Част II, глава II

Част ІІ: Системата срещу гражданите

Глава ІІ. Властите, независимите сдружения и проблемите с регистрацията им

1. Независимо дружество за защита правата на човека в България

А) Един добре документиран опит за събрание

Покана за общо събрание на НДЗПЧ на 12.03. 89, чете Румен Воденичаров

Покана от НДЗПЧ в България: На 12. 03. 1989 година в 13 часа в дома на Мариана Златева (адрес) в град София ще се проведе Общо събрание на НДЗПЧ. Във връзка с това е изпратено уведомително писмо до органите на властта, на основание чл. 54, ал.1 от Конституцията на НРБ в законно установения срок. На обявеното събрание се поканват да присъстват всички членове на НДЗПЧ в установения час и на посочения адрес, както и желаещи да присъстват български и чуждестранни журналисти, притежаващи необходимите акредитации за това. От Актива на НДЗПЧ в България, София, 03. 03. 1989 год.

(6.03.1989 г., ролка № 34)

Уточнение

Женски глас: Съобщението от 6 март 1989 г., направено от Румен Воденичаров, не е съгласувано с Управителното тяло на Независимото дружество по правата на човека в България. На 12 март, 1989 г. от 13.00 ч. ще се състои събрание на Групата само от Софийска област. Това е съобщението.

(7.03.1989 г., ролка № 152)

Откъс от интервю с Петър Манолов

(…) Р.Узунова: Те не са отговорили още и на вашата Молба за регистрация на Дружеството. Така ли е?

П.Манолов: На молбата за регистрация на Дружеството, мисля, че по някакъв начин отговориха чрез вестник „Отечествен глас” и чрез радио Пловдив.

Р.Узунова: По какъв начин?

П.Манолов: Ами, по един доста скалъпен начин, но да допуснем, че имат известно основание, защото, там обвинението беше, че документацията не е комплектована както трябва, че много от хората се намират в чужбина, и то ако продължава така и още хора ще бъдат в чужбина, примерно, чиито подписи можем да вземем сега, не се знае дали утре пак няма да бъдат в чужбина. Това може да продължава още една петилетка.

Р.Узунова: А вие имахте ли възможност да се съберете Дружеството, и да вземете отношение към това, изграждането на Устав, на основни документи, дори и към случая Илия Минев?

П.Манолов: Как бихме могли, Узунова, да се съберем? Последният опит, който направихме, исках да се срещнем с Цветан Златанов и Димитър Томов; поканихме ги в София на (адрес на Мариана Златева) и те, там с доста перипетии успяха да се обадят, че им е било предявено „искане за неотклонение” - два дена.

Р.Узунова: Те подследствени ли са?

П.Манолов: Не, просто там, може би са били нужни на това прословуто дело 137 – делото, по което още съм следствен. Излиза, че това дело 137 е срещу цялото Дружество. Останах с впечатление, че по това дело са им поискали неотклонение за два дена; т.е. времето, през което ...

Р.Узунова: ...трябваше да се срещнете. Впрочем, в разговор по телефона, Р. Воденичаров, който е член на Вашето Дружество, ми каза, че би искал да се насрочи Общо събрание в София, където да се съберат членовете и да вземете съответно отношение по важните въпроси. Това общо желание на Управителното тяло ли е или само на Софийския клон на Дружеството?

П.Манолов: На моята среща с активисти от Софийската област взехме решение да се направи събрание само на активистите, членовете от Софийската област. В присъствието на Цветан Златанов и говорителя Д.Томов. Но…

Р.Узунова: Да, то трудно биха могли да се съберат всичките там. Това ще бъде едно събиране само на Софийската част на Дружеството, така ли?

П.Манолов: Само на Софийската част, да, и Григор Симов трябваше да дойде. И всъщност тъй като на него Илия Минев не може да присъства, трябваше да присъствам аз на това събрание.

Р.Узунова: Става дума не за това, което не се е състояло, а за това, което тепърва ще се състои?

П.Манолов: Това, което трябва да бъде на 12и.

Р.Узунова: Да, това ще бъде само на Софийската група, така ли?

П.Манолов: Само на Софийската група.

Р.Узунова: А другите групи могат ли да се срещат поне по различни области?

П.Манолов: Ние искахме да проверим дали властите ще разрешат тази среща в столицата, поне на една, и съответно за кой ли път пак да проверим какви са перспективите на взаимоотношенията между Независимото дружество и властите.

Р.Узунова: Доколкото ми обяснявате нещата, както виждам работата на Дружеството е доста сериозно блокирана, така ли е?

П.Манолов: Да, определено е блокирана. Създава се вакуум около отделни хора. Осуетяват се срещите, контактите; телефоните, що се отнася до мен телефоните гаснат, буквално гаснат в ръцете ми, ако мога така да се изразя. Днес дойдоха хора от далечни краища на България да ми кажат, че още са чули за някакво съобщение за Общо събрание на Дружеството.

Р.Узунова: Да, в интервю с мене, в телефонен разговор, Р. Воденичаров от София съобщи за намерението да се свика такова събрание.

П.Манолов: Узунова, ние сме над 300 човека. Аз просто не мога да си представя как могат тия 300 човека да се съберат в един апартамент, дори в една малка уличка (на която е жилището на М. Златева). Това би създало много сериозни ...

Р.Узунова: А вие иначе нямате възможност да поискате салон; т.е. имате възможност да поискате, но няма възможност да ви бъде даден салон, където да се съберете всички.

П.Манолов: Ами не е ставало дума за салон; ставаше дума само за среща на хора, активисти и членове от Софийската област, и за тях жилището на Мариана Златева (…) беше съвсем достатъчно.

Р.Узунова: Не, мен мисълта ми е друга, че вие трябва да имате, може би, за да се съберете всички ...; правили ли сте опити да поискате, да кажем, да поискате зала, време за едно Общо събрание на всички членове?

П.Манолов: Аз имах идея да го направим, след като проверим как ще се състои тази среща, на която възнамерявахме да поканим представители на пресата – да покажем, всъщност, на обществеността колко необходими сме. (…)

(П. Манолов, поет, секретар на НДЗПЧ, 7.03.1989 г., ролка № 152)

Интервю с Мариана Златева

Румяна Узунова: Мариана Златева, Румяна Узунова на телефона.

Мариана Златева: Добър вечер, радвам се.

Р. Узунова: Как върви подготовката на събранието на Независимото дружество за защита правата на човека?

М. Златева: За съжаление, Румяна Узунова, не мога да кажа, че върви добре. За да отговоря по-изчерпателно на въпроса, ще почна по-отдалече. Ние имаме желание да се съберем доста отдавна. Единият опит за това беше на 19 февруари, тогава обаче той излезе неуспешен, поради ...

Р. Узунова: Чия беше вината или намесата?

М. Златева: Вина не може да се каже, но нещата станаха така: уговорката беше събирането да стане в дома ми (адрес). В 8 часа сутринта при мен дойдоха властите, които направиха обиск, иззеха някои документи на Дружеството, както и личния ми дневник, пишещата ми машина, така и Всеобщата декларация за правата на човека от `48 г. като доказателствен материал против Дружеството.

Р. Узунова: Как това може да служи за доказателствен материал, това е една международна декларация?

М. Златева: Това аз не зная, Румяна. По-късно тя ми беше върната, но тя беше иззета като доказателствен материал.

Р. Узунова: Спомням си, прощавай, извинявай, че те прекъсвам, че от Петър Манолов беше конфискувана дори Конституцията на България.

М. Златева: Ами ето на, така стават нещата.

Р. Узунова: Да, да не ви прекъсвам.

М. Златева: След което аз бях задържана… беше ми много чудно защо, но аз не мога да възразя естествено, … до 9 часа вечерта. И по този начин, освен че в това време, например чрез личния ми дневник беше бъркано в душата ми по един много неприятен начин… Също така и други неприятни въпроси ми бяха задавани и просто бях насилена да отговарям. Естествено когато аз отсъствах от вкъщи даже и някой да е дошъл…, то опитът ни за събрание излезе неуспешен. Ние решихме, че в такъв случай е много по-добре да го оповестим предварително по законния ред. И така още преди повече от седмица аз предупредих властите, че в неделя 12 март, в дома ми ще има събрание на Софийска област на Независимото дружество за защита правата на човека. До петък…

Р. Узунова: То този петък?

М. Златева: До петък, 10 март, не се случи нищо особено. Но сутринта рано в петъка аз получих призовка да се явя в І-ва районна прокуратура по дело 255 от `89 г. като свидетел.

Р. Узунова: Какво е това дело?

М. Златева: Един Господ знае... При следователя Л. Александров в 10 часа сутринта. Узнах, че такива призовки са получили също Румен Воденичаров и Ева Калчева с половин час разлика от моя - при повикването. Следователят Любен Александров, който така и не съм сигурна, не, не пише Любен Александров, пише Л. Александров, така и не съм сигурна, че е Александров, затова защото… докато чаках да ме приеме друга посетителка попита дали в момента там приема Любомир Илиев, или нещо такова и се установи, че да, той е Любомир Илиев, пък този Александров,… пък да ви кажа право, точно не разбрах, кой е следователя.

Р. Узунова: Може да има псевдоними?

М. Златева: Може, може, всичко може. Но това аз не зная. Та така, този следовател ми предложи да подпиша предупредителен протокол, че няма да правя нищо, което да отслаби…, нищо против отслабване на властта. В противен случай ще...

Р. Узунова: В смисъл: нищо за отслабване на властта?

М. Златева: Никакво действие за отслабване на властта. В противен случай ще бъда подведена под отговорност по чл. 209 и 321 от Наказателния кодекс.

Р. Узунова: Които какво предвиждат?

М. Златева: Беше ми прочетен текста на този член, предвижда точно действия за отслабване на властта. Аз отказах да подпиша този протокол. Вярвайте ми, аз считам, че няма никакво основание да ми бъде предлагано да подпиша този протокол. Или по-точно, как да ви кажа, не мога да намеря достатъчно силен израз. Има точно толкова основание да ми се предложи този протокол, колкото и да ми се предложи протокол, който да подпиша, че няма да стрелям срещу английската кралица, или нещо такова. Това е нелепо! Това е нелепо! Нашето дружество няма такава цел. Обратно - може би. Ние, както и самото заглавие на Дружеството казвая ратуваме за доброто на човека и искаме да помогнем на властта да се провежда законността, Конституцията, Виенските договорености, Всеобщата декларация от `48 г., всички тези миролюбиви документи...

Р. Узунова: Документи, всъщност подписани от нашето правителство, от българското правителство.

М. Златева: Да, да. По време на разговора със следователя, а така също и при по-предишния ми разпит на 19 февруари непрекъснато се правеха опити да бъда манипулирана с едно нещо, което българската преса се помъчи да прокара като програма на Дружеството, но то не е Програмата на Дружеството…, нещо, което на мене ми е много неприятно.

Р. Узунова: В какъв смисъл манипулиране?

М. Златева: Ами да призная, че това е Програмата на Дружеството и тя е жестока. А това не е вярно. Това не е вярно…Така. Много ми е неприятно да споделя с вас, че по-късно в телефонни разговори аз разбрах, че Владимир Кръстев, член на нашето Дружество е бил повикан и предупреден да не присъства на събранието. Цветан Златанов от Мездра, член на нашето Дружество, поканен на събранието, е бил повикан и предупреден да не присъства на събранието. Димитър Томов, говорителят на нашето Дружество е бил повикан и предупреден да не присъства на събранието. Явно някому пречи това. Не виждам защо. Ние имаме съвсем наши лични въпроси, ние нямаме какво лошо да кажем за властта. Ние искаме да се събереме, за да…, просто за да се събереме. Но ето на, че ни се пречи.

Р. Узунова: Съжалявам, че трябва да ви кажа, но по телефона се обадиха хора, които казаха, че пред къщата на Димитър Томов има две коли милиционерски, и че д-р Тренчев е арестуван, отивайки в дома на Петър Манолов. Но сведенията са от един източник за сега, надяваме се, че ще получим потвърждение или дай Бог - опровержение на тези неща.

М. Златева: Те са…, това със сигурност е свързано с насроченото събрание.

Р. Узунова: Мислите ли, че при тези условия все пак ще съумеете да проведете събранието?

М. Златева: Който дойде е добре дошъл.

Р. Узунова: И каква е неговата основна цел? Какво бихте искали да уточните, да решите на това събрание?

М. Златева: Много искахме да направим един преглед на изминалата дотук дейност, която е много слаба, именно поради тези причини. Бихме искали да се огледаме и да направим, да вземем някакви организационни решения по отношение Софийската група. Ние сме доста неорганизирани. Трябва все пак някой…, трябва да се разделим работата.

Р. Узунова: Да се съберете, да си уточните позициите. Мисля, че това събрание беше на Софийската група повече.

М. Златева: Точно така, точно така, на Софийската група, да.

Р. Узунова: И беше разгласено, всички членове знаят за това Дружество и биха дошли охотно, така ли?

М. Златева: Всеки, който желае от членовете на Дружеството, е добре дошъл. Ние сме разпратили това писмо както по вестниците...

Р. Узунова: Впрочем, някакъв отзвук в пресата, в радиото, ако там се изпращали?

М. Златева: Не зная да има такъв.

Р. Узунова: Но вие сте ги уведомили, така ли?

М. Златева: Да, уведомили сме с писмо: който желае да заповяда, ние нямаме нищо скрито.

Р. Узунова: Всъщност, доколкото виждам, работата на Дружеството е доста парализирана, така ли?

М. Златева: За съжаление така излиза. Въпреки, че не виждам защо.

Р. Узунова: Дори и в последните партийни документи, в речта на Тодор Живков пред срещата на Политбюро с български интелектуалци, отново се говореше за необходимостта от плурализъм, от необходимостта от независими сдружения. Как преценявате тази разлика между думи и дела?

М. Златева: Да, но там има едно условие: тези дружества трябва да бъдат регистрирани.

Р. Узунова: Добре, ще ви върна на този въпрос – как стои въпроса с регистрацията на Дружеството?

М.Златева: Ние бихме искали да се съберем, за да можем да направим нещо наново за регистриране на Дружеството. Но ето, че нямаме тази възможност. Това е също един проблем, който седи пред нас. Смятаме, че няма основание да ни се откаже регистрация. Ако при първите опити на Дружеството е имало някакви нередности в документите, то ние бихме искали да ги изправиме. А иначе, защо да не бъде регистрирано?

Р. Узунова: Да, благодаря ви, Мариана Златева. Надявам се, че разумът ще надделее и ще можете да се съберете и да поведете това събрание.

М. Златева: Всички на това разчитаме и аз ви благодаря.

(10.03.1989 г., ролка № 296)

Разговор с Петър Манолов

Румяна Узунова: Петър Манолов?... Румяна Узунова на телефона. Бих искала да ви попитам как върви подготовката за събранието на Независимото дружество за защита на човешките права, по точно на софийската част от него, в неделя в София?

Петър Манолов: Добър ден. Да, в началото, при обявяването на това събрание, при даването на гласност, се е допуснала грешка. То е обявено като общо, а всъщност е само на софийската група. Защото е ясно, за всеки е ясно, че не може в един апартамент, дори и в тази уличка, дори и тази уличка не може да побере нашите членове, които, според мене, са 300, а може и да са доста повече. Вчера получихме…, аз получих писмо, с което ме викаха в 13 часа в Районната прокуратура…

Р. Узунова: Защо? Във връзка със събранието?

П.Манолов: Във връзка със събранието. Тъй като в информацията за това събрание съществувала покана, отправена към чуждестранни журналисти и дипломати, и това от своя страна може да послужи за възбуждане на обвинение по чл. 109. Там се видяхме със сем. Бояджиеви към които бяха отправени същите, тоест заедно ни бяха отправени предупреждения, че не е желателно да присъстваме на това събрание.

Р.Узунова: Вие сте длъжни - като секретар на Дружеството?

П. Манолов: Аз съм длъжен като секретар на Дружеството да видя защо са се промъкнали такива провокативни съобщения. В Прокуратурата ми казаха, че даже от столичната група е постъпила информация до в. “Отечествен фронт”, че ще присъстват, че са поканени чуждестранни журналисти и чуждестранни дипломати. Но после от разговор с тези членове, които организират това събрание от столичната група разбрах, че ставало дума за покана само на български журналисти. По тази причина вчера разговаряхме и с д-р Тренчев, и го очаквах снощи около 9 часа да пристигне, но ние бяхме излезли със съпругата ми да изпращаме една нейна позната - и през това време д-р Тренчев е бил отведен от хора с кола до гарата. Колата е била пред нашето жилище.

Р. Узунова: Доколкото разбрах, вашият 15 годишен син е видял случая?

П. Манолов: Да, видял е, познал е д-р Тренчев, когато го вкарват в колата...

Румяна Узунова: А вие после се убедихте, че това е така?

П. Манолов: Да, да, намерихме начин да се свържем.

Р. Узунова: А другите групи възнамеряват ли, другите териториални групи възнамеряват ли да поведат такива събрания?

П. Манолов: Ние искахме да пробваме първо със столичната, защото смятахме, че сега там ще има… Искахме да видим какво ще бъде отношението на властите към нас, но се оказва, че то е такова, каквото е може би в първите дни на зараждане на Дружеството. И въпреки това, аз мога да съобщя една радостна новина – на 3 март 1989 г. в Бургас са се събрали Никола Антонов Николов, Панайот Георгиев Манаков, Атанас Андонов Костандиев, Христо Димитров Касабов и още няколко човека от Бургас и са учредили бургаска група към НДЗПЧ. Имам сведения и за други градове, но за да бъда по-точен по-добре да съобщя по-късно други такива радостни новини. За сега Дружеството се разраства, появяват се все повече и повече и областни, и окръжни, и районни групи, но все още не можем да се съберем.

(11.03.1989 г., ролка № 296)

Разговор с Григор Божилов Симов

Румяна Узунова: Григор Божилов? Вие от кой клон на НДЗЧП сте?

