено на подсъдимия Топалов. В това Обръщение, наред с останалото, били включени и написани редица неверни твърдения,
които са от естество да създадат недоверие към властта и нейните мероприятия и да внесат смут в нашето общество. Използвайки
точно този момент в нашата страна, подсъдимата Марлена Ливиу била включила умишлено и тенденциозно неверни твърдения като
представяне пред българския народ и пред цялата световна общественост на несъществуващи исторически факти с оглед израстване
на омраза между хората. 2. Българите-мюсюлмани не представлявали личности в нашето общество; 3. Българите-мюсюлмани били преследвани
и затваряни без съд и присъда. 4. Човешките права на българския народ били от дни. 5. Твърдението, че политиката, която се провеждала
от България била неразумна, безчовечна, заличила всякакви следи от демокрация; 6. Твърдението, че българите-мюсюлмани били
подлагани на репресии /…/ за осъществяване на своите човешки права. Така, както е написано Обръщението, се остава с впечатлението,
че същото е изготвено от името на група етнически турци от гр. Варна и изрично била посочена ролята на т. нар. Независимо дружество,
с което се целяло конфронтиране с властта и създаване на такова недоверие към нея /…/ и което се отнася към възможността сама
да решава своите мероприятия. Неверността на твърденията, записани в Обръщението, прозирала преди всичко в категоричността
на крайно отричане на редица достойнства и постижения на нашия социален живот и строй: това, че човешките права на българския
народ били отнети, че българите-мюсюлмани не представлявали личности и били подлагани на репресии, че политиката била безчовечна
и неразумна. Формата на съставяне на материала също била избрана неслучайно, като се има предвид текстовото /…/ и по предназначение
едно такова Обръщение, имащо за адресати една аудитория, един народ още повече, че този материал е предаден /…/ да бъде ангажирано
чрез радиопредаване /…/ Проявеното отричане в цитираните по-горе твърдения доказват прекия умисъл за извършване на престъпление.
За да придаде привидно по-голяма достоверност на инкриминирания материал, подсъдимата Ливиу, както впоследствие Топалов
и Методиев включили в Обръщението елементи от /…/ за последните събития в страната. Така изготвеното Обръщение е било предадено
от Ливиу на Топалов; същият го предал на /…/, от чийто домашен телефон Методиев предал текста на Обръщението по радиостанция
Би Би Си, представайки себе си и другите подсъдими съавтори. От своя страна, след ден - два подсъдимата Ливиу се свързала
по телефона с радиостанция “Свободна Европа” и в разговор с Румяна Узунова е продиктувала пълния текст на Обръщението. Самата
подсъдима не отрича, че неколкократно е водила разговори и се познавала с Румяна Узунова, като й диктувала свои стихове. Първият
контакт с радиостанция “Свободна Европа” осъществила от кабинета на главния счетоводител на предприятието, в което работела:
текстилен комбинат „Първи май”, като си дала домашния телефон. Румяна Узунова приела Обръщението и впоследствие и двете
радиостанции го излъчили също, като по този начин го разгласили широко на слушателите из страната и чужбина. Такава била и
целта на тримата подсъдими.
Р. Узунова: … на тримата подсъдими?
М. Ливиу: Да… При съдебното дирене и тримата подсъдими в своите обяснения
изразиха становище, че основната цел на изготвянето и излъчването в ефира на това Обръщение е да се спрат слуховете, че по
време на безредиците, станали в определени райони на България, имало убити деца българчета от турци. Подсъдимата Ливиу заяви,
че за нея това Обръщение било като литературно произведение, че е емоционална натура и че като поета Яворов, откликнал на
времето към съдбата на арменците, така искала да откликне относно етническия проблем. Тя смята, че е вложила свои виждания
и разбирания по проблемите, като не отрича, че българите-мюсюлмани са имали равни права, че от тях има доста лекари, преподаватели,
със забележка обаче, че в Българската народна армия от тях няма офицери с висше образование. По отношение на липсата на демокрация
отговори, че има субективно мнение, но че имала впечатление за себе си… /Това не е верно!/… Не е мислила, че с написването и
излъчването в ефира на това Обръщение ще се създадат смутове. И тримата смятат, че съдържанието на това Обръщение неправилно
се е изтълкувало - не така, както те са искали, но мислят, че са допринесли за това, че българският народ сега да живее по-спокойно:
по обяснение на подсъдимия Методиев. Малка критичност прояви подсъдимият Топалов, заявявайки, че пресилено е записано в Обръщението
за човешките права на българския народ, че липсват такива и че са отнети. Действително подсъдимият Методиев има право да внася
субективизъм в това Обръщение, тъй като през `67а г. е бил осъден на 5 години лишаване от свобода затова, че като съизвършител
с други лица е проповядвал антидемократична идеология и държали антидемократична литература, както и за разгласяване на
обидни, клеветнически и неверни твърдения срещу НРБ… /Така…/ Въпреки, че не искаха да отрекат очевидни факти, тримата подсъдими
в обясненията си омаловажават значението на неверните твърдения, акцентирайки на общо хуманната и благородна цел, която
са си били поставили, като поддържат оценката си за коментираните по-горе факти. Видно от горе изложеното, от обясненията
на подсъдимите, независимо от тяхната позиция, от показанията на разпитаната свидетелка Калина Стоянова, която е контактувала
с подсъдимите и е присъствала на проведен разговор между Ливиу и Румяна Узунова, както и самата тя също е говорила по телефона,
че в България няма правосъдие, от свидетелските показания на Христова и Топалова, чиито показания бяха прочетени на основание
чл. 279, ал. 1, т. 4 от НПК, тъй като и двете съпруги на подсъдимите в момента се намират на екскурзия в Турция, от приложените писмени
доказателства към следственото дело, протоколите за претърсване и изземване на инкриминираните материали, озаглавени „Обръщение
към българския народ”, приложената графологическа експертиза, които взаимно се допълват, се установява по безспорен начин,
че от субективна и обективна страна са осъществили престъпление с акт на чл. 273 от НК. Тримата подсъдими са действали при общностен
умисъл, тъй като непосредственият съставител на Обръщението - подсъдимата Ливиу, и останалите двама подсъдими прекрасно
са разбирали неверността на техните твърдения и престъпността в своите позиции и действия. И тримата подсъдими реализирали
деянието в условията на съизвършителство, като всеки един от тях е участвал според своите възможности. Подсъдимата Ливиу
преценява това, тъй като носи наказателна отговорност за предадени неверни твърдения на чужда радиостанция, а не затова,
че контактува с такава, още повече, че не веднъж е водила разговори с Румяна Узунова за свои литературни произведения, за
което, естествено, не може и не е наказателно отговорна. Подсъдимите са действали с пряк умисъл, техните обяснения за общо
хуманитарна цел и за доброто на България се отхвърлят от съда като несъстоятелни, тъй като неверността на определени, ясно
изразени твърдения в Обръщението водят до съвсем конкретен резултат, което пряко засяга властта на страната, като създава
недоверие в нея и постига действителен смут в общественото съзнание, особено в някои неустойчиви лица.
Причини: подчертан национализъм у подсъдимите Топалов и Методиев,
несъгласието им с мероприятията на народната власт, неуважение към законите в страната от тримата, като при подсъдимата Ливиу
то е формирано на базата на някои лични неудачи и несъгласие по някои въпроси с ръководството на предприятието; деформиране
на възгледите им под влияние на западните средства за информация, особено под влияние на събитията у нас. Тяхната нагласа
точно в този момент на активно съдействие и подържане на смут в средата на българските мюсюлмани съдът, като прецени въз основа
на чл. 54 от НК изключително високата обществена опасност на този род деяния, от друга страна - обществената опасност на самите
дейци; а от друга страна чистото им съдебно минало, като Топалов е бил осъждан по чл. 343, ал.1 от НК и реабилитиран, а подсъдимият
Методиев, осъждан по член /но не мога да разбера…/ № 2167… може би на Разградски - Рз ОС. /Да…/ За цитираните по-горе престъпления
на 5 години лишаване от свобода, също реабилитиран. Добрите им характеристични данни по местоработата им и добре /…/ поставяните
му производствени задачи от предприятието за инжинерингова дейност – Варна; проявявал се като дисциплиниран работник, но
в същото време проявявал актозно отрицателно отношение към народната власт. За Методиев: работил в различни предприятия,
като събраните характеристични данни го очертават като много добър, изпълнителен производственик, тих и скромен, с добра
квалификация, като по последната му месторабота: РМЗ – гр. Девня, стругар 7 разряд, цеховото ръководство дава изключително
добра характеристика за него; като по време на работа колективът разбрал, че провежда гладна стачка: от 25 май `89а г. до 30 май
`89а г. и независимо от проведените разговори с представители на цеховото и заводското ръководство, той е проявил твърдост.
Така… За подсъдимата Ливиу: от 19 години работи като енергетик в предачен цех на текстилен комбинат “Първи май”, Варна, като
характиристичните й данни са противоречиви. В представените от самата нея производствени характеристики от `89а г. същите
са изключително положителни, а от приложената характеристика на следственото дело се установява, че същата е участвала в
рационализаторското дело и оборудването в цеха и е компетентна, както е отбелязала, че при аварийни ситуации е оставала и
извън работно време за тяхното отстраняване, а в същото време е имала лоша трудова дисциплина, имала системни закъснения
и ранни излизания от работа…
Румяна Узунова: Какви излизания? …
Марлена Ливиу: … и с поведението си давала лош пример на подчинените си. Колективното
мнение е, че е морално неуравновесена личност. Семейното положение на подсъдимите Топалов - с две деца и Методиев – разведен,
но живее на семейни начала с бившата си съпруга и двете си деца, като и двете съпруги със семействата се намират в момента
в Турция; а от друга страна - мотивите за извършване на инкриминираното деяние, … поради което им наложи наказанието, както
следва: на подсъдимите Топалов и Ливиу - минимума на определеното от закона наказание лишаване от свобода от по 6 месеца, което
да се изтърпи при първоначален лек затворнически режим; за подсъдимия Методиев - около средния размер, имайки предвид неговото
най-дейно участие в инкриминираното деяние и неговата личност: лишаване от свобода със срок от 10 месеца, което да се изтърпи
при лек затворнически режим. Независимо, че няма законна пречка за приложение на чл. 66 от НК, съдът намира, че така наложеното
наказание… наложените наказания на подсъдимите следва да бъдат изтърпяни ефективно, тъй като само по този начин ще се изпълнят
целите на наказанието - както на генералната, така и на частната претенция. Тези наказания биха въздействали възпитателно,
така и предупредително както върху подсъдимите, така и на неустойчивите лица на наш`то общество. Подсъдимите се осъждат да
заплатят солидарно направените по делото разноски в размер на 78 лева. Зачитат се предварителното задържане на подсъдимата
Ливиу, считано от 11 юни до 16 юни вкл. Воден от гореизложеното, съдът постанови присъдата си. Районен съдия… дата…
Р. Узунова: Районен съдия кой?
М. Ливиу: Районен съдия Искра Желязкова;
Р. Узунова: Дата?
М. Ливиу: Момент сега…Е, дата… Датата е петък, 18и август…
Р. Узунова: А отгоре какво пише? … Присъда, номер или какво?…
М. Ливиу: Вижте какво, номер не пише. Пише: град Варна, 18и, осми месец,… така…
В името на народа, Варненски районен съд, първи състав… така… постанови… Районен съдия Искра Желязкова, Константин Ананиев,
Стайка Цанева - тези двамата са съдебните заседатели, да… секретарка Пенка Бонева, прокурор Борислав Люцканов, състав на
дело 1244 от `89а година… Така.
Р. Узунова: Добре…
(21.08.1989 г., ролка № 37)
Глава 2. Приятелите
А) разкази на приятелки – туркини от Варна
Анна Манолова: Можем да започваме.
Женски глас: Да, заповядайте…
Марлена Ливиу: Добър вечер, Узунова.
А. Манолова: Добър вечер. Не е Узунова. Анна Манолова е на телефона.
Марлена Ливиу: Анна Манолова ли? Добре.
А. Манолова: Няма значение.
Женски глас: Жена му на Хасан Федаилов Алиев се обажда. Гюлсюн Мехмедова Неджебова
съм. Миналата година направиха на мъжа ми капан. И щяха, нали, на 8и март да го пуснат в Запада, в западните страни. Дори, нали,
като ме извика един от Държавна сигурност – заедно бяхме с мъжа ми – каза: „Ще ви пуснем във Франция ли…, в Запада, във Франция
ли, в Западна Германия ли ще живеете!”. Обаче, накратко, му направиха капан и го осъдиха две години, като престъпник го изкараха.
Два пъти осъден политически, трети път – излежал в Белене, и тоз път нарочно, от Държавна сигурност, органите на ДС му направиха
капан. Безвинен е, няма вина, не е виновен, обаче…
А. Манолова: Обаче е в затвора…
Г. Неджибова: В затвора е. Не яде! Дори, нали, един негов приятел скоро излезе
от затвора – от тука, от Варна – казал: Да чака едно дело… Даже жена му, тука, тя ще ви обясни, казал: „Във всяко едно дело има
една жертва. Аз ли ще съм жертвата на това дело?” Защото е невинен. Защото не може да понесе това, че невинен лежи, и нямаше
друг изход освен гладна стачка. Беше доста грамаден…, (плаче) обаче първият път, когато го видях, беше много отслабнал, направо
изтощен беше, още паметта му … - изгубваше паметта си. Сега не знам – отдавна, от ноември месец не съм го виждала. Скоро искам
да отида при него. Не ми дават свиждане. Далече е Ловеч. С малко бебе не мога да отида при него. И не знам…
А. Манолова: Не сте го виждала от ноември?
Г. Неджибова: Да, от ноември не съм го виждала. Пък на Дойче веле се обадих в
ноември месец. И ме заплашваха органите на ДС, че съм лъжесвидетелствувала срещу българските власти. Казаха…, накараха ме
да подпиша документ, че ще ме съдят, че ще ме лишават от свобода за години…
А. Манолова: За какво?
Г. Неджибова: Дето се обаждам на Дойче веле, давам информация на западните…
А. Манолова: …средства за информация…
Г. Неджибова: Да.
А. Манолова: А това е наказуемо, така ли?
Г. Неджибова: Моля?
А. Манолова: И това е наказуемо? … И това се наказва ли, казвам?
Г. Неджибова: А, да. Казаха ми, че ще ме наказват. И ми казаха, че ще ме интернират
от Варна. Ако продължа да информирам, нали, международните инстанции… И аз им казах, нали: „След като, викам, няма в България
човешки права, викам, аз ще си потърся, викам, в другите инстанции. Там поне, викам, има. На доста места се обадих: в Международна
амнистия,… в Международния червен кръст не можах да се свържа, щото не знам немски и английски. Известно ми е, че много са го
тормозвали тука, във Варна, много са го били /…/, дори се разплака – мъж!, и ни разплака всичките във стаята, хората, дето бяхме,
дето присъствахме… Много са го били, обаче …(плаче), за да подпише някакъв документ, са го били по ръцете.
А. Манолова: О, боже!... И колко време трябва той още да излежава?
Г. Неджибова: Той, нали, две години му дадоха. Вече втора ще почне, на 3и юни ще
стане една година… Една година вече, само със сонди и с глюкоза го поддържат! (плаче)
А. Манолова: О, божичко!
Г. Неджибова: Мен така ме измъчиха… като бях бременна. На 27и декември родих
син. (Плаче)
А. Манолова: Голяма ви е мъката!
Г. Неджибова: Да, много. Уж ми обещаха от международните инстанции да ни помогнат,
но (плаче)…, ако не стане…, никой не се интересува…, пък аз, нали, нямам средства, и затуй…, от ноември месец нямах средства
да се обадя…, имах голямо желание да се обадя пак във всички инстанции. Хората ми помагат тука. Турското малцинство… - 28 човека
ми събраха 135 лв., ми носят моите приятелки и приятели и ми помагат… Зле съм с ръцете – едвам гледам детето си, едвам си се справям
(Плаче)
А. Манолова: … Ох, недейте така да плачете, трябва да …
(12.04.1989 г., ролка № 225)
Гюлсюн Исинова - Неджибова: Добър ден, Узунова. На 21 май
89а година посетих затворническата болница в град Ловеч, където се намира моят съпруг Хасан Федаилов Алиев, който е в гладна
стачка. Той продължава стачката до днес, но е принудително хранен със сонда. За да яде вече е подлаган пет пъти на електрошок.
