Част
Трета: „ГОРЕЩОТО” ЛЯТО на `89а
Глава
І. Системата срещу мюсюлманите
1.
Майските гладни стачки
А)
Заявления
Р.
Узунова: пуснах машината, говорете…
Женски
глас: „До Народното събрание на НРБ,
до Министерския съвет на НРБ, до Главна
прокуратура на НРБ, до всички средства
за масова информация в НРБ, до Комитета
за човешки права гр. София, до всички
правителства, подписали Виенските
актове, до общинската Прокуратура гр.
Дулово. Заявление от Севзи Реджепов
Хюсеинов, жител на с.Таслаково, Разградска
област; Закир Исмаилов Мустафов, с.
Правда, Разградска област; Хакъ Хакъев
Мехмедов, с. Любен, Разградска област;
Ремзи Сюлейманов Неджимов, гр. Дулово,
(адрес), Разградска област. Ние,
горепосочените български граждани от
Североизточна България от турски
произход, опирайки се на националната
ни Конституция и на всички двустранни
и международни актове, в които е участвала
България, обявяваме гладна стачка,
считано от 6и май `89 година до 31и май `89
година за възстановяване на следните
ни искания: 1. Да ни се възвърнат нашите
истински рождени турски имена, насилствено
отнети от българските власти със
започналия през `84а - `85а година процес
на побългаряване, наречен от властите
"възродителен процес"; Да ни се
възвърне всичко турско, заличено от
страна на българските власти посредством
най-различни кампании срещу малцинствата,
свързано с етническия ни произход.
Гладуващи: Севзи Реджебов Хюсеинов,
Закир Исмаилов Мустафов, Хакъ Хакъев
Мехмедов, Ремзи Сюлейманов Неджимов,
подписали Заявлението.”
Румяна
Узунова: Сега много бавничко пак ми
кажете имената.(Повтарят ги няколко
пъти)
Женски
глас: Сега се присъединяват още седем
човека. Считано от 8и май се присъединяват
още: Адем Шакиров Салимов, с.Престоя,
Сливенски окръг, Фекри Фикредов Адемов,
пак с. Престоя, Юмуз Сабриев Ахмедов,
Сюлюш Салимов Юсуфов, Хикмет Мустафов
Османов, Мехмедали Мехмедов Халилов.
Момент само, последният е пак от Престоя.
Тримата са от Престоя, Мехмедали Мехмедов
Халилов е от Каолиново и Исмаил Исмаилов
Мехмедов - пак Каолиново. Благодаря ви
много.
Р.
Узунова: Добре, добре…
(На
края на м. май в Париж се открива
Конференция по човешките права на
Съвещанието за сигурност и сътрудничество
в Европа, както и Международен симпозиум
„Свободата на духа и човешкото измерение
в Европа”, организиран от френската
фондация „Futur”;
началото на май 1989 г., ролка № 192)
Р.
Узунова: Един момент… Ето, включих…
Мъжки
глас: „До Народното събрание на НРБ,
до Министерския съвет на НРБ, до Главна
прокуратура на НРБ, до всички средства
за масова информация в НРБ, до Комитета
по човешките права в София, до всички
правителства, подписали Виенските
актове, до Общата прокуратура в град
Нови Пазар. Заявление от Исмаил Исмаилоглу
и Мехмедали Мехмедоглу. Ние,
горепосочените български граждани
от североизточна България от турски
произход, опирайки се на националната
ни Конституция и на всички двустранни
и международни актове, в които е участвала
България, обявяваме гладна стачка,
считано от 8 май 1989 г., със следните
искания: Да ни се възвърнат нашите
истински рождени турски имена, насилствено
отнети от българските власти в започналия
през 1984 - `85а година процес
на побългаряване, наречен от властите
"Възродителен процес"; Да ни се
възвърне всичко турско, заличено от
страна на българските власти посредством
най-различни кампании срещу малцинстватаq
свързани с етническия ни произход.
Гладуващи: Исмаил Исмаилов Мехмедов от
град Каолиново (адрес) и Мехмедали
Мехмедов, също от град Каолиново.”
Готово, нали?! Ало? Искам нещо ново да ви
кажа. Днеска трима от нашите другари са
били повикани с призовка в МВРто и един
от тях бил бит с летва по главата. Чухте
ли ме? Това непременно трябва да се каже
довечера по радиото.
А.
Манолова: Да. Имената на тримата бихте
ли казали?
Мъжки
глас: Да, да, ей сега ще ви ги кажа. На
третия не мога да ви кажа точно, обаче
двамата са били бити…Адем Шакироглу и
Фикрет Фикретоглу.
А.
Манолова: Да. И двамата са били бити?
Мъжки
глас: Единият е бил ударен по главата.
И знаете ли какво казали:
да се откажем от това гладуване, и щели
да ни дадат паспорти. Така им казали! И
имайте предвид, може би и те ще ви
потърсят…
А.
Манолова: Да, може би и те ще се обадят.
Мъжки
глас: Да, ще се обадят допълнително и
те. От Дулово - по-рано тръгнах, нали -
имаме пак една новина: Момчетата са
здрави. Днеска е петия ден. И ще продължат
до 31и май, а може би и повече. Не се знае
още… А довечера текста ще го дадете,
нали?
А.
Манолова: Да, сигурно ще дадем текста.
Мъжки
глас: Обаче не само веднъж - в 5.15 ч.,
понеже хората са още на работа тогава.
На
3 пъти, така, нали, до преди нас както се
повтаряше. А с ББС не можем да се свържем,
понеже и те са били на стачка... Утре
тръгвали май… Ако ви помоля да им
съобщите и на тях…, обаче няма смисъл,
сигурно?
А.
Манолова: Ами ще видим, аз предполагам,
че и те влизат във връзка с нас също.
Мъжки
глас: Защото на български ББСто още
не е съобщавало… такова нещо.
А.
Манолова: Не е ли съобщавало?
Мъжки
глас: Не е. А бихте ли дали на турски
език телефонния номер?
А.
Манолова: Не го зная. Нямам представа.
Мъжки
глас: На български го зная, обаче на
турски не го знам… Вие…, работното ви
време… горе-долу да знаеме?
А.
Манолова: Работното време е тука от
10 часа ваше време до 6 – 7 часа вечерта.
Обикновено има човек, да.
Мъжки
глас: Вечерта?! А, хубаво. Вие можете
ли да се свържете с моя телефон или не
можете вече?
А.
Манолова: Зависи от къде.
Мъжки
глас: Нали…, един път се опитахте
вече…
А.
Манолова: От къде се обаждате вие
точно? Откъде?
Мъжки
глас: От Каолиново бе! Нали ви дадох
и…
А.
Манолова: Не може. Да, да, не може.
Мъжки
глас: Добре, ние ще ви търсим тогава.
Друго нямам, много здраве. Приятна
работа. Всичко хубаво.
А.
Манолова: Благодаря. Мерси. Дочуване.
(началото
на май 1989 г., ролка № 381)
Женски
глас: „Във връзка с обявената гладна
стачка от 6и май 1989 година на четиримата
български граждани от турски произход
и присъединилите се към тях още 17
граждани, от днес, 10 май 1989 година се
солидаризират и семейството на Хакъ
Хакъев Мехмедов. Този е един от членовете
на първата четворка. А
именно: съпругата му Фейдегюл
Исмаилова Мехмедова, синовете му Ердин
и Хамид Хакъеви, дъщеря му Сафие, снаха
му Гюлсер Мехмедова със сина си Ерджан,
както и баща му Хакъ Ахмедов Мехмедов,
майка му Неджибе Абасова Мехмедова;
брат му Джавит Хакъев, съпругата му
Сафит и децата му Енвер и Надихан в
протест на това, че вместо отговор на
апела им от 6 май същият бе повикан в
Общинското управление на МВР град
Дулово, където му бе съобщено решението
да го интернират заедно със съпругата
и малкия му син в Австрия.”
(10.05.1989
г., ролка № 381)
Б)
Съобщения и интервюта
(…)
Р.Узунова: А гладната стачка на
българските граждани от турски произход
- в какви размери е засега?
Г.
Османова: В какви размери? В голям
размер е. Въобще, много сме. С голямо
желание я приемат нашите. Ето днеска
може би ще се съобщят имената на жените.
Има много жени сега.
Р.Узунова:
Тия жени срещу какво протестират, че
мъжете им са в затвора или…?
Г.
Османова: Ние протестираме да се
възвърнат нашите турски имена, всичките
ни права, да се освободят политическите
затворници, невинни дето са затворени.
Р.Узунова:
И имате ли представа колко души правят
гладна стачка в момента? Ало?
Г.
Османова: Може би … двеста може би
станахме - около двеста, над двеста, там
сме.
Р.Узунова:
Двеста души правят гладна стачка със
същите искания?
Г.
Османова: Нашата гладна стачка е
щафетна. Продължаваме по щафетния начин.
Едни прекъсват, други продължават.
Желаещите са много.
Р.Узунова:
Да, благодаря ви много, Гюлтен Османова.
Вие сте съгласна да излъчим интервюто,
така ли?
Г.
Османова: Съгласна съм,
(11.05.1989
г., ролка № 382)
Мъжки
глас: Започваме от днес гладна стачка
до 30и.
Р.
Узунова: Кои хора?
Мъжки
глас: Учителско семейство от Асеновград:
Юмер Мустафов Кочанджиев, Записахте
ли?, Енбие Ахмедова Кочанджиева; и от
Крумовград: Юмер Османов Хюсеинов и
дъщеря му Гюлсерен Юмерова Османова –
от днес до 30и; има още един човек, също
от Крумовград (…) казва се Муртил Ахмедов
Хюсеинов. … Узунова, аз смятам, че
телефонът ще се запази…
Р.
Узунова: Разбира се, разбира се
(недатирано,
ролка № 311)
Р.
Узунова: Ето, включих.
Мъжки
глас: Включи ли? Ахмед Юсуфов Кючуков,с.
Острово, Разградска област; Орхан Расимов
Касимов, гр. Разград; Али Салиев, с.
Недоклан, Разградска област; Шабан
Хюсеинов Расимов, гр. Кубрат, Разградска
област; Дауд Даудов Карахафузов, с.
Глоджево, Разградска област; другите:
Гюлзааде Исмаил Наимоглу, това е жена,
- Гюлзааде, с. Иширково, Разградска
област; другата жена е Мюмюне Тахис
Мустаоглу, с. Искра, Разградска област;
Ружди Севзи Мустаоглу, с. Искра,
Разградска област. Още двама има, Румяно:
Сюлман Реджеп Бакалоглу, с. Искра,
Разградска област, и петото, последно:
Ибриям Мюзекяр Шакироглу, който е на 63
години, от с. Искра. Обаче годините да
не забравите да кажете... Айде…
Р.Узунова:
От кога започват гладната стачка?
Мъжки
глас: От 13и.
Р.Узунова:
От 13и. Съобщава?
Мъжки
глас: Това исках да ви кажа.
Р.
Узунова: Кажете си името, няма да се
излъчва, но да имам източник.
Мъжки
глас: Моето име ли? Не ме ли познавате,
бе?
Р.Узунова:
Абе познавам, ама да запиша на лентата,
защото нали трябва да имам...
Мъжки
глас: А, добре. ... от Каолиново. Айде,
не е нужно другото, нали?
Р.Узунова:
Не, не е нужно. Не, аз няма да го излъча.
Мъжки
глас:... Значи, да говоря, така ли? Готово
ли е? Ми, искам да кажа това, че на 12-ти
следните другари…
Р.Узунова:
На 12и май?
Мъжки
глас: … на 12и май, този месец, Ешрес
Саиков Алиосманов, Мохамед Бекиров
Мюмюнов, двамата от с. Генерал Гешево,
и после - Мустафа Якубов, той е от с.
Лебед. Другите: Шабан Абдулов от с.
Бенковски, той /…/, последният - Реджеп
Халилов, той е от с. Търновци - тези
другари обявиха гладна стачка.
Р.Узунова:
От кога, от 12и?
Мъжки
глас: От 12и, да.
Р.Узунова:
Със същите искания?
Мъжки
глас: Те … със същите искания: да им
се върнат имената, нали, (пауза) и да се
преселят в Турция.
Р.
Узунова: Един момент…, почнете от
начало… Говорете.
С.
Искендеров: Да. „Съобщение от секретаря
на Демократичната лига за защита на
правата на човека в България Сабри
Искендеров, заточен в с. Камено поле,
Врачанско. Днес, на 11и май `89а година, по
информация, че на 9и май `89а година са
обискирали и запечатали квартирите на
Мустафа Юмеров - председател на
Демократичната лига, заточен в с.
Комарево, Врачанско и на секретаря Али
Орманлиев, заточен в с. Драшан, Врачанско,
след което са закарани в неизвестност.
С тези действия българското правителство
на практика показва, че продължава грубо
да погазва човешките права и гражданските
свободи и да репресира членовете и
свободните дейци на Демократичната
лига и на другите неофициални сдружения,
които имат единствената цел да се борят
с мирни и законни средства срещу
закононарушенията от страна на властите.
В знак на протест срещу горепосочените
нарушения, в знак на солидарност и в
подкрепа на справедливите искания на
обявилите на 6 май гладна стачка Сабри
Реджебов от с. Таслаково, Закир Закиров
от с. Правда, Хакъ Хакъев от с. Любен,
Ремзи Мехмедов от гр. Дулово – всичките
в Разградска област, обявявам гладна
стачка от 12и май до 18и май. Междувременно
държа да съобщя, че ние, тримата ръководни
дейци на Демократичната лига, от 15и май
щяхме да се присъединим към започналите
на 6-и май гладна стачка горепосочени
наши сънародници. Техните справедливи
искания са смисъла и съдържанието, които
са залегнали в Програмата на Демократичната
лига. Събитията изпревариха 15и май и за
това аз се присъединявам към тях от 12и
май. Изпращам протестно Уведомление до
Председателя на Държавния съвет на НРБ,
Главния прокурор на НРБ и до Българската
телевизия. За сега все още аз не съм
задържан за постоянно, но стои пред
квартирата ми кола на Държавна сигурност
с врачански номер и възпрепятстват
коли, пристигащи при мен. Заявявам, че
който има аналитичен ум, трябва да
разбере: крайната победа от този кошмар
ще бъде наша. Властта трябва да знае в
кой век сме и в кой континент се намира
България. Хиляди поздрави на всички
вас, работещите в Българската редакция
на "Свободна Европа". Гладуващ
Сабри Искендеров.”
Р.
Узунова: Да. Това ли е? Ало? …
(11.05.1989
г., ролка № 382)
Р.
Узунова: Говорете.
Мъжки
глас: От гр. Каолиново: Бейзад Хюсменов
Нуриев, Назис Ристемов Ристемов, (някой
подсказва на мъжа имената) Хаджер
Хасанова - на 67 години; от с. Загориче:
Бейзад Юсуфов, Бямил Мюстаджебов, Али
Адемов - дългогодишен учител, изгонен
от работа, Ахмед Якубов; от с. Браничево: Осман
Исмаилов; от с. Длъжко: Идриз Османов,
Адем Юсуфов; от с. Вълнаре: Ислям Османов,
Шинаси Ислямов; от с. Орляк, Толбухински
окръг: Исмаил Исмаилов, Ферхат Сабриев;
от с. Средковец, Шуменски окръг: Рамадан
Юсуфов; от с. Престое: Рушан Якубов...;
така, пак от Средковец има: Исмет Руфадов;
и още двама от Престое: Сердар Мехмедов
и Зикри Нуриев, от село Престое...
Р.Узунова:
От кога започват гладна стачка?
Мъжки
глас: Ами, последните са от днеска.
Р.Узунова:
Последните двама?
Мъжки
глас: Последните седем. От Орляк до
седмия… са от Престое.
Р.
Узунова: Са от днеска?
Мъжки
глас: Да, също така от днеска - от
Каолиново тримата. От Загориче тримата
са от 13и, от събота.
Р.Узунова:
Кои са от събота? От кое село?
Мъжки
глас: От Загориче. Ало? От Браничево
дето е - той завърши.
Р.Узунова:
Да. Тя е щафетна гладната стачка, така
ли?
Мъжки
глас: Да. По пет дена.
Р.Узунова:
Да, по пет дена. Добре. Това ли е?
Мъжки
глас: Благодаря ви и ви желая приятна
работа.
(11
и 12.05.1989 г., ролка № 385)
Ф.
Шекеров: Румяна, обаждам се от България,
казвам се Фикрет Ахмедов Шекеров, от
гр. Каолиново, Шуменско. Ние сме тук в
гладна стачка. Румяна, имаме една молба
към вас: искам това, което ще ви кажа, да
го пуснете по радиото. „През 1985 година
беше проведен тъй нареченият „възродителен
процес” от българските власти. Тогава
насилствено ни бяха взети турските
имена. Искаме да ни се възвърне истинското
рождено турско име, което би...да ни се
възвърнат. За тия искания обявявам
гладна стачка от 12 май 1989 г.” Надявам
се, че може да го пуснете по радиото.
(ролка
№ 382)
Р.Узунова:
Говорете.
Емин
Хамдиев: Да започвам ли? „До заместник
окръжен прокурор Светидимитрова, гр.
Разград. Изложение от Емин Хамдиев
Салиев, от Варна, интерниран в гр.Сеново(?),
Разградска област. Съобщавам ви, че по
изфабрикувано дело, образувано съвместно
от служители на Държавна сигурност,
Районна прокуратура, следствени органи
и подвластен зависим съд съм осъждан,
интерниран, принудително разделен от
децата, семейството и близките си. По
направените жалби до Областното
управление на МВР - Варна, Районен и
Окръжен съд - Варна, Районна прокуратура
- Варна, Върховен съд, Държавен съвет на
НРБ, Външно министерство и Министерство
на правосъдието, до сега не ми бе
отговорено по законоопределените
обичайни срокове. След като и последната
ми молба бе най-брутално отхвърлена, за
дето желаех да участвам в богослужение
по случай празника Рамазан и да получа
2 дни домашен отпуск, идва ми на ума да
ви задавам следните въпроси: Кои наши
права не са потъпкани и унижени? По този
начин ли приобщавате турското население
към социализма и комунизма? До като през
същото време асимилаторските си стремежи
ги прикривате с тъй наречените
„антинародностни измислици и клевети”.
Съмнително е да не виждате използваните
прийоми и насилствени средства,
репресивните методи, които прехвърляте
на буржоазията и казвате, че те са чужди
на Партията. Тук държа да ви припомня,
че от трибуната на Февруарския пленум
на ЦК на БКП от `74а година, тръбеше се,
че нашата социалистическа държава
никога не е имала и няма асимилаторски
цели към турското малцинство и
народностните групи. Сега, когато нямаме
право да се наричаме със собствените
си имена и народност, нямаме право да
говорим на роден език, да използваме
религията, обичаите си и така нататък,
не знам как можете да кажете, че вие
привеждате вътрешните закони в
съответствие с подписаните международни
договорености. Нима тази демокрация и
хуманизъм е за първата категория
граждани? За тези, които се чувстват и
знаят, че са малцинство, срещу тях кои
ваши закони са хуманни? Или ще кажете:
„Това е наша вътрешна работа. Другите
нямат право на вмешателство!”. Всичко
гореизложено не доказва ли антинародностната
кампания на асимилация, неспазване на
елементарните човешки права и свободи?!
В знак на тези нарушения аз обявявам
гладна стачка от 14и май до 31и май - до
Съвещанието за човешките измерения в
Париж, и в подкрепа на исканията и в
солидарност на другите стачкуващи
членове и нечленове на Демократичната
лига за правата на човека в НРБ, гр.
Сеново, днескашна дата: 16и май, с уважение
Емин Хамдиев.
(16.05.1989
г., ролка № 385)
Р.
Узунова: Да, говорете.
Г.
Османова: Днес изпратихме до Държавния
съвет, Министерския съвет и до Главния
прокурор Декларация за това, че обявяваме
гладна стачка със следното съдържание:
„Декларация
от членовете на семейството и близките
на Али Османов Орманлиев, роден в село
Ябланово, Бургаска област, интерниран
в село Драшан, Михайловградска област.
Другарю Председател, повод за настоящата
Декларация, с която се обръщаме към Вас,
са безпрецедентните по своята същност
отношения на органите на властта към
Али Османов Орманлиев и Мюстафа Юмеров,
интернирани съответно в селата Драшан
и Комарево, Михайловградска област.
Двамата, които повече от четири години
са интернирани - и то без съд и присъда,
са основоположници на Независимото
дружество „Демократична лига за защита
правата на малцинствата в България”.
Грубите и нечовешки отношения, наложени
спрямо тях и много други свободомислещи,
смели, честни и с демократични принципи
граждани в нашата страна са позор за
една държава, декларираща, че всичко,
което се извършва в нея, е в името на
човека и за човека. Връх на тази
безпрецедентност и антихуманизъм бе
задържането на двамата на 9 май 1989 година
в неизвестно място за нас от установяването
им. Повече от седмица от тях няма никаква
вест. За цялото ни семейство и близките
ни тези дни се превърнаха в кошмар. Що
за хуманизъм е това? Това ли е истинският
лик на едно социалистическо общество?
Въпреки многократните почуквания по
кабинетите, местните органи на властта
останаха безмълвни за болката и за
страданието на една майка, дъщеря и син.
Опитите за представяне на нещата в
розово на органите на Държавна сигурност
не могат да заблудят никого, а тъкмо
обратното – те дават още по-голяма
тайнственост на положението и увеличават
страданията ни. Това грубо посегателство
върху елементарните човешки права в
навечерието на най-големия международен
форум, разглеждащ именно въпросите за
хуманизация на нашето общество, е пречка
и ще продължава да бъде такава, та НРБ
да заеме своето достойно място в
общоевропейския дом. Международният
авторитет не се придобива чрез лишаване
на собствения народ от свободи и права.
Изразявайки нашето дълбоко възмущение
от своеволията на самозабравилите се
бюстители на реда и Държавна сигурност,
декларираме, че считано от 17 май 1989
година обявяваме гладна стачка, както
до изпълнението на долупосочените
искания, така и се присъединяваме към
Декларацията на обявилите гладна стачка
наши сънародници от турски произход от
8 май 89 година. Исканията са следните:
Незабавно да бъдат освободени двамата
задържани - а именно Али Османов Орманлиев
и Мустафа Юмеров, независимо от това
къде са запрени; Да ни се даде информация
въз основа на чии заповеди или нареждания
са отведени те от тяхното местоустановяване;
Веднага да се даде възможност на членовете
на техните семейства да установят
контакт с тях; Да спрат своеволията на
органите на властта да интернират
гражданите без съд и присъда, потъпквайки
всякакви закони и нормативи;
Да
спрат гоненията и задържанията на
гражданите от малцинствен произход
затова, че търсят защита на своите права
по официален и неофициален път, когато
те не водят до опасност за сигурността
на държавата и не прибягват до терористични
акции. Считаме, че настоящата Декларация
няма да остане глас в пустиня и ще се
намерят хора - във ваше лице - да подкрепят
нашите искания. Декларатори: Гюлфие
Шерифова Орманлиева - съпруга, Грънча
Алиева Орманлиева – дъщеря , Месут Алиев
Орманлиев – син, Хасан Кязъмов
Коджамустафов – роднина, Кязъм Мустафов
Коджамустафов – роднина, Кемал Хасанов
Коджамустафов – роднина, Фатме Кемалова
Коджамустафова – роднина, Лиля Байрямова
Коджамустафова – роднина, Гюргие
Хасанова Коджамустафова – роднина.”
Това е. Ало?! От днес всички декларатори
обявяваме гладна стачка до тяхното…,
докато ни дадат някаква информация за
тях.
(17.05.1989
г., ролка № 373)
Р.
Узунова: Да, включила съм машината…
По-високо говорете!
Наим
Наимов:... въпросът за гладната стачка…,
аз не искам да се записвам, но само исках
да ви предупредя…
Р.
Узунова: Не, само за информация…Няма
да го излъчвам.
Н.
Наимов: Гладната стачка е нещо съвсем
нормално. Аз не съм от гладуващите, но
искам да ви направя няколко предложения,
с които да ви улесня, да не изпада радио
"Свободна Европа" в някои критични
ситуации. Има, като че ли… ми се струва,
има малко провокация в сегашната гладна
стачка.
Р.Узунова:
В какъв смисъл?
Н.
Наимов: Като че ли някои хора се опитват
да провалят или да почернят името на
гладната стачка. Струва ми се, до колкото
аз успях да разузная…, единият от
четиримата играе този номер с още една
… Но не съм сигурен, не съм се убедил
още, но като че ли така изглеждат нещата...
Аз не мога да излеза много-много, защото
имам… мярка, … и снощи ми направиха пак
акт, защото посетих дома на Севзи Реджебов
от Таслаково, ... Чувате ли ме? И много
спекулации се получиха тука, относно,
че ги екстрадирват. Това е много
относително…
Р.Узунова:
Ще ги екстрадират?
