Част V

Част пета: НАЧАЛОТО НА КРАЯ – след 10 ноември

Глава 1. Митингите

Николай Колев – Босия разказва за обедния митинг на 17.11.1989 пред Партийния дом и за създаването вечерта на Независимото студентско дружество;

Румяна Узунова: Николай Колев? Румяна Узунова се обажда от радио "Свободна Европа". Как мина днес митинга? До колкото разбрах, имало и продължение?

Николай Колев: На самия митинг не присъствах. Аз минавах случайно около 5 и 20 по „Руски” и от там видях една тълпа хора с лозунги. Може би няколко хиляди души. Не мога да уточня…, може би 2, може би 3 хиляди, може би повече,… не мога да се ангажирам с някаква цифра, … които бяха тръгнали спонтанно по „Руски” към Партийния дом и Държавния и Министерски съвети. По пътя се опитаха с няколко коли да ги спрат, които спряха и задръстиха улицата, но хората успяха да минат, да прекрачат тоя кордон, стигнаха до Партийния дом с лозунги и със скандирания: "Искаме Владко и неговия татко!”, “Искаме многопартийна система!”, “Искаме демокрация!”, “Убийци!”. Пред Двореца, т.е. сегашния Етнографски музей и Художествена галерия, всички коленичиха и след няколко секунди станаха и продължиха до Партийния дом, където продължиха със скандиранията: "Искаме многопартийна система!”, „Убийци!”, „Искаме Владко и неговия татко!". Същите неща ги повториха и пред Държавния съвет и Министерския съвет. От прозорците на Партийния и Държавния съвет надничаха любопитни чиновници, но никой от тях не излезе, за да каже няколко думи. При тази спонтанна проява пред Партийния дом, всъщност точно под петолъчката, се издигнаха импровизирани оратори, които четоха стихотворения. Една работничка от Кремиковци прочете също стихотворение за това как работят и живеят в Кремиковци. И други хора…, но аз тогава напуснах, защото ми стана много студено. Времето е много хладно в София. Аз съм леко облечен.

Р. Узунова: И бос…

Н. Колев: След което, може би около 7 без 10, същата тази група от хора, група граждани, разбира се, тя беше силно оредяла, но бяха останали само младежи, деца с велосипеди, със скандирания се върнаха пред Народното събрание пак по „Руски” и там скандираха името на Младенов и на Горбачов. След това…, това бе всъщност момента, когато аз отивах в Университета, … където в 272 аудитория независимото Студентско дружество направи първото си събрание. В най-голямата аудитория - 272, която беше препълнена от студенти. Всички неформални сдружения поздравиха новото независимо дружество на студентите. Получиха подкрепата от цялата аудитория. Беше много добре организирано, много точни въпроси се…  зададени и се получаваха много кратки, но изчерпателни и задълбочени отговори. В същото това време те имат подкрепата на ВИТИЗ, на ВМИ-Пловдив, на ВМИ-Стара Загора и на Библиотекарския институт. С искания да се запознаят с документите, за да станат и те членове. Това е, с общи думи, информацията. Мога да кажа, че настроението е страшно приповдигнато. Народът се политизира много по-бързо, отколкото и аз самият очаквах, отколкото дори и неформалните сдружения могат да очакват. Аз смятам, че този митинг, всъщност продължението на този митинг, това е началото на утрешния митинг и предполагам, че утре ще се получи една грандиозна манифестация на желанието на българите за действителни реформи… и уверението на всички, които участваха на тази демонстрация беше, че утре ще дойдат отново на демонстрация, … утре в 11 часа.

Румяна Узунова: Благодаря ви, Николай Колев.

Разказ на Румен Воденичаров за вечерния митинг на 17.11. пред Мавзолея на Г. Димитров, организиран от ОФ и реформаторите в БКП

Румяна Узунова: Вече включих, говори…:

Румен Воденичаров: На телефона е Румен Воденичаров от НДЗПЧ в България. Днес беше свикан официалния митинг пред Народното събрание, чийто организатори бяха Градския комитет на БКП и Градския комитет на ОФ. Но завърши само за половин час. Беше открито от Станко Тодоров, после са се изказали Добри Джуров, Славчо Трънски, който е заявил, че днешния ден за него е като 9 септември, певицата Гена Димитрова е пяла химна "Мила Родино". А Павел Матев е бил освиркан. Радио „София” премълча това. Аз пристигнах в 16 и 30 часа и бях свидетел на едно дългоочаквано възбуждение, което продължи до здрач. Хората не искаха да се разотиват. Издигаха лозунги, които се различаваха от обикновените "Гласност, Преустройство, Демокрация!" и т. н. Някои от тези лозунги бяха следните: "Съд за убийците на Горуня!”, „Съд за виновниците!”, „Внимание! Живковистите се приспособяват!”, „Панев, Йотов и Кубадински - подайте си оставките!" и много други, които показват, че вотът на доверие към сегашното ръководство не е много голям. Младеж се покачи на платформата на телевизията и демонстративно скъса пред одобрителните възгласи на тълпата портрета на Тодор Живков. Тълпата посрещна това с овации. Оратори се издигаха на различни места на площада и отправяха остри обвинения. Митингът излизаше изпод контрол. По уредбата се чу глас "Граждани, както вече чухте, митингът приключи!". Тълпата го освирка. Апаратчиците противодействаха по изпитания начин - от радиоколата се носеха неспирни народни хора, симулиращи всеобщо веселие. Но всъщност това беше най-обикновено заглушаване на ораторите. Попитах: „Кой е наредил това?” Отговорът беше: „Градският комитет на БКП е платил, не можем да прекъснем озвучаването.” "Кажете ми кой персонално?"- помолих аз. Посочиха ми. Партийният функционер от Градския комитет не пожела да ми каже името си. Според техниците се казвал Илия Илиев или Божков. Но колежката му ми заяви, че се казва Иван Стоянов и били от село Ветрен, за да видят какво става в София. По-нататък заглушаването спря и митингът се разпадна на по-малки. Един пред Студентския дом, един пред Народното събрание и един в градинката пред Университета. Имаше тълпа и на задната врата пред Народното събрание. Част от тълпата тръгна с лозунгите по бул. „Руски” към Партийния дом. Беше ясно едно: хората бяха чакали толкова дълго този ден, че не можеха да изкажат радостта си само за половин час. Това не разбраха въобще организаторите на митинга. Явно, че утре, събота, 18 ноември, много от тях ще дойдат отново на площада пред „Ал. Невски”, за да чуят не само обещания, а по-силни критики, а може би и покаяния. Във всеки случай утрешния митинг ще бъде по-дълъг, по-интересен и по-обективно ще отрази настроенията на политизиралото се само за няколко дни българско общество… Свърших…

Р.Узунова:Дочуване.
(ролка № 35)

Покана към гражданите да посетят Първия митинг на опозицията на 18.11.1989 г. на пл. „Ал. Невски”

Мъжки глас: … Нека средствата за информация са достъпни за всяко мнение! Нека единомишлениците се обединяват да търсят и казват това, което мислят! Нека има равноправен диалог между гражданите и държавата по всички въпроси! Считайки решението за освобождаването на Тодор Живков за значима стъпка към промяна, ние, представителите на българската общественост и независимите сдружения, се обръщаме към вас: На 18.11., събота, от 11 часа, на пл. „Ал. Невски” свикваме митинг на гражданите. Нашия призив е: 1. Подкрепа на Решението на Пленума като първа стъпка към обнова; 2. Да изразим нашите искания за радикална демократична промяна, която …

Р. Узунова: Един момент, аз ще ви избера…

(Връзката е много лоша. Мъжки глас чете, а Р. Узунова повтаря текста след него, за да се чуе, 17.11.1989 г., ролка № 46)

Репортаж на Георги Спасов от първия митинг, организиран от „неформалите” на пл. „Ал. Невски” на 18.11. 1989 г.

Р. Узунова: Ето, включих!

Георги Спасов: Твърде много съм развълнуван и твърде много преживях на днешния митинг, за да излезе нещо свястно от тоя репортаж. Човек трябва да притежава гения на Захари Стоянов или прозорливостта и мъдростта на Симеон Радев, за да предаде вярно поне частица от тия първи, мощни изблици на надеждата, да открие сред привидния и действителния хаос истинския център, около който гравитират стремленията; кълна, който ще се превъплъти в стрък и клас и посоката, най-вече посоката, в която ще се устреми тоя мощен порив на едно дълго подтискано вътрешно горене и зреене. И понеже не притежавам нито едното, нито другото, на мене не ми остава нищо друго освен да се придържам към фактите и да бъда отворено око и ухо за събитията. Въпреки това не мога да не кажа, че аз, който през своята дългогодишна журналистическа практика съм присъствал на не един добре организиран митинг и на не една добре дирижирана манифестация, за първи път видях истинското лице на демокрацията, нейната дръзка походка, усетих нейния прям поглед и чух нейната пряма реч. И няма да скрия, че макар да бях не само свидетел, но и участник в зараждането и разрастването на повечето от независимите демократични движения, съм едновременно очарован и изненадан. Очарован от младежката й спонтанност и дързост, изненадан от нейната внезапна зрялост. Не, думата „внезапна” е неуместна - неуместна е, защото въпреки 45 годишната твърда, последователна и неотклонна линия на БКП за установяване, укрепване и развитие на тоталитарната система на управление у нас, тя не успя в нито един момент да натика и запуши в тясната бутилка на своите догми и канони независимия дух на нашия народ. Убийството на Никола Петков, хвърлянето в затвора на опозиционните водачи, забраната, а след това и разгрома на опозиционните партии, лагерите в Белене, в които бяха хвърляни хора без съд и присъда - те бяха краят на демокрацията, но не и краят на свободомислието. Краят на демокрацията бе само начало на принудителното мълчание. За разлика от мълчанието, което е израз на покорност, обаче, принудителното мълчание е почвата, върху която покълва, расте и зрее мисълта за освобождаване от неговия гнет. Тази мисъл, убивана и изхвърляна в затвори и лагери, заплашвана с репресии, капсулирана и изолирана в тоталното обкръжение на страха, не загина, не коленичи и не се предаде. Понякога плаха, понякога буйна, дръзка и неукротима, изричана тихо, на четири очи, предавана от ухо на ухо, тя бе по-силна и по-завладяваща и не изгуби нито веднъж сражението с канонизираните догми, проповядвани от високо платени оратори и дисциплинирани говорители през мощните рупори и усилватели на държавните радио и телевизионни станции и размножавани в милиони тиражи от средствата за масово манипулиране и масово заблуждение. Тази мисъл - свободната и независима мисъл, свидетелствуваше във всеки момент, че честта и достойнството не се продават, че докато има за какво да умре човек, има за какво да живее, че неговата висока мисия и високият смисъл на човешкия живот не са изгубени. Тя бе подслон на морала, убежище на нравствеността и непревземаемата крепост на неподвластната никому и вечно будна народна свяст, без които човекът се обезличава и безличието добива обществен облик. Освен всичко това тя бе и неподкупният народен съдия, който произнасяше своите справедливи присъди, като се позоваваше не на заплетени параграфи и алинеи, а на първия изблик и гърч на сърцето, на първия вик и стон на духа. Едва днес разбрах защо Библията започва със стиха “В началото бе словото, и словото бе Бог”. Разбрах го, когато видях реките от забързани и задъхани, тръпни и развълнувани хора да се вливат в площада пред народния храм-паметник „Ал. Невски”. Те са рожбите, заченати от свободната мисъл, покълнали от свободното слово и избуяли от него. То е утробата на техният днешен изправен вървеж и на вътрешната светлина, която струи от очите и излъчват лицата им. То блика от техните думи, то е изписано на техните плакати, които приличат на гора. Не, те не са гора, а истински Бърнандски лес, внезапно оживял и изпълнен с решимост да се бори срещу Бастилията на тоталитаризма, който - независимо от своите национални, расови, класови и други особености - навсякъде се крепи на потисничеството, на лъжата и демагогията и поражда социална несправедливост, икономическа изостаналост и духовна нищета, личностна и обществена деградация. Ето някои от клоните на този „Бърнандски лес”: „Многопартийна демокрация!”, „Свобода на словото и издателската дейност!”, „Свободни избори!”, „Независима преса!”, „Стига еднопартиен монопол!”, „Никога вече тоталитаризъм!”, „Съд за Живков и живковистите!”, „Резиденциите - обратно на народа!”, „Резиденцията в Бояна - клуб на независимите организации!”, „БКП-толация!”, „Профсъюзите - на техните членове!”, „Конституцията - без член Първи!”, „Свобода за демокрацията!”, „Свобода на религията!”. Организатори и вдъхновители на този грандиозен за мащабите дори на столичния град първи свободен, неправителствен и непартиен митинг, който вместо заплануваните 90 минути продължи цели три часа и половина, бяха независимите демократични движения и организации: Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България, Независимият професионален съюз “Подкрепа”, Независимото дружество за защита правата на човека, Независимият комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Независимото сдружение “Екогласност”, Българският Хелзинкски комитет, Комитет „273”, наскоро образуваното Независимото студентско дружество, което разбрах, че снощи вече е имало 1000 члена, независими интелектуалци. Аз не се наемам да преценя колко хиляди присъстваха на него, защото никога не съм виждал на едно място толкова много и толкова ентусиазирани хора и ще се доверя на специалния пратеник на “Солидарност”, журналистът от “Газета Виборча” Мариан Орликовски, който смята, че те бяха повече от 50 хиляди. Може да се каже, че на площад “Ал. Невски” присъстваха цяла България, защото освен десетките хиляди софиянци тук бяха пристигнали многолюдните групи от членовете на независимите организации, техни привърженици и симпатизанти от цялата страна. Независими, свободни, демократични - това са принципите, които защитават независимите организации и те бяха приети и защитавани днес от тая България, която присъстваше тук. Непризнавани, репресирани, гонени, преследвани и затваряни само до преди няколко дни, днес независимите организации са надеждата за демокрацията, без която преустройството и обновлението са невъзможни. За водещия Александър Каракачанов, секретар на “Екогласност”, бе най-трудно, защото това, което ние, членовете на Организационния комитет, планирахме цяла седмица по време и по място в сценария, буквално се разпадна, разпадна се още с излизането на първия оратор Петко Симеонов. Всяка фраза от неговото 5 минутно слово бе прекъсвана с взривове от ръкопляскания и скандирания – “Демокрация! Гласност!”. Достатъчно е да кажа, че следващият оратор бе Радой Ралин, за да не става нужда да описвам неописуемото. Със своето честно слово Анжел Вагенщайн наля ново масло в огъня. Не си спомням кога той спомена името на Блага Димитрова, но възгласите и скандиранията на нейното име я принудиха да се качи на трибуната и да говори. Аз току-що се прибрах от митинга и нямам никаква възможност да направя извадки, за да цитирам най-важното и най-силното от техните речи, както и от речите на писателя Георги Мишев, на Румен Воденичаров, акад. Кирил Василев, Любомир Собаджиев, Едвин Сугарев, Емил Кошлуков, Дамян Илиев, Петър Гогов и всички други, които моля да ме извинят, че не ги споменавам. Но мога да кажа, че въодушевлението и възторгът от тях бяха наистина неописуеми. Мисля, че заслугата за това не е само на силното и точно тяхно слово, а от тяхната честна позиция, засвидетелствана през годините на принудителното мълчание, през които те не мълчаха. С взрив от ръкопляскания бяха посрещнати, прекъсвани и изпращани речите на председателя на Независимия професионален профсъюз “Подкрепа” Константин Тренчев, на председателя на Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности йеромонах Христофор Събев, на изпълнителния директор на Българския Хелзинкски комитет Антон Запрянов, които тази година прекараха по 102 дни в килиите на Главно следствено управление. Предлагам на радио “Свободна Европа” да ги излъчи допълнително в някои от следващите предавания. Искам да завърша своя репортаж със словото на доктора на философските науки, автора на българския бестселър “Фашизмът” Желю Желев, което митингът прие и гласува като резолюция, която да бъде изпратена до новото ръководство и до средствата за масова информация. Ето нейния текст: „За ликвидиране на пораженията от личния режим на Тодор Живков и по-нататъшно развитие на демократичния процес.

След близо 40-годишно господство на един тоталитарен режим, представляващ прилежно копие на съветския модел от времената на Сталин, най-после и нашата страна поема пътя на действително демократични промени. Ние сме съвсем в началото на този процес, но за да не спира и поради голямото ни изоставане в сравнение с Полша, Унгария, Съветския съюз, а вече и спрямо ГДР, налага се да бъдат взети екстрени мерки, които да ликвидират най-уродливите образования от личния режим на Тодор Живков и да отворят широко пътя за демократични преобразования във всички сфери на социалния живот. Измежду най-неотложните мерки, които трябва да бъдат решени буквално още през следващите дни и седмици са: 1. Да се ликвидира личният кабинет на Тодор Живков като институция, от където в продължение на десетилетия фактически се управляваше страната, където се замисляха следващите една след друга реформи, които в края на краищата доведоха България до състоянието на всеобща криза – икономическа, политическа, морална. 2. Да се премахнат тайните списъци в средствата за масова информация, чрез които режимът на Живков досега лишаваше от трибуна несъгласните, критично мислещите и годните да предлагат алтернативни решения, така необходими на страната днес. 3. Да се направят незабавно кадрови промени в средствата за масова информация с оглед на ключовите места да отидат журналисти, които не са изхабени и компрометирани с демагогията и цинизма на досегашния политически курс; хора, които са показали мъжество и гражданска доблест, за да говорят на народа цялата истина за действителното състояние на страната. 4. Незабавно да се обяви, че се снема цензурната забрана върху спрените по идеологически и политически причини документални и игрални филми. 5. Да се пуснат от печат всички спрени по идеологически и политически причини книги, като се премахне изобщо тайната цензура в издателствата. 6. Да се открие достъп за всички български граждани до техните лични досиета в Милицията, така че никой да не може да бъде политически оклеветяван или дискредитиран задкулисно. 7. Да се освободят всички политически затворници, но не под формата на помилване, а по принципни съображения. Защото България трябва да стане демократична страна, в която не могат да бъдат затваряни хора заради техните политически възгледи и убеждения, нито пък за тяхното разпространение и пропагандиране. 8. Да се дадат гаранции за свободното завръщане в България на всички прокудени по политически причини, тъй като подобни рецидиви от епохата на Брежнев позорят всяка цивилизована страна. 9. Да се премахнат в най-скоро време от Наказателния кодекс освен чл. 273 всички други членове, при наличието на които България никога не би могла да тръгне по пътя на демокрацията и още по-малко пък да претендира за правова държава. 10. Да се разпусне VІи отдел на Държавна сигурност, който се занимава с наблюдението на интелигенцията. Всеки опит за полицейско наблюдение и контрол над интелигенцията е несъвместим с понятието “правова държава”. 11. Незабавно да се прекратят и публично да се осъдят всички репресии срещу турското малцинство в България, както и срещу българомохамеданите - репресии като принудителните разселвания, които продължават и сега, като съдебните преследвания и арестите. Този смел ход на новото ръководство не само ще осигури политическата подкрепа на цялото мохамеданско население за промените, но и ще избие от ръцете на турската пропаганда най-важните й козове срещу нас. Същевременно той ще демаскира цялата демагогия и несъстоятелност на привържениците на Тодор Живков при решаването на сложните и трудни демографски проблеми на страната. 12. Естествено продължение на това искане е и искането за защита на българските малцинства в съседните балкански държави – Турция, Гърция, Румъния и Югославия, както и навсякъде по света. Това трябва да стане чрез сключване на общобалканско споразумение за защита правата на малцинствата в съответствие с Хартата на правата на човека на ООН. 13. Една от главните предпоставки за успеха на демократичния процес в България е осигуряване на необходимите условия за нормална работа на всички демократични и независими организации и сдружения, тъй като в тяхно лице преустройството има най-смелите си и последователни привърженици. Ако преустройството наистина се схваща като революция, трябва да се действа смело и революционно: трябва да продължат кадровите промени; корумпираните и компрометирани политически дейци трябва да си отидат. Демократичният процес трябва да бъде непрекъснат, същевременно никой в България не бива невинно да пострада. Никой не трябва да пострада незаслужено, дори и тези, които подлежат на съд. По пътя към демокрацията само с демократични средства! Не само целите, но и средствата трябва да бъдат демократични.” Смятам, че Резолюцията е достатъчно добър финал за моя репортаж и приключвам с нея.

(18.11.1989 г., ролка № 208; Ж. Желев чете речта си, но без началото, и Резолюцията в ролка № 176)

Реч на Петко Симеонов на първия митинг на 18.11.1989 г., организиран от Независимите сдружения и разказ за него

Р. Узунова: Включих, говори.

Петко Симеонов: „Граждани, отдавна сме разбрали, че обществото, което наричаме развит социализъм, не е нито развито, нито социалистическо. Това е едно диктаторско, тоталитарно общество, което в името на илюзорното красиво бъдеще съсипа живота на няколко поколения. На мястото на буржоазията дойде една нова потисническа класа - класата на апаратчиците, класата на номенклатурните кадри. Ние днес сме щастливи от свалянето на Тодор Живков, от смъкването на този, който предизвикваше ужасен страх сред подчинените си, който предизвикваше присмех и срам сред народа. Щастливи сме, че се намериха хора, институции, които свалиха от власт този диктатор. Но нека не се радваме прекалено. Той си отиде, като ни остави тежки икономически, политически и нравствени проблеми. Страната е в криза. Останаха си празните магазини, всезнаещите началници, безпразничното казарменото ежедневие, съсипаната индустрия, замърсената природа. Той си отиде, но Системата остана, остана практически непокътната и господстващата номенклатурна класа. Номенклатурата владее и в момента държавната собственост, тя владее средствата за масова информация, в нейни ръце е репресивният апарат. Някъде там - в нейните кабинети, в нейните вили и резиденции, на скришно от народа се решават нашето всекидневие и нашите съдбини. Сред номенклатурата, разбира се, има и свестни, почтени хора, хора професионалисти, защото и управлението е професия. Без тях държавата не може. Тези хора са наши съюзници в борбата за демокрация. Ние сме заедно. Но сега става дума за господстващата класа. Не е вярно, че е имало ръководна роля на Партията. Имаше груба лична диктатура на Тодор Живков. Не е вярно, че властта е народна - властта е номенклатурна. Видяхме ги що за образи са по телевизията вчера, на сесията на Народното събрание, където малцина имаха моралното право да говорят, а от останалите нито един не намери куража да се покае. Гласуват енергично и едновременно, като на масови гимнастически упражнения, а някои излизаха и безсрамно се оливаха, сякаш не виждат събудения народ, който с пълно гърло вика: „Искаме отчет за всичко! Искаме плурализъм!”. Днешният наш митинг беше обявен още миналата събота, на другия ден след Пленума, когато на родения в Правец му беше даден правия път. Номенклатурата постоя 5 дена като ударена - тя наистина получи тежък удар и хукна да организира и тя митинг. Той стана вчера, не беше лош. Номенклатурата иска да си запази привилегиите и властта, да я кара както до сега. Затова, когато разбра, че ние, независимите сдружения сме организирали митинг, с който ще приветстваме свалянето на Тодор Живков, тя пъргаво изтича отпреде ни и легна на килимчето пред новите ръководители. Нека номенклатурата ляга! Ние, събраните тук, оставаме прави и заявяваме на Петър Младенов, Генерален секретар на БКП и Председател на Държавния съвет: „Другарю Младенов, ние не искаме привилегии и власт. Ние си искаме правата, искаме ги само с мирни и законни средства! Стига диктатура на многострадалната ни земя! Ние искаме: 1. Българското законодателство да се приведе в съответствие с международните споразумения, които е подписала страната ни; 2. Да се осигури на дело незабавна и действителна свобода на словото, печата, сдруженията и събранията; 3. Да се проведат предсрочни свободни избори. В тях да има възможност да се кандидатира всеки, без каквито и да е политически ограничения; 4. Властта в страната да принадлежи на Българския парламент. Народното събрание да бъде постоянен работен орган; 5. Да има пълна свобода на стопанската инициатива – индивидуална, групова или обществена; да се изгради пазарно стопанство и трудово придобитата собственост да е неприкосновена; 6. Държавна сигурност да се занимава само със сигурността на държавата, а не системно и безнаказано да нарушава законите. Да се разформирова нейното идеологическо отделение; 7. Да се проведе без увъртания разследване на дейността на Тодор Живков, неговото семейство и обкръжение. Не желаем мъст, отмъщението до добро не води. Искаме биографията му най-после да стане прозрачна и да спре изопачаването на историческите и делничните факти. Носят се слухове, че е вършил престъпления. Вярно ли е това? Ако е вярно, би трябвало да бъде съден. Сигурно е, че съдът над Тодор Живков ще бъде поука за всички - малки и големи политици, днешни и утрешни. Но длъжни сме да предупредим корумпираните, гузните номенклатурчици: не искаме да си умивате ръцете с него. Изкупителни жертви не са ни нужни. Искаме друго обществено устройство, а не курбани! Ние искаме, другарю Младенов, да живеем в прилична държава. Ако вие работите за нашите искания, вие ще имате привилегията да се ползвате от нашата подкрепа и доверие. Дойде денят да викнем открито: „Искаме чиста и свята република! Искаме свобода и демокрация!”. Да живее България!” Свърших.

Р. Узунова: Ето, говори. Говори. Включих, Петко.

Петко Симеонов: Ами за този митинг имах най-противоположни допускания, очаквания. Очаквах, че ще дойдат 500 души; очаквах да дойдат и 100 000; очаквах да дойдат и провокатори, които да свиркат, очаквах да дойдат и екстремисти, които да искат да счупят витрини, да палят коли и т. н. Всичко съм очаквал. Нали, аз не съм бил в Организационния комитет и всички тези очаквания ги споделях с някои от техните членове просто като страхове. Но когато отидох вече на площада - това беше 9, не, 10 и половина и там вече имаше много хора; когато видях тези лозунги; тези хора как са там застанали мирно…, тихо, мирно, дисциплинирано - аз разбрах, че се е задало нещо голямо. Просто то се усещаше, във въздуха беше това, голямото, което идеше. И наистина площадът се изпълни. Оттам, от където аз стоях - аз стоях на стъпалата на входа на „Ал. Невски”, от западната страна - отпред се откриваше пространство чак до „Раковски”, там, до пресечката със светофарите. Всичкото това, всичкото, което се виждаше наоколо, беше пълно с народ. Тук, навсякъде. Никъде не се виждаше празно пространство, навсякъде пълно с народ, /…/ имаше хора по дърветата, имаше хора по покривите… Така се виждаха. Всички бяха устремили взор към трибуната, на която стояхме ние…

Р. Узунова: Кои бяхте на трибуната, Петко?

П. Симеонов: На трибуната бяха много хора. Просто не мога да изброя всички, които бяха там. Аз не ги и познавам… От независимите сдружения. Имаше просто много журналисти, те бяха отдолу, точно под трибуната, имаше хора, които може би случайно бяха попаднали там…

Р. Узунова: Добре, карай нататък…

П. Симионов: Настроението беше много празнично. Пя един китарист, един певец пя - не му зная името (Васко Кръпката). Той пя много хубави песни - и имаше едно такова особено настроение. Преди него имаше изпълнение на Ицках Финци. Той също създаде, просто с присъствието си, така, едно настроение на - не бих казал приповдигнато настроение, настроение на … стил, чувство на стил, на мярка, чувство за това, че нещата са някак възвишени, че всичко е някак… Не, не сме се събрали просто да викаме, не сме се събрали просто да рушим нещо. Ние сме се събрали, водени от най-благородни чувства. Това беше… съдържанието на това благородство… беше насочено от този певец – непознат за мен певец, които пя граждански /не в смисъла на тези гражданските, политически песни, от типа на тези в … „Аления мак” в Благоевград, където се пеят скучни мелодии, които човек е по-добре да прочете уводната статия на „Работническо дело”, отколкото да стои и да ги слуша тях./ Това бяха песни за най-злободневните въпроси и те настройваха публиката - публиката много активно започваше да реагира …, това беше една много отзивчива публика. Народът беше много отзивчив, на митинга /…/ И създаде се тази атмосфера, много приповдигната, започнаха да се записват хора, които искаха да се изказват, и пак искат да се записват, и нови идват, и нови идват… Значи, като дойдат до мене, аз казвам: „Аз не съм в Инициативния комитет, отидете при Вагенщайн, той всичко знае.” Сума народ съм му изпратил, но не по-малко… 30 - 40 човека дойдоха да искат думата, поне през мене са минали толкова…; разбира се, на всички не можеше да се даде думата, те доказваха там основанията си, колко са прави те точно да кажат, имаше такива случаи, просто трогателни, и всякакви… Нали, сега, има и доста… и заедно с това и либерално беше, защото примерно на трибуната през цялото време се разхождаше една жена с един плакат “Върнете детето на Маруся!“. И аз бях … така, много се чудех коя е тази Маруся?, коя е тази Маруся? Чак после, по време… там, докато бяхме, ми обясниха, че това е снахата на Тодор Живков, чието дете е било взето…

Р. Узунова: Как взето?