На същите изтезания е подлаган заедно с него и д-р Сюлейман от Хасково, който също поддържа гладна стачка. Мъжът ми на вид не
изглежда зле, защото физически го поддържат по изкуствен начин, но ръцете му треперят, губи памет, обърква си мислите. Той
едва днес разбра, че преди пет месеца е придобил син. Ние с моя син сме в изключително затруднено материално състояние. Благодаря
на моите сънародници от цял Лъжино, Разградски, които ни помогнаха със 191 лв., от Престоя, от село Климент, Шуменско, на членовете
на Независимото дружество за защита на човешките права - 933 лева, и на 28 млади хора от град Варна, които ми помогнаха със 135 лева,
и на много мои приятели, които не ме забравят. Обръщам се към средствата за масова информация с молба да бъде изпратена Комисия
на място. Моят адрес е Варна, (адрес), Галина Аврамова Стоянова - Гюлсюн Ахмедова Исинова.
(31.05.1989 г., ролка № 332. За същия човек става дума и в ролки №
95/8/ и № 313 /5/, вж. по-надолу в текста)
А. Манолова: Добър ден. Ало?! Анна Манолова е на телефона.
Марлена Ливиу: Моля, разговаряйте със съпругата на Емин Хамдиев.
А. Манолова: Добър ден.
Женски глас: Обажда се съпругата на Емин Хамдиев Салиев. Анише (?) Ибриямова се казвам. Съпругът ми работеше в /…/, като технически ръководител
към пощата. С институтско образование е. На 25и януари `85а година, като не се съгласи да смени името си, след 4 дена беше задържан
и откаран в Белене. До 15и април `86а година беше в Белене, нали, в критично състояние… Имаше гладни стачки, ходихме няколко пъти,
жалби до София, до Окръжно управление на МВР, и накрая, нали, го изкараха. Стоеше в единични килии, с костюма си – както е постъпил,
така, с едно одеало върху дъските… Наистина, тогава беше в тежко състояние – почнаха болки около сърцето… През това време,
нали… моите жалби…, той беше освободен. И до 10и август `86а г…., фактически от април `86а г. беше интерниран във Видинско. Там
преседя няколко месеца и наново… Понеже живееше в такава сграда,… даже и в двора нямаше питейна вода. Налагаше се да отива
далеч, да си носи вода…, въпрос не ставаше въобще за баня. По съгласието на кмета той трябваше да се изкъпе в реката, която
се намираше на два-три километра. Първият път, вторият път … той отива, нали, използва реката за къпане. И третият път при него
идват трима униформени, както нали… Едновременно има и пазач с него, не е сам…, и го хващат от водата, и са го закарали така
в затвора. Отначало беше във Видин, ние пристигнахме, 48 часа са го задържали вързан, даже на свекърва ми тогава й стана много
лошо… Той каза: „Майко, те са /…/, пък аз не мога да стоя, даже нямам право да седна /…/” (Плаче) Полежа малко в затвора, пак го
върнаха интерниран във Видинско. От Видинско го пуснаха във Варна. През това време аз направих една трудова злополука, няколко
пъти се налагаше /понеже са му обещали във Враца, че ще му дадат 20 дена отпуска след лежането в затвора/… И на 12и декември вечерта
бях в Окръжното (управление на МВР), нали, във връзка с мъжа ми, и сутринта отивам в 5 часа на работа – работя като главна готвачка
в комплекса… и ми пое ръката, и останах с ампутирана дясна ръка… И трудностите оттам започнаха. Аз започнах лечението си
– имам за една година и половина 6 операции в Академията. Мъжът ми поседя 3 месеца в къщи, без работа, без нищо…, аз получавам
120 лв. болнични, а имам деца, които учат. И той направи молба, че трябва да работи по някакъв начин. На него са му отворили обаче,
че той вече не може да работи даже и като монтьор – не става въпрос като техник или като технически ръководител… Понеже той
е с институтско образование – Института по съобщенията е завършил. И намериха пак възможност, закараха го във Враца – с Хасан
/…/, с другите другари,… там Хасан обявил гладна стачка, мъжът ми му помагал… Имаха неприятности… През това време мъжът ми
го пуснаха таз година. Трябваше… декември, на 22и му искаха дрехите, на 25и чакахме, на 27и аз непрекъснато звъня: „Къде е мъжът
ми? Защо не се прибира?” Те са го вкарали, набили го мъжът ми, вкарали го в арест…, би трябвало да излежи… „Бе изчезна туй /…/!”
Сутринта на 1.1.`89а година ние грабнахме се – понеже наблизо живеем до затвора, отиваме да го търсим и да му носим храни, но нито
ни приемат, нито нищо. Викат: „Няма го.” Аз викам: „Бе, къде е тоя човек, бе? Убихте ли го? Какво стана с моя мъж? Защо не се прибира?
Ето, децата ми са тука…” „Ще се върне!”. Мъжът ми се прибира на 6и януари. Какво да видим? Гърбът му, главата му – син посинял,
бит, в слабините… И след три дена отиде да си изкара документ – в „Съдебна медицина”. До днес, нали, не сме правили жалба,…
някакви заплашвания имаха, това-онова… Поседя един месец в къщи. И тръгнаха до Пловдив – те, другарите му с подробности обясняват,…
на 24и (февруари), петък, сутринта, и на 25и около обяда, 11 часа на 20 метра до дома му са го хванали трима цивилни и са го набутали
в една частна кола и закарали до МВРто. После разпитвания, заплашвания. Мъжът ми казал: „Вижте какво! Нищо не съм направил!
Не съм съгласен с това, което правите! Не мога да възприема това име! Толкоз мъчения имах! Толкоз време лежах по наровете, в
дъските се търкалях, даже предишния път ме бихте! Чисто и просто искам да се срещна с такъв човек, който е велик, известен, нека
да обсъдим. Искам да стана член на Организацията!” Но може би и там са го задържали, и с белезници, и закарали го в Кубрат. Макар
че в това време аз бях се записала за седмата операция в Академията. Но мъжът го няма. „Децата ми са сами. Жена ми замина за
София и ме чака. Трябва да отида. За какво ме задържате? И видяхте къде… И аз ви казах истината! И на 20 метра ме хванахте! Не
съм нарушил нищо! Аз съм един свободен човек и трябва да се движа спокойно, където си искам!” „Не, не може!”
А. Манолова: Един момент! Къде е искал той да отиде? С кого да се срещна?
А. Ибриямова: С Петър Манолов имаха уговорка. На 25и, 11 часа.
А. Манолова: Кой месец?
А. Ибриямова: Сега, февруари. И аз нали, … той на 24и, в 6 часа с другарите си заминаха,
бяха поканени, на 25и аз заминавам за София. И на 25и, в 12 часа, на 20 метра го задържат. И той искал през това време да дойде при
мене, но не са го пуснали, а са го закарали в Кардам. От Кардам, идва колата на ІІІ Районно, и го прибира, и на 25и, събота, в 12 часа
след полунощ пристигат във Варна. Мъжът ми, разбрал вече, че няма изход оттука, че пак ще го вкарат в затвора… А в неделя започват
да обезпокояват децата. Сутринта не са успяли. След обяд идват… Вечерта ми се обаждат: „Майко, търсят баща ни от МВРто, тебе
търсят… Много ни е страх. Какво да направиме?!” Това в неделя. Аз в понеделник пак ги разпитах – съседката, понеже ние нямаме
телефон, съседката ми каза: „В 1 часа дъщеря ви излезе на училище, а двама цивилни и двама униформени пак пристигнаха. Ние ще
ги предупредим тази вечер да не се прибират.” И се прибират децата ми към 8 часа от училище, те са ги предупредили, „Може лошо
да ви се случи!”, „Къде ви е баща ви?” и разпитвали…, и те същото предават и на децата ни. И те са се уплашили, бягат да търсят
телефон да се обадят, със София да се свържат, бягат в едни наши познати… Нямаше друг изход – аз вече не виждах, трябваше да
се върна и да се отложи таз операция. И във вторник, на 28и се прибирам в града. Същият ден те влизат в дома ми. Първо, те нарушават
чл. 49, където не… нямат това право да влизат в дома ми, когато мъжът ми е в техните ръце. Разбрали вече, че аз съм там… два пъти
говорих от служебния телефон, че пристигам, да не се наложи така, че професорът, който прави операциите ми, той е най-известния,
професор Матев, така че аз като отида, него да го извикат… Казаха: „Тука е, пристигайте! В 8 часа да сте в отделението.” Всичкото
съм го направила. На 28и сутринта децата ми излизат от къщи за училище, и за 4ти път се срещат пак с униформените на вратата и
са обяснили, че заминават за училище и ще си изпуснат автобусите, а онези попитали: „Къде бяхте снощи? Какво сте направили?”
А тя отговорила: „Добре. Ние избягахме. Уплашихме се. И без това майка ни я няма. Не знаем баща ни къде е. Майка ми даде адрес
в коя болница се намира…” През това време ония не можеха ли да кажат „Баща ви е при нас! Не се страхувайте!” И въобще да не
влизат в дома ми. Чак до балконите са излезли, през стаите са минали – нас ни няма. Само децата… Същият ден, на 28и, в 8 часа, на
мъжа ми му слагат белезниците и са го закарали в Сеново(?). Целта е той и другите да се разпръснат – да не стоят във Варна. И аз се прибрах; научих, че мъжът ми е там, отидох
при него, наистина… В много лошо състояние са го закарали, заплашили го…, сложили му пак веригите, обиколили цялото село,
да се види, че такъв човек са го докарали, даже казали: „Вие, ако не се самоубиете до 1 месец, те от селото ще ви унищожат!”
А. Манолова: Момент, момент, че спира лентата. Един момент…
(12.04.1989 г., ролка № 225)
А. Ибриямова – Хамдиева: … от стая на стая, накрая ме принудиха, нали, приеха
ме и ми дадоха № 650 – номера на жалбата ми. И до днешен ден нямам никакъв отговор. Същото, така, и мъжът ми направи – до Министерството
на външните работи, до Централния комитет, до Прокуратурата в София,… че това е противозаконно: децата ми да останат, да се
прекъсне мойто лечение, че нямат право да го интернират! Това е, нали, изнасилване и не отговаря… До днешен ден нямаме и… Нали,
на 31и март, пак късно, получихме обратните разписки, но никакъв отговор, даже … Искам… Не са ми отговорили какво са търсили
в дома ми, защо са безпокоили тези невинните деца, когато те са сами, не могат спокойно да отиват на училище. Съвсем са сами
– нямам баба, нямам свекърва, нито пък аз имам майка! Аз също съм от Разградско. Това много ме натъжава. При такива условия
не мога да оставя децата си сами, да тръгна пак на лечение. (Плаче) А пък имам нужда от това лечение, съм чакала два месеца легло
в Академията…
А. Манолова: А той къде е?
А. Ибрямова – Хамдиева: Мъжът ми се намира в Ценово(?), Разградско. Таз заран пак е отишъл… Не иска той – без паспорт е до днешен ден!
– да приеме той…, каза: „със старото си име, с това име приемам, но с новото име – не!… Такива мъчения ми направихте, аз съм
се… Не искам да приемам паспорт, искам един ден по-рано да изляза извън границите!” Както казал, „Съм писал до Министерството
на Външните работи. И до ден днешен няма никакъв отговор.” И казали: „Ще платиш 60 лева глоба!” Той казал: „Квартира ли да плаща
жена ми, моите глоби ли? Това ми е четвъртата глоба!” Във Видинско когато беше интерниран – ни кормува, ни шофирва. Те нямат
право извън селото да излизат. Сутрин – подпис, обед, вечер – пак. А пак получавам глоби от страна на КАТ! Е, от къде вече?!
Те разни глупости почнаха да измислят, само и само това да е тормоз. И той тази заран…, вече ръката не чувства: „Не мога да
свивам юмрук. Може би инфаркт ще получа в най-скоро време!” Защото /…/ инфаркт се поддържа!... Непрекъснато – тормоз! Това не
е една година – четири години! Освен, че аз вече останах без дясна ръка, тези деца и те започнаха да получават тормоз. Няма
спокойствие! Как може един човек да живее!... Макар че имахме такива неприятности, нали, той пак успя да стане член (на НДЗПЧ)!
Също е и одобрен (?)… Предполагам, че вече няма как да го заплашват – в такъв
смисъл, че „Няма да ходите…!” Понеже на тях са им казали, че: „Подписвате, че няма да влизате вече в Пловдив, или от селото
вече нямаш право да излизаш!” Даже да имаме смъртен случай, те не могат да се приберат в дома ни.
А. Манолова: Боже мой, боже мой мили!
А. Ибриямова – Хамдиева: Имаме и такива случаи: и това е, ето, на другаря му,
който е интерниран, въобще не е идвал и в отпуска в продължение на толкоз години, и баща му почина, чакаха, трупът стои, чакаха
го, бягат, тичат с колите хората…! За един час не го пуснаха! Това не отговаря…
А. Манолова: …на никакви закони!
(12. 04.1989 г., ролка № 368)
Анна Манолова: Добър ден.
Марлена Ливиу: Добър ден, да ви представя съпругата…
А. Манолова: А, пак сте вие! Аз помислих, че… Добре.
Марлена Ливиу: … на Джамил Мехмедов Салимов. Записахте ли?
Каймет Салимова: Аз съм съпругата на Джамил Мехмедов Салимов. Казвам се Каймет
Юзеирова Салимова… Къде живея да кажа ли? Живея в село Езерово, Варненска област (адрес).
На 21и февруари 1985а година бяхме лишени от баща и от съпруг
внезапно. Прибраха го от работа и го закараха в Белене. След година и четири месеца без съд, без присъда, без нищо, на 10и април
1986а година го преместиха в лагера в Бобов дол, Кюстендилски. След четири месеца, на 25и август `86а година беше принудително
заселен в с. Карвинци, Видинско. На 10и декември `87а година го преместиха в с. Орешец, Михайловградска област, където и в момента
се намира. И така ни разкарват, че въобще… Закъсах!...
А. Манолова: Няма нищо! Не се безпокойте, това е просто един разговор, не се
безпокойте, то няма да влезе пряко…
Каймет Салимова: Даже на погребението на баща му не го пуснаха. Имам … да, нали,
преди малко ви каза жената, която говори … Чакаха го…
А. Манолова: Тогава ставаше дума за него, така ли?
К. Салимова: Да, точно така. Обърнахме се към това… МВР, това, онова – обаче
нищо, въобще не ни обърнаха никакво внимание…
А. Манолова: И той продължава да бъде интерниран?
К. Салимова: Да, интерниран е и в момента още, вече 5 година. Без да знаем защо.
А. Манолова: 5а година?! И в кое село? Къде е интерниран точно?
К. Салимова: Сега точно е в Орешец, Михайловградска област, Видински окръг.
А. Манолова: Да, Орешец. Аз пуснах в една програма за него. Вие чухте ли? Миналата
седмица в една моя програма мина? Да, вашето изказване…
К. Салимова: Не съм чула, Мойто изказване, така ли?
А. Манолова: Да, да. И писах за него също. Ще го споменем пак…
К. Салимова: Добре, искам да се спомене пак…
А. Манолова: Да, от Видински окръг…
К. Салимова: И сме членове на това, Независимото дружество, и това искам да
ви кажа!
А. Манолова: Колко годишен е той?
К. Салимова: Кой, той ли? 41а.
А. Манолова: 41а годишен. От къде е родом?
К. Салимова: Родом ли? Село Дебелец, Варненско. Живее на Езерово.
А. Манолова: Живее в Езерово. Добре, благодаря ви.
К. Салимова: Моля. Ето, давам на другия човек.
(Плачеща жена, чийто съпруг е изселен в Кърджалийско и е с
мярка „подписка”: не се разбира нищо повече от думите й, освен че нямат право да се върнат да видят семействата си на другия
край на страната. Накрая Марлена Ливиу, която вероятно е организирала тази връзка, се извинява на А. Манолова за объркването
й с Р. Узунова)
(април 1989 г., ролка № 368)
Б) Разкази на съратниците
Разкази на Шукри Шерифов ( Шишман Методиев)
Шукри Шерифоглу: Ало, добър вечер.