Григор Божилов: Аз съм от софийската група и по-точно от Софийска област. След като ни арестуваха на 11 януари - ние бяхме 3 дена арестувани - и от тогава ми е забранено да напускам общината, в която живея.

Р. Узунова: А тогава бяхте арестуван във връзка с първия опит за събрание на Дружеството?

Гр. Божилов: То не е първи опит, но едно от първите общи събрания, на които щяхме да одобрим Устава на Дружеството. Беше страхотен проект, който трябваше да бъде одобрен и именно тогава ни попречиха да се съберем, и оттогава нямаме никаква практическа възможност да се съберем повече, за да обсъдим или да приемем официално този Устав, който ние го приемаме неформално, но официално не е приет.

Р.Узунова: А на вас лично по какъв начин ви пречат?

Гр. Божилов: Чисто физически ми пречат.

Р. Узунова: Например?

Гр. Божилов: Просто, постоянно идват вкъщи, проверят дали не съм заминал нанякъде, стоят на автобусната спирка, милиционери или доброволни сътрудници…, дали ще се кача на автобуса. Ако тръгне автобусът те ме закарват в милицията и ме държат цял ден, примерно. Често пъти се случва.

Р. Узунова: За да не можете да се срещате с други..?

Гр. Божилов: Да, за да не мога въобще да излизам от общината, в която живея.

Р. Узунова: А карали ли са ви нещо да подписвате?

Гр. Божилов: Каквото и да е, отказали са се да ме карат такива работи да подписвам, защото аз нищо не подписвам, нищо. Сваляли са ме от автобуса - когато вече напускам пределите на селището или общината, ме свалят. И кажи речи всяка неделя ме държат в милицията, защото през останалото време съм на работа, а нали от работа знаят, че оттам не мога да изляза. А сега, както вчера ме извикаха в Окръжна прокуратура, не ме извикаха, а ме закараха с кола на МВР, от работата ме взеха. Там в един разговор в продължение на 2 часа бях увещаван нали, по всички възможни начини, че нашата дейност е незаконна, че има не знам какви политически цели - да сваля властта и т.н. Всичко това аз го опровергах. Тяхната цел беше да ме предупредят да не отивам на това предвидено събрание за утре на определения адрес.

Р. Узунова: Вие ще отидете ли, ще отидете ли на събранието?

Гр. Божилов: Сега ще обсъдим със секретаря дали има смисъл да отидем, защото може би ще се сблъскаме сериозно с органите на властта, което ние не желаем да правим.

Р. Узунова: Да, благодаря ви много. Благодаря ви. Не затваряйте…

(Гр. Симов, интерниран, 11.03.1989 г., ролка № 296)

Разговор с Ева Калчева

Румяна Узунова: Ева Калчева? Румяна Узунова на телефона от Радио “Свободна Европа”. Добър вечер. Бих искала да Ви попитам: днес беше насрочено събрание на Софийската група на НДЗПЧ. Какво стана, дойдоха ли хора?

Ева Калчева: Ами нищо не мога да Ви кажа, защото днеска сутринта към 8 часа при мене дойдоха двама цивилни представители на властта и един вид ме поставиха под домашен арест. Казаха ми да не напускам дома и че не е желателно да слизам долу в София, и че е желателно да си остана в къщи. Попитах ги защо, какво…, никакви обяснения, естествено, и това беше. Казаха, че ако сляза долу в София, щели да се случат някакви много неприятни неща.

Р.Узунова: Колко души бяха?

Ева Калчева: Двама.

Р.Узунова: Показаха ли Ви някакви документи?

Ева Калчева: Не. А и, нали Ви казах, аз не съм свикнала и не поисках… Бяха с кола.

Р.Узунова: Милиционерска?

Ева Калчева: Ами да, държавна кола, “Лада”,… и всичко там ...

Р.Узунова: А с Мариана Златева успяхте ли да се свържете?

Ева Калчева: Не. Вижте, ще Ви кажа нещо много интересно: моят телефон може да се свързва с всички други телефони в София и на мене да ми се обаждат всички други, с изключение на Мариана Златева. Тя не може да набира моя телефон, и аз не мога да набирам нейния. Но фактически събранието днеска беше осуетено от органите на ДС. Всички, които са имали намерение да дойдат, са били извикани или предупредени и т. н. Даже, какво да Ви кажа, обади ми се един, така, приятел на Румен, който нямал нищо общо с Дружеството, не е член на Дружеството, но той е журналист и искал да присъства така, като наблюдател. И ми се обади тука преди един час и каза, че него вчера също са го извикали и предупредили да не идва на събранието.

(Е. Калчева, керамик, 12.03.1989 г., ролка № 14)

Разказ на Петър Манолов

Р.Узунова: Ало, Петър Манолов? Румяна Узунова. Добър ден. Как се развива историята на НДЗПЧ? Намирате ли разбиране от страна на властите?

Петър Манолов: Ами, как да Ви кажа, на 12и още веднъж се натъкнахме на неразбиране. В първите часове на 12 март с Биньо Иванов търсехме някакво спасение за Илия Минев; напрягахме се за името на личност в сегашния екип на правителството, което да се обърне като човек, или като българин, или като държавник към И.Минев, за да прекрати самоубийството си. Тръгнах за София с няколко имена в главата си и за да присъствам на събранието на Софийската група...

Р.Узунова: Заедно с Биньо Иванов ли бяхте?

П.Манолов: Не, аз го оставих в Пловдив, защото той щеше да пътува при майка си, за Брацигово…

Р.Узунова: А с него обсъждахте въпроса, така ли?

П.Манолов: Обсъждахме, да, до късно, почти до разсъмване не можахме да заспим, защото положението на И.Минев е не тревожно – той е, как да Ви кажа, нямам друга дума за след тревожно ... А от Софийската група щях да искам да взема подписи под едно Възвание, което да занеса с д-р Тренчев на Минев и да го помолим да започне захранването; всъщност възнамерявахме да минем в неделя следобед или вечерта през Септември. За съжаление, в 7.05 ч. сутринта бях задържан на гара Пловдив от двама цивилни войници на Държавна сигурност и от двама милиционери и отведен в Първо районно управление на МВР и заключен там до 20 ч и 15 – 20 мин. Като ме освободиха научих, че и на д-р Тренчев му е бил взет паспорта на гарата и бил предупреден да иде да си го получи на другия ден и му е било забранено да пътува. В Стара Загора става това.

Р. Узунова: И какво правихте толкова дълго време в милиционерския участък?

П. Манолов: Ами размишлявах си…

Р. Узунова: Те какво искаха?

П. Манолов: … прибавих още един ден гладна стачка към…, в смисъл - без хляб и вода, това е, което правих...

Р.Узунова: Не Ви дадоха поне един сандвич?

П.Манолов: Не съм искал. В 10.45 Биньо Иванов е бил задържан пред пловдивския театър и откаран във Второ районно у-ние на МВР, и държан час и половина, и откаран с кола за брациговския влак. Предишните дни..., всъщност искам да спомена, че това са серии от репресии… В предишните дни на излизане от дома ми е бил задържан Никола Антонов от бургаската група на Дружеството. Нямам вести от координатора на Дружеството Григор Симов, с когото Вие говорихте от къщи и от тогава до ден днешен нямам вести – нито е пристигнал за там, където го бях пратил, нито пък се е обадил отнякъде...

Р.Узунова: Телефон в къщи той има ли?

П.Манолов: Не, няма телефон, няма, но тези, при които трябваше да отиде, имат телефон, и имат начини – говорих с някои от тях: не се е мяркал... Ограничения за пътуване из страната имат Димитър Томов, Цветан Златанов. Под домашен арест от средата на миналия месец е Торгудов, а Емин Хамдиев от 25и е бил хванат покрай къщи и интерниран в град Асеновец, Разградско, за две години. На 12и в 12.00 ч на обяд е била откарана в Окръжно у-ние на МВР съпругата ми, Вера Манолова, с призовка за свидетел. Издирен е бил за броени минути и прибран от хлебарницата и малолетния ми син Манол, също отведен в Окръжно управление на МВР и задържан до 17 ч. на същия ден. Аз, като секретар на Независимото дружество за защита на правата, и най-вече като човек и гражданин, имам ли право да запитам: на кого и защо е било нужно на 12 март 1989 г. в дома ми да няма никого? Защо е трябвало да има отцепление около къщата – не са допускали никого да се доближи. С какво може да бъде опасна една къща, на която собствениците са арестувани?

Р.Узунова: Въпреки, че Вие бяхте в милиционерския участък, около къщата е имало милиционерски коли, така ли?

П. Манолов: Просто не се допускало доближаването до къщата. Аз видях там - имам някакво дворче, беше валяло – беше пълно със стъпки, а ние въобще не сме ходили там, но както и да е, това са вече други неща ... Научих по-късно, че са били репресирани Иван Петров от Плевен, Диана и Димитър Бояджиеви от Пловдив, активисти на Дружеството от Варна, Шумен, Силистра; вземани са им отпечатъци от пръстите, задържани са пътуванията им, съпровождани са тайно и открито десетки, а може би и стотици активисти и членове на Дружеството … На този ден като че ли Дружеството е имало черен ден, защото всеки, който членува в правозащитното Дружество като че ли е бил или под наблюдение, или се е гледало на него като на престъпник. Репресивната вълна, която заля цяла България, говори, че властите не са имали и нямат намерение да регистрират Независимото дружество, за да може то да отпочне правозащитна дейност

Р. Узунова: Но в последните партийни документи се казваше, нали, че единствената пречка за свободното действие на независими дружества е, ако не са регистрирани. При регистриране всичко е „леге артист”, всичко по мед и масло ще протече?!

П. Манолов: И сега усилията на властите се преместват по-напред: те просто не трябва да допуснат да се стигне до регистриране. Това е тактиката.

(15.03.1989 г., ролка № 138)

Разказ на Мариана Златева

Румяна Узунова: Мариана Златева?

Мариана Златева: На телефона.

Р. Узунова: Търся Ви толкова време на Вашия личен телефон?

М. Златева: Не можете да ме намерите на моя личен телефон. Той работи по странна схема: мога да избирам само градски телефон и нищо друго, а когато ме търсят отвън, той не звъни. Това е специално изобретение, което влезе в сила в събота вечерта, 18 часа и 15 минути.

Р. Узунова: Какво стана със събранието, което възнамерявахте да проведете? Събранието на софийския клон на НДЗПЧ?

М. Златева: Да, събранието, точно така. Събранието на групата на Софийска област, което трябваше да  се състои на 12 март в 13 часа в дома ми… Но бе провалено, защото всеки от поканените участници беше или под домашен арест, или по някакъв друг начин предупреден да не присъства. На улицата пред дома ми стояха пет коли. В неделя от 10 часа сутринта!

Р. Узунова: 5 милиционерски коли ли?

М. Златева: Две, на които пишеше „Народна милиция” и три, на които не пишеше. Във всички тях имаше по трима или четирима души. И всички те развиваха такава дейност,… тичаха напред-назад, сновяха напред-назад, даваха си съобщения, навеждаха се един до друг… Знаете ли, всичко приличаше на истинско! Предполагам, че тези хора, които не са били по някакъв начин предупредени…, защото аз видях от прозореца си как става това…, те биваха  вкарвани в една кола и закарвани нанякаде… Аз искам пред всички да заявя, че ние сме една мирна група, която иска с думи и с добро да помогне, за да върви нашата страна към по-нататъшна демократизация. Ние сме категорично против насилието. Нямаме никакво желание за власт. Още един път мога да заявя, че целите ни са съвсем мирни, тихи и кротки. Вместо да бъдеме покровителствувани от властта по силата на международните споразумения, то ни е пречено. Защо!?

(недатирано, ролка № 17)

Разказ на Румен Воденичаров

Румяна Узунова: Румен Воденичаров?

Румен Воденичаров: Да, на телефона. Радвам се да Ви чуя. Бих искал, в качеството на единствения присъствал на обявеното заседание на НДЗПЧ, да ви дам моя коментар по случая.

Р. Узунова: Да, слушам Ви.

Р. Воденичаров: Два месеца молбите на членове на НДЗПЧ не бяха чути от властите в лицето на органите на властта: МВР и Главна прокуратура. Два месеца те използваха твърдостта на непреклонния борец за демокрация и човешки права Илия Минев, за да постигнат неговото физическо унищожаване с гладната стачка, която той провежда. Но когато в съответствие с чл. 54 на Конституцията на НРБ и чл. 20 на Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа във Виена бе обявено мирното събрание на датата 12 март, цялата гиганска репресивна машина бе приведена в действие само за няколко часа. Разтичаха се призовкари, дежурни коли започнаха да обикалят домовете на членовете на Дружеството, блокираха се телефони, включиха се многопистовите магнетофони, активизираха се районните прокурори. Аз лично бях призован в петък при прокурора Александров в стая 16 на третия етаж на Софийския градски съд. На въпроса ми: за какво ме призовава, след като нито съм свидетел, нито съм обвиняем прокурорът отговори, че като вестител на закона е длъжен да ме предупреди, че съм на път да наруша два члена - доколкото си спомням: 312 и 331 от Наказателния кодекс, според които за действия, целящи отслабване на властта, мога да бъда наказан с лишаване от свобода от три до дванадесет години. “Може ли да разгледам образуваната преписка по мой адрес, № 250 от `89а година?” - попитах го аз. “Не може!” - гласеше краткият отговор. Той написа предупредителен протокол и ми го подаде за подпис. Разделихме се с взаимна неприязън. В действията на прокурора се чувстваше известна гузност. Той много добре съзнаваше, че аз нито съм народен враг, и, даже когато му намекнах, че до една година - според самия  Тодор Живков - ще изникнат като гъби след дъжд десетки подобни дружества, които ще търсят правото си на мирни събрания, той ми каза, усмихвайки се: "Нека не бъдем прекалени оптимисти". За мене, а и за другите двама призовани: Ева Калчева и Мариана Златева беше ясно, че тази процедура е част от системното насаждане на тотален страх сред българските граждани. От този момент – петък, до неделя ние или трябваше да се откажем от събранието, или трябваше да живеем с чувството за виновност, че вършим нещо противозаконно. Аз „обещах” на съдията, че няма да променя мнението си, защото не виждам нищо осъдително 10 - 15 граждани да се съберат в един апартамент, та ако ще да си говорят и за човешки права. В събота стана ясно, че членове на Дружеството от окръга: Димитър Томов, Григор Симов, Цветан Златанов и други бяха заставени да не напускат местожителствата си. В неделя сутрин същото се случи и с керамичката Ева Калчева. Събранието се осуетяваше планомерно. Когато в неделя по обяд влязох в уличката (на която е жилището на М. Златева), която е толкова малка, че се простелва с един поглед, на нея цареше делово оживление. 4ма цивилни стояха на ъгала от едната страна, а две коли на Народна милиция, с по четири милиционери - от другата. Аз отидох направо до една от колите и попитах през прозорчето: "Извинете, мене ли чакате?" Те, изглежда, не очакваха толкова откровен въпрос и отвърнаха спонтанно: “Не.” Тогава прекосих улицата и попитах униформените в другата кола: "Извинете, Вие мене ли чакате?" “Не!”- беше и техният отговор. Тогава аз влязох в кооперацията и за голямо учудване на домакинята Мариана Златева, позвъних необезпокояван на вратата й. Наближаваше обявения час 13 часа. Няколко желаещи да попаднат на събранието бяха веднага прихванати още на улицата. Проверката, както се казва, е висша форма на доверие. Колите заминаваха към Следствения отдел, но други веднага заемаха техните места. По едно време отвънка наблюдаваха три коли с надпис „Народна Милиция” и две  коли с цивилни полицаи. Висш полицай с черен шлифер и бомбе обхождаше колите и раздаваше заповеди. Казах на Мариана Златева: "Избери си: или ти да откриеш събранието и после да ми дадеш думата, или да направим обратното." Измина цял час. На улицата поутихна. Държавна сигурност и милицията запълниха почивния ден на около 30 здрави и прави свои служители, но не позволиха на 10 члена на Независимото дружество за правата на човека в България да проведат поредното си събрание, при това с такова преиграване и сериозност, като че ли от апартамента на улица (адрес на М. Златева) можеше да се даде сигнал за въоръжено въстание. Напуснах мястото на събранието в 14,30 часа. Навън героите бяха уморени. Половината спяха в различни пози по седалките, проклинайки насън началниците си за безсмисленото висене. Минах край три коли - никаква реакция. Последната беше чак пред Парка на свободата /Борисовата градина/. Сигурен съм, че слушателите в България на това място започват да се подсмихват. Да, наистина смешно е и жалко е да се поддържа и изгражда такъв полицейски апарат, за да се справя със сериозни проблеми от такъв род.

(14.03. 1989 г, ролка № 15)

Комюнике на НДЗПЧ, чете о. Благой Топузлиев

Р. Узунова: О. Благой Топузлиев, какво е сегашното състояние на НДЗПЧ в България?

Бл. Топузлиев: Ами, аз съм, т.е. не аз лично, но имайки предвид положението на нещата в България и това, че аз излизам със семейството си на Запад, бях оторизиран, упълномощен от ръководството на Дружеството… и в тоя смисъл мога да ви прочета едно комюнике.

Р. Узунова: За състоянието на Дружеството?