Н.
Наимов: Да. Много е относително... На
мен ми се струва, като че ли те си измолиха
за паспорти, някои от тях. Това е един
номер. Номер! Не знам кой играе този
номер… Но гладната стачка иначе протича
съвсем нормално. Духът на народа е много
висок, на гладуващите. Вярно, че не съм
убеден кой точно, много е трудно с
държавната машина на провокацията да
борави човек, ... аз съм сам и няколко мои
съмишленици, искаме да установим
случая... с някои от лицата. Та мнението
ни е да не споменавате имената на
четиримата...
Р.Узунова:
Първите четирима?
Н.
Наимов: Да, да, точно, конкретно за тях
става...
Р.Узунова:
Бихте ли казали първото име, за да видя
в списъка кои бяха?
Н.
Наимов: Севджи Реджепов /.../ (не се
разбира фамилията, но не е Хюсеинов),
Закир Исмаилов, Хакъ Хакъев и Ремзи
Сюлейманов.
Р.Узунова:
Да, тия първите четирима?
Н.
Наимов: Да. /.../ но не споменавайте
имената на четиримата.
Р.Узунова:
Да, но ние получихме сведение, че цялото
семейство на Хакъ прави гладна стачка
в знак на солидарност?
Н.
Наимов: Не можах да ходя днеска до
там, да видя на място и да разговарям
със същия. Но втория, третия и четвъртия
ден, доколкото знам, за третия ден съм
сигурен, бях у дома на (казва вероятно
прякор), как беше, Ремзи. Той (вероятно
Хакъ) дойде, после дойде и Закир. И някаква
спекулация се върти между тия двамата…
Днеска един голям шум, голяма паника
създадоха тука, в дома на /…/ Ремзи. Нали
ме разбирате? Това е една провокация
от…, външна провокация. Но не мога да
го установя... Разбирате ли ме? За това,
вижте, малко коригирайте там, при
излъчването на този… Иначе гладната
стачка е съвсем нормална. Как да ви
обясня? Много ми е трудно. Разбирате ли
ме?
Р.Узунова:
Да, да. Вие как се казвахте?
Н.Наимов:
Наим Наимов. Вижте какво, просто един
номер, не знам колко е верен (диктува
телефонен номер в Дулово) Моят нали го
знаете?!... След малко бихте могла да го
опитате... Имате ли други въпроси към
мене?...
(недатирано,
ролка 382)
Мъжки
глас (навярно Исмаил Исмаилов от
Каолиново): … Севджи Реджепов Хюсеинов
от с. Таслаково (един от първите четирима
гладуващи), той е при мене. Отидох при
него, бях с кола. Понеже хората от селото
викат, че го пазели старшините от
полицията, та рекох да спра на някоя
друга улица. Спрях колата и отидох при
него. Гледам, джипката стои пред къщата
му. Двама милиционери с джипка - и седят
там. Поисках да вляза направо през
вратата, те почнаха да ми викат: „Ало,
ефенди, първо се идва при нас!”- тъй ми
рекоха, „А защо бе?”, „Сега няма да ти
дадем обяснение!” – казаха. И си помълчах.
Отидох при тях. „Ами – викат - откъде
си, що си, какъв си му ти?”, Викам: „Много
близък приятел”, нали. Викам: „От колко
дена не съм го виждал, в случая - бил
болен, нали, че няма какво да крия.”
„Той, викат, е добре сега – викат, - и
няма за какво да го посетиш!” Просто ме
върнаха от там. „Мога ли да вляза да
видя приятеля си?” – „Не може!”- казаха.
„С кого говорех?”- не си дадоха и имената.
И единият каза: „Това не е от нас, наредено
е от горе...” „От къде, по-точно от къде
ви е било наредено?” – питах. От
Министерство на вътрешните работи им
било наредено на тях да не пускали
никого.
(19.05.1989
г., ролка № 324)
Р.
Узунова: Така, говорете. Ало? Ало? Ало?
Говорете.
Мъжки
глас: До Народното събрание на НРБ,
до Министерския съвет на НРБ, до Главна
прокуратура на НРБ, до Комитета за
човешките права, до Българската телевизия
и радио, до в. "Работническо дело":
„Заявление от Мехмед Рашидов Сюлейманов,
от с.Брестовене; Зейтин Рашидов Сюлейманов,
с. Брестовене; Фикрет Велиев Ибрахимов,
кв. Дряново, Кубрат; Дюлгюм Мюмюнов
Османов, гр. Завет; Гюлтен Етемова
Османова, гр. Завет; Осман Илов Османов,
с. Веселец; Измегил Юмерова Османова,
с. Веселец; Мустафа Ахмедов Халилов, с.
Веселец; Неджми Ахмедов Халилов, с.
Веселец, Емин Ахмедов Ахмедов с. Бялково;
Махмуд Адемов Сеизев, ж. к. "Орел",
Разград; Исмаил Сюлейманов Кадиров,
(адрес), Разград; 13-ти е Бюрхан Ибрахимов
Мехмедов, ж. к. "Орел" Разград; 14-ти:
Сюлейман Неджекяров Цветков, (адрес),
Разград; 15-ти: Хава Ибриямова Хюсеинова,
с. Веселец; 16и: Азис Ахмедов Мандаджиев,
с. Острово; 17-ти: Зелиха Ахмедова
Памуклиева, Тутракан. Всичките са от
Разградска област. Ало? Заявяваме, че
се солидаризираме със Севзи Реджепов
Хюсеинов от Таслаково, Закир Исмаилов
Мустафов с. Правда, Хакъ Хакъев Мехмедов
с. Любен, Ремзи Сюлейманов Неджимов от
гр. Дулово, които почнаха гладна стачка
от 6и май - в подкрепа на техните искания.
Същите искания са и наши искания.
Обявяваме 5 дневна гладна стачка от 22и
май до 26и май включително. Искаме да
чуем имената си, както искаме да ги чуе
и цял свят от вашите предавания и други
подобни предавания. Ало?
Р.Узунова:
Да, да, чувам ви. Извинете, а вие знаете
ли нещо за събитията в събота и в неделя?
Ало, чувате ли ме? За демонстрациите, за
турските демонстрации?
Мъжки
глас: Демонстрации тука, в нашия край,
където сме, няма, за сега. Другите, които
са станали в Каолиново, в Престое, от
където е тръгнала,… знаем това, което
вие ни съобщихте. Българската телевизия,
радиото и пресата нищо не са писали, а
и очевидци не е имало, изглежда, от
тукашните села. В момента там е било
блокирано.
Р.Узунова:
Да, да, благодаря ви. Дочуване.
(22.05.1989
г., ролка № 387)
Декларация
на изгонени български
турци, живеещи в Бурса
Румяна
Узунова: Готово, включих…
Зейнеп
Ибрахимова: Добре, започвам… „Днес,
25 май 1989 г., в град Бурса пред джамията
“Оглу” се събраха и започнаха гладна
стачка следните турци, изгонени от
България: Зейнеп Ибрахимова, пълномощник
на Свободното дружество за правата на
човека в България за Варненска област,
Сабри Искендеров - секретар на
Демократичната лига за правата на човека
в България, Мустафа Юмеров - председател
на Демократичната лига в България, Юсуф
Хюсеинов - член на ръководството на
Свободното дружество за правата на
човека в България, Баиде Хюсеинова -
член на Независимото дружество…, Ибрахим
Ибрахимов - член на Независимото
дружество, Шабан Абдулла - член на
Демократичната лига…, Махмуд Махмудов,
Али-Осман Махмудов, Пандагил, Али
Османова, Мехмед Идризов. С това всички
подкрепят исканията на турците, живеещи
в България и протестират пред Българското
правителство за изстъпленията срещу
турците, живеещи в България. Настояваме
да се отмени военното положение, да не
се стреля срещу мирните демонстранти
и да се назначи правителствена и
международна комисии за разследване
на всички убийства и изстъпления, станали
във връзка с асимилаторската политика
от 1970 г. насам.” Край.
(25.05.1989
г., ролка № 3)
2.
Принудителното напускане на България
А)
Екстрадирането
Мустафа
Юмеров: Казвам се Мустафа Юмеров,
председател на Демократичната лига за
защита на правата на човека. Ние, като
организация, ръководният екип на
Демократичната лига в началото на м.
май решихме по най-крещящ начин да
изразиме и да докажеме на света, че в
България се извършва една асимилационна
политика от живковисткия режим.
Средствата, които щяхме да използваме
в борбата ни за човешки права, бяха мирни
и затова призовахме наш`то население и
всички членове на Демократичната лига
да пристъпват към масова гладна стачка.
За кратък период масовата гладна стачка
обхвана почти цялата страна. Както и
очаквахме, властите в България посрещнаха
на нож тази наша мирна форма на борба.
Резултатите се оказаха трагични. Страната
се заля от вълна на терор и насилие.
Многобройни жертви бяха дадени от
мирното население. Ние още нямаме пълна
представа за броя на жертвите. Масово,
десетки села и някои градове в Североизточна
България и в Южна България бяха поставени
под пълен контрол от българската войска.
Режимът по такъв начин отговори на
нашите мирни искания, на наш`та мирна
борба естествено мирните походи, с
които целяхме да докажеме, че ние в
България сме против насилственото
асимилиране на едно голямо малцинство.
Ние имаме дълбоки корени. Историята е
на наша страна. Ние сме турци. Не сме
принадлежали към друга етническа
принадлежност. Досега прекрасно се
разбирахме и намирахме общ език с
основното българско население. Грамадното
мнозинство от населението естествено
е на наша страна и подкрепя наш`те
справедливи искания. За да ликвидират
и да обезглавят организацията и за да
спре вълната на масовите гладни стачки,
българските органи на Държавна сигурност
на 9 май около 18.30 часа дойдоха при мен
и поискаха като Председател на
Демократичната лига да дам нареждане
за спиране на дейността на организацията
и за прекратяване на гладните стачки.
Аз отхвърлих, не приех това предложение
и казах, че наш`та борба тепърва започва.
Ние целиме по такъв начин да покажеме
пред света, държавите-участници във
Виенската среща и предстоящата Парижка
конференция, че наш`то дело е справедливо,
че борбата ни ще продължи до победен
край. При това положение господата от
Държавна сигурност казаха, че трябва
да напусна страната. Аз не приех и това
предложение и им казах, че ни предстоят
доста сериозни битки с режима в София.
„При това положение - казаха, ние сме
принудени да прибегнеме за насилственото
Ви изгонване от страната!” Качиха ме в
колата и за 4 часа аз се оказах на
българо-турската граница край Свиленград.
Не пожелаха аз да се срещна с моето
семейство, да им се обадя, за да могат
да знаят къде съм, що съм. И в момента
моето семейство не знаят аз къде съм.
Но многократните ми опити да се свържа
с тях се оказаха безрезултатни. Не знам
в какво състояние са те, каква е тяхната
съдба. Успях да се свържа с редица
представители и членове на Демократичната
лига - те надигат глас на протест - и от
тях научавам, че особено вчера в Джебелския
край са били дадени многобройни жертви.
Някой посочи цифрата 200, от други източници
получавам естествено информация от
подобен род. Ние не сме сигурни, защото
всички пътища, водещи до тези села,
където населението изразява чрез мирни
походи своя протест, тези села се оказаха
напълно са поставени под властта на
войскови поделения на милиционерските
сили и на органите на Държавна сигурност.
Ние сме разтревожени за съдбата на
многобройните наши членове, намиращи
се в България. За да пресече вълната на
мирните походи и гладните стачки,
българското правителство от 4 – 5 дена
насам прибягна към изгонване от страната
на дейните членове на Демократичната
лига и на Независимото дружество за
правата на човека, на членовете на
Дружеството за защита на човешките
права под името “Виена - 89” и т.н. Ние в
момента се намираме на турска територия.
Нашата цел е да координираме нашата
борба, за да можем отсега нататък да
продължим до победен край.
Р. Узунова: Бих искала да Ви попитам:
на 9 май Ви прокудиха от България, така
ли? Дадоха ли Ви паспорт?
М. Юмеров: Паспорт ми дадоха на
границата.
Р. Узунова: От коя дата беше издаден
паспортът?
М. Юмеров: На 8и май. Те ми казаха, че
ще ми дадат възможност 10 дена да се
срещна с моето семейство, но посред нощ,
около 12 часа, в Хасково, в МВР-то ми
казаха, че са получили нова заповед, че
веднага трябва да напусна страната. Аз
протестирах, но протестът ми беше
отхвърлен и при това положение те казаха,
че насила ще ме изгонят от страната,
както и направиха.
Р. Узунова: А Вие подавали ли сте
някога молба за получаване…?
М. Юмеров: Молба съм подавал, 5 – 6
молби, да бъда лишен от българско
гражданство, да бъда изпратен в Западна
Германия, или в САЩ, или в Турция, където
имам родители и близки…
Р. Узунова: А сега попълвахте ли
съответните документи на 9и май?
М. Юмеров: На 9и май… Аз, понеже на
22и май ми предстоеше дело във връзка с
организацията, като председател,…
Р. Узунова: За узаконяване, за
регистриране?
М. Юмеров: Не, не, срещу мен те заведоха
дело.
Р. Узунова: С какви обвинения?
М. Юмеров: Че съм напуснал селото,
където бях интерниран. Естествено това
беше повод, но не и причина за делото.
Те ми посочиха, че на 22и май ми предстои
дело, че трябва или да ме изпратят в
затвора, или трябва да напусна доброволно
страната. Ако го не сторя, за мен друг
избор, ми напомниха, няма.
Р. Узунова: Пак Ви връщам на датата
9и май. На 9и май ли попълнихте документите
за паспорт? Последния път, когато дойдоха
при Вас?
Мустафа Юмеров: На 9и май не, никакви
документи за паспорт не съм попълвал.
Не ми и поискаха.
Р. Узунова: Следователно, паспортът
Ви е бил готов на 8и май?!
М. Юмеров: Да, бил е готов. Аз не
очаквах. Те ми казаха, че са дали нареждане,
че предстои....
Р. Узунова: Питам Ви, питам Ви, защото
и други ръководители на правозащитни
организации са били прокудени от България
на 9и май. Някак си изглежда като акция,
защото паспортите им са били от 8и май.
М. Юмеров: Да, и моят паспорт е от 8и
май. В момента цялото, временното
ръководство на Демократичната лига се
намира в изгнание действително. Предстоеше
ни Іи конгрес на 13и май. За да предотвратят
провеждането на Конгреса и за да
обезглавят организацията, и за да нанесат
удар на нашата борба, те пристъпиха към
изгонване от страната на ръководното
тяло на Лигата.
(недатирано, ролка № 133)
Р.
Узунова: Готово.
А.Орманлиев:
Да започвам, така ли? Казвам се Али
Орманлиев. Секретар съм на неофициалното
дружество Демократична лига за защита
на правата на човека в България. В момента
се намирам в Белград. След някой ден
смятам да пътувам за Истанбул, със
самолет. Вчера пристигна една група
прогонени от България български турци,
от които се научих, че за мен се знае, че
съм в неизвестност, или като „безследно
изчезнал”. По тоя повод, искам с няколко
думи да опиша как стана мойто прогонване.
На 9и този месец, към 15 ч. и 20 мин., излязох
от квартирата си в с.Драшан, Михайловградска
област, където бях интерниран. Видях,
че при мен идва един човек от ДС, при
Районно у-ние гр. Котел, и друг с него.
Поздравиха ме и ми казаха да ги поканя
да влязат вътре. Друг път не са искали
такава покана да им отправя, но както и
да е, тоя път влязоха; поинтересуваха
се как съм, що съм, въпреки че тях това
не ги интересува много. Помолих ги да
кажат, ако имат нещо съществено. Казаха,
че искат да водят с мене един открит
разговор. Попитах с кого разговарям –
единият го познавам, че е от Котел,
другият се представи тоя път /никой път
не са се представяли!/, че се казва Николов
и е от Министерството на вътрешните
работи. Между другото каза, че това
положение ще ме зарадва… Най-сетне, /…/
ако успеем да водим един открит разговор
с тях, тъй като досега никой път не са
били откровени с мен. И ми зададоха такъв
един въпрос: как виждам изхода от това
положение, в което се намирам? Казах им,
че ний сме създали организация, наречена
Демократична лига, Програмата и Устава
на която сме изпратили до компетентните
органи в България; че ще се борим, че
искаме да бъдат осъществени тия цели и
задачи, които с в нея и Устава. Казаха,
че това не е възможно, да им предложа
друг вариант. При това, 1987 г. бях подал
молба за напускане на страната. И ме
подсетиха това - че имам подадена молба.
Отговорих, че ний бяхме изпаднали в едно
безизходно положение. Тогава намерих
за добро, за необходимо, че ако напусна
България, ще се излиза от тая безизходица.
Но сега съм на друго мнение – тоя път,
по който съм тръгнал, намирам за
по-правилен, за по-целесъобразен. И, ми
казаха, че ако не мога това, ако не ми се
разрешава такава дейност, дали поддържам
искането си да напусна страната? И аз
отговорих, че щом мойте, щом наш`те
жизнени функции в България е само
страданието, съответно ще напуснем; щом
не се разрешава ний в България да живеем
с такива имена. И при това човекът каза
да взема и да напиша молба. Викам: „Да
се консултирам със семейството си.”
Отговориха ми, че те са говорили със
семейството ми и те са били съгласни. И
почнахме да пишем молбата. Дотогава
всеки път съм си писал молбите с мое
истинско име, рожденото име – почнах
да я пиша с моето име. Те ме прекъснаха,
че не може с такова име. И след такъв
спор стигнахме до един компромис, където
да съществува и мойто име, и натрапеното
ми име – българското име. В молбата си
писах: да напусна страната заедно със
семейството си. Настояваха да не фигурира
тоя израз “заедно със семейството”.
Викам: „Защо?” Казаха, “ти си глава на
семейството и съответно ти решаваш.
Напълно се подразбира, че заедно със
семейството си.” И направих молбата.
Казаха ми да си събирам багажа. Аз викам:
„Закъде?” И не ми казаха, не ми отговориха.
А бях взел буби, да отглеждам буби в това
село, където не ми даваха работа, и
зададоха такъв въпрос: “Има ли кой да
се грижи за тия буби, докато се върна?”
Викам: „Няма.” И почнах да си събирам
багажа. Казват ми, “Това ще ти трябва
като се върнеш, това вземи…” и т. н. Аз,
при това положение, от една страна
разбирам, че ще напусна страната. От
друга пък - ще се върна, тъй като тоя
багаж, като се върна, ще ми трябва – те
ме подсещат за това, нали. Както и да е,
събрах; исках разрешение, нали, ако има
възможност, да се обръсна; обръснах се,
излязох вънка да се измия и гледам, трима
човека, пак от ДС, цивилно облечени хора,
ме чакат там, вънка – патрулират ли,
изглежда наблюдават ли, не мога да Ви
кажа. Не ме пуснаха никъде да тръгна без
човек. И така се качихме в колата на ДС
от Котел. Минахме Мездра, минахме Своге,
мислех, че ме водят на Главно следствено
управление. Викам пак: „Къде отиваме?”,
отговарят ми, “Като му дойде времето,
и това ще ти се каже.” И така, когато
преминахме Своге и наближихме към
Драгоман, разбрах, че ще напусна страната.
И тогава човекът от Държавна сигурност
от Котел извади от джоба си паспорт,
червен паспорт и ми показа, че напускам
страната. Викам: „Къде е семейството
ми?”, викат ми: “Ще дойде и семейството
ти.” И така, пристигнахме в Драгоман.
„Тука, викам, нечестно постъпихте с
мене. Поне на раздяла… Би трябвало да
се разделим, както подобава на хора,
тогава… Вие не ми разрешихте…, вече
пета година не съм виждал старата си
майка, която не е в състояние да пътува.
На мен не ми се разрешава да ходя на
погребението на близките си - като дядо
ми почина, като вуйчо ми, и т.н. Викам, за
последен път би трябвало да ми разрешите
да видя майка си, да се консултирам със
семейството ми и т.н. Както да е, придружиха
ме до Драгоман - 12.00 часа имаше влак -
качиха ме на влака; вече потегля влака
- и се отдръпнаха те; придружи ме човек
от Граничните служители до Калотина,
като ми каза,…да застана на вратата и
нямам право да напусна влака… След като
излязох от Драгоман, ми казаха, че
свободно мога да изляза, където си искам
вече. И така стана моето напускане на
страната. Между другото, искам да оставя
един Апел от името на група прогонени
турски граждани от България, които се
намират тука. Апелът е следният: „Живущото
турско малцинство в България изживява
най-черните дни в своята история.
Започналата ни трагедия в края на 1984 и
началото на `85а г. при насилственото
побългаряване на турското етническо
малцинство, сега е вече на най-връхната
си точка. Това незащитено малцинство
вече 5а година изпитва на гърба си
бруталността на една военна машина. В
ход е пуснато всичко антиморално и
античовешко, лъжата, лицемерието и
безогледното насилие. От лъжата и
измамата се прави държавна политика. В
отговор на справедливите и основателни
искания – да живеят според своите
етнически канони - получават отговор с
изстреляни куршуми. И колко жалко, че
днес, 24и май, Денят на славянската
писменост, с група прокудени от България
етнически турци изслушахме поредните
измислици на българската политическа
върхушка, предадени по радио “Дойче
веле”. С голяма тревога и изненада
констатирахме, че тия демагози не са се
отклонили с нито милиметър от своите
позиции, а именно: да заблудят световната
общественост за скриване на живи истини,
които протичат пред носа им. Днес, на
път за Истанбул в Белград, все по-често
се срещат изгонени хора от България, с
бледи лица от започналите гладни стачки,
които продължават и тука, като Ремзи от
Дулово, Исмет от Джебел, и членове и
активисти на Демократичната лига като
Орхан от Разград, Гюлтен от Силистра и
други. Човек с болка на сърцето си
представя в какво плачевно положение
се намира в България, като Орхание от
гр. Дулово, говорителка на Демократичната
лига за правата на човека, Мохамед
Бекиров от с. Генерал Гешево, Мустафа
Якубов от с. Лебед, Реджеб Халилов от с.
Кърнарци, всички от Кърджалийско - чиито
живот е вече в опасност. Напълно подкрепяме
движението на сънародниците ни в Тодор
Икономово и Каолиново, Шуменско. Солидарни
сме с масовата гладна стачка, обхванала
цялата страна. Настояваме да се пуснат
на свобода съмишлениците ни, намиращи
се в затворите със и без присъда; изказваме
благодарност на всички, които ни
подкрепиха и подкрепят морално и
материално. Въпреки, че се намираме
извън България, ние ще продължим общата
борба до осъществяването на Програмата
на Демократичната лига.” Между другото,
искам да съобщя на сънародниците, чиято
съдба е да ни последват, че в Белград
бяхме посрещнати сърдечно и радушно,
както от представителите на Република
Турция, така от местните власти.
Дипломатическите представители от
Турция предприемат мерки за своевременно
изпращане на пристигащите в Югославия,
което прави излишно преминаването ни
в Австрия.
Р.
Узунова: Да, завършихте ли? Ало?
А.
Орманлиев: И, накрая, „апелираме
световната общественост, включително
членовете на Ислямската лига, да ни
подкрепят в справедливата ни борба
срещу асимилаторската политика на
българското правителство, която
представлява позор за цивилизованото
човечество, осигуряващо и гарантиращо
спазването на основните човешки права
и свободи.” Това е Апелът.
Р.Узунова:
Искам да ви попитам нещо: от Вашия разказ
останах с убеждението, че паспортът Ви
като че ли предварително е бил готов.
Колко часа разлика имаше между написването
на молбата и получаването на паспорта?
А.
Орманлиев: Паспортът ми дадоха,
показаха ми го близо до гр. Драгоман.
Р.Узунова:
А кога подадохте молбата?
А.Орманлиев:
Ми, подадох, когато се качвах с паспорта
на влака. С готов паспорт, издаден на
8и, с билет до Белград.
Р.Узунова:
А те дойдоха във Ваш`та квартира на коя
дата?
А.Орманлиев:
Същата дата, на 9и, към 15.20 ч..
Р.Узунова:
А паспортът е от 8и, така ли? Излиза, че
Вашето заминаване е било предрешено,
т.е. от молбата не е имало смисъл.
А.Орманлиев:
Да, да, да. Те предварително са решили
всичко, че трябва да напусна; дори им
подхвърлих: „ако евентуално се откажа
да напусна, нали, в Белград /.../, те ми
казаха, че ще ме принудят.
Р.Узунова:
Да, да. Благодаря Ви много. И не затваряйте…
А.
Орманлиев: Да, благодаря и аз…
(24 или 25.05.1989 г., ролка № 312)
Н.
Наимов: Сега се намирам в Турция, в
република Турция
Р.
Узунова: Кога пристигнахте?
Н.
Наимов: В Истамбул?
Р.
Узунова: В град Истамбул кога
пристигнахте?
Н.