Анна Манолова: Добър вечер.
Ш. Шерифоглу: Узунова?
А. Манолова: Не е Узунова. Анна Манолова е. Узунова е на отпуска.
Ш. Шерифоглу: Така ли? Много се извинявам, Манолова.
А. Манолова: Няма нищо, моля ви се.
Ш. Шерифоглу: Обажда се Шукри Шерифоглу. Съвсем накратко искам да ви се представя.
Ако може, разбира се.
А. Манолова: Да, разбира се.
Ш. Шерифоглу: Аз съм на 48 години и съм от село Тодорово, Разградски окръг
А. Манолова: Да, слушам ви.
Ш. Шерифоглу: Аз съм един обикновен човек плюс това. Почти съм без образование,
т.е. незавършено средно образование имам. През 1966 година бях осъден по член 108 на 5 години лишаване от свобода, което наказание
съм изтърпял в Старозагорския затвор заедно с Димитър Пенчев, Петър Бояджиев и с много други затворници, бих казал. От тогава
насам до ден днешен постоянно съм преследван, постоянно. През 1985 г. бях закаран в град Белене, т.е. остров Белене, в затвора,
без да имам присъда, където останах в продължение на година. След като излязох, почнаха тревогите вече. Търсих си работа –
никъде не ми дават работа, изобщо. Въобще, така се срещнах с големи проблеми, щото разбирах, че всичките предприятия, в които
съм се обръщал, бяха предупредени от органите на Държавна сигурност… И когато бях извикан от началника на Градското управление
на МВР град Исперих, той лично ми каза: „Ти, вика, недей да си търсиш работа. А пък аз ще те унищожа като личност!”, ми каза той.
„Аз лично ще те унищожа като личност!” Така каза!
А. Манолова: И за какво?
Ш. Шерифоглу: За това, че аз съм защитавал мойта чест и мойто достойнство. След
което имах режим в продължение на цяла година – вечер от 9 до сутрин до 6 часа нямам право да напускам къщата. Т.е. това става
в мойто родно село. И така, след като вече бях свободен, аз пак бях принуден да си търся работа, защото аз не съм добре със, как
да ви кажа… Ало, чувате ли ме?
А. Манолова: Да, чувам ви много добре.
Ш. Шерифоглу: Да. И просто бях принуден да си търся работа. След като разбрах,
че няма да ми се даде тази възможност, пак се върнах във Варна, където бях на работа преди това, преди да ме изселят, преди да
ме закарат в остров Белене. Там се видях с моите колеги, бих казал – с началниците. Обаче в края на краищата те ми казаха, лично
партийният секретар ми каза, че органите на Държавна сигурност не са били съгласни да ме приемат на работа. След което бях
принуден да отида в гр. Девня, където вече… вие знаете много добре, въздухът абсолютно е много замърсен, аз пък боледувам от
бронхиална астма. Но въпреки всичко бях принуден да започна работа. А стана така, тъй като те имат нужда от работна ръка, тъй
като там никой не иска да работи и нямаше как… Аз почнах работа, защото финансово не съм добре, бях принуден, но въпреки всичко,
сега вече, както се вижда, както виждам нещата, те и от там искат да ме изгонят или пък да ме освободят, т.е. органите на Държавна
сигурност, а не… на това, от завода… Да, ето, например да ви кажа: скоро, преди… впрочем, преди …, уф,… на 22и февруари, бяхме
се обадили на другаря Манолов по телефона, просто искахме да го посетиме с моите другари Емин Ефендиев, Али Топалов и Каймет
Изетова – тази другарка е на Джамил жена му… Четиримата пътувахме с колата. Преди да стигнем в Пловдив, на 25 километра от
Пловдив ни спряха от органите на Държавна сигурност, провериха ни паспортите. Единият от тях – те бяха цивилни, дори не се
представиха – извади едно листче и погледна той, погледна паспорта и каза: „Същите са!”, каза. След това се обърна към нас
и каза: „Вие нямате право да посетите град Пловдив, или не сте желани гости на град Пловдив!”, каза. Ние разбрахме, че няма
да имаме тази възможност и се върнахме. Същия ден решихме да посетиме град Кърджали, там, където имам аз и те познати, приятели.
Обаче още от там започнаха да ни преследват. Същата вечер бяхме задържани. Сутринта ни закараха там в Районното управление,
след това в Окръжното управление, където ни накараха да подпишем предупредителен протокол, че директно ще се върнем във Варна
и там да се явим в Окръжното управление на МВР. Ние това го направихме наистина – то без това трябваше да се върнем. От този
ден вече постоянно, как да ви кажа, постоянно не ни остават на мира. Ето един друг пример да ви дам: един наш бивш приятел, който
с нас беше в о. Белене правеше сватба на дъщеря си. От същия получихме покани, където трябваше да отидем и ние. Обаче 2 дена преди
сватбата ни извикаха една вечер, аз като се върнах от работа, и ни накара да се подпишем – пак предупредителен акт, че нямаме
право да напускаме град Варна до 27и март, от 24и до 27и март. Много ясно се вижда, нали, ние разбрахме за какво ставаше въпрос.
Даже на приятеля ми – който сега, за съжаление, не можа да присъства тука – на него лично са му казали, че „Вие няма да отидете
на тази сватба!” На мен това не ми казаха уж не знам с каква цел, но на него лично са му казали. Същият сега е преследван. Но
за съжаление не можа да присъства на тоя разговор, който много желаеше. Ето, сега подир него вървят няколко човека!… Както
и да е. И така, след 2, 3 дена пак получих призовка да се явя в Районното управление на МВР. Отивам аз един ден, естествено, оставам
от работа него ден, цял ден чаках там – никой нищо не ми казаха – пред блока на МВР. И надвечер ми казаха: на сутринта пак да
дойда, на другия ден в 7 часа. Отивам аз на сутринта, до вечерта пак чаках. Естествено, през това време аз се обаждам по телефона,
там при портиера, и ми казват да съм чакал там. И на втория ден вечерта към 7 без 15 ми дадоха паспорта и ми казаха: заминавай
си. Не знам всичко това за какво?! Аз съм, както ви казах от начало, смятам, че съм един обикновен човек, аз нямам никакви други
претенции, освен искам да си защитя моята чест, моето достойнство. Аз смятам, че съм член на това Кълбо и искам да живея като
другите. Аз вече не знам кога ще мога…, тъй като – аз ви казах, аз съм вече на 50!, 48 години! Всичко това много ми тежи. Просто
не знам какво трябва вече да се направи!...
А. Манолова: Имате ли някакво чувство, че има контрол върху вас, че контролът
върху вас е силен във връзка с Независимото дружество?
Ш. Шерифоглу: Както ви казах, аз съм член отскоро, от 3 – 4 дена насам. Сега, по
тоя въпрос още нищо не мога да ви кажа, защото…
А. Манолова: Не, понеже ми направи впечатление, че не са ви пуснали в Пловдив
да се срещнете с Петър Манолов?!
Ш. Шерифоглу: Да, те не искат, не желаят това, разбира се, те ги… просто не знам,
може, не знам. Като че ли… Даже на един мой приятел, на Емин Ефендиев, който сега е изселен в село Ценово, Разградска област,
дошли са хора от Държавна сигурност, от София чак, и са му казали: „Недей да ставаш член на това Дружество, иначе ще (си) отидеш
без багаж. Ако не станеш, ще (си) отидеш с багаж!” Ей с такива… изобщо подигравателни…, как да ви кажа, отношения ли, бих казал.
Да ви кажа, не знам, просто всеки ден ни държат в напрежение…
А. Манолова: Да, разбирам
Ш. Шерифоглу: Ето сега, в момента, приятелят ми Али Топалов – знам колко много
се притеснява за нас. Много добре знам, защото ние постоянно сме заедно, постоянно сме следени, постоянно ни преследват и просто
не можем да си намерим време, ей така, да си определим време да си споделяме някои работи…
А. Манолова: Да се срещнете?
Ш. Шерифоглу: Да, да се срещнем да си говорим …
А. Манолова: Той ли е този, който не можа да се яви?
Ш. Шерифоглу: Да, точно той е, да, точно за него става въпрос. А в 5 часа бяхме
заедно с него, той е също член на Дружеството. Това много им тежи, това абсолютно много им тежи!
А. Манолова: Разбирам. Добре, във всеки случай…
(април 1989 г., ролка № 368)
Р.Узунова: Така… Ало, Румяна Узунова се обажда от радио
„Свободна Европа”
Шукри Шерифов: Да, слушам ви.
Р.Узунова: На 31.05. тази година в българска редакция на
радио „ Свободна Европа” получихме и излъчихме „Обръщение към българския народ” на група етнически турци от Варна. Ние
не съобщихме нито едно от имената на авторите или поне подписалите това писмо. Сега обаче научаваме, че срещу трима души от
Варна: Шукри Шерифов, Али Топалов и Марлена Октавиан Ливиу е заведено следствено дело №1244 с обвинение по чл. 273 от Наказателния
кодекс на НРБ…. Защо именно срещу вас, Шукри Шерифов и вашите другари, се води това дело?
Шукри Шерифов: Вие чувате ли ме добре?
Р.Узунова: Да, да, чувам.
Шукри Шерифов: Ние се обвиняваме в това, че на 31.05 и на
29.05. преди това разпространихме едно „Обръщение към българския народ”, по телефона разбира се, по БиБиСи, по радио БиБиСи,
след това по радио „Свободна Европа”. Именно в това ние…, аз и моя приятел Али Топалов и другарката Марлена…
Р. Узунова: Един момент, извинете, почнете изречението
отначало.
Шукри Шерифов: Ние сме обвинени в това, че ние тримата:
аз и моя приятел Али Топалов и Марлена, за това, че сме изготвили едно Обръщение, което сме предали по телефона първо до радио
БиБиСи, след това на 31.05. до радио „Свободна Европа”
Р.Узунова: От къде знаят имената ви?
Ш. Шерифов: Имената ни знаят… от първия път, когато го
предадохме по телефона по радио БиБиСи; аз и моя приятел Али Топалов, ние си писахме имената отдолу. Държахме това да се прочете.
Р.Узунова: Така, но във вашето Обръщение, аз имам текста
в ръцете си, във вашето Обръщение към българския народ вие казвате, между другото, че основното ви желание е да живеете с българския
народ, цитирам: „в мир, разбирателство и единство”. Какво лошо намират съдебните власти в това?
Ш. Шерифов: Ние точно това не можем да разберем. Аз искам
да ви кажа малко по-конкретно… така. Вижте какво, сега в тия дни, в които нали имахме демонстрации, на нашите сънародници, тука
почнаха да се разпространяват едни слухове в лошия смисъл на думата, че ние, турците, щели сме да убиваме българи, българските
деца, въобще едни слухове, за които изобщо не ми ги побира главата … и когато видяхме вече, че хората от рано се прибираха в
къщи вечерта, ние с приятеля ми, нали, просто се чудихме какво да направим, че да не се получава това нещо, което, нали, беше
много чуждо за мен. Много чуждо, защото ние десетилетия сме живели рамо до рамо, дето се казва, постоянно сме споделяли мъките,
изобщо сме си помагали. Напоследък, искахме просто, нали, тая дружба… Да не се получава просто тая омраза между двата народа.
Това беше нашата единствена цел, основната ни цел.
Р.Узунова: Точно това беше писано и във вашето писмо,
във вашето Обръщение към българския народ, което ние излъчихме. И в какво…, как е формулирано обвинението срещу вас?
Ш. Шерифов: Точките, по които са ни обвинили, искам да
ги прочета: „Представяли пред бъдещите читатели или слушатели несъществували „исторически” факти, целящи изграждане на
омраза между хората… Твърдението, че българите-мюсюлмани не представлявали личности в нашето общество… Третото твърдение
е, че българите-мюсюлмани били преследвани и затваряни без съд и присъда.”… Аз тука искам да добавя нещо: нали, в това число
ние двамата сме…, и много други също…, за това сега няма смисъл сега да говорим. И другото, „твърдението, че българите мюсюлмани
били подлъгани, подведени към /…/ при осъществяването на своите човешки права. Следващото твърдение, че човешките права на
българския народ били отнети. Твърдението, че политиката, която се провежда в България, е неразумна и безчовечна и заличила
всякакви следи от демокрация.” В това се състои нашето обвинение.
Р.Узунова: Така, а вие какво мислите по този въпрос? Накърнени
ли са човешките и религиозните права на българските граждани с турско самосъзнание?
Ш.Шерифов: Аз казвам: основно!
Р.Узунова: Примери?
Ш.Шерифов: Примери във всяко отношение мога да ви дам.
На нас ни е забранено преди всичко да говорим на турски език. За това нещо и вие също много сте говорили, а имате изобщо… информация.
Това са най-, най- дребните работи.
Р.Узунова: А за изповядването на религията, за практикуването
й?
Ш.Шерифов: Също обрязвания, абсолютно всичко… Защо
е така?!
Р.Узунова: А във вашия личен случай, Шукри Шерифов, как
чувствате спрямо себе си, накърнени ли са вашите права? Вашите граждански, вашите човешки, вашите религиозни права?
Ш.Шерифов: Вижте какво, лично аз, лично аз смятам, че
съм накърнен до последно.
Р.Узунова: В какъв смисъл?
Ш. Шерифов: Повторете пак… Нещо става…
Р.Узунова: Как вашите собствени права, Шукри Шерифов,
са нарушени?
Ш.Шерифов: Моите права … Вижте какво сега, другарко
Узунова, искам да ви кажа някои примери само. Аз като бях в Белене, дори до ден днешен аз не зная за какво бях закаран там дори
с белезници…
Р.Узунова: Присъда имахте ли?
Ш.Шерифов: Присъда нямах никаква. Там като бях, баща
ми почина и не ми дадоха да дойда да се сбогувам с него. След като се върнах вече от там, почна вече мъка. От там до ден днешен
въобще – осем месеца – бях без работа… въпреки че всичко … ходих, търсих, тичах, бягах, дето се казва, но нямах никакъв резултат.
В края на краищата аз се принудих да се върна пак в завода, където съм бил преди това. Оттам лично партийният секретар… лично
каза: „Твоята работа няма да стане заради това, че… нали, МВРто не е съгласно ти да почнеш работа!”, така каза…....
Р.Узунова: Колко време бяхте в Белене?
Ш.Шерифов: В Белене бях 8 месеца. След което, най-важното
да ви кажа, след което имах режим в продължение на точно една година и ме задължиха да работя като общ работник в една кравеферма,
като общ работник в село Тодорово, Разградски окръг.
Р.Узунова: И как така без присъда могат да ви пратят
в Белене?
Ш.Шерифов: Аз дори всеки път, когато се срещаме с тях,
им задавам този въпрос, но до ден днешен не съм получавал отговор, за съжаление. След което вече се принудих нали, аз вече не
можех, не съм свикнал да стоя без работа и чак в гр. Девня си намерих работа, където нали … климатичните условия изобщо… тъй
като има много заводи там, атмосферата е…, и плюс това съм пъден поради задържането…, въпреки че, нали, започнах работа
там и откъдето сега за съда имам характеристика … и дори тази вечер… Но това са подробности…
Р.Узунова: Да. За кога е насрочено делото?
Ш.Шерифов: Делото е насрочено за 11.08.`89а година, 10 часа
и 30 минути.
Р.Узунова: Можахте ли да намерите адвокати? Лесно ли
ги намерихте?
Ш. Шерифов: Четири дена ходихме с …, четири дена: понеделник,
вторник, сряда, четвъртък. В петък чак един се съгласи…
Р.Узунова: А другите отказваха ли ?
Ш.Шерифов: Да. Въобще, като им казвахме, че по два члена
сме…, те се отказваха от нас директно.
Р.Узунова: А как стои положението с вашия другар Али
Топалов? Би ли разказал и той своята история?
Ш.Шерифов: Али Топалов направо бих ви го дал, искам, нали
от него да слушате… Заповядайте.
(9.08.1989 г., ролка № 74)
Р. Узунова: Ето, включих.
Шукри Шерифов: Да. Един от директорите ми каза: „Няма
да можем да ви приемем на работа за това, че сме предупредени да не те приемем!”. /…/ най-лошото сега, че почти през ден ме викаха
в Районното управление на МВР /…/ управление на МВР по-точно, и началникът на МВРто един ден така се изрази пред мене, казва:
„Защо не работиш, защо не почваш работа?” Ами, викам, нали не ми дават работа /…/ Ами не ми дават!” „Как така не ти дават?”