Бл. Топузлиев: Комюнике на Дружеството, да. То е следното. „През последните няколко седмици Дружеството беше подложено на систематични, незаконни репресии от страна на властите. Тези репресии се изразяват в постоянно следене, покани за “приятелски” разговори, визити в домовете, арестувания, обиски, заплахи с уволнения, изселвания и съдебни процеси, натиск да се приеме паспорт и напусне страната, ограничаване свободата на движението, понякога свързана с полицейски домашен арест. Тази ненормална обстановка, създадена от органите на МВР, пречи на Дружеството да реши някои въпроси: като позицията, която Дружеството трябва да заеме по отношение на властите поради липсата на положителен отговор на няколкократните искания за регистриране. И второ: по-обстойно обсъждане и внасяне на евентуални изменения в проекто-програмата на Дружеството, обявена от неговия секретар Петър Манолов. Давайки си сметка за така сложилото се положение, софийската група на Дружеството реши да свика свое събрание на 12 март 1989 г. в 13.30 ч. в дома на г-жа Мариана Златева в София (адрес). За това събрание групата официално беше поканила секретаря на Дружеството Петър Манолов, говорителя Димитър Томов, както и членове от други групи в страната. Изразявайки надеждите за разбиране и законно отношение от страна на властта, домакинята бе изпратила съответно писмо до кварталния отговорник, в чийто район е нейният дом. Но властите предпочетоха да подчертаят своето неуважение към закона и към себе си. Те използваха прокурорите в столицата и в провинцията, които вместо да защитят конституционните права на гражданите, решиха да заплашат десетки членове на Дружеството с незаконна съдебна разправа, позовавайки се на факта, че то не е регистрирано. Между виканите и заплашваните са секретарят Петър Манолов, говорителят Димитър Томов, Диана и Димитър Бояджиеви от Пловдив, Румен Воденичаров, Ева Калчева, Мариана Златева, Владимир Кръстев, Костадин Георгиев, Пламен Николов от София, Георги Кулев от Варна, Цветан Златанов от Мездра, д-р Тренчев и Николай Колев от Стара Загора и др. Освен това, властите поставиха под полицейска охрана домовете на секретаря Петър Манолов и говорителя Димитър Томов. Поради трудностите за комуникация и съобщаване, създадени от властите, неизвестна остава съдбата на много активисти и членове на Дружеството. Във връзка с така сложилото се положение съм упълномощен от управителното тяло на Дружеството, като негов член, да поискам съдействие от всички сродни дружества в Европа, САЩ и Канада. Упълномощен съм също така да предам подробен доклад за състоянието и до съответните комисии към Министерствата на външните работи на страните, подписали Хелзинкските споразумения, както и до съответните парламентарни комисии. До днес Дружеството се е стремяло към чисто вътрешно решение за преодоляване на ненормалната обстановка, позовавайки се естествено на международните конвенции, подписани от българското правителство. Тези наши усилия, за съжаление, не доведоха до положителен резултат. Това стана причина да ми бъдат дадени широки пълномощия, които ще използвам през идните месеци, за да подпомогна българския народ по отношение зачитането на човешките права в страната.” Това е текста.

(средата на март 1989 г., ролка № 116)

Съобщение на Петър Манолов

Р.Узунова: Но все пак събранието на Софийската група успя да бъде проведено, така ли?

П.Манолов: Да. Аз бях след това… Проведено е на другия ден, за разлика от събранието на „Подкрепа”…

Р.Узунова: И бихте ли казали няколко думи за събранието на Софийската група?

П.Манолов: Минало е добре. Събрали са се няколко човека. Може да се каже, че Софийската група вече е учредена и ще започне своята работа така, както другите групи по окръжни или областни градове… Да се надяваме че в близко време тя ще даде за себе знак чрез дейност… Ние до сега правим само опити да се съберем и да се учредим, а трябваше отдавна да започнем правозащитна дейност. Това първо събиране на столичната група към Дружеството е началото на нещо…

(19.03.1989 г., ролка № 163)

Б) Състояние на НДЗПЧ

Интервю с Димитър Томов за състоянието и перспективите пред НДЗПЧ и лично пред него

Румяна Узунова: И така, какво е днешното състояние на Независимото дружество за защита на човешките права? Какви са перспективите пред него?

Димитър Томов: Относно състоянието на Дружеството ще си позволя да бъда по- обстоятелствен. В момента списъчният състав е 282 члена. Само преди няколко дни възникна нова група в град Плевен с пълномощник Иван Петров, с тел. (…) Клонове на Дружеството има и в много други градове в страната, като Пловдив, град Септември, Стара Загора, Варна, Бургас, Асеновград, Враца, Лом, Кърджали, Шумен, Търново, Казанлък, Ямбол, Хасково, Перник, Бяла Слатина, Михайловград, София, Радомир, Айтос, Ботевград - не съм в състояние да ги изреждам всичките. Има много членове, които живеят и в съседните на тези градове села, но те все още са единици и не представляват групи, с изключение на Ангел Грънчаров, с. Гурково, Ботевградско, тел. (…), и Гочо Халачев, с. Пясъчево, Хасковска област.

Р. Узунова: Един момент, тези хора съгласни ли са тяхните имена да бъдат съобщени?

Д. Томов: Да, всичко е уточнено.

Р. Узунова: В какво в момента се състои дейността на Дружеството?

Д. Томов: Аз исках да обясня, че това са данни по най-груба статистика. Разполагам и с други данни, според които членовете на Дружеството надхвърлят 800, но те са ми съобщени по телефона и не мога да ги обявя като официални, без да бъдат проверени. Ще поразкажа малко повече. Много е трудно да се води тази статистика. Някои от хората са принудени да се отказват. Други - да напускат страната. Трети желаят да останат в тайна поради страх от насилие. За новите хора, които непрекъснато идват, ни трябва време, за да ги разберем и опознаем. Дружеството е обхванало цялата страна.

Комуникацията помежду ни се затруднява, умишлено се ограничава свободата на движение. Наблюдават се домовете ни и се контролира кореспонденцията ни. За да бъда по-убедителен, ще разкажа какво се случи с един разговор между мен и Ангел Соколарски, адвокат от Бяла Слатина. Удобно ли е да разкажа? … Разговаряхме за предстоящата му гладна стачка, по линията се чу пукане и се включи трети глас, който каза, цитирам дословно: "Соколарски, казаха ми да ви прекъсна. Хайде, свършвай!". Соколарски попита тайнствения глас: "Кой ти каза?". А гласът отговори, че не трябва да му казва и добави с уплаха: „От горе”. След тези думи линията прекъсна и ние не можахме да се свържем отново… Стигах до извода, че да се прекъснат в подходящ момент разговорите, това означава, че те се подслушват. Разбирате ли, това никой няма да го признае, а ние не можем да го докажем. Освен ако някой от тези невидими контрольори не му издържи съвестта и не реши да проговори. Аз говоря за контрол над личността. Тъй като имам още един прясен случай, ако е удобно да го разкажа и него? На 29. 04. в 16.40 часа бях повикан от някакъв, така наречен районен инспектор от МВР, униформен милиционер и в неизбежното присъствие на цивилен инспектор от Държавна сигурност ми връчиха така наречен Предупредителен протокол, в който ме предупреждават да не посещавам гр. Търново. Протоколът беше повод, за да ме разпитват и за други неща. Поради което в графата за забележки написах, че не съм съгласен и се подписах, че съм го прочел, а не че ще го спазвам. По този начин, чрез подписа си им отнех възможността да проведат разговор от какъвто и да е характер. Препис от този така наречен официален документ за мен нямаше. Той не е изведен под номер и няма печат. Тази формалност е акт, останал от времето на Сталин, което пък ме навежда на мисълта, че не навсякъде Сталин е мъртъв. Ние тук го усещаме доста често, макар и под различни форми. Много хора от Дружеството бяха предупредени да не ходят в Търново. А тези, които пропуснаха, ги върнаха оттам. Хубавото в случая е, че успяхме да заснемем с две любителски кинокамери почти всичко, което се случи там. Надявам се, че тези филми рано или късно ще намерят своята публика.

Искам да разкажа още, че докато събирането в Търново бе осуетено, в два други града от страната се проведоха съвсем спокойно две учредителни събрания, на които присъствах лично. Разгледахме писмо от учителите на град Перник до Държавния съвет, в което те молят лично за увеличение на заплатите. За момента аз умишлено ще проявя въздържаност по обстоятелствата, защото все още няма отговор от официални инстанции. Тук искам да отбележа, че ние даваме гласност на проблемите, … но не даваме гласност на проблемите до като преди това не сме получили официален отговор от властта. С тези наши действия ние за кой ли път опровергаваме официалните твърдения … на тази власт, че имаме намерение да я сваляме. Нашите действия по-скоро говорят за уважение и почит, отколкото за омраза и презрение. Мисля, че с този отговор се изчерпва вашия въпрос.

Р. Узунова: А виждате ли все пак някакви надежди, че ще се стигне до споразумение с официалните власти?

Д. Томов: Съмнявам се, че ще се стигне до някакво споразумение. Самия факт, че ние не получаваме кореспонденцията си… Ето този акт, този стремеж да бъда отдалечен умишлено от града... Това са неща, които не говорят хубаво. Дори заплахите по телефона започнаха и при мен. Аз предполагам, че през това време ще бъда убит, най-малкото, което може да се случи. Вие разбирате колко е лесно в създадената умишлена обстановка убийството да бъде приписано на случайността. Докато бъда в затвора тук и се върна в Михайловград, ще плъзнат невероятни слухове, които ще имат за цел да посеят семената на подозрението и напълно да унищожат човешката душа. Целта ще бъде хората да се почувстват изолирани, безпомощни, уплашени дори. Несъмнено тихия терор и прикритото насилие ще имат своето психологическо отражение. Мисля, че само умните хора ще проверят истината, но това няма да е достатъчно, защото те ще се страхуват да я кажат. Съмнявам се на този етап дали ще може да се стигне до някакво реално споразумение. Всъщност ние няма за какво да се споразумяваме. Това са елементарни човешки права, които трябва да се спазват от всеки. Ние не можем да правим търговия с тези неща. Привърших, да ти кажа.

Р. Узунова: Благодаря ви, Димитър Томов… Не затваряй…

(Д. Томов от 8.04.1989 г. е зам.председател на НДЗПЧ, 8.05.1989 г., ролка № 20)

Описание на един метод – съобщение на от. Ив. Бонев

Р. Узунова: Ето, включих, говори…

Ив. Бонев: Ще пробваме ли или не?! Добре… Коста Стоянов Петров от Варна. Той не познава истинските си родители, той е интернист. 1968 г. отбива редовната си военна служба в специално поделение, което е към Варшавския договор, с което поделение взема участие в окупацията на Чехословакия, август `68а година. Костов с още един войник от 6то поделение при нахлуването в Чехословакия правят фото снимки, като замислят след това да заминат на Запад и да ги предадат(?) там. Но са арестувани. Костов е осъден на 12 години от военен съд. Присъдата изтърпява в Старозагорския затвор. През 1974 г. Костов е прокурорски свидетел по делото на поета и журналист Георги Заркин, който през 1975 г. беше осъден на 9 години, като последовател на Горуня. И така Заркин получи вътрешна присъда 8 години и по-късно беше убит в Пазарджишкия затвор, а Костов беше освободен от затвора есента на 1974 г., като беше излежал шест години от 12 годишната си присъда. По-късно емигрира във Франция. Работил с Ценко Барев в редакцията на списание „Бъдеще”. За разбиване на каса в парижкото метро Костов е осъден. След излизането си от затвора се установява във Виена, където престоява малко и се завръща в България през лятото на 1981 г. По сведения от вътрешността сега се готви да оглави ДЗПЧ във Варненска област. Това е, но пък сме си го разказали.

(от. Ив. Бонев, свещеник в Кърджали, член на КЗРП, края на м. юли 1989 г., ролка № 108)

Декларация на НДЗПЧ (чете о. Димитър Амбарев)

Р. Узунова: Ето, включих… Малко по-високо… Започнете отначало…

о. Дим. Амбарев: Декларация на НДЗПЧ в България: Въз основа от проведено Национално съвещание на 14 юли 1989 г. в гр. Пловдив на областните пълномощници на Дружеството, и въз основа на т. 2 и 3 от изготвения за случая Протокол № 1 се взе следното Решение, което декларираме пред средствата за масова информация в страната и извън нея. Общото мнение на Ръководството и съвещанието на областните и районните пълномощници реши свикването на Обща национална конференция. За случая е избран денят на християнския празник Преображение Господне, 6 август 1989 г. В стремежа си към преустройство и демократизация, този ден носи символичността на усилията ни с добра воля да подпомогнем и преодолеем пречките на извършващите се в страната социални и стопански промени. За място на Конференцията единодушно бе прието тя да се извърши в с. Устина, отстоящо от гр. Пловдив на 20 км между градовете Перущица и Кричим. Тя ще се извърши в храма на светите апостоли братята Кирил и Методий – покровители на славянството из цяла Европа, където е свещенослужител генералният пълномощник на Дружеството, о. Димитър Амбарев. Конференцията ще започне веднага след отслужване на светата Божествена литургия в 10.00 ч. местно време. Конференцията се свиква за да реши въпроси от общонационален и дружествен характер. Взе се решение за случая да бъдат уведомени органите на властта и силите за сигурност. Генералният пълномощник на Дружеството, о. Д.Амбарев е натоварен от същото да се отнесе с официално писмо до Министъра на вътрешните работи с молба той да разреши провеждането на насрочената Конференция. Подчертавайки своята добронамереност и лоялност към властта и нейните органи, областните ръководства ще помолят Министъра, при положителен отговор от негова страна, да изпрати свои наблюдатели за провеждане на Конференцията. Ако се получи отказ от тази най-висока инстанция, то Независимото дружество ... не губи нищо освен време. То е убедено, че времето през Утрешния ден ще е по-ведро и не губи надежда за бъдните дни, с които разполага единствено нашият Небесен Отец. На Дружеството генерален пълномощник, о. Д.Амбарев

(18.07.1989 г., ролка № 147)

2. Русенски комитет и Клуб за подкрепа на гласността и преустройството

А) Интервюта по повод реч на Т. Живков на среща с избрани представители на хуманитарната интелигенция – 20 - 21.02.1989 г.

Добавки към публикувания текст на речта

Мъжки глас: Понеже нямах възможност да правя записки и по памет съм ги правил, така че, може би ще трябва да ги сверите евентуално с други сведения.

Р. Узунова: Вие, … какъв сте?

Мъжки глас: Аз съм научен работник ...

Р.Узунова: Името Ви? Ако искате...

Мъжки глас: Предпочитам за момента да не го казвам. Но достоверността на сведенията Вие може да проверите. Става дума, аз днеска сверих във вестниците това, което го има и само неща, които ги няма…

Р.Узунова: Които липсват във вестниците, а той ги е казал.

Мъжки глас: Най-напред това, което съм записал: “Никога не е имало такава дирижирана кампания срещу България. Много по-голяма от Римската. Искам да кажа няколко думи и за тези, които говорят срещу народа си на Запад. Става дума за т. нар. “дисиденти”. Един от тях, който сега е в ръководството на Клуба, който в култовото време погроми интелигенцията – аз за това имам документи.” Доколкото разбирам, става дума за Христо Радевски. „Един разправял пред Митеран, “корупция в България, корупция” – може би става дума за Радой. „Я да го видим, казах аз, и какво да го видим – само преди месец е взел 17000 лв.” ... За националния въпрос: „Западът засега се опитва по два начина да действа. Първо: ни натиска чрез… за Възродителния процес и някои, особено от Дружеството, се опитват да ги защитават, тези хора. А тези от Дружеството за правата на човека – те са съдени, криминални” и т.н. Струва ми се, че за Едуард Генов става дума. „А другото, като събуждат сред разни недоволни, такива, недоволство и т.н. Когато Еврен дойде през 1982 г. в България, той каза “Хайде да ги спрем тези изселвания, още 600 души и край.” Върна се в Турция и прати списък на 3 500 души! Може ли едно да се говори, друго да се прави? Сега в Пакистан,…” - не разбрах точно това, мисля, че Пакистан беше, „казва, че ще ги вземе всичките милион и половина души! По този въпрос няма да отстъпим – те са си българи и това е.” По Македонския въпрос: „Тоя въпрос трябва да го махнем! Оня ден идва един югославски другар,…” - не знам, за Орландич ли ставаше дума, „и ми вика, “Друже, друже”. Ама първо трябва да го решим! Абе, писна ми! Нека дойдат, от които искате страни наблюдатели, ако ги признаят за македонци - харизваме ви ги.” За преустройството: “Ние преди години ги нямахме тези разбирания; опитвахме се туй-онуй да правим, но едно про/.../ в Съюза ни отвори очите за всичко. Трябва да си признаем, че социализмът е недоносче…”

Р.Узунова: Тодор Живков казал това?!

Мъжки глас: Да. „Трябва да си признаем, че социализмът е недоносче – появи се не където трябва и не както трябва. Ама от него трябва да израсне юнак – ние вярваме в него. И затова трябва да усвоим целия световен опит.” Това са, по-така...

Р.Узунова: А това са редактираните неща, които после не излязоха в печата, така ли?

Мъжки глас: Да. Освен това, що се отнася до Добрин Спасов – Добрин Спасов, Вие го четохте вероятно това, което излезе. Той официално не е считал, че ще го пуснат, че е било дирижирано, но след това, като са му дали думата и той, нали, се е изказал, Вие видяхте това, което беше там… „ Аз бях, за мене говореха, че съм бил ревизионист, но сега искам да се види, че съм с партията.” – това е… Добрин Спасов. А Веселин Йосифов, той за Вас е говорил…

Р.Узунова: И какво?

Мъжки глас: Ами, малко ми е неудобно, но ...

Р.Узунова: Нищо, кажете ми го, аз съм свикнала.

Мъжки глас: Да. „Един грях ще ви изповядам за тая отрепка, при която се изповядват ония от Клуба – нея я бяха съдили, ама аз и други се разтичахме, и я изкарахме от затвора…”

Р. Узунова: Боже!

Мъжки глас: „…и като излезе, дойде в кабинета ми със 101 карамфила, и неудобно ми е да кажа, целуна ме на такова място, че ми изцапа ризата с червило.”

Р. Узунова: /…/ак!.. Както и да е… (казаното е в шепот и като през сълзи)

Мъжки глас: …Просто… Любомир Левчев, нали, с много похвали по адрес на доклада, но важното е, че заключава, че трябва да се намери компромис между властта и Клуба. Това е по този въпрос. Моето впечатление от това, което чух, е, че специално за националния въпрос, това е нещо като селско мислене: дотука е нашият синур - това, което е вътре, ще го стискаме, това което е отвън – не ни интересува, даже и да са българи; но тези тука, зорлем ще ги държим… българите! Що се отнася до Клуба, смисълът беше: и да си мълчат, пак ще ги изкараме родоотстъпници, просто това е необходимост.