Наимов: Пристигнах на 26и май в 11 часа.
Р.
Узунова: Бихте ли разказали при какви
обстоятелства, защо трябваше да напуснете,
защо напуснахте?
Н.
Наимов: Аз нямах желание да напускам
България. Исках, имах желание да продължа
дейността си в Дружеството…, в Независимото
дружество…, но бях принуден да напусна.
Те принудително ме изгониха, с туристически
паспорт.
Р.
Узунова: Как стана всичко това?
Н.
Наимов: Около 15и май беше. Те не ме
повикаха, ама аз бях принуден три пъти
на ден да се подписвам в МВР – Дулово.
И от там не ми позволиха да се подпиша
и ме викнаха при началника и от Областния
следовател…
Р.
Узунова: А защо трябваше да се
подписвате?
Н.
Наимов: Ами защото членувах в
Независимото дружество, като секретар
на Независимото дружество в Разградската
област.
Р.
Узунова: Да се върнем към вашия личен
случай. И как точно се случиха нещата с
вас?
Н.
Наимов: Аз не пожелах да напускам
България, тъй като хората, моите, наште
членове казаха: „На кого ще ни оставиш
и ще заминеш?” Викам: „Няма да замина!”
На 19 (май) сутринта се явих в МВРто да се
подписвам… и те ме прибраха горе, при
Христо Минев. В 12 часа ме затвориха в
мазето. По-късно научих от съпругата
си, че тя е дошла да ме търси в МВРто и
те й казали, че ме бият. Всъщност не ме
биха. И казали й: „Не мене, а Фейзи
Реджебов са биели, и той отдавна е
заслужавал това.” Но и него не са го
били.
Р.
Узунова: А имало ли е и други задържани?
Н.
Наимов: Да. Фейзи Реджебов - беше
пълномощника на Разградска област. И
Ибриям Иджалиев от с. Секулово - той е
също наш член. И в 16.30 около 20тина
милиционери под конвой ме изведоха от
мазето, от ареста и ме качиха на едно
частно такси „Москвич” с придружител
някакъв си милиционер. И ме закараха в
гр. Силистра, обменихме 40 долара…
Р.
Узунова: Сам или със съпругата ви?
Н.
Наимов: Със съпругата ми и с двете ми
деца. И в багажника – съответно 4 куфара
и още един чувал, бих казал. Обменихме
за 67 лева и няколко стотинки 40 долара.
И оттам - в гр. Русе ме предадоха в
Русенската гара на Русенската милиция.
Оттам ме заведоха в бюро „Рила” май
беше, за международни билети за влакове,
купих билет от там …
Р.
Узунова: А паспорт?
Н.
Наимов: Паспорт ни дадоха, мисля, че
на съпругата ми бяха дали…
Р.
Узунова: С каква дата?
Н.
Наимов: Туристически паспорт, с дата
19 май 89 година
Р.
Узунова: Същият ден, да?
Н.
Наимов: Да, същия ден.
Р.
Узунов: А вие бяхте ли подавали
документи за паспорт?
Н.
Наимов: Не, не съм дал. Преди, `83а година
бях подал молба и съпругата ми беше
уволнена `83а година от работа, беше
детска учителка…
Р.
Узунова: Защо я уволниха?
Н.
Наимов: На 26 април беше уволнена, а на
30 април ми се роди второто дете! Да!
Р.
Узунова: А каква снимка имаше на
паспорта?
Н.
Наимов: Снимката ми беше оригинална.
Р.
Узунова: Но от кога, от кога правена?
Н.
Наимов: Мойта снимка беше направена
предишния ден, понеже следователят, той
ме заведе до фотото и ме снимаха.
Р.
Узунова: С милиция или сам?
Н.
Наимов: Да, с милиция, с държавен
служител. Той ме заведе и в банката, аз
си платих, но те уредиха нещата. Те
попълниха всички документи, молбата
също те я попълниха.
Р.
Узунова: А вие подписахте ли я?
Н.
Наимов: Ами неизбежно беше. Съпругата
ми беше там, трепереше, и нямаше начин
Р.
Узунова: Всъщност платихте ли тези
пари за паспорт – парите, които ви
искаха, по 80 лева?
Н.
Наимов: Платих ги. Неизбежно беше,
трябваше да ги плащам
Р.
Узунова: И билетите си платихте?
Н.
Наимов: Платих също 200 лева - за акта
за шофьорската ми книжка, понеже ми
съставиха акт - понеже не ми светел
предния фар, мигачи и тем подобни там
200 лева глоба, и за една година ме лишиха…
Р.
Узунова: Не е ли много?
Н.
Наимов: Не знам. Също така и съпругата
ми имаше 80 лева глоба
Р.
Узунова: За какво?
Н.
Наимов: Глоба за шофьор, тя също е
водач... 80 лева глоба също - и нея я платих.
А имаше и 40 лева, която е /…/ - пак я платих…
Платих и билета, платих и таксито от гр.
Дулово през Силистра и Русе - 160 лева…
Да, и таксито платих! И ме посрещна Христо
Минев, каза ми: Здравей! Викам: „Аз с вас
нямам поздрави!” Но все пак той ме хвана
за лакътя… и както и да е, вкараха ме в
митническата сграда. Казаха - имате
право на валута и по 50 лева на глава от
семейството, общо 200 лева. А останалите
пари ще останат в милицията - когато се
върнете в България, ще си ги вземете. И
основно ни провериха багажа. Имах 4
куфара и един чувал. Какво търсят, не
знам! Игла като че ли, игла търсят! И ни
качиха сутринта в 5.45 на влака за
Братислава. Бяхме във вагоните на влака,
пристигащ от Москва с емигранти…
Р.
Узунова: От къде емигранти?
Н.
Наимов: От Съветския съюз, предимно
евреи бяха… Имахме проблеми с Австрийската
митница, проблемът беше в парите. А
съветските емигранти имаха около 1000
долара, а ние само 40 долара и по 200 лева
на семейство: 40, а ако детето е по-голямо
от 10 години, и на него се полагат 20 долара;
ако е по-малък от 10 години, не се полага.
И по този въпрос австрийските митничари
искаха да ни върнат. Но ние излязохме
от влака…
Р.
Узунова: Да ви върнат, че имате малко
пари ли?
Н.
Наимов: Да, с които и за един ден не
може да останем във Виена. После се
обадихме в Турското посолство, и те се
обадили в техното министерство, и чак
вечерта около 16 часа с другия влак, който
идва от Чехословакия, ни композираха и
ни закараха във Виена. Отношението на
австрийците беше отлично. И на 26 май
сутринта се качихме на самолета за
Истанбул. (Вероятно до тук е излъчвано
интервюто) Точно в 11 часа бяхме в Истанбул.
Р.
Узунова: А сега какво е положението?
Пристигат ли много хора от България?
Виждате ли се с много хора?
Н.
Наимов: От България пристигат - както
съобщи тая вечер турската телевизия -
са около 40 000 граждани. А на мен ми
прави впечатление: някои пристигат с
багаж - като изселници, някои без багаж,
само с един куфар или с два куфара…
Р.
Узунова: А вие с някои от тях лично
виждали ли сте се?
Н.
Наимов: Да, видях се с много от тях
Р.
Узунова: И какво разказват?
Н.
Наимов: Разказват, че положението е
много сериозно в България…
Р.
Узунова: В какъв смисъл е сериозно?
Н.
Наимов: В смисъл… със задържането,
арестите и побоищата. Сега не мога да
ви кажа точно кога е бил в град Дулово
протестът - дневните протести… Държавна
сигурност е отговаряла с танкове,
сълзотворни бомби и бойни отровни
вещества, и бронетранспортьори, и
хеликоптери е имало. Снимали са на видео,
и на следващия ден всички, които са
присъствали на протеста, са ги повикали
по един - по един и са ги били. Някои ги
няма още. Мога да цитирам и някои имена,
конкретно… Но все пак аз винаги гледам,…
много трябва да съм сигурен в тия думи,
за които аз отговарям…, аз ще ви отговарям
задочно и съм убеден в това, 99 % съм
убеден…
Р.
Узунова: Да?!
Н.
Наумов: Хамид Хамидов е бил задържан,
от гр. Дулово, адрес. Мой съсед беше, е
бил задържан от началото на този месец
(юни) и все още го нямало, понеже е хвърлял
камък и е улучил хеликоптера, и след
това хеликоптерът е паднал. Хеликоптерът
наистина е паднал, като се е блъснал на
високото напрежение до град Алфатар…
Р.
Узунова: А не от камъка, така ли?
Н.
Наимов: Не, от камъка е паднал! Затова
е бил задържан! А доколкото дочух, искат
150 000 лева за неговото освобождаване
- за хеликоптера и обезщетенията. Слухове
са това. Може да е истина… Но все още го
нямало. Задържан е бил в София… И други
много, много бити… Как световната
общественост може да мълчи за тия неща?
Много ми е интересно как, защо мълчи?
Р.
Узунова: Тя не мълчи.
Н.
Наимов: Защо мълчи?!
Р.
Узунова: За други хора какво знаете?
Н.
Наимов: Може би ще потърся и други,
ако желаете да ви отговарям
Р.
Узунова: Разбира се.
(началото
на юни 1989 г., ролка № 366)
Б)
Интервюта
Емин
Хамдиев: Казвам се Емин Хамдиев Салиев
от Варна. Понеже по настоящем съм
освободен от интернирване и очаквам
нещо, което,… вероятно това, което
сполетя много наши, мои другари –
вероятно от утре ще ми кажат да изляза
зад граница. Но, обаждам се да Ви обясня
случая как стана: в петък, в седми ден
бях в гладна стачка… и дойдоха две коли
от Русе с петима цивилни другари, единия
от които вече познавах - който ме следеше,
дето водеше разговори с мене и каза:
„Прибирай си багажа!”. „Водим те във
Варна”. „Защо?” – „Ами, освобождаваме
те”. Обаче, вместо да ме водят у дома,
те ме заведоха в Областното, не, в
Общинското управление /сега имат нови
наименования/ и съответно чаках там
около два часа, дойде някакъв си ген.
Пейчев, и след още два часа чакане,
съответно дойде при мене Общинският
началник със заместника си и още един
другар и ме запитаха: „Закъде искам да
замина?”. „Ха, извинете, викам, аз искам
първо правата си да си възстановя, и
след това вече аз ще помисля…, ако
стигнем до това положение. Но аз искам
правата си!”. „Не, ние ти даваме възможност
да излезеш в най-скоро време.” „Ама аз
не съм се свързал нито със семейство,
нито с деца, нито с баща си, нито с никой
- как мога да ви кажа, че искам, да речем,
от утре да изляза?” И ми дадоха срок до
понеделник - до утре 10 часа. Не зная какви
предложения ще ми направят. Но
най-допустимото - от сега, както и от
вчерашните събития, както днеска слушам
– 19 човека на югославската граница
чакат, други - някъде на турската чакат,
други – екскортирани до Русе и оттам
прехвърлени в румънската територия, и
ги изпращат за Австрия… Така че нищо
чудно утре вечер и с мене нещо да се
случи нещо така.
(22.05.1989
г., ролка № 319)
Р.Узунова:
Така, включих. Един момент, така, всичко
е наред, сега говорете.
Халил
Исинов: Казвам се Халил Сюлейманов
Исинов, от град Търговище съм. Протестна
нота от името на другарите, които са
лежели в остров Белене, след това
интернирани в различни селища на
страната..., заради изгонването на др.
Петър Манолов от НРБ и на тримата лидери
на Демократическата лига на България:
Ремзи Мехмедов от Огоста, където още е
интерниран, Михайловградско, /.../ Сефер
Велиев също от Огоста, Хасан Мюмюнов
също от Огоста, Хасан Оджаклъ от гр.
Видин, Исмаил Мехмедов от Бургас и Ислям
Бейтулов и Халил Сюлейманов (някой
подсказва на говорещия), също от Бургас.
Ние правиме Протестна нота, за да разбере
всеки гражданин на републиката, че с
тяхното изгонване от НРБ няма да се спре
нашата дейност. Ние ще продължаваме. В
най-скоро време ще бъде избрано новото
ръководство на Демократическата лига
и местото на др. Петър Манолов също ще
бъде запълнено. Аз, Халил Сюлейманов от
гр. Търговище, от името на моите другари
заявявам, че ние няма да оставим нашето
Дружество и ще се борим за човешките
права в НРБ. Все още искаме да разбере
целият свят, че българските власти
продължават да правят маневри, да
заблуждават народа. На 5и този месец в
гр. Търговище пристигна от името на
(чува се тракане) /…/ посолство някои
другари и се представиха за турци.
Фактически ние разбрахме, че са от
България, че искат да разберат настроението
на народа. Аз им дадох, разбира се,
отговора, че ние не желаем нищо, освен
че искаме нашите права. Искаме също
Комисията от „Световната амнистия”
да присъства, да провери на място тия
другари и да ги разпитва. Днес, 26и май,
Халил Сюлейманов Исинов от гр. Търговище.
Р.
Узунова: Да, един момент само…
(26.05.1989
г., ролка № 386)
3.
Кризата
А)
Раздаването на Декларациите
Мъжки
глас: Ало? Привлича вниманието тук
рязката промяна в отношението на властите
към етническите малцинства в Дуловско,
Разградска област.
Р.
Узунова: По-високо, по-високо!
Мъжки
глас: Трябва да подчертаем, че тук бе
предприета гладната стачка от 6 май,
която бе подкрепяна и от много други –
тука, в Дуловска община. Вчера – 16и,
служители, които се знаят, от Държавна
сигурност потърсиха контакт с неудобни
за режима лица от малцинствен произход
и им предложиха екскурзия в чужбина.
Това, от своя страна послужи като
възпламенител и Дулово осъмна днеска
със стотици хора пред Общинско управление
на МВР. С непривична учтивост на
присъстващите бяха раздадени хиляди
формуляри за екскурзия.… и тогава ще
пътуват, представляват само молба-декларация,
напечатана на циклостил, а служителите
на Държавна сигурност разясняват
по-същественото. Ало?! Привлича вниманието
присъствието на автомобил на Българското
радио с варненска регистрация и
кинокамери. Това е.
Р.
Узунова: Да, да.
Мъжки
глас: Същото е и в Силистра - сега се
прибрах, след обяд
Р.
Узунова: Същото?!
Мъжки
глас: Да, същото!
Р.
Узунова: Да. Това, първото… (връзката
прекъсва. Повторно включване) Кога в
Силистра, днес ли?
Мъжки
глас: Да, да, днеска започна, сега…
народа … там се юрнаха …
Р.
Узунова: Пак такива декларации за
екскурзия във Турция?
Мъжки
глас: Не, не специално за Турция. Те,
те са за страна по избор…
Р.Узунова:
Аха, дават се декларации за екскурзии
в чужбина, така ли?
Мъжки
глас: Да, като се изтъква, че ще се
дават паспорти…, ще се разрешават
екскурзии, стига съответната страна да
даде входни визи…
Р.
Узунова: Да, да, благодаря ви много!
Да.
(17.05.1989
г., ролка № 373)
Исмаил
Исмаилов: Поздрави от турското
малцинство в България. До радио "Свободна
Европа". Днес, на 19 май 1989а година,
сутринта, пред Районно управление на
МВР - град Каолиново са раздадени
молби-декларации, както беше в Дулово
- без останалите документи за туризъм,
с цел да не се проведат гладни стачки
от страна на турското малцинство. Това
е тактически ход от страна на българските
власти. Проведен е разговор лично с
началника на Районно управление на МВР
- Каолиново. В разговора участваха др.
Ахмед Мустафов Реджепов, от село Престоя
- и Исмаил Исмаилов, това съм аз, - който
беше върнат от другаря началник на МВР,
който се казва др. Илиев, който обяснил
на сънародника ми, че те стриктно спазвали
Виенските споразумения, подписани от
българските власти. Попитан от другаря
Ахмед Мустафов за тези молби - декларации,
Илиев отговори, че тези молби-декларации
са били за туризъм, а не за изселнически
паспорти. Също гражданинът, който
заминава за капиталистическа страна,
ако е с цел да остане там, остава като
бежанец от Народна Република България,
без социални осигуровки и подлежи под
законите на НРБ - Наказателния кодекс.
Въпреки това недоволството на турското
малцинство, /…/ за да излязат от желязната
завеса на българските власти, хората
чакат за получаване на молби-декларации
с надежда да излязат към страни, които
имат демокрация. И въпреки това хората
не знаят кога и как ще се пътува. Те са
манипулирани от българските власти.
Дали тези документи с фотокопия няма
да бъдат изпратени в Парижката конференция
на 31 май 1989 година за човешките права,
особено за турското малцинство? За сега
тези документи открито не се раздават
от властите, а в отделни райони, където
има многочислени гладуващи. На нашите
писма, изпратени до всички висши инстанции
на НРБ за гладни стачки, няма никакъв
отговор. Даже на писма, изпратени с
обратна разписка. Повтарям, това е чисто
психо-тактически ход на българските
власти да възпрат гладните стачки и да
не признаят турското малцинство, живеещо
в пределите на НРБ. Искаме тоя текст да
се излъчи в програмите ви и в другите
независими радиостанции. Текстоводещ
Исмаил Исмаилов Мехмедов от гр. Каолиново
и Ахмед Мустафов от с. Престоя, Шуменско.
(19.05.1989
г., ролка № 324)
Р.
Узунова: Включих машината, говорете.
Г.
Османова: Какво да говоря? … В момента
предлагат на тези, които гладуват,
паспорти за други държави, например
като Австрия; а които имат покани за
гостуване в други държави – Република
Турция, например, почти от всяко едно
семейство остават някой член от
поканените; а които са членове на
Независимо дружество, изселват ги без
покана, направо… Ако става въпрос за
религията, малцинството настоява да му
се възвърнат националната и духовната
култура и обредите. Ако България не е в
състояние да признае на територията си
турско малцинство, то желанието на
повечето е да им дадат изселнически
паспорти, за да отидат в Турция – със
всичките си права и със своите близки
и роднини. Тука вече, Европейската
комисия, която ще посети България през
м. юли, трябва да се срещне с хората,
които са правили гладна стачка, а не с
хора, които са определени от правителството.
Това искаме. Почти всичките гладуващи
със желание се включват в гладната
стачка. Много желаещи имаме… Друго
какво да ви кажа, Румяна?!
Р.
Узунова: Да, това е достатъчно…
(недатирано,
ролка № 315)
Ибриям
Рунтов: Тука един човек дойде при мене
- баща му е бил ходжа в с. Плъстина,
Търговишко. На двамата му сина дават
паспорти, а него го оставят. По време на
„покръстването” някакъв си Михайлов
отива при него и му дава петдесет лева
да го подкупи,… аз съм го записал - ако
искаш, да ти го предам... (пауза)
„Имаминът от селото, Хюсеин Мехмедов
Хюсеинов - 67 годишен, от с. Плъстина,
Търговишко, окръг Търговишки изпълнява
службата като имам на селото. По време
на „покръстването” представител на
МВР град Омуртаг - офицерът Миланов
отива в с. Плъстина при имамът на селото
Хюсеин, опитва се да го подкупи, като му
дава сумата от 50 лв., за да му предава
какво става в селото, като му съобщава,
че ако помогне на органите на МВР, щели
и занапред да го финансират… Но какво
може да помогне един 67 годишен старец?
Именно той най-напред да си смени името,
а после цялото село! Но Хюсеин категорично
отказва и връща сумата от 50 лева. През
1989 г. започва масовото изселване на
граждани от НРБ към Република Турция.
Тогава Хюсеин и двамата му сина отишли
и те да си получат паспортите за изселване,
но именно офицерът Миланов дава двата
паспорта на двамата му сина със семействата
им, а на Хюсеин Мехмедов Хюсеинов е
отказано да замине за Турция - остава
сам с жена си в село Плъстина.
(ролка
№ 382)
Б)
Демонстрациите
Разказ
на Гюлтен Османова за
митинга в гр. Каолиново
Р.
Узунова: Ало? Гюлтен Османова? Румяна
Узунова се обажда, от радио „Свободна
Европа”...Бихте ли разказали за днешния
ден, как протекоха събитията?
Г.Османова:
Мога да Ви разкажа; само че малко късно
сварих – те бяха вече пристигнали в гр.
Каолиново. Но отначало да почна, макар
че ме нямаше, колкото чух от хората,
нали,… Те са тръгнали от Престоя.
Р.Узунова:
Колко души?
Г.Османова:
От Престоя – 4000, казаха.
Р.Узунова:
И през къде са минали?
Г.Османова:
Минали Климент, в Климент са спрели,
казали стихотворения, песнички; ученици
е имало много, много деца са участвали;
много, много, голяма работа са били,
както разправят – лично не видях; плакати
е имало: „Искаме си правата”, пишело
„Да живее свободата, искаме мир” – ей
такива.
Р.Узунова:
И от с. Климент после къде?
Г.Османова:
И от с.Климент после минават в другото
село, още едно село има. Оттам вече
властта вика, че да не продължават! Но
те искат до Каолиново да идат, с мирна
цел искат да минат; но не се съгласява
властта; но те продължават, нали, и стигат
до Каолиново. Но като са стигнали до
Каолиново, вече властта ги посреща с
пушки, с войници. И там вече присъствах
аз. Само че не бях в града, щото не се
пущаше в града - бях отстрани, видях
танковете, видях войниците, видях всичко!
Туй мога да твърдя, нали. И сварих - вече
в града, в центъра. Искаха…, народът
искаше да им се признаят правата, да се
възвърнат имената, всичкото…, религията
да признаят на турското малцинство.
Имаше и задържани вътре! - но казаха само
един (да влезе при него), влязох лично
аз, видяхме го, пуснаха го. Но имаше много
хора, дето ги няма в момента в центъра...
Р.Узунова:
В центъра на Каолиново към колко часа
Вие бяхте?
Г.Османова:
Към два-три някъде ще е. Но общата сума
на стачкуващите - 15000, някъде казаха.
Р.Узунова:
Бяха събрани в Каолиново?
Г.Османова:
Много, много хора – те все се присъединяват.
От Престое 4000 са тръгнали, и се
присъединяват, нали. И много хора беше...
Р.Узунова:
И разпръснаха ли се след това?
Г.Османова:
Моля? Да, много хора бяха разпръснати в
полетата, щото властта ги посрещна още
докато не са влезли в града – с пистолети,
с всичко - с пушки, всичко както си му е
реда - властта си го има; пък нашият народ
няма туй нещо - и се разбягват. И майка
е имало с шестмесечно дете, има и бременни
жени, има и четири-пет годишни деца; и
много от децата са ударени, много, много
нещо разпиляно беше – видях в полето,
много разпилени хора бяха. Те ги
разпръснаха докато влязат в Каолиново.
Но в Каолиново пак се събраха. Много
народ имаше. И от властта – затуй, дето
липсват хората - обещаха, че ако не се
открият, ще ги открият къде са. И поставихме
въпроса: Да се признаят правата ни.
Поставихме и други въпроси. И обещаха
в сряда да отговорят на нас.
Р.Узунова:
А има ли пострадали? Видяхте ли пострадали
хора?
Г.Османова:
Как да не видях? Лично: един мъж и една
жена, а мъжът – направо изцяло беше в
кръв, а пък на жената главата беше
пукната, и лепенката сложили. Туй нещо
го видях. И жената я вземахме с нас и я
занесох в болницата да я видят, но нищо
не казаха. Аз бях вътре, напред, даже
говорих с микрофона. И настояха аз да
кажа на хората да се разпръснат. И можах!
Успях! Да накарам народът да се успокои,
че ще имаме отговор! Като казах: ”Ако
не се отговори на тези въпроси, ще ме
търсят мене.” И аз тогава се принудих
да кажа адреса си и името си. И хората
ще настояват…, от мене...,
Р.Узунова:
А Вие взехте микрофона и говорихте на
събралите се български граждани?
Г.Османова:
Да, говорих! Каквото ми кажат от властта,
как ще се разбираме с властта - казвам
им; а те ми казват какво е предложението,
и аз от народа – казвам на властта какво
искат те...
Р.Узунова:
А Вие с кого говорихте от представителите
на властта?
Г.Османова:
Имаше…, човекът от Областния..., от
Областното управление; даже него го
чакахме, и после и той пристигна ....... те
са много, много, не мога да запомня имена.
Р.Узунова:
Войска имаше ли много?
Г.Османова:
Войска, танкове, камиони видях лично
аз. Много! И много народ имаше! Имаше и
един умрял - от с. Кус.
Р.Узунова:
Умрял! От какво умрял?
Г.Османова:
Ами, от стачката, починал...
Р.Узунова:
А, починал, не е ударен, а сърдечен удар?
Г.Османова:
Точно данни ще Ви дам пак.
Р.Узунова:
Добре, благодаря Ви, Гюлтен Османова.
Дочуване.