Викам: „Не ми дават. Ето, вижте, викам, колко молби имам за работа” – аз нарочно ги оставих там. Показах му ги. Плюс това, понеже
директорът ми беше казал, нали, че са били предупредени. И аз му казах, че „Вий сте ги предупредили, казах, за това не ме приемат
на работа. Защо тогава – му викам – толкова често ме викате и ме безпокоите?” А той така се изрази: „Знаеш ли – каза – лично
аз ще те унищожа като личност.”, каза. Николаев се казваше той. „Аз лично ще те унищожа като личност!” Аз му отговорих: „Аз
само това мога да очаквам от вас!”. „Направете така, че някой ден да не ви гризе съвестта”, му казах. Той ми отговори: „Ти ли
ще ми говориш за съвест?!” и тъй нататък. След което ме задължиха – аз преди пропуснах да ви кажа /…/, след което ме задължиха
да работя в ТКЗСто, в кравефермите там, общ работник.
Р.Узунова: Къде в ТКЗСто, кравефермата, във Варна?
Ш. Шерифов: Не, в моето село пак. Да работя като общ работник.
Това също беше едно голямо унижение за мене, /…/ Работих една година там. Преди това нямах право да напускам селото, и къщата
/…/ беше директно към /…/. След това вече, след като свърши всичко това, аз пак бях принуден да си търся работа.
Р.Узунова: И от там ли ви уволниха?
Ш. Шерифов: Не че ме уволниха, но това не ме устройваше
мен въобще – да работя като общ работник, след като имам професия, и при това за 130 лв., въобще…И да ви кажа… Но се върнах във
Варна пак. Идвам и се обаждам на директора, на началника на цеха, и ми казват: „Ще направим всичко възможно пак да те приемем
на работа, тъй като ти беше най-добрия работник в нашия цех, в нашия завод.” Така им вярвах просто. Но след това ми викаха: „Ела
утре, ела вдруги ден!”, и това продължи цял месец. И един ден, последният път вече когато отидох, беше партийният секретар –
Пенков се казва – и ми казва: „Много съжалявам, казва, Шукри, няма да можем да те приемем на работа, тъй като МВРто не е съгласно
да те приемем!” Това беше голям удар за мене. И аз оттам вече, седях около два месеца без работа, отидох в Девня, най-случайно,
където въздуха е замърсен над…, как да ви кажа, над нормативите …изобщо не се спазват. И понеже видях във вестника обява, /…/
не предпочитам такава работа, но тъй като няма от какво да се прехранвам, отидох да заема работата. Те ме приеха на работа и
там почнах работа – като стругар пак, аз съм със 7 разряд, и работих ето, до 6 юни тази година. След това настоявах, исках да ми
дадат отпуска, защото нали, аз от 24и май до 31и – заради обявена гладна стачка. Така, аз не се чувствах много добре, и с дъщеря
ми, така – понеже зет ми работеше в Съюза и така, имах проблеми с тях, впрочем не проблеми, а исках просто да бъдем заедно. Те,
отначало не се съгласиха, аз настоявах, после се съгласиха. И на 13и юни, тази година, към 8 часа сутринта, звънят едни хора, излизам
аз, а те: „Последвайте ни!”.
Р. Узунова: Къде – във Девня или във Варна?
Ш. Шерифов: Във Варна… Много се извинявам, може ли само
за момент да прекъснем?... На 13и юни. В къщата всичко беше обърнато наопаки. Нямах нищо друго, освен Устава … на Дружеството
за правата на човека, и Програмата. И те ги вземали. Имах няколко тефтерчета с адреси, с телефонни номера, и тях също ги прибраха.
И мен ме вземаха… на същия ден, на 13и юни, да. После разбрах, че единият от тях бил от София. И ме заведоха в Следствения отдел.
После ме заключиха в една килия пак. До 12 часа ме държаха там. След 12 часа един дойде, отвори вратата и ме заведе в една стая
горе на втория етаж. Той се казваше Стойчев. После разбрах, че е следовател от София…, Стойчев,… И почна разпита вече: във връзка
с Обръщението, във връзка с тези демонстрации, във връзка с Дружеството – как сме станали членове?,… за всичко абсолютно.
И това продължи – чакайте, имам го записано тука – от 13и юни до 20и включително.
Р.Узунова: Ви държаха вътре?
Ш. Шерифов: Не. Вечерта ме освобождаваха.
Р.Узунова: По цял ден ви разпитват…?
Ш. Шерифов: Да, по цял ден продължаваше разпита – от
сутринта до вечерта. Така продължиха от 13и до 20и. След което казаха вече: „Ще трябва да чакате обвинителния акт.” По член 273
ме обвиняваха те и през това време ме накараха да се подпиша под предупредителен акт, че „нямате право да напускате…”
Р. Узунова: …страната?
Ш. Шерифов: не, „пределите на град Варна”. И на 18и юли
вече, една заран пак, по телефона се обадиха пак от Следствен отдел: каза човекът, не знам кой беше: „Намери – каза – приятеля
си Алито и веднага елате в Следствието!”
Р.Узунова: Ама по турско име го каза, така ли?
Ш. Шерифов: По турско име го каза. И аз го намерих и отидохме
в Следствен отдел, във Варна пак. И така, наново пак същите въпроси, същите работи, разпити… Това същото продължи от 18и до 25и
юли. И след като вече приключихме, даде ни нашите показания да ги прочетем, ние лично, и каза: „Ще чакате за обвинителен акт.”
Така, на 1и август ние наистина получихме обвинителния акт и заедно с него и призовката. На 1и беше, а стана на 17и, четвъртък.
Само пропуснах да ви кажа една работа: тогава, когато бях в Белене, баща ми беше тежко болен, той беше дори на смъртно легло,…
аз понеже направих няколко опита да се свържа с него по телефона, ако не аз, нали, те да се обаждат, не до нас, до нашето кметство,
нали… Един ден, най-после, един, Узунов се казваше, който се представяше, че бил в София от Държавно-следствения отдел, в Белене,
и той отговаряше за нас. Той ме прие и каза: „Какво искаш?” – пита ме той – „Тъй-тъй е работата, нали, просто да разбера за
баща си, какво е положението с него?” Той ми извади там досието и почна там да разглежда страниците. По едно време ми каза:
„Абе ти си бил най-добрия работник на град Варна!”, каза, /…/ „Да, щом е така, викам, щом е така, за награда ли ме докарахте тука?”
Той веднага обърна на друга тема… Мисълта ми беше, че баща ми, докато бях в Белене, починал.
Р.Узунова: И не ви казаха?
Ш. Шерифов: Дори не ми казаха. Въпреки, че са пратили
телеграмите – от Съвета, и направили постъпки всевъзможни… Но аз чак след два месеца се научих за смъртта на баща ми. За това
нещо, как да ви кажа, няма да мога да го забравя.
(20.08.1989 г., ролка № 390)
Р. Узунова: Включих. Шукри Шерифов? Да?
Шукри Шерифов: Роден съм на 12 май 1941 година в село Тодорово, Разградски окръг.
Там завърших основното си образование, след което, тогава имаше още гимназии – турска гимназия имаше, в град Исперих. Не я
завърших по простата причина, че тогава бях – нашите села там са турски села, не знаехме български както трябва. Като завърших
вече 9 клас…
Р. Узунова: Но сега чудесно говорите български (…)
Ш. Шерифов: и след като вече завърших 9 клас – 8и, 9и нали – основното беше до
7и – тогава две години съм изкарал, след което забраниха вече гимназиите…
Р. Узунова: Коя година?
Ш. Шерифов: Това беше `58а година. Бях почнал, имахме едни учители, които… как
да ви кажа, сега не искам да вземам отношение, но все пак ще ви дам един пример: Имаше една – другарката Бояджиева, която ни
предаваше по химия и по френски език, беше казала веднъж: „Аз съм, казва, съгласна вместо един ученик – турче в класа си да
имам 35 българчета.” Значи, с нас й е било много трудно, искаше да каже, че нас въобще не ни смята… Както и да е, това е просто
за пример ви го давам… Най-важната причина беше, че на мен ми стана много трудно, въобще, изведнъж да уча български и аз бях
принуден да напусна. И така днес, за съжаление, аз останах без образование – незавършено средно фактически…
Р. Узунова: После?
Ш. Шерифов: След това започнах да работя като обикновен тракторист…
Р. Узунова: Къде?
Ш. Шерифов: В моето село, село Тодорово пак. След това бях в редовете на Българската
народна армия
Р. Узунова: Трудовак?
Ш. Шерифов: Редовен.
Р. Узунова: Редовен войник, не трудовак ?
Ш. Шерифов: Да, редовен войник. Даже бях танкист. След като се върнах, завърших
курсовете за шофьори. И почнах да работя като диспечер в нашто ТКЗС, /…/, тогава беше ТКЗС… И `66а година, с още двама мои приятели,
понеже тогава /…/ бяхме лишени от доста работи…
Р. Узунова: От какво бяхте лишени? Не ви разбирам!
Ш. Шерифов: Откакто например затвориха гимназията…
Р. Узунова: А да, разбирам, бяхте лишени от правото да си изповядвате вярата,
така…
Ш. Шерифов: Тогава ние тримата решихме /…/, решихме да напишем едно нещо, като
Обръщение пак…
Р. Узунова: И за него ли ви осъдиха по член 108?
Ш. Шерифов: Моля?... За него… По чл. 108… И мен ме осъдиха на 7 години затвор, лишаване
от свобода…
Р. Узунова: А помните ли горе-долу какво имаше в това Обръщение?
Ш. Шерифов: Обръщението е, само с едно изречение: че ако не ни се признаят правата,
ние желаем да се изселим в Турция!
Р. Узунова: Това коя година?
Ш. Шерифов: Това бе 1966 година
Р. Узунова: Така, и ви осъдиха на колко?
Ш. Шерифов: Мен ме осъдиха на 7 години лишаване от свобода.
Р. Узунова: Да. А другите?
Ш. Шерифов: Другите: първия на 12 години, а втория на 8 години. Обжалвахме пред
Върховния съд… и мойта беше намалена на 5 години, на втория бе намалена на 7, а на първия обвиняем – 8 години… И изтърпяхме
си наказанието, след което аз се върнах
Р. Узунова: Къде бяхте, бяхте в кой затвор?
Ш. Шерифов: В Старозагорския затвор, заедно с Петър Бояджиев…,
Р . Узунова: Да, да, знам.
Ш. Шерифов: И след като се върнах, почнах работа.
Р. Узунова: Да. Коя година?
Ш. Шерифов: 70а година, не – в 71а година; четири месеца седях без работа, едвам
си намерих работа – и един бивш инженер, който ме познаваше много добре, при него работих като диспечер …
Р. Узунова: Това във Варна?
Ш. Шерифов: Не, в мойто село… Нали, като отидох при него, той беше инженерът
на ТКЗСто … и той ми помогна, и аз почнах работа като стругар в едно предприятие…
Р. Узунова: Къде?
Ш. Шерифов: В град Исперих, като стругар. След това… Там работих около 2 години
и се преместих в едно друго предприятие, пак в град Исперих, където сега… Знаете ли, малко, де да знам, аз така не обичам да
говоря за себе си, ама …….все пак това има някакво значение, затова ви го казвам…
Р. Узунова: Моля? Моля! Не разбирам!
Ш. Шерифов: Там пак започнах да работя като стругар, след което ме направиха
сменен майстор…
Р. Узунова: Да. В кое предприятие?
Ш. Шерифов: В РМЗ. За да ме направят сменен майстор,…
Р. Узунова: Значи сте работили добре?!
Ш. Шерифов: Почти всеки месец ме награждават, нали, не искам да говоря за себе
си, но ето, това има някакво значение… така от края на 1974а до 1981а. Навсякъде… смених още едно предприятие,… навсякъде, където
и да съм бил, бях примерен работник
Р. Узунова: Да. Кое беше другото предприятие?
Ш. Шерифов: Това беше първото предприятие, само че вече бяха открили клон в
нашто село. И в 1980а година реших да ида във Варна да работя. Почнах работа в Корабостроителния завод “Георги Димитров“. Там
също работих 5 години, туй е до /…/ 85-та година, януари, …където многократно съм бил награждаван – дори…, винаги са разчитали
на мен, дори на 9и септември, на празници…, викаха ме на работа, защото там често имаше проблеми …
Р. Узунова: с плана…
Ш. Шерифов: … те разчитаха, нали… и аз, без да се опъвам, отивах, работих. Както
и да е. След вече като стана това преименуване, …по време на преименуването мен ме вземаха запас, в Нова Загора, там ни държаха
23 дена …
Р. Узунова: И там ли ви преименуваха?
Ш. Шерифов: Там точно, там ни преименуваха, бяхме в един свинекомплекс…
Р. Узунова: Сенокомплекс? Какво е то?
Ш. Шерифов: Свинете гледат там…
Р. Узунова: А, свинекомплекс! И там ви преименуваха всички?
Ш. Шерифов: За условията въобще не искам да…, въобще не е за разправяне…
Р. Узунова: И какво – строиха ви и ви казаха: избирайте си имена?
Ш. Шерифов: Работихме там, канали там копахме, през цялото време там работихме
и след една седмица – в началото, нали, там ни водеха с турски имена, след една седмица…
Р. Узунова: А много турци ли бяхте там?
Ш. Шерифов: Около 60 човека бяхме там…
Р. Узунова: Да, все турци?
Ш. Шерифов: Да, все турци. След една седмица един ден дойдоха и казаха: от сега
нататък ще имате нови имена. Ние, естествено, не се съгласихме, обаче там имаше хора въоръжени – от армията, от МВРто, от пожарната
– всичките бяха въоръжени… И така, един по един ни прибираха в една стая, там щещ-не щещ, насила вече… С мене стана така: Един
цивилен беше, извади един списък и ми вика: „Избери си едно име!” Аз изобщо не погледнах списъка: „Не виждам подходящо име”,
викам. Точно така му отговорих. Той ми казва: „Ти как се казваш?” Викам: „Шукри се казвам.” „Щом си Шукри, що не можеш да бъдеш
Шишман?” Казвам: „Вие го казвате”. „Така ще стане! Щом аз казвам, така ще бъде!” И така стана. Върнах се от там след като ни
освободиха, върнах се във Варна, един – два дена си починах, това беше през голямата зима …
Р. Узунова: През коя зима?
Ш. Шерифов: През голямата зима.
Р. Узунова: Коя година?
Ш. Шерифов: През `85а година. Един път, сутринта беше, тръгнах за работа – понеже
работим много, към 6 – 7 хиляди…, през портала сутрин много народ влизаше, всеки бърза за работа да не закъснее и аз влизам
най-спокойно. Като влезнах вече, един застана срещу мене, обърна се към мене и каза: „Шукри, много се извинявам, трябва да дойдеш
с мене за една справка!” Аз помислих, че тоя човек е от /…/ понеже бях запас, помислих, че е във връзка с това, че не съм бил на
работа. И нищо не ми дойде на акъла! Но като тръгнахме, още двама застанаха от двете ми страни и казаха: „Тръгвай със нас!”,
казаха и като погледнах, чака една кола, и ме качиха в колата. Казаха: „Ще отидем до града”. Аз въобще нищо не очаквах, защото
нищо не бях направил… /…/ Това, което сега ви разправям, точно така беше. Както и да е. И ме закараха в Следствения отдел. Бях
към… там може би… към 7 и половина – 8. И ме заключиха в една килия. Аз чукам на вратата, дойде един старшина и викам: „Много
се извинявам, искам да се срещна с началника, нали, да ми обяснят защо съм тука, може да има някаква грешка, аз смятам, че има
някаква грешка, някакво недоразумение…” „Той, каза, ще те извика.” Тъй ме държаха цял ден. Аз още веднъж направих опит…
Р. Узунова: Ама вече ви бяха сменили името?