П. Симеонов: Ами тя не си го е виждала детето не разбрах колко години - 6, 7, 8? Не знам колко години не са я допускали да си види детето, …нали, тази жена стоеше на трибуната, с плаката…! Имаше и още няколко други, които развяваха плакатите си на трибуната, за да ги виждат отдолу на митинга, да се виждат плакатите им. Плакатите бяха, и транспарантите, и надписите, които носеха хората, бяха също знаменити…

Р. Узунова: Помниш ли някои?

П. Симеонов: Всичко онова, което сме си говорили, което сме споделяли, оглеждайки се, което сме си мислели - всичко това, написано на лозунг, написано на транспарант, написано и вдигнато високо над главата. Това самото вече беше нещо… такова…, много вълнуващо. През цялото време хората много активно реагираха на словата на ораторите, като за всяко нещо ръкопляскания, скандирания, … много се скандираше: „Демокрация!”, „Свобода!”, „Гласност!” и т.н… Изобщо беше един митинг, просто като един жив организъм, нали,… но заедно с това блъсканици, такива движения, както съм наблюдавал на други митинги, движения на хората, някакви разговори между тях - просто това го нямаше. Всичко - устремено към трибуната. На едно от независимите сдружения ораторът казва: „Нашият знак е разперена длан, това е знакът на нашата взаимна солидарност. Вдигнете си ръцете всички!”… Такова красиво нещо аз много рядко съм виждал…

Р. Узунова: Кой го каза това? Тренчев?

П. Симеонов: Ами просто съм забравил. Аз съм все още под много силното впечатление на този митинг…

Р. Узунова: Да, и какво?

П. Симеонов: Целият митинг, цялото това множество, многохилядно множество изведнъж вдига разперени дланите нагоре и се получава нещо изключително, изключителна гледка!... И започнаха, нали, там вървяха си речите… Радой Ралин говори…, беше… Всички бяха много хубави, много добри! Това бяха Радой Ралин - беше знаменит, той е с бавен, спокоен, афористичен начин на говорене, с този гръмък глас, който той има, който самият в себе си съдържа такива нотки на хумор, на едно особено настроение… Блага Димитрова - също нейното слово беше много интересно, аз ще обърна внимание пак не на съдържанието, не на думите, които се казаха, а на онази атмосфера, която тя донесе - това беше една…, тя е много авторитетен човек, много популярен, но всеки от популярните хора, от известните хора е различен, популярен…, по различному популярен и известен. Ето, ако излезе един футболист - той по друг начин ще бъде. Блага Димитрова, тя, нейното появяване просто вече създаваше онази… пак онова чувство за красота, което има и в поезията й…

Р. Узунова: И за достойнство…

П. Симеонов: Една особена такава… Аз не мога да го предам с думи, но всеки знае какви чувства и мисли предизвиква в него името на Блага Димитрова, да кажем. Тя, заедно с много така … така, аз винаги я възприемам много стабилно, тежко, някак си авторитетно… Кирил Василев имаше пък свой натюрел като говори: той с разпалеността, една такава някаква партизанска разпаленост, той е бил партизанин, политкомисар на един Родопски отряд, - и говори с един такъв плам на такъв човек… В останалите… И самото появяване на останалите, да кажем, на Христофор Събев, на Константин Тренчев, на Антон Запрянов, които само допреди няколко месеца бяха задържани под следствие, вече значеше много: те можеха да излезат и нищо да не кажат, те можеха да излезат и да кажат, какво?: „Поклон”, или нищо, да си кажат името само, нищо друго… - беше достатъчно като факт… Всеки от тях … също е с присъствие - това са личности, те не са тези, които бяха, а попаднали под следствие, разбира се… Много, така, точно въведение имаше Георги Мишев, който, нали, каза: „Днеска е рожденият ден на българската демокрация! И вие за първи път сте граждани!” – аз не го предавам точно, нали, онова, което е казал, защото не мога… да, а и не го знам наизуст, нали,… но „Вие днеска за първи път сте граждани!” и нали, след като малко говори така, каза: „Здравейте, граждани!” - много хубаво, това беше много хубаво, така… Говори интелигентен човек, говори талантлив човек, по друг начин става митингът вече, друг е този митинг, когато отпреде застанат хора, които заради убежденията си не са се страхували да попаднат в затвора, и хора, които с цялото си творчество, и цялото си гражданско поведение са доказали, че имат правото да говорят. Това е просто друго нещо. И публиката ги слушаше. Публиката слушаше много, то беше много…, просто непрекъснато градусът… така много висок. И сега, аз това го разбрах много по-късно: Институтът по социология е провеждал изследване и на двата митинга. Митингът на 17, които беше проведен от официалните организации…

Р. Узунова: (иска да го спре, защото вероятно лентата е свършила)…

(19.11.1989 г., ролка № 260)

Обръщение - проповед на йеромонах Христофор Събев на митинга на 18.11.189 г.

Р.Узунова: Включих… отец Христофор Събев? Бих искала вашата реч на вчерашния митинг?

О. Христофор Събев: „Вие сте солта на земята. Ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солено? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците. Вие сте светлината на света. Не можете укри град, който стои на връх планина, не да запалят светило и да го турят под глина, а в светилник да свети на всички в къщи. Тъй да свети пред човеците светлината, за да видят добрите ви дела, да познаят небесния ваш Отец.” Братя и сестри, вярващи и свободомислещи, скъпи сънародници! Всички ние сме въодушевени от най-светла надежда, че скоро ще бъдем свидетели на действителни благотворни промени, засягащи самите основи на обществения живот. След изминалите десетилетия на духовен мрак, след цялото това ужасно време на страх и несигурност, на потискане и репресии, ще дойде ден светъл, ден желан, ден на истината. Безспорно е, че нашият изстрадал народ има моралното право да потърси отговорност за всичкото причинено му зло. Да, именно отговорност. Но нека не бъде разправа, нито да бъде безжалостна мъст! Впрочем, едно опрощение е винаги възможно и желано, но трябва да бъде предшествано от най-искрено покаяние на провинилите се. Както сам Спасителят казва: „Ако простите на човеците съгрешението им и вам ще прости Небесния ни Отец!”. И тъй, нека да бъде възстановена святата правда, но без озлобеност, без кръв, без ексцесии! Ние, Христовите ученици, членове на Търновския религиозен комитет, призоваваме в това супер несигурно време към мир, любов и свобода. Ние се обръщаме към вас, радетели на демокрацията, по нищо да не се оприличавате на тези свалени тирани, които бяха печално известни със своите брутални злодейства. За това нека си поставим за цел, критикувайки - да не очерняме, търсейки отговорност - да не пресилваме, не само да рушим, не само да отричаме - но и да съзиждаме, да утвърждаваме. Преди всичко трябва да възстановим истинските духовни релации, защото несъмнено има общочовешки ценности, които никога не остаряват и на тях се крепи самото общество. За това не биваше така безотговорно да бъдат пренебрегвани и потъпквани! Ние всички знаем, че на Христовата вяра дължим съхранението ни като нация през вековете. За жалост, през последните изминали десетилетия сме погазвали всяка свободна религиозна изява. Не само на християните - православни, протестанти, католици, но и на мохамеданите и на всички други религиозни групи у нас. Беше посягано на храмове и джамии, бяха забранявани погребения, ритуали и обряди, и се пречеше на всяка религиозна група. Защото именно тоталитарната система не може да търпи каквато и да е демократична своя алтернатива, която сигурно всеки би казал, че са религиозните права, свободата на съвестта и религиозните ценности. Но може ли да се говори още за тях, след като според чл.53, ал.1 от Конституцията все още е разрешена само религиозната пропаганда, но не и свободата на религиозното слово. И щом като по чл. 38, ал.2 от Конституцията законен е само гражданският брак, но не и религиозният, поради което е рядко явление здравото и морално граденото семейство. Това неравенство, тази дискриминация на вярващите от страна на атеистите не спира дотук. Тя преминава през Закона за вероизповеданията, в членове 20 и 21, монополизиращи правото за обучение и възпитание на младежта и учащите се, както и откриване на болници и сиропиталища единствено за атеистичната държава и забраняваща на вероизповеданията да извършват тази благородна дейност, в която те биха били изключително полезни. Тогава не е за учудване, че се усилва гражданската безотговорност и престъпността сред младежите, а също и бездушното отношение към болните и страдащите. Или от ограничителните членове съдим за религиозните процесии, извършвани на открито, и (членове) 22 и 24 за външните връзки на изповеданието. Както и в чл. 176, ал. 3 от Наказателния кодекс, по който, ако свещенослужител извърши религиозно бракосъчетание, без предварително гражданско, се наказва с лишаване от свобода до 1 година плюс публично порицание. Няма съмнение, че тези несправедливи закони трябва да отпаднат, тъй като противоречат на членове 18, 19, 20 и 26 от Всеобщата декларация за правата на човека от 10.12.`48 г. А още по-неприятни са противоречията в самото законодателство, като например чл. 12 от Закона за изповеданията, който развързва ръцете на светската администрация да премества и уволнява свещенослужители, независимо от становището на църковната власт, което е в разрез с чл. 53, ал. 2 от Конституцията: „Църквата е отделена от държавата.” /…/ и висшите ръководства на вероизповеданията са се нагодили спрямо тази несправедливост и приемат това грубо вмешателство на светската власт като нещо напълно естествено, да не кажем като манна небесна. Например чл. 16 от Устава на БПЦ, където е регламентирана антиканоничната намеса на светските власти и при избор на духовен предстоятел на цялата църква е в сила /…/ правило на светите апостоли: „Епископ, който си послужи със светските власти и чрез тях получи власт в църквата, да се низвегне и отлъчи, както и всички, които са се съобщавали с него”. За голямо неудоволствие на вярващите от различни вероизповедания и /…/, и владици, и /…/ пастори се надпреварват да твърдят колко била свободна религията у нас и да нагрубяват всички, които разкриха истината. За такива Господ е казал: „Горко на /…/ лицемери, задето забравяте царството небесно през човешкото, защото нито вие влизате, нито другите пускате да влязат.” Ние, членовете на КЗРПССДЦ, като изразяваме своята гражданска и християнска позиция, настояваме за истинска демокрация, /…/ и гласност и няма да се успокоим, докато не ги видим осъществени. Затова трябва: 1. Да се въведе факултативно обучение по основи на религията в училищата; 2. Масов тираж на религиозната литература – „Библия за всеки дом”, 3. Религиозни филми, проповеди, литургии по средствата за масова информация – радио, телевизия и отразяването им в печата; 4. Законодателни гаранции за ненамеса на светската власт в религиозните дела. Ние призоваваме всички честни, вярващи и свободомислещи хора да подкрепят нашата мирна и благородна борба за мир, ред, демокрация и християнска нравственост. Бог да благослови демокрацията! Амин!”

Р.Узунова: Какви лозунги издигахте?

О.Христофор: Нашите лозунги бяха… „Христос, спасител на света!, Библия за всеки дом! Вероучение в училищата, Християнството – алтернатива на тоталитаризма, Религиозните права, свободата, демократизацията! Радиото, телевизията и печатът – трибуна и за християните!”, и още много лозунги. Имаше 11 лозунга плюс две грамадни икони, по метър и 40 високи, на Иисус Христос и на Света Богородица плюс две хоругви и освен това две табели с надписи на Комитета за защита на религиозните права…, и освен това един плакат с кръст и слънце зад него...

Р.Узунова: Казахте, че едната от хоругвите е била на самата трибуна?

О. Христофор: На самата трибуна имаше наш член, на Комитета, който държеше една хоругва, на която е изобразен Иисус Христос и отдолу пишеше: „Свещеникът – народен будител”. Точно до самата трибуна. Освен това имаше един човек, не от нашия Комитет, но той беше със знаме – българското национално знаме, обаче с кръст на него отзаде, над /…/ (…)

(19.11.1989 г., ролка № 165)

Съобщение на Васил Георгиев за митинг на ОФ във Варна, прераснал в нощен митинг на недоволстващото население

Васил Георгиев: Митингът, който стана и на неформални /…/ Фактически, днеска се учреди Младежки студентски съюз във Варна. Едновременно. И митингът, който беше, вие…, казах ви: във Варна пред съвета, …имате известна информация, нали?! След това се прехвърлихме на митинга, който беше организиран от Отечествения фронт. И продължихме там - с всички плакати, повечето ви са познати: “Демократи!”, „Избори веднага, сега!”, но имаше допълнително като “Стига зелен хайвер, искаме и ние червен хайвер!”. Интересното е, че митингът стана толкова импровизиран, така непренудено, че гражданите съвсем,… които никога не са стояли пред микрофон, се наредиха на опашка и с часове чакаха да вземат микрофона. И освен проблемите, които засягат цялата общественост, почнаха да говорят и за лични проблеми, които всеки от тях има и се е сблъскал през живота си, но които са актуални за всички други хора. Защото през различно време всеки се е сблъскал с тези бюрократични проблеми, които всекидневно срещаме. Фактически, така се реши: микрофонът да бъде достъпен на всички, до като има кой да говори - и затова митингът още не е свършил. Да, и което е за чест, управлението на кметството във Варна не прекъсна микрофоните, както стана в някои други градове - бяхте казали преди малко. Фактически микрофоните са свободни - да говорят, до като има хора да говорят.

Р. Узунова: А спомняте ли си някои интересни изказвания, някои интересни проблеми?

В. Георгиев: За местните проблеми, а също стана въпрос и за Девня, също стана въпрос за бившия секретар на партията, в Градския комитет, който имаше тука, преди няколко години, … който изчезна, нали, и се потули работата – журналист говори по този въпрос от в. “Народно дело”, който беше излязъл с една дописка: и как се потули цялата работа, и как го накарали въобще да прекрати тази тема…

Р. Узунова: Сега е 10 часа без 10 минути и митингът още продължава?

В. Георгиев: Да, още. Аз понеже живея наблизко, до 9 и половина бях там и… върнах се, и току-що пуснах радиото да ви слушам – 9.15 де, и понеже е близко, още се чуват говорителите, понеже силно… На главната улица са поставени високи тонколони и се чува тази /…/ все още.

Р. Узунова: И добре е озвучено, така ли?

В. Георгиев: Да.

Р. Узунова: Благодаря ви много.

(22.11.1989 г., ролка № 229)

Разказ на Мария Гюргева за митингите в Бургас

Р. Узунова: В колко часа беше митинга, Мария Гюргева?

М.Гюргева: Мисля, че от пет часа беше митинга.

Р. Узунова: Кой го беше организирал?

М.Гюргева: Независимото гражданство, така имаше…, такива позиви имаше пуснати. Независимо гражданство на град Бургас.

Р. Узунова: Бяха разпръснати из града, така ли, или залепени?

М.Гюргева: Ами на мен ми го дадоха този позив от ръка. Не зная къде и колко са били разпръснати.

Р. Узунова: И къде се събрахте? Колко души?

М.Гюргева: Много хора. Целият площад, а той е централен площад, голям, беше пълен с хора. Не мога да Ви кажа - може би 300, 400, 500 човека, не мога да определя точно. Много хора, изключително много хора.

Р. Узунова: И какво, оратори имаше?

М. Гюргева: Имаше оратори, много оратори, известни хора на Бургас, художници говориха…

Р. Узунова: Писатели?

М. Гюргева: Ами художникът Георги Баев говори. Представител на "Екогласност", който искаше секретните данни... Имало някакъв секретен доклад за гр.Бургас, с данни, които показват, че екологията на града е страшно нарушена..., и въздухът дори е по-отровен от цигарения дим. Точно така каза момчето. Имаше представители на Дружеството за защита на правата на човека, и също говориха. Говореше се, издигаха се лозунги за демокрация, многопартийна система. Какво още да ви кажа? Аз също говорих.

Р. Узунова: И какво казахте?

М.Гюргева: Аз казах, че ако трябва да се промени нещо в нашата държава, трябва да се промени политическата система. Казах, че тази партия, която до сега ни управлява 40 години и която толкоз много е грешила, ако имаше чест и достойнство, трябваше да си подаде оставката. Както президента Никсън от аферата "Уотъргейт"... Казах сега да се пазят от демагозите. Защото те сега насочват вниманието към един или двама човека, но не само те са грешили, нали? Много хора са грешили там, от тази партия. Много хора издигнаха искания за промяна на чл. 1 ал. 2. – за ръководната роля на партията. Даже в моя доклад аз казах, че е срамота една партия да командва по силата на името на закон, който я защитава и налага. Тя не е миропомазана от Бог…

Р. Узунова: Ако имате текста, бихте ли ми го прочели? Какво работите?

М.Гюргева: Аз работя като оператор в електронно-изчислителен център, а по образование съм начална учителка.

Р. Узунова: Добре, слушам Вашия доклад.

М. Гюргева: Ама целия ли трябва да го кажа? Добре. „Граждани на Бургас, първо искам да отправя един апел към жителите на моя град. Нека днешния митинг да бъде мирен, с мирни средства, защото демокрацията се постига само с мирни средства. Историята показа, че всички кръвопролития, например Парижката комуна, където се издигнаха лозунгите "Свобода, равенство, братство" и Октомврийската революция, пък и 9 септември не доведоха до желания резултат.” Чувате ли? Значи, тук мене ме освиркаха.

Р. Узунова: Вярно?

М. Гюргева: После казах, че „Свободата, равенството и братството не се постигат със щит и пушка, не се постигат с кръв и паднали глави. Убийствата и насилията водят до омраза и насилие. Всички реформи трябва да станат по мирен път”…Записахте ли досега всичко? Тука също ме освиркаха. Не ме приеха хората, с тия може би шаблонни думи... „Граждани на Бургас, не позволявайте да насочват вашата омраза към отделни лица от партийния апарат - Живков или Жишев /Жишев е нашият партиен секретар./! Нима те са най-важната причина за нашата разбита икономически, социално и духовно държава?” Тука също ме освиркаха - изглежда те са убедени, че е необходимо един човек или няколко лица да платят за всичко. Чувате ли? Продължавам: „Все едно да отрежеш върха на цирея, но оттатък ще продължи да расте. /.../ е една корумпирана партия, която не престана да греши вече 40 години. Ако това беше станало на запад, тази толкова грешила партия щеше да има срам, съвест и достойнство, и чест да подаде оставка, като стана с президент Никсън при аферата "Уотъргейт". Вчера един от ораторите на митинга каза: „Внимавайте, пазете се от демагогията!” Граждани, докато не се промени политическата система, нищо не можем да очакваме. Чл. 1 ал. 2, която гласи, че БКП е ръководна партия, трябва да се промени. Срамота е, че една партия командва по силата на закон, който е защитава и я налага. Да не е миропомазана от Бог, че да стои все тя отгоре?! Ако една партия ръководи държавата, то тя трябва да заслужи това с делата си и чрез свободни, а не манипулирани избори в резултат на събиране на определен брой гласове от народа. А нима изборите при нас стават така? Искаме многопартийна система, защото само ако има партии в опозиция, то те критично ще наблюдават дали управляващата партия не прави грешки и не злоупотребява с властта. Тези опозиционни партии ще имат по равен брой представители в парламента и тогава управляващите няма да си разиграват кончето, както могат. Но не щем такива партии като днешния послушен БЗНС. В една държава, ако управлява само една партия, то тя е тоталитарна диктатура. Такива диктатури са и фашизмът, и комунизмът. За това беше спряна от цензурата книгата „Фашизмът” на проф. Желю Желев, да не би да направим паралела между тях! Но ние го правим, не сме малоумни. Искаме закони, които ще защитават реформите на преустройството; искаме отменяне на репресивните членове от Наказателния кодекс; искаме разделяне на законодателната, изпълнителната и съдебна власт; Народното събрание е изразител на гласа на народа и то трябва да влезе в ролята си на върховен орган на властта, над който трябва да стои само върховният закон - Конституцията, а не някаква си партия. Партията трябва да бъде подчинена на Народното събрание, а не тя да му диктува и да избира сама народните представители, които пряко й се подчиняват и знаят само да се съгласяват, да ръкопляскат и да вдигат ръка и за добро, и за лошо; искаме народът да избира сам своите народни представители; искаме ръководителите на държавата да дават отчет за своите разходи пред Народното събрание; искаме ръководителите на държавата да дават личен пример със своята работа; искаме мандат за тия държавни ръководители четири или пет години, защото този ръководител, който слиза от своя мандат знае, че ще бъде после в мнозинството и затова ще работи за добруването на това мнозинство; нека червените милионери да дадат отчет пред публичен съд от къде имат милионите си - при днешната средна работна заплата, да се върнат крадените милиони в държавната хазна. Граждани, вземете Заключителния документ от Виенската среща за разоръжаване и за правата на човека, подписан е и от България. Научете, знайте, отстоявайте своите права, че първо: човек се ражда свободен; че всички човеци са равни пред закона; всеки човек трябва да има свобода на мисъл и слово; свободата да си изразява своите убеждения; да има свобода на мирни събрания, на мирни сдружения - без терористични акции, само с мирни действия; равна заплата при равен труд; свобода на средствата за масова информация; демокрация чрез плурализъм! Нека да дадем шанс на Петър Младенов да доведе страната до една многопартийна демокрация!” Това беше, Румяна.

Р. Узунова: А вчера също е имало митинг, така ли?

М.Гюргева: Да. Вчера също имаше митинг. Говориха, тука, един партиен другар, освиркаха го. Едни ги освиркаха, които говориха с шаблони и с клишета, а другите, които си казаха истината, горе-долу по моя доклад, нали - всъщност те са съвсем познати неща, тези, които аз съм ги отразила в доклада - те се казаха и вчера. А искам, Румяна, да ви питам накрая: след като завърших доклада, казах, че много време, дори и днес са ми подслушвали телефона и непрекъснато ми се обаждат по телефона от милицията. И след това,… Ало, слушате ли ме? И след това, като свърших моето слово, нали, се дръпнах настрана. Дойде един полковник от милицията и ми каза, че след като са ми подслушвали телефона, аз би трябвало да подам молба до пощата ли, до милицията ли и да се оплача, сега трябва да подам тази молба. Ако излезе, че това не е вярно, те трябвало да ме съдят и че трябва публично да оправдая милицията и това, което съм казала на митинга, че не е вярно, че са ми подслушвали телефона... Искам да знам какви права, правни, имам, там, как ме защитава закона. Ако можете да ми кажете? Ако наистина нещо…

(вероятно 22.11.1989 г., ролка № 310)

Репортажи за митингите и събранията и за поведението на хората в Пловдив на о. Димитър Амбарев;

Р.Узунова: Хайде, говорете…

О. Димитър Амбарев: На 20 число, както споменавах в предишната си кореспонденция, развълнуваните ученици бяха обсадили дома на Областния партиен комитет. От онзи ден, след репортаж на NBC, бяха поканени в конгресната зала за разговори. Тези разговори са преминали в открит ученически бунт, защото днешната младеж е много по-зряла от предшестващите ги поколения. Пред техните очи са разминаването на думите с делата, както и фалшът, и корупцията. Спешно е бил повикан началникът на отдел „Средно образование” към Изпълнителния комитет на Областния народен съвет – Френгов, който е заплашил учениците с дисциплинарни санкции. Това е преляло чашата и с викове „Долу” и освирквания разочарованите ученици напуснали залата. Известно ми е, че тази вечер, в петък, в английската гимназия, която беше инициатор на тези вълнения, са поканени учениците и родителите им за съвместна учителско-ученическо-родителска среща. Зная, че в неделя се подготвя нов ученически митинг на Джумаята, на който митинг ще бъдат издигнати искания и ще бъде изготвена Резолюция, която ще бъде изпратена на новото правителство. Техните искания са във връзка с реформа в средното образование, за премахване на професионално-учебния център(?) (може би УПК) като корумпирана институция в системата на средното образование. Другото по-интересно е, че на 21 число на месеца (вторник) в 11 часа беше подготвен митинг, инспириран от Областния комитет на Комунистическата партия, но официално организацията му е била възложена на общинския комитет на ОФ. Този митинг е целял подкрепа за новото правителство от страна на широките народни маси. Предварително е била провеждана разяснителна работа сред работническите колективи в различните предприятия, като агитаторите са се стараели да създадат сред работниците недоверие към интелигенцията, която е била представена като фактор, който е непроизводителен, но претендира за лидерство, социална класа, неутвърдена като носител на пролетарските традиции, силно повлияна от буржоазната действителност на Запад и враждебна на работническите интереси. Въпреки това, положеното начало на казионния митинг с духов оркестър вървеше както всички казионни митинги с освирквания и с невнимание на публиката в този митинг към ораторите. Почти до 7ия оратор всички бяха свалени от трибуната с освирквания и с виковете – “У-у-у” и “Долу!”. След втория оратор седемхилядното множество започна да освирква организаторите на митинга и говорещите по определения списък оратори. Официалната преса в коментарите си отново се опитва да хвърля прах в очите, че това било нормалната атмосфера за всеки митинг. Ние сме съвременници на целия 45-годишен период от време, за да знаем как протичаха митингите до този момент. Организаторите на настоящия митинг, които нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили, си я караха по стария сценарий и скуката се превърна в раздразнение, а не след дълго раздразнението премина и в гняв. Говориха 7 оратори, от които 5-та бяха освиркани и прекъсвани. Известната активистка, герой на социалистическия труд Комня Сотирова, известна от пионерските, моите пионерските години и вече на възраст, бе извадена от нафталина и вече заекваща в словото си се опита да подкрепя новото правителство, но тука се получи засечка. Към трибуната си запробива път групичка с плакат “Не искаме нов отбор със стари играчи. Изпружените долу!” и тя бе принудена да прекрати словото си. Тогава по силата на желанието на хората аз се приближих до трибуната и взех микрофона да говоря. Аз бях осмият, за който пловдивската преса свенливо съобщава, че това е дало нова насока на митинга. Изложих гражданските искания, които би трябвало да се представят от новото правителство, за да легитимира то своя образ. А тези граждански искания са: разтурване на настоящето Народно събрание като компрометирало себе си; насрочване на нови, свободни избори за Народно събрание, в които свободни избори да има и листа на неформалните сдружения в страната, които ще бъдат единствения гарант за демократизацията в страната. Това докара публиката да премине в овации. Поприказвах им още пет минути, като им изложих, че аз съм член на Независимото дружество за защита правата на човека, което се бори за техните права от 16 януари 1988 г. и че защитник на техните социални права ще бъде единствено профсъюз “Подкрепа”, създаден в Стара Загора от д-р Константин Тренчев и неговите сподвижници. Бурните ръкопляскания на тълпата изразиха одобрение от казаното от мен и аз не виждах какво повече мога да им кажа,… за това, защото вече други, свободни граждани напират към микрофона, когато Рабфачев (?), първият секретар на Областния комитет на ОФ, се опита да ми отнеме микрофона. Аз се запътих към стълбичката да слезна от трибуната, когато той каза, че митингът се закрива и че нямало да бъде даден микрофона на други граждани, като подхвърли, че аз съм бил осъждан за морални деяния. Независимо от всичко аз се прибрах в къщи, но след около половин час, след като се бях прибрал, телефонът отново ми зазвъня и се обади мой приятел, който ми казва: “тълпата се насочи към Партийния дом и принуди първия секретар на Областния комитет на партията Пантелей Пачов да се върне, да излезе пред тях и да разпореди на звуко-озвучителна служба да озвучи на нова сметка площада, като предават микрофона на гражданството. Хората скандират и викат „Амбарев да се върне на трибуната”. С бърз ход се запътих към Червения площад, който е на 20 мин. от дома ми. Отново се изкачих на подиума и от този подиум аз прочетох Преамбюла на нашта Харта за защита правата на човека в България, като предварително, преди Преамбюла аз направих един лек, исторически обзор върху историята на Дружеството, върху съществуването на нашето Дружество. Тъй като Рабпачев (?) си позволи да ме разгражда(?) по морален път, аз съобщих на събралото се множество, че с присъда на Пловдивския районен съд от 17 октомври 1984 г. аз съм реабилитиран – първо, второ – освободен съм от затвора с указ на Държавния съвет в извънреден срок и трето, обясних им с десетина думи как се манипулира българския съд от тоталитарната система, като съвсем честно и откровено им казах – “Да, осъждан съм за изнасилване, но аз изнасилване нямам, защото такова действително нямаше”. Публиката отправи своите упреци с викове “Долу комунистите! Не желаем повече да бъде манипулирано съзнанието ни!” и на трибуната се качи друг оратор, аз слезнах, който ме подкрепи. Мене са ме подкрепили няколко души, които са били изпращани с възгласи. Но един от тези оратори, член на “Екогласност” се обърнал към публиката и е призовал присъстващите на митинга да паднат на колене в едноминутно мълчание за всички репресирани от 1944 година до ден днешен. Осемхилядното множество тутакси паднало на колене и на площада зацарила гробна тишина. След това един от работниците, един електротехник, чието име, чието име сега не мога да го… /я да видиме тука кое е във вестника...., вероятно вие вече имате информация за него, е поканил първия секретар на областния …/ - Христо Станев, електротехник - е поканил Първия секретар да каже по какъв начин си е построил къщата на место, където не е живял, место отчуждено за обществена сграда, да каже колко квадратни метра жилищна площ представлява жилището му и да даде обяснения за триетажната си вила от къде е взел средства. Христо Станев е пропуснал обаче една подробност: да го пита какво е месечното възнаграждение на един областен партиен ръководител, първи секретар в настоящия момент, защото нашите данни са от `85 г .- Един окръжен първи секретар на партията е получавал 10000 лева за `85 г., като тази сума е изразена половината от своята част във валута.