Р.Узунова: За Клуба или за Дружеството?

Мъжки глас: За Дружеството, за Дружеството – грешно се изразих. Просто режимът има нужда да са такива, и тактиката на Клуба…, нали, с добро, със замълчаване,… просто се получава така, че те това го правят с най-добри намерения, но задължително трябва да ги изкарат родоотстъпници, за да се оправдаят всички тези мерки… Това е специално по този въпрос. Аз, ако имам някакви подобни интересни сведения, ще Ви потърся по същия начин. Понеже този телефон не е мой...

Р.Узунова: Да, да, да – хвърлям го в кошчето – телефонът повече не ме интересува...

Мъжки глас: Но аз ще намеря начин. Дано, надявам се, че по някакъв начин съм допринесъл...

Р.Узунова: О, голяма, голяма полза. Благодаря Ви много. (…)

Мъжки глас: Що се отнася до първите сведения, грижливо - нали - може да ги сверите, предполагам, че и други ще ви...

Р.Узунова: Това са цензурираните, да, неща от доклада ...

Мъжки глас: Що се отнася…, по- е любопитен изразът „недоносчето” - той може да се вплете... Пожелавам Ви всичко най-хубаво.

Р. Узунова: Да, благодаря ви много.

(Говорещият се представя като специалист по националния въпрос. Част от интервю, направено по негова инициатива. 22.02.1989 г., ролка № 313)

„Педагогическа поема”, фейлетон от (Волен Сидеров)

Р. Леви: Другарят Т. Живков обича писателите, и с право – те са умни и симпатични. Да се разговаря с тях е удоволствие; имат горещи сърца и хладни ръце, но винаги си остават едни големи деца – нуждаят се от „татко”. Др. Т. Живков ги събира често около себе си – един ще погали, друг ще щипне по бузката, трети ще плесне – така е, не може иначе – възпитание е, тънка работа е. През шейсет и някоя година, др. Т. Живков, като оглеждаше доволен грейналите писателски лица, строени пред него, рече, „В България дисиденти няма”. Тежка топлина се разля в горещите писателски сърца, топлина и умиление. От цялото социалистическо семейство само у нас няма дисиденти. И братята германци, и братята поляци, и братята унгарци, и братята чехи вече бяха направили по някоя беля, та се наложи да си дърпаме ушите. Но братята българи се оказаха най-добри деца – 8 милиона братя, и нито едно дисидентче! Мило е, хубаво е! И на кого е заслугата да имаме такива послушни деца? На „татко”; „татко” знае на кого шамарче да удари, на кого бонбонче да даде... и децата обичат „татко”, винаги го канят в своя морски лагер през лятото и там един през друг му пеят песнички и му рецитират стихчета край лагерния огън; изповядват му своята любов и признателност. Но вярно е казал народът: „От деца и от куче благодарност не чакай.” Другарят Тодор Живков затова и обича народа, че от него все мъдра дума ще чуеш. И народът обича др.Т. Живков, защото често цитира неговите мъдрости. А защо наглежда „татко” така често своите деца – писателчета? Защото дисиденти сред циганите от Факултето няма. /Циганите от Факултето – тука един квартал има, дето живеят цигани, Факултето/ Те се въдят сред тия дечица, дето четат книжки, пък се интересуват от история, пък някои от тях дори мислят. Как да е!... Но доскоро слушаха децата – като един заклеймяваха всеки мръсник и клеветник, изплувал от нездрави води. Имаше един „мръсник и клеветник” от бивш съветски произход на име Солженицин, номер 6513. Като един го заклеймиха послушните, добри деца от писателското Съюзче, без да им трепне окото от продажната Нобелова награда, която му бяха дали враговете с вражеска цел. Как да не им се радваш на такива дечица! Идва ти да ги погалиш по очилатите, оплешивяващи главици! Но вярно е казал народът: „От деца и от бяла врана благодарност на чакай!” Тия, същите дечица, дето така хубаво заклеймяваха, взеха да пишат клевети и мръсотии. Изпращат ги на деца – клеветници в „лошата махала” и те ги четат по „вражески” микрофончета. Не че нещо ще направят, но грозно е, неприятно е. Преди 20 години казахме, че нямаме деца-дисидентчета, сега излиза, че те се криели, та да се заплюят на края на жмичката. На групички нещо се събират, петицийки подписват – „демократичен социализъм” искали. Не питат „татко” си да им обясни, че ”такова нещо нема!” Една махала или е „демо.”, или е „соц.”. Но какво да ги правиш, децата си остават деца, макар и непослушни. Нейсе, запуши го... и по-лоши неща сме виждали.

Волен Сидеров.”

Р. Узунова: Така…

(В. Сидеров, журналист – фотограф, член на „Екогласност” и на Софийската група на НДЗПЧ. Текстът чете студентката Рут Леви, член на НДЗПЧ. 24.08.1989 г., ролка № 148)

Интервю с Георги Мишев

Р. Узунова: Георги Мишев? Румяна Узунова се обажда от радио „Свободна Европа”. Бих искала да разговарям с вас по един въпрос, доста сериозен въпрос. Току-що прочетох това, което беше предадено по радиото във връзка с доклада на Тодор Живков пред представители на художествено-творческата интелигенция. И там пише следното: “Едната страна на въпроса е, че в духа на Конституцията и законите на страната такива сдружения не могат да се създават, ако те не са регистрирани по съответния начин. Така е във всяка цивилизована страна.” А доколкото си спомням, този Комитет за защита на Русе, на русенското население…, бяха направени опити той да бъде регистриран?

Георги Мишев: Да, разбира се. И още чакаме отговор.

Р. Узунова: Кога подадохте и пред кои инстанции въпросните документи? И какви са тези документи за регистрация?

Г. Мишев: Най-напред, както е редът, към Районния съд.

Р. Узунова: Софийския?

Г. Мишев: Един от районните - Четвърти районен съд. Там ни отговориха доста мъгляво - че не могат да го регистрират…, някакви формални съображения. Ние не ги уважихме и подадохме апелация, така да се каже, до Градския съд.

Р. Узунова: До градския Софийски съд?

Г. Мишев: Да. И от там не дойде никакъв отговор. Ние изчакахме почти година и преди по-малко от месец подадохме оплакване до Върховния съд. Аз получих скоро обратната разписка, с която… и след това и писмо от Върховния съд, с която ми съобщават, че оплакването е прехвърлено към Министерството на Правосъдието. Така че за сега е отворена вратата и чакаме отговор.

Р. Узунова: Една година – и не получихте никакъв отговор?!

Г. Мишев: Ами почти година.

Р. Узунова: Почти година?!

Г. Мишев: Те, нещата бяха през април, през април се развиха …

Р. Узунова: И преди един месец?

Г. Мишев: Да. И ние изчаквахме доста време решението на Градския съд. Такова решение не дойде. И направихме съответно обжалване до Върховния съд. Там вече, по реда на надзора…, не знам точно подробностите… - юристите ще кажат - се извършва проверка защо Градският съд не ни отговори изобщо. Това е положението.

Р. Узунова: Личните ти надежди и впечатления оптимистични?

Г. Мишев: Ами, да се надяваме.

Р.Узунова: Благодаря, Георги Мишев.

(Г.Мишев, писател, председател на Управителния съвет на Обществения комитет за екологична защита на Русе, 21.02.1989 г., ролка № 287)

Интервю с д-р Желю Желев

Румяна Узунова: Жельо Желев? Румяна Узунова на телефона. Бих искала да поговорим за съдбата на Дискусионния клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България в светлината на последните партийни решения по този повод, в светлината на доклада на Тодор Живков на срещата с български интелектуалци. Но аз бих искала да Ви върна към една статия от миналата година във в. “Народна култура”, в която се казва…, на старши научен сътрудник Велко Вълканов, кандидат на юридическите науки,… познавате статията, нали?

Желю Желев: Да, познаваме я и даже сме я обсъждали тая статия.

Р. Узунова: В Клуба?

Ж. Желев: Така, в приятелски кръгове, хора от Клуба, тъй като тя директно засягаше съдбата на Клуба, на Русенския комитет...

Р. Узунова: Е, искам само един цитат да Ви прочета, за да насочим разговора нататък. В тази статия, която започва с цитат от Тодор Живков във връзка със самодейните сдружения, че въпросът със самодейните сдружения придобива голямо значение, се казва: “Не е необходимо изписването, регистрирането на организацията при някакъв държавен орган. Само ако поиска да придобие качеството на юридическо лице, само тогава обществената организация трябва да бъде изписана в регистъра на съответния районен съд.” На тази тема, тъй като във вашия учредителен документ беше писано, че вие нямате намерение да се регистрирате, в тази светлина какво е вашето мнение и какъв е законът.

Ж. Желев: Конституцията, чл.52 ни дава правото ние да основем организация, политически организации, буквално така е казано: “Гражданите на Народна република България имат правото да основават свои политически организации, стига да не проповядват война, фашизъм, човеконенавистничество…”, точно не си спомням ограниченията, следователно тоя 52 член на нас ни дава пълното право да създадем един клуб, който естествено е също политически, тъй като иска да се занимава, иска да дискутира политически проблеми, в тоя смисъл. Друго някакво ограничение в съществуващите закони, които са призвани да конкретизират отделните членове на Конституцията, няма. Единственото, което ни засяга, това е в Законът за лицата и семейството, чл.134, който гласи, че „ако даденото сдружение, този тип образование, иска да придобие статута на юридическо лице, трябва да се регистрира при съответния съд.” От което следва, че ако то не иска да стане юридическо лице, ако такъв юридически статут не му е необходим, то няма защо и да се регистрира. Точно на тая основа съществува и нашият Клуб. И когато ни викаха, така при първите сблъсквания с прокуратурата и ни внушаваха, че ние съществуваме незаконно, че няма юридическа основа нашият Клуб и прочие, ние им обръщахме внимание на Конституцията. Тогава те се позоваваха на тоя член. Ние проучихме добре този член и след туй ний го използвахме като доказахме, че този член не им дава никакво основание, тъй като той не изисква от Клуба да се регистрира, освен ако… ако членовете на Клуба един ден по едни или други съображения не решат, че трябва да придобият статута на юридическо лице.

Р. Узунова: Вие нямате това намерение?

Ж. Желев: Засега нямаме такова намерение. Просто не е необходимо. Не е необходимо, защото ние с финанси не боравим, нямаме такъв тип организация, която да си поставя някакви особени цели и задачи, които да се домогват до власт, до нещо от тоя род. Следователно и самата организация, която е нарочно много лабилна, много гъвкава, много пластична, защото тя си поставя за цел само да организира обсъждането на тия 6 основни групи от проблеми, които са фиксирани в нашата Декларация. Разбира се, за туй също е нужна някаква степен на организираност, но не такава строга, не с дисциплина, която задължава членовете на Клуба непременно да се подчиняват на ръководството, да изпълняват неговите предписания, да кажем през определен период да има събирания и прочие, няма такова нещо. Ние сме много по-свободна, демократична формация, която е точно организационно съобразена със задачите, които си поставя.

Р. Узунова: Но дейността на Клуба всъщност е парализирана. Вие освен тази спонтанна акция на солидарност за съдбата на Петър Манолов, всъщност Вие не си водите дейността точка по точка така, както е писано в учредителната Декларация. Провели ли сте някакви дискусии, правили ли сте някакви доклади?

Ж.Желев: Да, действително дискусии още не сме правили, тъй като все още се надяваме, че ще получим разрешение за зала. Не щем да правим нелегално или полулегално събиране, което бихме могли да направим, но не е въпроса в това. Ние искаме, както ни позволява Конституцията, на напълно законни начала с предварително обявяване на сбирката да кажем 10 дни, както го изисква законът, да разгласим къде, в колко часа, на каква тема, при какви докладчици ще се обсъждат дадени проблеми. Така че очакваме все пак, смятаме, че здравият разум в края на краищата ще надделее, защото тя е абсурдна история.

Р. Узунова: Наистина, кафкиянска.

Ж. Желев: Когато става дума за една зала, не за нещо друго, за една зала,… ние нищо друго не искаме от официалните власти.

Р. Узунова: А как се обяснявате това странно враждебно отношение към един Клуб, който иска да подпомага един процес, който официално се прокламира.

Ж. Желев: Те имат подозрението, че зад това, което е официално прокламирано в програмната декларация на Клуба, зад това се крие някаква друга дейност, някаква…, нещо нелегално, нещо антипартийно, нещо антидържавно, между впрочем това на събрания се е казвало много пъти в информации, които са пускани от общинските комитети и от Секретариата имаше един последен материал, който се разпространяваше по такива закрити събрания, че ние се домогваме до политическата власт и че Клубът всъщност е една прикрита форма на бъдеща политическа партия, която постепенно се домогва до все по-голямо разширяване и до завладяване на позиции. Което е и абсурдно също, тъй като един клуб, който се състои от интелектуалци, естествено не може да си поставя тоя род политически задачи, още повече пък политическата корист. Кой интелектуалец би тръгнал да си зареже интелектуалната дейност, своята професия, която му дава такава широка възможност за личностна реализация, за да тръгне да се занимава с..., да прави политическа кариера, която при всичките други предимства – привилегии, власт, пари не може никога да предложи такава широка възможност за личностна творческа реализация.

Р. Узунова: Да, да.

Ж.. Желев: Става въпрос за ценности. Хора, които са искали да търсят такава реализация, още в по-ранна възраст са се ориентирали към апарата, към тия коридори на властта, където може да се прави кариера. А хората, които си имат призвание да се занимават с интелектуална дейност, те просто са останали или в научно-изследователския институт, или в някой творчески съюз, или в някой театър и прочие.

Р. Узунова: А мислите ли, че днешното събитие, днешната среща с интелектуалците ще помогне за по-бързото решаване на въпроса?

Ж. Желев: Ами, дано, да се надяваме, че ще стане нещо подобно, макар че има някои текстове, които не дават голямо основание да бъдем оптимисти в това отношение. От друга страна, обаче, аз, все пак…, моят оптимизъм се опира на това, че цялата тази политика е абсолютно безперспективна, в България тия дружества ще растат, те ще никнат едно след друго, това е неизбежно.

Р. Узунова: И все повече и повече сведения имаме за различни по характер дружества да се образуват в България.

Ж. Желев: Различни дружества и професионални такива независими, и за различни родове интелектуална дейност и прочие. Тези неща не могат да се елиминират, не може да се занимава апаратът с репресии срещу тях, защото фактически ще се открие много широк фронт, ще стане открит фронт между интелигенцията и партийната бюрокрация, която е фактически на дъното на репресивните мерки.

Р. Узунова: А в Съветския съюз те никнат като гъби тия неформални сдружения. Просто не могат вече да се преброят, да.

Ж. Желев: По последни данни на “Правда”, мисля, че беше от 10.2. вече има над 60 хиляди, над 60 хиляди неформални образования, плюс 100 – 100 и няколко рок-групи и прочие… Така че цялата тази политика, която досега се води срещу неформалните образования у нас е дълбоко анахронична, тя просто не е вързана нито със събитията, които стават в Съветския съюз, нито в по-развитите страни в Източна Европа, нито с това, което става между Изтока и Запада, в смисъл на разведряване, на все по-голямо сближаване, на отваряне на границите за движение на хора, на информации, на идеи и прочие.

Р. Узунова: И тъкмо този анахронизъм на политиката, Желю Желев, Ви кара да мислите, че ще се преодолее...?

Ж. Желев: Аз все пак смятам, че ще се намерят хора, които така или иначе да разберат, че другото е наистина безперспективно, защото ако се продължава със… така демагогски да се говори едно, а да продължава репресивната политика срещу тези образования,… репресията е като тресавище: колкото повече навлизаш, повече затъваш и крайната перспектива е и ти да минеш под повърхността на нещата. Никой досега не е успявал, не се е прославял с репресивни мерки срещу интелигенцията по редица понятни причини.

Р. Узунова: Да, да. Благодаря Ви много. Надявам се, че здравият разум ще надделее.

Ж. Желев: Е, всички се надяваме на това. Ето, както в случая с Петър Манолов. Въпреки цялото затягане, в края на краищата намериха се хора, които решиха правилно въпроса, просто надделя здравият разум, за което ние си казахме, така, си отдъхнахме и казахме: Е, слава богу, все пак има надежда, че здравият разум може в критичния момент винаги да надделее и че в този случай, както и в други подобни случаи, ще направят адекватни изводи, просто една по-съответна, по-адекватна политика спрямо интелигенцията и спрямо нейните стремежи да участва самостоятелно, самодейно, със своята енергия, със своите виждания, не в установените от десетилетия канали, които са омръзнали на всички и които всички знаем, включително и хората от апарата, че са стерилни, че те не могат вече да раждат идеи, така...амбиция, енергия, търсения, стремежи.

Р. Узунова: Ами мога да кажа само, амин, дай боже!

Ж. Желев: Същото ще кажа и аз.

Р. Узунова: Добре. Благодаря Ви много. Дочуване!

(ст.н.с. д-р Ж. Желев, философ, член на ръководството на Клуба за покрепа на гласността и преустройството, 21.02.1989 г., ролка № 180

Интервю с Георги Величков

Р.Узунова: Георги Величков? Румяна Узунова е на телефона, от радио „Свободна Европа”. Георги, ти си писател по призвание, но си юрист по образование. И затова с тебе бих искала да обсъдим юридическата страна на някои проблеми. Прочетох доклада на Тодор Живков пред избрани представители от българската художествено-творческата интелигенция и там ми направи впечатление следната постановка: че формалната страна на въпроса била, че в духа на Конституцията и законите на страната такива сдружения - имат се предвид, разбира се, независимите сдружения, каквото е и Дискусионният клуб - не могат да се създават, ако те не са регистрирани по съответния начин. А още във вашия учредителен документ се казваше, че вие не искате да се регистрирате. Каква е правната страна на въпроса?