Ш. Шерифов: Да, разбира се. Аз направих няколко опита същия ден, нали, аз вече
нямах часовник, те всичко ми вземаха, което беше в мене… и предполагах, че вече наближава вечерта и след 5 часа сигурно ще се
сетят и за мене. Направих още един опит. Сега старшината дойде и каза: „Той утре ще те извика”. И аз най-спокойно, честно ви
казвам, си легнах. По едно време – сега не знам колко беше часа – отвориха килията, бяха трима старшини. Казаха: „Тръгвай сега
с нас!” Тръгвам аз, слязохме в една стая, изглажда беше дежурната стая,…
Р. Узунова: Какво беше?
Ш. Шерифов: Дежурната стая. Влязох, вътре имаше едно легло и една дълга голяма
маса. Вътре имаше един, който лежеше, но не спеше и около мене 6 – 7 човека, все старшини вътре. Единият от тях ми извади една
заповед и каза: „ Трябва да се подпишеш.” Казвам: „Каква е тая заповед?” „Ами не е важно, вика, трябва да се подпишеш.” Казвам:
”Аз, без да знам, не мога да се подпиша.” „Ще се подпишеш, ще се подпишеш!” Викам: „Аз не мога да се съглася!” И един от двамата
– аз не очаквах – много силно ме удари през лицето и аз паднах на пода. Разбрах, че няма да стане… Най-после викам: „Много
ви моля, от човешка гледна точка, поне да знам какво ще стане с мене?!” Той каза: „В Белене ще те закараме.” „Добре”, викам.
Бях на ясно, нали съм бил в затвор. Направо ми сложиха белезниците и ме качиха в една катафалка.
Р. Узунова: Катафалка?!
Ш. Шерифов: Да, катафалка.
Р. Узунова: Истинска катафалка, дето…?
Ш. Шерифов: Да, истинска катафалка. И отпред шофьора, до него един старшина
с автомат…
Р. Узунова: Такава катафалка, където носят трупове на гробищата?
Ш. Шерифов: Не, не. „Катафалка” викаме на тези, дето карат престъпниците
Р. Узунова: А, да, да, да.
Ш. Шерифов: Разбирате ли? /…/
Р. Узунова: Да, да, знам. С такива…, с решетки.
Ш. Шерифов: А така… Но те са тъмни, въобще нямат прозорци, имаше
само едни дупчици… Въобще нямах представа накъде се движим… И ме качиха, и аз помислих, че ще ме закарат във Варненския затвор.
Аз дори си помислих: дали няма да ме разстрелят тия хора? Обаче въобще не се притеснявах, бях много спокоен. Колата тръгна,
аз съм с белезниците, естествено. И като тръгнахме, аз така в тъмното нищо не мога да виждам, и през деня да е, нищо не се вижда,
защото вътре няма нито прозорци, нито нищо… И все пак през дупките, така, се разбира дали е нощ или е ден. Така продължихме
около час – два – три. И аз още не мога да се ориентирам къде отиваме. По едно време – нали работех малко като шофьор и аз –
забелязах през дупките град Попово, точно прелеза забелязах… и никогаш няма да забравя това…
Р. Узунова: Прелеза?
Ш. Шерифов: Да, прелеза на Попово, нали съм минавал от там. И от там нататък вече
със сигурност разбрах, че ме карат на Белене. Беше голям студ, едва се движеше колата, голям сняг имаше, голям сняг… Не знам
в колко часа тръгнахме, нали беше през нощта, защото нямах часовник, но точно в 12 часа бяхме пред портала на затвора в Белене.
Аз просто нямах сили да сляза от колата, просто … как да ви кажа, бех замръзнал направо. Така или иначе, това никога няма да
го забравя!
Р. Узунова: И защо? Нали вече ви бяха прекръстили?
Ш. Шерифов: Аз и до ден днешен … нали, ние често си мислим, често се сещаме…,
все си задаваме тоз въпрос…
Р. Узунова: И колко време стояхте в Белене?
Ш. Шерифов: Аз седях 8 месеца.
Р. Узунова: А нещо, присъда, дадоха ли ви?
Ш. Шерифов: Абсолютно нищо. Не присъда, не следствие – нищо
Р. Узунова: А като ви освободиха?
Ш. Шерифов: През това време… Искам да кажа още нещо… През това време ни затвориха
в едни стаи – имаше и килии, имаше и стаи. Ние бяхме много – към 600 човека. Но това после го разбрахме, защото нямахме контакт
с никой друг, само с тези, с които бяхме в една килия… а с другите, дето са в други стаи, от къде са?, що са? – нямахме контакт
с тях… Това така продължи 3 месеца. За килиите да не говоря, бяха тъмни килии…
Р. Узунова: В тъмни килии ви държаха? Сам или с други хора?
Ш. Шерифов: Всичките, всичките…
Р. Узунова: А всичките заедно колко души?
Ш. Шерифов: В нашта килия бяхме 8 човека. /…/ След като минаха вече 3 месеца, един
ден отвориха вратите, защото нали, сутрин в 6 часа отваряха, да, за тоалетна нали, 5 минути ли там ни даваха време, заключат наш`та
килия и отварят друга килия, за да нямаме контакт с други. Затуй не знаехме в началото колко човека сме там. Чак след 3 месеца,
в средата на април един ден дойдоха и отвориха всичките врати на всичките килии…
Р. Узунова: И ви пуснаха навън.
Ш. Шерифов: Да, но не навън, а в коридора. Ние дотогава – ни разходка, абсолютно
нищо. В коридора ни пускаха, и тогава ние почнахме да се интересуваме: ти от къде си…, и тъй нататък. И от него ден вече… След
няколко дена дойдоха пак, /…/ пликове за писма и ни задължиха да пишем на нашите близки къде се намираме. Дотогава обаче никой
не знаеше…
Р. Узунова: Три месеца никой не знаеше къде се намирате?
Ш. Шерифов: До тогава никой не знаеше къде се намираме, никой! Не знаят къде
се намираме, никой, нашите близки са идвали дотам …
Р. Узунова: Да, но нищо не са им казали?!
Ш. Шерифов: Казвали: такива хора няма и некой ден какво стана, не знам, още не
бе ясно, нали /…/ само се съмнявам какво ги накара /…/ да напишем писма до наште близки и нататък, с по две-три изречения само
… и след това ни пуснаха вече, така, преместиха ни на друг обект…
Р. Узунова: Къде ви преместиха, на втори обект?
Ш. Шерифов: Там условията бяха по-добри, но, но в смисъл … само външната врата
се заключваше на килиите, а на стаите вратите бяха постоянно отворени.
Р. Узунова: Така, а храната?
Ш. Шерифов: Храната пък въобще да не говорим, то не беше храна, аз никогаш няма
да го забравя това…
Р. Узунова: А вярно ли, че свинско са готвили?
Ш. Шерифов: Свинско ли? То не е свинско, ами нещо, как да ви кажа…
Р. Узунова: Сланина?
Ш. Шерифов: И сланина да е, пак ще е добре! Как да ви кажа, ние имахме, нали, наши
приятели – българи, те не искаха да го ядат, не можеше просто…, карантии ли, какво ли, от миризмата просто …. А пък за хляба
да не ви кажа: то не е хляб, а като камък, не е хляб, а е черно, нещо като … като че ли не от брашно…
Р. Узунова: А работата?
Ш. Шерифов: А, работата?!. Още нещо да ви кажа също: в нашата килия /…/ имаше един
чувал с лук, /…/ Нали за работата ме питахте. Започнахме да работим от 20и април нататък.
Р. Узунова: Колко часа на ден ви караха да работите?
Ш. Шерифов: 8 – 9 часа.
Р. Узунова: Тежка ли беше работата?
Ш. Шерифов: По строежите, те строяха един блок на работещите в МВР-то.
Р. Узунова: Да, да, от Белене
Ш. Шерифов: От Белене…, Някои отиваха на острова /…/, някои отиваха да копаят.
Постоянно искат работници /…/ не ми дадоха да излизам навънка…
Р. Узунова: Не ви даваха да работите, така ли? /…/ И след това, как ви освободиха?
Ш. Шерифов: След като се върнахме, да ви кажа …
Р. Узунова: Как ви освободиха? Как ви казаха: освобождаваме ви?
Ш. Шерифов: Просто те имаха една тактика… знаете ли, аз там се срещнах с всички
мои бивши приятели, с които сме били в Старозагорския затвор…
Р. Узунова: Аха, отново акция…
Ш. Шерифов: Със всичките, без изключение. Имаше някои, които бяха изселени още
`78а година, всичките бяха там…
Р. Узунова: Значи профилактична…?
Ш. Шерифов: Много интелигентни хора бяха. Аз добре ги познавам. Първо тях ги
пуснаха.
Р. Узунова: Първо интелигентите!? /…/
Ш. Шерифов: Поне така, по интелигентните, първо тях ги освободиха. Аз бях освободен
на 23и септември, доколкото си спомням.
Р. Узунова: Коя година?
Ш. Шерифов: `85а година
Р. Узунова: И след това?
Ш. Шерифов: Обаче моите истински мъки почнаха оттогава. Тогава също беше много
лошо …
Р. Узунова: Работа не можехте да намерите?
Ш. Шерифов: 8 месеца стоях без работа, защото не съм бил добре, дори и до ден
днешен, въпреки това винаги съм работил добре, не искам да се хваля…
Р. Узунова: 8 месеца без работа. След туй?
Ш. Шерифов: След туй отивам да си търся работа в тези предприятия, където съм
работил и където съм бил за примерен…
Р. Узунова: Да, и не ви искат!?
Ш. Шерифов: Но не могат да ме приемат. Един ден единият, от директорите, ми каза:
„Няма да ти дам, казва, защото…
Р. Узунова: Един момент, един момент…
(22.08.1989 г., ролка № 370)
Разкази на Али Топалов (Алцек Топалов)
Али Топалов: Добър вечер.
Р. Узунова: Добър вечер. Али Топалов, как стои вашия случай?
Али Топалов: Аз почнах от началото на `85а година, след
като насилствено ни промениха имената. Работих в Девня, в заводите, в химическите заводи. Една вечер, това беше февруари месец,
21.02.`84а година, бях арестуван от органите на Държавна сигурност.
Р. Узунова: Защо?
Али Топалов: Не ми дадоха никакво обяснение, и до ден
днешен също не знам. Казаха: „За една малка справка до съвета.” Това им бяха думите,… трима, трима човека от Държавна сигурност.
И ме откараха в най-близкото Районно управление на МВР. Нея вечер преспах там и сутринта в четири часа и тридесет минути тръгнахме
на път от МВРто. После разбрахме, че отиваме в Белене.
Р. Узунова: И вас в Белене ви пратиха, така ли?
Али Топалов: Да.
Р.Узунова: И колко време бяхте там?
Али Топалов: Аз бях около 14 месеца там.
Р. Узунова: Някаква присъда показаха ли ви ?
Али Топалов: Не, никаква присъда. Даже имахме случай
там: питахме съответните служители там, където бях … те не знаеха, те казаха: „Вие много добре знаете за какво сте тука!” Това
им бяха отговорите. После бях откаран и седях 6 месеца в Бобов дол. В Бобов дол пак имаше един и..
Р. Узунова: Принудително местожителство там? Лагер?
Али Топалов: Не, не, лагер. 85 човека бяхме откарани от
Белене в Бобов дол.
Р. Узунова: Какви бяха те, българи или етнически турци?
Али Топалов: Имаше между нас и българи в Белене… Дори
и Димитър /…/ беше с нас. Имаше и българи. Около 12 – 13 човека бяха с нас, дето и тях ги интернираха после в различни селища в
страната…
Р. Узунова: А в Бобов дол?
Али Топалов: В Бобов дол имаше само двама. Помаци им
викаме: един от Смолян, другия от Казанлък ли беше, от Карлово ли, не знам…
Р. Узунова: А какви бяха условията в тези лагери в Белене
и Бобов дол?
Али Топалов: В Белене условията бяха много страшни.
Аз нямам думи да ви кажа, защото нямахме никакви условия. Това от началото до ..
Р. Узунова: Храната каква беше? Отношението на надзирателите?
Али Топалов: Храната беше много лоша. Почти не можахме
да се храним там. Дори ни бяха давали замръзнал хляб, … и беше много студено…
Р. Узунова: А надзирателите как се държаха с вас?
Али Топалов: Много грубо се държаха. Имаха и хора между
тях, където бяха човечни, нали. Част от тях бяха, така, добри. Отначалото бяха много груби…
Р. Узунова: А къде беше по-лошо: в Белене или Бобов дол?
Али Топалов: В Белене, разбира се, и то в т. нар. Първи
обект, където бяхме затворени в тъмни килии. Бяхме около два, три месеца в тъмни килии, без да видим дневна светлина. Само в
килията. Без разходки, без карета, без нищо.
Р. Узунова: А тези акции във връзка с вашата съпротива
срещу промяната на имената ли бяха? Или имаше някакви други причини?
Али Топалов: Да, и съпротива, и други причини имаше. Така
предполагам. Защото там бяхме събрани горе-долу, така да се изразя, интелигенция, турската интелигенция.
Р. Узунова: Да, вие какъв сте по професия?
Али Топалов: Аз съм технолог по опазване на околната
среда.
Р. Узунова: Технолог, завършили сте какво?
Али Топалов: Гимназия завърших и после две години и
половина в Техникум по индустриална химия в Девня, т.е. във Варна.
Р. Узунова: А Шукри Шерифов какъв е?
Али Топалов: Стругар.
Р. Узунова: Стругар. И какво, според вас, е истинското
положение на българските граждани с турско самосъзнание? По-специално във Варна, понеже от там имате повече впечатления?
Али Топалов: Положението, сега не бих казал, че е трагично,
но е много лошо. Много лошо е положението, защото преди е, може да си дадете сметка, така,… бързото заминаване на хората. Има
хора, които се бяха устроили тука, бяха обезпечени от всичко в живота.
Р. Узунова: И защо тогава хората тръгват? Защо тръгват?
Али Топалов: Въпреки всичко тръгват, защото са лишени
от елементарни човешки и граждански права. От най-важното – език, култура, вяра…, и всичко.
Р. Узунова: А вашето лично положение какво е? Имате ли
семейство, вие и Шукри Шерифов? От къде са семействата ви?
Али Топалов: Да. Аз имам семейство. Ние бяхме тръгнали
на път за Турция. Казаха ми, от Областното управление на МВР ми казаха да си подам документите за Турция. Подадох документи.
Аз, естествено, отначалото не исках, казаха ми: „Ако искаш, това е пътя, може да заминаваш…, иначе други неща те очакват!” Аз
се съгласих, разбира се, със съгласието на жена ми, защото съпругата ми вече пет години е без мене. Децата ми пораснаха, имам
три деца.
Р. Узунова: И какво стана по-нататък?
Али Топалов: Аз подадох документите …
Р. Узунова: Не, по-кратичко го разкажете.
Али Топалов: Така ли? Добре. Подадох документи. Казаха
ми: „Кога тръгваш? Още утре трябва да тръгваш, сутринта.” Аз не се съгласих…, с баща ми и с близките ми трябва да се разделя,…трябват
ми още един-два дена. Казаха ми: „Добре.” Съгласиха се. На следващия ден казаха: да съм готов с багажа, да го натоваря в колата
си и на улицата там … да ги чакам, да ми донесат паспорта. Дойдоха на следващия ден и ме арестуваха. Направиха обиск в къщи
и съответно в колата ми и в багажа. Пред МВРто на площада направиха обиск. Претърсвания… и така нататък. Оттогава насам спряха
жена ми и децата, после се съгласиха да ги евакуират, да ги пуснат в Турция, защото…
Р. Узунова: И те са в Турция сега?
Али Топалов: В Турция. От двадесет и три – четири дена
вече са там.
Р. Узунова: А на Шукри Шерифов семейството?
Али Топалов: Също са там. Те дори заедно тръгнаха от
тука.
Р. Узунова: Така. А вие членове ли сте на някое независимо
сдружение?
Али Топалов: Да. Членове сме на НДЗПЧ в България.
Р. Узунова: А как стои въпроса с Марлена Октавиан Ливиу?
Защо и тя е обвинена?
Али Топалов: Вижте какво, ние, понеже не можахме да оформим
граматически или стилово това Обръщение…
Р. Узунова: И тя ви помогна?
Али Топалов: Да, тя ни помогна в това отношение само…
Р. Узунова: И заради това е обвинена?
Али Топалов: Да, Да, разбира се, да.
Р. Узунова: Срещу нея същите обвинения ли важат?