(21.05.1989
г., ролка № 319)
Разказ
на Гюлтен Османова за
митинга в с. Тодор Икономово
Р.Узунова:
(чува се тракане и микрофония) Един
момент, това е от мене. От машината беше,
всичко е наред. Гюлтен Османова? Румяна
Узунова се обажда от радио „Свободна
Европа”. Да разкажете какво знаете
повече за събитията в събота, в неделя...
Г.Османова:
По-силно, ако може, не ви чувам…
Р.
Узунова: Да разкажете повече за
събитията в събота, в неделя?...
Г.
Османова: За събота (19.05.) - малко сварих
стачката, както се казва; аз май че Ви
го разказах...
Р.Узунова:
Да, разказахте. От там нататък.
Г.Османова:
От там нататък – в неделя, вчера, в 12.30
вчера бяхме „прибрани” със съпруга
ми, до 20.00 ч. Ние не знаехме за Тодор
Икономово, в Шуменски окръг дето е,…
пак същото продължи, даже по-страшно
станало от туй нещо, … но много хора
бяха дошли у нас и разказаха какво е, що
е.
Р.Узунова:
Какво е станало?
Г.Османова:
Има трима жертви. С пушки стреляни!
Р.Узунова:
Защо, какво се е случило?
Г.Османова:
Отначало, както разбрах от свидетелите,
Тахир Алиев бил прибран.
Р.
Узунова: В милицията?
Г.
Османова: В Тодор Икономово в неделя
става панаир. И тоз Тахир Алиев бил на
панаира. И войската го „прибира”. И в
момента, като го качват в камиона, го
удрят. След туй бил „прибран” в МВР -
гр. Каолиново. Прибират го, но това го
виждат и от народа, нали, че е „прибран”.
И народът вече - се събира на площада
пред Съвета…
Р.
Узунова: На Тодор Икономово?
Г.
Османова: Да, на Тодор Икономово…
Искат Тахир да го върнат. А вече войската
са там - военните служители! И брат му
на Тахир Алиев, Джалял, излиза: „Искаме
брат си, искаме тоз човек да се върне!”
И тогава вече народът, след този Джалял,
тръгва върху войниците - и един почва
да стреля!
Р.
Узунова: От войниците?
Г.
Османова: От войниците. Един на място
умрял и 16 ранени, викат. Двама още после
умират. Общо трима жертви има, и останалите
са ранени - в болницата в гр. Нови пазар…
И в Шумен имало… Точно, нали, не мога…,
каквото съм чула…, свидетелите го
казват.
Р.Узунова:
А тия хора са видели стрелбата, видели
са убитите, така ли?
Г.Османова:
Видели са, да. Много народ е имало.
Р.Узунова:
А знаете ли имената на убитите?
Г.Османова:
Имената на убитите? Хасан Салеп Арнаут,
Мехмед Салиев Рушудов, Мехмед, Лом по
прякор, не знам второто му име... Неджиб
/…/ е починалия, от с. Куз - дето в събота...
Р.Узунова:
С него какво стана?
Г.Османова:
С него?... Вчера го погребвали. Ние вчера
искахме да ходиме, но кат ни „прибраха”…,
предложихме да ни дадат бележка, за да
можем да присъстваме в смъртта на тоз
човек, нали, от с. Куз. Но бяхме задържани
до 20.00 часа.
Р.Узунова:
Кога ви прибраха?
Г.Османова:
В 12.30 на обяд. И ни пуснаха 20.00 ч.
Р.Узунова:
И какво стана после, до вечерта?
Г.Османова:
Искаха като свидетелка да разкажа кога
съм се присъединила към стачката, какво
съм видяла, как съм поела отговорността
и съм говорила с микрофона, какво съм
казала на народа – ей такива работи.
Каквото се е случило. И казах, че в сряда
трябва да отговорят на въпросите ни.
Ний тъй се разбрахме! И не се въздържах
– искам си отговор. В сряда, в гр. Каолиново
ще идем, да си вземем отговора.
Р.Узунова:Така,
а Вие какво казахте на събралите се
хора?
Г.Османова:
Аз съм казала: „Трябва да разберат, че
няма да постигнем тъй нищо, защото
властта е по-силна, не можем да се борим
с властта, ще имаме много жертви. Които
имат задържани хора, нека да се обадят
на мене. И тогава си казах адреса си. И
за отговор - в сряда, от гр. Каолиново ще
взема отговор. Който има желание да
научи отговора им, да звъни у нас на
(диктува телефонен номер).” И хората се
съгласиха и се разотидоха… С това си
останахме, вече, нали.
Р.Узунова:
А Вие сте в Дружеството за защита на
правата на човека?
Г.Османова:
Да.
Р.Узунова:
Нещо - говорител на Дружеството или?
Каква сте точно?
Г.Османова:
Вижте сега, в тази стачка, както разбрах,…
Не съм организаторът, нали. Не ми е ясно…
И вчера ме питаха пак същото. И мога да
кажа, че не съм! Отговорността за нея не
съм я поела аз. И мисля, че не идва от
Дружеството ей това нещо; това от
малцинството излиза.
Р.Узунова:
А защо те се обръщат към Вас - властите
и Вашите сънародници?
Г.Османова:
Властите се обръщат към мене, защото аз
поех отговорността, след като ги сварих
на площада. Защото нямаше никой да иде
да говори с властта и с народа. Всички
– наедно – викаха. И тогава не можах да
се стърпя и станах, качих се на една
аптека и се развиках: “Много ви се моля,
хората, да мълчите и да си кажете
исканията. Ще идем, няколко души, да
поговорим с властта.” И тогава вече…
Всичко тъй стана - с отговорността. Нито
ме избраха, нито нищо. Единственото,…
От народа въобще няма никой да каже:
нека аз да го поемам туй нещо...!
Р.Узунова:
Така. Вчера при Вас някакъв човек е идвал
и е разправял как му е бил… нанесен
побой...
Г.Османова:
Да, Изет Алиосманов.
Р.
Узунова: Какво разказа той?
Г.
Османова: Той разказа, че… Той е от
село Тодор Икономово, живее в гр. Нови
пазар. И си отива на гости. Вчера е неделя
- трябва да се прибира в гр. Нови пазар.
И си взема багажа, и си тръгва за автобуса.
Но, докато стигне до автобуса, спират
го войници - няколко войника, и викат:
“Я да проверим чантичката!”. Проверяват
му чантичката му, намират… турски
артисти, снимка на турски артисти, и
викат: „Значи пропаганда правиш тука!”.
Той рекъл: “Каква пропаганда, какво
искате? Това са снимки!” И…, „Ела тука!”.
И го накарват да застане до стена, и да
дигне ръката си, да се облегне и да се
разкрачи. Като се разкрачил, почват да
го удрят - с пушките, с юмруци… Тъй го
каза тоз човек!
Р.Узунова:
И Вие го видяхте в какво състояние е?
Имаше ли следи?
Г.Османова:
Той дойде… Щото, нали, бяхме задържани…
Просто народът, турският народ беше
неспокоен. Вчера бяхме много хора...
Р.Узунова:
По Ваша преценка, колко души са участвали
в тези демонстрации?
Г.Османова:
А…, изцяло ли? 15 000. За вчера не знам
точно. От с.Тодор Икономово – цялото
село; точно колко жители има, как е, що
е, не знам. (наоколо й подсказват) Голямо
село е. Хиляда и двеста жители има.
Р.Узунова:
Да. И е имало от околностите хора, за
този панаир, за този пазар?
Г.Османова:
От околностите може да има. Щото те са...
Пристое, тук се присъединяват… Каолиново,
Куз, Вълнаре, Дойранци – те са,… винаги
идват в неделя. За точности не мога да
Ви кажа: там колко са, що са, щото ме
нямаше, нали.
Р.Узунова:
Да, да. Благодаря Ви, Гюлтен Османова…
Г.
Османова: Моля. А…
Р.
Узунова: Един момент,…
(22.05.1989
г., ролка № 315)
Разказ
на Емин Хамдиев Салиев
Р.Узунова:
(Микрофония) Шумът беше от мене. Говорете.
Е.
Хамдиев: Чувате ме, нали? Днеска имах
доста посетители. За вчерашните събития
имам доста сведения, но допускам, че
имате подробности за тях.
Р.Узунова:
Ако знаете нещо за вчерашните събития,
бихте могли да кажете.
Е.Хамдиев:
Знам доста неща, щото вчера от мястото
на събитието дойде мой баджанак… -
идвал, чул, че съм освободен (от
интерниране), идвал за Варна - и, не щете
ли, го спрели,… нали, колоната, вече
нямал възможност да премине и…
Р.
Узунова: Къде го спрели?
Е.
Хамдиев: … от Престоя до Климент се
присъединил в протестната акция, не
акция - демонстрация. Включил се. Отпред
децата се движели, отзад – по-възрастни,
най-възрастните, които, нали, около
седемдесе и т.н., и тези които, изнемощели
- са били в коли, и по-назад вече - по- на
средна възраст и тези, които могат да
се движат… И се срещнали в Климент - и
оттам се появили други групи, с деца пак
отпреде, прегръщали се, там лозунги…,
съответно, без да бъдат обезпокоявани
- до Климент - от органи на властта,
милиционери… И един подполковник, не
знам кой беше… обещали, дали са обещание,
че до сряда… че ще се възстановят
имената… И, в крайна сметка, баджанакът
ми тръгнал с колата за при мене. И на с.
Крива река срещнал 6 - 7 танка, отпреде с
джипка, се движели към мястото на
събитието,…
Р.
Узунова: Към Климент?
Е.
Хамдиев: Към Климент, да. От днеска
имам другите сведения, че с вътрешни
войски или милиционери, не можах точно
да разбра, имали ръкопашен бой… и,
най-важното /засега, извинявам се!/ - не
можах да уточня името на един другар,
който от побой в Дулово бил пребит и
убит! Така разбрах, че е убит, но името
му, засега, не мога да Ви кажа ... Ако съм
жив и здрав утре вечер, ще имам пълните
сведения как се казва тоя другар,… но
разбрах, че е от първите четирма, които
са почнали гладната стачка - единият
от тях, така разбрах...
Р.Узунова:
А, по негова преценка, колко души са били
между Престое и с. Климент?
Е.Хамдиев:
По преценка на баджанака ми, той се казва
Осман, презимето не мога да Ви кажа как
е, че някъде… няколко хиляди – това са
в порядъка между 2, 3 до 5 хиляди. Но после
те са продължили - понеже той е спрял в
Климент - и продължили към с. Наум, някакво
друго, какво село беше?! - и оттам вече
за Каолиново. Той не се е включил в тази
част - там се присъединили още от неколко
села и от околните окръзи, бивши окръзи,
и се събрали доста народ - десетина
хиляди, между 5 и 10 хиляди някъде. И, ето,
че тия неща са станали... А, има и едно
предложение, нека да Ви съобщя: една
другарка ме посети днеска, която е
съпруга на политзатворник, тя вчера е
била на свиждане при мъжа си - от 25и
някаква турска делегация щели да допуснат
в България. Тези политзатворници от Ст.
Загора предложили всички масово да
проведат мирна демонстрация по населените
си места, с децата си, с жените си, със
старците и т.н. – да излязат на площада
и да обявят исканията си.
Р.Узунова:
В кое село?
Е.Хамдиев:
Това е масово ... Призивът е за всички
населени места с турско малцинство.
Р.Узунова:
И кога това?
Е.Хамдиев:
От 25и. А днеска допреди малко очаквах
(за гладните стачки) единайсет човека
да ми дадат имената си, но не знам по
какви причини..., понеже контроли има
/баща ми – той сега е при мене, във Варна,
но в Лозино, Разградско живее – за да
доде при мене, трябваше да мине през
Престоя и Климент, по-скоро през Престоя;
не му разрешили да мине за Варна и
обиколил през Исперих, Разград, Шумен,
и обратно за Варна./ Така че не разрешавали
да се премине натам...
Р.Узунова:
За всички коли, или само за определени
коли?
Е.Хамдиев:
За всички коли. За тези, които са, направо
казано, с представители на турското
малцинство.
Р.Узунова:
А те спират и проверяват, така ли?
Е.Хамдиев:
Проверяват ги. На всяко кръстовище,
казват, има проверки - и не ги допускат
да преминават през шуменска територия.
Ето, за Варна – баща ми идва при мене –
не ги допуснали. А, думата ми беше, че
очаквах да дойдат единайсет човека –
от утре искаха да обявят гладна стачка,
но нямам им имената; затова днеска
съобщих за четирма, и при мене имам за
още двама, които от утре обявяват - в
бившето село, там, където бях интерниран
- в това… Сеново, град Сеново, една
другарка на име /…/дже Халилова
Сюлейманова, с променено име Биляна
Александрова Стоянова и Хълмие Мустафова
Мустафова, с променено име Илиана
Маринова Маринова. Те обявяват от утре
за пет дена гладна стачка в знак на
протест и се присъединяват към
останалите...
Р.Узунова:
Как беше името на втората жена – Хълмие?
Е.Хамдиев:
И те се включват. Но засега за още 11
човека имената не дойдоха. Те щяха да
дойдат от Толбухин. Вероятно и там има
контроли – насам не ги допускат. Ще
разберем, ако съм жив и здрав, разбира
се, евентуално, ако нямам проблеми със…
Щото има екскортиран до границата, до
Русе мой другар…, очаквам още един –
този, който беше в Орешец, Видинско, и
неговата съпруга на два пъти е повикана
в МВРто – да попълни декларация, че
желаят да напуснат страната; без мъжа
си – той е интерниран в Орешец, без мъжа
си я насилват да попълни декларация, че
желае да напусне със семейството си,
без да се допитва с мъжа, и са й обещали,
че той ще пристигне утре – вероятно и
той ще бъде докаран тук, както и аз
дойдох, и ще ни предлагат да напуснем
страната. Ами, това е за тази вечер, нещо
друго като науча, аз наново ще Ви се
обадя, ако имам тая възможност, разбира
се… Благодаря Ви за вниманието ...
Р.Узунова:
Аз също ви благодаря.
(22.05.1989
г., ролка № 319)
Разказ
на Айше Феттова за митинта
в гр. Шумен
Р.
Узунова: Ето, готово, включила съм.
Айше
Феттова: Добре. Днес на 24 май (сряда)
1989 година в 15.00 часа се проведе мирна
демонстрация на турското етническо
малцинство в гр. Шумен. Поради опита на
органите на МВР сутринта да разпръснат
хората, всички граждани - турци от Шумен
не можаха да присъстват. Присъстващите
на демонстрацията граждани предявиха
следните искания пред служителите на
властта: да се възстановят правата на
турското етническо малцинство в НРБ:
1. Възстановяване на турските имена; 2.
Турските деца да учат турски в училищата;
3. Свобода на религията; 4. Да бъде позволено
обрязването; 5. Погребенията да бъдат с
такъв обряд, каквато вяра е изповядвал
мъртвия; 6. Да се развие културата на
турското малцинство в НРБ; 7. Да се проведе
такава идеологическа подготовка на
народа, че в бъдеще да няма дрязги между
българи и турци /и народът бурно вика
само „Единство”!/; 8. Да не се използва
насилие срещу мирните демонстрации,
които не подкопават икономиката на
страната; 9. Да не се дава погрешна
информация по БТА, осъждаща мирните
демонстрации; 10. Демонстрантите предлагат
да имат представителство в ЦК на БКП,
избрано от самото турско малцинство;
11. Екстрадираните от НРБ, които не са
извършили противодържавни престъпления,
да бъдат върнати обратно; 12. Да не бъдат
прекъсвани и подслушвани телефонните
разговори с Турция и други страни и
кореспонденцията да бъде нормална; 13.
Мюфтиите да бъдат избрани от страна на
турското малцинство, а не от самото
правителство; 14. Всички, които се намират
в затвора във връзка с преименуването,
да бъдат освободени; 15. Всички турци,
които са уволнени от работа пак във
връзка с преименуването, да бъдат върнати
на работните си места. Всичко това, нали,
го предлагаше народа и го гласуваше
публично пред органите на властта и се
зачита. След което започнахме да събираме
подписи, но органите ни помолиха да не
пречим на абитуриентите и действително,
бяха ... акцията в 3 часа. След това
тръгнахме към Стамбул джамия.....
Р.Узунова:
Към къде тръгнахте?
А.
Феттова: Тръгнахме от кино /.../ Митингът
се проведе пред Военното училище. Много
се радвам, че българските военни ни чуха
и вярвам вече, че от сега нататък няма
да вярват на дезинформация и няма да
има такива настройвания на народа един
срещу друг. Тръгнахме към Стамбул джамия
не по главната улица - нали, да не пречим;
обаче веднага бяхме посрещнати от
милиция и няколко пъти върнати. Народът
не се разпръсна, настояхме да дойде
този, който ни е обещал и ни е разрешил.
Дойде. Ходихме до джамията. Там също
имаше представители на властта. Органите
на МВР бяха там. Проведе се молитва в
памет на загиналите по време на
преименуването и на тези, които сега
бяха убити по време на демонстрациите.
След което народът се разпръсна. Отговорът
да е на 27и май (събота), така се разбрахме,
до обяд.
Р.Узунова:
Да ви дадат отговор на исканията, така
ли?
А.
Феттова: Искаме до тогава да се даде.
Това е искането. Другарят Димов, той е
представител от властта, зададе въпрос
на народа: „Искат ли да се изселват?”
Р.Узунова:
И те какво отговориха?
А.Феттова:
Бурно му отговориха: "Искаме си
правата, не изселничество". Искаше
да разясни нещо във връзка с паспортите;
казаха: „Не, не искаме да ни се разясни.”
Р.Узунова:
Така. И демонстрацията беше мирна и
нямаше груба намеса, така ли?
А.
Феттова: Имаше, но много малко. Нали
ви казах, те ни бяха обещали, че … да
вървим отгоре, да ходим до джамията, но
веднага бяхме посрещнати от милиционери.
Ние подканвахме хората да не бъдат
агресивни, да не ги закачат. Даже имаше
случаи, че ни връщаха… Помолихме, понеже
излизаме на една улица, те ни върнат
обратно, тръгнем – пак ни върнат, и така
няколко пъти. Накрая застанахме на едно
място и настояхме тоз другар, дето ни
обеща, нали, че няма да ни закачат, да
дойде. И действително човекът дойде, и
отидохме, нали, и успяхме да почетем
паметта на тия хора. До края доведохме
просто започнатото…
Р.Узунова:
Да, да, а вие имате ли представа какви
жертви са били дадени по време на
демонстрациите?
А.
Феттова: Абсолютно нямам. От уста съм
чувала. Погрешна информация никога не
давам. Аз, за да дам една информация,
трябва да съм свидетел. Това да ви е ясно
отсега.
Р.Узунова:
Да, да, разбира се. Благодаря ви много,
Айше Феттова.
(24.05.1989
г., ролка № 388)
Съобщение
на Айше Феттова
Мъжки
глас: … Продължаваме: Варненска
област, 24 май `89а г. - масови манифестации
на турското население в селата Медовец,
Лопушна, Партизанин и Полянци; има много
милиция и войници с химически бойни
средства; няма сблъсквания; в преговори
между манифестанти и власти се стига
до споразумение за спиране на
манифестациите; властите им обещават,
че от 3 до 5 дни ще им бъдат възвърнати
правата, вкл. и рождените им имена, на
което турците не вярват; Обща манифестация
на селата /…/ и от Сеновец към гр. Хитрово
– манифестантите са разпръснати с
палки; в центъра на гр. Толбухин – седяща
стачка на семейства на политзатворници.
Всички турци, които са били в лагера на
остров Белене, и тези, които са изселени
в различни краища на България, обявяват
гладна стачка до края на м. май тази
година; Манифестация в с. Езерча,
Разградско – носят се слухове за двама
убити; на гара Самуил, Шуменско –
манифестират 3000 човека; Шукри Алиев,
който живее за сега във Варна, политзатворник
и лагерист на о. Белене, се присъединява
в 0 часа на 25 май към обявилите гладна
стачка и тъй като директорът не му
разрешава отпуск, Шукри ще проведе
гладната си стачка на работното си
място. Това е.
Р.
Узунова: Това, в Шумен, вчера ли е било?
Вчера – на 24и?
Мъжки
глас: Вчера, вчера, вчера. И този, който
предаде за този лагерист, ний сме били
заедно в Белене – сега, последния лагер.
Ами, това е…
(24.05.1989
г., ролка № 331)
Интервю
с о. Димитър Амбарев
Румяна
Узунова: Така, ето, включих. Един
момент, сега да започнем. Отец Амбарев,
Вие сте пълномощник и говорител на
НДЗПЧ. Бих искала вашето лично мнение
и мнението, отношението на Дружеството
към последните събития в България, към
исканията на етническите турци?
О.
Д. Амбарев: Ние в няколко декларации
изразихме становището си по въпроса за
етническите турци. Ние сме в абсолютно
съгласие с техните искания. Етническите
турци са български граждани с турски
етнически произход. Ние се борим заедно
с тях, рамо до рамо да (им) се признае
статус на етническо малцинство, като
този статус едновременно ще (им) гарантира
и останалите свободи, граждански и
религиозни - както се полага за едно
етническо малцинство.
Р.
Узунова: А какво е тяхното състояние?
Имат ли право те да искат тези неща?
Лишени ли са от тях?
О.
Д. Амбарев: Разбира се, че имат. През
1984 г., когато българското правителство
за последен път нанесе смъртоносният
удар върху националната принадлежност
на тези български граждани, в България
се издаваха два “органа” /вестника/ на
турски език. Единият беше "Йени яшък",
което ще рече “Ново време”, другият
беше “Йени хаят” което ще рече …, или
обратно… Тези два “органа”по-рано
излизаха на турски език, и само за една
нощ започнаха да излизат - на другия ден
- на български език. Значи, българското
правителство през 1984 г. съвсем официално
е признавало тяхната национална етническа
принадлежност. След 1984 г. българското
правителство вече се стреми да ги
представи като българи, които в далечното
минало, още през време на отоманското
владичество, са приели мюсюлманска
вяра. То смесва българо-мохамеданите с
етническите турци или както на турски
се изразяват: с „демиш тюрк” - чистите
турци. За разлика от българо-мохамеданите,
които не говорят турски език, демиш тюрк
/чистите турци или етническото турско
малцинство в България/ говори много зле
български език. Нямам предвид младото
поколение, което е минало през училища
средни, а някои от тях и висши и са създали
и турска интелигенция. Говоря за
по-старото поколение турци, които говорят
много зле български език, а говорят
много добре - и то в запазени архаични
форми - турски език. Така че основанието
на турското малцинство да търси признаване
на статуса за етническа принадлежност
са напълно основателни и напълно
законосъобразни. Затуй защото, доколкото
на мене ми е известно, както и на
Дружеството, законодателен акт, или пък
поне някакъв указ не е обнародван през
1984 г., за да се започне това масово
преименуване на турците…
Р. Узунова:
А Вие някакви лични впечатления от
етническите турци имате ли? Мирни хора,
кротки хора ли са ?
О.
Д. Амбарев: За нравствения образ на
турчина мога много, много дълго да
Ви говоря. Едва ли ще имаме толкова
много време, но мога да кажа само едно.
Аз с турци съм израснал в родния си град,
който е от край време с компактна маса
турско население. В полите на Родопите
селата - Куклен, Устина, Белащица, както
и нагоре към Пещера - са също с голям
брой турци. Даже след изселванията през
`70е години … С тях съм израснал, с тях
съм бил войник, с тях съм бил даже и по
затворите. Това са едни прекрасни хора,
мирни труженици и до 1984 г. най-верноподанните
граждани на България. Тези хора изпълняваха
най-тежките трудови задачи. В зората на
социалистическото строителство в
България те преминаха като строителни
работници по всички национални обекти.
Та даже и в настоящия момент в гр. Пловдив
- хайде да не е 100%, да не е 90%, но 70% от
строителните работници - най-дефицитната
работна ръка - са турци. Аз мога да ви
кажа името на Камбер Аспов, който е мой
много добър приятел и ми е вършил услуги
по ремонта на храма, заедно със своите
момчета, които са също до един турчета!
И досега, до този момент не ги изпускат
от строителния комбинат - защото са
много добри работници. Те изпълняват
най-черната и най-тежка работа.
Минно-обогатителното предприятие
"Горубсо" може да потвърди /ако има
доблестта!/, че 90% от неговите миньори,
подземни работници, са също турци.
Българската тютюнева промишленост
могат да…също ако имат доблестта и
честта да признаят, че най-тежкият
земеделски труд е отглеждането на тютюна
- този завиден селскостопански отрасъл
е 99% в ръцете на турското етническо
малцинство. Този тютюн се отглежда в
община Джебел, отглежда се в цяла България
изключително от турци. Много малко са
самите българи по селата, и в АПКтата,
които се занимават с отглеждане на
тютюн. И най-накрая, за характера на тези
турци: "Турчинът и много силно мрази,
но и много силно обича". Но турчинът
е великодушен, турчинът е с прекрасна
душа. Аз имам много приятели турци. Такъв
е и - от интелигенцията на турците - и
д-р Бомбар Шерифов, който през 1984 г. и
малко по-после пострада и вече за него
няма място в градските болници - зная,
че е някъде по селата.Той е с много
изтънчена душа и прекара два инфаркта…
Това е, което мога да кажа за нравствения
образ на турчина. Не за онзи агарянец,
за който говори нашата стародавна
летопис от миналото.