Снощи беше проведено събрание на „Екогласност”. Клубът „Екогласност” иска от гражданските власти да му се даде помещение за провеждане на Учредително събрание. Но засега се срещат пречки. Като крайна мярка „Екогласност” е решило да се обърне тъкмо към първия секретар на Областния комитет на партията, за да се намери разрешение на въпроса. По този начин първият секретар на Областния комитет на партията ще легитимира своята привързаност към демокрацията.

Вчера, на 23 ноември, бях поканен в двора на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. С мене беше областният ръководител на профсъюз „Подкрепа” Румен Русев. След като бяха прочетени учредителните протоколи на всички ВУЗове в Пловдив, а именно ВСИ „Васил Коларов”, Медицинска академия, Музикално-педагогическия институт, беше образуван Инициативен комитет на Независимите студентски дружества и Координационен съвет при тях, които са готови да влезнат в Националния студентски съюз. Говориха много студенти, някои от тях нападаха Комсомола, други от тях защитаваха Комсомола и накрая …Между говорещите беше и старшия преподавател от Музикално-педагогическия институт Ангел Ангелов, който се обърна към студентите да бъдат бдителни, тъй като се забелязва тенденция на дублиране на неформалните сдружения, било по линия на гражданските и човешки свободи, било то по профсъюзна линия, било то по студентска линия, тъй като във в „Младеж”, в броят от онзи ден, от 20то число, има едно съобщение на някой си Георгиев, секретар на Комсомола, с което се обръща към студентството за създаване на Български студентски съюз. Аз се качих, при поканата да говоря на този митинг, като обясних на студентите традициите на българското студентство в миналото и всички опити на разни казионни организации, както и (на) нелегалното движение на БКП на времето, да превземат ръководството на Свободния студентски съюз. И само от тях зависи да не стават отново инструмент в ръцете на Комсомола. Качи се да говори първият секретар на Областния комитет на Комсомола в Пловдив, чието име не зная, който се опита да ме апострофира, обърна се към студентите с „бойните традиции на Комсомола още от времето на БОНС”-а и тъй като беше в присъствието на всички студенти, аз го попитах: “То доброволна студентска организация ли беше? - Да, доброволна.” Получавате ли заплата вие? Вие, получавате ли заплата?” Той беше принуден да каже, че получава заплата. Тогава аз допълних пред студентите, че нито една буржоазна партия в миналото не е получавала заплата, материално не е тежала върху гърба на своя народ. В училище, в бившето училище „Карнеги”, което се намира в квартал Гюл бахча, или кв. Прослав(2) до пожарната команда, на 22и вечерта, срещу /.../ пловдивски граждани дойдоха да изразят своята привързаност пред ръководството на профсъюз „Подкрепа” и лично пред д-р Константин Тренчев и създадоха Областен координационен съвет на профсъюз „Подкрепа”, профилирано по специалности. Ето това е, което мога да ви кажа. Да, спазен е бил… принцип …

От днес към свободно възобновляване на студентските общества. ... бе осветен от новия български Великден, който иде да открие половин …

(24.11.1989 г., ролка № 164)

Декларация на организаторите на митинга в Пазарджик, чете Георги Спасов

Р. Узунова: Добре, добре. Включих, говори…

Георги Спасов: „Ние изразяваме мнението, че свалянето на Тодор Живков от власт не е краят на тоталитаризма, а само началото на неговия край. Този край ще настъпи тогава, когато бъде демонтирана напълно командната административно-бюрократична система, която стои в основата на произвола и беззаконието, на крещящата социална несправедливост, на духовната деградация и нравствения упадък. Зачитането на исконните права и свободи на гражданите и народовластието са двата основополагащи принципа на демокрацията, която единствено може да гарантира икономически напредък, социална справедливост и културен прогрес на обществото. Днес ние сме далеч от нея и нашият митинг ще се стреми да бъде част от ония действия, които трябва да бъдат извършени, за да извървим за кратко време дългия път до нейния спасителен бряг. Съдбата на народа трябва да бъде в ръцете на народа. Ние сме за законност и ред, които произтичат от разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна, а не от тяхното съсредоточаване в едни ръце. Ние сме за законност и ред, които се опират на равенството на всички пред закона. Ние сме за законност и ред, основани на социалната справедливост, а не на привилегиите на едни за сметка на други. Ние сме за законност и ред, които произтичат от плурализма и правото на всеки да бъде творец и ковач на собствената си съдба. Нашият призив е: Промяна, Гласност, Демокрация, Свобода! Гласност - веднага, демокрация днес, свобода – сега!” Ало?

Р. Узунова: Чувам, чувам…

Г. Спасов: Румяна, пусни там, ако намериш…

(30.11.1989 г., ролка № 195)

Разказ на Мария Петрова за митинг в Бургас

Румяна Узунова: Ето, включих.

Мария Петрова: Добре. Днес в Бургас се проведе митинг на неформалните сдружения в града. Митингът не бе оповестен в областния вестник „Черноморски фар” по простата причина, че бе отказано да се отпечата това съобщение. Неформалните организации изразиха желание митингът да бъде проведен на пл. „Г. Димитров” в центъра на града. Но това искане не беше удоволетворено от властите и той се състоя в Морската градина. Въпреки студа присъстваха много граждани. На митинга се изказаха представители на неформалните дружества: Общата федерация на труда „Подкрепа”, Дружеството за защита на човешките права, „Екогластност”, Клуба за гласност и демокрация, Независимият студентски съюз, Независимото ученическо дружество и др. Изказаха се поетът Янаки Петров, художникът Георги Баев, Стойчо Кьосев – философ, инж. Димитър Майсторов, Георги Попов - редактор на провинциален вестник, подал оставка заради своите прогресивни убеждения, строителят Росен Петров и други достойни граждани на Бургас. Всички ратуваха за конституционни промени, отпадене на чл. 1 от Конституцията, многопартийна система, отнемане на привилегиите на номенклатурата, мандатна система, отнемане пенсиите на активните борци и съответно създаване на социални помощи за /…/ и съответно равноправие на етнически общества в България, съд за виновниците на сегашната икономическа, социална и духовна криза в България, гласност за екологичната обстановка. Конкретни искания на гражданството от Бургас: смяна на партийното ръководство на гр. Бургас, начело с Николай Жишев; ОФ и професионалните съюзи да спрат демагогската си дейност; за деидеологизация на образованието; равноправие на формите на собственост; ново законодателство в съответствие с договореностите от Хелзинки, Мадрид и Виена; пазарно стопанство; деполитизация на армията и властта. Образуван бе Общ демократичен съюз на гражданството на Бургас, като се изтъкна, че в него може да влезе всеки, който иска да се бори за демокрация, но само с мирни средства. Накрая бе подписана резолюция, в която бяха отразени всички тези искания на гражданите и тази резолюция беше изпратена в София до българското правителство. Ало, това е краят.

Р. Узунова: Име и дата…

М. Петрова: Днес коя дата сме, Румяна? Просто изключвам…

Р. Узунова: Един момент… Секунда… Девети…

М. Петрова: 9 декември, Бургас, Мария Петрова

(9.12.1989 г., ролка № 59)

Обръщение на СДС към българския народ „За промени!”, прочетено на митинга на 10.12.89 г. пред „Ал. Невски”. Чете Георги Спасов, говорител на СДС

Р. Узунова: Включвам, говори…

Георги Спасов: „Обръщение към българския народ: Скъпи съотечественици, синове и дъщери на България, братя и сестри, Дълбоката политическа, икономическа, социална и духовна криза, в която се намира страната изисква радикални промени, които трябва да ускорят, разширят и задълбочат процесите на демократизация. Тяхното осъществяване е в пряка зависимост от едновременното извършване на кадрови промени на всички равнища на партийното и държавното ръководство и отменянето на онези положения в Конституцията и в другите законови и подзаконови актове, които гарантират привилегированото положение на БКП и на всички контролирани от нея и от държавата организации, защото те са крепителите на тоталитарната система. От особено важно значение за демократизацията на страната е демократизирането на самата БКП. Като оценяваме положително направените кадрови промени на двата Ноемврийски и особено на Декемврийския пленум на ЦК на партията, ние сме изпълнени с дълбока тревога от изпратеното на 7и декември писмо от секретариата на ЦК до комунистите от първичните партийни организации и до всички партийни комитети. Писмото е открит призив за конфронтация със Съюза на демократичните сили в България и опит да се вбие клин между съставящите го организации. То представя в неверна светлина както целите и задачите, така и средствата за тяхното постигане. Ние смятаме, че писмото не е насочено само срещу независимите демократични организации и движения, но и срещу реформаторските сили в самата БКП. В него се казва, цитирам: "Налице е стремеж към дестабилизиране на обстановката, към краен авантюристически екстремизъм. Издигат се лозунги за денонощен натиск и за унищожаване на комунистите". Ние заявяваме, че всяка дума в писмото, която носи такъв смисъл, е груба лъжа. Лъжа е също твърдението, че независимият професионален съюз "Подкрепа" и НДЗПЧ и други групи, цитирам: "си поставят за цел използването на всяка проява и форма на недоволството сред която и да е категория български граждани за насочване на събитията към нарушаване на нормалния ход на преустройството" - край на цитата. Ако под нормален ход на преустройството се разбира само нови козметични промени, които няма да засегнат тоталитарния характер на управлението, системата на номенклатурата и запазването на нейната абсолютна власт върху целия политически, икономически, социален и културен живот на страната, ние действително сме против него. Ако под нормален ход на преустройството се разбира лишаването на гражданите от техните исконни права и свободи, от правото им да се сдружават и съюзяват политически, професионално и в други организации, от свобода на словото и печата, на събрания, митинги и демонстрации, от религиозни свободи и от правото на самоопределение както бе досега, ние сме против такъв нормален ход. Ако под нормален ход на преустройството не се разбира изравняването на всички пред закона и равни възможности за всеки да живее в съгласие със себе си, като условие за обединяване и съюз на всички, ние сме против него. Ако под нормален ход на преустройството не се разбира превръщането на държавата от единствен владетел на обществото и отделния човек в средство на обществото за постигане на неговите цели и защитник на правата на човека, ние сме против него. Ние сме и ще бъдем против него, ако преустройството не е за превръщането на държавата от едноличен собственик, работодател, законодател и разпоредител в изпълнител на народната воля и защитник на социално слабите, че е налице опит да се осъществят такива промени, които не променят нищо. Освен това писмо са налице и други факти. Както стана известно, Шести отдел на Държавна сигурност не е разтурен, а служителите му са пуснати само в отпуск. Известно е също така, че преди няколко месеца голям брой партийни, комсомолски и други активисти бяха организирани в бойни групи за защита на социалистическата революция. Със същата цел бяха сформирани и групи  към формированията на Гражданската отбрана. До колкото ни е известно тези групи също още не са разпуснати. Ние заявяваме, че СДС е организация, която изключва напълно насилието като средство за разрешаването на обществените противоречия и конфликти. Тя е за диалог и за съвместни действия на всички демократични сили, независимо от тяхната политическа, социална, етническа, религиозна и каквато и да е друга принадлежност, които са за истинско обновление и градеж. Ето защо ние настояваме за незабавно публично осъждане на писмото като груба лъжа и коварен опит да се торпилира процесът на демократизация. Ние се обявяваме за незабавно разпускане на Шести отдел на ДС. Ние искаме да бъдат незабавно разформировани бойните групи за защита на социалистическата революция и групите към формированията на Гражданската отбрана като носители на непосредствена опасност за демократизацията. Скъпи съотечественици, братя и сестри, ние сме дълбоко убедени, че пред България няма алтернатива освен демокрацията и всички ние, нейните синове и дъщери, ще вървим рамо до рамо докато излезем на нейния широк друм, който води към политическа стабилност, икономически напредък, социална справедливост и културен прогрес. Съюз на Демократичните Сили в България. Координационен съвет.” Обръщението към българския народ е прочетено на митинга, който се състоя на 10.12. тази година на площад "Александър Невски".

(11.12.1989 г., ролка № 196)

Разказ за вечерния митинг „Жива верига и гражданско присъствие” на 14.12.1989 г. на пл. „Народно събрание” на Георги Коритаров, журналист от „Подкрепа”

Румяна Узунова: Георги Коритаров, филолог. Вие член ли сте на „Подкрепа”? Малко по-високо Ви моля. Слушам. По-високо…

Георги Коритаров: „Тази вечер по инициатива на независимите дружества на пл. „Народно събрание” в София бе проведен многохиляден митинг, на който свободомислещите граждани на столицата дойдоха да заявят своите надежди и очаквания за незабавни и радикални промени в Конституцията на страната, които да бъдат приети на 12ата сесия на Народното събрание. Както бе заявено от генералния секретар Петър Младенов на вчерашния митинг, свикан по инициатива на БКП, днес партийната парламентарна група трябваше да внесе за обсъждане предложение за отмяна на 6 точки в чл.1 от българската Конституция, които регламентират ръководната роля на партията в обществото. Както стана ясно от съобщение на Българско радио, председателят на Народното събрание Станко Тодоров оповести, че такава решение в съответствие с чл. 143 от Конституцията може да бъде взето не по-рано от един месец след неговото внасяне.” Момент… „Когато цялата наша нация се нуждаеше от бързи, ефективни и демократични решения, действително насочени към сплотяване и единство на обществото, когато ние си даваме сметка за тоталитарния абсурд, в който бяхме принудени да живеем, това решение на Народното събрание бе изтълкувано от участниците в митинга като опит за спекулативно и изчаквателно отношение, като жест на неискреност и на незачитане на тяхната воля. Спонтанно и мощно над площада отекваха възгласи: „Оставка! Оставка! Ние сме народа!” Едва след активната ораторска намеса от страна на организаторите на митинга, присъстващите се разотидоха по домовете, за да проследят, както им беше предложено, отразяването на митинга от средствата на масова информация – телевизията и радиото. В излъчения вечерен репортаж по Българската телевизия гласът на присъстващите на площада наистина зазвуча в всеки дом, но на фона на предупредителен и тенденционен коментар, на фона на обвинения в опити за създаване на дестабилизация и напрежение в страната. Бяха приканени и всички верни на системата да дойдат и да дадат решителен отпор на, както бяха определени „антисоциалистическите провокации”. Считаме, че именно подобно отношение и оценки могат да тласнат страната ни в непредсказуем по своя мащаб конфликт, в сблъсък, чийто изход би облагодетелствал дебнещите сили на мрака. „Ние не искаме сблъсък!” - такава е волята на присъстващите на днешния митинг. „Ние не сме против социализма, ние искаме час по-скоро да видим неговото човешко лице!”

Иван Денчев, журналист от „Подкрепа”, разказва за опита на П. Симеонов да успокои хората на пл. „Народно събрание” на 14.12.89 в 23.30 ч.

Румяна Узунова: Иван Денчев, журналист от Общата федерация на труда „Подкрепа”. Говорете …

Ив. Денчев: „Граждани, да се приберем по домовете си, за да видим и чуем как…”

Р. Узунова: Отново и по-бавничко…

Ив. Денчев: „Граждани, да се приберем по домовете си, за да видим и чуем как Българска телевизия и Българско радио ще изразят протеста на свободна София!” Това бяха думите, с които Петко Симеонов изпрати хилядите стекли се около Народното събрание граждани, дошли да изразят свободната си воля пред единствената, с нищо не променена след 10 ноември Конституция на Републиката. Каква илюзия или по-точно каква жертва от страна на този доблестен човек, който, за да спести безредиците, за да предпази бъдещето на Движението, излъга. Амин! Демокрацийо, пепелта на младежкият ти ентусиазъм едва ли ще просълзи очите на отдавна ослепелите демагози!. Острието на новата тоталитарна секира само се калява в твоята жарава, а топори, както винаги, наспорило… Българска журналистико, шапки долу пред праха на последната ти частица достойнство! Лозунгът: „Който не е с нас, е против нас!” е мъртъв. Да живее лозунгът – „Който не е с нас, е против нас!” Народе, сега всичко е в твои ръце, не позволявай отново да те направят малцинство!

Р. Узунава: Името и датата?

Ив. Денчев: Иван Денчев,…

Р. Узунова: Кажи го по-силно … и дори часа… Името, датата, часа?

И. Денчев: Иван Денчев, 14 декември, 23.30 вечерта

Изявление на Михаил Константинов, член на Инициативния комитет за мирното провеждане на „Живата верига и гражданското присъствие” по повод декларацията на Председателя на Народното събрание Станко Тодоров

Румяна Узунова: Включих, говорете

М. Константинов: Говори Михаил Константинов, член на Инициативния комитет за мирното гражданско присъствие

Р. Узунова: Може ли от начало?! Малко по-високо и по-бавно…

М. Константинов: На телефона е Михаил Констнантинов, член на Инициативния комитет за мълчаливото гражданско присъствие на пл. „Девети септември” и на Инициативния комитет, образувал „живата верига” на 14.12.1989 г. Ще прочета Декларация на нашия инициативен комитет по повод коментарите, които бяха направени по Българска телевизия: „До председателя на Народната събрание. Във връзка с нападките, отправени от председателя на Народната събрание и тенденциозното предаване на Българска национална телевизия от 21 часа на 14.12.`89г., заявяваме следното: 1. По време на „живата верига” гражданите от София се събраха пред Народната събрание да чуят обещаното от Пленума на ЦК на БКП отменяне на ал. 2 и 3 от чл. 1 на Конституцията на НРБ. За съжаление, в решението на Пленума беше пропуснато да се отбележи, че съществуват конституционни пречки за незабавното отменяне на придобилия печална слава чл. 1 от Конституцията. Това предизвика обяснимо недоволство у гражданите; 2. Въпреки твърденията, съдържащи се в Декларацията на председателя на Народното събрание, спонтанно възникналият по време на „живата верига” митинг протече мирно, без инциденти и прояви на насилие; 3. За мирното протичане на митинга основна роля изиграха ръководителите на независимите сдружения, които се изказаха от спонтанната трибуна на последния етаж на Студенския дом в 19.30 часа. Събраното множество с внимание и разбиране изслуша призива за мирно завършване на митинга. Трябва да се отбележи спокойното поведение на силите по сигурността, както и добрия синхрон между ръководителите на митинга и представителите на властта; 4. Търпението на българския народ се изчерпва! Доказателство за това са както проведените спонтанни, така и временно прекратените с помощта на Независимата федерация на труда „Подкрепа” стачки. Ние искаме конструктивен диалог в името на нашето общо бъдеще, но трябва ясно да се разбере, че времето на полурешенията мина. Днес трябва заедно да определяме съдбата на България. Утре ще бъде късно!” Ето, това е целият текст…

Р. Узунова: Може ли да ви прекъсна, за да повторите…

М. Константинов: Да. „ Утре ще бъде късно!”

Р. Узунова: Дата?

М. Константинов: 23 часа, 14.12.1989 г., Инициативен комитет.

Състав на Инициативния комитет за организиране на „Живата верига” и „Мирното гражданско присъствие”: Александър Николов, Божидар Абрашев , Бойко Пройчев, Венцислав Дориданов (?), Воймир (?) Милков, Дончо(?) Иванов, Емил Георгиев, Жельо Желев, Кирил Маричков, Константин Тренчев, Костадин Георгиев, Любомир Бохачек, Любомир Павлов, Любомир Собаджиев, Люлина Генова, Михаил Константинов, Никола Костов, Олег Чулев, Петър Берон, Петър Георгиев, Петко Симеонов, Пламен Даракчиев, Румен Воденичаров, Славомир Цанков, Стефан Гайтанджиев, Христофор Събев, Янко Янков.

(15.12.1989 г., ролка № 60)

Декларация на движение „Гражданска инициатива” по повод организацията и провеждането на „Жива верига” на 14.12.1989 г. пред Народното събрание (Чете Славомир Цанков).

Р. Узунова: Ето, сега… Включвам, говори.

Славомир Цанков: Декларация на Движението за Гражданска инициатива по повод на организирането и провеждането на „Жива верига” на 14.12.1989 година. Националният комитет на Движението за Гражданска инициатива смята за необходимо да заяви: 1. Решително протестира срещу обвиненията в екстремизъм, отправени от някои представители на властта и средствата за масова информация; 2. Ние неотклонно ще защитаваме правото на гражданите свободно да изразяват своите мнения и искания, щом като не призовават към насилие; 3. На „Живата верига” не бяха издигнати никакви призиви за насилие. Преценяваме масовите скандирания като естествен елемент в процеса на действителна демократизация на политическия живот; 4. Време е БТА, БТ, Радио „София” и други средства за масова информация да застанат на реални демократични позиции и да престанат да обслужват интересите единствено на една партия. Имаше ли действително екстремистки прояви снощи? Какво се влага в понятието екстремизъм? Екстремистки за сега са единствено непрестанните опити да се дискредитират всички мероприятия на Съюза на демократичните сили и демократичните искания на народа. Именно липсата на радикални промени в обществения живот произвежда хаос. Протестираме срещу непрестанното отъждествяване на идеята на обществен ред единствено с представата на БКП за него. Народните искания не са екстремизъм! 15 декември 1989 година; От Националния организационен комитет на Движението за Гражданска инициатива;”

Р. Узунова: Пак го сломоти накрая, повтори го.

(15.12.1989 г., ролка № 289)

Реч на Пламен Даракчиев на митинг в София, в които от името на „Подкрепа” призовава за обща стачка на 28.12.1989 г.

Пл. Даракчиев: „Граждани на София, граждани на България! Демокрацията е в опасност! В отговор на Декларацията на НФТ „Подкрепа” средствата за масова информация се изпълниха с хули и клевети по адрес на независимите сдружения. Припомнят ни събитията в Румъния и твърдят, че се опитваме да тласнем страната към „кървава баня”. Но нали точно ние сме с голи ръце?! Нали нашето единство е у нас, и гражданската съвест, и несломимата воля да направим живота си по-добър? Кой тогава се готви да пролива кръв? На митинги, по телевизията и в печата ни призовават да благодарим на Партията за 10 ноември, за предотвратената кървава разправа. Но нали г-н Тодор Живков си подаде доброволно оставката, нали г-н П. Младенов публично заяви, че преврат не е имало!? За да се окаже сега, че борбата продължава и номенклатурата иска отсрочка, за да събере силите си, за да се организира за предстоящото похищение на демокрацията. Във връзка с това и в потвърждение на Декларацията си от 23и декември НФТ „Подкрепа” ви призовава: 1. На денонощно бдение пред църквата „Св. София” в сряда, на 27и декември сутринта.; 2. На предупредителна двучасова стачка след започване на работното време в сряда, 27и декември; 3. На целодневна всеобща политическа стачка в четвъртък, 28и декември. Хора, съдбата на демокрацията е в наши ръце! Да прекрачим трупа на победения страх и с невъоръжените си длани да защитим надеждата си. Световната демокрация е с нас! Независима федерация на труда „Подкрепа”, Федеративен съвет”

А. Манолова: Говорете.

Мъжки глас: НДЗПЧ в България безусловно подкрепя двете Декларации - на НФТ „Подкрепа” и Декларацията на Любомир Собаджиев от „Гражданска инициатива”. Васил Костов, председател на Софийската група на НДЗПЧ.

(25.12.1989 г., ролка № 301)

Разказ на Васил Костов за митинга в Мадан с искане за връщането на имената

Васил Костов: Информация за проведения на 24.12. в Мадан. На 24.12. Маданската група на НДЗПЧ организира многохиляден митинг на централния площад в гр. Мадан. За първи път митингът бе открит от трима ходжи с молитвата „Аллах е велик!”, която спонтанно бе подета от хилядите участници. В изказванията и стотиците лозунги бяха поставени исканията на помаците за свободен избор на мюсюлманските имена, свободно изпълняване на религиозните празници и обряди, свобода и зачитане на човешките права, единство и подкрепа. Като декларация на единството бяха възприети преплетените ръце на мюсюлманските свещеници и отец Димитър Амбарев и тяхната прегръдка. На митинга се изказаха повече от 10 оратори, които подкрепиха със своите изказвания издиганите и скандирани непрекъснато и спонтанно лозунги. По време на продължилият повече от 4 часа митинг се изказаха Румен Воденичаров, о.Димитър Амбарев, Хасан Бялков, Давид Каменски – имам, Събка Геновска – член на Комитета за национално помирение, Иван (Ибрахим) Кърпачев, Али Стивасаров, гости от Гоцеделчевския район, оратори от гр. Мадан – Ахмед Медришев, Ахмед Халимински и др. С едноминутно мълчание бе почетена паметта на трагично загиналите румънски братя в борбата за демокрация и човешки права, срещу кървавата диктатура на Чаушеску. Накрая на митинга бе отправен призив от организаторите за събиране на средства за подпомагане на румънския народ. Спонтанно се прие прочетената Резолюция, в която бяха концентрирани исканията на участниците в митинга до Народното събрание за взимане на незабавни, конкретни решения по проблемите, поставени и в Резолюцията от митинга в гр. Гоце Делчев. В Резолюцията беше отразена решимостта на хилядите участници в митинга: ако до 28.12.1989 г. Народното събрание не отговори на поставените искания и не пристъпи към тяхното решаване, да се организира „денонощна вахта” през сградата на Парламента до взимане на исканите решения. Митингът завърши с масово изпълнение на молитвата „Аллах е велик!”. Като илюстрация на чувствата и исканията на участниците в митинга може да се посочи част от изказването на Али Стивасаров, от с. Зараево, област Разградска, която ще прочете Ина Попова, артистка:

Ина Попова: „Братя и сестри! Ще започна с една мисъл на великия Гьоте: „Загубиш ли имот – малко си загубил, загубиш ли чест – много си загубил, загубиш ли смелост – всичко си загубил!” Това е: смелост, смелост и винаги смелост! Хора от тъмните мини, ние дойдохме да ви подкрепим и да ви вдъхнем макар и малко смелост. Ние сме в полето, в строителството, в най-непривлекателните и трудоемки отрасли на народното стопанство. И за благодарност, на този народ му бяха отнети най-скъпоценните човешки права, а именно: майчиното име и правото на вероизповедание и самоопределение. Кому беше нужно това, та ни избиваха и хвърляха в затворите? Бяхме принуждавани да бродим във вътрешността на страната – но уви, никъде не намирахме покой и спасение. Ние сме жертва на един тоталитарен режим. Той не се спираше пред никакви човешки норми, нямаше дори и елементарно чувство за срам. Неговите методи и приьоми на действие срещу мюсюлманския народ по нищо не се различаваха от тези на Хитлер срещу еврейския народ. Тоталитарният Живковски режим си постави за цел да направи еднонационална държава, но се прикриваше зад прословутото понятие „единна нация”. Това не може да се класифицира по друг начин освен като богохулство, което е най-тежкият грях. Издълбаната пропаст от десетилетия наред между мюсюлмани и християни е толкова голяма, че жертва на нея станаха самите те. Но ако не искаме да станем жертва и ние, о, изморен народе, нека се хванем ръка за ръка – мюсюлмани и християни – за да не потънем и ние в бездната на пропастта. За да заличим тази пропаст, задача № 1 – както пред правителството, така и пред народа – е етническия въпрос. Засега правителството няма намерение да се захваща с оправянето на този въпрос. След като то няма такива намерения засега, то ние – народът – имаме голямата поставена задача от времето: да сложим край, един път завинаги, на това разделение. Ние искаме от новото правителство да не повтаря старата грешка на Живковия режим, а да я поправи. Ако то иска България да стане демократична и правова държава, то каним да се заеме с тази цел. Ако то не ще, то народът има сили да не отстъпи пред тази нечовешка политика, водена досега. Ние се обръщаме към целия български народ, независимо от разликите във вероизповедание и национална принадлежност: да се хванем със задачата за постигане на тази велика цел. Независимо че нас, демократично мислещите хора, ни описват като терористи и подстрекатели на народа, за раздухване на една пропагандна цел, ние искаме да ви кажем, че не сме такива. Знаем много добре, че тази задача е трудна и за да се реши, иска време, тъй като тоталитарният режим на диктатора Живков цели 35 години с всички средства и сили беше си поставил една единствена цел: разделение на народа. Независимо че той говореше, че „човек за човека е приятел и брат”, в същото време вършеше обратното. Ние, мюсюлманите в България, се обръщаме към християните да преодолеят тази зла мисъл, която им бе натрапена: че ние искаме да разпокъсаме страната. Ние сме далеч от тази мисъл, а именно: искаме и се борим за истинско братско съжителство, вярвайки, че ще получим доверието на българския християнски народ. Приятели, колкото по-навреме всички успеем да се вразумим, толкова по-рано ще спасим България от катастрофа. Ако не искаме да оставим на поколенията една изтощена и икономически корумпирана политически страна, то нека се хванем един за друг, за да избегнем катастрофалното положение. Братя и сестри, аз ще ви помоля да ме извините, че отделихме много малко време и внимание на миналото, но това е, защото това е само минало и го знаем, каквото е. Но нека начертаем бъдещето, тъй както искаме една свободна правова и демократична страна. Ние, народът, сме ония, които най-добре и правилно можем да определим утрешният ден какъв да бъде. Ние, народът, можем да накараме и правителството да избере правилният изход от катастрофалното положение, в което се намира България. Ако то не разбере правилният изход – а именно уреждане на етническия въпрос: по-точно да ни се върнат имената, правото на вероизповедание и самоопределение – то ние ще кажем, че никога няма да му гласуваме доверие.”