Али Топалов: Същите обвинения.
Р. Узунова: Въпреки че само е помогнала за граматическото
оформяне?
Али Топалов: Да. После …, че е влязла и тя в контакт с
вас и ви е предала това Обръщение. Тъй като ние не знаехме, че за това говорят, нали…
Р. Узунова: На нас или на Би Би Си-то?
Али Топалов: На вас.
Р. Узунова: В обвинителния акт фигурира, че е влязла
в контакт с нас, така ли?
Али Топалов: Да, това е, поради което тя .. Ако искате,
да ви прочета изречението?
Р. Узунова: Да. Прочетете го.
Али Топалов: „От своя страна обвиняемата Ливиу се е
свързала по телефона с радио станция „Свободна Европа” и в разговор с Румяна Узунова й е продиктувала пълния текст на Обръщението.
Което протече и по двете радиостанции, значи е същото. По този начин широко са го разгласили на слушателите в страната и в
чужбина.”
Р. Узунова: Други обвинения срещу Марлене има ли?
Али Топалов: Не. Няма други обвинения.
Р. Узунова: Само това, че е диктувала писмото, така
ли?
Али Топалов: Да. Да, това е. Отначалото бяхме обвинени,
имаше цел да… срещу вас, което после отпадна.
Р. Узунова: Какво беше?
Али Топалов: По чл. 321, ал.2. После отпадна … за създаване
на група …там нещо.
Р. Узунова: Вие участвали ли сте вие лично в някои демонстрации
на етнически турци?
Али Топалов: Не.
Р. Узунова: Не сте. Нито вие, нито Шукри Шерифов, нито
Марлене?
Али Топалов: Не.
Р. Узунова: Всъщност обвиняват ви единствено за това
писмо, така ли?
Али Топалов: За това Обръщение, това е. Обвиняват ни
за разгласяване на неверни твърдения…
Р. Узунова: Кажете?
Али Топалов: … в едно от вашите предавания. Каквото
и да се случи с мене по-късно, в последствие, каквато и присъда да ми дадат, никой не може да ме отклони, или не може да направи
така, че аз да мразя българи, българи от дадена националност. Аз ще продължавам да обичам тези хора, мои приятели, колеги, аз
ще продължавам да ги обичам, да ги уважавам. Където и да отида в Турция, ще направя така, че ще се боря за дружбата и разбирателството
между двата народа.
Р. Узунова: А знаете ли някакви други случаи на такива
дела, съдебни дирения срещу български граждани с турско самосъзнание, на етнически турци, помаци?
Али Топалов: Вижте какво сега, ние имаме един друг приятел
тука, откъдето се познаваме от Белене, и срещу него има едно такова обвинение също.
Р. Узунова: Как се казва той?
Али Топалов: Емин Хамдиев, от Варна. Не е получил обвинителен
акт, но приключи следствието и е предявено обвинение.
Р. Узунова: И по кой член го обвиняват?
Али Топалов: По същия чл. 273, във връзка с 321.
Р. Узунова: И какво намират, какви вини?
Али Топалов: До колкото разбрах от него, че той е влязъл
във връзка с вас и е дал информация за гладните стачки тука – във Варна и в Толбухин.
Р. Узунова: И изрично пише в това, че се е свързал с нас?
Али Топалов: Не. Аз казвам неговите думи, в какво е обвинен…Той
не е получил още обвинителен акт, за да се види точно в какво е обвинен. Но е от тоя род. За демонстрациите в Толбухин той е знаел
така, доколкото разбрах, и ви се е обадил или нещо такова.
Р. Узунова: А сега, носеха се слухове, че във Варна етнически
турци са били издигали, са били вяли турски знамена и са издигали лозунги за автономия на Турция? Вие виждали ли сте такова
нещо?
Али Топалов: Не. И ние сме против това.
Р. Узунова: Това личи от писмото ви.
Али Топалов: Разбира се. Вижте какво, основната ни цел
да напишем Обръщението, …още малко ще ви отнема от времето,… основната ни цел беше това: моята… дъщеря ми беше в шести клас
и една сутрин, това беше някъде около …тези демонстрации, не знам дали познавате ..тука по тези села… идва директорката на
училището и предупреждава децата, казва така: „В с. Тракия, тука едно село, са дошли четири камиона въоръжени турци с автомати
и днеска щели да убиват децата, нали, българчетата във Варна.!”
Р. Узунова: Това в училище, казваш?!
Али Топалов: Да. Казва така: „През време на междучасието
не трябва да излизате в двора на училището.” Дъщеря ми идва в къщи и плаче. Тя, съответно, е досетлива и чуваме… тука по… че
четири деца били също убити в с. Владиславово, тука наблизо…
Р. Узунова: Какви деца?
Али Топалов: Българчета също…
Р. Узунова: Такива слухове се носят или някой казва…?
Али Топалов: И ние, така, се принудихме да… от това нещо
вече да напишем това писмо. Да няма, така, вражда между двата народа. Предпочитам да разберат, да знаят за какво са тези демонстрации.
И второто нещо: ние имаме информация … в Съветския съюз, между националните … така столици вътре… Нека да не се пролива кръв!
Това е … основната цел.
Р. Узунова: Аз имам пред мен вашето писмо, в което не
намирам нищо подсъдно.
Али Топалов: Значи ние малко коригирахме, в БиБиСи-то
е така, малко по- от твърдите….. Така, накрая имаше един пасаж: „Който не обича другите народи, не може да обича собствения
си народ”
Р. Узунова: „Който не обича други народи, не може да
обича и собствения си народ!”, така ли? В нашия текст това го няма.
Али Топалов: И такива други неща …, с такава цел… (Прекъсване)
Р. Узунова: Ето, включих, кажете
А. Топалов: „След като получили този материал от лицето,
обвиняемите Топалов и Методиев предприели действие за разгласяването му. От домашния си телефон, в присъствието на Топалов,
Методиев е дал текста на обръщението до радиостанция БиБиСи. Като представил себе си и другия обвиняем като… От своя страна
обвиняемата Ливиу се е свързала по телефона с радиостанция „Свободна Европа” и в разговор с Румяна Узунова е продиктувала
пълния текст на Обръщението. В последствие и двете радиостанции излъчили същото, като по този начин го разгласили пред слушателите
си в страната и в чужбина. Такава е била целта на трима обвиняеми. Точка.”
(9.08.1989 г., ролка № 74)
Румяна Узунова: Али Топалов, нали?
Али Топалов: Али Рамаданов Топалов.
Р. Узунова: Рамаданов… Да. Кажете сега.
А. Топалов: Роден съм през `53а година в село Старейшево (?), Сливенски окръг. Завърших средното си образование в Момчилград, после
попаднах по стечение на обстоятелствата във Варна, в …
Р. Узунова: Моля? След това?
А. Топалов: Техникума по индустриална химия в ТЕЦ – Варна: технолог по опазване
на околната среда; женен съм, имам две деца. През `85а година, началото, бях задържан от властта, на Държавна сигурност, на 25и
февруари `85а, и бях откаран на остров Белене…
Р. Узунова: И за какво?
А. Топалов: Никой нищо не знаеше… Бяхме прибрани там.
Р. Узунова: Без присъда?
А. Топалов: Без присъда, и без съд, и без дело, без следствие, без нищо. И около
13 месеца стоях там. След това бях откаран пак на лагер в Бобов дол. 85 човека бяхме изпратени там.
Р. Узунова: Колко души?
А. Топалов: 85 души от Белене бяхме откарани в Бобов дол. Към края на `86а от лагера
в Бобов Дол, на 28и август бях откаран – интерниран по-точно в село Бокиловци, Михайловградска област. Там стоях до края на
септември `87а година, не - `88а година.
Р. Узунова: Без присъда, без дело, без нищо?
А. Топалов: Без нищо. Това е основното. И оттогава насам почнах работа по строежите.
Търсих работа, където постоянно… Само можех да работя по един месец – не искаха да стоя тук, да живея във Варна; искаха да
ме върнат в Кърджали, като казаха, че семейството ми може да остане тук да живее, пък „ти нямаш право да живееш тук!”. Такива
неща… Смених няколко работни места и накрая, както ви казах вече за характеристиката – последно работих в „Лазур” – едно
предприятие тука, строително предприятие, като работник, във Варна. И май месец, нали, … вече стана въпрос за тия паспорти,
от там вече събитията…, и процесът…, то както стана!… През май казаха да заминавам вече. То не мога да си спомня датите. От
началото на юни бяхме тръгнали за Турция със семейството ми. Натоварихме всичко на колата, на 13и юни ми казаха да „излизам”
…
Р. Узунова: Да се махате от България…
А. Топалов: След това дойдоха внезапно сутринта на 13и четири – пет човека от
Държавна сигурност, двама от които от Главно следствено управление, София; направиха обиск на къщата ми, където живеем. И колата
с багажа, всичко, закарахме го в местното Управление и там също бяхме подложени на обиск пак. Колата ми също беше обискирана.
И от там нататъка почнаха следствията… /…/ Това е по-накратко…
(22.08.1989 г., ролка № 370)
Глава 3. Разкази и интервюта на Марлена Ливиу
Съобщение на Марлена Ливиу за продължителна гладна стачка на затворник-турчин в Старозагорския
затвор
Р. Узунова: Говорете.
Марлена Ливиу: Бихте ли ми задавали въпроси, просто като разговор. Така ще
бъда освободена от неудобството, че се прави запис и…
Р. Узунова: Да, разбира се. Какъв е вашият случай?
М. Ливиу: Ами вижте, отнася се въпросът до Хасан Федаилов Алиев…
Р. Узунова: Повторете пак името, ако обичате.
М. Ливиу: Хасан Федаилов Алиев, с “Ф”, с българско име Асен Филипов Стоянов.
Всъщност това е семейство, мои близки, които се задомиха миналата година, през октомври месец. Жената е моя близка приятелка,
от турски произход също.
Р. Узунова: Говорете малко по-високо, ако обичате.
М. Ливиу: От турски произход е жената, тази моя приятелка… В наш вестник –
„Народно дело”, варненски вестник, излезе една статия, написана по повод събитията около този Хасан, която беше озаглавена
„Ловци на наивници в ефира”. Беше написано – не мога да ви кажа, аз тази вечер не можах вестника да намеря, /…/, но като го намеря,
някой ден, ако желаете, ще го продиктувам, - обстоятелствата, при които е бил арестуван…, в този вестник. И го обвиняват в хулиганство,
че е посегнал на своите съселянин от с. Оборище, Варненски окръг, в кръчмата, направил е скандал, в следствие на което го осъждат
на 2 години затвор. Обаче това е само външната страна на въпроса. Той е правил опит за бягство още в казармата, в Кюстендил,
за което 3 години получава присъда. Излежава си присъдата. След това – `82а година – избягва в Турция, но там става някаква грешка:
като имало някаква договореност с България той да бъде върнат тук, а от България избягал кюрд да бъде върнат в Турция. Просто
става една грешка и се налага той да се върне в България. `85а година е в концлагер Белене. Аз познавам лично момчето, споделяли
сме много, така, неща по политически въпроси; добре познавам и съпругата му. Съгласна съм напълно с неговото мнение – то минава
границите на етническите въпроси и по-скоро неговите разбирания са такива, с интернационален характер… И по-скоро – отношение
към съвременното управление в България и въобще, към цялата система. Това обаче не се харесва на властите – те търсят начин,
просто, такива хора да бъдат осъдени и да се затворят. Като в неговото село, това е Оборище, той отива с още един приятел, който
е също „политически” – лежал в Белене, и там им се устройва клопка с цел той да бъде убит. Това по-късно негови сънародници
са му го казали. Неговата жена не е много сигурна дали /…/ са присъствали в тая клопка, но той е седял в някаква съседна къща
и е чакал, предизвикали са скандал в кръчмата, за да може да стане бой и в този бой той да бъде смъртно наранен. Обаче не е могло
да стане това нещо. И са го хванали. И веднага предизвикаха съдебен процес. Като от 5и юни той обяви гладна стачка за това, че…
Р. Узунова: 5и юни миналата година?
М. Ливиу: Не, тази година. Впрочем, миналата година, бъркам се. Той беше писал
някакво… призив, нещо подобно, не мога да ви кажа, аз не съм запозната със съдържанието му, което жена му е издиктувала, мисля,
че на Дойче веле. Оттам нататъка вече съм в течение на кореспонденция с Дойче веле и ББС, и я поддържам, написах няколко материала,
от които тука имам /…/, единият беше излъчен с нейният глас, за което я викаха в милицията, и са я заплашили, и я накараха да
се подпише, че повече няма да изнася държавна тайна; и това беше цитирано от него в последния материал…, аз написах имената
на много господа тука от милицията, които са замесени в /…/
Р. Узунова: Малко по-височко, ако обичате.
Женски глас: Просто съм малко,… така, защото се страхувам, и затова… На всички,
които бяха замесени в тази история, от Държавна сигурност, и той цитира имената в материала, който писах, и се почувстваха
така, доста ужилени,… И въпреки, че беше бременна, я разнасяха с кола, така, просто по насилствен начин, в пощата я следяха,
там служителка някаква докладваше, забраниха й в пощата да влиза… но в тази поща някакси беше по-лесно, в другите -…, после
почна да търси други пощи, и т.н. И са я накарали да подпише един документ, че тя повече няма да се обажда. Ако се обади, ще бъде
интернирана или в нейното село, или в неговото, или въобще – кой знае къде. А ако продължава така да прави, то ще я затворят
след трите години майчинство, т.е. ще я съдят сега, а ще си излежи присъдата след трите години майчинство. И понеже просто искам
да спестя малко неприятностите…, затова искам малко в сянка тя да бъде, затова аз се обаждам. И бих желала, просто, ако е възможно,
някаква помощ да окажете, в такъв смисъл… Тя на 14и декември отиде на свиждане при мъжа си, обаче не я допуснаха, тъй като са
й казали, че съпругът й бил на лечение в Ловешкия затвор. Там болница имат. И не са искали да й дадат никакви сведения. Аз получих
сведения през август месец, от познат, който също е лежал в затвора, че той е бил доведен…, в затвора, в положение… до смърт
е бил доведен. Опитали са по насилствен начин да го хранят, но след тая продължителна гладна стачка…, какво са направили?,…
той е получил реакция на организма и едва са го спасили. Даже всички затворници вече са знаели, че той е вече мъртъв.
Р. Узнова: Колко дълго гладна стачка?
М. Ливиу: Ами от 3и юни,… а когато тя отиде на свиждане, на 25и август, тя го е
заварила, че вече не можел да гледа, едва е изговарял някои думи и въобще не е могла да го познае. Тя беше страшно разстроена
и изкара ужасна бременност. Всички очаквахме, че с детето нещо ще се получи, но засега поне не е така. Тя роди на 26и декември.
От тогава беше в селото си, при майка си, за известно време, нали, след раждането. Та получил е тези болки, някакви ужасни болки
в стомаха, отказал е отново, ритали са го там, - това е по сведения на човека, който му е носил храна, и някаква близост имало
между него и друг мой познат, и той му е казал тези неща: че са се опитвали с ритници да го хранят, и той не е приемал, и е бил
готов да умре в търсене на своята кауза, и казва /това и тук го е казвал/: „Аз вече рискувах. Нямам друг избор. Аз трябва да защитя
правото си на човек. Като не ми давате тези права, аз трябва по този начин да си ги търся!” Всъщност, някаква информация тя
е получила, не зная откъде, че той все още продължава гладната стачка
Р. Узунова: Толкова дълго време?!
М. Ливиу: Ами да /…/
Р. Узунова: От юни насам продължава?! Невъзможно е!
М. Ливиу: Ами вижте сега. Той, от декември месец – тя отива декември, на 14и, и
й казват, че е в болница. А тя има право на три месеца на свиждане – и не се знае откога той е в болница, и няма никакви сведения,
няма откъде да ги вземе… И аз й казах: „Кажи сега, да отидем при него… /тя се кани да ходи в Ловеч/, нека аз да направя връзка
с вас, ако е възможно, някак нещо да се проучи, да се получи информация отнякъде… Просто да имаме някаква готовност, нещо, някаква
подготовка предварителна,… и да не разберат, че след посещението има някакво отношение. Просто, ако има предаване за него,
то да стане преди посещението, за да няма съмнение в жената, да не я наказват…
Р. Узунова: Да, да, да…
М. Ливиу: Какво е състоянието му, не се знае. Сега, пак е ходила, преди около
15-тина дни, казали й са, че все още е в болницата. Просто – пълна неизвестност. Той беше жив труп… (тук свършва записа)
(22.02.1989 г., ролка № 313)
Разказ на Марлена Ливиу за майските събития във
Варненско
(…) Р. Узунова: А вие били ли сте свидетели на някои от
демонстрациите, които правеха етническите турци?