Р. Узунова:
О. Амбарев, Вие били ли сте лично свидетел
на последните мирни демонстрации на
турците. Имате ли впечатление как се
провеждат те?
О.
Д. Амбарев: Истината е, че не съм бил.
Но се срещнах със стачния комитет на
турците на 24 май в Стара Загора. Турците
провеждат мирна демонстрация в… интерес
на своите искания. Но компактната маса
по турските села в ония райони не може
да бъде одържана. Това е народния гняв,
който понякога може да премине и в
изстъпление. Не съм бил там ...
Р. Узунова:
Исках да ви попитам: кое накара НДЗЧП
да излезе с тази Декларация, с която се
присъединява към исканията на етническите
турци, но предупреждава, че ще изключва
от редовете си всички, които не вървят
по мирен път, а са екстремисти? Коя
тревога накара Дружеството да излезе
с тази Декларация?
О.
Д. Амбарев: Тревогата, че се е проляла
човешка кръв, в тази престрелка, която
е станала в Тодор Икономово и в гр.
Каолиново. Ние не сме били там. Нашите
координатори донесаха - но те не са били
очевидци там, и те ползват от втора ръка
сведения. Накара ни и това, че простонародната
маса свързва етническата принадлежност
с държавата Турция и са издигнали
национални турски знамена, което може
да бъде зле изтълкувано от българското
правителство. Освен това на някои места
са били издигани, както и достоверната
информация потвърждава, автономистки,
сепаратистки искания. Това е истина и
аз не ви заблуждавам.
Р.
Узунова: Къде е станало това?
О.
Д. Амбарев: Ами… в покрайнините на
Варна, по селата, и в самата Варна… Има
сведения, че в покрайнините на Варна
са издигани такива лозунги, знамена
са се развявали… Простонародната маса
не е била удържана. Пък може и да не е
имало в момента хора от стачния комитет
на турците, от Лигата на турците, нали…
Впрочем, активистите на тези форми,
организирани турски форми, може би не
са присъствали там или пък не са могли
да ги удържат. Нали ви казвам: народната
стихия е като природната стихия. Тя не
може да бъде удържана, а пък простолюдието
по своему възприема някои акции. Аз не
смятам, че това е организирана акция от
стачния комитет. Стачният комитет се е
вдигнал да прави гладни стачки в интерес
на своите искания, а не е подбуждал към
демонстрации по улиците. Тези демонстрации
възникват в резултат на гладните стачки,
а не затова, защото са били са прокламирани
от някого.
Р.
Узунова: В Декларацията е много ясно
изразено становището на Дружеството…
О.
Д. Амбарев: Изразено е. Аз съм я съставил
тази Декларация и тя е обсъждана във
всички наши дружества, одобрена е и
затова я предадох. Ясно и категорично
казах да се дистанцират както наши
активисти, (когато) участват в такива
демонстрации, така и активисти на турския
стачен комитет и на Лигата за защита на
човешките права на етническите турци
в България, затуй защото това е спонтанен
изблик на народния гняв на етническите
турци… Освен това имаме сведения, че е
провокиран такъв гняв от страна на
българите, които са заставали с пушки
срещу тях. Войници ли са, вече специални
части ли са, милиция ли е…!?
Р.
Узунова: При демонстрациите в ....
О.
Д. Амбарев: Подхвърляни са реплики от
двете страни. Нервното напрежение е
нараствало… Да, кажете?
Р.
Узунова: При демонстрациите в Каолиново
представители на властта бяха обещали
на населението, че след три дни ще дадат
отговор на техните искания?
О.
Д. Амбарев: Все още нямаме сведения
такъв отговор да е даден. Трите дни
изтекоха…
Р.
Узунова: Има ли някакви форми на диалог
между властите и етническите турци?
О.
Д. Амбарев: И да има някакъв диалог на
място, ние не сме известени за това. Но
вярвам, че няма, защото щеше да бъде
оповестен в средствата за масова
информация, които мълчат до този момент.
Р.
Узунова: И последен въпрос: Как виждате
края на този конфликт?
О.
Д. Амбарев: Краят на този конфликт?
Може да бъде решен само по мирен,
политически път, като им бъде признат
статус на етническо малцинство с всички
произтичащи от това права. Като казвам
права, имам предвид граждански, имам
предвид религиозни, … Няма защо да се
изяснявам….
Р.Узунова:
И последен въпрос: При тази ясна позиция
на Независимото дружество, защо срещу
Константин Тренчев е повдигнато обвинение
за подстрекателство на етническите
турци?
О.
Д. Амбарев: Може би защото Константин
Тренчев е в най-пряка връзка със Стачния
комитет; но тези, които са арестувани,
не обвиняват Константин Тренчев; те
знаят, че Константин Тренчев много
настояваше да бъде укротено простолюдието,
да бъдат укротени етническите турци
като маса и да не предприемат екстремистки
действия.
Р.
Узунова: Да, благодаря ви.
О.
Д. Амбарев: Най-точно мога да формулирам
нашето становище още веднъж: Ние сме за
политическо уреждане на този конфликт,
който не е предизвикан от етническите
турци, а е предизвикан от българското
правителство. Този конфликт е започнал
през 1984 г. с тяхното преименуване. Този
конфликт, ако днес не бъде разрешен,
утре или в други ден, или в по-далечно
бъдеще ще експлодира като бомба със
закъснител и ще нанесе непоправими щети
на България. Това трябва да разбере
българското правителство, ако има хора,
които трезво мислят. Нашето Дружество
се придържа към мирно уреждане на
въпроса, стои настрана от ексцесиите,
не подбужда към такива, но морално
подкрепя … И ще вдигне всеки момент
моралната си подкрепа, ако се разразят
кръвопролития по вина на турците, а не
по вина на българите. Затуй именно ние
апелирахме: турците ще трябва да знаят,
че всяка екстремистка проява ще нанесе
непоправими вреди и на тях, непоправими
вреди и на всички правозащитни движения
в България.
Р.
Узунова: Благодаря Ви,
отец Амбарев.
(27.05.1989
г., ролка № 3)
В)
Заклеймителните митинги
Протестно
писмо на „Подкрепа”.
Чете Тодор Гагалов
Тодор
Гагалов: „Независим професионален
съюз “Подкрепа”. До Народното събрание.
Копие до редакцията на в. „Труд”, до
редакцията на в. „Шипка”, до редакцията
на в. „Септември”, до редакцията на в.
„Московские новости”, до редакцията
на в. „София прес”. Човек е устроен
така, че живеейки в настоящето, мисли
непрекъснато за бъдещето и по този начин
разбира миналото - като част от
действителната история на общественото
развитие. Но понякога и ние хората
постъпваме съвсем оправдано. Използваме
познатото минало, за да се самооправдаем
пред неизвестното бъдеще и тук
предизвикваме с личния си конформизъм
това, което поне нашето време има
необходимостта да отхвърли като реалност
– предварителното заклеймяване на
личностната стойност. С чувство на
дълбоко оскърбление и с непоколебима
вяра в правотата на гражданските си
позиции ние, членовете на Независимия
профсъюз “Подкрепа”, граждани на НРБ
и българи по произход, излизаме с това
Протестно писмо. Във връзка с изявлението
на председателя на Държавния съвет
Тодор Живков по Българската телевизия
и Българското радио от 29 май тази година
Столичният народен съвет по искане на
Градския комитет на ОФ е издал разрешение
за митинг и шествие-демонстрация в
негова подкрепа, който се състоя на 31
май 1989 г. в София. Един от ораторите на
този митинг - Лазар Стамболиев, председател
на ГК на ОФ, използва обществената
трибуна не само за апел и обръщение, но
и за демагогска пропаганда. С това си
слово Председателят на обществената
организация и инициатор на мероприятието
хвърли конкретни обвинения срещу
членовете на Независимия профсъюз
„Подкрепа” за подстрекателство към
социална несигурност и размирици,
провъзгласи ги за родоотстъпници в
контекста на изказването, за свързани
със служби на външни и враждебни сили.
Подобни митинги бяха проведени и в други
градове на страната. В Стара Загора
митингът бе организиран от Общинският
комитет на ОФ, Общинския съвет на
Българските професионални съюзи и
Общинския комитет на Комсомола. В словото
си Иван Тошев, председател на Общинския
комитет на ОФ изтъкна, че в „проявите
на някои групи имат принос хора, лишени
от чувство за гражданска отговорност,
мними привърженици на преустройството,
преследващи цели”. Тази общност бе
отъждествена с името на Профсъюз
“Подкрепа”, като отделни членове на
сдружението бяха обявени за родоотстъпници,
нямащи право да се наричат българи. Тези
груби инсинуации тенденциозно бяха
резюмирани на страниците на вестниците
“Септември”, “Труд” и др., за да станат
обществено достояние. Изхождайки от
демократичните убеждения и от презумпцията
за призната правосубектност, основавайки
се на Конституцията и законите на НРБ,
Всеобщата декларация за правата на
човека от 1948 г. и Международния пакт за
граждански и политически права от 1966
г., както и на моралния императив, че
човек има правото да бъде чут, ние
изказваме своето становище по отправените
публични атаки, нападки и обвинения:
Протестираме срещу явната идеологическа
интервенция, проявена в горепосочените
случаи, целяща манипулирането на
общественото мнение по повод на
неформалните организации и в частност
на Независимия профсъюз “Подкрепа”.
Не беше тайна подчертаното негативно
отношение на казионните институции към
Независимото сдружение на хуманитарната,
научно-техническата и художествено-творческа
интелигенция, което се появяваше и
проявява под различни форми и поставя
дейността на организацията в трудни
условия. Сега обаче, обществено-политическата
обстановка на напрегнатост, която беше
посрещната от всички нас, граждани на
НРБ, с тревога и загриженост, послужи
най-вече за обслужване на догматизма и
войнстващата ретроградност, често
проявяваната закостенялост на мисленето,
уплашено или смутено от иноватора,
обявен за еретик. Защото нека да не
забравяме, че демагогията, разбрана
като отрицателно морално характеризиране
на начина на действие, представляваща
разновидност на общественото лицемерие
във всяка историческа реалност, има две
съдържания. От една страна, тя може да
се проявява в безотговорна и лишена от
позитивно съдържание критика, и от
друга, към нея следва да се отнасят
опитите да се скрие неблагополучното
състояние на нещата, да се избегне
решаването на остри проблеми, да се
подмени принципният спор с лепене върху
опонентите на опозоряващи ги етикети
и т.н. - непочтени, но изпитани и твърде
ефикасни методи на действие в едно
общество, което не беше чувало за
термините преустройство, гласност,
плурализъм. В настоящият момент обаче
- абсолютен анахронизъм! Подобни методи
не са от полза на искрения стремеж на
целия български народ за реални
демократични преобразования и прогрес.
На всеки от нас трябва да е ясно, че
преустройствената идея иманентно е
заложила в себе си динамиката и
напрегнатостта на обществения живот и
това е нейният вътрешен смисъл, логика
и консиквенция, ако иска да изпълни
историческата си мисия; да преоцени
ценностите в духа на новото политическо
мислене; да изчисти язвите, превръщайки
социума в единен и сплотен организъм.
За независимия профкомитет „Солидарност”…
Момент, момент! … Сега тъкмо четяхме с
д-р Тренчев (баща) за победата в Полша
и…
А.
Манолова: Ама това много хубаво, много
символично.
Т.
Гагалов: Радваме се. Момент. (Женски
глас му подсказва) Национален съвет на
Независимия профсъюз „Подкрепа”, 6 юни
1989 г., Стара Загора”... Сега. Ало!?...
(6.06.1989
г., ролка № 221)
Г)
Изгонването или т. нар. „Голяма екскурзия”
Р.Узунова:
…чете едно Обръщение към българския
народ. Предоставям му микрофона.
Мустафа
Юмеров: Драги съотечественици,
сънародници и борци за демокрация и
коренно обновление на българското
общество. В България през последните
години сме свидетели на събития, които
по своята същина дълбоко засягат честта
и достойнството на всеки човек и съдбата
на целия народ. Един режим, дошъл на
власт с помощта на чужда сила, в продължение
на десетилетия с всички възможни средства
се стреми да отклони българското общество
от закономерния път на развитие, да
изолира страната от силно развитата
европейска цивилизация, приобщавайки
ни към друга, примитивна култура. Но
подобни опити се оказаха крайно
неестествени и необективни.
Икономическо-стопанския и диалого-политическия
поврат на обществото се съпровождаше
от крайно-налудничавите и уродливи
събития за промяна на етнико-демографската
структура на страната чрез насилие и
терор. Трагичните явления - като
насилствена смяна на имена, забраняване
на говоренето на роден език, изпълнението
на традиционните обичаи и религиозни
обреди, непрестанните опити да се
претопят различните исторически
създадени и оформени етнически общности
в една народностна маса - са тежки
престъпления на Софийската власт, за
които тя ще отговаря пред историята,
българския народ и световната общественост.
За да постигне своите античовешки цели
- асимилирането на всички малцинства в
България, режимът в продължение на 4
десетилетия непрекъснато, систематически
изопачаваше историята, разделяше и
противопоставяше определена общност
от хора против други, съзнателно всяваше
страх и недоверие между хората. За
философско-идеологическо обосноваване
на тази антихуманна политика режимът
демагогски използваше една крайно
консервативна и отречена от времето
идеология - Марксизма и под булото на
тази идеология обещаваше на народа едно
идеализирано общество - комунизма. Така
българското общество тотално бе впрегнато
в изграждането на миражната „райска
градина”. Изминалите десетилетия,
въпреки огромните материални и духовни
жертви на народа, по безспорен начин
доказаха абсурдността на подобни
„заветни” цели, нереалистичността и
нежизнеспособността на комунистическата
идеологическа доктрина. Всичко онова,
което „постигна” комунистическата
власт в България се основава на насилие
и само на насилие. Оказа се, че марксическата
идеология е една сладникава приказка
за промиване на съзнанието, едно дълбоко
замаскирано идеологическо оръжие чрез
подкрепата на народа да се завладее
властта. Но тази власт веднага се обърна
против народа и народът се оказа без
елементарни права, свободи и демокрация.
Една шепа представители на партийната
олигархия, за да останат на власт, се
обграждаха от многобройни паразитни
органи, които са високо платени и чрез
жестоко насилие защитават интересите
на вихрушката и държат огромното
мнозинство в робско положение. Какви
са резултатите от една подобна политика?
България в момента притежава една крайно
примитивна икономика, едно западащо
селско стопанство, опустошена природна
среда, общество, раздиращо се от вътрешни
противоречия, една етнико-демографска
структура, която не предвещава нищо
хубаво и готова винаги да избухне и
причини непредвидими социално-политически
катаклизми и застраши бъдещето на
страната и мира на региона. Доказателство
за това са последните кървави събития
в страната, които дълбоко разтърсиха
света. Целият народ на България трябва
да знае истината за същността на тази
трагедия. В началото на месец май 1989
година временното ръководство на
най-многобройната неформална организация
в България - Демократичната лига за
защита на правата на човека - реши чрез
масови гладни стачки на нейните членове,
симпатизанти, съмишленици да докаже на
света, че човешките и етническите права
и свободи на едно дву-милионно малцинство
в България са забранени, че комунистическият
режим от години насам провежда насилническа
асимилаторска политика. Към тази законна
и мирна форма на борба се присъединиха
и други хуманитарни организации, като
Организацията за подкрепа на Виена `89,
Независимото дружество за защита на
правата на човека и други. За да смаже
и обезглави това движение, властта
прибягна към изпитаното оръжие - изгони
от страната ръководствата и най-активните
дейци на тези и други организации,
създадени спонтанно от хода на събитията.
В израз на протест населението премина
към масови мирни походи и демонстрации.
Властта отговори на тези походи в
Шуменско, Силистренско, Разградско,
Кърджалийско с оръжие. В резултат на
това са дадени многобройни жертви и
ранени. Но режимът продължи своята
умиротворителна политика чрез поголовни
физически насилия и масово пропъждане
от страната на представителите на
етнически общности. За смекчаване на
външната реакция към края на месец май,
„главата” на властта в България Тодор
Живков направи демагогско изявление,
но въпреки ясно изразената воля на
десетките хиляди турци в България,
Живков продължи да ги нарича български
мюсюлмани и призова Република Турция
да отвори врати за тях - но тези граници
никога не са били затворени за турското
население в България. Комично е за един
държавен глава да определи това малцинство
за българско и същевременно да го изгони
от страната! Драги сънародници и борци
за човешки права, недалновидната и
насилническа асимилаторска политика
на режима създаде в България крайно
опасна и тежка обстановка. При тази
ситуация трябва здраво да се сплотят
всички демократи в редиците на създадените
неформални организации, които,
координирайки своята дейност, да засилят
борбата против античовешката политика
на властта. Времето сега изисква борбата
за демократизация да се слее с борбата
за запазването и съживяването на
малцинствата в страната. Формите на
борбата трябва да бъдат само законни и
мирни. Никакъв терор, никакво насилие,
никакъв саботаж. Съществуващата
Конституция в България и различните
международни документи дават достатъчни
права за защита на личността и общностите
от хора с различни мирни средства.
Различните законни форми на борба трябва
да се съгласуват с изискванията на
времето и обстановката. Днес стотици
хиляди хора, без никакви средства и
никакъв багаж, се изгонват от страната.
При това положение защо трябва да се
работи? Моментът е много благоприятен
за преминаване към масово гражданско
неподчинение и безсрочни протестни
стачки. Терористичният режим в България
веднъж завинаги трябва да разбере, че
времето не работи за тях. Варварските
и средновековни методи ще дадат само
обратен резултат. Единствен спасителен
път за тях е да седнат на Кръглата маса
за преговори с представителите на
неформалните организации за извеждане
на страната от дълбоката социално-политическа,
икономическа и духовна криза. Времето
на диктатурата отдавна премина. Нейното
място е в бунището на историята. Нашата
борба е справедлива. Победата е близка.
Р.Узунова:
Благодаря ви, Мустафа Юмеров и Сабри
Искендероглу.
(4.06.1989
г., ролка № 392)
Репортажи
от двете страни на българо-турската
граница (Димитър Инкьов)
Димитър
Инкьов: Намираме се на граничния пункт
/.../ от турска страна и от българска
страна Малко Търново. Директорът на
митницата ни каза, че през м. април и
през м. май, както и в месеците преди
това от България за Турция не са минавали
никакви туристи. От м. юни дневно идват
около 1500 души, но това явно не са никакви
туристи. Това са хора, както те разказват
самите, изгонени от България. Това са
хора, на които е дадено по някой път 6
часа, за да напуснат страната; на други
са дадени 24 часа да напуснат страната.
От 3 юни започва голямото гонене на
турците от България. До днес са влезнали
около 7000 души от пункт Малко Търново за
Турция и потокът на тия хора продължава.
Както разказват някои от бежанците, на
българската страна имало опашка от 40
км – леки коли, хора, които чакат да
влязат в Турция. Изглежда, турското
население вече не е готово да понася
тормоза, на който го подлага режимът на
Тодор Живков. Основното, което разбрах,
е недоволството от промяната на имената,
и след това бруталното потискане на
манифестациите, които турците се опитали
да направят и са направили на 26и и 30и
май тази година. Изглежда, режимът е бил
шокиран от тия манифестации и затова е
поискал бързо да се отърве от тия хора.
Човек може да си зададе въпроса: от какво
толкова са се страхували? Нищо страшно
турците не са направили, за да бъдат
потискани по такъв начин – да се пуснат
срещу тях танкове, да има убити, да има
ранени и след това хората масово да
бъдат гонени от България. Това, което
гледаме сега тука, е наистина една
човешка трагедия; една човешка трагедия,
която става в Европа, която не става
някъде в Азия, и която става сега, в
момента, когато има „размразяване”,
когато има подобряване на международното
положение. Българският режим прави една
голяма грешка, която ще му нанесе щети
и ще нанесе щети на страната пред очите
на целия свят.
(скоро
след 3.06.1989 г., ролка № 242)
Димитър
Инкьов: Как пристигнахте така изведнъж?
Тодор Живков говори, че българи от турски
произход искали да пътуват туристически
за Турция и затова, понеже било всичко
свободно и ви дали паспорти, и вие сте
решили "Айде да идем да погледнем
малко Турция." Така ли е това?
Іви
мъжки глас: Туй не е вярно. Те издават
паспорта за 24 часа и веднага дават рейс.
Особено когато много издадени паспорти,
хората тръгват сутринта. Рейсът им
осигуряват те, и товарна кола им осигуряват
те. И тръгваме. Пет дена съм бил на път.
Днеска пристигам.
Д.
Инкьов: Вие откъде идвате?
Мъжки
глас: От Каспичан, от Каспичан идвам.
Там живеех, там работих. От там. Петия
ден съм тука.
Д.
Инкьов: Добре, вие оставихте в България
всичко, което сте имали до сега. Можахте
ли да вземете нещо?
Мъжки
глас: Каквото съм имал в къщи, туй
можах да вземам. Парите останаха в
банката. Каквито имах в къщи пари, с тях
съм тръгнал. Мебелите, казаха - не даваме,
аз ги продадох на половин цена,… което
можах; което не можах, подарих го на
хората, на комшиите...
Д.
Инкьов: А каква професия имате?
Мъжки
глас: Общ работник съм.
Д.
Инкьов: Общ работник. И тука сте с жена
си, с детето, с цялото семейство?
Мъжки
глас: С цялото семейство съм. Днеска
пристигнах - в десет и половина.
Д.
Инкьов: Имаше ли демонстрации на
турците в България в края на миналия
месец? Кога?
Мъжки
глас: Имаше. На 24и беше отцепено. В
община... Оттам бяхме ние,… но накрая
пристигаме. В събота, 27и, беше митинга
в Шумен. Навсякъде блокираха - и черните
пътища ги прекъснаха, по 50, по 60 войници,
въоръжени, от МВРто…, старшини, навсякъде
блокирано.
ІІ-ри
мъжки глас: Аз пристигнах с влака. В
седем часа тръгва влака от Каспичан за
Шумен. Влаковете не можаха да спрат.
Пристигнахме в осем без петнадесет май,
долу-горе. Бях на пазарно място. Почнаха
хората, все едно че … уж пазаруват на
пазара, натрупаха се ... Ръководител, той
даже един път се изказа – Зия Шабанов
- за човешките права член, той беше
ръководител на пазарното място, а Айше
от Капитан Петко - тя беше ръководителка
на центъра. Две групи, уж щяхме да се
съберем на едно място. Военните,
милиционерите… разпръснаха ни и почнахме
побоища там, и те почнаха да стрелят по
хората.
Д.
Инкьов: Имаше ли убити и ранени?
Мъжки
глас: Много, много убити и много ранени.
20 убити. Със сигурност са 20… убити има!
Д.
Инкьов: Вие видяхте ли някои от тия
хора?
Мъжки
глас: Лично пред мене и пред него
убиха, и в канала - в мръсната канавка в
Шумен го хвърлиха момчето…, беше 20 –
23 годишен.
Д.
Инкьов: Знаете ли как се казва това
момче?
Мъжки
глас: Така и не съм му научил името
.... защото веднага ги дигнаха във Военна
болница. Никой не може да ги...
Д.
Инкьов: Вие също бяхте свидетел,
казвате, на тоя случай?
ІІІ-ти
мъжки глас: Да, аз също бях там, в Шумен,
на митинга. Видях ги - на пет метра. Нямаше
и пет метра, когато стреляха срещу нас.
Ние нямахме с какво да се отбраняваме.
Освен, оставаше с камъни или с нещо
друго, нали...
Д.
Инкьов: Проблемът е защо стреляха?
Какво от това, че там има една мирна
демонстрация?
Мъжки
глас: Ние искахме мирна демонстрация.
За да правиме ..., да защитаваме на човека
правата, но не ни позволяваха. За да се
разпръснем, биеха ни с палки, идваха
там, много кално(?) беше...
Д.
Инкьов: Какви бяха тия войници? Бяха
редовна войска или бяха тия, т. нар.
"биячи", „Червените барети”?
Мъжки
глас: „Червените барети”. Имаше и
специално подготвена такава група,
пусната сред нас. Специална група
каратисти, момчета, ученици. Бяха над
70. Те биеха с палки. И войниците - както
се изказаха големите хора, дето имаха
връзки - 9000 са. Още... девет хиляди се
дигнаха там, покрай Шумен.
Д.
Инкьов: Кога стана това точно?
Мъжки
глас: 27и, събота, 27и май,...тръгна митинга
на пазарното място.
Д.