В. Костов: Емине Мехмедова ще прочете Резолюцията, приета на митинга в гр. Мадан:

Емине Мехмедова: До Народното събрание на НРБ, Резолюция от митинга, проведен в гр. Мадан, Пловдивска област, на 24 декември 1989 г. Ние, участниците в митинга настояваме за: 1. Гарантиране на правата на човека съобразно с международните договорености, подписани от НРБ; 2. Незабавно и неотложно възстановяване на незаконно отнетите ни имена; 3. Възстановяване на всички разрушени джамии и минарета; 4. Ненамеса на държавата в религиозните въпроси; 5. Достъп до средствата за масова информация и за мюсюлманите; 6. Да се потърси съдебна отговорност от нарушителите на Конституцията на НРБ през асимилационния период от 1970 г.; 7. Реална оценка и заплащане на селскостопанския труд; 8. Ненамеса на партийните органи в моралния кодекс на лекарите и останалия медицински персонал; 9. Незабавно възстановяване на природната среда, като се намери добро технологично решение за извозване на рудата, което в момента се извършва с автомобили от рудниците по пътищата за обществен транспорт; 10. Настояваме нашите одобрени искания да се узаконят от Международната федерация за защита правата на човека, на която НДЗПЧ е член-кореспондент. Ние, участниците в митинга се присъединяваме към Резолюцията, приета на митинга в гр. Гоце Делчев и настояваме да се оповести отговорът и решенията в средствата за масова информация по всички точки на Резолюцията, като писмено бъдат уведомени Инициативният комитет и председателят на НДЗПЧ г-н Румен Воденичаров. В противен случай ние, участниците в митинга заявяваме, че ще застанем пред сградата на Народното събрание на денонощна вахта до момента, в който ще получим отговор за поставените в Резолюцията искания до 28 декември 1989 г. Отговорът чакаме на адрес: НИХФИ, София, (адрес), г-н Румен Воденичаров. От участниците в митинга, гр. Мадан, 24.12.1989 г.. Резолюцията ще бъде внесена днес, на 25 12.1989 г. в Народното събрание.”

В. Костов: Ало,…?!

(В. Костов е председател на Софийската група на НДЗПЧ. На 28.12.1989 г. започва денонощната вахта „ мълчаливо гражданско присъствие” пред Народното събрание в София за връщането на имената; 25.12.1989 г., ролка № 301)

Край на разказ на Дончо Иванов за „мълчаливото гражданско присъствие” на мюсюлманите в България на пл. Народно събрание в София:

Мъжки глас: … при съществуващата система на здравеопазване и етническите страсти, разразили се около проф. Чирков, опитващ се да въведе цивилизованост и хуманизъм в операционните зали и за попадналите в нея. Също така там можеше да се види един много интересен подкрепителен пункт на Любомир Грозданов, който раздаваше безплатно чай и кафе на участниците в „мирното граждански присъствие”, тъй като студовете в София са доста големи през тия два-три дни. Той каза така: „Тъй като на мен не ми се предоставя възможност да публикувам моите лични убеждения; не мога да помогна с друго, освен с раздаването на чай и кафе.” Вече втори ден средствата за масова информация в България продължават да не забелязват горещите срещи на площада в София, прекъсвани /.../, докато обаче „мълчаливото гражданско присъствие” протестира срещу козметичните промени, извършени от номенклатурната класа, и съвсем категорично заяви желанието си за незабавни демократични мерки.

Р.Узунова: Да, благодаря Ви, Дончо Иванов.

Д. Иванов: Това е публикувано в…

(Д. Иванов е главен редактор на новосъздадения вестник „Дебати”, недатирано, ролка № 321)

Глава 2. Исканията

Апел на БЗНС „Никола Петков”, прочетен (вероятно) на митинга на 18.11.1989 г. (чете Георги Скачков)

Мъжки глас: „До Председателя на Народното събрание на НРБ; До Председателя на Държавния съвет; До ЦК на БКП; Обръщение към будната българска и световна демократична съвест; Днес, 23 септември `89 година, ние, последователите на великите идеи на Александър Стамболийски и неговият Български земеделски народен съюз се събрахме да почетем паметта на неговия достоен продължител Никола Д. Петков, невинно осъден и обесен на същата трагична дата преди 42 години по заповед на Сталин и неговите представители в България. След дълго и сериозно обмисляне, тъй като досега на отправените от нас призиви по групи и поединично до същите представителни институции не ни бе обърнато никакво внимание, освен да бъдем привиквани поотделно от органите на МВР и да бъдем задължавани да подпишем предупредителни протоколи със заплахи за отговорност по чл.273 от Наказателния кодекс като престъпници, решихме отново да излезем с този Апел към будната българска и световна съвест: да се застъпи за реабилитацията на Никола Петков, един от най-верните български синове – честният, достойният и неподкупен земеделец, оглавил Обединената опозиция от 101 народни представители, бранещ програмата на Отечествено-фронтовското правителство от 17 септември `44 година и честта и независимостта на БЗНС и принципите, формулирани от Александър Стамболийски. Този човек, поради несъгласието си да приеме ръководната роля на Партията, да отстъпи от принципите на демокрацията и парламентаризма, бе обявен за изменник на родината в един скалъпен процес в известния и вече разобличен стил на сталинизма, осъден и обесен на тази трагична дата. Сталинистите ликуваха, а народът, съзнавайки великата загуба на селския трибун, скритом плачеше и презираше убийците, безсилен да се брани от безогледната диктатура на заслепени властници, станали господари на имота и живота ни. Годините отминаха, светът осъди както диктатурата на Хитлер, така и тази на Сталин; но за нас останаха последиците от тях – лагерите, затворите, гробовете, а на оцелелите – болестите и мъките от разбития живот. Ето защо ние сега се обръщаме към будната съвест, където и да се намира тя, и у приятели и у врагове, защото няма друг начин за консолидация на този изтормозен свят от войни, вражди и раздори, над който е надвиснала и екологическа катастрофа, освен да се признаят и огласят грешките, довели ни до това състояние и да се върнат порядките на добрия, морален, човечен живот, с приличие и срам, с покаяние и уважение, с труд и чест да изградим един нов достоен човешки и световен дом на базата на световните духовни ценности. Така разбираме ние преустройството, прокламирано от великия руски човек, славянина все още комунист - Горбачов, и всяко саботиране на това преустройство, било от неразбиране, било от страх, е ново престъпление против човека и човечеството, което иска да живее в мир и човещина, а не с насилие в името на каквато и да било идеология. Чрез реабилитацията ще се признаят грешките, ще се отрекат методите, ще бъдат що-годе удовлетворени невинно пострадалите, ще бъде възстановена честта и достойнството на верните борци за народни правдини, ще им бъде оказана почит за делата, ще бъдат посочени за пример на поколението, ще се заличи позорът, приписан им в очите на честните хора, ще се върне величието и народополезността на делата им. Ето затова, а не (за) лична мъст и нови ежби искаме тази реабилитация и грешат онези, които се страхуват за личната си отговорност, които са били оръдие или от зле разбирана преданост са вършели противоправни деяния. Нашият народ има един прекрасен обичай - ден на всеопрощение, Поклади. На този ден, кой където и да е, и с каквито и хора да е, и без причина се каят и молят за прошка за волни и неволни прегрешения. Сега е време за Поклади. И в целия наш /…/ живот – и политически, и социален, и икономически – „навсякъде трябва да потърсим грешките си, и да ги посочим, и да се разкаем, и да се поправим, и да вървим заедно”, по думите на Апостола Левски. Ето затова ние се обръщаме към будната човешка съвест, където и да се намира тя: А тя е отразена в Декларацията за правата на човека на ООН от 10.12.`48 г., във Хелзинки и Виена…; Търсена е в самото ООН – този световен дом, най-надеждната опора за мира и разбирателството в света, в неговите членове 55 и 56 от Устава му; В отдела за защита правата на човека към Световната политическа организация за защита на политзатворници Амнести интернешенъл - всички да се надигнат и да поискат истината за осъждането и обесването на Никола Петков, за да се успокоят и нашите собствени съвести, които било от страх, било от интерес /…/ и като че ли нищо не е станало: убит е един техен другар, макар от най-достойните, а те мълчат и си правят оглушки, за да им е по-леко, за да са си добре; а че тези двама братя Петко и Никола Петкови (са) убити, защото са защитавали идеите на БЗНС и интересите на българския селянин! - те сами са си избрали този път и са заплатили с главите си за това. Не така, другари! Това са светци, а не байганьовски интересчии като някои от нас и затова Никола Петков и всички паднали като него в борбата за защита интересите на селото, трябва да бъдат реабилитирани и ние искаме от будните съвести това. И никакви предупредителни протоколи не ще ни изплашат и не ще се смирим, докато не се върне достойнството и честта на този човек и на оглавявания от него опозиционен Български земеделски народен съюз. Разберете, няма БЗНС без принципите на този съюз, без неговата самостоятелност - другото е лъжа и лицемерие. Стамболийски ни завеща Земеделски съюз без опекуни и без настойници, Земеделски съюз - защитник на правата и интересите на селото от всякакви посегателства. Ето за какъв съюз се бори и бе обесен и Никола Петков. Резултатът – БЗНС опозиционен бе обезглавен, народните представители изпратени по лагери и затвори, народът онемя. Взехме му имота, отсекохме ръцете на стопанина, той избяга като от чума от родния си дом, селата запустяха. 2000 вече умряха, а останалите вегетират. Отровихме земята, половината запустихме, и сега се чудим как да накараме паразитизма да разбере, че който не работи, не трябва да яде. Отмина времето на диктатурата, сега е времето на партньорството. Да си припомним диалектическите принципи: на отрицание на отрицанието, борба и единство на противоположностите и количество и качество. Мнозина ги забравихме, но те са неумолими! И колкото по-рано разберат това и си направим необходимите изводи от тях, толкова по-добре за всички нас. Преустройството е правилно разбиране на диалектиката и всеки опит да го спрем е пагубен. Не със заплахи и не със /…/ ще се променят нещата, а с честни преговори и намиране на верен път към бъдещето на страната. Стига сме се прекръщавали по чужда воля на различни имена - ние сме си все същите. Никой няма право да си играе със съдбата на народа ни според своите хрумвания, за които после горчиво се каем и плащаме с народната мъка. Нека направим този народ отново стопанин, да му върнем поне част от земята, да го оставим да живее според собствените си убеждения и желания, така ще го направим творец и гражданин със самочувствие и достойнство, а не с готови схеми, недоказани от живота, да искаме да го правим насила щастлив. Не щастието му ще избираме ние, а като го оставим свободен, той сам ще си намери щастието, според способностите и честта си, според уменията, трудолюбието и достойнството си, тогава ще стане отново и родолюбец, и деца ще ражда, и радост ще има – и това ще бъде дело на всички. Преустройството - това е консолидация на социалните слоеве и работа като на свое, а не на чуждо. Другото е от лукавого – лъжа и лицемерие. Дълбок поклон пред честта, достойнството и величието на селянина-трибун Никола Петков. Дълбок поклон пред паметта на всички знайни и незнайни жертви, паднали в защита на селската чест, за опазване на селския дух, селската вселена – извор и кърмилница на българщината, крепителка и защитница на българския народ и държава. Нека будната съвест възтържествува.”

За панахидата: Георги Скачков…

(23.09.1989 г., ролка № 176)

Декларация на НДЗПЧ към новото ръководство на страната, чете Румен Воденичаров

Румяна Узунова: Ето, Включих. Високо!

Румен Воденичаров: Започвам. „Уважаеми съотечественици, уважаеми членове на независимите демократични сдружения, дами и господа. Преди два месеца Независимото дружество за защита на правата на човека в България изготви своя първи обзор за нарушаването на човешките права в България. Той завършваше така: „За все повече хора става ясно, че т. нар. реален социализъм в неговите съществуващи форми и като система е изчерпала своите възможности и се е превърнала в исторически абсурд. Пред очите ни подобно на снежен колос тя се топи, губейки бързо неясните си очертания, предизвиквали толкова години идеологически халюцинации. Насилието, лъжата и лицемерието стават все по-очевидни. При такава база, без обзорни човешки права, не може да има нито ефективен труд, нито технически прогрес, нито пък високо благосъстояние на нацията. Пътят към тези наистина високи цели минава единствено през демокрацията и плурализма на мненията. За да се тръгне по този път, обаче, е необходимо да се излезе от дългогодишната кома на социалната теория, след което да се реформира радикално политическата система в България. Колективизмът, който в различни отблъскващи форми владееше част от европейските народи до `80 години на нашия век, днес отстъпва място на ценностите на либералната демокрация от ХІХ век. Човешките права се превръщат във въпрос, съизмерим с икономиката и екологията. Крачка по крачка злото отстъпва позициите си на доброто. Все повече държави започват да привеждат своите национални законодателства в съответствие на международната Харта за правата на човека. Процесът изглежда необратим. Този гигантски процес, нахлул като топъл вятър и в страните от Източна Европа, не може да не обнови и България, ако нейните граждани искат през следващия век да бъдат равностойни и равноправни членове на Европейската и световна общност.” Край на цитата. В събота, на 18 ноември хората по улиците на София си казваха честито, но това се правеше без изразяване на особен оптимизъм. След дългите години на обществен застой във висшите ешелони на властта няма нито един човек с неопетнено име. „Изкуственият отбор”, с който неподражаемо си служеше досегашния Генерален секретар, доведе до отрицателна селекция и в момента в Политбюро няма човек с подчертани реформаторски качества. Всички потенциални реформатори се намират по ниските нива на партийната йерархия или вън от нея. Избирането на Петър Младенов като първа, макар и закъсняла крачка на демократични промени, трябва да се приветства с умерен скептицизъм. Положението, което той наследява, не е завидно. Празна хазна, огромен държавен дълг, раздут непроизводителен административен и репресивен апарат, етнически проблеми и като следствие от тях проблеми с трудовите ресурси. Беззаконие в смисъл, че законът не е еднакъв за всички. Десетилетията на двусмислие причиниха дълбок упадък на нравствеността на нацията, загуба на редица национални добродетели и това, според нас, е по-тежко наследство от икономическата разруха и екологическото замърсяване. Ние, членовете на Независимото дружество за защита на правата на човека разглеждаме промяната на партийното ръководство като абсолютно необходима стъпка, за да бъде запазено малкото, което ни е останало от името на България. Ние изразяваме мнението, че новият Генерален секретар, като продукт на съществуващата тоталитарна система, въпреки че не участвал във вътрешни беззакония и разхитителства, трябва да разделя солидарно с г-н Тодор Живков вината за провежданата външна държавна политика 15 години и за лошото име, с което се ползва България в света. Без критична оценка на миналото си г-н Младенов трудно ще спечели отново уважението и подкрепата на българските мюсюлмани, а също и на голяма част от българската интелигенция, в която той следва да търси опора за предотвратяване на националната катастрофа. Името на България като на демократична страна той ще трябва да чисти и създава наново. Особено неотложен за новия екип на г-н Младенов е въпросът с преразглеждане на критичния да нашата страна въпрос на правата на българските мюсюлмани. Става въпрос за 1 и половина милиона български граждани, етнически турци и помаци, които от 20 години са обект на насилствена асимилация, на прилагане на груби репресии и дори проливане на кръв. Потокът на български граждани на изток в търсене на религиозна свобода отвърна цяла демократична Европа от България. На Парижкото съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа по т. нар. „Човешко измерение” нито една от 32 европейски страни не подкрепи българската кауза. Нашите средства за масова информация старателно премълчаваха този факт и продължават и сега вълната на дезинформация. Но показателно е, че съветското списание “Новое время” писа още през м. юни тази година: "Българският представител се опита да отхвърли тези обвинения, но остана в изолация." Знае се кой беше български представител на Парижкото съвещание. Положението с правата на около 250 хиляди помаци е дори по-тежко, тъй като за тях не е в сила новия паспортен режим. Като профилактика срещу смутове спрямо тях се прилага Указа за гражданска мобилизация. Не се приемат в обществени заведения в дрехи, които изисква тяхната религия. Подменят се месните учители с българи немохамедани. Наказват се с уволнения, ако посмеят да обрежат децата си според мюсюлманския ритуал. Правят се истински блокади на помашки села, които се съпротивляват по-организирано на асимилацията. НДЗПЧ настоява за незабавно възстановяване на правата на тази огромна трудова сила на нацията, за пълна гласност по въпроса за понесените от нашето стопанство щети и за обявяване и наказване на виновниците за тази национална трагедия. Ние сме убедени, че така както 20 хиляди граждани на ГДР са на път да се върнат в родните си места след емиграция в западна Германия и пробива на Берлинската стена, така и десетки хиляди етнически турци, тези непретенциозни труженици, които винаги са твърдeли, че не изпитват омраза към българския народ, биха се върнали в запустелите си села, ако малцинствените им права се гарантират един път за винаги. Не всички американци обичат негрите, но това не е причина те да нямат равни права с всички други. Не е пречка само преди няколко дни черен американец да бъде избран за кмет на Ню Йорк и черен американец да бъде избран за губернатор на южния щат Вирджиния. От новия Генерален секретар трябва да се осъзнае час по-скоро, че „Държавна сигурност” като устройство, численост и финансиране представлява зловещ остатък от сталинизма, който със сигурност е успял само в едно: да вкорени чувството за страх у болшинството българи. Десетки хиляди - никой не знае точната цифра, но не са по-малко от 100 хиляди - стари мъже години наред не произвеждат нищо и разбират сигурността на държавата като непрекъсната вахта с гръб към границата. Тези юнаци, които сега все още стискат юмруци в джобовете си, ще трябва в бъдеще да използват по-целенасочено енергията си, не за непрекъснато следене или влачене на демократи по асфалта, а за борба с истинските закононарушители и за производство на материални блага. НДЗПЧ мисли, че ще изрази чувствата на всички присъстващи като настоява както за съкращаване на числеността на забуленото в секретност ведомство на „Държавна сигурност”, така и за поставянето на дейността му за в бъдеще под парламентарен контрол. За всеки от нас е ясно, че вече с полу-мерки няма да е възможно излизането на пътя, на който са излезли отдавна европейските демокрации. Ние явно се намираме далеч встрани от него. И ако настоящата смяна се окаже само борба за власт, отдалечаването може да продължи. Примерът на съседна Румъния показва, че това в края на ХХ век може да се окаже гибелно.

Изказвайки в този критичен за нацията момент нашето задоволство от направената промяна, НДЗПЧ в България настоява: Новият Генерален секретар, доколкото при настоящето държавно устройство е първата фигура в коридорите на властта, да даде бързи практически доказателства, че България ще стане правова държава. Т.е. държава, управляваща се с дълго действащи закони, а не с постановления и наредби. Това включва, на първо време, признаване на правото за съществуване и регистриране на всички независими сдружения на гражданите, свобода на словото и печата, свобода на мирните събрания и демонстрации, на всички политически затворници, не само за тези по чл. 273; нов подход към кризата с етническите турци и българо-мохамеданите и другите етнически малцинства; започване на разследвания за престъпленията на досегашните партийни и други ръководители. За нас, членовете на независимите сдружения и в частност членовете на НДЗПЧ, индикаторът за това дали г-н Младенов ще бъде наречен реформатор е незабавното възстановяване на нарушаваните основни човешки права. Ние напомняне на г-н Младенов, че Виенските споразумения на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, които България подписа изцяло, а не като Румъния със 17 забележки, я задължава до една година да приведе вътрешното си законодателство в съответствие със задължителния документ от Виена. До изтичане на този срок остават два месеца, а направеното, ако изключим новия паспортен режим, не е много. В по-далечна перспектива, но също в кратък исторически срок, ще трябва да последват: промяна в съществуващата Конституция, която е безнадеждно остаряла; разделяне на съдебната, изпълнителната и законодателната власт; възстановяване на парламентаризма като многопартийна система; поставяне на „Държавна сигурност” под контрол; пълно премахване на привилегиите; приемане на законодателство за народни референдуми; разобличаване на фалшификациите на историята; изкореняване на национал-шовинизма от образователната система…

(„Изкуствен отбор” – противоположно на естествения отбор /от руски - подбор/, който е основен термин в дарвинизма и с който се обяснява устойчивостта на видовете; 17.11.1989 г., ролка № 35)

Румяна Узунова: Почни малко по-отпреди…

Румен Воденичаров: Добре, два реда от преди това…

Р. Узунова: Да, два реда стигат…

Р. Воденичаров: …Поставяне на „Държавна сигурност” под контрол, Премахване на привилегиите, Приемане на законодателство за народни референдуми, Разобличаване на фалшификациите на историята, Отстраняване на национал-шовинизма от образователната система, Демилитаризация на всички сфери на обществения живот. Ние заявяваме открито, че демократични промени със запазване на старите структури, изключително в рамките на социализма, както казва г-н Младенов, не са възможни. Партията, която досега упражняваше тотален контрол върху всяка дейност на гражданите, ще трябва да се откаже от него, и следва да престане да дублира дейността на правителството. Това, което всява у нас безпокойство е фактът, че в програмната си реч Новият генерален секретар, може би от тактически съображения, изобщо не намеква за подобни промени. Давайки му днес доверие на кредит, ние в същото време го предупреждаваме, че ако демократичните промени закъснеят, младото поколение ще почне да гласува с краката си по примера на младежите от ГДР. По всички въпроси, касаещи правата на гражданина, нашето Дружество ще продължава дейността си за защитата им. То ще бие камбаната за гражданска тревога при всяко нарушаване, накърняване или грубо погазване и при новия Генерален секретар. Ние изказваме надеждата, че колкото по-правова държава ще става България, толкова по-кратки ще бъдат годишните ни доклади до международните ни организации Амнести интернешенъл и Хелзинки уоч, толкова по-редки ще бъдат острите ни декларации пред средствата на информация на демократичните страни, по-малко ще бъдат нашите апели и петиции до органите на властта. Ние не си правим илюзии, че в България всичко ще се промени бързо и безболезнено. Нашето поколение, чиято екологическа съвест е нечиста, за щастие има гражданска съвест, която е многократно по-чиста от тази на хората, които ни управляваха досега и от тази на някои членове от Политбюро /имам предвид г-н Кубадински и г-н Папазов/, които ще ни управляват и занапред. Ние не можем да оставим на идното поколение на България чист въздух, чиста земя и чиста вода, но бихме могли да им оставим поне едно демократично общество след десетилетия на тоталитаризъм. А в демократично общество не може да се залага здравето на нацията в името на абсурдна и недостижима цел. За такова общество в България ние сме готови да вложим усилията си, без да търсим политически дивиденти и каквито и да е привилегии. За такова демократично общество се надяваме, че ще вложи енергията си и новият Генерален секретар г-н Петър Младенов. Да пребъде свободна, независима и правова България.”

(17.11.1989 г., ролка № 46)

Васил Станилов представя „Декларация за необходимите промени” на новоучреденото Дружество на сатириците в България

В. Станилов: Дружеството на сатириците в България, учредено на 30 ноември 1989 г. при очерталото се разведряване на политическата обстановка, схваща започналите на 10и ноември промени само като предварителна, макар и сериозна заявка за създаване на свободна и демократична България. Дружеството издига следните искания: Отстраняване на компрометирани личности от Политбюро до най-малката партийна група, от Министерския съвет до последното кметство; Ново народно събрание, съставено от нови народни представители да изготви и гласува нова Конституция, която няма да осигурява ръководна роля на никоя партия; Незабавна замяна на опетнените ръководители на средствата за масова информация, списанията, издателствата и т.н.; Без отлагане да бъде приет демократичен закон за печата; Да се извършат действителни промени в органите на МВР; Да бъдат наказани участниците в репресии и разформировани въоръжените цивилни отряди и да се вземе бойното оръжие, раздадено на отделни лица и групи; Да се търси отговорност на всички, които раздухват враждебност между различните слоеве на населението; Да бъдат напълно реабилитирани правно и граждански всички репресирани. Тези искания трябва да бъдат изпълнени, защото нашият народ вече доказва, че не е население, което търпеливо чака да му бъдат отпуснати полагащите му се права и свободи. 13 часа на 8 декември 1989 г., София.”

(8.12.1989 г., ролка № 202)

Открито писмо на Марко Ганчев до БКП

Р. Узунова: Включих, говори.