Георги Величков: Ами, аз наистина съм юрист. Искам да направя уговорката в началото, че не се занимавам с правото от доста време и може би това, което ще кажа, няма да бъде съвсем точно. Но и поради този въпрос, който вече от три месеца ни тормози, тази регистрация на Клуба, аз прерових отново законите на България и мога да кажа, че в момента в нашето законодателство няма нито един закон, който да изисква регистриране на такова сдружение като нашето. Ние сме декларирали още в нашата Декларация: ние сме дискусионен клуб, който няма нужда от никакви такива регистрации, за да съществува. Ние желаем да помагаме на едно преустройството в България и затова тази регистрация, за която отново се напомня и в доклада на др. Т. Живков, просто не е задължителна, разбираш ли?!

Р. Узунова: Да. Как си обясняваш тогава това враждебно отношение към вас, към Дискусионния клуб? И как си обясняваш конфискацията на архивите, на материалите на Дискусионния клуб – те комай още не са върнати?!

Г. Величков: Не са върнати. Ами виж: на 3 ноември 1988 г. в аулата на Софийския университет осемдесетина наивни романтици създадохме Дискусионния клуб с надеждата, вярата и радостта, че можем да помогнем нещо на България. И се надявахме, че тази наша проява веднага ще бъде приета и ще ни бъде помогнато да направим нещо. 3 месеца срещу нас има само враждебност, само недоверие, само гонение: наши колеги ги изключиха от Партията, наши колеги ги мъмриха, наши колеги ги уволняват. И за тези три месеца фактически нашият Клуб не можа да развие никаква дейност. Аз мисля, че нашият Клуб въпреки всичко изигра своята роля. Естествено не той, а отношението към него показа, че в България не само че няма преустройство, ами и няма желание за истинско преустройство; че красивите думи са само красиви думи. Когато се стигна до действия, тогава всичко става мъртвило и остава само на книга. Тъй че в този смисъл нашият Клуб изигра все пак някаква роля и макар че аз по принцип съм песимист, все още се надявам, че ще се намерят умни хора, които могат да разберат нашите най-добри желания и намерения, които все още могат да ни подадат ръка и да започнем да работим за едно преустройството в България. Но тези мои надежди, тези мои… някаква вяра, все повече намаляват. И искам да кажа, че последната реч на другаря Тодор Живков с нищо не ме кара да вярвам, че нещата ще се подобрят…

Р.Узунова: А как тълкуваш думите на Любомир Левчев, че „е настъпило време разделно и че който иска, да си отива”?

Г. Величков: Ами виж какво, Любомир Левчев е и поет. Не съм се замислял върху тези думи досега. Това е сигурно някаква метафора, която лично на мен… сега просто не мога да я обясня, разбираш ли?!

Р. Узунова: Да, добре. Разбира се. Как преценяваш сегашната и тази, бъдещата дейност, в близко бъдеще на Клуба при сегашните условия, и след последната среща на високо равнище, така да се каже, с представители на българската интелигенция? И как преценяваш избора на хората, които да участват в тази среща?

Г. Величков: В сегашния момент Клубът не действа, защото просто няма възможност да осъществява своята главна задача. А главната задача на Клуба, както знаете, е да се събираме на дискусионни срещи, да обсъждаме наболели въпроси от нашия обществен и политически живот. Това не значи, че ние не правим постъпки да започнем тази дейност, но засега нямаме отговор от където и да е. Отправяли сме писма до много… до Университета, до Съюза на българските писатели, до различни места да ни се даде салон, осигурили сме лектор за първата среща, но отникъде нямаме никакъв отговор по въпроса. Единствено, пак повтарям, единствено ми е надеждата, че ще надделее разума, че ще разберат нашите добри намерения, че ще поемат протегнатата ни ръка и ще се оправи по някакъв начин въпросът. След като ние имаме за задача единствено да разискваме проблемите на нашето преустройство и по този начин да го подкрепяме и да го продължаваме. Последната среща, за съжаление, ме кара да мисля, че това време още не е настъпило и не знам кога ще настъпи просто. Докладът на др. Тодор Живков беше пълен с много приятни и с много хубави думи, явно е писан от умен човек, но те не ми казваха нищо ново – поне за нашия Клуб да бъде нещо успокоително и подтикващо.

Р. Узунова: А интересът към Дискусионния клуб от страна на интелектуалците увеличава ли се или постихва?

Г. Величков: Интересът на интелектуалците към нашия Клуб расте, все повече и повече хора се присъединяват към него, доста молби са се натрупали. Някои хора, които са подали своите молби, още не можем да ги приемем. Но все повече и повече хора разбират целите и законността на нашия Клуб и се стремят към него, защото разбират че това е единствения път към някаква демократизация на България. Защото и в доклада на Тодор Живков се говореше за диалог, а диалогът става между две страни… Засега диалог няма. На нас не се позволява да говорим. Говорят само официалните представители…

Р. Узунова: На мен ми направи впечатление, че съставът, които присъства на срещата, е така да се каже, началнически състав?

Г. Величков: Ами, както винаги. Винаги е било така и сега си е така.

Р. Узунова: А не на един по-широк кръг, да се чуят повече мнения, по-различни неща?

Г. Величков: Така си е било винаги. Просто това е една практика, която също трябва да се изживее и според мене, тя все пак ще се изживее така или иначе.

Р. Узунова: Крайно време е Халифът-щърк да тръгне сред народа и да чуе какво той говори? Нали мотото беше: „Повече сред народа, по-близо до народа!”? В случая вие сте народа, вие, интелигенцията е народа, част от него?

Г. Величков: Аз не съм обладан от мисълта, че и ние сме народа, разбира се. Но просто да речем, ние сме хора, които могат да кажат едно друго мнение и да влязат в един положителен, в един убедителен диалог. А това като начало също не е малко!

Р. Узунова: Да, благодаря много за отзивчивостта да водим този разговор.

Г. Величков: И аз ти благодаря. Искам за последното да ти кажа, и това за мене е, така да се каже, също важно. Давам това интервю с единствената и истинската мисъл, че отново искам да помогна, че отново искам да се обърна към хората, които тук не ме слушат, просто към които тук не мога да се обърна, разбираш ли?! Не ми е приятно, че говоря чрез Вас към България; искам да разговарям с България по друг начин - лице в лице, но нямам как и затова говоря така…

Р. Узунова: Разбирам напълно. И тази част от интервюто в никой случай няма да бъде пропусната…

Г. Величков: Моля те да го излъчиш така, както говорих.

Р. Узунова: Разбира се, Георги.

Г. Величков: Не се отричам от нито една дума, която съм казал и ще поддържам тази линия поне докато съм жив и здрав.

Р. Узунова: Да, разбирам ви напълно. Само ще изслушам интервюто - страх ме е, че на някои места страшно много пукаше. Ще ми разрешиш ли, ако някъде съвсем не се чува - аз твоя глас, разбира се, ще пусна, но ако някъде съвсем не се чува, да прекъсна и да разкажа… не, не да разкажа, а да цитирам дословно какво е…, за да се чуе гласът ти? Вярваш ми, че в никой случай не бих злоупотребила, нали?!

Г. Величков: Разбира се.

Р. Узунова: Добре, добре, Гошо, довиждане, всичко хубаво!

Г. Величков: Всичко хубаво!

Р.Узунова: На Евгения много поздрави и на всички приятели!

Г.Величков: Благодаря , благодаря!

Р. Узунова: Дочуване, дочуване.

(Г. Величков, писател, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, 23.02.1989 г., ролка № 269)

Интервю с Копринка Червенкова

Р. Узунова: Копринка Червенкова? Румяна Узунова на телефона. Добър ден. Отдавна те търся, Копринка, и все не мога да те намеря. Най-после, не беше в София или?

Копринка Червенкова: Аз няколко дни пътувах така из страната, имах нужда от смяна на обстановка и днеска сутринта се прибрах.

Р. Узунова: Да. И навреме съм те намерила. Бих искала да се върнем на въпроса за Дискусионния клуб. На въпроса за това, че не особено приятелски беше посрещнат. Но най-напред бих искала да ти задам следния въпрос: В последните документи, тоест в речта на Тодор Живков пред творческата интелигенция се казва, че „задължително условие е за едно независимо сдружение да се регистрира”, а до колкото си спомням във вашия пръв документ вие бяхте казали, че не искате да направите регистрация официална… Какви, мислиш, че са били причините и възнамерявате ли сега да правите нещо в тази насока?

К.Червенкова: Аз самата едва днеска сутринта видях вестника и успях да се запозная с последния документ, който е прочетен вчера. В случая ми се струва, че е много важно все пак да се направи разграничение между сдружение и клуб. Защото Клуба, като една свободна, такава… организирана формация няма нужда от каквато и да била регистрация и това беше първоначалното ни съображение да не търсим регистрация. Защото това е една много подвижна формация, която не се ангажира с юридически стойности - и аз мисля, че и оттук нататък този Клуб просто няма нужда от регистрация, защото самата Конституция позволява той да не бъде регистриран. Това не е сдружение с каквато и да била цел, това е един дискусионен клуб, който просто има за цел да повдига проблеми, да ги фиксира, да помага на хората, които трябва да ги решават, да предлага дори алтернативни решения, а пък вече алтернативните решения, тези, на които са предложени, имат право да ги приемат или да не ги приемат. Важното е, че все пак тука се предлага някаква „мозъчна атака” до толкова, до колкото българската интелигенция или по-точно членовете на този Клуб могат да я предоставят. И аз все още не мога да разбера защо беше това толкова страшно даже вече отношение към Клуба. За мен просто това е една огромна енигма и много се надявам времето тепърва да я разясни и разгадае.

Р. Узунова: Нека тогава да се върнем към началото. Как всъщност възникна тази идея за създаването на този независим Клуб за подкрепа на гласността и преустройството?

К. Червенкова: Ами всъщност специално до мен информацията стигна от мой приятели, които ми казаха, че са решили да направят един дискусионен Клуб, който да е съвсем в руслото на новото време и които по този начин смятат, че по друг, неорганизирания, небюрократичния път биха могли по някакъв начин да помогнат да се решават по-бързо проблемите, които поставя преустройството… И така най-спонтанно… Къде точно се е родила идеята не съм и попитала, защото не съм допускала, че ще ме подлагат на разпити, както се случи впоследствие, но от там нататък аз спрях и да се интересувам, защото започна да прилича на милиционерско следствие, а не на диалог между, да кажем, общинския партиен комитет, с който аз в продължение на два месеца си общувах … и мен самата. Това не е атмосферата, в която наистина може да се провежда диалога. Просто спонтанността и добрите намерения впоследствие бяха покрити с толкова много храчки и плюнки отстрани, че така създадоха ужасно огорчение в душата на всички нас, които участвахме в този Клуб.

Р. Узунова: И така, когато вие се събрахте в Университета, на своето първо събрание, всичко изглеждаше много добро, много хубаво, много перспективно, така ли?

К. Червенкова: Ами да, разбира се. Тука аз не мисля, че някому е минало през ума, че ще се случи това, което се случи впоследствие. Ние вътрешно не бяхме готови на такова отношение.

Р. Узунова: И с две думи, набързо, как действително протекоха събитията след туй?

К. Червенкова: Ами след това започнаха… Така, специално по отношение на мен, безкрайни разговори на общинско равнище с първи секретари и с разни други секретари от общината, към която беше моята партийна организация, тоест тя продължава да бъде към тази община. След това вече на тези сбирки започна да се появява представител на Градския комитет. Тонът започна да става много груб, докато се стигне в последна сметка до едно заседание на Бюрото на Общинския комитет на Партията, на което аз бях поканена да отида и което беше всъщност моето изключване. То беше предварително подготвено. До такава степен не се криеше фарсовият момент, че хората, които ме изключваха от Партията, преди да влязат в заседателната зала, в която бях поканена и аз в 5 часа, бяха събрани в кабинета на общинския секретар и там получаваха инструкции как да се държат. Вътре имаше, по време на целия този ритуал - аз по друг начин не мога го нарека, то беше като някакво ритуално действо, зле режисирано между другото, доста със самодеен привкус, имаше подредени изказвания, те бяха точно четири души, които трябваше по различен начин да атакуват дейността на Клуба. Абсолютно не същностно да я атакуват… и хора, които се правеха, че искат да разговарят с мен, но те всъщност произнасяха монолози. Те бяха като едни навити латерни, на които се натиска копчето. Те си казват думичките до края и на това, на което аз отговарям, те не реагират въобще. Защото ето сега те хубаво са се показали като отличници пред представителя, който там следи как се държат.

Р. Узунова: А тебе изслушаха ли те? Твоята позиция?

К. Червенкова: Мен ме изслушаха, но не ме чуха. Просто това беше чисто формално изслушване, което беше протоколирано. Но аз, разбира се, никога няма да получа този протокол. Защото в него имаше и срамни неща от изказалите се там.

Р. Узунова: Защо мислиш, все пак всички ви изключиха от Партията? Защо мислиш, подбраха между тези, които изключиха, и теб?

К. Червенкова: Аз тука имам една моя лична хипотеза, не знам доколко би могла да стои сериозно, но така, наблюдавайки как се развиха събитията, ми се струва, че тука играеше закона на пагона. Т.е. на високия пагон му се режат нашивки, а ниският пагон се отрязва целия. Както беше случая и при мен.

Р. Узунова: Да. Кажи ми нещо и за „Народна култура”. Защото гледам, че цялата му редколегия е сменена?

К. Червенкова: Ами аз вече не съм в "Народна култура", както знаеш.

Р. Узунова: В смисъл, какви са тенденциите за тези смени? Теб те уволниха от "Народна култура"?

К. Червенкова: Ами, уволниха. Мен ме съкратиха. Единствено мен съкратиха.

Р. Узунова: Съкратиха или те уволниха? Това, разбира се, е повод търсен.

К. Червенкова: Разбира се, това е един формален повод. Те… в началото на януари новият главен редактор ме извика...

Р. Узунова: Григор Чернев? Ти дълги години си работила с него?

К. Червенкова: Григор Чернев. Аз съм работила много отдавна. Когато той беше заместник главен редактор и…

Р. Узунова: И аз като бях, мисля, че той беше заместник главен редактор…

К. Червенкова: Да. Той беше заместник главен редактор. След това напусна и сега отново се върна като главен редактор. Но вече с друго самочувствие и със съвсем други задачи. Той ме извика веднага след Нова година, за да ми съобщи, че ние двамата с него, видите ли, се намираме от двете страни на барикадата. Само че не мога да разбера кой я издигна тая барикада! И че най-хубаво би било за мен да си подам оставката. Аз след това му обясних, че нямам никакво чувство за вина, че не съм постъпила срещу съвестта си, че всичко, което съм правила, съм го правила в името на… дето се вика, една истинска и реалистична кауза. Той тогава ми каза, че ще трябва да ме уволни и аз в продължение на един месец чаках да бъда уволнена, но изглежда, те разбраха, че Кодексът на труда малко трудно ще им позволи да ме уволнят. Би трябвало наново да ме преатестират, а аз съвсем наскоро бях атестирана, когато се променяха заплатите във вестника. Атестацията ми беше много добра и просто беше нелогично вътре в четири месеца работата на тоя човек така категорично да се промени!... За това там цял мозъчен тръст, изглежда, мислеше и не без помощта на Григор Чернев измислиха, че щатът във вестника трябва да бъде съкратен, и трябва да бъде съкратен точно с толкова, че да захапе една жива бройка, тоест моята. Там има и формулировка, че трябва да бъде съкратен не редактор, а завеждащ отдел. Каквато съм аз, примерно. И не какъв да е завеждащ отдел, а завеждащ отдел, чиято дейност дублира издание на Комитета за култура. Въобще някаква фльонга беше намислена безумна, само дето не бяха посочени инициалите на човека… Но, между другото, никой не криеше, че това е съвсем формално. Дори се каза, че от мене е свалено политическото доверие, защото аз съм изключена от Партията. /Нали, сигурно отново момента за барикадата излиза тука/… И аз от 3 февруари вече не съм на работа. А какво се случва във вестника в момента аз малко трудно мога да преценя, виждам това, което излиза. Виждам, че много от текстовете, които аз, докато бях там, се предлагаха, бяха спирани, че вече се променя тонът във вестника. Последният текст, който аз пуснах, беше един портрет на Юлия Огнянова, който също беше спрян, защото се искаха такива поправки от него, че просто нямаше смисъл да излиза текста, след като Юлия Огнянова...

Р.Узунова: А тя е член на Дискусионния клуб?

К. Червенкова: Аз не знам. Мисля, че Юлия не е член на Дискусионния клуб… Тука вече бяха личните страхове на главния редактор, който в момента седи и духа киселото мляко, предполагам.

Р. Узунова: Аз виждам доста голяма разлика в облика и гласността на вестника със смяната на главния редактор?

К. Червенкова: Страхувам се, че аз не съм човекът точно, който може да дава оценка, защото всеки ще ме заподозре в пристрастие някакво и в лични отношения. Аз и не мога да ги нямам. За това е по-добре аз да не давам оценка. Но обстоятелството, че вестникът вече четири-пет дни след излизането си се задържа по будките, мисля, говори за неговите качества.

Р. Узунова: А всъщност дейността на Клуба, с изключение на тези екстремни събития със съдбата на Петър Манолов, май е парализирана?

К. Червенкова: Ами тя е абсолютно парализирана в момента. Аз днеска чета с някаква надежда произнесената вчера реч, но напоследък толкова красиви речи прочетох, че вече не знам доколко може да се разчита на думите, които се произнасят.

Р. Узунова: Мисля, че изчерпахме горе-долу,… т.е., мисля че не сме го изчерпали, тепърва диалогът започва, но… благодаря ти много. Надявам се, че ще си дадеш изрично разрешението да бъде излъчено.

К. Червенкова: Да, разбира се. Аз няма какво да крия.

(К. Червенкова, театровед, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. 23.02.1989 г., ролка № 178)

Интервю с о.з. полк. Борис Спасов

Р. Узунова: На 24 февруари тази година, драги слушатели, се опитах да взема интервю по телефона с полковника от запаса Борис Спасов, който е член на ръководството на Дискусионния клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България и е негов член-основател.