Инкьов: Добре, благодаря ви. Както
чухте, драги слушатели, режимът както
изглежда, е бил много уплашен от тия
демонстрации и вероятно страхувайки
се, че и българи могат да започнат да
протестират за човешки права, българи
могат също да започнат да протестират
срещу нередностите на режима, са започнали
масово принудително изселване на
турското население. Това, разбира се,
създава сериозни проблеми на Турция.
Това създава сериозни проблеми за
добрите отношения между България и
Турция, защото вие може да си представите
какво означава това: един поток от коли,
един поток от автобуси, няколко автобуса
видях със собствените си очи, които
пристигнаха един след друг. В автобус
за 40 души натъпкани 60 души. След автобуса
върви един, или два, или три камиона, в
които са натоварени багажите на тия
хора. Всичко това се изтърсва на турска
територия и им се казва: махайте се! Това
ли са туристите, за които Тодор Живков
говори, (че) отиват да посетят Турция.
Дали им били паспорти, да видели и ако
искат, да се върнат. Това са хора, някои
от които са пребити от милиционерите,
някои от които трябваше тука да влязат
веднага в болница. Както разбирам, много
активисти от турското движение в България
са били задържани, но за това ще говоря
следващия път. Не може така да се пращат
по няколко хиляди души дневно, да се
изтърсват от другата страна на една
граница и да се оставят на произвола на
съдбата! Турското правителство не ги
оставя на произвола на съдбата. Турското
правителство се мъчи бързо да вземе
мерки, да организира настаняването им
в палатки, но, както разбрах от Валията
- това е губернатора на граничната област
около Одрин - той ми каза така: "Ние
си нямахме понятие, ние не бяхме
подготвени, че българите ще започнат
такова масово депортиране на нашите
сънародници". Той каза: как би реагирала
България, ако от другаде започнат да
гонят българи? Ние имаме 100 000 души
българи, които живеят в Турция, но те са
наши граждани, те си говорят езика и
никой не мисли да ги гони от Турция.
Драги слушатели, тук е радио "Свободна
Европа", на телефона беше Димитър
Инкъов. Извинявайте, ако в телефонната
връзка имаше някакви смущения, телефонната
връзка за емисия от границата не е много
добра. Дочуване.
(Ролка
№ 85)
Димитър
Инкьов: Драги слушатели, на телефона
е Димитър Инкьов. Намирам се на
турско-българската граница от турска
страна и наблюдавам потока от бежанци,
който идва от България. Картината е
наистина неописуема. Стотици, много
стотици леки коли, камиони, багаж,
разхвърлян на всички страни. Нека да
поговоря с някой от тези хора. Ето пред
мене е един.
Д.
Инкьов: Извинете, вие как се казвате:
Мустафа
Халим: Мустафа Халим, Толбухински
окръг. Работихме четирдесет години… в
продължение. Издигнахме я таз България,
три тухли ако имаше, двете бяха от нас,
обаче Тодор Живков така се отнася с нас
.. сякаш сме толкова лоши хора в тази
държава. Издигнахме ги и той ни ритна,
с крак ни ритна. Само 24 часа ми дадоха
да излизам от границата. Така си оставих
всичко, което имах. Имущество свое,
личното си имущество така, над 30000 лева.
Движим, недвижим имот, така си остана.
Извикаха ме и казаха: за 24 часа да излизам
от границата, от селото и от границата
да излизам…
Д.
Инкьов: Какво работихте вие напоследък
в България?
Мустафа
Халим: Напоследак работих в Завгарант
- Завод за филтри.
Димитър
Инкьов: А как се казвате вие?
Силвана
Ислова: Силвана Тулолова Ислова. Бият
ни, изхвърлят ни. С палки бият, от работа
изпъждат, хляб не ни дават да ядем, не
ни дават. Вие сте, казват, турци. Много
ни бият тез българи, направо много.
Д.
Инкьов: Добре: защо, защо? От къде го
измислиха това нещо? Защо го правят?
С.
Ислова: Не знам и аз, и ние не можем да
кажем нищо. Те такива сме… и хляб не ни
дават. Изведнъж, нали и имената ни
смениха, и почнаха да тормозят всичко…
Д.
Инкьов: Всичко започна с промяната
на имената?...
Мъжки
гласове: Не дават да приказваме по
турски. В къщи влизат ... всеки по отделно
си говори - по 20 лева! "Говорят на чужд,
неразбираем език!" Значи, за тях
турският е чужд език, неразбираем. Това
ни е на нас родният, майчин език.
Д.
Инкьов: Колко е голяма опашката към
българската граница? Вие сега ли идвате
от България?
Мъжки
глас: Преди един час влязохме.
Д.
Инкьов: И колко е голяма опашката?
Мъжки
глас: Към 20 километра е.
Д.
Инкьов: Към 20 км.? Откъде идват всички
тези хора?
Друг
мъжки глас: От Бургаски окръг, от
Разградски, Силистренски окръг,
Толбухински.
Д.
Инкьов: Тази опашка е опашка от леки
коли, товарни коли, от автобуси?
Мъжки
глас: Да. От товарни коли, от леки коли…
Д.
Инкьов: И вие пристигнахте, значи,
преди един час?
Мъжки
глас: Да, преди един час пристигнахме.
Има хора, са тръгнали преди 4 дена и не
могат да пристигнат.
Д.
Инкьов: От понеделник сутринта сте
тръгнали? И защо до сега не сте успяли…
от понеделник сутринта?
Мъжки
глас: От понеделник сутринта сме
спрели в лагери в България и пренощувахме
в колите - по 20 (души) ... 20 на едно място,
20 в друг лагер и ... 4 вечери сме пренощували
в колите.
Д.
Инкьов: Драги слушатели, нека да ви
информираме за съдбата на няколко борци
за човешки права в България. Няколко
борци за човешки права от турското
малцинство. Какво е станало напоследък
с тях ?
Мъжки
глас: Напоследък с тях станаха доста
инциденти. Задържаха ги. Гюлтен Османова
в момента е на съдебната зала. Задържана,
домашен арест под охрана.
Д.
Инкьов: Гюлтен Османова от Нови Пазар.
Другите кои са?
Мъжки
глас: Зия Ахмедов Шабанов от Сливен,
и той също задържан, дето ръководи
митингите в Шумен. Айше, дето ръководи
митингите в Шумен също, и тя е задържана.
Те са на съдебни скамейки. Трябва да се
помогне на тия хора. За туй сме се мъчили
ние.
Д.
Инкьов: Драги слушатели, намирам се
между турци, дошли от България в един
от лагерите, който е до Люле бургас и
пред мене е?
Демир
Терзи: Демир Терзи от Бургаски медни
мини, Росен, Бургаско област. Ние, преди
да се променят имената, с българите
живеехме почти като братя. Аз съм работил
само между българи и така добре съм се
разбирал,… обаче, откакто смениха
имената, се изостриха до невъзможна
степен отношенията между българи и
турци. И питам един мой приятел: Защо по
такъв жесток начин, като бесни кучета
се хвърля милицията, българската, по
турското население? И този приятел ми
каза: "Ти знаеш ли, че наистина сте за
трепане!" „Защо?” „Защото, да знаеш
какви бюлетини са чели в милицията...”,
на негов брат…
Д.
Инкьов: Извинявай, значи твоят приятел
има брат, който работи в милицията. И е
информиран от брат си?
Демир
Терзи: Информиран от брат си. И той ми
каза, че са им чели бюлетини. „Какви
бюлетини?” „Ами на, имало е турци, които
са намушкали с вили двама, трима
милиционери, задигнати детски градини
и са държани като заложници. Гаврили са
се със студенти, с ученици се гаврели...”
и по този начин се насъсква милицията
срещу нас. Ние се чудихме защо е тъй
вулгарна с турското население милицията.
Тяхната цел е по този начин да насъскат
и турското население към българското,
и българското към турското, за да се
принуди това, турското население, само
да изяви желание да се махне, да се изсели
от България.
Д.
Инкьов: Вие къде работихте в България?
Демир
Терзи: Работих 8 години под земята.
Последните години като шофьор. Обаче
държавата, преди да се интернирам в
Турция, ме накара да се издължа до
стотинка. А пък аз имам толкова години
подземен стаж. .. толкова години съм
работил, какво съм работил! Би трябвало
и държавата да се издължи, както ние се
издължихме до стотинка.
Д.
Инкьов: Оставихте ли имущество в
България?
Демир
Терзи: Нямахме дом, обаче си пръснахме
имуществото на ляво на дясно без пари.
Д.
Инкьов: Съгласни ли сте с това, което
той каза?
Мъжки
глас: Съгласни сме, да. Чували сме го
и сме го видяли даже...
Друг
мъжки глас: Имат подлостта да ни питат:
"Защо вие така, като мътна вода, всички
тръгнахте към Турция?" Викам: „Мътната
вода зависи от вас. Ако спре дъждът,
водата ще се избистри. Щом продължава
тоя натиск, тоя тормоз над турското
население, тая вода ще става още по-мътна
и по-буйна, разбираш ли?!” Те казват: „Да
имате да взимате, имена няма да ви
върнем!”.
Д.
Инкьов: Значи основният проблем беше
вземането на имената на хората и отказът
хората да се чувстват като мюсюлмани…
Аз чух, че цели гробища са били унищожавани?
Мустафа
Мехмедов: От с. Камен съм. Мустафа
Мехмедов се казвам. Нашите гробища ги
събориха до камък. И ги вкараха в
трошачките. Трошачките в Кара пелит -
да го трушат и да го слагат на шосето
... Годините не си знаеше гробището, не
си знаеха годините. Аз това мога да кажа…
истината.
Д.
Инкьов: Драги слушатели, това бяха
някои интервюта, които аз взех от турски
бежанци от България, пристигнали в
Турция. Тук е Димитър Инкьов, радио"
Свободна Европа", на турско-българската
граница.
(20.06.1989
г., ролка № 66)
Дим.
Инкьов: Има ли някой друг, който иска
да каже нещо? Драги слушатели,… А, ето
една жена. Кажете! Как се казвате?
Ф.
Мехмедова: Фатме Мемедова
Д.
Инкьов: Откъде сте, г-жа Мехмедова?
Ф.
Мехмедова: Шуменско.
Д.
Инкьов: Какво искате да ни кажете?
Ф.
Мехмедова: (говори на турски)
Д.
Инкьов: На български не можете да
говорите? Не?! Не можете. Кой може да
превежда? Кой ще превежда? Идвай, идвай
да превеждаш!
Преводач:
Фатме Мехмедова казва, че мъжът й е
от година и половина в затвора.
Д.
Инкьов: Как се казва той?
Ф.
Мехмедова: Осман Османов Халилов
Д.
Инкьов: Къде се намира в затвора?
Ф.
Мехмедова: Стара Загора.
Д.
Инкьов: И той още ли е в затвора? Значи
мъжът ви е в затвора в Стара Загора? И
вие сама дойдохте тук?
Ф.
Мехмедова: Комшия дойде тука. Сама.
Другите, нашто момиче пак ..., Пловдив,
на Манолов, там...
Д.
Инкьов: Петър Манолов......
Ф.
Мехмедова: (говори на турски)
Д.
Инкьов: Добре, как стана цялата история?
Как дойдохте? Как решихте да дойдете
изведнъж? Как стана?
Преводач:
Дадоха ми 24 часа на разположение да
напусна пределите на България.
Д.
Инкьов: Драги слушатели, аз се нуждая
от преводач, защото жената, която има
български паспорт, която има и българско
име, не знае въобще да говори български.
Това е една туркиня, на която са й сменили,
направо насила, името. По такъв начин
става ли се българин?
Ф.
Мехмедова: Мойто момиче, Гюлтен
Османова, всички знаят… Европа, член…!
Преводач:
Това е майката на Гюлтен Османова, която
организира демонстрациите, гладните
стачки и другите мероприятия в
Новопазарския край. (Ф. Мехмедова – на
турски): След масовите демонстрации и
гладни стачки в Лудогорието тя беше
задържана и в момента не се зная къде
се намира. (Ф. Мехмедова продължава на
турски, но превод няма.)
Д.
Инкьов: Вижте сега, в българската
преса и българското радио твърдят пред
целия свят, че недоволството на турското
население в България било организирано
от Запада, то било организирано от Радио
“Свободна Европа”?
Ф.
Мехмедова: (говори на турски)
Други
хора: Не, не! (...)
Д.
Инкьов: Значи, недоволството фактически,
съществува преди Конференцията в Париж.
Друг
мъж: (върху фон от женска турска реч)
От 5 години, откакто ни смениха имената,
кат ни сложиха българските... Ми не можеш
да се движеш, нямаш нищо, не ти дават
право да се изкажеш, нищо. Постоянно ти
си под натиск. С голи ръце к`во можеш да
направиш? К`во можеш да направиш?
Д.
Инкьов: Вие може ли първо да кажете
на нашите слушатели как се казвате,
откъде идвате?
Трети
мъж: За наше щастие, болшинството от
българското население, което години
наред фактически....
(Чува
се мъжки глас, говорещ на турски)
Д.
Инкьов: Драги слушатели, слушате гласа
на Министъра на вътрешните работи на
Турция, който говори пред турците, дошли
от България.
Министърът
на вътрешните работи на Република
Турция: (говори на митинг в Одрин):
Уведомиха ме за всичко, което е направено
за Вас. Останах много доволен. Ако имате
още за доразрешаване някои дребни неща,
също ще ги доуредим. След мен министърът
на здравеопазването ще се погрижи за
вас. Утре ще дойдем отново пак при вас
с нашия многоуважаван министър-председател.
За всичко, което има нужда да се направи,
уведомяваме Анкара и ще бъде направено.
Д.
Инкьов: Добър ден, ние сме от Радио
“Свободна Европа”. Драги слушатели,
нека да ви представиме министъра на
вътрешните работи на Турция, който ще
каже няколко думи за нашите слушатели.
Вие ще ни превеждате. Значи, кажете му:
Как турското правителство посреща
идващите от България граждани от турски
произход? Той знаеше ли предварително
тая акция?
Министърът:
(отговаря на турски)
Преводач:
Не, турското правителство не беше
предварително уведомено. Ние бяхме
изненадани. Ние направихме всичко, което
беше по нашите сили да ги посрещнем и
да ги настаниме във временните лагери
за временно пребиваване. Искаме да им
предоставим всички възможности за един
нормален живот.
Д.
Инкьов: Какво той би искал от Европа?
Какво той би искал да каже на европейската
общественост?
Министърът:
(отговаря на турски)
Преводач:
Пожелавам на цялата европейска
общественост, на цялата световна
общественост да се заинтересува от
въпроса и да ни съдейства за решаването
на проблема с турското население от
България.
Д.
Инкьов: Радиото е начин на пряка връзка
между, понякога и между правителствата.
Би ли искал той да каже нещо, което ние
по радиото ще предадеме и ще кажем на
българското правителство?
Министърът:
(отговаря на турски)
Преводач:
Ние, може би, да кажем на българското
правителство да седнем на маса за
преговори, за да разрешим този трагичен
проблем, като един…, проблемът за
изселването.
Д.
Инкьов: Да, благодаря ви.
(Ролка
245)
Д)
Реакции и коментари
Апел
на интелектуалци относно политиката
срещу турското малцинство в България
и обръщение към турците да не заминават.
София, 17 юни 89, с имената на подписалите
Апела.
Мъжки
глас: …както и да се промени отношението
към българската интелигенция, която
търси диалог в името на бъдещето. Никога
не е късно да бъде взето решение, по-
мъдро и далновидно от вече възприетото.
Дори велики държави се отказват от
своята политика по даден проблем и с
това не губят, а напротив - печелят
престиж. Един жест на разбиране към
турското малцинство днес би ни дал
морално право да проявим загриженост…
Р.
Узунова: ще ни дава?
Мъжки
глас: … би ни дал. …би ни дал морално
право да проявим загриженост към отдавна
забравените български малцинства зад
граница. При едно свободно, спокойно и
всестранно обсъждане на тези сложни
въпроси, ще може да се изработи правилна
линия за действие. Даваме си сметка, че
такъв обрат е труден, но той е жизнено
необходим. За да се стигне до разумното
решение ние смятаме, че тази линия трябва
да бъде свързана със следните постановки,
основаващи се на българската Конституция
и на международните споразумения от
Хелзинки ... Един момент само…
Р.Узунова:
Да, чакай, …. международните споразумения
от Хелзинки и Виена?
Мъжки
глас: Да, …подписани от нашата страна:
Да бъде признато правото да си върнат
родните имена българските граждани,
които желаят това. Да бъдат освободени
всички, които са задържани или осъдени
заради борбата им за защита на етническата
самобитност и приемствена култура. Да
се прекрати насилственото прокуждане
от страната на български граждани.
Обръщаме се към нашите съграждани с
турско самосъзнание: Не предприемайте
никакви насилствени действия, не се
поддавайте на провокации ...
Р.Узунова:
И на страстите на мига?
Мъжки
глас: И на страстите на мига, да…. Не
се вслушвайте в инсинуации от чужбина,
защото те идат от политици, които сами
често се отнасят с жестока нетърпимост
към своите малцинства. Преодолейте
чувството на обида и мъст, както нашите
предци успяха да го преодолеят след
трагичния април 1876. Останете в родината.
Нека работим заедно за разбирателство
днес и спокойствие утре. За да живеем
ние, нашите деца и внуци във взаимно
зачитане, както нашите деди повече от
един век съжителствуват в общата ни
родина - България. София, юни 1989 година,
Обръщението е изпратено до Народното
събрание на НРБ и до средствата за масова
информация. Връчено на 18.07. 1989 година.
Подписали: акад. Алексей Шелудко, акад.
Асен Дацев, акад. Иван Тодоров, Радой
Ралин, Искра Панова, проф. Чавдар Кюранов,
проф. Иван Марев, проф. Ленко Калчев,
проф. Трайко Петков, проф. Иван Николов,
Дучо Мундров, Георги Мишев, Юлий Стоянов,
доц. Недялко Мерджанов, Илка Зафирова,
о.з. полковник Борис Спасов, Христо
Алексиев, Панайот Панайотов, Антонина
Желязкова, Кина Маркова, Ангел Димитров,
Гина Табакова, Димитър Дерелиев, Васил
Шопов, Борис Димовски, Кирил Доброславски,
Мария Траянова, Цветелина Мишева, Асен
Владимиров, Деян Кюранов, Мария Желева,
Владимир Новчев, Николай Бояджиев,
Виктор Самоилов, Христо Ганев, Брайко
Г. Кофарджиев, д-р Желъо Желев, Румен
Леонидов, Йордан Василев, Блага Димитрова,
Велислава Дърева, Тодора Дайкова, доц.
Захари Захариев, Росица Пишева,
Мариана Ганчева, Стойне Гергов, Веселин
Донков, Иво Драганов, Воин Кятов, Лъчезар
Кунчев, Анастасия Рашева, Вълко Петров,
Владимир Краев…
Р.Узунова:
Ще … видя и в другите списъци.
Мъжки
глас: Трябва да видиш и в другите…,
да. Вера Младенова, Вяра Николова, Гергана
Жулева, Георги Павлов - Павлето, Констанца
Попова, Красен Станчев, Светлана Жулева,
Петър Стайков, Тодор Андрейков, Татяна
Попова, Христо Кьосев, Лиляна Александриева,
Красимир Кънев, Димитрина Петрова,
Никола Ковачев, Павел Василев, Малина
Петрова, Христо Димитров, Христо Писков,
Ирина Акташева, Енчо Мутафов, Мустафа
Пашов, Салих Бакладжиев, Богдан Глишев,
Любен Банчев, Георги Друмев, Стойчо
Грънчаров, Никола Патарински, Невена
Мечкова, Иля Акьов, Лиляна Спиридонова,
Георги Спасов, Николай Генов, Тодор
Гагалов, Александър Каракачанов, Росица
Симеонова, Кирил Кадийски, Димо Боляров,
Клементина Иванова, Вероника Николова,
Димитър Луджев, Биньо Иванов, Едвин
Сугарев, Иван Коларов, Константин
Аджаров, д-р Татяна Василева, Борис
Христов, Виктор Барух, Димитър Малачков,
Мария Бойкикева, Ангел Ахрянов, Елка
Константинова, Вера Смилкова, Марко
Ганчев, Димитър Коруджиев, Валентина
Рафаилова, Валери Петров, Невена
Стефанова, Михаил Величков, Копринка
Червенкова, Иван Койнов, Адолф Фабрикант,
Мария Динкова, Христо Радевски, Петко
Симеонов, Жана Авишай, Евгения Иванова,
Георги Величков.
(17.06.1989
г., ролка № 73)
Телефонен
разговор с Петко Симеонов
(Музика)
Говорител:
Драги слушатели, в днешната рубрика
“Срещи и разговори” ще чуете интервю
със социолога Петко Симеонов, взето по
телефона от нашата редакторка Румяна
Узунова на 26 юни тази година. Петко
Симеонов е старши научен сътрудник в
Института по социология, където доскоро
изпълняваше длъжността “научен
секретар”, член е на БКП и има партийно
наказание заради участието си в
Дискусионния клуб за защита на гласността
и преустройството в България. Чуйте
запис на интервюто, което Петко Симеонов
даде на Радио “Свободна Европа”.
Румяна
Узунова: В един разговор, Петко
Симеонов, казахте, че що се отнася до
проблема за етническите турци в България,
нещата не са еднозначни. Какво точно
имате предвид?
Петко
Симеонов: По Вашите въпроси мога да
изкажа само личното си мнение и като не
ангажирам никого с него. По въпросите
за българските мюсюлмани се вдига голям
пропаганден шум, но по същество
информацията, която имаме, е недостатъчна
и нееднозначна. Сред тази част от нашето
население съществуват поне 3 групи.
Първите от тях са тези, които приемат
българските си имена, новия си статус.
За тях това е вариант на …, за идентификация
с българското общество, към което те се
стремят да се приобщят и по този начин
да гарантират за себе си и децата си
ясна и отчетлива национална самоличност.
Такава група е на лице и когато някои
говорят, че на мюсюлманите трябва да се
върнат арабско-турските имена, то ще
бъде голяма грешка, ако станем свидетели
на поредната административна кампания,
която просто обхваща всичко. Втората
група са тези, които се оказва, че държат
на арабско-турските си имена и биха
искали да ги възвърнат, но смятат България
за своя родина, ценят нейната териториална
цялостност и независимост. Смятам, че
е естествено по задълженията, които
имаме и по чисто хуманни причини, всеки
български гражданин, независимо от
своята религиозна принадлежност да
може да избира свободно своето име.
Името е част от личностната идентификация
и то не може без сериозна вътрешна
мотивация произволно да се променя.
Третата група сред тази част от населението
са непримиримите. Те желаят не просто
да си върнат арабско-турските имена, те
са лоялни към Турция. Смятат Турция за
своя родина и се стремят или да се изселят
от страната, или да създадат такава
обстановка, че да откъснат части от
територията и населението на България
и да ги придадат пряко или косвено към
Турция. Затова вече имаме исторически
преференции. В края на май или началото
на юни в един от големите френски вестници
“Либерасион” или “Монд”, забравих
точно, имаше снимка на първа страница:
слизат от самолета в Истанбул експулсираните
от България активисти на безредици,
станали в някои части на страната,
коленичат и целуват земята на Турция,
а един разпъва турското знаме. Към тази
група аз като българин не мога да бъда
безразличен, не мога да приема, че това
са мои съграждани. Те са лоялни към друга
държава и естествено е да отидат да
живеят там. Разбира се, това трябва да
става според приетите от страната
международни задължения. Те трябва да
получат безпрепятствена възможност да
се изселят, където желаят, ако не са
извършили някакви престъпления, като
им се създават условия за възмездяване
на оставащото тук имущество. Мисля, че
няма държава по света, която би позволила
на нейна територия, сред нейното население
да вършат организаторска и пропагандаторска
работа емисари на друга държава. И в
този смисъл позицията на България е
както обяснима, така и оправдана. Тези,
които приемат България за своя родина,
лоялни са към нея, независимо от своята
религиозна или етническа принадлежност
и самочувствие, са мои съграждани и
братя. За техните права и свободи съм
готов да се боря, независимо как искат
да се казват и с какво име ще се обръщат
към Господа. Чистата и свята република,
така мисля аз, може да се гради само с
патриоти, независимо от техния произход.
Тя с чужденци не се прави. Какво е
количественото съотношение между тези
три групи аз не зная и мисля, че никой
не знае. Вътре между тях съществуват
сили на напрежение. В никакъв случай не
може да се прави заключение за тяхното
количество от броя на тези, които напускат
страната и искат да останат в чужбина.
Има насилие вътре между тях. Тези, които
не смятат България за своя родина,
упражняват насилие върху другите да
напуснат страната. Това е голям проблем,
тъй като сред мюсюлманите ролята на
лидерите, чувството на общност,
вътрешнообщностният конформизъм е
по-изявен. Така че това, което виждаме
на границата между Капитан Андреево и
Малко Търново не може да бъде тълкувано
еднозначно. Вие, във ваши предавания
често наричате, нали… то не може да бъде
тълкувано еднозначно в такъв смисъл,
че това не са просто “прокудени” хора.