Марко Ганчев: „Драга Партийо, вчера за първи път извикаха по твой адрес „Долу!”. Бих се наел да те защитя, ако ми разрешиш да защитя и тези, които викаха „Долу!”. Знаеш ли, че го викат не заради старата ти вина, която ти наистина си осъзнала. Викат „Долу!” заради новото ти хитруване. И ти ги нарече екстремисти. Повече от година ти наричаше екстремисти нас, умерените либерали, членове на независимите сдружения /да не говорим за по-силните думи като „родоотстъпници” и т. н./. След като се разбра кои са продали рода си заедно с хазната му, от няколко дни насам, а по-определено едва от вчера ти заговори, че активистите на независимите сдружения сме били едни много достойни хора, мъдри и уравновесени и трябвало да ти помогнем срещу новите екстремисти. Не ти се сърдим, че повече от година нашата ръка изтръпна да виси във въздуха, протегната към тебе за диалог. Хайде, тогава друга ръка правеше ръкостисканията! Но ти се сърдим за дето само преди няколко дни твоята ръка изпрати полутаен - полуявен инструктаж до твоите поделения: да предотвратяват по всякакъв начин обединяването на независимите сдружения. Значи не си имала сериозно намерение да седнеш на равноправен диалог с тях за спасяването на България, докато не се яви нуждата те да ти помагат да се спасиш от новите екстремисти. Най-точната дума за твоя водач до преди един месец бе думата „шмекер”, но ти нали искаш да се разграничиш от него?! Защо продължаваш да шмекеруваш? Не разбра ли, че времето на монолога мина - сега е време за диалог и само диалог с обществото. Признай си, че още когато насрочихме първия наш митинг за 18 ноември, на същото това място ти пак направи хитруване, като насрочи свой митинг един ден по-рано, да не би да излезе, че нямаш вече ръководна роля! Ти изхитрува и на онзиденшния Извънреден пленум да отстраниш предварително непопулярните членове на твоето Политбюро, чиито оставки щяхме да искаме на тоя митинг. Радваш ли се на новата успешна шмекерия?! Не се радвай, че си изпреварила улицата! Щеше да я изпревариш, ако не беше избирала на първия си Реформен пленум тия хора. Едва след като видя, че това няма да мине, ти ги отстрани. Ами тия, които останаха, какви са, с изключение на двама – трима? Ще ми кажеш ли откровено проверила ли си дали някой от тях не е говорил съвсем наскоро в старозагорски предприятия, че Блага Димитрова била „дърта маймуна”, Радой Ралин – „стар брадат козел”? Да не мислиш пък, че много ме очарова и с връщането на Александър Лилов? Не искам да го обвинявам, че навремето, като завеждащ отдел в ЦК той извика на разговор нас, (повтаря) четирмата писатели, които отказахме да гласуваме срещу Солженицин. След разговора бяхме изключени от Партията за 13 години? Наистина, личеше си, че човекът се гърчеше и срамуваше от тая операция, но я проведе! Толкова ли нямаш млади, и неопетнени, способни кадри измежду твойте членове, които са една десета от населението на страната?! Цялата страна бе разочарована като видя по телевизията новия кандидат-член на Политбюро Иван Станев - уважаван бригадир от Кремиковци, обаче без политическо мислене дори в зачатък. Ами новите членове на Централния ти комитет, които са писатели?! Чунким са нещо по-различно! (повтаря) /Това чунким ли те плаши? А, не се чу. Чунким или санким – все това!/ Разликата е, че са много повече от бригадирите! (пауза, включване отново и повторение). Въпреки това не освободихте един от тях, макар да знаете, че са не само живковисти, ами и мракобеси! Прощавай, че се бъркаме в твоя личен живот, обаче през много десетилетия ти се бъркаше в нашия личен живот и сега ти се връща. Не можеш да разбереш защо вече викат „Долу!”. Ето, заради тия неща, и за много още други, в които ти „изчакваш да овладееш положението”, както се изразяваш на своя жаргон и „да минеш в настъпление” (повтаря). Много добре знаеш, че това вече няма да стане! Сядай на Кръглата маса за диалог със Съюза на демократичните сили, но без да подаваш под масата инструктажи срещу партньора си. (Повтаря). Бърза се с дребни маневри, които да успокоят консервативните сили, а се закъснява с ясните становища по важни неща, които могат да ни спечелят морален кредит пред света. Какво му е толкова деликатното на „турския въпрос”, когато той е неразделна част от общия въпрос за надценяването на ролята на насилието, каквото надценяване ти правиш от много десетилетия насам, без да си го признала нито веднъж. Признавай го, и хората да си върнат имената, а ти да смениш своето, защото срещу него вече викат „Долу!”. Много страни те изпревариха и с това, но… твоя си работа. Ние ще ги помолим да не викат „Долу!”. И ако не е твърде късно, може и да ни послушат, особено ако им го кажем без хитруване. И на тях, както и на тебе, казваме без хитруване следното: В твоите заговорнически кабинети, Партийо, се ширят илюзии, че нещата още се управляват от там. Илюзии се ширят и сред вас, чудесни активисти на независимите организации, опиянени от свободата, че всичко вече е във ваши ръце. Това са опасни илюзии. Истината е, че и сред едните, и сред другите има можещи хора. Дълги десетилетия сме слушали притчи за класова борба. Сега у нас действително се води голяма класова борба - борба между класата на можещите с класата на неможещите. Който успее да обедини класата на можещите, той ще бъде можещата фигура в България, неговата организация ще бъде можещата организация. Драга Партийо, прощавай, че когато си имаш толкова грижи, искам да те помоля за някои конкретни услуги от името на моите колеги от областта на културата. Настояваме: 1. Да бъдат разпуснати монополните обединения в културния живот, които играят ролята не само на гигантски цензори, но и парализират всяка творческа инициатива /каквито са обединението „Българска книга и печат”, „Българска кинематография” и други от този род/; 2. Да се разреши кооперативна и индивидуална издателска дейност, като се промени т. 3 от чл. 22 от 35о постановление на Министерския съвет; 3. Комитетът за телевизия и радио да мине под контрола на Народното събрание, като се ръководи от обществен съвет; 4. Да се премахне правото на БТА за избирателност и диктат върху разпространяваната информация. Вчера дори в. „Работническо дело” се оплака от това, а знае се, че не е много популярен в свободомислието си; 5. Висшите учебни заведения, Българската академия на науките, Народната библиотека и други престижни общонационални културни институции да се финансират директно от държавния бюджет чрез Парламента, а не чрез междинни ведомства. Това да се уреди с нарочен закон; 6. Да се преустанови унищожаването на архиви в момента, за каквито случаи има несигурна информация по несигурни слухове. Ако това се допусне, могат да изчезнат ценни архиви не само за нашите съдилища, но и за нашата история. Впрочем, това е едно и също, тъй като сега историята упражнява съд над всички нас. Желая ти добро здраве!”

Р. Узунова: Това е пълният вариант, така ли?

М. Ганчев: Да, пълният.

Р. Узунова: А ти го посъкрати?

М. Ганчев: Не, аз четох някъде последната трета, примерно.

Р. Узунова: Да.

М. Ганчев: Да, нещо такова.

Р. Узунова: А то поради…

(10.12.1989 г., ролка № 257)

Глава 3. Нови и стари сдружения

Интервю с Емил Кошлуков, председател на Независимото студентско дружество

Румяна Узунова: Ало, Емил Кошлуков? Румяна Узунова се обажда от Радио „Свободна Европа”. Вие, като председател на новообразуваното Студентско дружество, бихте могли да ми отговорите на някои въпроси. И първият от тях е: откога тази идея за създаването на независимо студентско дружество се носеше, тъй да се рече, по въздуха? Какви са първите стъпки, кои са първите инициатори? Ето включвам, говорете.

Емил Кошлуков: Тази идея съществува от много време, може би от 40 години, откакто студентите в България желаят да имат своя собствена организация. На тях им беше наложен Комсомолът като такава, но той не можеше нито да изрази техните интереси, нито да ги защити. Защото тя беше казионна организация, придатък към режима на Живков. Практически идеята, която ние поехме от въздуха, започна да се осъществява лека полека от 2и октомври, от началото на учебната година в Университета. Срещахме се на четири очи, с озъртане насам-натам, споделяхме си мислите, нашите виждания, обсъждахме ги… В най-общи линии се намерихме - тези, които мислехме еднакво, борехме се за едно и също нещо, искахме да бъдем заедно. Така се установиха тези първи 25 човека, които учредиха независимото Дружество. В началото на ноември всъщност ние вече се познавахме кои сме един по един, един с друг, а един познаваше няколко други, друг познаваше няколко ... Тогава беше все още опасно... Бяхме готови с идеята и с нейното осъществяване. Една вечер, мисля, че беше на 12и или на 13и (ноември) вечерта, това беше вторник, нали така? Късно вечерта ние се събрахме в частен апартамент и след пет часови дискусии до ранни зори след много чай и след много изпушени цигари оформи се нашия пръв документ, който вече е известен в цялата страна – това е нашата учредителна Декларация. Аз дойдох в Университета с мисълта, че ще бъде много трудно да се намерят студенти, които да се осмелят, да дръзнат, да пожелаят поне мъничко да участват в преустройството на страната, в демокрацията. Но бях изненадан, когато видях мои колеги, които бяха по-запалени и по-ангажирани с тази мисъл и от мен. Всъщност съмишлениците бяха намерени бързо. /…/ И още на другия ден ние залепихме на стената в двора на Университета нашата учредителна Декларация, започнахме да разговаряме и да популяризираме нашите идеи. Това беше началото.

Р. Узунова: А как практически, Емил Кошлуков, стана учредяването на Независимото студентско дружество?

Е. Кошлуков: Фактически, ние се учредихме официално същата тази вечер, за която споменах. След това започнахме да намираме симпатизанти, приятели, и на ксерокси и на принтери да размножаваме нашата Учредителна декларация. Тя предизвика невероятен интерес. Всички хора я взимаха, от ръка на ръка се разпространяваше, четяха я - някои се плашеха, други бягаха от камерите, тъй като имаше много чужди журналисти, които снимаха, а и български, които снимаха, но не предаваха, нито пък показваха /по телевизия, радио, преса .../ Идеята беше посрещната добре. Ние също не бяхме сигурни в – не толкова в нашия успех…, ние изразихме перспективи и тенденции, които положително ще бъдат приети добре; но не бяхме сигурни как ще реагира и управата на Университета, и общественноста, и изобщо хората в тези смутни времена. За наша изненада всички я приеха добре. Може би малко се страхуваха в началото, но всички я приеха добре. Няколко дена след това беше и нашето първо учредително събрание, представено пред обществеността, където ние отговаряхме на въпроси и разказахме историята на Дружеството Но в тези първи дни, още от първия ден, ние бяхме приети радушно от колегите си. Много хора пожелаха да станат наши членове още от самото начало. Беше много трудно да стигнем до провинцията. Никой не ни публикуваше, никой не отпечатваше нашите документи, никой не ни даде да се изкажем високо и гласно по тези проблеми, които ни интересуваха и които са общи за всички студенти. Но хора дочуха от някъде, може би са излъчили радиостанциите предавания, може би са им казали техни колеги, пристигаха в София, спяха по гарите, по квартири, по апартаменти, по хотели, изобщо задържаха се по всяка възможност само и само да могат се срещнат с нас, да получат Декларацията ни и да им кажем две - три думи, тогава нямахме опит, нали. Тези хора тогава бяха много ентусиазирани, а знае се, че в провинцията … нещата се променят по-трудно и по-бавно, там е много по-сложно, репресиите и натискът срещу тях бяха много по-големи, но хората идваха, зъзнеха в студа, стояха под дъжда и под снега само и само да могат да чуят нашите думи и да получат нашата Декларация. От Смолян, от Габрово, от Свищов, от Пловдив, от Плевен, от всякъде пристигаха момчета и момичета, горещи, запалени, ентусиазирани, просто с една гола идея, с нищо друго, но с желанието да променят нещата в България, да подпомогнат демократичнотото обновление, да подпомогнат тези линии и тенденции в нашата вътрешна политика, които обещаваха да родят свободата.

Р. Узунова: А знаете ли, Емил Кошлуков, какви дружества, какви независими студентски дружества има организирани в провинцията?... Зададох си въпроса, говорете...

Е. Кошлуков: В провинцията може би десетки. Но след като учредихме нашето и приехме молбите на всички хора при нас, ние решихме, че тактически е по-добре да не създаваме филиали на първото независимо студетско дружество, а да подпомогнем – както личи от нашите документи - създаването на такива студентски дружества по факултети, навсякъде; те да бъдат напълно автономни, напълно независими, тъй като ние не искаме да дублираме Комсомола. Втора тоталитарна казионна организация не ни трябва. Затова ние се обърнахме към нашите колеги членове и симпатизанти и им казахме: Направете свое дружество за своите проблеми, вие най-добре знаете вашите болки и вашите желания, един филолог от София не може да знае проблемите на един химик в Бургас или на един медик в Пловдив. Там, в тези факултети, където са най-здравите социални връзки, лични връзки между студентите, само там може наистина да се поставят проблемите и да се намери пътят към тяхното разрешаване. Затова ние разбъркахме своя архив и призовахме новите независими студетски дружества, преди да приемат членове, сами да осигуряват своя членски състав, сами да излязат със свои учредителни декларации и практически програми в рамките на тази обща … Вие разбрахте колко общо е формулирана, просто за да обхване всички интереси на студентите, и те да я сведат вече на свое факултетно ниво, и вече да започнат мерки, вече да започнат борба за осъществяване на своите цели пред Факултетни съвети, пред Академични съвети, ако е необходимо - и пред Министъра на просветата, да се предлагат техните желания и техните резолюции и декларации и да се обръща внимание. Така че аз не мога точно да ви кажа колко такива дружества има в страната - може би няколко десетки… Нашите два телефона и адреса за кореспонденция, т.е.… Нашият Координационен комитет имат по-точна представа в момента… И другата причина да не мога да ви дам информация в момента е, защото те все още се учредяват: за Благоевград заминава в четвъртък наш делегат, който ще помогне за учредяването; за Русе заминава наш делегат; както и за Кърджали вчера замина делегат; за Габрово, където е учредено дружество… изобщо дружества още възникват, така че точният брой не мога да ви предам, аз самия не го знам, но са много, наистина много в цялата провинция.

Р. Узунова: Доколкото разбирам, Емил Кошлуков, няма някаква централна организация, т.е. не е като пирамида, а е някаква разпръсната - като мозаечна структура. И тогава какво е общото между тези студентски дружества? … Ето, включих…

Е. Кошлуков: Вярно е, че нямаме пирамидална структура, нямаме централизирано ръководство, никой не ни управлява и това е гаранцията, нашата гаранция за демокрация. Такава организация, каквато е нашата, с автономни независими дружества, никой не може да я манипулира и никой не може да я командва. Точно това, което искаме да избегнем: ние не желаем да диктуваме от горе, от Координационния комитет решения, наставления, модели, както прави Комсомола; ние прибягнахме към този вид развитие именно за да избегнем извръщаването и изопачаването на нашите идеи, именно за да избегнем опита, ако съществува такъв, за манипулиране и за демагогия. А общото, което ни обединява всичките, това е борбата за демокрация, за гласност, за общите човешки права и свободи и за нашите студентски искания, които са общи за всички студенти. Например деидеологизацията на учебния процес и спирането на факултативното изучаване на идеологическите дисциплини е абсолютно еднакво за всички студенти. Няма студент в България, който да желае да изучава тези предмети и да държи изпити по тях. В момента тече например координирана петиция между всички дружества за факултативното изучаване на История на БКП, Научен комунизъм и за премахване на държавния политически изпит - това са анахронизми от тоталитарното време, от Живковата епоха и те не бива да съществуват повече във Вузовете. Вузовете са академични средища, а не партийна школа, нито пък казионни организации, те трябва да бъдат истински академични средища на мисълта, на обучаването, те нямат друга задача. Та общото между нас са идеите, който ни обединяват, ние сме заедно не защото някои ни принуждава, а защото мислим заедно, борим се за едни и същи неща и използваме едни и същи пътища. Това е, което ни държи компактни.

Р. Узунова: А какво мислите, Емил Кошлуков, за този Народен студентски съюз, който беше учреден. Ето, включих…

Е. Кошлуков: Моето лично мнение, е че това е призив за смяна на табелката на Комсомола. НСД изрично се разграничи от този призив. Този Народен студентски съюз беше обявен, за разлика от нашите документи, които… беше обявен по всички средства за масова информация, по телевизия, по радио, по вестници… Но никой не е обяснил какъв е той, кого ще представлява, за какво ще се бори, какво ще защитава, кой ще го ръководи, кои са хората в този Народен студентски съюз. Беше подписано само едно Обръщение, призив към създаването му, което е много неясно и много хора ни бъркат с него. Отново подчертавам: нямаме нищо общо с тази идея, ние я смятаме за недемократична, отново се прави опит да се нахлузи каската до шията на студентите и да им се наложи модел. Аз вярвам , че българските студенти няма да позволят такова нещо. Никой от Централния комитет на ДКМС не е влязъл в връзка с нас, нито ни е питал, нито поне се е постарал да обсъди - ако това е нашата задача и нашата роля - поне да ни съобщи какво ще представлява този Студентски съюз. Аз много се съмнявам, че ЦК на ДКМС иска да направи промени или просто се бори да запази своите кожени кресла, своите служебни автомобили и високи заплати; ако те желаят промените, трябва да влязат в контакт с Независимите студенски дружества, както беше обявено по стар сценарий в Резолюцията, приета на Пленума, но това остана на думи. Нямаме нищо общо с тази идея, но ако тя е демократична наистина, както се представя, ние ще я подкрепим - нека първо да ни докажат, че е такава.

Р. Узунова: Независимото дружество е твърде младо още, Емил Кошлуков, но има ли някакви дейности, някакви акции проведени?

Е. Кошуков: Вече не е дружество, а дружества; те са десетки в страната. Но е вярно, че те са млади, крехки, още много слаби и в организационно, и в техническо отношение, ако щете, и като политически опит и култура. Никой в България няма опит в тези неща, 40 години нямахме никаква възможност, за да упражним тези свои …, ако щете тези способности дори, но първите инициативи и първите мероприятия на Дружествата са факт. Ние връчихме „Чешка Петиция”, тъй наречената Чешка петиция, на Чешкия посланик в България в подкрепа на нашите чешки колеги, които бяха преследвани и бити на Краковския площад. Тя беше връчена във вторник и преведена на чешки и предадена на посланика. Продължи да тече координирано и с другите дружества и в други Вузове за още подписи. Но за наш късмет или за наше нещастие по-скоро - за щастие, разбира се, шегувам се - чешкият народ успя да постигне своята свобода и нашата Петиция остана само една морална подкрепа. Освен това, аз вече съобщих за координираната петиция - и по двата предмета и държавния политически изпит,… Освен това утре, във вторник, наши активисти ще защитават една Петиция на Факултета „Класически и нови филологии” за премахване на много дисциплини, които, според тях са ненужни, пред Деканския съвет. Вече някои административни управи на ВУЗове са готови за срещи и разговори с наши представители и тука трябва да кажа, че Управата на Софийския университет - ректор и Академичен съвет - се отнесоха много толерантно и коректно с нас. Те са готови за разговори и подкрепят всяка наша инициатива, стига тя да е в рамките на социалистическото обновление на обществото, а ние се борим за гражданско общество и правова държава; ако това е социалистическо общество, то ние сме готови за него и ще го подкрепим. Ние нямаме проблеми в Софийския университет и трябва честно да призная, че дори ни помагат, имам предвид нашите преподаватели и административното управление. Но в други Вузове имаме сериозни проблеми, дори заплахи за изключване на наши активисти и членове, заплахи и опити за давление, на които ние ще се противопоставим. Вече помогнахме все още, така, морално, но ако се наложи ще разговаряме с Ректора на Икономическия университет за един наш член, който е заплашен с прекъсване. Просто в момента съм много развълнуван и не мога да се сетя за други мероприятия. Но дружеството функционира, Дружествата постигат своите цели, скоро ще ни бъде отделено - например това е едно от нашите искания: реална свобода на студентския печат - ще ни бъде отделен специален експресен брой на в. „Софийски университет”, където ние ще изложим нашите документи, нашите искания, част от нашите протоколи от заседанията и обръщенията си към българските младежи. Това е вече постижение, освен това Юридическото дружество, имам предвид Независимото студенско дружество към Юридическия факултет, е разговаряло със свои преподаватели, разбира се, на неофициално ниво, но смятат, че поне за сега ще успеят да отложат държавния политически изпит, докато се разгледа окончателно въпросът за този изпит. Нашите активисти постигат вече своите първи победи.

Р. Узунова: Това ли е по този въпрос? Един момент, да задам следващия въпрос. Какви перспективи виждате, Емил Кошлуков, пред Независимото студентско дружество, по-точно пред Независимите студентски дружества. Готово.

Е. Кошлуков: Независимите студенски дружества вървят към федерация. В събота в двора на Университета от два часа ще се съберат представителите на възникналите вече дружества, за да учредят Федерацията. Разбира се, тя е отворена за всички студентски дружества, не само нашите независими, а и за другите организации на младежта, които възникват, стига те да приемат нашата платформа, нашата програма и нашите цели. Когато се основе федерацията, когато тя бъде учредена, може би ще трябва и да бъде юридически регистрирана по чл. 134 от Закона за лицата и семействата. Но тогава тя ще има реалната възможност да участва в административното управление на ВУЗ, да участва в съставянето на учебните програми, да участва в изготвянето на разпоредбите, касаещи студентите. Ние предвиждаме да излъчим наши представители от ВУЗ като постоянни наблюдатели в Народното събрание, разбира се, отново повтарям, ние не сме политическа партия и не е работа за студенти да участват в управлението на страната. Но ние искаме да имаме достъп, да имаме гласност по всички въпроси, които ни засягат нас. Ще се опитаме да излъчим наши представители в Академичните и Факултативните съвети, ще се опитаме да излъчим наши представители поне с правото на съвещателен глас във висшите органи, които касаят проблемите и въпросите на студентите и при съставянето на всички нормативни документи да се чува и нашето мнение. Разбира се, това всичко ще бъде решено на Учредителното събрание на Федерацията и делегатите на Независимите студетски дружества сами ще определят какво искат. Това е нашият демократичен принцип, ние нищо не налагаме. Когато федерацията бъде учредена, когато нейния постоянен орган Конгреса започне да функционира, той ще реши какво да прави и как да прави. Ние няма да слагаме модели както беше до сега, ще оставим хората сами да изберат своя път на развитие.

Р. Узунова: Ами в такъв случай… Един момент… Но при този федерален принцип, Емил Кошлуков, вие пак ще стигнете до тази парамидална структура на устройство на дружествата? Включих…

Е. Кошлуков: Не, ние няма да стигнем до тази парамидална структура, напротив, ние по-скоро координираме нещата, отколкото извършваме някакво подчинено, в зависимост, обвързване на дружествата. Тези дружества са напълно автономни, тази Федерация на дружествата ще бъде решено от тях каква да бъде, т.е. дали нейните решения ще имат задължителна сила за самите дружества или ще имат препоръчителна сила; дали тя ще може да диктува решения по принцип или ще се обменя информацията там. Самите дружества ще преценят какви компетенции да бъдат възложени на Федерацията и координационните им комитети. Ние никъде не говорим за бюра, за структури, за органи, който диктуват. Координационните комитети са подчинени на самите дружества, те са изпълнителните органи. Ние по-скоро ще изпълняваме волята на нашите членове; освен това, ако някой делегат превиши правата си или ако някой се опита да налага мнение, дружествата винаги ще имат възможност да отзоват и да прекратят неговия мандат и да изпратят друг такъв, който достойно и честно ще защитава тяхните права и интереси. Ние няма да имаме пирамидална структура в класическия смисъл, това ще бъде по-скоро някаква форма на координиране, обменяне на информация, съвещаване, ако искате, просто подпомагане един на друг.

Р. Узунова: Благодаря ви, Емил Кошлуков, и на добър път и на добър час.

Е. Кошлуков: Благодаря ви много и надяваме се, че наистина ще поемем по добър път, с добър топъл вятър, за да се размразят ледовете, които ни бяха обхванали толкова години. Надяваме се, че самите студенти ще успеят да се организират, ще повишат своята активност и най-накрая да престанат да бъдат водени за ръка, а понякога за носа. Надяваме се, че Федерацията ще бъде новият истински орган на младежта и че тази Федерация ще контактува на равноправна основа с всички останали организации, включително и с Комсомола. Стига той да е готов за един цивилизован и честен диалог.

(27.11.1989 г., ролка № 56)

Поздравителна телеграма до независимото Студентско дружество от независимия Профсъюз" Подкрепа"

Женски глас (може би Ирен Зафирова): „Поздравителна телеграма до независимото Студентско дружество от независимия Профсъюз "Подкрепа". Поздравление за възникването на първата независима студентска организация. След повече от 40 години у нас на 14и ноември 1989 г. се учреди независимо Студентско дружество, което е извън опеката на българския Комсомол, който години наред налагаше своето вето над всички проблеми на младежта и спираше естествената необходимост от демократизиране и хуманизиране на обществото. "Подкрепа" подкрепя студентската независима организация в стремежа й да участва в процеса на преустройство в страната, в стремежа й да извоюва автономия на висшите учебни заведения, в стремежа й да получат свободен избор на преподаватели и учебни дисциплини, да могат да се организират свободни сдружения на академичната младеж. "Подкрепа” желае успех на младата организация.” Това е…

(17.11.1989 г., ролка № 35)

Два документа на Независимото сдружение на научните работници при „Подкрепа”, чете Красимир Кабакчиев

Програмна декларация на Независимото сдружение на научните рабоници при „Подкрепа”

Румяна Узунова: Говорете, Красимир Кабакчиев.

Красимир Кабакчиев: „Програмна декларация на Независимото сдружение на научните работници в България при Независимия професионален съюз “Подкрепа”. Едва ли има български гражданин днес, който да не осъзнава важността на извършващите се в страната ни промени. Промените започнаха още през `88а и началото на `89а година, когато бяха образувани независими сдружения за защита правата на човека, за подкрепа на гласността и преустройството, за защита на околната среда, за защита на религиозните права и др. Създаден бе и Независимият професионален съюз “Подкрепа”. В съответствие с Устава на НПС „Подкрепа” ние, научните работници членове на Профсъюз “Подкрепа”, основавайки се на Международната харта за правата на човека на ООН, документите от Хелзинки и Виена за правата на човека, Конвенция `87 на Международната организация на труда при ООН за свободата на сдружаване и защита правото на организиране и Конституцията на НРБ се събрахме днес, 22и ноември `89а г., образувахме Независимо сдружение на научните работници в България при НПС „Подкрепа” и приехме следната Програмна декларация на Независимото сдружение на научните работници в България при НПС „Подкрепа”: Независимото сдружение на научните работници в България се придържа към Устава и Програмната декларация на НПС „Подкрепа” като си запазва правото на юридическа и финансова самостоятелност и на собствено становище по целите, задачите и дейността на Профсъюз „Подкрепа”. Основните цели на Сдружението са: 1. Всестранна подкрепа на личността и труда на учения и на интелектуалните стойности, които той създава. 2. Борба за деполитизация, идеологическа и методологическа толерантност в науката. 3. Всестранно съдействие за издигане на българската наука до световните стандарти. Ръководейки се от основните си цели, Независимото сдружение на научните работници в България си поставя следните задачи: 1. Да представя инициативи за промяна на законодателството и цялостната нормативна база, определящи статута, правата и задълженията на научните работници в България, функциите и прерогативите на научните организации, съвети и комисии; 2. Да контролира правилното прилагане на законите, правилниците, наредбите и др., уреждащи статута, правата и задълженията на научните работници в България и да осъществява трудово-правна защита на своите членове; 3. Да прави проучвания върху условията за труд и почивка на научните работници в България и предложения за подобряването им; 4. Да подпомага морално и материално своите членове съобразно възможностите си; 5. Да подпомага за създаване на автономия на научната дейност в университетите, висшите училища и останалите научни организации, като съдейства за изграждането на политическата и икономическата им самостоятелност; 6. Да стимулира извършването на задълбочени проучвания върху причините за възникването и механизмите на изграждане и функциониране на тоталитарната система в България през последните десетилетия; 7. Да издирва инкриминирани, унищожени или възпирани от тоталитарни режими трудове, да им дава публичност и да съдейства за научната реабилитация на техните автори; 8. Да влиза в официални контакти със сродни организации в страната и чужбина, да улеснява приобщаването на българските учени към международната научна общност; 9. Да се бори за гарантирането на неограничен достъп до научна информация за научните работници в България; 10. Да подкрепя изобретателската, откривателската и внедрителската дейност и да защищава авторските права на членовете си; 11. Да популяризира работата си чрез постоянно действащ семинар и собствени издания. Целите и задачите на Независимото сдружение на научните работници в България при НПС „Подкрепа” се осъществяват с конституционни средства на широка демократична основа – научни дискусии, публични диспути и др. Сдружението търси и приема сътрудничеството на организации и лица от всички страни, стига техните действия да не са в противоречие с Международната харта за правата на човека на ООН и сигурността на България. Настоящата Програмна декларация е документ, определящ целите и задачите на Независимото сдружение на научните работници в България при НПС „Подкрепа” и основните принципи, върху които се гради дейността му. След организационната консолидация на Сдружението тя може да бъде допълнена с нови положения, а също и с Правилник за устройството и дейността на Сдружението. Ние, учредителите на Независимото сдружение на научните работници в България при НПС „Подкрепа” изразяваме своята убеденост, че свободомислещите ни колеги в България ще се солидаризират с нас и заедно ще работим за изпълнението на благородните цели и задачи, които Сдружението си поставя. 22 ноември 1989 г. София.”

Временен управителен съвет на Независимото сдружение на научните работници в България при НПС „Подкрепа”: Красимир Кабакчиев – кандидат нафилологическите науки, научен сътрудник в Института за български език при БАН (адрес, телефони); Сергей Герджиков – кандидат на философските науки, главен асистент в СУ “Климент Охридски” (адрес); Марин Донев – кандидат на филологическите науки, главен асистент в СУ “Кл. Охридски” (телефон, адрес); касиер на Сдружението – Димитър Димитров – кандидат на философските науки, бивш главен асистент в Пшеченския университет в Полша, в момента без работа, член на Солидарност (адрес); координатори и участници в Редакционната комисия за съставяне на Програмната декларация: Владислав Стоянов Трашлиев – СУ “Кл. Охридски” (адрес, телефон); Сергей Райчинов – кандидат на филологическите науки, научен сътрудник в Института за литература при БАН (телефон, адрес); Никола Петров – кандидат на техническите науки, старши научен сътрудник в Института по механика и биомеханика при БАН (адрес, телефон); Любомир Гаврилов – кандидат на математическите науки, старши асистент в катедра „Висша математика” във ВИИ “Карл Маркс” (адрес); Ангел Живков – кандида на физико-математическите науки, научен сътрудник в Института по математика при БАН. Това е.

Р. Узунова: А колко души членуват в този Профсъюз?

Кр. Кабакчиев: Така, в момента пред мен е списъка на около 30 души, но общо в момента приети членове на „Подкрепа” са около 50, в смисъл на научните работници, приети в „Подкрепа” е около 50. Но имаме още много желаещи, просто много е трудно да се каже. Просто мисля, че за няколко дни ще нарасне много. Много разчитаме на Радио „Свободна Европа”.