Борис Спасов: Вижте какво, ние също бяхме изненадани, тъй като ние си поставихме съвсем благородни, така да се каже, задачи: да подпомогнем преустройството в България, да подпомогнем, или по-скоро да го ускорим…

Р. Узунова: Както виждате, такъв шум имаше по линията, че по-добре би било да се опитам да ви запозная колкото се може по-точно с нашия разговор. И така, аз се обърнах към него, казах, че се казвам Румяна Узунова, че съм от радио „Свободна Европа” и го попитах дали би искал да поговорим за сегашното състояние и за бъдещето на Дискусионния клуб – така, както го вижда той. „Ами сега, в момента, нашият Клуб е само създаден.” - каза полк. Борис Спасов. „Ние не сме провели някакво мероприятие по причина на това, че не ни се разрешава зала, където да се съберем и където да проведем обсъждане на набелязаните от нас въпроси. Но се надяваме, че след многото опити, които сме направили да ни се разреши такава зала, все от някъде ще успеем. Надяваме се, че най-сетне в нашето ръководство ще преодолеем, така да се каже, страхът от този Клуб, да бъде разрешено да проведем запланираните обсъждания.” А как си обяснявате - попитах аз, това странно враждебно отношение към един Клуб, който има искреното намерение да подпомогне процеса на преустройството? „Ами вижте какво, ние също бяхме изненадани, тъй като ние си поставихме съвсем благородни задачи: да подпомогнем преустройството, да подпомогнем или по-скоро да ускорим развитието на гласността и на демократизирането на нашето общество. Но може би нашето ръководство го изтълкува…, някъде се появиха такива слухове, че едва ли не това е една прикрита форма за борба за власт. А у нас няма такова нещо. При нас са хора интелектуалци, които преди всичко си поставят задача да помогнат на нашето ръководство за преодоляване на трудностите за демократизиране на обществото - и нищо повече.” Доколкото знам - вметнах аз, архивът и материалите на Клуба, които бяха конфискувани в апартамента на Евгения Иванова и Георги Величков, още не са върнати? „Да, не са върнати.” Водите ли преговори? „Не са върнати. И ние ще направим, сигурно ръководството на Клуба ще направи нови постъпки. Но досега не ни е отговорено защо не ни се връщат.” А как си обяснявате тези изключвания от Партията, при които и вие пострадахте - доколкото знам, и вие сте изключен? „Ами как да си ги обясня?! Аз съм един от тези, аз съм изключен от Партията. И да ви кажа право, аз не разбрах защо ме изключват. Тъй като фактически те ни извикаха в Общинския комитет, обвиниха ме в какво ли не… и чисто и просто ме изключиха, а не изслушаха моите аргументи, не можахме да спорим за тези аргументи. Останах с впечатление, че като че ли им беше наредено да ме изключат, и те ме изключиха.” А не мислите ли, че това е една остаряла практика всъщност? „Че е остаряла, остаряла е, ама какво да се прави? Всичко това, което се поде към нас, показва само на какво равнище е декларираното у нас мислене.” Все пак, - казах аз - не всички изключиха от Партията. Как си обяснявате това, че някои хора бяха изключени от Партията, а някои – не? „Ами не знаем и ние. Може би набелязаха нас. По какъв признак са ни набелязали, не зная. Аз например съм един от инициаторите и един от учредителите на Клуба – считам, че за това съм изключен. Останалите инициатори не са наказани, с изключение на Искра Панова, и Копринка Червенкова… Копринка Червенкова не беше инициатор, тя е от учредителите. Последен от нас изключиха професор /.../” За съжаление не можах да чуя името на професора. И как така режисирано, без да ви дадат обяснения? „ Ами какви обяснения?! Лично аз не мога да си обясня по какъв признак е подходено, именно ние да бъдем изключени. Някои ми се смеят, казват: ами сметнали са, че вие сте най-опасни. Аз не виждам с какво можем да бъдем опасни, че да бъдем изключени. Даже напротив, от учредителите на Клуба не по-малко от половината са членове на Партията, и ние именно си поставихме задача да подпомогнем преустройството в духа на Юлския пленум на Партията от 1987 г. Видите ли, ние подпомагаме Юлския пленум, а пък те ни изключват от Партията. Малко неразбираемо и нелогично!” Абсурдно – вметнах аз. „Получава се един абсурд, продължи Борис Спасов. Аз го изтъкнах това, когато ни изключваха. Но все едно, бях слушан, но не бях чут.” А мислите ли – попитах аз, - че последната среща на Тодор Живков с интелектуалци, с избрани представители на интелигенцията ще подпомогне процеса към взаимно разбирателство или напротив? „Ние сме слушали досега много речи, много доклади. - каза Борис Спасов. В този последен доклад има също отделно взети много добри постановки. Да се надяваме, че този път няма да имаме разминаване между думи и дела. Ако няма разминаване между думи и дела, то нашият Клуб ще почне да функционира нормално.” Мен ме безпокои, - казах аз, - една формулировка в доклада на Тодор Живков, че ако не е регистрирано едно сдружение, то не бива да функционира, не бива да действа. А доколкото пише в вашата Учредителна декларация, вие не искате да регистрирате Клуба? „Ние сме обяснили, - каза Борис Спасов, - и в нашата Програмна декларация, че не искаме регистриране. Що се отнася до това дали сме регистрирани или не сме регистрирани считам, че това не е причина да се забрани да функционира нашият Клуб. Тъй като аз съм един от учредителите на Комитета за Русе, който създадохме на 8 март миналата година, там поискахме да бъдем регистрирани, но ето, след някой друг ден наближава една година, и там не сме регистрирани. Така че не тази е причината да не се разрешава дейността на Клуба.” В такъв случай, селективно ли е отношението към такива дружества - на едно се дава право да функционира, на друго – не. Какъв е критерият? „Ами знаете какъв! Те подхождат със техни критерии и лично аз оставам с впечатление, че всяко нещо, което не е предварително замислено от нашето ръководство – те изпитват страх от него и просто не го разрешават. Аз считам, че в нашето ръководство ще се намерят хора смели, хора разумни, и ще се преодолее този страх А преодолее ли се страхът от инициативите на гражданите и бъдат разрешени те, ще окажат благотворно влияние върху развитието на нашето общество.” Благодаря ви, Борис Спасов. Тук казах на Борис Спасов, че ако евентуално качеството на интервюто не е достатъчно добро, защото доста шум имаше по линията, ще ми позволи ли той да цитирам неговите думи? Ето какво каза Борис Спасов:

Б. Спасов: Ами може. Аз не мисля, че съм казал нещо кой знае какво. Аз такова интервю бих пожелал, такъв разговор бих искал да водим с нашите средства за масова информация, с Българското радио, с в. „Работническо дело”, с Българска телевизия. Ние това желаем. И ние ще считаме, че сме постигнали нашите цели и ще започнем наистина да подпомагаме преустройството и гласността в България, когато проведем дискусията по нашите средства за масова информация. Защото вие сега сте единствените, които давате гласност на нашата програма… Можете да излъчите интервюто.

(Б. Спасов, полковник от запаса, член на ръководството на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. 24.02.1989 г., ролка № 282)

Откъс от интервю с Петко Симеонов

(…) Петко Симеонов: Освен това, ако ми позволите да кажа нещо,...

Р. Узунова: Разбира се, разбира се.

Петко Симеонов: ....което е свързано с...мястото и реакцията, която имаше във връзка с намесата на Вашата радиостанция…. Сега, аз съм член на Партията и мога да разговарям с Вас като член на Партията.

Р. Узунова: Разбира се.

П. Симеонов: Във...., аз смятам, че са минали онези времена, когато хората, с които не си съгласен, трябва да ги заглушаваш, трябва да вадиш пищов или да правиш бомби и танкове. Хората, с които не си съгласен и с които имаш някакви противоречия, са хора, с които имаш късмета, така да се каже, заедно да бъдеш на тази земя и с тях трябва да се разговаря, да се поддържа един нормален човешки диалог. Няма нищо, според мен, осъдително в това, че Вашата радиостанция пое защита на Клуба, който защитава официалната партийна линия, трябваше да го сторят нашите… да го стори Радио „София”, трябваше да го направи българската телевизия, а на мен, доколкото ми е известно, има една възбрана да се говори за Клуба и членовете на Клуба да се появяват в средствата за масова информация.

Р. Узунова: Да…

П. Симеонов: Изведнъж се оказа, че да защитя по начин, по който аз намирам за уместен, по начин, който аз намирам за важен, за съществен; да защитя официалната политика на Партията, към която принадлежа, аз трябва да се обръщам към една ..., в случая, аз не се обръщам, Вие ме включвате, аз да използвам една радиостанция, с чийто общо взето идейни позиции аз не съм съгласен.

Р. Узунова: Да, Ваше право е.

П. Симеонов: Нали, всеки от нас си има някакво мнение, някакъв възглед върху света, върху обществото и...

Р. Узунова: Ако нямаше сблъскване на различни идеи, на различни възгледи, прогрес нямаше да има.

П. Симеонов: Разбира се…Аз не очаквам да спорите… Ако имате някакви други въпроси...

(П. Симеонов, социолог, член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството,

22.02.1989 г., ролка № 183)

3. Независим профсъюз „Подкрепа”

Разговор с Пламен Даракчиев за учредяването на „Подкрепа” и за репресиите срещу Профсъюза до средата на 1989 г.

Румяна Узунова: Пламен Даракчиев? Румяна Узунова се обажда от радио „Свободна Европа”. Пламен Даракчиев, напоследък - но и преди това, за съжаление, но напоследък още повече, до нас достигат сведения за различни репресирани действия, предприети срещу членове на различни независими сдружения и специално срещу членовете на профсъюз „Подкрепа”. Знаете ли нещо повече за това?

Пл. Даракчиев: Смятам, че почти няма активист от профсъюза, който да не е опитал на гърба си някои от тези прийоми. Някъде чух това понятие „мека преса”, с което се характеризират действията на органите срещу нас. Освен това, срещу профсъюза… не са само слухове тези неща за репресиите, тъй като имаше някои координирани, според мен, и планирани акции срещу профсъюза като цяло, срещу синдиката, чиято цел беше разтуряне на събиранията.

„Независимият профсъюз „Подкрепа” бе учреден на 8 март 1989 г., като на следващия ден учредителите му - група представители на интелигенцията от Хасковска, Пловдивска и Ловешка област внесоха неговия Устав и Учредителния протокол в Пловдивския районен съд, фирмено отделение. С този акт излезе на дневен ред у нас въпросът за свободното професионално и междупрофесионално сдружаване в страната – процес, чието естествено развитие беше спряно и задържано вече повече от четири десетилетия. В този случай властите бяха поставени в неудобно положение и бяха подложени на реална проверка високо прокламирания стремеж за правова държава, за гражданско общество, за свобода на гражданите да се сдружават. По стара традиция средствата за масова информация премълчаха учредяването на сдружението, макар че по същото време в печата шествуваха информации за учредени, но все още не регистрирани стопански образования, преди всичко кооперативи. Освен премълчаването, печатът отказа и публикации, свързани с писма на Профсъюза, документи и пр. Категоричен, макар и необяснен бе и отказът на пресата да публикува материали за профсъюза, по-конкретно във всекидневника “Народна младеж“ по повод интервю с тогавашната говорителка Диана Бояджиева, взето от щатния кореспондент на изданието в Хасковска област. Профсъюзът прокламира в своя Устав, че става дума за сдружение на научно-техническа, хуманитарна и художествено-творческа интелигенция – нещо, което се видя и от състава на Инициативния комитет: двама художници - Диана и Димитър Бояджиеви; лекар с трайни интереси в рационализаторското и изобретателското дело – д-р Константин Тренчев, студентката по медицина Кояна Иванова, преподавателят Огнян Велчев, археолога Николай Маджев, поетите Петър Манолов и Николай Колев. На по-късен етап към синдиката се присъединиха двама журналисти, един научен работник, двама икономисти, инженер-програмист, неколцина учители, трима художници, археоложка и други представители на интелигенцията. Понастоящем в синдиката членуват преди всичко млади хора, от различни краища на страната и по-конкретно от областите Пловдивска, Хасковска, Софийска, Ловешка, както и от София - град. Независимият синдикат бе учреден в разгара на кампанията на властите срещу Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и най-вече срещу НДЗПЧ България. Ето защо не можеше да се очаква друго, освен масиран натиск срещу него. Освен „индивидуалния” подход срещу една част от членовете на синдиката с цел отказване от идеята, използвайки органите за сигурност, властите предприеха и масирани репресивни действия. Начало на тези действия бе поставено на 25 февруари в гр. Карлово, където органите осуетиха опит за събиране на Инициативния комитет на синдиката. Задържани бяха, макар и за кратко време, Диана и Димитър Бояджиеви, Николай Маджев - в чийто дом трябваше да се проведе събранието, Пламен Даракчиев. Под благовидни предлози органите ограничиха достъпа до жилището на Николай Маджев, блокираха гарата на Карлово, предупреждаваха пристигналите членове на синдиката, че трябва да отпътуват незабавно. Втората голяма акция на органите за сигурност бе осъществена на 18 март и предхождащите ги няколко дни. На указаната дата синдикатът възнамеряваше да проведе свое събрание, на което да бъдат разгледани и редица въпроси, включително и официалния отговор на Пловдивския съд по повод молбата на регистрацията. Две седмици преди датата на събранието органите на МВР бяха уведомени с писмо, че предстои събрание на посочената дата, като им бе съобщен и дневният ред. В дните преди 18 март много от членовете на синдиката беха викани по места от органите за сигурност и от съответните прокурорски органи в някои случаи, за да им бъде разяснено, че синдикатът е незаконна организация и че не е желателно отиването им в Стара Загора. Мнозина от тях бяха възпрепятствани по различни начини да се отзоват на поканата на синдиката. Особено драстичен бе случаят с един от членовете на Инициативния комитет - Николай Колев, който на 17 март бе призован на съд и спрямо него още същия ден бе предприета мярка за принудително заселване в гр. Бобов дол, отстоящ от Стара Загора на около 300 км. Междувременно всячески бяха затруднявани телефонните връзки с дома на д-р Димитър Тренчев, баща на председателя на синдиката д-р Константин Тренчев. На 18 март с цел да бъде предотвратено събирането на синдиката, в самата Стара Загора също бяха предприети задържания под формата на добре известното милиционерско „за справка”, както и дълги разговори в Управлението на МВР. Някои от пристигналите бяха изпратени на гарата и насила изпроводени от града. Последваха и други мерки по места срещу членове на синдиката. Спрямо един от тях - журналиста Пламен Даракчиев, живущ в гр. Кърджали, бе предприета административна мярка за неотклонение, изискваща подписи в Управлението на МВР за датите от 25 до 28 март. Членове на синдиката отново станаха обект на недружелюбни действия от страна на органите за сигурност около Християнския празник Великден, когато мнозина от членовете /активистите/ на самодейните сдружения имаха намерение да присъстват на празнична служба във Велико Търново. Краят на м. май бе белязан с нова репресивна вълна на властите спрямо самодейните сдружения у нас, включително и срещу „Подкрепа”. Извършени бяха обиски в домовете на някои негови членове, кратковременни задържания на някои членове като съпругата на председателя Кояна Тренчева и някои други членове като Николай Маджев, Стефан Комитов, Пеньо Цветков, Пламен Даракчиев. При последните четирима задържането бе съпроводено с противозаконно извеждане от града. При извършени обиски бе иззета почти цялата документация на синдиката, включваща работни предложения за програма, научен доклад, подготвен от д-р Константин Тренчев за Колоквиума „Свободата на духа и човешките измерения в Европа”, молби за членство в синдиката, лична кореспонденция, журналистически материали, предназначени за подготвяния бюлетин под наименование „Подкрепа”, чернови от материали, излъчени в западни радиостанции, устави, преводни материали, пишеща машина, материали на други самодейни сдружения като Клуба за гласност и преустройство и т. н. На 25 май започна и серия от арести, предприети от властите срещу ръководители и активисти на самодейните сдружения. За арестите не бяха известени близките на задържаните, те сами трябваше да се досещат какво е станало, как да ги издирват, къде се намират в момента техните синове и съпрузи - а именно д-р Константин Тренчев, председател на Независимия синдикат „Подкрепа”, Тодор Гагалов - негов заместник-председател, Николай Колев - негов член, йеромонах Христофор Събев - председател на Независимия комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности,…

Р. Узунова: Пламе, отдалечаваш ли слушалката от себе си?

Пл. Даракчиев: Възможно е да отдалечавам малко. Само за един момент…

Р. Узунова: Знаеш ли, в началото… (прекъсват навярно и после Даракчиев повтаря отново имената)

Пл. Даракчиев: … Антон Запрянов - член на Независимото дружество за защита правата на човека в България. По времето, когато д-р Тренчев, Антон Запрянов и Николай Колев се намираха в следствените помещения на Главно следствено управление в София, се състояха дирижираните от властите митинги за „единението на нацията”, по време на които срещу Клуба на подкрепа на гласността и преустройството, както и срещу „Подкрепа” бяха издигнати лозунги, в които техните членове бяха наричани „родоотстъпници, демагози”.

Р. Узунова: „Бяха издигнати лозунги”…, и пак нещо…Пламене, какво правиш, бе човек?! Кажи!