Марлена Ливиу: За съжаление – не, защото аз работя до
късно и не съм имала тая възможност да излизам. Това е ставало в работно време, през деня. Аз не съм виждала, но просто от свидетели,
от живи свидетели... Гюлсюн знае тези неща, които би могла да сподели. Наша работничка, която е била в Шумен на демонстрациите,
от нашия завод, е пристигнала днес и е разказала какво е видяла. Може би не е много, но то доста говори.
Р. Узунова: Да. Добре би било.
Женски глас: В Шумен народът се дигнал на митинг, на
демонстрации, обаче от балконите българите хвърляли саксии и убили доста хора. После са стреляли срещу народа. Дори едно момиченце
вързали зад една „Ниса”и го дърпали. Ей туй жена с очите си го е видяла. Не знам колко е вярно… И после, в събота, на 27и, бях
тука по магазините с една моя колежка. Тя, моята приятелка ви каза: доста хора са пребили, дори моя племенник са пребили от
бой. Като чуят, че приказват на турски и ги прибират… Един дори казал: „Днеска само съм тука, за да ви сбия! Ще ви трепа!”, казвал.
Просто, псувал най-различно, най-долно…
Марлена Ливиу: Ало, г-жо Узунова? Освен това от наш шофьор,
който е бил в Шумен - от завода,… има очевидец, нали, видял е човека,… българин: огромна тълпа се е движела в посока към Партийния
дом в Шумен,… - не знае точно къде - към партиен дом или някакъв паметник… От двете страни, понеже градът е по дължина разположен,
от двете страни пожарна команда имало, която със силни струи е разпръсквала хората. И освен това, на края на улицата някакъв
агрегат бил поставен - с горещ въздух, който отдалече изтласкал хората. Това чух днес.
Р. Узунова: Това ли е? Ако искате и другото разкажете
- то няма да е с ваш глас, но да остане на лентата, да го има. За да могат да се преразкажат…
М. Ливиу: За какво?
Р. Узунова: Ами за войската, за…
М.Ливиу: Да, казах ви, че сведението идва от човек от
Държавна сигурност, лично, чрез моя близка, много близка,… който е споделил с нея, че чрез ферибота са доведени руски войски
в България. Къде се разполагат те точно не зная, но за идването на руски войски тук вчера мой познат също ми каза, който е пътувал
до някакво съседно село и по пътя е видял. Аз нямах възможност да го разпитам за подробности: как са изглеждали…, но той потвърди,
че са руски войници. Освен това в град Варна почти всеки ъгъл е заварден от милиционери, които са въоръжени с палки и с автомати.
Това е ужасно страшно - да гледаш дулото на автомата, насочено към теб. Това е нещо много, много отвратително. Имаш чувството,
че си в онова време, от тия, гестаповските филми.
Р. Узунова: И от кога е това положение във Варна?
М. Ливиу: Ами от миналата седмица, но днес е много подсилено
с войска. Миналата седмица милиция имаше навсякъде. Аз, понеже ми е кратко разстоянието до предприятието, и в града много-много
не съм се разхождала... Но това, което виждам, е че непрекъснато сноват коли с „буркани” - милиционерски. Просто се кръстосват,
почти едва ли не се сблъскват. Всички кръстовища са завардени, правят проверки на паспортите, спират частни автомобили, заглеждат
се в шофьорите и които им са по-подозрителни, ги спират. Таксита не спират, но спират автобуси, за да се уверят в какъв маршрут
пътуват. При мен се случи това. Аз пътувах на около двадесет километра и спряха автобуса, за да разберат докъде пътува…
Р. Узунова: И проверяваха ли паспортите?
М. Ливиу: Не, не проверяваха, понеже то е на двадесет
километра, едно известно,… Белослав се казва, едно известно промишлено селище. Може би го нямат предвид в репертоара си…,
не мога да ви кажа, но не направиха проверка на паспортите. Иначе хората, нали, шофьори - които имаме в завода, шофьори – и имат
частни коли, разказват, че на ден по 4 - 5 пъти им се случва да ги спират. Дори моят заместник на три пъти са го спирали: в неделя
един и същ маршрут е правил на няколко пъти, и три пъти са го спирали да му проверяват паспорта. Дори им е казал: „Нали преди
малко минах!” А те му изръмжали: "Много недей да приказваш!", нали, заканително.
Р. Узунова: Бяхте ми разказали нещо за Шумен и Медовец?
М. Ливиу: Моля? За Медовец?… Дали байраците бяха там?
(Докато разказва, явно се и консултира с хората, които са около нея) Дето излязъл един, така, по-едър млад човек, който е носел
два байрака,… а, поставени байраците са били. И събрали се хора между тях – и,… това на площада в Медовец - възрастни жени,
бабички, деца, въобще всякакви хора. През това време идва един старшина, който казва, че байраците трябва да се махнат...
Р. Узунова: Турски или зелени?
М. Ливиу: Турски. Турски байраци. Казал, че трябва да
се махнат. Обаче хората се противопоставили и не изпълнили неговото разпореждане. Тогава той се спуснал да граби байраците.
И възрастните жени се намесели и му казали: „Ти да не си ги слагал там, че трябва да ги махаш!”… Да, това преди една седмица
е било… И той се нахвърлил срещу байраците, и възрастните жени го натъркаляли на земята, и се започнала една схватка, и хората
са почнали по телефоните да се обаждат - от семейство на семейство, от село на село. Така, някъде около шест...: Поляците, Лопушна,
Партизанин - тези три села, четири села заедно с Медовец. (чува се глъчка около нея) Наелектризирали се, и образували едно шествие
около 6000 души по посока към консула в Бургас. (Към околните й: Нещо друго има ли?) Това е. Те са били завардени. Аз от тука дочух,
че танкова войска била на мястото заведена, пазени. Дори тогава, се така, малко се паникьосахме във Варна като научихме, че
вече и войска е замесена в тази демонстрация, защото от начало смятахме, че нещо по-дребно ще бъде. Но хората бяха наелектризирани.
Освен това, имаше,… За тоя случай, Гюл, дето семейства искали да ги интернират…, това – семейството, да разделят мъжа и жената...
Тогава, като тоя случай, с разстрела... са искали да ги разделят, и хората около тях са се противопоставили самите те…, и тогава
от Държавна сигурност направо с автомат са стреляли и трима души са паднали мъртви.
Р. Узунова: Това къде?
М. Ливиу: (към околните:) Кое село е това? Пак в Медовец.
Пак в Медовец става това нещо - и фактически от там започва цялата работа. Това е било като сигнал за отпочване на …
Р. Узунова: …вълненията,
М. Ливиу: …демонстрацията, на всичко, да.
Р. Узунова: А за Шумен?
М. Ливиу: За Шумен?... Моята приятелка казва: по думите
на тази свидетелка, че е имало много жертви.
Р. Узунова: Колко, не се знае?
М. Ливиу: Пълни са с хора улиците. Обаче?... Болниците,
болниците са били пълни с хора.
Р. Узунова: И как са се развили събитията там? Това в
Шумен? И как са се развили събитията там?
М. Ливиу: (към околните:) Знаеш ли нещо, как е приключило?
Ами, Румяна Узунова, може би в следващ ден, да...
Р. Узунова: Да, добре… Ето, включих.
М. Ливиу: В Толбухин мои лични приятели бяха в петък
- миналия петък. Отишли са на покупки, обаче са били изненадани: след като са слезнали от автогарата и са стигнали до центъра
на града, било им е забранено да отиват в центъра - и центърът заварден от огромна войска и милиция. Военно положение. И те са
поискали някъде да обядват. Казват: „Ние къде ще обядваме?, „Абе махайте се от тук, ще обядвате някъде долу - /към автогарата
имало закусвалня/, ще обядвате там.” И няколко дни, може би цяла седмица, нямахме в град Варна… нямахме колбаси, а снабдяването
на Варна /понеже сме една и съща област/ повече е от град Толбухин. И вероятно там не е имало и производство. Там е птицезавода,
нали, и колбасарниците са там. Вероятно не е имало производство. Били са счупени витрини от хора, които са се надигнали, нали,
турци, които са правили демонстрация. Говорих с един колега, на когото брат му работи в Държавна сигурност - просто вчера най-случайно,
по служебен път… - и аз го запитах: „Как сте там? Чувам големи работи в Толбухин?” „Какво, казва, ние набързо ги скътахме! Ти
мислиш ли, че ние не можем да се справим с тях?!” - ей така, от пиедестала на господари на положението! Другото, което е: тук,
във Варна, бях ви казала, че са хвърляни паспорти пред Партийния дом. Около 150 души по данни, нали, от уста на уста. Аз също запитах
този другар от Държавна сигурност снощи: „Ами вярно ли е, казвам, че пък и паспортите си хвърлят?” „А, - казва той - не може
да бъде, защото ние ще ги изловим по паспортите. Това са приказки, пусканици.” Обаче моята приятелка разправя, от името на
очевидец, който е бил там, в това…, и наистина този Партиен дом е заварден от миналата седмица, все го вардят, но днеска... прекалено…
голяма е била офанзивата, милиционерската и военната, около Партийния дом. Не зная защо - може би заради конференцията, или
може би за да се наелектризира… във връзка с този митинг, който по радиото предаваха, да се създаде една такава масова национал-шовинистична
психоза в страната. Може би. Може би, не мога да твърдя със сигурност. В Толбухин също били хвърлени така паспорти, на други
места - горени паспорти, но това се носи от уста на уста и не съм свидетелка, и не зная…
Р. Узунова: А какво беше това, дето употребили някакви
отровни газове?
М. Ливиу: А да, в едно село, но знаете ли, аз това пропуснах
да питам. В едно село е станало. Там наша жена, от завода, има место, и е работила, с други хора, по местата си са работили. И в
това време гледат една тълпа, една група с байрак турски се движи към тях. В същото време пристига войска, пристига Държавна
сигурност и предупреждава хората да се оттеглят настрани - там някъде, в някакво прикритие, някаква долчинка ли,… И хората,
естествено, подчинили са се на това. Но са наблюдавали какво е ставало. След малко някакъв самолет е минал над тях. Станало
е черно, нещо е изсипал самолетът - и не се е видял нито един човек след това. Вероятно нещо - газове ли?, какво точно?, не знаят.
Р. Узунова: И те са се разбягали?
М. Ливиу: Вероятно са се разбягали. Не, не са умрели, но
вероятно са се разбягали. Въобще, помен не е останал от хората. Просто, жената като си отворила очите, защото то е затъмняло,
нали, нещо е хвърчало, какво е ставало там… Като си е отворила очите, въобще помен от хората няма. Те са се изплашили, вероятно.
Р. Узунова: А какво беше за това момиче, дето в сляпото
око, в слепоочието го застрелват?
М. Ливиу: Какво? Във Варна, с кинокамери заснемали турци
- в центъра тука, във Варна, и после ги викали един по един. Това казва моята приятелка.
Р. Узунова: По време на демонстрацията е било?
М. Ливиу: (към околните:) По време на демонстрации или
въобще? А, в събота, когато… И всеки ден. По време на демонстрации, и в съботния ден са правели това нещо, заснемали са ги с кинокамера
и след това са ги привиквали един по един. Освен това по улицата набелязаните, които си ги знаят, също са били излавяни и които
са лежали с други присъди - там валутни или някакви други, също са изловени, така, и обработени. Може би са се застраховали?
Кой знае защо. Без да се занимават с политически… Знам такива, нали, хора, които... В нашето предприятие, на няколко пъти ги
викаха в Държавна сигурност турци, които са от Разградско и са си взели пет дена отпуск тъкмо по време на събитията. В предприятието
непрекъснато правят ожесточени проверки на турците: кой отсъства, защо отсъства, причини,… Отпуските временно са забранени
в предприятието. Това е създало много голямо главоболие на администрацията. Аз днес отчитах месеца, понеже е края на месеца,
нали, надниците оправях на хората… и тъкмо там, където се оправят надниците, те водят, нали: присъствие, отсъствие, причини,…
и казват: „Сутрин сме тука, за да даваме отчети, още в седем часа трябва да бъдем - един час по-рано, за да може в осем часа да
даваме отчети.” Държавна сигурност непрекъснато снове в предприятието,… милиция… Много е напрегнато. Даже в нашия цех, -
но това, моля ви, не бива да излиза, защото…, това просто е за ваша информация, - идва човек от Държавна сигурност, който отговаря
там за предприятието и търси един от майсторите, който работи, а той бил отрядник. Добре, но от портала се обажда в стаята на
майсторите, там сменният майстор се обажда, казва: „Няма го.” или какво точно отговорил, не зная; този се представя: „Аз съм
еди кой си от Държавна сигурност, настоявам с този човек да разговарям!”, а оня - не ми е удобно да ви кажа - го изпсувал. И този
се грабва… и ... Аз бях на стълбището, нали, откъдето се влиза в цеха, и ме пита: „Как мога да стигна до еди коя си стая?”, където
е майсторът - понеже е нов, отговарящ за предприятието. Страшно разпенен, влиза вътре, награбва сменния майстор и бой, бой -
пребива го. А той е партиен член. Но как е станала тази псувня, защо и как - него на майка директно, нали, - не мога да ви кажа.
Аз ще разбера, но той е малко деликатен въпрос…
Р. Узунова: А той турчин ли е? Той, битият?
М. Ливиу: Не, той е българин. Но искам да ви кажа колко
е наелектризирана обстановката и как просто се мъчат да изплашат хората, да разберат: дали българи, или турци… И всъщност
тая войска, доколкото разбрах от тук - от там, от отговорни другари, по-скоро е не толкова за турците, колкото за българите.
Просто се страхуват да няма надигане от страна на българите покрай турците. Но аз като гледам общо народа - и при едните, и
при другите не е много умен,… но той, народът, си е просто народ. И най-неприятното ми е това, че така шовинистично се настройват
хората. И казват някои: „Много хубаво, пада им се!, Че лошо ли им е тука?, Как си живеят – по-хубаво от нас си живеят! Нека да ги
понабият малко, че да си седнат…” и така нататък. Така, едно масово настроение у хората се създаде, една дезориентация политическа.
Нали, те акцентуват съвсем в миналото и съвсем в историята, докато това е един много важен политически момент... Защото, ние
говорихме снощи с вас, нали,… Аз поне така мисля: че тук става дума не за турци, тука става дума въобще за човешки права. Но
много от хората не си ги осъзнават... Защото тая система просто е парализирала ума на хората. Една такава летаргия, от която
много трудно излизат повечето хора. Има и будни хора, има и такива, които правят бегли опити да говорят, но те са много рядко.
Има такива, които са умни, разсъждават, но насаме, на скрито,… между няколко души така си коментираме нещата,… но всичко е
наплашено. Просто е наплашено. Един летаргичен сън, една простотия, едно свикване с тази…, една инерция, едно свикване с положението...
Хора, които не са виждали по-добро от това и които нямат представа какво по-добро може да има от това,… и си вземат, така, една
неутрална позиция. Но аз имам чувството, че студентската младеж може, при една по-интензивна работа от ваша страна, да бъде
ограмотявана. Аз вече имах, така, допир с тая младеж, понеже идваха при мен на стаж и, така, ги усетих тези хора. Дори имам някаква
идея, не зная до колко тя е рационална… Аз нямам право да се меся във вашите предавания, но мисля, понеже обучението при нас,
техническото - аз съм инженер по специалност, електро..., и съм учила тук, в института във Варна...
Р. Узунова: И аз съм свършила първо машинно инженерство
в МЕИ-то, после завърших българска филология, да, задочно… И какво?
М. Ливиу: Така ли?! (Смее се) Радвам се. Обучението е на
много ниско равнище, изключително ниско, след като днес има инженери, които не са в състояние,… нямаме практическа подготовка…
Р. Узунова: И с мен беше същото.