Обръщение до другите независими сдружения – за основаване на Съюз на независимите сдружения

Красимир Кабакчиев: „Обръщение до Независимото сдружение „Екогласност”, Клуб на интелектуалците за защита на гласността и преустройството, Националния съвет на НПС „Подкрепа”, Комитета за защита на религиозните права, духовните ценности и свободата на съвестта в България, Дружеството за защита на човешките права в България, Независимия студентски съюз, Гражданския комитет за спасение на гр. Русе, Комитет „273”, българската секция на Хелзинкския комитет за защита на човешките права, Групата за гражданска инициатива за подкрепа на преустройството, основана на 19и ноември `89а г. в Южен парк, София, всички новосъздадени независими сдружения, всички свободомислещи граждани, копия до средствата за масова информация. В течение на последната година, в условията на тоталитарната система, в България възникнаха повече от 10 независими сдружения и общества на граждани. Тези сдружения имат разнообразни програмни цели и задачи. Въпреки това, в програмите и действията ми силно се откроява една обединяваща нишка - а именно стремежът за цялостно демократизиране на всички сфери на обществения живот и за радикални промени в политическата и държавна надстройка на страната. След настъпилите след 10и ноември `89а г. промени в ръководството на партийния и държавен апарат в страната се създаде сложна политическа обстановка. От една страна, съществува несигурност и недоверие в действителното провеждане на радикални реформи, а от друга - еуфория, свързана единствено с отстраняването на Тодор Живков, факт, който сам по себе си може да бъде едно добро начало за промени. Тази ситуация изисква консолидиране на независимите сдружения и обединяването им около обща демократична платформа. Имайки предвид тези обстоятелства, ние се обръщаме към независимите сдружения и общества в България с призив да основат единен демократичен Съюз на независимите сдружения и на гражданите в България със следните общи цели, формулирани в изказванията на ораторите на митинга, състоял се на 18и ноември `89а г. в гр. София: 1. Съставяне и приемане на нова Конституция изградена върху принципите на Международната харта за правата на човека, документите от Хелзинки, Виенските протоколи и демократичните национални традиции, залегнали в Търновската Конституция. 2. В новата Конституция да няма текст, утвърждаващ ръководна или авангардна роля на каквато и да е политическа партия или обществена формация. 3. Приемане на нов изборен закон, гарантиращ правото на свободни избори с директно избиране на ръководителя на държавата и народните представители, свободното право за кандидатиране на всеки гражданин, лично или от името на партия, профсъюз, сдружение и др. 4. Привеждане на законите на страната в съответствие с международните задължения, поети от България. 5. Свобода на словото и на печата без ограничения, гарантирана чрез съответен закон. Необходимостта от създаване на единен демократичен Съюз може да се илюстрира чрез следните примери: Известно е, че връзките между демократичната интелигенция и българските работници и селяните бяха изкуствено прекъснати от номенклатурната власт. Нещо повече, налице са опити за конфронтиране на интелигенцията и работниците, онагледени в срещата на Петър Младенов с представителите на работниците от завод “Средец”. За възстановяването на тези връзки е необходима огромна разяснителна и популяризаторска дейност, а за провеждането й са необходими обединените усилия на цялата демократична общественост. При провеждане на свободни и демократични избори в условия, близки до сегашните, т.е с участието на една все още силна тоталитарна върхушка, значително по-големи изгледи за изборен успех биха имали кандидатите на една обединена демократична опозиция с обща платформа, пред кандидатите на различни независими сдружения с малка численост, обезличени допълнително в очите на избирателите от голямата диферeнцираност в предизборните им платформи. Обнадеждени, че нашият призив ще се възприеме положително от независимите сдружения и общества в България и отделните граждани, завършваме с желанието да си спомним позабравения надпис на сградата на Българския парламент „Съединението прави силата!”. София, 22и ноември `89а г., Независимото сдружение на научните работници в България при НПС „Подкрепа”. Това е.

(23.11.1989 г., ролка № 302)

Съобщение за създаване на емигрантски комитет на български етнически турци и помаци, изселени в Турция

Р. Узунова: Ето, включих, говори…

Мъжки глас: На 25и ноември 1989 година се проведе събрание на емигрантите, които бяха депортирани и изселени от НРБ през 1989 година в Република Турция. На събранието се взе решение да се образува Комитет за защита на етническите турци и помаци в България и този нов Комитет се нарече "Независим емигрантски комитет за защита правата на етическите турци и помаци в НРБ." Ръководният състав се състои от девет човека: Ибрахим Рунтов от гр. Казанлък, Рамазан Коруджу, юрист от гр. Истанбул, д-р Мустафа Пашов от гр. Пловдив, Халиф Бакладжиев, журналист от гр. София, д-р Хава Пашова от гр. Пловдив, д-р Касим Юсуфов от гр. Харманли, Ниази Хюсеинов, учител от гр. Кърджали, Осман Хайрулов, юрист от гр. Варна и д-р Фейретин Махмудов от гр. Казанлък. За сега членовете са 154 човека…. Румяна, сега за малко можеш да го изключиш…, ти ще го редактираш…

Р. Узунова: Добре, добре…

(28.11.1989 г., ролка № 195)

Интервю с Антонина Желязкова за целите, задачите и предстоящите действия на създадения на 7.12.89 година Комитет за национално помирение

Румяна Узунова: Антонина Желязкова? Румяна Узунова се обажда, от Радио “Свободна Европа”.

Антонина Желязкова: Да, на телефона. Здравейте!

Румяна Узунова: Здрасти! Бих искала да говоря с Вас за нововъзникналия Комитет за национално помирение. Най-напред да проследим хронологически това събитие. Как възникна идеята за този Комитет?

А. Желязкова: Ами, мога да кажа, че конкретен повод да се мисли за някакви пътища за възстановяване на доверието между българите и хората с турско самосъзнание даде митингът на 18и ноември, когато - това е вече добре известно - беше освиркан Румен Воденичаров. С Воденичаров разговаряхме по тези въпроси и даже някакси и двамата чувствахме нуждата да се създаде някакво звено, което да се занимава може би само с малцинствения проблем. Но тогава, в момента, отложихме вземането на решение за по-късно.

Р. Узунова: Един момент, включих…

А. Желязкова: С Воденичаров разговаряхме по тези въпроси и двамата чувствахме нуждата да се създаде в независимите движения едно самостоятелно звено, което да се занимава само с малцинствения проблем, но отложихме вземането на решение за по-късно. Търсиха ме и други хора - и българи, и турци - с предложение да се създаде някакво организирано движение за помирение. Явно, че много хора почувстваха в един момент, че нещо лошо стана в страната и че има нужда да се направи нещо. На общото събрание на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството физикът от Ядрения център Михаил Иванов прочете кратко писмо – свое мнение по този въпрос и постави на обсъждане идеята за създаване на Комитет за национално помирение. Свързахме се веднага, поканихме и Сюлейман Гавазов - журналист, и преценихме, че този проблем повече не търпи отлагане. За съжаление, пропагандният апарат отпреди Ноемврийския пленум беше добре поработил, защото още през лятото и есента, а и сега отново, се надига една опасна вълна на национализъм и шовинизъм. На българите беше им внушено, че турците искат автономия, и не само това, но се разпространи и неверното твърдение, че има международно-правни договорености, според които, ако я поискат тази автономия, ще я получат. Тук искам да използвам случая, че ми се обаждате, и да подчертая, че такива международни договорености няма. Това беше всъщност една груба манипулация със съзнанието на българите, с техните родолюбиви чувства. От своя страна и сред турците и българите-мохамедани се породиха ответни чувства на обида, неприязън и желание за саботаж, за мъст и особено ясно да се разграничат по етнически и културно-религиозен признак, т.е. кампанията за асимилация завърши с тотален неуспех, т.е. с обратен ефект: процесът на мирното и спокойно приобщаване беше рязко прекъснат и се събуди едно почти фанатично религиозно разграничаване и вражда между хора, които десетилетия са живяли мирно и с взаимно уважение. Тук искам да подчертая, че основна причина за това считам системната дезинформация, целенасоченото промиване на мозъците както на българското население, така и на българските мюсюлмани. Затова мисля, че първото условие за едно възстановяване на доверието и разбирателството е пълната истина за случилото се, виновници от българска и турска страна, изопачаването на българската история - кой, кога, защо и пр. Ние, създателите на Комитета, много добре си даваме сметка колко сложен е въпросът. Знаеме, че предстоят преговори с Турция и не бихме искали в никакъв случай в такъв тежък за страната момент да навредим на националните интереси на България. Но повтарям, въпросът не търпи отлагане, защото няма съмнение - аз познавам добре това население, - че търпението на турското малцинство е изчерпано. Унижението, страхът и несигурността за бъдещето са ги довели почти до ръба. Считам, че новото партийно и държавно ръководство само губи като бави решенията по този въпрос, защото една само искра е достатъчна и може да подпали цялата страна и да провали така добре замислените реформи.

Р. Узунова: И така, Антонина Желязкова, вие направихте събрание, учредихте този Комитет, написахте Обръщението, бихте ли казали малко повече по този въпрос?

А. Желязкова: Ако искате да Ви прочета Обръщението, ако имате време?

Р. Узунова: Разбира се. Само че малко по-високо…

А. Желязкова: Момент. „До всички граждани на България; До Председателя на Народното събрание др. Станко Тодоров; До Декемврийския пленум на ЦК на БКП; До средствата за масова информация; Обръщение на Комитета за национално помирение.

Едно от най-големите престъпления на тоталитарния режим е разгарянето на национална вражда в нашата страна. Сега много турци, унижени и оскърбени, изпитват вражда към българите, а много българи казват за турците: „Така им се пада! Да вървят в Турция! Не щем да се връщат при нас на работа, не ги щем повече за наши съседи.” В тялото на България е нанесена рана. Някой може да каже: „Защо да се ровим в миналото?” Само безкомпромисно разграничаване от миналото, само истината за него може да донесе национално помирение. Българите трябва да научат какви насилия и беззакония са се вършели в българската земя от тяхно име и уж в техен интерес. За танковете и автоматчиците при смяната на имената през зимата на `84-`85 година, когато български синове бяха изпратени срещу невинни хора; за десетките млади хора, изпратени в затвора само затова, че са се осмелили да защитят човешкото си и национално достойнство; за хилядите изстрадали в концлагера в Белене или изселени в други краища на страната; от архивите на МВР трябва да се извлекат имената на загиналите, трябва да се знае цялата истина за потъпканите обичаи, традиции и религиозни култове, забраната да се говори на майчиния език, глобите и ругатните към провинилите се, оскверняването на гробовете на дедите. Едва когато узнаят истината, българите ще разберат страданията на своите съотечественици, ще си обяснят техните мирни протести, гладни стачки и демонстрации през пролетта на `89а г., които бяха потушени със сила и проливане на кръв, както и последвалото масово бягство на 300 хиляди наши съграждани, изоставили работа, имот, жилища, роден край, съседи и приятели. С разкриването на истината ще дойде и разбирането: за необрания тютюн, за изоставените трактори и камиони, за неиздоените крави и овце, за опустелите строителни обекти. Националната нетърпимост не е характерна черта на българина. През своята многовековна и трагична история той винаги е проявявал демократизъм, веротърпимост и уважение към малцинствените групи, чиято родина е България. Само 5 години след обесването на Левски и 2 години след Априлското въстание, България постигна националното си освобождение. Макар че гробовете бяха още пресни, българинът прости миналото и прие в границите на новосъздадената си държава всички народности, които я населяваха, вкл. и турците. Как можа да се случи така, че в края на ХХя век в тази страна на национално съгласие и мир поникнаха отровните плевели на национална и верска омраза и нетърпимост? Ясно е, че става дума за трагично и ненормално отклонение от хуманните и демократични традиции на българския национален дух. Ясно е, че става дума за едно преднамерено и престъпно манипулиране на националните чувства на българското мнозинство, за изкуствено насаждане на патриотарство и шовинизъм. В същото време насилствените асимилаторски действия породиха сред част от турското население антибългарски настроения на страшна омраза, национализъм и екстремизъм. Какво да се прави? Необходимо е да се направи едно – българи и турци да си подадат ръка. Нека да се опознаем по-добре, да се разберем, да се опитаме да си простим и да се помирим. И всекиму своето, както ни е заръчал Апостолът: на турчина – правото на свободно избрано име, на език, вяра, обичаи, на избор къде да живее и къде да се труди, а на българина - правото да не се страхува, че тази малка и изстрадала земя, на която живее, с изпоядени от историята граници, може още веднъж да бъде разпокъсана. Всички заедно да сме сигурни за бъдещето на децата си и че ще живеят в мир, приятелство и добросъседство. Нека с общи усилия да загасим огъня на предумишлено разпалената вражда. В дните след Ноемврийския пленум в България надеждите се събудиха отново, хората се обединяват в едно общо стремление – пълна демократизация на нашия живот, правова държава и действителна гласност. Но нека всеки признае пред себе си – не можем да имаме правова държава, докато стотици хиляди наши съграждани с турско етническо самосъзнание все още живеят напълно обезправени, с насилствено заличена личност и родова памет, уплашени и несигурни за утрешния ден. Не можем да имаме демокрация, докато стотици хиляди българо-мохамедани - етнически българи, говорещи български език и изповядващи исляма, нямат право на рождените си имена и на верските си обичаи. Не може да се говори за гласност, докато над проблема за смяната на имената, за т.нар. „възродителен процес”, за причините и последствията на една авантюристична политика, тегне забрана. Средствата за масова информация мълчат, управляващите срамежливо заобикалят темата, хората объркани споделят под сурдинка абсурдни слухове и реални страхове. Днес целият български народ иска демокрация, а демокрацията се гради на следния основен принцип: свободата на всеки се простира до там, откъдето започва свободата на другия. Искаш ли свобода за себе си, трябва да дадеш свобода и на другия! С тревога от възникналия национален проблем и с желанието да се избягнат по-нататъшни поражения от вътрешната икономическа, морална и идеологическа криза и от международната изолация, на 7и декември `89а г. в София беше учреден Комитет за национално помирение. Комитетът за национално помирение предлага: 1. Незабавно да бъде признато правото да си върнат рождените имена всички български граждани, които желаят това; 2. На българските граждани с турско самосъзнание да се признаят правото на етнокултурна идентичност с произтичащите от това свободи - на език, религия, обичаи и традиции. В бъдещата Конституция в правото на национална самобитност да бъде включен отделен член, за да няма криво тълкуване и връщане към миналото; 3. Да бъдат освободени политическите затворници. По-голямата част от тях са осъдени само заради защита на своето етническо и културно-религиозно самосъзнание. Да се преразгледат делата на тези, които не попадат под членовете на Наказателния кодекс, предвидени за ревизиране, но присъдите им са свързани с така наречения „възродителен процес”; 4. Да се състави смесена парламентарно-гражданска комисия с участието на независимите сдружения, която да разследва всички нарушения на законността за осъществяването на асимилационната политика, както и събитията през пролетта и лятото на `89а год. Обществеността да бъде запозната с резултатите от това разследване, а прокуратурата да потърси отговорност от виновните; 5. Средствата за масова информация да съдействат за националното помирение. В. “Нова светлина” от рупор на асимилаторската политика през последните години да се превърне в трибуна на помирението. Да се възстанови издаването му на турски език; 6. Да се прекратят дискриминацията и произвола при постъпване и настаняване на работа и при установяване на местожителство към български граждани с турско самосъзнание. В момента на дискриминация се подлагат дори хора, които не са правили постъпки за заминаване. Ние считаме, че само обединените мирни действия на всички демократични сили и спазване на Конституцията и законността могат да доведат до превръщането на България в цивилизована правова държава. Нужна ни е истинска равноправна национална политика. Всички сме деца на тази изстрадала, но хубава и благодатна земя. Тя е нашата единствена родина. Нека да й бъдем верни и да работим за нейния възход. Братя и сестри, националната вражда е отвратителен предразсъдък с разрушително въздействие върху личността и носи след себе си само сълзи, кръв и страдания. Граждани на България, съдействайте активно на дейността и целите на Комитета за национално помирение. Ние можем и сме длъжни да възвърнем разбирателството, взаимното зачитане, спокойното мирно съжителстване, както десетилетия наред досега. Това е необходимо в името на демокрацията и законността, в името на бъдещето. София, 7.12.1989 година.”

Р. Узунова: От Учредителния комитет?

А. Желязкова: Това е от Инициативния комитет. Съучредители на Комитета за национално помирение са: Груди Атанасов, Алексей Рафаилов, Радой Ралин, Антонина Желязкова, Сюлейман Гавазов, Михаил Иванов, Искра Панова, Сабахатин Байрямов, Петър Берон, Елена Атанасова, Йордан Василев, Хюсмен Мутафов, Светла Дренска, Таня Желязкова, Деян Кюранов, Пламен Цветков, Стефан Стефанов Златев, Мануш Романов, Зафер Галибов, Вяра Николова, Вероника Николова, Веселин Кандемиров, Богдан Глишев, Рени Костадинова, Лиляна Александрова, Анастасия Рашева, Красен Станчев, Албена Попова, Димитър Новачков, Методи Банковски, Илона Томова, Вяра Михайлова, Христо Чернев, Лидия Заркова, Маргарита Стаскаева, Петър Шарланджиев, Събка Геновска, Владимир Молотков, Максим Миленов, Виктор Батулин, Владимир Герджиков, Дамян Съриев, Стою Каменов, Росица Тошева, Лилия Каменова, Иглика Панайотова, Стоян Златев, Илияна Иванова, Анка Златева, Миролюба Дренска, Румен Леонидов, Виктор Самуилов, Виргиния Тошева, Асен Арнаудов, Самуел Франсез, Стефан Иванов, Петринел Гочев, Владимир Райчев, Асен Давидов, Виолет Цеков, Мехмед Рахимов, Методи Генов, Лидия Кинова, Димитър Димитров, Евгений Таскаев, Румен Малеев, Айше Малеева, Елена Минчева, Илияна Асса, Светлана Жулева, Валя Митева, Христо Колев.

Р. Узунова: И какво е отношението? Какъв е откликът към новоучредения Комитет за национално помирение, Антонина Желязкова?

А. Желязкова: Ще ви отговоря на този въпрос. 1. Отношението на независимите сдружения към нас: вие видяхте тук при споменаването на съучредителите на Комитета - много от тях са членове на различни неформални сдружения. Те ни приеха много добре, даже сме извънредно благодарни на Координационния комитет по митинга, който се проведе в неделя, защото имаха добрината, макар и току-що учредени, да ни дадат думата и физикът Михаил Иванов прочете едно кратко обръщение по този повод пред митинга и обяви създаването на Комитета. Слава богу, този път това беше прието много добре от митинга, нямаше освиркване както при Румен Воденичаров, а имаше аплодисменти. Очевидно, можем да се надяваме и да говориме за това, че хората доста са пораснали за 2-3 седмици. Така, добре ни приеха, поддържат ни и непрекъснато се обаждат наши колеги от различни неформални дружества, че желаят да се включат в Комитета и да ни съдействат.

Р. Узунова: А от страна на официалните власти?

А. Желязкова: Първата реакция беше след митинга, понеже веднага след митинга, нашият Комитет направи среща в градинката пред паметника на “Свети Климент Охридски”, където се събраха - тука вече преразказвам, защото аз на тази среща не успях да отида. Много турци пристигнали от цяла България, много българи и всъщност ние го отчитаме това като голям успех, защото там се завързал един много хубав диалог между българи и турци, започнало едно съвсем по човешки, на едно нормално ниво като между хората изясняване на отношенията. И другото, което е положително от тая среща след митинга, което ние си отчитаме за успешно, че нашите говорители Михаил Иванов и Сюлейман Гавазов са държали доста импровизирани речи и всъщност те са успели да успокоят малко нашите съотечественици от провинцията – турци и българо-мохамедани, които са били на доста висок градус, в смисъл такъв, че просто те желаят още утре да получат имената си обратно. Имаше коментар за това в “Работническо дело”, който беше много внимателен, сравнително тактичен, но оценката беше, че от срещата в градинката е станало ясно, че Комитетът очевидно все още не може да се справя с целите, които сам си е поставил. Ами тука, какво да ви кажа, те до известна степен може би имат право, защото..., но всъщност ние не претендираме да свършим цялата работа сами. Това би било невъзможно. На този етап, ... всъщност бих могла да ви кажа малко повече по този въпрос. Тяхната оценка ние я приемаме, нали леко критична, но все още набираме сила, но искам да ви кажа, че съвсем не си правим никакви илюзии, че сме способни да разрешим сами този проблем. Но просто разумът ни подсказва, че този Комитет е необходим, за да служи като отдушник на хората, ако щете като буфер да омекотява и да възпира недоволството и враждата между българи и турци, да служи като протегната за приятелство ръка между тях и ако се наложи, разбира се, да служи като посредник между тази етнокултурна общност и правителствената комисия, която евентуално ще се заеме с разрешаването на този въпрос. Е, това е.

Р. Узунова: Благодаря, Антонина Желязкова.

(недатирано, ролка № 174)

Декларация за учредяване на СДС, чете Желю Желев

Румяна Узунова: Включвам, Желю.

Желю Желев: „Декларация на Съюза на демократичните сили в България. След промяната на 10 ноември тази година политическият живот на страната навлезе в нов, драматичен период на своето развитие. Рязко нарасна гражданската и политическа активност на населението. В столицата и по-големите градове на страната се провеждат митинги и събрания в подкрепа на промяната и с искания за по-нататъшно развитие на демократичния процес. Към утвърдилите се независими сдружения се прибавят имената на все нови и нови неформални групи, които искат да участват в политическия живот на страната. Възстановяват организационната си структура старите политически партии като Опозиционният земеделски съюз „Никола Петков”, Социал-демократическата партия, Демократичната партия, Радикалнодемократичната партия и пр. Възникват инициативни групи за създаване на съвсем нови политически партии, които в миналото не са съществували. Към утвърдените вече независими дружества, като независимия съюз „Подкрепа”, „Екогласност”, Клуба за гласност и демокрация, Клуба на незаконно репресираните след 1945 година, Независимото дружество за защита правата на човека, Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвеста и духовните ценности се насочват хиляди граждани, които искат да станат тяхни членове. Престижът на официалните обществени организации пада много бързо и те са принудени да маневрират, като се обявяват за независими от държавата. В същото време необходимите кадрови промени на държавния и партийния апарат не се извършват, няма или почти няма кадрови промени в средствата за масова информация. Провинцията практически с нищо не е засегната от промените. Като се прибави към това настъпващата икономическа криза и опасното бездействие на властите за решаването на етническите проблеми, което би могло да стане причина за надигането на много по-силно недоволство и дори безредици, става очевидно, че политическата обстановка в страната е вече сериозно изострена. Тази нова политическа ситуация повелително изисква да се пристъпи към обединяване на усилията и възможностите на независимите сдружения с оглед на по-натътъшното развитие на демократичния процес. Именно това накара Независимите сдружения: Независимото дружество за защита правата на човека, Клубът за гласност и демокрация, „Екогласност”, Независимия профсъюз „Подкрепа”, Комитета за развитие на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клубът на незаконно репресираните след 1945 г., Независимото студентско дружество, Движението за гражданска инициатива, Гражданския съюз за източни бойни изкуства, Българската работническа социалдемократическа партия – обединена, Българския земеделски народен съюз „Никола Петков” да обединят усилията си в един Съюз на демократичните сили. Като се изгражда изцяло на основите на координацията на действията на независимите сдружения в общата борба за демокрация, Съюзът на демократичните сили запазва напълно тяхната самостоятелност и независимост, тяхния специфичен профил и предмет на дейност, завоювания престиж и място в обществения живот на страната. В такъв смисъл … Съюзът на демократичните сили обединява усилията на съставящите го сдружения, а не самите сдружения. Съюзът на демократичните сили координира усилията на сдруженията в борбата за демокрация на основата на една цялостна демократична платформа, която е съставена от точки, предложени от самите учредители. Платформата, освен общите искания за гражданско общество, политически плурализъм, многопартийна система, правова държава и пазарна икономика, виждат и следните по-конкретни цели: равноправие и равнопоставеност на всички форми на собственост пред закона - частна и кооперативна; ново трудово и социално законодателство, което да гарантира правото на трудещите се на независими профсъюзи и стачка и да защитава социално слабите; проект за нова демократична Конституция на страната; привеждане на социалното законодателство в съответствие с Всеобщата декларация за правата на човека и другите документи по Хелзинкския процес; деполитизация на армията и милицията; провеждане на демократични избори за ново Народно събрание; реабилитация на незаконно репресираните през периода на тоталитарната власт; пълна автономия на ВУЗ и реално участие на студентите в тяхното управление; премахване на идеологическия монопол в образователната система; самоуправление за научно-изследователските институти и художествено-творческите обединения, равна и финансова независимост на средствата за масова информация и издателствата; пълна свобода на словото, печата, събранията и сдруженията; конституционна гаранция за равноправие между атеисти и вярващи и нов демократичен закон за изповеданията; законово регламентиране на свободната религиозна дейност и осигуряване независимостта на изповеданията от държавата; закриване на Комитета по вероизповеданията към Министерството на Външните работи; развитието на икономиката да бъде подчинено на нормите за опазване на околната среда; нов подход към етническите и религиозни малцинства, съобразен с Хартата за правата на човека. Съюзът на демократичните сили е отворен за всички независими сдружения и политически групи, които са готови да присъединят усилията си в борбата за осъществяване на горната платформа, като работят за това само с мирни и законни средства. Приемането на нови участници в Съюза на демократичните сили става само със съгласието на неговите учредители. В Съюза не могат да членуват фашисти, сталинисти, расисти, шовинисти и реваншисти.

Съюзът на демократичните сили се оглавява от Координационен съвет, съставен от трима представители от всяко сдружение, единият от които задължително трябва да бъде председателят или секретарят на сдружението. В Кординационния съвет решенията по важни въпроси се вземат с мнозинство от две трети, а по текущите – с просто мнозинство. Координационният съвет избира председател и секретар, които водят оперативната работа и двама говорители, които изразяват официалното мнение на Съюза. Координационният съвет извършва следните дейности: организира митинги, кръгли маси с правителството, общи листи за избори, поднася петиции, публикува декларации, създава смесени комисии за разработване на алтернативни документи и други, без да ограничава инициативите на другите сдружения в тази област. София, 7.12.1989 година.”

(9.12.1989 г., ролка № 59)

Антонио Муоло (?), италианец, инициира у нас създаването на дружество за „Обединен Европейски дом – Подкрепа”, репортаж на „Клъв”

Женски глас (вероятно Люлина Генова – Абрашева, с псевдоним „Клъв”): В търсене на нови дипломатически отношения. Както вече съобщих, пред църквата „Св. София” в столицата беше проведено денонощно бдение. Тук по всяко време на денонощието можеха да се видят членове от независимата федерация на труда „Подкрепа”. Всяка вечер от трибуната до пункта звучаха призиви за свобода и демокрация. Микрофонът бе на всеки, който желае да сподели своите виждания. Снощи, 25и декември, хората бяха изненадани: от трибуната зазвуча италианска реч. С поздрав към събралите се обръщаше д-р Антонио Муоло(?), председател на „Европейското движение за обединена Европа” за Южна Италия. Г-н Муоло говори за идеите на движението за Общ европейски дом, които са съзвучни с принципите за свобода и демокрация, за човешкото семейство, основано върху достойнството на всеки отделен човек и върху неговите неотменни права. Всеки човек е толкова голям и струва повече от цялата вселена, цитира той Евангелието на Христа. Сега е, каза той, решителният момент мечтата за Общ европейски дом да стане реалност. Изказването на г-н Муоло предизвика бурни възгласи на одобрение сред събралите се на митинга. След това д-р Муоло прие с радост да разговаряме. Попитах го: познава ли България отдавна и за пръв път ли е тук? Той ми отговори, че е дошъл за пръв път веднага след първите раздвижвания; каза, че е бил на първия митинг на площада около храм-паметника „Ал. Невски”, „тогава носех българското знаме, каза г-н Муоло, поради липса на Европейското! При първото ми идване с приятели решихме да създадем Български филиал на движението за Европейски дом.” Г-н Муоло каза, че при първото си посещение е бил представен на д-р Тренчев. Сега той иска да предложи на д-р Тренчев да стане почетен председател на това Движение в България. Попитах г-н Муоло защо не е потърсил контакти с председателя на Централния съвет на българските профсъюзи, а се е насочил към председателя на Независимата федерация на труда „Подкрепа”? Г-н Муоло отговори, че не би искал да поддържа връзки с един казионен съюз, компрометиран, по негово мнение. На въпроса ми: За какво смята да говори с д-р Тренчев, той отговори: „Мотото на нашето движение е: Да обединим Европа, за да се обедини светът. За постигане на тази цел се организират културни изяви, кръгли маси, семинари с участието на експерти от различни области.” По-късно вечерта на 27 декември е основано дружеството „Европейски дом – Подкрепа”. Ето и протокола от неговото учредяване: „През м. декември 1989а, имайки предвид, че още от 18 ноември същата година група български граждани излиза с желанието да се образува „Европейски дом” в България, присъстващите Светослав Николчев, /…/ Николчев, /…/ Николчева, /…/на Иванова, Петър Васев, Тодор Аврамов, /…/ Павлова, Люлина Абрашева, Божидар Абрашев, Елисавета Ковачева, Антонио Муоло, /…/ Ирациоли основават първия филиал на „Европейски дом” в една източноевропейска страна. Същите установяват, че: 1. да основат дружество, наречено „Европейски дом – Подкрепа”, 2. Дружеството има седалище в София; 3. Целта, както и други норми, които регулират дейността на дружеството, се съдържат в приложения статут. За председател на Дружеството единодушно бе избран Божидар Абрашев, зам. председател е Петър Васев, секретар Светослав Николчев. Адвокатът д-р Антонио Муоло предлага да бъде избран за почетен председател на Дружеството за България д-р Тренчев Константин, председател на Независимата федерация на труда „Подкрепа”. Впоследствие г-н Антонио Муоло приканва присъстващите учредители да изразят дълбока признателност на папа Карол Войтила за това, че той, с обявяването на Кирил и Методий за съпатрони на Европа заедно със св. Бенедето, е ускорил разпадането на диктатурите в Източна Европа и е положил с това основите на духовното и културно единство на европейските нации от Атлантика до Урал. Аналогична признателност да бъде изразена и към Михаил Горбачов за неговата блестяща политика и за неговото желание да премахне всички /…/ „железни завеси”. Събраните единодушно одобряват. 27 декември 1989 г., София.”