Част от тях са принудени от тези, с които
заедно вървят, да напуснат страната. Аз
смятам, че тук България много загуби от
липсата на достатъчно гласност. Казват,
че вината на цялата работа идела от
възстановяването на имената. Аз съм
противник на каквото и да е насилие,
независимо от намеренията, с които се
извършва, независимо кой го извършва –
държавата, отделни групи или отделни
лица. Където е проявено насилие в този
процес, то е осъдително. Но може ли някой
да гарантира, че без възстановяването
на имената ние нямаше отново днес да се
намираме в същата и подобна точка? Лично
аз не мога да отговоря. Затова трябва
да се направи много сериозно изследване
и то на основата на факти, които за днес
си остават скрити от нас, от широката
публика. Например, аз само такъв пример
имам като сламчица за такова разсъждение
– терористите, които поставяха бомби
по влакове, гари, летища и пр. започнаха
да действат преди преименуването. Какви
са били техните искания? Какви са били
техните корени сред мюсюлманското
население? Какви процеси са станали там
– аз не зная. Мога само да вдигна рамене.
Ето, според мен, още един случай, в който
липсата на достатъчно гласност и
публичност отново играят против България.
Българското правителство извърши не
особено далновидна стъпка с кампанията
за възстановяването на имената, но аз
не зная, просто не зная дали то не е било
принудено от неизвестни обстоятелства
- незабавно и бързо да предприеме нещо
и естествено е реагирало според рефлексите
на командно-административната система,
според рефлексите на тотаритаризма.
Случаят с Кипър подейства силно върху
всички съседи на Турция, а безсилието
на световната общественост и великите
сили да спрат турската агресия ни натика
в нашия си балкански калъп. Във всички
балкански страни има, сега или в близкото
минало, процеси единтични с процеса на
възстановяването на имената у нас. В
някои от тези случаи бяха засегнати
българските национални интереси. Трябва
ясно да осъзнаваме, че на Балканите, не
само на Балканите, процесът на формиране
на националната държава, пък и на самите
нации все още продължава. Не можеме да
очакваме, че нашето правителство ще
надскочи своята географска и историческа
ограниченост. Друг е въпросът, че ние
можеме да искаме от него да направи
това. Аз не се опитвам да оправдавам
някого. Насилниците рано или късно,
преживе или посмъртно, винаги са сядали
на подсъдимата скамейка Но имаме
определена реалност. Времето обратно
не може да се върне. Аз се опитвам само
да си обясня цялата противоречивост и
сложност на възникналата ситуация, в
която без никакво съмнение, според мен,
Турция се опитва да лови сега риба в
мътна вода. Това е по тоя въпрос, което
бих могъл да ви кажа.
Говорител:
Слушате запис на интервю с българския
социолог Петко Симеонов, взето по
телефона от Румяна Узунова на 26 юни тази
година.
Румяна
Узунова: Как според Вас, Петко Симеонов,
се отразява създалото се положение в
страната и в чужбина?
Петко
Симеонов: Досега, според мен, са
изключение опитите за обективен,
безпристрастен анализ на ситуацията.
За пример на едностранчивост ще дам
Вашето радио. Един от Вашите коментатори
в рубликата “Факти, събития и коментари”
взе, че каза: “Декларацията на Петър
Младенов е лъжа. Това, което говори
заместник-министърът Иван Ганев, е
лъжа.” Как може така да се говори?!
Всичко, което твърдят български власти
е лъжа, всичко, което твърди България,
е лъжа, всичко, което твърдят турците,
е истина. Обратно пък, за българските
средства за масово осведомяване: всичко,
което е направила България е добро,
всичко в Турция е лошо. Изведнъж се
оказа, че онова, което наричаме Хелзинкски
процес, може да бъде само фасада на груби
политически интереси. От едната страна
се оформи натовска позиция, от другата
страна се оформи българската. Поне аз
не мога да видя някак линията на Варшавския
договор, просто не мога да следя техните
средства за масова информация. Едните
са черни като дяволи, другите са бели
като ангели и обратното. България се
критикува и за това, че издава паспорти
и не ограничава излизането в чужбина,
а ако се гледа българската телевизия,
ще излезе, че в Турция всички лежат по
затворите. Започват, например, по-нататък
мога да продължа с много примери, започва
се, например, от вас изброяването, не
просто от Вас лично, но от ... започва се
на Запад, например, изброяването на
страни, в които има нарушаване на
човешките права и се редят: Румъния,
България, Чехословакия, ГДР. Аз не отричам
това нещо. А прощавайте, Турция къде е?
Съобщихте, че в Истанбул онзи ден е имало
60-хиляден митинг, но премълчахте, поне
аз не чух, това го зная от хора, които са
гледали митинга по турската телевизия,
тя се лови надолу покрай границата, че
на митинга се е носил портрета най-малкото
на един от турските султани, че тази
3-часова антибългарска истерия е завършила
със скандиране на тълпата: ”Напред към
София!” Има едно голямо нещастие,
нещастието на десетки, а може би стотици
хиляди хора - наши български граждани,
които напускат, повлечени от стихията,
своите родни места. В нормална обстановка
те не биха го направили. С тези хора
трябва да се разделим по най-хуманен
начин, до най-малките подробности - да
им се осигури транспорт, да им се охранява
имуществото, ако имат намерение да се
върнат, да им се даде право да изнесат
всичко, което смятат за нужно, да се
облекчат при продажбата на недвижимото
си имущество, ако тяхното намерение е
да останат там; трябва да запазим образа
си на хора, на човеци, да ги оградим с
топлина. Много от тях нямат никаква вина
за това, че тръгват. Да говорят каквото
си искат оттатък границата за нас, ние
заради себе си трябва да бъдем добри с
тях. Който потърси нашата закрила по
частен или институционален път, да я
получава без много шум - между другото
това се и прави. Добрите дела сами говорят
за себе си. И наред с това нещастие, което
натоварва емоционално, икономически,
политически цялата страна, всеки
българин, изведнъж в Истанбул се сещат
за султаните, горят българското знаме,
както разбрах тая вечер от българската
телевизия Турция в момента си поставя
за задача, това е мое мнение, да създаде
в световното обществено мнение десетилетен
мотив за агресия срещу България. И по
този начин подхранва, стимулира най-тъмни
догматични сили в самата България. В
това отношение Турция е подкрепяна от
свои приятели, които имат щастието да
не са нейни съседи. В момента се изгражда,
за съжаление, образ на България в световен
мащаб и този образ е неблагоприятен за
нея. Това мога да кажа по този въпрос.
Р.
Узунова: А какви, според Вас, Петко
Симеонов, са перспективите, какъв е
изходът от създалото се положение?
П.
Симеонов: Ами, според мен, изходът е,
че оттук нататък нещата са в наши ръце.
Необходими са големи и малки инициативи
на по-нататъшно демократизиране на
обществото, на изграждането на „Юлския
модел на социализма”. Не бива да се
поддаваме, много е важно това, това е от
съществено значение, не бива да се
поддаваме до примитивното равнище,
което ни се предлага. Не са нужни
патриотарски сборища. Естествено е, че
ще трябва да работим повече заради тези,
които си отиват, но е ясно, че рязко
трябва да разширим гражданските права
и свободи както на оставащите мюсюлмани,
така и на всички други; трябва да проумеем
най-после, че тоталитаризмът по същество
означава хаос, докато демокрацията –
ред. Смятам, че е важно да решим някои
принципни и други съвсем конкретни
въпроси. Нуждаем се от истинска гласност.
Гласност, която да позволява на медиите
незабавно да осведомяват българина
какво точно става в собствената му
страна и по света; трябва да се махне
смешната, на фона на Хелзинкския процес,
забрана за лично притежаване на печатарска
размножителна техника, да се премахне
реакционният закон за жителството, да
се приеме най-сетне нормативен документ,
който конкретно да урежда правото за
формални, неформални сдружения с идеална
цел; да се прекратят периодичните блокади
на телефоните с чужбина, да се приеме
правилник ли, какво ли и аз не зная, за
демонстрациите и митингите; следващите
ни избори да допускат за кандидатиране
в Парламента и местните съвети всеки
български гражданин, стига той да желае
това; да не е необходим някакъв цензор,
някакъв филтър да се стигне до
кандидатстване за депутат или съветник;
да възстановим правото на частната
собственост, да не се крием зад различни
идеологични паравани - изобщо да тръгнем
решително по пътя на политическите
реформи. Те са спасителният бряг за
България. Ще трябва да решим и редица
конкретни въпроси. Крайно време е да се
преразгледа процесът срещу Никола
Петков. Това ще има широк положителен
международен отзвук. Има ли в момента
политически затворници и какви са те?
Не е ли време да научим това, да прочетем,
да кажем, в едно списание, в един вестник
нещо за нашите политически затворници.
Защо сме загърбили политическата си
емиграция? Сред тях има и хора, на които
аз лично не бих казал и здрасти, но
държавата ни трябва да им вика: “Добър
ден, господа!” Затова тя е държава. Да
заговорим открито и честно за проблемите
на нашето общество, но да говорим
равноправно, да няма както привилигировани,
така и потискани мнения. Да може всеки
да надниква навсякъде, да се интересува
от всичко. Това общество е на всички ни,
тази България е на всички ни. Тогава,
смятам аз, няма да имаме проблеми с
образа на България, за който говорим.
Тогава ще се намерят и наследниците на
Гладстон и Макгахан сред съвременните
западни политици и журналисти, които
най-после да разберат, че България е
една малка страна, която има своите
големи проблеми и важни интереси, с
които светът трябва да се съобразява,
даже и когато нещо някъде сгрешим. Това
смятам, че е пътят, изходът.
Р.
Узунова: Благодаря Ви, Петко Симеонов.
П.
Симеонов: Да, и аз ви благодаря.
Говорител:
От студио на Радио “Свободна Европа”
чухте интервю по телефона с българския
социолог Петко Симеонов. Разговорът
води Румяна Узунова.
(26.06.1989
г., ролка № 248)
Реч
на митинг в Истанбул: (вероятно) на
министър-председателя
на Турция
(В
началото мъжки глас - вероятно диктор
- говори на турски, после звукова картина
– турска музика и шум от пазар, после
ръкопляскания, мъж говори на митинг.
Записът е документален, но монтиран.
Почти 1/3 от речта не се разбира. Чуват
си редки викове „У-у-у!”. Преводът е
небуквален.)
Министър-председателя:
(Ръкопляскания) Скъпи сънародници, идвам
от бежанския лагер край Одрин. Там е
направен истински град от палатки. Там
срещнах още много изгонени от България
наши сънародници. Наричам Ви сънародници,
защото Турция е вашата родина.
(Ръкопляскания) Знам колко страдате. Не
само аз, но и целият турски народ познава
вашата мъка. Вашите страдания са и наши
страдания. Без значение в кой край на
света има наши сънародници, ако те
страдат, ние страдаме с тях. Ние така
знаем: каквито и да са хората, ние
споделяме тяхната мъка. Една от причините
за вашата болка е това, че сте разделени
от семействата ви. Не всички сте успели
да дойдете със семействата си. Разбрах,
че има деца на от 11 до 18 години, които са
сега откъснати от семействата си,
останали в местата, където досега сте
живели. Да разделиш деца от майките и
бащите им, да разбиеш семейства, това
е. На този свят живеем заради нашите
деца, грижим се за тях, грижим се да
пораснат, учим ги да станат достойни
граждани на родината ни. Всичко, което
имаме и правим, е за тях. Дори и да загубим
всичко – дом и родина, ние винаги ще
търсим нашите деца, може да понесем
всичко с тях и заради тях. Мога да си
представя колко е тежко да бъдеш далеч
от своите братя и сестри, от родители и
приятели… (не се чува, разбират се думите
„държава”, „родина”, „душмани”).
Тези, които ви причиниха това – ще дойде
време, ще се осъзнаят, ще се срамуват от
това и ще влязат в правия път. Това е
всичко, което днес искаме и за което
копнеем. В света това се е случвало. Вие,
хора, които сте виновни, защото вие
извадихте хората от родината им… Ние,
докато се борихме с вътрешните врагове,
вие ни ударихте в гръб! Ние не изхвърлихме
навън. Грижете се добре за покъщнината
на тези хора… (оттук нататък поради
кънтежа и ехото от микрофоните нищо не
се разбира.)
(28.06.1989
г., ролка № 361)
Декларация
на НДЗПЧ по повод
затварянето на българо-турската граница
от страна на Турция
Р.
Узунова: Ето, готово…
Рут
Леви: От 22и август Турция затвори
границите си с НРБ. Този акт не беше
неочакван. Въпреки Декларацията на
турското правителство, че Турция е
готова да приеме 1 милион турски изселници
от България, беше ясно, че рано или късно
тя ще се окаже в невъзможност да поеме
отговорност за толкова много хора.
Въпросът сега е какво ще стане с тези
хора – хора, чиято Родина ги отхвърли,
а страната, в която по изконно право
можеха да намерят приют, не ги приема;
хора отникъде и за никъде; хора без
имена, без религия, без правото на всяко
човешко същество на самоопределение.
Какво ще стане с тези хора? Защото, докато
правителствата на България и Турция си
разменят нападки относно състоянието
на човешките права, като че ли забравиха
самите човеци. И понеже много човеци
останаха откъм нашата страна на бариерата,
въпросът за тяхната съдба ляга на плещите
на българското правителство. Затова е
Апелът ни, отправен към него и към целия
български народ: „Нека им помогнем, да
им помогнем отново да намерят себе си,
отново да намерят мястото си; да им
върнем рождените имена, да им върнем
правото да говорят майчиния си език, да
забравим това, което е било и да направим
единственото, което ни диктуват ситуацията
и съвестта ни – да им помогнем да излязат
от безизходицата, да им протегнем ръка!”
Подписи:
Рут Леви, Коста Георгиев, Магдалена
Георгиева, Волен Сидеров, Драгомир Цеков
и Димитър Томов
(Около
25.08.1989 г., ролка № 148)
Запазен
край на интервю с Пламен Даракчиев
Пламен
Даракчиев: …хора и нашето мнение е,
че ако това се случи във всяка нормална,
всяка цивилизована страна, срещу тези
хора биха се предприели наказателни
мерки и трябва да се стигне до някакъв
съд.
Р.
Узунова: Пред международен съд ли?
Пламен
Даракчиев: Не, не. Просто тези
хора…, в смисъл такъв: ако у нас
стане такова нещо, ако у нас група хора
изгорят знамето на Турция, аз… това е
нещо, което позволява тези хора да бъдат
съдени. Сега, не знам в Турция как е…,
дали са предприели мерки, дали има
следствие, дали ще се стигне до съд… Но
аз мисля, че само съд над тези хора, само
съдебни мерки, нали, биха измили по
някакъв начин петното - не за нас, а за
Турция в този случай - с изгарянето на
знамето ни.
Р.
Узунова: Свършихме ли?
Пл.
Даракчиев: Да, дотука да.
Р.
Узунова: Благодаря ви, Пламен Даракчиев.
Пл.
Даракчиев: Да. Благодаря и аз.
(интервюто
може би е от края на юли 1989 г., ролка №
380)
4.
Продължаващото насилие
Декларация
на българи-мюсюлмани от с. Климент,
Шуменско
Женски
глас: Декларация…от 50 семейства…
Драга редакция, с въпроса за нашия
произход са се занимавали много
компетентни и некомпетентни хора.
Известният историк Махиел Кил в последната
си книга “Културното развитие на
българите през османския период” приема
за фалшив единствения документ, който
е исторически точен, който е доказателство
за някогашното ни насилствено потурчване,
а именно приказката на поп Методи
(Драгинов). Нека да оставим на страна
сега историята. Самата българска
Конституция ни дава право за самоопределение
и ние определяме себе си като турски
помаци. Председателят на Държавния
съвет Тодор Живков заяви, че всички
български мюсюлмани могат да се изселят
в Турция, а досега все още никой не е
отрекъл, че изповядваме мюсюлманската
религия. Ние, живеещите в това село, (с.
Климент, Шуменско) започнахме заедно с
другото турско население борба за
възвръщане на човешките, религиозните
и национални права, тъй като отношението
към нас (и тях) е едно и също. Попълнихме
формулярите, които сами ни дадоха за
изселване в Турция. Подадохме и други
необходими документи в началото на м.
юни. След една седмици заминаха първите
три семейства, след което всичко свърши.
Задържаха готовите паспорти, а отговарящият
за Каолиновския район подполковник
Коста Петров отговори на въпросите ни
така: “Вие сте виновни за всичката
мръсотия. Това започна със Зейнеп
Ибрахимова и затова няма да заминете
за Турция. Турция не ви иска и един Господ
е по-горе от мен”. Отидохме във Външното
министерство, Отдел задгранични паспорти
и те ни казаха, че имаме право като
всички. Същото потвърдиха Варна и Шумен,
но паспортите ни се задържат. Опитахме
се да влезем в турското посолство в
София. Задържаха ни отвън. Борихме се с
мирни средства. Всички знаят колко
жертви дадохме през `70е години. Пак ще
се борим, защото не желаем да останем в
страната, чиито ръководители са обзети
от нечовешката мания насила да ни
мотивират и превръщат хората в смешни
човешки подобия. Всички членове на 50-те
семейства турски помаци от село Климент,
Шуменско, обявяваме тридневна протестна
гладна стачка от 27 до 30 юли 1989 г., с която
протестираме пред българското правителство
за направените и продължаващи престъпления
срещу нас и настояваме да ни бъде
разрешено да напуснем пределите на
страната, в която животът ни е немислим.”
Това е.
(Края
на юли 1989 г., ролка № 108)
Откъс
от интервю с Али Топалов
(…)
Р.Узунова: А знаете ли някакви други
случаи на такива дела, съдебни дирения
срещу български граждани с турско
самосъзнание, на етнически турци, помаци?
Али
Топалов: Ние имаме един друг приятел
тука, познаваме се от Белене, и срещу
него има едно такова обвинение също.
Р.Узунова:
Как се казва той?
Али
Топалов: Емин Хамдиев, от Варна. Не е
получил обвинителен акт, но приключи
следствието и е предявено обвинение.
Р.Узунова:
И по кой член го обвиняват?
Али
Топалов: по същия чл. 273, във връзка с
321.
Р.Узунова:
И какво намират, какви вини?
Али
Топалов: До колкото разбрах от него,
че той е влязъл във връзка с вас и е дал
информация за гладните стачки тука -
във Варна и в Толбухин.
Р.Узунова:
И изрично пише в това, че се е свързал с
нас?
Али
Топалов: Не. Аз казвам неговите думи,
в какво е обвинен…Той не е получил още
обвинителен акт, за да се види точно в
какво е обвинен. Но е от тоя род. За
демонстрациите в Толбухин той е знаел,
доколкото разбрах, и ви се е обадил или
нещо такова. (…)
(9.08.1989
г., ролка № 74)
Съобщения
за арестувани, чиито близки ги издирват
Румяна
Узунова: Включвам, казвай…
Мъжки
глас (може би Петър Бояджиев, от
Франция): През м. юни 1989 г. д-р Енвер
Хатибов, българското му име е Белчин
Теримов, роден през 1944 г. в гр.Шумен,
живеещ (адрес), работи като уролог в
болницата в Шумен... Една вечер през
м.юли 1989 г. му се обаждат от болницата и
го извикват за някаква спешна операция,
но до ден днешен не се е завърнал в къщи.
Майката на д-р Хатибов, Къдрие, ходила
няколко пъти в МВР Шумен, за да научи
нещо за сина си. Опитите й са били
напразни. Винаги са й казвали, че те нищо
не знаели. По други пътища братът на д-р
Хатибов, Екрем, успял да научи, че д-р
Хатибов е задържан в следствения отдел
в МВР Шумен и се готви процес срещу него.
Не разрешават на д-р Хатибов да се срещне
с родителите си. МВР в град Шумен
продължава да отрича, че д-р Хатибов е
задържан при тях. Това е.
Румяна
Узунова: Повтори ми турското име още
веднъж?
Мъжки
глас: Д-р Енвер Хатибов, а българското
е Белчин Таримов…
Румяна
Узунова: Включих, говори:
Мъжки
глас: „Съпруга съм на /…/, Зеат Шабанова
Ахмедова, живуща в гр. Шумен, (адрес),
впоследствие арестуван и осъден за
това, че не беше съгласен със смяната
на имената в България. На 24 май 1989 г. в
нашия град се състоя мирна демонстрация,
която беше разпръсната с палки и побоища.
Съпругът ми вечерта се обади до ВВС в
Лондон и каза за събитията, които стават
в града и в околностите на града. Даде
и телефонния си номер, адреса и на…
/чакай, че тук не мога да разбера/…и на
запитването не се ли страхува, той
отговори: „Не, защото има кой да ми
продължи рода.” Разговорът беше излъчен
по радио ВВС след 10 минути, през нощта.
На следващия ден мъжът ми беше потърсен
от много мъже, които искаха да организират
по-голяма демонстрация, на която мъжът
ми да бъде организатор. На 26 май 1989 г. аз
се върнах от работа и свекърът ми каза,
че двама мъже от Държавна сигурност са
го търсили и че мъжът ми се е скрил в
друга квартира. Намерих съпруга си и
вечерта преспахме в майка. Всичко беше
готово за следващия ден. Мъжът ми, без
да бъде възпрепятстван, отиде на
демонстрацията. Когато аз пристигнах
там, съпругът ми говореше на митинга.
Последните думи “Няма да хвърляте
камъни! Няма да се биете! Това е една
мирна демонстрация!” Докато той говореше,
чу се някакъв шум и хората се разпръснаха.
Бяха дошли въоръжени лица. Хората се
разпръснаха до един…но един излезе
пред тях… Чу се стрелба. И в следващия
момент видяхме един човек на пътя. Всички
хора се бяха оттеглили на страна. Само
мъжът ми вдигна ръце и поиска да окаже
помощ на ранения. Но те поискаха с автомат
да го ударят. Той се дръпна. След това
го заобиколиха отдалече. Но той успя да
се присъедини към демонстрацията. Хората
искаха наново да се подредят в редица,
но започна по улицата да минават пожарни
коли, пръскаха вода и успяха да разпръснат
хората. Аз отидох до вкъщи да се обадя
по телефона до ВВС. Но телефонните връзки
бяха прекъснати. След това излязох да
търся съпруга си и го видях. Разговаряхме
и той ми каза да отида в къщи и да взема
едно писмо. Аз отидох в нас и оттам отидох
в квартира у майка ми. Когато се върнах
в майка ми, него го нямаше. Беше излязъл
на улицата и там пред всички е бил
арестуван заедно с двама непознати
турци, от които е бил потърсил помощ да
се скрие. Цял ден танкове обикаляха из
града и плашеха хората. В същия момент
племенницата ми е отишла в нас да ми
каже, че батко й е арестуван. Само
знаеше, че съм в майкини. Къщата ни е
била обкръжена от милиция, които не я
пуснали да влезе в нас. Същата вечер аз
преспах в батко й, да не би да арестуват
и мен. На следващия ден отидох в Районния
участък, за да питам какво става със
съпруга ми, защо той е арестуван. Главният
следовател Павлов успя и мен да ме
сплаши, като каза, че аз много добре съм
знаела какво правя и какво прави мъжът
ми; каза, че се е правил на герой и е бил
водач на тълпата. Поисках да видя мъжа
си, но той отговори, че трябва да отида
за разрешение при окръжния прокурор.
На въпроса ми има ли разрешение от
окръжния прокурор за арестуването,
следователят не ми отговори нищо. Свързах
се с подполковник от Държавна сигурност
Исаев, пред който не издържах, разплаках
се и го попитах: все още жив ли е мъжът
ми? Беше така благосклонен да ми отговори:
„Да, той е във Варна.” След няколко дни
ме повика и ми каза, че мога да видя
съпруга си /защото аз се подготвях да
дойда тук в Турция с мъжа си/, и мъжът ми
ми каза: „Отиди, прехвърли децата в
Турция, аз ще ви намеря някой ден.”
Дойдох тук, в Турция - в чужда непозната
страна. Не знаех какво мога да направя:
семейството ли да издържам или да го
търся. За това аз се обръщам към вас: ако
можете по някакъв начин да се обадите
до Амнести Интернешънъл и да поискате
някаква помощ и за моя съпруг. С надежда,
подпис.”
Румяна
Узунова: Сега, как се казва тя?
Мъжки
глас: Тя се казва, един момент само…
Тук
записът прекъсва ..
(недатирано,
ролка № 35)
Два
документа
Р.Узунова:
Пуснах, говори.