М. Ливиу: А, така ли? По-добре знаете!... И аз мисля, че ако
вашето радио, както имате предавания там за новости в медицината, в техниката, ако нещо специално подготвите така, някаква
рубрика за българските студенти по въпросите на електроника, кибернетика, на електронно-изчислителна техника, на програмиране
- това са специалности, където сега лапат младите - а всъщност няма нищо, така, което подходящо да се поднесе…
Р. Узунова: Да, наистина, технически програми ни липсват.
М. Ливиу: Да, и с техническата програма и малко хитове,
така, нали, и около техническата програма… просто да ангажира младите хора. И веднага - с един политически бум, нали, информация,
за да може веднага след това да им се ангажира вниманието… просто нещо под формата на лекции. Тя няма да им се сдъвче на готово,
за да може да се оправи образователната система в България, далеч съм от тая мисъл, но да се заинтригуват…
(края на май 1989 г., ролка № 322)
Интервю на Румяна Узунова с Марлена Ливиу
Румяна Узунова: Как, Марлене, у теб се роди
това съчувствие към етническите турци в България?
Марлена Ливиу: Турския език го зная някъде
от около… четири годишна бях, защото така ми се случваше, около турци живея. Съседи турци имахме - врата срещу врата, близки,
които идват на гости. Майка ми дълго време боледуваше и идваше една жена-туркиня, възрастна, да й помага в домакинството, която
не знаеше български. Когато майка ми я нямаше, аз трябваше да бъда връзката да й казвам какво да се прави… и просто неволно
научих турски език. В гимназията половината клас беше турчета – там, където учих. Първата ми приятелка, която така много обичах
сърдечно, беше от татарски произход. Много умно момиче беше, пълна отличничка, доставяше ми удоволствие, че е много интелектуално
развита и по нещо си допадахме с нея. След това попаднах в предприятие, където има много турци и имах, така, две приятелки, които
не забелязвах дори че са туркини, просто не обръщах внимание. Нас ни свързваха някакви такива сърдечни чувства. Освен това
събирам, колекционирам едни мъдрости. Аз така съм си ги нарекла „Мъдрости от Ориента”, които ги уча от турци, и от българи
ги чувам, които след това се опитвам да ги преработвам в литературен вид. Просто ги познавам турците много отдавна. И даже
се учудвам на това, дето се разправя тук, че те искали република да правят. Аз толкова съм контактувала с тях, никой не съм чула
досега да иска република да правят. За мен те проявяват коректност в приятелството, достатъчно, ако да си спечелиш доверие.
Или са много добри комшии, много услужливи. Казват, че са двулични - не съм забелязала такова нещо. Освен това казват, че са
били организирани, тези, по събитията, да вършат золуми. Такова нещо също не съм забелязала. А всичките се оплакваха от едно
и също нещо… Но когато така стана с турците, аз си мислех: Ами ако на мен ми бяха казали, че от утре не се казваш Марлене, няма
да се казваш на името на баща си, как бих реагирала?! Аз просто се разплаках: Защо няма да се казвам на името на баща си?!
Р. Узунова: А как преценяваш процеса, Марлена?
М. Ливиу: Аз през цялото време съм защитавала
тези неща. Какво е всъщност, какво е казано?! Ами то цялото Обръщение, специално погледнато, има миролюбив характер. Аз самата
трябва да ти кажа, че пиша едни приказки, едни миниатюри, които представляват някакви удължени метафори може би и имат малко
философски аспект, но в художествена форма дадени. Ако ти прочетеш тези неща ще разбереш, че аз дълбоко в себе си съм един човек,
който обича хората, който обича живота. При това положение, каквото и да напиша трябва да знаеш, че то никога няма да носи характер
на омраза. И мисля, че в самото Обръщение се чувства тоя стремеж двете етнически групи в цялата тази наша общност да живеят
в мир и любов. Нищо повече. Не виждам друго, защото аз съм така настроена спрямо хората: те трябва да се обичат. Хората от цял
свят трябва да се обичат. Аз съм за Европейския дом. Каквото мога бих направила, бих дала и бих писала за този Общ европейски
дом, където хората няма да се ограничават с някакви измислени граници с формалности, където хората могат да си помагат. Където
могат да се регулират процесите на техните отношения, на техните взаимоотношения вътре в държавите, между държавите,
така че да настъпи един не…не абсолютен, а един относителен мир за планетата.
Р. Узунова: А вярваш ли, Марлена, че събитията
все пак се развиват по-бързо, че на следващото дело ще се прояви повече разум?
М. Ливиу: Определено. Аз имам такова чувство.
Мисля, че нещата бързо се развиват. Просто общественото развитие налага бързо да станат тези неща.
Р. Узунова: Това дело срещу вас е някак си…
така… остатък от миналото?!
М. Ливиу: А бе има нещо такова… Има нещо такова,
защото една такава силна присъда… за какво? Те в същност ме съдят за това, за – доколкото разбирам от мотивите, че се насочвам
към Дружеството за човешки права. Ами ето го този Боляров, ами той официално ги пише тези неща. Защо мен трябва да ме съди, че
искам да вляза в такова Дружество. Аз го признах съвсем така чистосърдечно, добросъвестно веднага им казах. Това Обръщение
е един актив от моя страна. Показала съм с него виждания, убеждения. Но казва: „Ти си писала там за демокрацията и…” там факта,
че много се говори за нещо, значи го няма, значи не се прави както трябва! Въобще, аз мисля, че след няколко месеца ще стане неудобно
и на съдии да ме срещат, на прокурори, защото и те ще мислят по друг начин. Просто времето ще им наложи вече да мислят по друг
начин. Може би много ще съжаляват, че така са направили с мен. Всъщност нещата след време ще се оправят и ще остане една горчивина
между нас. Защо? Аз мисля, че съдът точно в този аспект трябва да погледне. Че ако аз съм казала, че е безчовечна, нали, някаква
политика безчовечна,… Ами ако се замислим добре, ето какво става с турците: ония не ги искат, хората се връщат обратно. Това
са един осакатен народ, който се връща обратно. Къде да отиде, как да започне живота от начало?! Кога пак ще отворят портите?
Каквото имал – изхарчено, ще може ли отначало да я започне, няма ли да може?! Бил е подгонен за някое деяние и как ще бъде приет
сега? Ето, един куп проблеми възникват отново. Дали пак няма да се надигнат турците, дали няма пак суматоха да настъпи тук?
Това са проблеми, които касаят целия български народ. Ако малко се замислят, всички абсолютно в България ще разберат, че нещо
в политиката не е било съвсем както трябва, за да се стигне до тук. И още не се знае докъде ще стигне. Защо мен да ме укоряват?
Някой не направил както трябва нещата, Марлена е виновна. Тя повдига духа на хората. А как да нарека тази политика ? Аз казах
и на съдийката: „Човечна ли да я нарека, щом накърнява човешки чувства? Ако си служим с езика на литературата, трябва да я наречем
безчовечна, защото ако е човечна, няма да накърнява човешки чувства!” Просто аз в момента,… откровено казано, когато съм го
писала, не съм се замисляла, да обиждам /…/, нито властта. Далече съм от тази мисъл. Аз просто съм се ръководила от литературните
правила. Не мога да сложа на такъв нехуманен акт - да го нарека човечен. Просто логиката не ми е позволила. Но смятам, че при
всяко управление грешки се допускат. Важното е човек, като направи грешка, да си я признае и да се мъчи да я коригира, не да
я търси в другите. Малко нещо такова се получава при нас, нали? Някой прави грешките, търси ги в другите - защо? После за тези
Дружества? Аз съм за тях. Защо трябва да се гонят членовете? Това е една реакция на обществото. Няма ли реакции, няма придвижване.
За всяко действие трябва да има противодействие. Трябва да има един регулатор на обществените отношения, а този регулатор
го виждам в такива едни дружества, които евентуално биха прераснали в…, биха влезли в един политически плурализъм на обществото.
Но той е необходим, трябва да има конкуренция, за да се създадат, така, едни по-коректни взаимоотношения в обществото. И с повече
доверие ще се ползва управляващата партия. По-голямо доверие, ако бъде по-коректна. А тя ще бъде коректна ако има обществени
регулатори.
(25.08.1989 г., излъчено на 30.08.1989 г, ролка № 30)
Интервю на Р. Узунова с кандидат - депутата от ДПС Марлена Ливиу
Румяна Узунова: Варненската група на Движението за права и свободи пожела
да участва в нашия предизборен клуб. ДПС, както е известно, се регистрира като Партия за права и свободи, за да може да участва
в изборите. В момента във Варна са събрани няколко от кандидатите за народни представители, издигнати от ДПС. И първият човек,
с когото имам удоволствието да разговарям, е Марлена Ливиу. Тя сигурно има заслуги за създаването на това Движение, така че
нея бих искала да попитам, нещо да разкаже за самото Движение, за целите, за задачите му?
Марлена Ливиу: За пръв път, неофициално, то беше учредено в гр. Варна, на 4и януари
в дома на Емин Хамди. Като по-късно, на 26и март и 27и, на Националната конференция беше официалното учредяване на това Движение.
Ние, като всички останали демократични движения в града, сме твърде млади, с не особено голям опит, но с голямото желание да
работим преди всичко за България.
Р. Узунова: А вие, Марлена Ливиу, защо именно в това Движение участвате?
М. Ливиу: В Движението участвам доста преди то да беше учредено в гр. Варна,
като имам предвид майските събития от `89а г., където съвсем доброволно се включих в полза на голяма част от българския народ,
която беше поставена съвсем не в добра позиция. Делото, което имах, също ме задължава да продължа да работя докрай. И аз смятам,
че в това Движение ще бъда именно до тогава, докато се възстановят именно правата и свободите на това малцинство в България.
Р. Узунова: Сега, в този момент, тези права и свободи накърнени ли са?
М. Ливиу: Аз не виждам особена промяна от преди 10и ноември досега. Казвам „особена”
за това, защото имаме големи проблеми по възстановяване на имената. Нещата не се правят нито коректно, нито етично. Разбира
се, тези ексцесии, които съпътстваха живота на малцинството, в момента не са изразени така, по такъв начин, както през майските
събития. Но възстановяването на правата не се прави така, както очаквахме от процеса на демократизиране - от 10и ноември насам
… би предложил такива възможности. Фактически ние не виждаме реално осъществяване на този процес в страната. И аз мисля, че
докато не се възстановят правата и свободите на турското малцинство, фактически в страната ни не може да се мисли, че е започнал
такъв процес.
Р. Узунова: И живот и здраве, като влезете в Народното събрание като народен
представител, каква Конституция бихте искали да има България, за каква Конституция ще настоявате вие лично, Марлена Ливиу?
М. Ливиу: Аз ще се боря за такива закони, които да защитават правата и достойнството
на човешката личност в България, независимо каква е тя по вероизповедание или по национално самосъзнание. Защото хората са
преди всичко хора и ние нямаме право техните естествени права да отнемаме, да нарушаваме техните свободи.
Р. Узунова: Доколкото разбирам, Марлена Ливиу, вие искате една Конституция,
която да равнопоставя всеки гражданин на НРБ. Правилно ли съм ви разбрала?
М. Ливиу: Точно така. Равенство за всички хора в България. Да има хляб за всички
хора в България. България да се издигне на едно високо, високо икономическо равнище. Точно за такива закони ще гласувам. Да
стане България правова държава. Повече да не се повтарят събития като майските, на които бяхме свидетели.
Р. Узунова: А вие къде сте издигната за кандидат за народен представител и
кои са най-важните ви противници, съперници?
М. Ливиу: В 26 район на гр.Варна, това е по мажоритарната система, също и в пропорционалната
листа. По мажоритарната система, сега ще ви кажа, имам доста сериозни противници от Социалдемократическата партия – д-р Мандов.
Аз не мога да го нарека противник, защото докато бяхме в СДС, ние заедно се борехме за този процес на демократизиране и аз намирам,
че той е достоен борец за човешки права. Но фактически аз ще се конкурирам с него… Тук от БСП виждам познат, който работи в
Машинно-електротехническия, с който съм завършила. Той е член на БСП... Д-р Златарски, който е от Опозиционния блок…
Р. Узунова: Марлена Ливиу, вие сте кандидатиран за народен представител за
Великото Народно събрание, издигната сте от ДПС. Къде, в кои райони и с кои хора от другите партии трябва да се преборите за
място в българския парламент?
М. Ливиу: Издигната съм в 26 район в гр. Варна, това е кв. Левски. Общо броят на
кандидатите в този район са 11 на брой, за разлика от другите райони, където повечето са по 8, по 9, по 5 души. Това означава, че
ще има сериозна борба, но независимо от това в лицето на нито един от тях не мога да видя свой противник. С някои от тях съм
работила, както с д-р Мандов от Социал-демократическата партия. Той е един коректен човек. Познавам д-р Никола Златарски, който
е в Политическия опозиционен блок. И с него съм работила. Завършила съм със Сава Иванов Кондров от БСП един институт. Той остана
да работи в Машинно-електротехническия институт. Тук виждам хора и от Отечествената партия на труда – Красимир Росенов Мушанов,
може би. Но дори да е в Отечествената партия на труда… - в нито един от тях аз не виждам свой противник. По принцип обичам хората,
независимо какви са, и смятам, че това съревнование ще бъде едно благородно съревнование и няма да имам нищо против, ако друг
спечели точките. Аз имам желание да подкрепя Движението с моето присъствие където и да било.
Р. Узунова: Ако вашето присъствие, Марлена Ливиу, е във ВНС, как виждате себе
си като народен представител? За какво ще се борите, за какво ще настоявате, какви позиции ще отстоявате, само тези на ДПС или
една по-широка позиция?
М. Ливиу: Във никакъв случай. Аз обичам България и без нея не мога да съществувам.
Еднакво бих се борила за правата и свободите не само на турците, но и на всички мои братя българи, от които аз произхождам и
сред които аз съм отраснала. Ще се боря преди всичко за една възможно пълна демокрация в страната, която ще даде възможност
България да стане отворена страна, която ще може да се приобщи към културните, напредналите европейски страни. Така че България
да може да влезе един ден в Европейския дом. Това ми е, в края на краищата, последната и най-важна цел. Но в момента аз защитавам
турското малцинство, защото, така да се каже, в момента те са най-необлагодетелствани, техните права са най-потъпкани. Аз не
мога да гледам това, не мога да издържам и затова желая най-напред на тях да помогна.
Р. Узунова: Все още ли правата и свободите на тези хора са потъпкани?
М. Ливиу: Мисля, че да. Много се пише във вестниците, че в България е настъпил
процес, правят се опити за демократизиране, но мисля, че този процес е още твърде далече от нас. Просто първите стъпки, някакви
опити се правят, под навес, под шапка, което не дава възможност на житния клас да се появи към слънцето, да се издигне към слънцето.
Р. Узунова: Вие имате ли все още неприятности, или при вас поне небето е чисто?
М. Ливиу: Не мога да кажа, че е абсолютно чисто край мене. Напротив, не чувствам
да съм се освободила от това напрежение по време на делото. Особено олекотяване не съм почувствала. Това най-добре усетих
в СДС, когато бях председател в СДС. Там почувствах презрението на хората, които бяха по изкуствен начин монтирани от номенклатурата
в СДС и които поддържаха линията на номенклатурата срещу турското малцинство. И аз трябваше през цялото време - за три месеца,
да понеса върху себе си абсолютно всички неприятности. След това бях принудена да напусна, защото не можех, така, повече да
издържам да гледам нередни неща и да се заблуждавам, че нещата не са такива, каквито са.
Р. Узунова: Вашето място в ДПС е нормално, тъй като вие бяхте един от хората,
които издигнаха глас в защита на българските граждани с турско самосъзнание /не знам вече как ги наричат: турското малцинство?/,
бяхте един от хората, които издигнаха глас в тяхна защита. Така че е естествено мястото ви в Движение като...
М. Ливиу: Да, и аз си избрах това място. Аз си го избрах това място. Но не става
въпрос само за това. Трябва да кажа, че една част от хората - става въпрос за малцинството - се отнасят с голямо уважение към
мен. Нямам причина да се оплаквам, нещо повече. Но мога да кажа, че и много българи ме подкрепят, с изключение на тези, които
поддържат линията на номенклатурата все още.
(ролка № 318, предизборен клуб на радио „Свободна Европа”, вероятно май 1990 г.)