(28.12.1989 г., ролка № 65)

Интервю с Младен Енчев, член на Координационния съвет на конфедерация „Обединени демократични сили”, Варна

Румяна Узунова: Три, четири… Ало, Младен Енчев? Румяна Узунова съм от Радио „Свободна Европа”. Искам да се обърна към вас като член на Координациония съвет на Варненската конфедерация „Обединени демократични сили”, да ви питам дори не толкова за митинга, който проведохте в неделя - такива митинги са проведени из цялата страна - а да ви попитам как местният печат, телевизията, централният печат отразиха вашия митинг? Отразиха ли го правилно, с точно поставени акценти или имаше известна тенденциозност?

Мл. Енчев: Митингът беше отразен както в централната българска телевизия, така и в местната преса в лицето на в. „Полет” и в. „Народно дело”. Но, за жалост, не беше точно отразен, тъй като акцентите не бяха поставени на конкретните резолюции, които бяха две на брой: едната от „Екогласност” и едната общо от митинга, подготвена от домакина на митинга – Независимият профсъюз „Подкрепа”. Това се изрази най-вече в едно от изказванията на митинга, тъй като по предварително решение трябваше всички демократични обединения, сдружения във Варна, по един човек от тях, да изкаже становището по проблемите на демокрацията, по проблемите, които възникваха във връзка с предстоящия пленум. И от страна на Национал-демократическия съюз се изказа лицето Коста Стоянов, което доста така неподходящо, доста драстично започна с обвързването на икономиката на България със Съветския съюз и то… В общия план на изказването му имаше правилни становища, но не бяха изказани по най-правилния начин. Поради което тълпата започна да освирка, да дюдюка и един от водещите нетактично прекъсна лицето и за обща изненада обяви, че Демократичните сили се дистанцират от Национал-демократическия съюз. Което пък послужи за храна за пресата, че едва ли не в нашата Конфедерация има разединение, което не е така, разбира се.

Р. Узунова: А кои, според вас, Младен Енчев, бяха важните моменти, бяха акцентите в този митинг, които би трябвало да отрази пресата, средствата за масова информация да отразят?

Мл. Енчев: Исканията, които бяха отправени както към централното ръководство, така и към местното, бяха преди всичко политически, икономически и социални. Преди всичко отменянето на чл. 1 от Конституцията, който регламентира ръководната роля на партията; преди всичко работата на Народното събрание и препоръката Народното събрание действително да бъде парламент, който разисква въпроси на народа; А освен това, изнесоха се много искания за промяна на местната политическа и държавна власт и проблемите, които са проблеми на региона… Докато те не бяха обсъждани в средствата за масова информация или мимоходом бяха споменавани, а даде се храна просто на едно не съвсем типично, едно спорадично явление, което не е типично за Варненските „Демократични сили”. И лично аз мисля, че в нашата конструктивна позиция, на Обединени Демократични сили, че това е един момент, който трябва да се отмине със…., даже въобще да не бъде споменат. Защото ние вече имаме различни изяви: ние вече имаме четири митинга, в които поставаме точни и конкренти изисквания, ние имаме конструктивност от митинг към митинг, има развитие, което дори средствата за масова информация признават, че са конструктивни митинги.

Р. Узунова: А те сложиха акцент върху неща, които са маловажни, случайни, странични?

Мл. Енчев: А те поставиха акцент на нещо, което дори, ако имаме основание, бихме казали, че даже би могло да бъде и подставено. Защото, в края на краищата, ние не можем в Конфедерацията да обсъждаме отделните изказвания на отделните членове, ние можем … във всяко дружество да си обсъждат само своите изказвания…

Р. Узунова: Благодаря Ви, Младен Енчев.

Мл. Енчев: Благодаря, Румяна Узунова и аз.

(12.12.1989 г., ролка № 57)

Телефони на Софийската група на „Подкрепа”

Румяна Узунова: Така, включих…

Женски глас: За връзка и допълнителни сведения Софийската организация на Независимия професионален съюз Подкрепа дава следните телефони: Председател  Ирена Зафирова, дом. тел…., секретар Волен Сидеров, служ. тел…., касиер Иван Луков, сл. тел. …, координатор на художествено-творческата секция към софийската организация Иван Денчев, дом. тел…, координатор на инженерно- техническата секция Веселин Панайотов, дом. тел…. и сл. тел … , координатори на хуманитарната секция Теодора Калайджиева, дом тел. …, Рашелия Дилбазова, дом тел. …, Красимир Кабакчиев, дом. тел. … и сл. тел. … Това е.

(ролка № 46)

Съобщение за организационно събрание в Южния парк на Движението за гражданска инициатива, говори Любомир Собаджиев

Р. Узунова: Добре, кажи…

Любомир Собаджиев: До днес в Движението за гражданска инициатива са се обявили над 2800 души. Създадени са 34 комитета в страната. В събота от 14 часа в Южния парк в София Националният организационен комитет организира събрание на участниците и привържениците на Движението, на което ще се гласуват проектите на програмните документи и устава. След това, след обсъждането ще има свободна дискусия.

(29.11.1989 г., ролка № 195)

Интервю с о. Христофор Събев

Р.Узунова: Отец Христофор, след митинга КЗРП се е събрал, доколкото разбрах, в Парка на свободата. Какво стана там?

О. Христофор: Софийската секция на КЗРПССДЦ непосредствено след митинга се събра в Парка на свободата, където ние първо премислихме нашите лозунги, които издигнахме. (…)

Р.Узунова: Разширява ли се Комитетът? Има ли нови членове?

О. Христофор: Комитетът прие 120 нови члена – след митинга. Беше назначена г-жа Катерина Дориданова за отговорник на Софийската секция на Комитета. Не се потвърди назначението на о. Г. Гелеменов за координатор на Софийската група /нашата група е малка, а това е огромна секция/, освен това за назначението на г-жа Дориданова са /…/слав Дориданов – богослов, Румен Ваташки – също богослов, /…/, освен това Р. Ваташки е член на Централното ръководство и на Кадровата комисия на Комитета за религиозните права. Освен това Софийската секция излезе със становище, с протокол за искания: „Днес, 19.11.89 г. КЗРПССДЦ проведе заседание на Софийската секция. Бяха взети следните решения: 1. Да се предприеме уреждането на въпроса с Кръстова гора /Вие сте чували за Кръстова гора, която се намира в южна България, и където има част от Кръста Господен?!/ 2. Да се върне Софийската духовна семинария в София, на мястото на сегашния Пионерски дворец; 3. Да се изиска свободно изповядване на вярата, разрешение за посещение на неделно богослужение за военнослужещи и ученици; 4. Който иска промяна на Програмата, в смисъл на прокарване на нерелигиозни искания – политически и други, и смята целите на Комитета за фикция, например Г. Гелеменов, който е против идеята да се иска въвеждане на вероучение в училищата, да се отстрани от Комитета; 5. Осигуряване зала за събрания на Комитета. 6. Новото име на Комитета – предложението ще се обсъди допълнително. 7. Великден и Рождество Христово да се провъзгласят за официални празници; подписали членове на Комитета – на Софийската секция – 28 души, без членовете на Централното ръководство, които също подписаха протокола. Отделно старите членове, на Централното ръководство, които също подписаха този протокол. С този протокол о. Г. Гелеменов е освободен от кандидат-координаторската длъжност за Софийска област и от членство в КЗРПССДЦ, тъй като иска промяна на Програмата, на Устава и на другите документи на Комитета. Фактически ние не сме реализирали нашите основни цели.

Освен това ние очакваме регистрация на Комитета. Трябва да Ви уведомя, г-жа Узунова, че на 13.11. имаше дело във Върховния съд, в 9 часа сутринта, по нашата жалба от решението на Търновския окръжен съд да се дадат документите на Комитета за одобрение от Държавния Комитет по вероизповеданията към Външното министерство, тъй като ние смятаме, че трябва да бъдем разглеждани като организация по Закона за лицата и семействата, а не по Закона за вероизповеданията. Върховният съд разгледа нашата жалба, освен това, въпреки нашето нежелание да бъдат представени документите ни във въпросния Държавен комитет по вероизповеданията, оттам беше изпратена декларация, подписана от Любомир Попов, зам. Министър на Външните работи и председател на Държавния Комитет по вероизповеданията, където се указваше, че нашият Комитет е гражданска организация, а следователно не се подвежда под Закона за вероизповеданията и следва да бъдем регистрирани по Закона за лицата и семействата. За това аз имам основателни надежди, че ще се осъществи регистрацията, тъй като нашият Устав е юридически издържан – проверен е и от няколко юристи… няма причини да не бъдем регистрирани. Така че очаквам в скоро време да има дело във Великотърновския окръжен съд и да бъдеме регистрирани. Ще бъде просто парадоксално, ако те не ни регистрират – аз не мога да си представя каква причина биха могли да изтъкнат, след като всичко е толкова добре изпипано и съобразено със сега действащите закони в страната.

Р.Узунова: Това ли е? Благодаря, отец Христофор… Чакай, не затваряй.

О. Христофор: Решение на Централното ръководство в състав: Петър Кънев – секретар, гл. инспектор Петър Пенков, и членове Надежда Илиева, Пешка Петрова, Стефан Христов, о. Стилиан Николов, богослова Румен Ваташки, г-жа Катерина Дориданова, Димитър Добрев /Д. Добрев не фигурира в протокола/ за отстраняването на Г. Гелеменов от кандидат-координаторска длъжност и от членство в КЗРПССДЦ, което решение /на Централното ръководство/ ще бъде представено във Великотърновския окръжен съд за сведение, както е според изискването.

Р.Узунова: Това ли е, отче Христофоре? Благодаря…

(19.11.1989 г., ролка № 165)

Съобщения на Константин Тренчев

Р. Узунова: /…/ д-р Тренчев, председател на Независимия профсъюз “Подкрепа”. Да, говорете, д-р Тренчев.

Д-р Тренчев: Г-жа Узунова, аз съм и член на Независимото дружество за защита на човешките права в България.

Р. Узунова: Да, зная. … Ало?!

К. Тренчев: Желая да Ви уведомя, че днес следобед на 4 дневно посещение по покана на Независимото дружество за защита на човешките права в България са президентът на Международната федерация за човешките права със седалище в Париж Домиен Жакоби, придружаван от своя секретар Патрик Будоа. Бяха посрещнати…, от Париж през Виена. Бяха посрещнати на аерогара София от ръководството на Независимото дружество и отделни активисти. И имам честта да бъда техен преводач. Настанихме ги тука, и за тази вечер е предвидено среща с актива на Независимото дружество, а утре са предвидени няколко официални срещи във Френското посолство, в Народното събрание - с председателя на Комисията по правата на гражданите д-р Владимир Калайджиев, от 11.00 часа, а от 16.00 ч. следобед - в Министерския съвет, ще бъдем приети от говорителя на правителството Филип Боков. Поради заетост на министър-председателят не може да ни приеме. След това, в събота, Независимото дружество ще проведе първата си разрешена сбирка на закрито в кино “П. Берон” от 12.00 ч. Домиен Жакоби е поканен да присъства. Поканени са и гости от другите независими сдружения.

А междувременно, в страната ще се проведат и два митинга – в събота в Стара Загора от 11.00 ч., и в неделя от 11.00 ч. в гр. Пазарджик. Като съобщение е това. Пламен иска нещо да Ви каже във връзка там с Декларацията.

Р.Узунова: Да, добре, сега ще го чуя.

(30.11.1989 г., ролка № 308)

Глава 4. Новото всекидневие

Интервю с д-р Константин Тренчев за промяната, която очаква поради оттеглянето на Т. Живков от властта

Р.Узунова: Ало, Константин Тренчев? Румяна Узунова се обажда от радио „Свободна Европа”. Бих искала да говоря с вас, Константин Тренчев, за промяната, която стана. Една твърде сериозна промяна, твърде дълго чакана промяна. И все пак, тази промяна, според мен, би трябвало да се обмисли - до къде стига, до колко са възможностите й? Та, какво е вашето мнение по този въпрос?

К. Тренчев: Промяната се почувства доста осезателно, г-жа Узунова. В България беше буквално празник - хората си честитят като на Коледа. Струва ми се, обаче, от друга страна, че има нещо много тъжно и жалко, че може един лидер да бъде толкова омразен на собствения си народ… Ако погледнем обаче нещата от друга гледна точка, това ме настройва и оптимистично и показва, че въпреки невероятните духовни опустошения, които тоталитарният режим нанесе на българина, все пак българският дух не е бил сломен и въпреки обичайните двойни стандарти в нашето мислене, въпреки параваните, които бяхме изградили в името на оцеляването, все пак в преобладаващото мнозинство са се съхранили присъщите на българина морални добродетели. И сега, при подходящия момент, те успяха да се изявят. Просто е учудващо колко много хора са запазили в себе си този жив български дух, и при първата възможност той се прояви. Разбира се, това не е едно голословно твърдение: обадиха се стотици хора в къщи, честитиха ми хора съвсем непознати, наши съседи и т. н. …, просто беше някакъв изблик на, бих казал, на всенародна радост…

Р. Узунова: А какво мислите за приемника на Тодор Живков?

К. Тренчев: Ако мога да се изразя в резюме, бих казал, че съм умерен оптимист. За подобно мнение имам, имам известни основания. Бих ги разделил на три групи. Първата е, че при тоталитарния режим човек по презумпция крие мнението си. Не трябва да забравяме какво се случи в Съветския съюз: все пак Горбачов също беше от антуража на Брежнев, а сега виждаме и промените в Източна Европа, и по-специално в ГДР… Да се надяваме, че новият ръководител е човек от същия тип. Втора група фактори, които също вдъхват известен оптимизъм, това е, че бидейки министър на външните работи, и той е пътувал много, имал е възможност да общува с професионални политици, имал е възможност най-вече да сравнява различните обществени системи и особено западните демокрации с тоталитарния модел, нали, който е в Източна Европа - или беше, поне до скоро. Да се надяваме, че той има една ясна представа, че този модел е напълно обречен и че за сега в този свят друга алтернатива освен демокрацията не се предлага. И трета група фактори, с която вероятно той много добре трябва да помисли и да се съобрази, това са събитията в България по време на Екофорума и особено кулминацията на 3и, при закриването му, с тази огромна за мащабите на България демонстрация пред „Ал. Невски”, с Петицията до Народното събрание… И най-вече със събитията в Германската демократична република, доскоро считала се за бастион на тоталитаризма, който видяхме, че бързо-бързо рухна. Тъй че, в контекста на всички тези неща, има, има признаци за оптимизъм. Мисля, че здравият разум ще надделее и отношението към независимите сдружения ще бъде друго, защото тъй или иначе ние предлагаме някаква алтернатива.

Р. Узунова: По времето, когато бях в София, Константин Тренчев, д-р Тренчев, забелязах едно чувство на центростремителни сили на различните независими сдружения. И това, изглежда, продължава, за да се направи една акция, обща, на всичките независими сдружения. Бихте ли казали малко повече по този повод?

К. Тренчев: Струва ми се, че всички тези движения имат много допирни точки и че тяхната основна цел е демократизиране на обществото. С оглед на задълбочаващата се криза - духовна, икономическа, и политическа, и всякаква - на обществото има опасност ситуацията да протече общо взето по следния начин: нищо не може да бъде предложено от управляващия елит, но от друга страна, демократичната опозиция е общо неукрепнала и неопитна, за да предложи нещо. Всички ние, представителите на тази демократична опозиция, чувстваме това и да се надявам, че последните промени ще послужат като сигнал за форсиране на разработките на различни доктрини и програмни документи на тези движения. Но особено остро се поставя въпросът за консолидацията на независимите сдружения под една по-обширна и по-обща платформа за демократизация, която да обедини, под формата на федерация, тези сдружения в името на постигане на общи цели. Но това обединение не трябва да се тълкува като загубване на тяхната самостоятелност, а напротив – просто платформата ще ги сближи, те ще намерят една база обща за работа, а всяка от тях ще разработва вече своята специфична област. Тъй като за 45 години тоталитарен режим се натрупа неимоверно количество проблеми и те трябва да бъдат анализирани и, разбира се, предлагани различни доктрини за изход още дълги месеци. В случая решението би било да се излезе с нещо като призив за демократизацията, ние да покажем своята причастност към демократичните промени и да подпомогнем, ако може така да се изразя, и правителството в тази негова стъпка, защото избирането на новия Генерален секретар се тълкува от мнозинството от народа като стъпка в тази посока.

(недатирано, ролка № 360)

Три въпроса на Румяна Узунова към Янко Янков

Р. Узунова: Янко Янков? Румяна Узунова се обажда от Радио „Свободна Европа”. Бих искала да взема интервю от вас и първият ми въпрос е: Какво мислите за слизането на Тодор Живков от политическата сцена на България?

Янко Янков: Слизането на Тодор Живков от политическата сцена в България е събитие, което изисква тънък анализ. Несъмнено то е повод за нарастване на надеждата за демократизация на обществото, но само по себе си не е гаранция за същински демократични промени. Новият партиен лидер е творение – може би не изцяло – на самия Живков, но във всички случи на живковизма, като вид нов сталинизъм. Петър Младенов е обвързан генетически с живковизма и неговото видимо отношение към самия Тодор Живков не е и не може да бъде гаранция за скъсване с живковизма. Внимателният анализ на политическите изяви на новия партиен лидер до сега показва, че неговите намерения гравитират около идеята за модифициране на живковизма, за установяване на живковизъм без Тодор Живков или, нека го наречем – нео-живковизъм. Очевидно Петър Младенов не би имал нищо против това да прехвърли цялата вина за тоталната криза на нашето общество лично върху Тодор Живков, върху неговото семейство и върху неколцина от неговите приближени. Но очевидно е и това, че Петър Младенов няма намерението да позволи да бъдат обвинявани останалите виновници за нашата национална трагедия, просто защото и самият той е сред тези виновници. Поради това, лично аз, не бях съгласен с доминиращите изявления за даване на доверие на кредит на Петър Младенов. Петър Младенов няма никакъв реален шанс да скъса с живковизма, така както например Хрушчов нямаше реалния шанс да скъса със сталинизма. Доверието на кредит на Петър Младенов е обречено на загуба.

Р. Узунова: Следващият въпрос, който бих искала да ви задам, Янко Янков, е за вашето мнение за промените в политическия и управленчески живот в България?

Я. Янков: След смяната на Тодор Живков в политическия и управленския живот в България настъпи видима динамика. Аз съм израснал на село и тази динамика ми напомня една картина от селския бит – вързаното животно се радва на свобода, дори когато синджирът просто е удължен с няколко метра. Мисля, че на този етап Петър Младенов е направил точно това, и че плановете му са да динамизира нашето общество точно по този начин. Все пак, ситуацията беше такава, че в твърде висока степен от самите нас зависи с колко метра ще удължим синджира и дори дали ще се освободим от него. Има надежди, има възможности да се освободим и тези надежди и възможности са във възникващите неформални клубове, дружества, организации. Динамиката тук е голяма и оптимистична. Но съществува още един динамичен процес, който поставя в известна опасност първия. Лицата от политическия и управленския апарат, които бяха публично ангажирани и обвързани с Живков и живковизма са обхванати от изключително динамична мимикрия с двупосочно измерение. Една част паднаха в краката на новия господар и започнаха предано да въртят опашка пред него, а другата част, по-далновидните, се насочиха към дейността на неформалните демократични сили, където се опитват не само да се инплантират, но дори и да поемат инициативата и ръководството в своите ръце.

Р. Узунова: И един последен въпрос, Янко Янков. В събота бе разтурено VІ управление при Държавна сигурност. Как оценявате този ход?

Я. Янков: Беше съобщено, че Петър Младенов е взел решение да разтури зловещото VІ управление при Държавна сигурност. Всъщност не е напълно ясно, дали става въпрос за цялото VІ управление или само за 6ти отдел при VІ управление на Държавна сигурност. Считам, че е необходимо да бъде създадена гражданска комисия от видни интелектуалци, която да проучи престъпната дейност на това Управление и да настоява за наказателна отговорност. Българската общественост няма пълна и ясна представа за това с какво точно се е занимавало това Управление. Моята информация е, че това Управление се е състояло от 12 отдела, които са се занимавали със събиране и анализ на информация за всички лица с висше образование, независимо къде и какво работят, за всички лица, независимо от образованието им, работещи в сферата на изкуството, културата, образованието и науката, а също така и по-будните ученици и студенти. Събираната информация е от най-всевъзможен характер: За битовите и интимните навици на всяко отделно лице, за кръга от познати и приятели, с кого и какво си говори, за общо-културната и най-вече политическата характеристика на всяко лице и пр., и пр. Цялата тази колосална информация в един определен момент се пуска в манипулативен ход за постигането на политически и репресивни цели. За всеки български гражданин, притежаващ интелектуална личностна характеристика, съществува отделно досие. Документите се подшиват в папки, точно по 300 страници, като 301 страница е в следващия том. Трудно е да се каже от колко тома се състоят отделните досиета. При моето арестуване, например, успях да разбера, че първите документи са били събрани още докато съм бил ученик в гимназията и за около 20 години досието ми е нараснало на около 40 тома, като най-интензивен е бил растежът на досието през времето, докато бях научен работник. Обществеността трябва да настоява да бъде уведомена за няколко неща: 1. къде ще бъдат изпратени на работа специалистите манипулатори, работили толкова много години в това зловещо VІ управление при ДС. Няма ли опасност да бъдат изпратени в други Управления, където ще продължат да се занимават със същата дейност? 2. Какво ще стане с колосалните пирамиди от досиета? Ще бъдат ли скрити, или унищожени? Каква е гаранцията, че ще бъдат унищожени, а не скрити? Всеки, който пожелание, ще има ли възможност да се запознае със собственото си досие и да го използва пред съда, ако спрямо него е било извършено престъпление? От отговора, от решението, което Петър Младенов ще даде на тези няколко въпроса, ние ще разберем дали той наистина има намерението действително да деживковизира нашето общество, или има намерението само да реформира живковизма.

Р. Узунова: Благодаря ви, Янко Янков.

(26.11.1989 г., ролка № 109

Разсъждения за българите и турците у нас

Р. Узунова: Всъщност… един момент, моля…, Така… Все пак според Жельо Желев, денят за големия митинг, организирания митинг беше определен за утре. Мислите ли, че този е възникнал съвсем спонтанно?

Мъжки глас: /…/ назад с историята. Просто да го оценим като период, който може би е трябвало да бъде или пък имало е друг път на развитие. Но тези сили са победили за тогава. Ние да поправим нашата грешка, така, обща грешка да поправим, в смисъл за бъдеще да станем нетърпими за тирания и към някакъв друг ред, създаден от някой си, от една личност. Просто да приемем, както казва и другаря Младенов, да приемем този правов ред. Би трябвало да се съгласим да бъдем правова държава. В смисъл: съгласие общо и пълно съгласие. По отношение на турския въпрос като случай в историята ни и аз го обявявам, така, за отминал. Обаче той е много близък до нас, в смисъл, не е дълго времето, от когато ставаха тези неща около нас и ние си затваряхме очите. Мислехме, че наказват заслужено тези, които са намислили нещичко. Ние така си го обяснявахме. Намислили, така, срещу нас да проведат някакви акции, свързва се въпроса със заплахи, за тероризъм. Докато, когато сме се срещнали с тези хора, така, да ги нарека трудови хора, мюсюлманското население в България, изпитвал съм възхищение. Изпълняване на трудовите си задължения, стократно по-добро бих казал от моите, да не говоря за всичките и това нещо ме кара да мисля: Как така тези хора изведнъж на трудовото си място, там където оформя облика, нали, той е… добива лице, физиономия, изведнъж да стане нападка на средствата за масова информация и ги представят в лоша светлина. Ние с нищо не можахме да подкрепим тогава викът им за помощ, защото вярно е, че е имало такъв вик, но ние не го чухме. Това е и нашата вина обща, споделям с всички. Но за в бъдеще смятам, че нещата тръгват към добре, към добро и вярвайки, така, бих приканил и други от нашето общество... Мисля, може да имаме сходство в мислите, не пълно сходство, но към тези ценности, които не са преходни просто да имаме еднакво отношение и да позволим да се настанят в нашето отечество тези добродетели, тези така, качества, които ние досега не им обръщахме внимание. Правихме всичко възможно пред външния свят България да няма добро име, и да няма добро име и народа ни. Той, народът, заслужава по-добра участ, но мисля, че в скоро време ще се чуе точно това: Кой е виновник за всички тези беди.

Р. Узунова: Благодаря ви много.

(17.11.1989 г., ролка № 202)

Коментар на Пламен Даракчиев за бъдещето на казионните профсъюзи

П. Даракчиев: …самият Съюз, като ние приехме, че да го има, да се учреди този Съюз, трябва да бъде готова и Програмната декларация. Значи, те имат право да си излъчват, изпращат до средствата за масова информация, изобщо имат пълна самостоятелност...

Р. Узунова: А досега няма учредена секция професионална, така ли?

П. Даракчиев: Те на практика са учредени, но не работят в момента. Просто не са прогласени с Декларация, че са.

Р. Узунова: А какво мислите, Пламен Даракчиев, за интервюто на Петър Дюлгеров, председател на Централния съвет на официалните профсъюзи, във в. "Труд"?

Пл. Даракчиев: Твърде интересно и твърде показателно интервю за това, как и каква посока ще поемат Българските професионални съюзи. В него аз виждам, така, един интересен аспект. Едно, че… явно, че той вижда, че по този начин повече не може и че трябва да си печелят обратно членската маса. Макар че аз лично имам дълбоки съмнения дали ще успеят. И второто, има един такъв опит да се прокара една идея, че виждате ли, Профсъюзите дълго са се борили за истински профсъюзи, без този народ да знае за това. Просто – не знае! Но все пак, ред пречки е имало и не са успели. Лично мен тази борба ме съмнява, че е водена… от няколко човека, имам предвид, от апарата на Централния съвет на Профсъюзите. Аз лично разбрах, че има такава борба, когато веднъж дойдоха от МВР, по време на гладните стачки, през лятото и ми казаха, че имат от Профсъюзите много интересна платформа, че имат просто много интересна платформа. Офицерите от МВР, следователите дори ми я показаха. Дори казаха, че биха могли да ми я дадат да я прочета. Аз тогава не я поисках, но след това направих един-два опита да я поискам, вкл. и днес, във в. „Труд” бях, но казаха ми, че за сега още я няма тази Програма. Увериха ме, че тя ще бъде публикувана. Но сме искали, искали сме да я видим във всеки случай, но не сме успявали. Лично аз не вярвам, че е толкова радикална, колкото се изтъква в интервюто на Петър Дюлгеров. Да, само за секунда. Бих искал да видя в това интервю със Петър Дюлгеров и някои други аспекти на нещата. (Както и друг път, Р.Узунова многократно настоява той да говори по-високо) Казвам, бих искал да прочета в това интервю и някои други неща. Например за това, че този Профсъюз никога не е имал Програма. Тази Програма, поне в неговия Устав досегашен е записано, че те приемат Програмата на БКП за развитото социалистическото общество. (Отново молба на Р. Узунова за по-високо говорене) Да, така е записано в техния досегашен Устав.