Пл. Даракчиев: (повтаря) По същото време на митинг в Стара Загора, по свидетелство на родителите на д-р Тренчев, е бил издигнат плакат с надпис: “Смърт на д-р Тренчев“. (Р. Узунова продължава да недоволства, че не чува добре) При липсата на гласност в дейността на самодейните сдружения, или по-точно пълното информационно затъмнение около тях става ясно, че контролирано от властите изтича информация от следствените органи, информация, които по неизвестни канали се предоставя на послушната „общественост” с цел да послужи на така желаното от властите заклеймяване на сдруженията. Спрямо задържаните властите предприеха най-строгата мярка, предвидена в Наказателно-процесуалния кодекс: задържане под стража, независимо от не особено доброто здравословно състояние на некои от тях, като д-р Константин Тренчев - прекарал инфаркт в края на миналата година, Николай Колев - в момента на задържането намиращ се в гладна стачка. Все още на задържаните не е разрешено свиждане с техни близки, като изключение бе направено тези дни за Тодор Гагалов, чийто брат напуска за дълго страната. Изключително пестелива е информацията, която се дава за задържаните - тя се свежда до лаконични твърдения, че те са в добро здравословно състояние и че разполагат с необходимите битови принадлежности. Със задържането на председателя на синдиката, както и на другите двама активисти властите се постараха да поставят сдружението в екстремумна ситуация, да затруднят до крайност неговата работа по подготовката на платформа, да поставят под съмнение исканията за регистрация, да всеят съмнения изобщо в обществеността относно мирните и конструктивни цели на профсъюза, да окажат натиск в крайна сметка и на самите членове на синдиката, използвайки неофициално отправени заплахи за екстрадиране от страната, съдебна разправа и пр., и пр. С тази акция властите се помъчиха да парализират и защитните сили на синдиката, да разбият неговата структура, да спрат наченките на контакти с международни профсъюзни и правозащитни организации, както и със средства за масово осведомяване в чужбина. Действително трудните условия, при които работи синдиката като цяло, натискът за отстраняване на определени негови членове, редицата противозаконни актове, предприети в това отношение показва, че страната ни няма намерение да се съобразява с международните си задължения, поети с подписването на двата Пакта - за Гражданските и политическите права и за Социалните, икономическите и културните права, както и с подписаната Конвенция на страните-членки на Международната организация на труда при ООН, по-конкретно за защита правото на свободно и неограничавано професионално сдружаване. Стремежът да се унищожи независимото синдикално движение у нас още в неговия зародиш е тежко нарушение на международните договорености и поставя под съмнение изобщо искреността на властите в не една или две декларации, отправени през последните няколко месеца - впрочем, предназначени да уверят Европа, че страната стриктно спазва международните документи…

Р. Узунова: Пак, пак, пак слезе надолу! Че страната …?

Пл. Даракчиев: (почти викайки, повтаря) … подписани от нея и че у нас в крайна сметка влияе духът на Виена-89.” Виж какво, аз…

Р. Узунова: Да, да, чувам… Готово!

Пл. Даракчиев: Изключително тежко бе репресиран един от новите членове на синдиката, поетът Георги Спасов – вече бивш главен редактор на беловския седмичен в. „Чапаевски зов“. Броени дни след като той с телеграма подкрепи синдиката и поиска да стане негов член, бе изключен от редовете на Партията /у нас има само една партия/ и бе уволнен съответно от длъжността „главен редактор”.

Румяна Узунова: Това ли е?

Пл. Даракчиев: Ами това е…

(Пл. Даракчиев, журналист. Недатирано интервю, но вероятно в края на август. По това време Даракчиев е временен председател на „Подкрепа”. Ролка № 279)

Формални и юридически основания за съществуването на “Подкрепа”. Чете Кояна Тренчева.

Кояна Тренчева: Формални и юридически основания на НПС “Подкрепа” І. НПС “Подкрепа” е основан на 8 февруари 1989 г. в гр. Пловдив от Инициативен комитет на основание залегнали в Конституцията на НРБ, законодателството на НРБ и на международно-правови документи подписани и ратифицирани от НРБ. Те са следните: 1. чл. 52 от Конституцията на НРБ; 2. чл.33, ал.1 от Кодекса на труда, чл. 8 от Международния пакт за икономическите, социалните и културните права, чл. 22 от Международния пакт за гражданските и политическите права. Относно двата пакта НРБ е страна, като тя е една от една от държавите, които първи ги ратифицираха с Указ №1199 на Президиума на Народното събрание от 23 юни 1970 г. Те влязоха съответно в сила на 3 януари 1976 г. /първия/ и на 23 май 1976 г. /втория пакт/ и бяха обнародвани в Държавен вестник, бр.43, от 1976 г. Морално основание за дейността на Инициативния комитет дава и чл. 23 т. 4 от Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Генералната асамблея на ООН на 10 декември `48 г.

ІІ. Целите и формите, както и дейността на НПС “Подкрепа” имат и следните формално-юридически основания, залегнали в Конституцията на НРБ и законодателството на НРБ – чл.10 ал.1 и 2 от Конституцията на НРБ, чл. 26, ал. 2 от Конституцията на НРБ, чл.52 от Конституцията на НРБ, чл.5, чл. 34, чл.38, чл.40 ал.4, чл.44, чл.45 ал.1, чл.46 - всички тези от Кодекса на труда + чл.399 ал.1 и 2 от Наказателно - процесуалния кодекс.

ІІІ. Относно използването на финансите за свои мероприятия, за помощи, както и за изпълнението на други задачи Независимият профсъюз “Подкрепа” се основава на чл.20 ал.1 и 2 от Конституцията на НРБ.

ІV. Основанията за юридическия статут на НПС “Подкрепа” се дават от чл.49 ал.1 от Кодекса на труда

(недатирано, ролка № 297)

Анализ на реалността като причина за появата на „Подкрепа”(Огнян Велчев)

Огнян Велчев: Искам да направя анализ на положението в Профсъюза, като го разделя на неговите две страни – алтернативи и идейна насоченост, а от друга страна реалността, създала се в социалната действителност и нейното отношение към Независимия профсъюз. Социалните закономерности, съществувайки като обективни, необходими, повтарящи се и съществени, независими от съзнанието на всеки човек устойчиви връзки и отношения, са в същото време и продукти, и резултати от съзнателната дейност на хората. Ето защо може да се каже, че ХХя век е столетието на истинско самосъзнание на човечеството, който неизбежно ни води към решаващия избор между абсурда и рационалността, между реалната историческа стойност и свръхсетивната идея за нея, между умосъзерцанието и активните пориви на безкрайния живот. При формулирането и осъществяването на политиката на преустройството уроците на историята и ретроспекцията на миналото имат несъмнено значение. Но реалният смисъл на процеса не е само до свеждането до тях. Високата цел, която се е превърнала във всеобща жизнена необходимост е не само да се преодолеят застойните моменти, негативните явления, сега обявени за престъпления срещу човечеството; редукционализмът и метафизиката на политическото мислене е да се предадат на обществения живот най-съвременни научно-технически, социални, политически и духовни форми. Самото обявяване на Независимия профсъюз “Подкрепа” като независимо сдружение на хуманитарната, научно-техническата и художествено-творческата интелигенция в България, беше опит на мислещи хората да си възвърнат правото не само за обяснение, но и за изменение на света, не само да докажат, че преустройството не е безличен процес, но и да опредметят своята мирогледна точка в демократични и хуманни, предметно-практически стойности. Често казионното съзнание, опиянено от благополучието в социума и с това доказващо невъзможността да мисли или прикриващо тази възможност, учудено не задава въпросите: От какво не сме доволни? Не сме доволни от равносметката, от глобалните последици, от проекцията й в бъдещето. А каква е тя? Ще говоря конкретно за интелектуалния труд в България, а това има непосредствена връзка със създаването на Независимия профсъюз. Интелектуалният труд в България се оказа превърната форма на съществуване на абстрактно-бюрократичната система, иманентно заложило в себе си стандартни мисловни конструкции и шаблони, филтрираща иновацията чрез догматико-схоластични норми, изисквания и постановки. Интересно е формирането на логиката, на логическите закони на авторитаризма, който, оперирайки с тях, вкарва политическото съзнание в ортодоксията на безапелационното гледище. Законите на администрацията не отразяват в себе си възможността за промяна на общественото статукво, не отразяват движението. Според закона от логиката за изключеното трето /че от две противоречиви съждения едно по необходимост е вярно/ стана така, че е изключена възможността за трето вярно съждение, когато едното е на бюрокрацията. Според логическия закон за достатъчното основание /че всяко понятие, съждение, извод трябва да имат достатъчно основание/, сега достатъчното основание се разбира като способността на административно-бюрократичния апарат да отрича или да утвърждава предикати.(…) Тяхното - на законите - прецизно прилагане доведе до непрекъснатото възпроизвеждане на релацията думи - дела - думи-прим, чрез която субективните грешки деликатно или неделикатно понякога се прикриват зад обективни причини. По този начин беше принизен, обезстойностен и обезличен интелектуалния труд в България. Какви бяха последствията от прилагането именно на едно такова формално-административно мислене в страната. Първо, създаде се противоречие между кариерата на твореца и съвременната структура на интелектуалната дейност. Какво имам тук в предвид? Мисля, че най-добре това може да се обясни чрез отчуждението като категория. Дълго тази категория присъстваше само в историко-философските справи, като се говореше за нея, че тя е категория в учението на Хегел и на Маркс. Но от 13.12.1988 г. в доклада на Тодор Живков на Пленума на ЦК на БКП „За по-нататъшното практическо претворяване на Юлската стратегия на преустройството и на нашето общество”, беше посочено, цитирам “как да се преодолее създалото се отчуждение на непосредствените производители от средствата за производство и собствеността, а оттук и от някои орани на властта”. Следователно за пръв път се призна, че отчуждение съществува. Следователно отчуждението е социален процес, присъщ на социалистическото общество и въпросът не е проблемът да бъде дискредитиран и отхвърлен от дискусионната маса, а как и по какви пътища да бъде решен и ролята на човека е най-малкото фундаментална. Защото, ако трябва да говорим за отчуждението в най-общ смисъл бихме казали, че отчуждението е социален процес, характеризиращ се с превръщането на действието на човека и неговия труд в резултати, в самостоятелна сила, господстваща и враждебна нему. Отчуждението изразява и се изразява в господството на овеществения труд над живия, с превръщането на личността в обект на експлоатация и манипулация от страна на господстващите класи, в отсъствието на контрол над условията на средствата и продуктите на труда. Ако трябва да конкретизираме отчуждението в интелектуалния труд, ние можем да набележим следните негови форми: отчуждение на твореца от нормалните жизнени условия за неговия труд, отчуждение между идеята и реализацията, между която застава административно-бюрократичната машина и по този начин започва съзнанието на твореца да се обвива в автоцензура. Отчуждение между идеята и крайния резултат - овеществената идея е чужда на самия творец и му противостои, доколкото тя прецизира неговата дейност като конформизъм, като кариеризъм. Отчуждение от социалните институции, и да не забравяме - езиковото отчуждение, че семантичното натоварване на думата не е равнозначно за всеки. Следващото противоречие, което /…/ прилагането на тези закони е отслабване на демократичните институции на науката, нарастване на коефициента на социалната ентропия в интелектуалната сфера. Тук искам да кажа, че Независимият профсъюз „Подкрепа” разработва една теория за социалната ентропия, по аналог с физиката. От една страна, ентропията е функция на състоянието на затворена система, която характеризира посоката на протичане на автоматичните процеси в нея към по-голяма вероятност към безредие. От друга страна, тя е количеството на безредието в една система. Ентропията винаги се дефинира в пряка противоположност с информацията - и липсата на информация доведе до частично, да не кажем напълно безредие в духовния живот на нашето общество. В този смисъл се оказаха прави авторките на статията “Предизвикан репортаж” във в. “Труд” от 24 февруари 1989 г. Евелина Георгиева и Мая Янкова, които твърдяха, че у членовете на „Подкрепа” се сблъскват много тщеславие и амбиции. Разбира се, че амбиции съществуват и ако трябва да бъдем по-точни - открити граждански позиции. Нека да не забравяме, че създаването на Профсъюз “Подкрепа” имаше две страни. Едната е формална, доколкото се свързва със защита на професионалните интереси, а другата е съдържателна страна и тя включва в себе си може би три компонента. Първият е да се превъзмогнат недостатъците или негативните остатъци на духовния живот в изискванията на новите обществено-исторически реалности и измерения. Второ, членовете му вътрешно и свободно да погледнат на професионалните си проблеми, за да могат не само да ги формулират правилно, но и да ги разрешат чрез собствени усилия. И трето, да се помогне на преустройствената идея чрез нова гледна точка, което е напълно съвместимо с нейния неотнимаем компонент: плурализмът на мненията. Какво получихме в реалност? Започна да се пише нова книга, нов том на съчинението на Презвитер Козма “Беседа против новопоявилата се ерес на богомилите”, защото от държавата и официалните власти нестандартното мислене беше обявено за ерес. Започнаха атаки във вестниците /като разделям статиите във в. “Труд” от тези на “Септември” и “Шипка”/, които всячески се стремяха да покажат, че дейността на Профсъюза не представлява нищо, че дейността на Профсъюза трябва да бъде компрометирана. По този начин вестниците и средствата за масова информация компрометираха самите себе си, като доказаха, че не са готови за преустройствената идея, че гласността, която съществува в средствата за масова информация в Съветския съюз е още далече от българското общество. Вторият проблем е свързан с регистрацията. Бяха подадени документи в Старозагорския окръжен съд за регистрирането на Независимия профсъюз “Подкрепа”. Изтече един срок от един месец, в който и до ден днешен не ни дават отговор за окончателното решение на съда. Явно, чака се да се получи Закон за неформалните сдружения и към това да бъде подведена именно и регистрацията на Независимия профсъюз “Подкрепа”. Но по закон профсъюз не би трябвало да се регистрира, тъй като в чл. 49, ал. 1 от Трудовия кодекс се казва, че всяко професионално сдружение е юридическо лице от деня на неговото основаване и не е необходимо то да бъде регистрирано. Желанието за демокрация и за диалог, като членовете на НПС “Подкрепа” бъдат разбирани като лоялни опоненти, беше насочено към регистрирането на Профсъюза, но засега то среща спънки от тази страна. И трето, отношението на официалните власти: използването на кризисните ситуации в обществения живот за инсинуации и удар върху неформалните сдружения и неформалните групи, отчасти и върху Профсъюз “Подкрепа”. Искам да изразя своя протест срещу задържането на д-р Константин Тренчев и неговите другари, което в момента всячески пречи на дейността на Профсъюза, точно в един такъв момент, в който той тепърва трябва да бъде регистриран и тепърва трябва да му се даде живот. Това е, което имам да кажа, общо взето, като анализ на сегашното положение, създало се в Профсъюза. Огнян Велчев, секретар на Независимия профсъюз “Подкрепа” от основаването му, 28 юни 1989 г.

(О. Велчев, 26 годишен, преподавател по философия от Стара Загора, ролка № 224)

А) Четири разказа за първия отказ за регистрацията на „Подкрепа” и последвалите събития

Разказ на д-р Константин Тренчев

Р.Узунова: Д-р Константин Тренчев? Румяна Узунова на телефона. Вие сте председател на независимия профсъюз „Подкрепа” и един от Вашите проблеми беше да регистрирате профсъюза по официален път. Какви нови неща има в тази връзка, в тази посока?

К. Тренчев: Срокът за отговор на официалните власти изтичаше на 14и, вчера, и днес сме официално призовани на последната дата от срока да се явим в Районния съд в гр. Пловдив - всички от Учредителния комитет, - и на състоялото се дело прокурорът пледира да не бъде уведомен профсъюза, позовавайки се на няколко опорни точки.

Р.Узунова: Какви са те?

К. Тренчев: Едната, и най-важната от тях е, че той отхвърли една точка от Устава – т.5. ал. 3, която гласи, че Профсъюза се освобождава от плащане на данъци, приносими към държавния бюджет и някои други неща. Друго нещо, на което, така, се основа, че в документите за регистрация липсва изборен протокол, т.е. как е протекло гласуването за съответните длъжности в Учредителния съвет - нещо което ние счетохме за несъществено и не приложихме, тъй като съвсем ясно е упоменато кой Председател, кой секретар и т.н. Третото нещо е, че се позова на чл. 136 от Закона за лицата и семействата. В момента,… всъщност делото не е приключило, в 7-дневен срок ще се произнесе съдията; ние в момента се консултираме с наши юридически съветници какъв да бъде нашия отговор при обжалването, което те ще ни посочат в какъв дневен срок и към каква инстанция да се обърнем.

Р.Узунова: А какво беше отношението на съдебните инстанции към вас – членовете на Профсъюза?

К.Тренчев: Отношението на съдебните инстанции, бих казал, че беше толерантно, сериозно, въпреки че по наше мнение нещата бяха отдавна решени, предрешени ако щете. Не е такова обаче отношението на другите правозащитни органи, така да се каже, имам предвид органите за сигурност, които тези дни, осуетиха няколко срещи не само на Профсъюза, но и на Дружеството, на което съм член…

Р.Узунова: А Профсъюзът какви затруднения намира, среща?

К.Тренчев: Засега явни затруднения не сме имали от страна на властите, но тъй като някои от членовете му са и членове на Дружеството за защита на човешките права, срещаме обструкции при наши срещи по други поводи...

Р.Узунова: Оптимистичен ли сте относно регистрацията или не?

К. Тренчев: Не бих казал, че съм оптимист. Ние ще обжалваме. Насрочили сме събрание на 18и, което ще състои в Ст. Загора, на моя адрес, където ще обсъдим отговора на властите и ще променим, след консултацията ни с юристи някои точки - тъй или иначе документите бяха изготвени след юридическа консултация, ще вземем пред вид отговора на властите, ще видим докъде той е правомерен и какво можем да направим по въпроса.

Р.Узунова: Да, благодаря Ви много. Един момент…

(15.03.1989 г., ролка № 138)

Разказ на Диана Бояджиева

(…) Р. Узунова: Да се върнем тогава към историята на независимия профсъюз " Подкрепа". Вие учредихте този профсъюз. Написахте неговия Устав, изпратихте документите за регистрация. От там нататък какви събития последваха?

Диана Бояджиева: Направихме всичко необходимо. От там нататък, разбира се, ние не чакахме със скръстени ръце. До колкото ни се позволяваше. Опитахме се да се съберем няколко пъти, но всички тези наши срещи се осуетяваха от МВР и от ДС. Викаха ни, репресираха ни. Задържаха ни, с часове ни държаха. Опитваха се да ни карат да пишем показания и т. н. Не сме били само аз и Димитър така, а всички, които са членове на нашия профсъюз, особено пък учредителите. Ние сме седем - осем човека. Но въпреки всичко ние си намирахме начин да се срещнем, по телефон да разговаряме или, нали, намирахме си начини и започнахме да обмисляме по-нататъшната си работа. Докато, разбира се, изчаквахме едномесечния срок, в който трябваше да получим отговор от съда. На 14 получихме такъв отговор.