Мъжки
глас (може би Петър Бояджиев, от
Марсилия): Циркуляр с реферанс 91 66 183 от
19.06.1989 година. „До председателите на …
До директорите на социалистически
организации и ръководители на
селскостопански бригади от община
Кърджали. Уведомяваме ви, че всички
граждани на НРБ, вкл. и работниците и
служителите от поверените ви предприятия
и бригади, които с действие или бездействие
развалят производствения ритъм в
стопанските отрасли, отделните предприятия
или селскостопански бригади, като им
създават затруднения, възпрепятстват
дейността им или не изпълняват възложените
им производствени задачи, носят
наказателна отговорност за вредителство
по чл. 107 от Наказателния кодекс.
Наказанието е лишаване от свобода от
три до десет години, а в особено тежки
случай - от 5 до 15 години. Незабавно
уведомете всички членове на трудовия
колектив, който ръководите, за цитираната
по-горе отговорност, а органите на
прокуратурата за наличните ви при вас
случаи, в които е осъществен състава на
чл. 108 от Наказателния кодекс.
Р.Узунова:
108 или 107?
Мъжки
глас: 107. Председател на Общинския
народен съвет, Д. Богданов.
Р.Узунова:
На кой?
Мъжки
глас: На Кърджали.
Р.Узунова:
На Кърджали. Дата има ли?
Мъжки
глас: Дата 19.06.89 година.
Р.Узунова:
Какво е това реферанс, дето му викаш?
Мъжки
глас: Реферанс е,… това е вътрешния
реферанс на неговото писмо, нали, за
секретарката му го ...
Р.Узунова:
Препоръки ли, какво? Реферанс, няма
такава дума на български!
Мъжки
глас: Ами аз го казвам на френски...
Друг
мъжки глас: Сега, пише „Купон за
хранителни продукти”, отгоре пише „От
22.06 до 06.07.89 година”, т.е. 15 дена и купонът
е даден на „Марин Янев или Асианов
Сербезов от община или област Джебел”,
и отдолу пише ТСУС.
Р.Узунова:
Т като Тодор?
Мъжки
глас: Така го виждам: ТСУС… „Хранителни
продукти”… Сега, горната линия има
„едно, две, три, четири, пет, шест, седем”,
което, предполагам, че е броя на
семейството, нали, и отдолу пише
продуктите: „оливия”… значи там, под
графата три, която, изглежда,… се смята,
че всяко семейство е от трима души. Под
графата три се пише три литра олио. За
четвъртия има… пък …тука пише: едно…
един килограм в повече. Това нещо ме
учуди, но е така. Добре, това е за ... Сега,
второ е сирене или кашкавал - два
килограма, за следващия - четвърт
килограм, и за другите до седем – още
четвърт килограм. Така ориз, фасул: един
килограм, за четвъртия още един килограм,
и за повече - нищо. Така, краве масло или
маргарин: половин килограм, и за следващите
до седем - 125 грама. Месо или пилета:
четири килограма, и по един килограм
отгоре за следващите, за всеки следващ.
Колбаси: един килограм, и четвърт килограм
за всеки следващ. Брашно: два килограма,
и един килограм за четвъртия, един
килограм за петия, за шестия и седмия -
нищо. То има черта – предполагам, че е
нищо, защото на другите пише…Брашно
казах. Тестени изделия: един килограм,
половин килограм за четвъртия, половин
килограм за петия, и за другите - нищо.
Захар: Два килограма, един килограм - за
четвъртия, един килограм за петия, и за
другите - нищо. Подписано е: председател
на комисията по ПСД, не знам какво е,
проснабдяване нещо,… не знам. Така, и
името му е М. Михайлов. С печат…
Р.Узунова:
От Джебел?
Мъжки
глас: Така, печатът е Общински народен
съвет … на Кърджалийска област.
Р.Узунова:
Да, ще видя кое как е...
Мъжки
глас: Сега, отдолу имам талон. Един
друг лист, който е ставал за получаване
на хляб. От 22и, пак шести, до 06.07 … и тука
има една, ако искаш, една решетка, която
има квадратчета с дата 22…
Р.Узунова:
А, и се пише колко, да….
Мъжки
глас: Втори, трети, четвърти, пети, и
тука виждам, че на 20 е заверката, има
тампон…
Р.Узунова:
Значи е взел, да.
Мъжки
глас: Нали?! А колко - не пише, колко
дават… не пише колко…
(6.08.1989
г., ролка № 72)
Изявления
и съобщения на Мустафа Юмеров
Мустафа
Юмеров: Софийският режим продължава
своя тотален удар срещу членовете,
симпатизантите и привържениците на
Демократичната лига за защита на правата
на човека. Ние, временното ръководство
на Демократичната лига в изгнание, сме
разтревожени за съдбата на представителите
на Окръжното ръководство на организацията
в гр. Кърджали, за живота на Хайредин
Исмаилов, (адрес) и Енвер Исмаилов Тулумов
/това е треньорът на прочутия Наим
Сюлейманоглу, треньор на щангистите -
в момента те са изгонени от работа/,
същевременно и за члена на Лигата Сами
Арабаджиев, доктор от Крумовград. Вече
българското ръководство изгони три
ръководни екипи от страната. Но техните
заместници продължават борбата с мирни
средства за защита законните интереси
на турското малцинство в България.
Р.
Узунова: А какво знаете за тези хора,
чиито имена споменахте, за тези етнически
турци?
М.
Юмеров: Сега: Енвер Исмаилов е
заместник-председател на Окръжното
ръководство на Демократичната лига в
гр. Кърджали. За десетина дена е бил
задържан, тормозен и спрямо него е
упражняван натиск - психически и физически
натиск…
Р.
Узунова: За какво?
М.
Юмеров: Да се откаже от Демократичната
лига и от дейността си в организацията…
Р.
Узунова: А другите двама?
М.
Юмеров: Хайредин Исмаилов е председател
на Окръжното ръководство. Спрямо него
се е оказвало натиск да се откаже от
своята дейност в организацията.
Р.
Узунова: И третият?
М.
Юмеров: Сами Арабаджиев е доктор от
Крумовград, изгонен от работа заради
своята дейност в организацията.
Р.
Узунова: От къде вие, Мустафа Юмеров,
имате тези сведения?
М.
Юмеров: Всеки ден от България пристигат
хиляди прокудени хора, насилствено
изгонени от страната. И от тях получаваме
непрекъснато информация за обстановката
в страната.
Р.
Узунова: За съдбата на други етнически
турци знаете ли нещо?
М.
Юмеров: Особено жестоко, в буквалния
смисъл на думата, са пребити членовете
в село Поточница, Крумовградска селищна
система, и в Хасковската селищна система
- в селата… Болярски извор и в град
Харманли. Същите пристигат с многобройни
рани по телата им…
Р.
Узунова: Вие лично ли сте ги виждали,
Мустафа Юмеров?
М.
Юмеров: Да, тука лично ги видях и телата
им са в синини.
Р.
Узунова: И под какъв претекст са им
нанесли побой?
М.
Юмеров: Че са членове на Демократичната
лига, че са искали да изразят своя протест
с гладна стачка. Софийският режим цели
да обезглави тези движения, да лиши
населението от ръководители и в бъдеще
това население, което ще остане по места,
да не може да се съпротивява, да няма
свои водачи и лидери.
Р.
Узунова: Благодаря ви, Мустафа Юмеров.
Чухте разговор с Мустафа Юмеров,
председател на временното ръководство
на Демократичната лига, който в момента
е в Бурса.
(края
на юни 1989 г., ролка № 363)
Р.
Узунова: Включих.
М.
Юмеров: Мустафа Юмеров, председател
на Демократичната лига за защита на
правата на човека в България изразява
от името на многобройната членска маса
своята благодарност към онази част от
българския народ, която представлява
мнозинството на народа, че подкрепя
нашата справедлива и законна борба за
човешки права, нашата борба да противостоиме
на асимилаторската политика на
комунистическата власт в България.
Особено изразявам своята благодарност
към Независимото дружество за защита
на правата на човека, Клуба за гласност
и преустройство, Независимия профсъюз
"Подкрепа", Независимия комитет
за защита на религиозните права и
свободи, които винаги са били с нас,
подкрепят нашата борба за защита на
основните човешки права в България. В
същото време протестираме за задържането
на ръководните дейци на някои независими
неофициални сдружения в България.
Протестираме пред българското
правителство, защото то цели да предприеме
съдебно преследване на активните дейци
на тези неформални сдружения. Те формално
се обвиняват, че подкрепят, подстрекават
и подбуждат малтретираното турско
малцинство в България към мирна борба.
Категорично отхвърляме тези обвинения
на властта. Ръководните дейци на
неформалните организации нямат нищо
общо с официалните обвинения на властта.
Ние тръгнахме, започнахме нашата борба
като ответен акт, като ответно действие
против асимилирането на огромното
турско малцинство в България. Целият
български народ подкрепи нашата борба
- особено в окръжните градове Шумен
Търговище; в мирните походи част от
българския народ тръгна заедно с турското
население - така беше и в Джебел.
Българското население участваше активно
в мирните походи на турското население.
Ние изразяваме и поздравяваме тази
грамадна част от българския народ, която
също се обяви против асимилаторската
политика на режима в България. В същото
време ние можем да направим и изводи от
досегашната наша борба. Насилствената
смяна на имената през периода `84а - `85а
година вече започна да претърпява пълен
провал. Агитационните ходове на властта
не дадоха очаквания резултат. В резултат
на нашата мирна борба, използвайки
нашите законни права - конституционни
права и правата ни, дадени от международните
договорености, подписани и от българското
правителство, ние постигнахме успех.
Българското правителство направи завой
в своята стратегическа цел да асимилира
това население, като започна вече да
прогонва, да изкоренява…, изкоренявайки
местното турско население, да го прокужда
в чужда страна. Естествено, българското
правителство създаде такива условия,
ненормални за турското малцинство в
България за да може да води спокоен
мирен живот - и това население естествено
тръгна за…, тръгна в друга страна, в
Турция, за да може да се спаси от репресиите
на властта.” В момента получихме
информация от Крумовград - от тези, които
дойдоха, че местната власт начело с
първият секретар на Градския комитет
на БКП Кирев, председателят на Общинския
народен съвет Любомир Калчев и
председателят на АПК Карагяуров, че те
са изпратили до официалните власти в
София официално писмо, че местното
население не желае да напусне Крумовградския
район. Това тяхно писмо не отговаря на
истината: цялото население се е вдигнало
на крак и иска да напусне пределите на
България, понеже няма нормални условия
за нормален живот в България, че няма
гаранция за техния живот. И тези, които
дойдоха в Турция, изразяват желанието
на цялото население в Крумовградско, и
че това население повече не ще търпи
репресиите и беззаконията на властта.
В същото време получихме информация за
нови мирни походи в Чорбаджийско,
Кърджалийски окръг, на които е било също
отговорено - като ответна мярка на
властта - с репресии. В Кърджали преди
една седмица жените-майки, чиито синове
на 17, 18, 19 години също се задържат и не
им се дава възможност да напуснат
страната /предстои им да влязат в
казармата/, но и тяхното движение, техният
мирен поход …, на мирния им поход е
отговорено също с репресии. Някои от
тези, които дойдоха от България, са
жестоко били измъчвани и бити. Особено
Нуратин Веиков от Крумовград, който
успя със семейството си, обикаляйки
много страни по Европа, да се добере до
Турция. Същият се намира в тежко
здравословно състояние, но той иска да
информира, да знаят неговите родители,
че той в момента се намира в Турция и
чака своите родители. В същото време
активният член на нашата организация
Халил Ибрямов от Поточница жестоко е
бит и физически е осакатен и в това
положение пристигна в Турция. Това е за
сега моята информация.
(11.07.1989
г., ролка № 383)
Мустафа
Юмероглу: 19 юли, гр. Бурса. Мустафа
Юмероглу се обажда. Искам да кажа някои
думи за положението в България. Положението
продължава да е напрегнато - от
информациите, които получаваме. Бруталното
отношение на комунистическата власт
към турското население не познава
никакви граници. Беззаконието, репресиите,
тормозът, терорът продължават. Изглежда,
че няма и да спрат в близките дни. За да
държат под контрол положението, те
прибягват също към репресивни мерки
към невинното, съвсем беззащитно
население. Информациите, които получаваме
от различни хора, които пристигат тука:
започнал е един процес - обратно вземане
на паспортите. Паспортите, които са били
дадени, за да напуснат страната. Била
въведена и купонна система за хляба.
Тези, които не са работили и не излизали
за работа, остават гладни. Не им се дава
купон за хляб. А тези, които тръгват за
чужбина с туристическите паспорти - за
Турция или за други страни с дни - до
пет, шест, седем, осем дена, оставят ги
да чакат на дълги опашки, където им се
давало хляб за 6 лева. Един хляб за 6 лв.!
А имало и случаи, тука, донесла... им хляб,
който струва 40 лева.
Р.
Узунова: 40 лева?!
М. Юмероглу:
Да, един хляб - 40 лева! Особено на Върбишки
проход, всички хранителни продукти за
хората, които чакали там на опашки със
своя багаж и цели семейства, всички цени
били завишени до главозамайване. А
хората, които не искали да работят поради
едни или други причини, били насилствено
изкарвани от къщите им от милиционерските
сили и войскови поделения, а тези, които
така или иначе под един или друг предлог,
изразявали своя протест, били подлагани
на тормоз – психически… духовен, и
физически тормоз. Особено тия явления
са били масови в Добруджанския край и
в Кърджалийски окръг. На нивите, където
хората насилствено били изкарвани за
да работят, над тях стояли войски
/определени войски/ или милиционери.
Бил въведен и строг режим за движение.
Било забранено движението на хора от
един окръг в друг окръг, от едно населено
място в друго населено място. Фактически
е въведено извънредно положение -
неофициално обаче, необявено. А на тези,
които искат да напуснат страната, не им
давали транспортни средства, превозни
средства, за да извозят своя багаж. Те,
явно, хората напущат страната, като са
изгубили всякаква надежда, че в България
повече ще може да се живее под
комунистическия режим. Получихме
информация за нови вълнения в различни
части на страната от местното турско
население: на 14 – 15 юли в Асеновград,
Долно Воден, в тия села местното население
се е дигнало. За сега получихме информация
за 14 убити. Аз успях да науча името само
на един: Мехмед Сеид Ходжов от Долно
Воден, Асеновградско. Лицето Али Алиев
Галибов от с. Въглен, Сливенско, жестоко
е бил бит в МВР Сливен и Стара Загора и
намушкан на няколко места с нож. Същият
пристигна в град Бурса в тежко положение.
Бруталното отношение на режима срещу
членовете на Демократичната лига за
защита на правата на човека продължава.
Властта правила всичко възможно да
издири един по един членовете на
организацията, за да ги репресира и
изгони от страната. В с. Поточница - и
там е имало вълнения. Населението
поголовно било бито /понеже от същото
село ние още имаме неизгонени членове
на организацията, около 70 - 80 човека/. За
нечовешко отношение по пътищата към
тези, които са тръгнали да напущат
страната: не им се е давали никакви
хранителни продукти, нито мляко, нито
вода, а тези хора са с малки деца, бебета,
със седмици са чакали на опашките,
държани под конвой. Не им се давало нито
вода, нито хранителни продукти. Имало
случай /…/ и смъртни случаи на малки
бебета. Само това за сега мога да кажа
за положението в страната. Досега, до
`84а година онова, което ни крепеше към
нашата националност беше един признак,
който доказваше, че ние сме турци – беше
единствено името.
Р.
Узунова: Националност или вероизповедание?
М.Юмероглу:
Първо националност. Понеже всички наши
обичаи и традиции, онова, което беше…
типично турско - като ценностна система
… на нашето население беше почти
забранено или сведено, ограничено до
крайност. Естествено имаше ограничения
и в религията до `84а година. Нашето
население вече се хвана като удавник
за сламка за името.
Р.
Узунова: Каква му е връзката на името
с религията? Да кажем, един, който
изповядва исляма, може ли да се казва
Петър или Илия?
М.
Юмероглу: И друго... Естествено в
световната история, поне на Балканите
няма човек с българско име и да изповядва
исляма. Един пример…
Р.
Узунова: Ако някоя жена се ожени за
човек… българка, да речем, се ожени за
човек, който изповядва исляма, трябва
ли да си смени името или не?
М.
Юмероглу: Не.
Р.
Узунова: Не е задължително?
М.
Юмероглу: Не е задължително...
(19.07.1989
г., ролка № 68)
Р. Узунова: Включих, говорете.
М. Юмеров: Мустафа Юмеров, обаждам
се от гр. Бурса, 7и август. Обстановката
в страната продължава да е напрегната.
Общо взето, под влияние на грубата сила
турското население се е включило в
производствения процес, но производителността
на труда е била на възможно най-ниско
равнище. Причините са ясни. Въпреки
взетите крути мерки от органите за
насилие в различните части на страната,
макар и в по-малки мащаби, от време на
време избухвали вълнения, които били
потушавани по най-жесток начин. Селата
и градовете, където живее турско
население, продължавали да са под
„кордон”. Движението на населението
не се разрешавало в никакъв случай -
нито от градовете към селата, нито пък
от селата към градовете.
Р.Узунова: За кои райони става дума?
М. Юмеров: Районите, населявани с
турско население - Шуменско, Разградско,
Силистренско. Особено тревожно е
положението в Кърджалийски окръг и в
Хасковски окръг. Продължава процеса на
насилствено изземване на издадените
паспорти за напущане на страната. В
Крумовградско, от органите на МВРто
насилствено били изземвани шофьорските
книжки и хората били глобявани без
причина. Тези шофьорски книжки са
изземвани за срок от шест месеца, за да
не могат хората да напускат своите родни
места и да се придвижат за покупки до
най-близкия градски център. От Русе
получихме информация, че е започнал
процес на мобилизация на мъжете, т. нар.
запас. И има хора, които са успяли да
напуснат незаконно страната, за да може
да се спасят от тези незаконни действия
на властта – и турци, и етнически
българи: към 7 - 8 семейства българи
пристигнаха в Турция, които явно изразяват
своето негодувание от политиката на
режима в България. Въведената купонна
система за основните хранителни продукти
довела до върлуване на глад в Кърджалийски
окръг за тези, които не работели. Започнал
и процес на мобилизация на служителите,
за да може да се прибере селскостопанската
реколта. Но картината била трагична.
Хора, които въобще не познават характера
на селскостопанския труд и не са го
упражнявали, започнали да берат тютюн
с ножици…
Р. Узунова: А той трябва с ръце, така
ли?
М. Юмеров: С ръце, да, това е сложна
манипулация, трудна манипулация, не
подлежи на никаква механизация. Тези,
които са пожелали да напускат страната,
били накарани да платят стойността на
тютюна. В същото време обаче паспортите
са им били иззети и били принуждавани
да работят, без да им се заплаща.
Р.Узунова: Въпреки че са платили?
М. Юмеров: Да, въпреки че са платили.
Много са случаите, когато вече по
нелегален начин напускат страната и
пристигат тука. И от тези, които по
законен начин, вече законно уж - според
Софийските управници - напускат страната,
и от тях са изземвали парите и работили,
без да им се заплаща трудът. Към тази
трагична и покъртителна картина на
„комунистическия рай” се прибавя
особено жестокото отношение на
комунистическите филантропи към турската
интелигенция - особено висшистите,
полувисшистите и най-вече към лекарите.
Случаят „Сюлейман Ферадов”, понастоящем
намиращ се в затвора в Ловеч: нормален
човек бил …, въздействие се оказало с
различни препарати върху неговата
психика и той в момента е превърнат
буквално в животно: лишен от говор, лишен
от мисловен процес и не помнещ своите
близки въобще, не е бил способен и да
говори.
Р.Узунова: Той е лекар, така ли?
М. Юмеров: Лекар, да, Сюлейман Ферадов.
Р.Узунова: От къде е?
М. Юмеров: Сюлейман Ферадов не съм
се интересувал от къде е. Ние дадохме
необходимата информация на „Амнести
интернешанъл”. Много е трагичен случая.
От Варна пристигна лекар, който е бил
подложен на електрошок и по тоя начин
бил измъчван.
Р.Узунова: Как се казва?
М. Юмеров: В момента не разполагам
с името му, но неговите най-близки хора
дойдоха тук в Турция и от тях получихме
такава информация.
Р.Узунова: Понеже един френски
вестник се интересува от лекари, които
са подложени на репресии - ако научите
имена на лекари, кажете ми ги.
М. Юмеров: Да. Такъв случай има и в
Стара Загора. На такива хора, след толкова
тежки мъчения и изтезания им било
забранено да напускат страната. Такива
случаи не са единични - има в Кърджалийски
окръг, има Шуменски окръг, отношението
спрямо тях е особено жестоко. Естествено
вината им е ясна: те изпълнявали своя
главен човешки хуманитарен дълг,
подпомагали изтезаваните хора да се
лекуват и ги лекували и за това били
измъчвани. Прокуждането от страната
продължава – вече цифрата варира около
двеста и петдесет хиляди. Това е най-тежкия
случай след Втората световна война -
огромни маси хора, без да имат никаква
вина, естествено, да бъдат принуждавани
да напускат своята родна земя.
Комунистическите управници трябва да
са наясно, че България е на тези, на които
са родени там и ние нямаме никаква вина,
че имаме етнически … турски етнически
произход. Ние сме родени там и това е
наша родна земя. И едно нечовешко
отношение от тяхна страна надхвърли
всякакви граници. Ние сега сме прокудени,
откъснати от нашите родни места без
никакви средства, без никакъв багаж,
без никакви социални права; естествено,
тука намираме се на турска земя и Турция
се опитва да подпомага всячески нас и
тези хора, които се изгонват от България...
Сега ще съобщя: от 20 август, човекът,
който е на име Сали Себакчъ, осъден на
15 години затвор, от Стара Загора наскоро
прехвърлен в Бургаския затвор, от 20
август обявява безсрочна гладна стачка
в знак на протест за нечовешкото отношение
на затворническите власти спрямо него
и заради това, че не му се разрешава да
напусне страната.
Р.Узунова: А той за какво е осъден,
за какво е хвърлен в затвора?
М. Юмеров: Според неговите най-близки
приятели, които са тука, бил е осъден
/те са били двама/ на 15 години за подпалване
на църква в Бенковски, не, в Горски извор.
Р.Узунова: А това вярно ли е?
М. Юмеров: Те казват, че той лично
нямал никаква вина, но чрез различни
репресивни мерки и изтезания бил принуден
да признае, за да може да се спаси от
изтезанията. Дали това е вярно или не,
не мога да кажа. Ние получихме информация,
че гладните стачки, които са били
започнали затворниците, те били една
група от 4 -ма човека от Момчилград,
намиращи се в Старозагорския затвор,
Абдула Абдиев, на 10 години осъден, Изет
Ахсимов – на 7 и половина години след 2
години интерниране, Халил Мехмедов - на
11 години и Исмет Исмаилов Юсуфов - тази
група продължавала своята гладна стачка.
Другата информация, която искам да дам
е, че нашите съмишленици, които останаха
в България: Вахтеп Ахмедов от село
Престоя, Вааси Назипов от това село
също, Вааси Мехмедов били арестувани и
срещу тях се подготвял процес по чл. 273
- за подстрекаване на населението срещу
властта. А в действителност - заради
тези мирни демонстрации, които станаха
в Шуменски окръг, около селата и градовете
Каолиново, Тодор Икономово; но те просто
са били участници в тези движения и
нямат никаква вина. Истинските ръководители
на тези демонстрации са тука, в Турция
и мога да им цитирам имената: Зекри
Фикриев Хасанов – той е секретар на
Демократичната лига в с. Престоя и
неговият помощник Адем Шакиров. Те са
просто поканили от името на Демократичната
лига населението да участва в мирните
демонстрации - според нашето взето
решение, на ръководството на Демократичната
лига. Те изпълняват едно нареждане на
нашата организация. В същото време дело
се подготвяло и срещу Якуб Салиев
Тулманов от с. Изгрев, Шуменско - за 5 дни
е бил задържан в Шуменското управление
на МВР на 15 юни и след това прехвърлен
в ГСУ, в София, на „Развигор” - дълго
време е измъчван и там бил държан около
30 дена. В момента се намирал в домашен
арест и чака да излезе делото - пак като
подстрекател на бунт срещу режима в
София. Това са нещата, които в момента
исках да съобщя на българския народ, на
населението на България, за да знае
истината за продължаващата ненормална
обстановка в страната, вината за която
носи, според нас, 100% носят Софийските
управници. Ние се радваме на информацията,
които получаваме от България, че всички
неформални организации поддържат нашата
справедлива борба. Аз съм уверен, че
борбата ще продължи. Докато на българска
земя режимът на Тодор Живков, неговата
лична диктатура не рухне и в страната
не се установят принципите на
демократизацията, на либерализацията
– онова, за което се борят всички
български борци, патриоти, демократи.
Ние сме уверени в крайната победа.
Р.Узунова: Благодаря ви, Мустафа
Юмеров.
М. Юмеров: И аз ви благодаря много.
(7.08.1989 г., ролка № 231)