Р.Узунова: Вие бяхте ли на делото?

Д. Бояджиева: Да, разбира се.

Р.Узунова: Бихте ли ми разказали повече за него?

Д. Бояджиева: Да. Ще ви разкажа. Проведе се в Районния съд делото, в девета зала. Името на съдийката не мога да ви кажа. Мога да ви кажа името на районния прокурор, той се казва Дафчев. Той произнесе присъдата над нашия профсъюз. Аргументите му са следните: По чл. 136 от Закона за семейството, така е наречен този закон, той казва така: Не може в ръководството на профсъюза да бъдем аз и съпругът ми, защото сме били семейство. Това е първият аргумент. Вторият аргумент е, че нямаме решение за избор на ръководството. Тоест в подадените документи не сме писали как сме се събрали точно, как сме гласували и т. н. Но аз смятам, че това не е партийно събрание, на което ние можем да вдигаме ръка. Седем - осем човека сме се събрали и да вдигаме ръка, и да гласуваме „за”… Ние сме хора, които можем да го решим това, нали, не по установения от режима начин. Но те искаха такъв документ. Третата причина е, че чл. 3 от нашия Устав противоречи на чл. 54  от Гражданско-процесуалния кодекс, с който вероятно… Аз лично не съм го чела този чл. 54, защото нямах време да го прочета. Те на 14 ни връчиха паспортите за заминаване.

Р.Узунова: До колкото научих от Константин Тренчев, е било направено всичко възможно да се попречи на събранието на профсъюз "Подкрепа" и че вашите документи, вашето отпътуване е някак си подозрително направено така, че да бъде няколко часа преди събранието. Бихте ли ми разказали малко по-подробно за вашето пътуване за чужбина? Защото не е толкова лесно в България човек да вземе паспорт за пътуване в чужбина? Защо точно на вас така охотно ви дадоха тези паспорти?

Д. Бояджиева: Да. Ние също го приехме като безпрецедентен случай. Такова нещо! Не зная до сега толкова бързо да са давали документи на някого за заминаване.

Р.Узунова: Те ли предложиха? Властите ли ви предложиха?

Д. Бояджиева: Да, те ни предложиха. Властите ни предложиха. Ние им казахме, че ние не можем да заминем преди 18, защото държим да си проведем събранието, което е насрочено в нашия дом от 16 часа на 18, в събота. Но те ни казаха, че ако ние не си вземем паспортите и не заминем, те имат други начини, по които да ни накарат да заминем.

Р.Узунова: Тоест аранжираха така вашето заминаване, че да не можете да присъствате на събранието? Така ли?

Д. Бояджиева: Да, да, режисирано. Абсолютно режисьорско изпълнение. И актьорско, разбира се. Аз не зная някой друг да е заминавал в такива кратки срокове.

Р.Узунова: За колко време ви издадоха паспорта?

Д. Бояджиева: На 14 сутринта, на 14 март ни извикаха с… дойде в къщи един служител на МВР и ни каза, че на 14 сутринта трябва да се явим при началника за „Задгранични паспорти”, мисля, че Цурев се казва. И той ни връчи най-официално паспортите.

Р.Узунова: А ако вие бяхте подали документи за тях?

Д. Бояджиева: О, документи?! Много отдавна…, преди две години. Бяхме подавали преди две години документи.

Р.Узунова: Документи за емиграция или за екскурзия?

Д. Бояджиева: За екскурзия. Нашите документи бяха изровени от преди две години.

Р.Узунова: Къде искахте да заминете?

Д. Бояджиева: Имаше една много хубава екскурзия с кораб до Австрия.

Р.Узунова: Подадохте документи, за да отидете, но не получихте никакъв отговор?

Д. Бояджиева: Да. Точно преди две години, когато получихме отказ за това пътуване.

Р.Узунова: А след това подавали ли сте документи?

Д. Бояджиева: След това не сме подавали никакви документи.

Р.Узунова: А питали ли са ви в милицията искате ли или не искате?

Д. Бояджиева: Не. Ние не сме питали, нито те са ни питали. А само… понеже нас ни задържаха на 10и, за да не отидем на другото събрание, което трябваше да се състои…

Р.Узунова: На 10и март?

Д. Бояджиева: Да, за да не отидем на събранието в София. И тогава пак ни попитаха: "А вие какво смятате да правите на 18и?"- и ние казахме: „Ние сме твърдо решили да си проведем събранието.” Те се подсмихнаха, на 10и още, подсмихнаха се и казаха: "Ами ако ви разрешим." Разбирате ли? Без никакво предварително обяснение!

Р.Узунова: Да обобщим с две думи: Преди две години вие сте подали документи за екскурзия до Виена по Дунава. Тогава са ви отказали. А при други разговори с милицията те предлагали ли са ви да се махнете от България, да емигрирате от България?

Д. Бояджиева: Не, не бяха ни предлагали.

Р.Узунова: И изведнъж ви викат сега на 14и?

Д. Бояджиева: Изведнъж ни викат и ни връчват паспорти.

Р.Узунова: И ви казват: „Ако искате, заминавайте!”?

Д. Бояджиева: Не „ако искате, заминавайте!”. В срок от три дена вие трябва да напуснете страната!

Р.Узунова: Трябва да напуснете страната?

Д. Бояджиева: Да. Ултимативно. Казаха ни: на 17и вие трябва да напуснете страната.

Р.Узунова: По силата на какви закони? По силата на какви разпоредби? Казаха ли ви?

Д. Бояджиева: По силата на какви закони на нас не ни беше обяснено. Когато ние заявихме, че ние държим да останем най-малко до 18и, за да си проведем събранието и че ние държим да решим кога да заминем, те казаха: „Просто не ни карайте да използваме други методи и начини. Знаете, че имаме всякакви методи и начини, по които да ви изкараме от страната.”

Р.Узунова: Непрекъснато задавам този въпрос на хора, които са участници в различни независими сдружения: Как може да има такова голямо противоречие между думи и дела? Говори се във всички партийни документи, че щели да никнат като гъби независимите сдружения, че трябвало да има плурализъм, а на дело се пречи всячески на работата им. Как си обяснявате това?

Д. Бояджиева: На дело ти режат крилата…, на дело режат крилата, скубят ти перата. И се опитват да обезглавят и Дружеството, и Профсъюза. Опитват се да обезглавят и Клуба в София. Както и всяка друга независима формация, която би могла да възникне…

Р.Узунова: Предлагайки им паспорти за чужбина?

Д. Бояджиева: Не, не само това. Предполагам, че и други методи имат. Със заплашване, с непрекъснати арести, с изгонване от работа. С всякакви възможни репресии. Методите им са безкрайни. Те си въобразяват, че ако екстрадират, примерно, цялото ръководство на Профсъюза, че няма да има кой да остане да работи за тази кауза, за тези цели, които сме си поставили ние. Те много добре ги знаят, при тях са документите, могат да ги прочетат… Но аз на вас лично искам да кажа, Румяна, че има толкова силни българи, които остават, и които не биха могли до край да отстранят. Не биха могли. Защото непрекъснато, непрекъснато хора се излекуват от този вековечен страх, който са събирали в себе си. Имам предвид не само страха от преди 45 години, а имам предвид страха, който по принцип, от преди много години е натрупван в българина, от векове.

Р.Узунова: Да. Благодаря ви, Диана Бояджиева.

(недатирано, но вероятно края на м. март 1989 г., ролка № 87)

Още един разказ на д-р Константин Тренчев

Румяна Узунова: Ало, г-н Тренчев? Румяна Узунова на телефона, от радио „Свободна Европа”. Вие сте председател на независимия профсъюз „Подкрепа”, който беше подал документи да бъде регистриран. И миналата седмица беше проведено делото за регистрацията, но доколкото знам, профсъюзът не е бил регистриран. И вие трябваше да се съберете, да обсъдите какво липсва в документите, какво е необходимо да се направи. Успяхте ли да проведете това събрание?

К. Тренчев: Искахме да проведем събрание, на което да се обсъди резултата от състоялата се /.../ въпреки че това още не е решено, за което уведомихме с писмо началника - отговорник, че трябва да проведем такова събрание. На 18 около дома ми приличаше на нещо като военно положение, тъй като имаше не по-малко от 10 коли със служители на МВР, цивилни, военни, в униформи и т.н. Този кордон едва четири човека успяха да го пробият и да дойдат. Но те дойдоха по-рано и затова може би успяха да преминат. Много от членовете намериха начин да ми се обадят по телефона и по други начини, че са били възпрепятствани под една или друга форма да присъстват. Мога да Ви издиктувам част от тях.

Р. Узунова: Да.

К. Тренчев: Тихомир Вълчев от Русе, Цветан Златанов от Мездра, Тодор Гагалов от Стара Загора, Христо Бунев (?) – Казанлък, Димитър Томов от Михайловград, Никола Стоянов – Стара Загора, Митко Владимиров – Казанлък, Николай Маджев - Карлово, Пламен Даракчиев и съпругата му - Кърджали, Огнян Велчев – Стара Загора, на него не позволиха, бил е блокиран от няколко автомобила и /.../, Петър Манолов от Пловдив, Божидар Цветков от Пловдив, Румен Цанков ..., Галя Орлинова от Нови Пазар и т.н. Списъкът е много дълъг. Искам да ви кажа нещо, че ситуацията е буквално като /.../ треска. Добре облечени безименни млади хора ви пречат да се срещате, без да казват имената си, без никакви обяснения да дават, пречат на пътуванията ви, подслушват телефоните и преглеждат кореспонденцията ви! Следващата обаче репресия се стовари върху един активен член на профсъюза, както и на Дружеството за правата на човека – Николай Колев, който предишния ден…

Р. Узунова: Може ли по-високо, че не чувам!

К. Тренчев: ...че предишния ден, на 17и получава призовка, че срещу него е заведено дело. В 8 часа. В 8 и половина вече делото се състои, като е осъден на година и половина принудително заселване в град Бобов дол с обвинението, че не полагал обществено полезен труд, тъй като литературата, според обвинителя - полковник от МВР литературата не е обществено полезен труд, тъй като той не притежава диплом за това. Това обяснение е дадено… Хората, с които съм разговарял от Профсъюза, сме решили да отправим един официален протест до наши върховни инстанции, както и до международни такива, като Международната конфедерация на труда, и т.н., тъй като те ни пречат във всяко нещо. Ние бихме прекратили веднага дейността си, при положение, че те ни уведомят писмено, че са променени законите – в смисъл, че Конституцията е суспендирана и законодателството не е в сила. В противен случай, след като няма юридически пречки за нашите събирания, ние ги считаме за законни и настояваме те да се проведат.

Р. Узунова: Колко души успяха все пак да дойдат на събранието?

К. Тренчев: 4 човека само. То стана така, че единият беше останал от вечерта, а другите дойдоха сутринта раното, когато още не беше направена блокадата.

Р.Узунова: А пред вашата квартира имаше блокада от милиционерски коли?

К.Тренчев: Да. И специално около 4 часа е имало вече и дори хора на самия вход, които са проверявали паспортите на всеки влизащ и са връщали другите. Ние видяхме от балкона някои такива моменти.

Р.Узунова: След делото по регистрацията на Профсъюза всъщност вие бяхте доста по-оптимистични, защото ни казахте, че доста добре са се отнесли в съда към вас, въпреки че не са регистрирали профсъюза?

К.Тренчев: Да, но това бяха органите на юриспруденцията. Докато органите за сигурност имат съвсем друго отношение.

Р. Узунова: Мислите че действат под … различно ръководство?

К.Тренчев: О, едва ли. Но просто така са си разпределили ролите.

Р.Узунова: И успяхте ли все пак да обсъдите положението на Профсъюза, макар и в такъв ограничен състав?

К.Тренчев: О, не. Тъй като няма кворум, не можем да вземем някакви решения за промяна в някои клаузи и т.н. Имаме намерение да свикаме още едно събрание и се надяваме, че властите ще ни разрешат поне необходимия кворум да се съберем.

Р.Узунова: Благодаря Ви много…

К.Тренчев: При мене е секретарят на НДЗПЧ…

Разказ на Петър Манолов

Р.Узунова: Ало, Петър Манолов? Вие искахте ли да присъствате на събранието на Независимия профсъюз „Подкрепа”?

П.Манолов: Аз бях длъжен да присъствам на това събрание, защото съм член и един от неговите учредители. Опитаха се да ни измамят там – тези органи, които се опитаха да осуетят присъствието ни на събранието… Но на стълбището на пловдивските Хали, „нашите дежурни хора”, които трябваше да осуетят това ми присъствие, ме спряха и ме попитаха дали пак ще им разваля почивката.

Р.Узунова: Кога стана това? В неделя, днес?

П.Манолов: Не, стана в събота, около 10 часа, мисля, че беше 10 без 15 или 10 без 10.

Р.Узунова: Събранието за събота или за неделя беше обявено?

П.Манолов: За събота, 16 часа… За 3 часа имах кола… И така, разменихме няколко реплики, те ме уведомиха, че няма да мога да присъствам на това събрание, така както и на събранието на Столичната група на НДЗПЧ, и така че ще прекарам в някое Районно управление слънчевия ден… Те просто искаха да ме предупредят да не правя опити, защото ще има … и ще им наруша почивката. А предишния ден те пък са предупредили един активен член на Профсъюза по някакъв друг начин – по съвсем друг повод: искали са да видят колата му в гаража и са му казали да не прави опити въобще да ходи на събранието.

Р.Узунова: Но все пак събранието на Софийската група успя да бъде проведено, така ли?

П.Манолов: Да. Аз бях след това… Проведено е на другия ден, за разлика от събранието на „Подкрепа”…

Р.Узунова: И бихте ли казали няколко думи за събранието на Софийската група?

П.Манолов: Минало е добре. Събрали са се няколко човека. Може да се каже, че Софийската група вече е учредена и ще започне своята работа така, както другите групи по окръжни или областни градове… Да се надяваме, че в близко време тя ще даде за себе знак чрез дейност… Ние до сега правим само опити да се съберем и да се учредим, а трябваше отдавна да започнем правозащитна дейност. Това първо събиране на столичната група към Дружеството е началото на нещо…

Р.Узунова: А профсъюз „Подкрепа” как възнамерява да действа, как възнамерява да се събере? При такива лоши условия?

П.Манолов: Узунова, мисля, че трябва да се обърнем много тревожно към световната общественост, защото и аз, и всички хора, с които съм говорил, хората, които членуват в неформални групи, просто недоумяват какво възнамеряват властите да правят, как смятат, че може да се продължава така?!… Що се отнася до Николай Колев – Босия, това в никакъв случай не може да се нарече ненасилие! И заминаването на сем. Бояджиеви, и то часове преди събранието! Не знам – събираме се, правим опити да разговаряме, понякога не успяваме, но ние трябва да … или да променим своята тактика, или да поискаме /…/ Защото то тук вече не става въпрос за неформалните движения. Тук става въпрос за възпрепятстване на комуникацията между хората…

Р. Узунова: И особено пък сега, когато във всички партийни документи се говори, че тези независими дружества, тези неформални групи да бъдат подпомагани… както каза Т. Живков „щели да никнат като гъби”… Изглежда някой върви с кошницата и събира гъбите…

П.Манолов: Тук сега се прави опит да бъдат обрани гъбите когато са още в земята, преди да са се показали, преди да са поникнали. И то много сполучливо се правят тези опити. Но ние не сме изгубили кураж… Броят на неформалните групи расте… Май се преместваме по някакъв начин, появяват се хора, които преместват нас, изобщо – става добре. Защото това, което е започнато, е един многостранен процес… Въпреки пречките… Даже в едно свое поздравление към Комитета за религиозната свобода имах такава словесна конструкция: аз се надявам, че пресите ще бъдат достатъчно, щото да укрепят този Комитет, за да може той да /…/ излезе годен да върши работа… (…)

(19.03.1989 г., ролка № 163)

Б) Поредният опит за регистрация на „Подкрепа” и новите репресии

Разказ на Стефан Комитов за отказа за регистрация

Стефан Комитов: Добре, че ми напомнихте да Ви кажа. В съда е внесен нов Устав /на „Подкрепа”/. Вече е направен и е издържан по всички правни норми, и това, което се изисква от правните власти, нали, от законодателните власти и както трябва да бъде издържано всичко…

Р. Узунова: И на коя дата беше внесен в съда?

Ст. Комитов: На 3 май…

Р. Узунова: И още няма отговор, така ли?

Ст. Комитов: Още няма отговор… и онзи ден заместникът на Тренчев, Тодор Гагалов е ходил в съда. И те са му казали, че не може да се продължи делото и няма да се регистрира Профсъюза, защото председателят бил в Главно следствено управление. Но той им напомнил, че в Устава има точка, в която е предвидено, че ако, да кажем, председателят е зает, има заместник-секретар, така че съдът може да вземе решение за регистриране. Но те казали категорично, че няма да се регистрира Профсъюза…

Р. Узунова: Срокът е един месец, нали?...

Ст. Комитов: Срокът е един месец и той изтече. Това е. А и другото – той има също повиквателна за утре, понеделник,…

Р. Узунова: Тодор Гагалов?!…

Ст. Комитов: Той също има за утре призовка за Главно следствено. И също ми каза, че му напомнили, че някога той желаел да излиза на запад, на екскурзия, и дали и сега желае да излезе, като му били подготвили паспорт. Това означава, че има някои неща, които са предварително… Той им отказал категорично и паспорта, и излизането от страната. Нали, във връзка с тези неща, явно е, че който малко …, подлежи на тия неща …, търсят му начина да се освободят от него. Това е.

(Ст. Комитов, скулптор от В. Търново, член на НДЗПЧ и на „Екогласност”. Недатирано интервю, но вероятно от края на юни, ролка № 268)

ПРОДЪЛЖАВА >>>