Р. Узунова: А Програма нямат ли?

Пл. Даракчиев: Всъщност, първият Профсъюз в страната, който има реална програма и я оповести, това е профсъюз "Подкрепа". Официалният профсъюз все още не е оповестил Програма. Ало?

Р. Узунова: Да. Мислиш ли, че свършихме?

Пл. Даракчиев: Да, но не мисля колко добре стана, защото аз…

Р. Узунова: Да, аз ще ти кажа…

Пл. Даракчиев: (отново включване) По принцип може да се очаква една псевдо-радикализация на официалните Профсъюзи, която в даден момент би трябвало да намери веднага своя отговор. Имам предвид това, че например, поне аз научих, че Профсъюзите ще направят предложение пред правителството за замразяване на цените у нас за една година. Както и че имат една разработена програма - антиинфлационна. Те, вероятно, ще… може би дори ще отидат и на някои несъгласия с правителството... Нещо, което не можем да не го очакваме. Но едно във всеки случай е ясно: всичко това при тях го върши апаратът. Просто го върши апаратът! Все още отдолу някаква активност или каквото и да е по властта не може да се очаква в никакъв случай.

Р. Узунова: Не знаят докъде – какво! 

Пл. Даракчиев: Апаратът тръгва да спасява една структура, която е компрометирана отгоре надолу и която всъщност никога не е била Профсъюз, а един държавен механизъм. Просто тези усилия, освен че са смешни, са и опасни за правителството, тъй като все пак могат да подлъжат някои хора. Имали сме случаи, когато са се подлъгвали. Имаше случай, една така наречена „Юлска концепция”, която успя да подлъже част от по-интелигентния ни народ, преди всичко. Иначе хората, особено трудовите хора си имат, така, здраво усещане за нещата. Но проф-лидерите тук-там могат да се подлъжат малко. Освен това, Румяна, тук има един такъв момент, би могла да изтъкнеш: Петър Дюлгеров говори за независими профсъюзи. Но добре, след като говори за тези независими профсъюзи, профсъюз "Подкрепа" - лош или хубав - ние всички отстоявахме именно тази идея и в „Държавна сигурност”, и в затворите, и къде ли не, и при вас - в "Свободна Европа". Е, как тези хора не могат да кажат все пак няколко думи!?... Именно за това, че тази независимост, докато те са си я отстоявали по кабинети, ние я устоявахме на открито, пред очите на всички. Разбираш ли? Сега се чудят защо нямат авторитет, и защо… и т. н., и защо хората идват при мен. Няма какво да се чудят!

Р. Узунова: Как е озаглавено интервюто на Петър Дюлгеров?

П. Даракчиев: Ами, то е в бр. 231 на "Труд" от понеделник, 20и ноември. Озаглавено е "Защита” - истинското име на профсъюзите", разговор с председателя на Централния съвет на българските профсъюзи Петър Дюлгеров.

Р. Узунова: Добре. Да. …Чакай…

(21.11.1989 г., ролка № 310)

Съобщение на Георги Спасов за пречките пред демократизацията в Пазарджик и за клеветите срещу него лично

Румяна Узунова: Георги Спасов, ротационен говорител на независимият профсъюз "Подкрепа" по печата. Датата: 29 ноември `89а година. Хайде, говори…

Георги Спасов: Казват, че на новороденото удряли плесница, за да започне да диша. Не знам дали тази практика има отношение само по физиологията или едновременно с това е своеобразно въведение в живота, където човека, ако не е достатъчно послушен, получава неограничен брой от този артикул, който - за разлика от много стоки от първа необходимост - е в изобилие. Естествено ония, които ни удрят плесниците твърдят, че са обладани от благородното намерение да ни вкарат в правия път. Изглежда, от такива "благородни" намерения са завладени и някои ръководители на община Пазарджик, но не по отношение на новородените бебета, а по отношение на демократизацията. Впрочем, ако искам да бъда точен, трябва да кажа, че плесниците се нанасят на все още неродената демокрация. За какво точно става дума? Става дума за отношението към митингите, които гражданите искаха и искат да проведат, за да изразят своето отношение към промените и да поставят своите искания пред новото ръководство на държавата. Първият митинг, който искаха да организират и проведат в събота, на 25 ноември активисти на обществените организации, бе забранен от първия секретар на общинския комитет на БКП Борис Димитров и не бе проведен. Което на практика показа, че тия обществени организации не са самостоятелни и не са подчинени на своите членове и на обществото, а на партийното ръководство и практически не могат да изразяват общественото мнение и да защитават обществените интереси. С втория обаче нещата стоят съвсем другояче. Той се организира от представителите на независимите демократични организации и сдружения, на трудови и творчески колективи и граждани, които смятат, че това е тяхно конституционно право, което не трябва да зависи от прищевките на първия секретар или на който и да е друг, отрицателно настроен към демократизацията и обновлението на страната, ръководител. Инициативният комитет разгласи вече, че митингът ще се състои на трети декември в неделя от 11 часа на пл. "Георги Кирков" пред драматичния театър "Константин Величков" гр. Пазарджик и е твърдо решен да го проведе. Това решение произтича от подкрепата на гражданите. Те го искат и го подкрепят защото са убедени, че процесът на демократизация може да бъде задушен по места още в началото, а без демократизация не е възможно да се излезе от дълбоката политическа, икономическа и духовна криза, в която е затънала страната. Позицията на първия секретар на общинския комитет на БКП Борис Димитров е в разрез с официалната партийна и държавна политика. За нас това не е изненада, защото знаем за нежеланието на определени среди от партийния и държавния апарат да се разделят с тоталитарната система на управление, която им осигурява неограничена от никого власт и привилегии. Тези сили са се окопали здраво по места и ще направят всичко възможно, за да осуетят процеса на демократизация, което ще ги лиши и от безотчетната им власт, и от неограничените им привилегии. Аз смятам, обаче, че този път те няма да успеят. Няма да успеят защото, заслепени от своите интереси, те пренебрегват интересите на всички слоеве от населението и нямат никаква поддръжка сред него. Особено радващо е, че на страната на демократизацията застават младите хора, комсомолците. На 28и ноември, когато на оперативка в общинския комитет на Комсомола е сведено до знанието на комсомолските секретари от предприятията и учрежденията, че общинския комитет на БКП не разрешава да се провеждат митинги, комсомолските секретари, като вземат предвид настроението на работниците и служещите, се обявили против това решение. Веднага след това те са извикани при първия секретар на общинския комитет на БКП Борис Димитров. Той се е постарал да ги убеди да не участват в митинга и да се обявят против него. Какви аргументи е изтъкнал? Главният аргумент му е бил, че организатор на митинга е Георги Спасов, тоест аз! Аз съм бил човек с неморално поведение и съм преследвал нечисти цели. „Повечето от нас бяха потресени, че на такова високо равнище и ръководител с такъв висок ранг ни е събрал, за да ни занимава с клюки”- сподели един от присъствалите на срещата комсомолски секретари. Борис Димитров е говорил, че съм имал незаконна връзка някаква или с някакви жени и съм бил пияница. Не знам защо не си е послужил с предишната версия, която бе изфабрикувана малко след уволнението ми и гласеше, че не съм изключен от партията за критичните ми журналистически материали и за членството ми в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България и на независимия професионален съюз "Подкрепа", а защото съм бил наркоман. Навярно е бил наясно, че балонът е бил спукан преди още да бъде пуснат. Не мога да си обясня защо не е използвал и другите, изфабрикувани по същия несъстоятелен начин лъжи и клевети, че съм се продал на Запада и съм бил получил двадесет хиляди западни марки за стихотворението ми "Приказка за козлета", че съм агент на американците и имам вече открита банкова сметка в американски банки. Той изглежда си е дал сметка, че Пазарджик е малък град и много от тия млади хора ме познават не само лично, но и са чели много мои журналистически и други материали. Аз искам да направя (съобщение) пред широката радио-аудитория: Аз наистина имам банкови сметки в чужди банки, само че те не са американски,  а швейцарски и сметките не са на мое име, а на името на Владимир Живков и на хора, които фигурират в номенклатурните списъци на властващия партиен и държавен елит. На нас, поне за сега, общинския народен съвет отказва официално да разреши провеждането на митинга, но аз мисля, че председателят на Изпълнителния комитет Димитър Нанов ще се съобрази с волята на голяма част от своите избиратели и ще го разреши. Но дори и да не бъде разрешен официално, ние сме решени да проведем този митинг. Ние сме решени, защото сме убедени, че по голямата част от гражданите ни подкрепят. Сега Пазарджик е врящ котел, който не може да бъде укротен с едно решение от горе. Ние заявяваме, че нашият митинг не преследва никакви други цели, освен да изрази подкрепата ни за действителни демократични промени. Такива ще бъдат и нашите искания. Ние сме уверени, че гражданите ще ни подкрепят, защото те знаят, че Тодор Живков си отиде, но тодорживковците останаха. Гражданите знаят, че в страната, а и в Пазарджишката община и бившия окръг партийните и държавните постове се заемат все още от хора, които израснаха под крилото на Тодор Живков и се издигнаха с цитати от неговите демагогски речи и още по-демагогски „съображения”. С позицията си смятам, че Борис Димитров застава пряко срещу демократизацията и обновлението. Има сигурно и много подобни на него. Дали те ще успеят обаче сега не зависи от тях, а от народа. За разлика от друг път народът днес е буден и няма да позволи да го излъжат. Народът е наясно, че той не може да очаква нищо от тях, защото ако можеха и искаха да му дадат нещо, те можеха да го направят през тези дълги десетилетия, през които бяха на власт. Народът е наясно, че той ще получи само това, което постигне сам. Ало?

Р. Узунова: Георги Спасов. Дата?

Г. Спасов: Дата – 29и.

(29.11.1989 г., ролка № 195)

Изявление на Емануил Славов от Варна

Румяна Узунова: Включих, говорете…

Емануил Славов: Добър ден. Казвам се Емануил Славов, от Варна. Днес е 11и декември 1989 година. Искам да споделя едно мнение относно това, което става през последните няколко седмици в България. Станаха много политически промени, митинги в почти всички по-големи градове, неформални сдружения се обединяват в Демократичен фронт и т. н. Но бих искал да се върнем малко по-назад и да си припомним как започна всичко това. Казвам, само малко по-назад, защото ако се върнем малко повече назад във времето ще видим, че всичко това, за което вече се говори и се пише открито, води началото си извън пределите на България. И така, през 1987 (?)г. в София група интелектуалци, членове на БКП, създадоха Комитет за защита на град Русе, който беше разтурен за много кратко време от „непоклатимия” още тогава тоталитарен режим на Живков. Защо стана така? Дали се опита някой да си даде сметка и да извлече някакъв извод от това? Мисля, че не. Защото вместо да застане начело на демонстрантите и да обедини силите на спонтанно възникналото негодувание на обществото, с което биха увлекли още повече хора в едно народно движение, те, интелектуалците, решиха да действат самостоятелно и по този начин сами се поставиха в изолация, което не донесе нищо добро за Комитета, откъснал се от народа. Централният комитет също не закъсня с реакцията си и потърси отговорност от „еретиците”. След което дейците на Комитета, уплашени от евентуални по-лоши последици, преустановиха всякаква дейност. През същата 1987 г. възникна и друго движение под название Дружество за защита правата на човека. Въпреки, че „Държавна сигурност” на два пъти попречи на учредяването на Дружеството в местността Оборище, въпреки задължителното въдворяване на постоянно местожителство в различни краища на България и преследване на неговите членове, въпреки репресиите и въпреки екстрадирането на негови ръководители и активисти извън страната: Едуард Генов, Благой Топузлиев, Петър Манолов и други, и въпреки пасквилите за тях в пресата Дружеството показа как трябва да се отстояват политически принципи и възгледи /ако някой изобщо има такива/ - с твърдост, с непреклонност, с гладни стачки и с непрекъсната дейност в различните градове на страната: от Пловдив до Ловеч, от Дулово до Михайловград и Девин. Но къде бяха в този момент интелектуалците? Защо се спотайваха? Или може би решиха да послушат съвета на Тодор Живков „да се поуслушаме, да се снишим и ако не отмине бурята, тогава да се преустроим”? Горе-долу така постъпиха те. След като разбраха, че станалият твърде непопулярен в международния живот режим на Живков не се решава на по-крути мерки спрямо Дружеството за защита правата на човека, интелектуалците решиха да се активизират, но забележете, не за да се влеят в редиците на Дружеството за правата на човека, не, това не можеха да допуснат в никакъв случай: да бъдат в една организация с хора, които са били в затворите, хора с тъмно минало. Те учредиха свой клуб - Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Обърнете внимание: тук става дума за подкрепа на преустройството, извършвано до този момент от БКП. Така беше заявено и в техния учредителен документ. Ето как постъпи българската интелигенция за втори път в този важен исторически момент. Иначе тя – интелигенцията – умее да говори за „вбиването на клин между нея и работническата класа” от режима на Живков. Това може да се прочете в „Народна култура”, последния брой. Но ето ви един факт, който говори добре за самочувствието на интелигенцията: председателят на дружеството не е българин, а съветски гражданин, Алексей Шелудков! Интересно до кога ще продължава това преклонение пред Съветския съюз?! „О, неразумний юроде! - както възкликнал някога Паисий! Нима вие нямате в редиците си един Радой Ралин - един велик българин, който никога не се уплаши от преследване, репресии и интерниране, който в най-страшните години на тоталитаризма написа „Грешките на растежа”, и „Личен контакт” и „Сказание на Атила”, и „Аквариум” и „Лютите чушки”, и много други? Питам ви, интелектуалци, не видяхте ли вие водача, българина между вас, онзи, който години не, десетилетия поддържаше духа на народа си, пък и вие се гордеехте с него, защото имаше един, който да измие срама от очите ви за пред народа! Къде бяхте вие тогава, колко от вас написаха нещо в негова подкрепа или поне направиха опит да напишат? Къде бяхте вие, когато Добри Жотев с години обикаляше редакциите на издателствата, в които вие работихте, обикаляше със стихосбирката „Викове” и вместо някой да поеме риска с отпечатването на тази стихосбирка, по-скоро предпочитахте дебелашката шега: „Тебе още не са ли те арестували?”. Къде бяхте тогава, питам? Сега са налице всички. Намериха плочата, за която писа Марко Ганчев, онази плоча, на която да наточат ножа си и да мушкат умрялото куче. Сега са тук и основаха не само Клуб, но успяха и да се настанят и в ръководствата на другите дружества под формата на консултанти, говорители и не знам какви още от този род. Защото те трябва навсякъде да ръководят, да координират и да поучават, да държат речи. „Ние се разграничаваме, каза вчера Желю Желев на митинга, от онези екстремистки елементи, които подстрекават към насилие и провокации”, за което, разбира се, беше освиркан. Ето така става разединяването на народа преди още да се е осъзнал за какво става дума и за какво се бори! Ето кой вбива клин между интелигенцията и народа: самата интелигенция. Желю Желев не иска и да знае, че те, тези екстремисти са бити в милицията и са лежали по затворите по политически причини и че изразът на гняв не е насилие и подстрекателство. Но застанали веднъж на лидерските позиции, интелектуалците са готови на всякакви компромиси и отстъпки, стига да имат възможност да се изявяват като лидери. Според тях социализмът не бил изчерпал своите възможности. Това вече за кой ли път го чувам - последния път от Кирил Василев, академика, по телевизията преди два дни. А могат ли да дадат пример за такъв по-добър социализъм някъде по света? Малко ли бяха 45 години, за да докаже той - социализмът, че е хуманен и демократичен? В някакво предаване по радиото - радио „София” - има много такива напоследък, Никола Попов, който е ректор на Софийския университет, цитира Трайчо Костов, който някога бил казал, че многопартийността в България е необходимост, опозиция трябвало да има, иначе нямало кой да бъде опонент на партията и да й посочва грешките. Това е казал, забележете, Трайчо Костов, същият онзи, който подписа смъртната присъда на водача на опозицията Никола Петков. За всичко това може да се каже само едно: пълна политическа неграмотност и безпринципност. Нека уважаемите интелектуалци разберат едно: че обединението, а не разединението прави силата, затова е необходима апостолска работа именно като Левски - от град на град, от село на село, разяснителна работа, и работа за обединяване на хората, а не за разграничаване от тях. Това е, което исках да ви кажа. Благодаря Ви.

(Цитираното изказване на Т. Живков е от речта му пред конгреса на Профсъюзите през април 1987 г. и описва стратегията на БКП относно преустройството. 11.12.1989 г., ролка № 59)

Разказ на българин-мюсюлманин

Р. Узунова: …да говори.

Мъжки глас: Преди да изложа фактите, които раждат острите, вечните противоречия между мюсюлманите и режима в България, ще дам клетва, ако трябва - и в името на живота си, че това, което ще опиша, е същата истина, която е извадена от ежедневието на съвместното съжителство с хората от тази омразна страна. Съзнателно казвам „режима в България”, имайки пред вид не всичкото българско население, а онази част от него, която с цената на всичко се стреми да създава тези противоречия и да настройва колкото се може повече хората против нас, мюсюлманите. Ние не отричаме, че има хора, които ни разбират и съчувстват, но в същото време сме убедени, че немалка част от тях, при първата срещната трудност, биха застанали против нас, страхувайки се от онези, които са убедени, че мюсюлманинът е необходим на държавата освен единствено като труженик, като производител, защото е роден за такъв. Споменатите противоречия са вечни, защото така ги виждам аз, изхождайки от разсъжденията на възрастните – всичко просто се доближава и съвпада. Колкото и да не искаме да сме като тях, ние вървим по техния път, повтаряме техните грешки. Докато болшинството българи днес говорят: „Защо ще напускате България? Да не би да ви е лошо тук? Та вие си имате всичко – пари, много повече от нас, къщи, коли?” А ето каква е реакцията на въпросните мюсюлмани, които са препатили през живота си. На въпросите те отговарят така: ”Вие, младежи, някои неща виждате сами, за други сте чували, но не сте преживели ужасите, които са ни съсипали нас, вашите бащи, деди и прадеди. Още откак се помним, а и същите разговори сме чували и от нашите родители.” Те казваха, че за нас тук живот няма. Ето защо ние винаги живеем с мисълта, че може би някой някога ще ни помогне да се измъкнем оттук. Затова ние работим и пестим до изнемогване и се надяваме, че който има повече пари, един ден ще са му нужни, за да се измъкне от лапите на тези хора. Разсъждавайки върху тези неща, неведнъж съм стигал до истини, за които не можех да си дам обяснения. В себе си роптаех, че нашите хора, родителите ми, близките ми, познатите ми и всички като тях умират, без да са видели бял ден, както се казва. Те не знаят какво е това годишен отпуск, да, и наистина не познавам близък, който е ползвал отпуск за почивка; не знаят какво е почивен ден и не разграничават понятията работно време и извън работно време. Всичко е смесено и няма край. Всички бързат да свършат някаква работа и колкото повече бързат, толкова повече работа им се натрупва. Като попитам някого: „Докога с твоите проблеми?”, той е сигурен докога и ми отговаря: ”Дотогава, докато свършиме ние там, където са свършили преди нас другите.” Основното препитание на всички от години насам е тютюна. Всички го мразим повече от дявола, но сме се хванали един за друг. Страшно ми се иска едно централизирано информационно средство да разясни на хората за степента на експлоатация, така че ако някога се опитаме да се борим за нещо, да сме наясно за какво и как да отстояваме исканията си. По мои грубо пресметнати данни, един кг. тютюн държавата продава за не по-малко от 50 лв. Не е малка и стойността на 1 кг от валутните сделки. В крайна сметка, производителят получава от 2 до 3 лв. чиста сума от 1 кг. Смайващо е, че получената крайна сума е по-малка с 1/20 част от действително изработената сума. Освен това, когато предават тютюна на държавата, всъщност когато оценяват произведения тютюн, играят всеки както си иска. Някой минава чувствително по-благоприятно за сметка на другия, и този другия предимно е помак или беззащитен човек. От сигурни хора съм разбрал, че онова, което изкупуват от хората за второ качество, спокойно след това минава за първо. Ето един личен пример: За предадени 160 кг. тютюн в града, взехме около 500 лв., а за предадени 310 кг на село – около 700 лв. Това е една черта за дискриминацията, именно защото в града живеят българи, а в селата са помаци, и те могат и си мълчат. Винаги, след като са изиграни, хората си казват, че няма да сеят повече толкова тютюн, но на пролет забравят всичко и тихомълком всичко започва отново. Те виждат спасението така: да продадем повече, да харчим по-малко, да имаме в края на краищата нещо. Вместо как да изразходваме и онова, което сме събирали късче по късче, когато се налагаше. За да купим нещо по-голямо, особено материали за строеж, срещаме трудности, които съвсем ни объркват сметката. Един нищо и никакъв магазинер, снабдител, горски, шофьор и т.н., като те пита откъде си, и като разбере, че си помак, ще те излъже така, че сам ще предприемеш уреждането на строежите по начините, по които са се „уреждали” всички твои побратими преди тебе. Като ти казват „ела утре, вдругиден, след една седмица” ти веднага ще му предложиш подкуп, даже ще учиш на същото и другите – защо да си губиш времето, когато има сигурен вариант? Гледам то, въпросният служител само се оплаква, че му е малка заплатата, а къщата му – дворец, вилата му – къща. Такъв е животът, казват ти и продължават да се лишават и да решават проблемите си, както са ги решавали преди тях. Казват, „как можеш да продадеш тютюна още есента, а да си запасняк през април или май следващата година?” Но какво да се прави: ако кажеш нещо, може и да ти платят, когато намерят за добре. Попита ме вчера един високопоставен другар от Комитета: „А гледате ли по телевизията как се връщат хората от Турция, и опита ли да си помислиш защо се връщат?” Аз наистина знам кои се връщат и защо се връщат, но му отговорих истината: „Когато излязох от леглото, за да отида на тютюна, беше съмнало; когато се върнах от тютюна – програмата на телевизията беше свършила. Не съм гледал телевизия от началото на лятото”. По този въпрос повече не говорихме. Може би е смешно, но аз съм на 34 г., а досега съм бил само два пъти по една седмица на море без карта, защото за нас има свободни карти само през зимата. Децата, от седем – осем години пъшкат по нивите, и заспиват гладни, защото уморените им телца не издържат, докато сготвим. Пенсионерите бързат да свършат нещо, за да си отидат, може би, по-бързо от този свят. А ние казваме на децата: „Помагайте, милички, защото ето, онези са по-малки от вас, а работят повече и ще ви се смеят!” Да не се случва да отидеш в болница, защото, като разберат кой си и откъде си, изливат злобата си върху тебе. Особено е тежко положението на жените, защото те са белязани с някои части от носията си. Където и да отидат, те са изигравани, унизявани, подигравани, лъгани и оскърбявани. А как излъгаха възрастните, измъчените, с треперещи ръце жени – пенсионерки? Искаха всяка да отиде на ръка, лично да си получи нищожната пенсия. Идеята дойде от партийното ръководство, за да накара нещастните жени, които едвам са доживели до пенсия от жестоката експлоатация, да отидат в Съвета, за да ги видят ръководителите, как съществуват с дрехите, които не са обичали цял живот. Немалко от нещастните жени си отидоха от този свят без пенсиите, в нищета и лишения, проклинайки и в гроба си тези зли хора. Много семейни добавки за деца просто се изгубиха през тези мътни години. Бяхме на бригада; не знаеха, че съм помак. Всичките им приказки бяха около турците и помаците. За всички говореха насмешливо, подигравателно, „ха, сега да видим къде ще отиват! Какво бяха вдигнали главите?!” – и смях, смях… Някъде из тютюна се понесе народна песен. Това много ме зарадва, а и песента беше хубава, и оригинално изпълнявана. Всички започнаха да се възхищават – как е възможно тези измъчени, изстрадали жени, и то на такова място, в такъв момент, да пеят така спокойно и хубаво? Това бяха жени – помакини от комплексна бригада – в тези „комплексни бригади” работят предимно помакини. „Те не са за работнички; сбъркали са си професията!” – подигравателно подхвърляха. По-късно същите тези започнаха на гръб да пренасят /…/ с тютюн. „Ето, това се казва здрави жени!” -пошегува се един. А пък една другарка каза: „Та нали ние, профсъюзите се борим за премахване на тежкия физически труд, а те носят на гърба си повече от 30 – 40 кг!” „Носят, а ти защо не носиш?” – обади се някой… Всички се смееха на „много смешните” приказки… Блазе им на тези хора, които си имат Родина и са горди, че и те са частица от хората, които живеят, строят и творят за Родината и са готови да я защитават с цената на всичко! За кого да милеем ние, кого ще защитаваме, ако се наложи, когато си нямаме никого? Със турците в България въпросът, може би, ще се реши, но нашите проблеми ще си останат, защото ние няма да се приютим нито при едните, нито при другите, като сме подритвано малцинство от всички! Дали трябва да искаме съдружие с турците, дали с немногото българи, чиято житейска съдба е близка до нашта, или ще продължаваме да чакаме покровители отвън някъде, за да ни подадат ръка? Преди години ни радваха събитията около Македонския въпрос, сега тези около турското малцинство в България, и в края на краищата ние си оставаме на същия огън. С тази разлика, че огънят все повече и повече се разгаря и ни претопява. Имаме си малка своя култура, големи свои специфични проблеми и по-малка вяра от тази на родителите ни, че ще настъпят други времена – по-добри от сегашните и миналите. Но който се опита да ни разбере поне отчасти, за нас ще бъде Покровителят, Богът, в който ще вярваме и на когото ще разчитаме.

Р. Узунова: … Ало?!

Мъжки глас: Да, добре. Съгласен съм да пуснете тази изповед с гласа ми, но да не бъде включено името ми там.

Р.Узунова: Страхувате се?

Мъжки глас: Да, страхувам се да не узнаят името ми.

Р. Узунова: Добре, добре.

(12.12.1989 г., ролка № 321)

Представяне на новопоявилият се в. „Слово”, издаван от Християн демократичния съюз, от неговия главен редактор свещеник Станил Гергинов

Св. Станил Гергинов: Две, три, четири, пет. Демократическото християнско движение започна да издава свой вестник, който се казва в. “Слово”. Излезе първият брой, на 16 декември 1989 г. Вестникът е орган, предназначен за религия, философия, публицистика, литература, изкуство и социология. За негов редактор за сега е избран Станил Гергинов, аз. Има една реплика от Народното събрание, заедно с дописка, която искам да прочета и така да представя нашия вестник. На 7 декември 1989 г. за пръв път от години насам група духовници прекрачихме прага на Народното събрание. Даже един от милиционерите, които стояха на поста там, твърде учтиво ме извини, за дето го блъснах, без да искам, разбира се. И така, ние се озовахме в осветената топла и уютна обстановка във вестибюла на Народното събрание. Носехме кръстове и хоругви. Посрещна ни д-р Петър Вутов, който беше определен да приеме нашата Петиция за религиозни свободи. Той беше вежлив и внимателен в изказването си, но подчерта, между другото - и репликата му и досега звучи тревожно у мен: „Нито улицата, нито плакатите, нито митингите ще оправят нещата”, предавам думите му свободно, „трябва диалог”, „ние ще влезем във връзка с Негово Светейшество, за да обсъдим” и т.н. Бяхме посипани като с пепел: Ние дойдохме да кажем болката си на г-н Петър Младенов, но пак ни насочваха към г-н Тодор Живков. Стига вече! Това се диалози от вчерашния ден. Днес диалогът трябва да се води с нас, с Демократическото християнско движение, със Свещеническия съюз и с Комитета за защита на религията. Не може вълкът, сменил козината си /а при нас във всички деноминации въобще той и козината не си е сменял!/, да защищава каузата на агнето. Отвън се чуваха силни, настоятелни викове в наша подкрепа. За свещениците - от Гергинов, София, 24 декември 1989 г.

(Върху ролката названието на организацията е Християн-демократичен съюз, края на декември 1989г., ролка 112)

Коментар на Желю Желев за опитите за дестабилизация на ситуацията в столицата

Желю Желев: … Мен малко ме разтревожи това нещо. Преди малко дойде тука, при дъщеря ми една нейна приятелка и тя ми разказа за това, което е видяла някъде в района на Народното събрание. Лозунги от рода на тези, за които беше споменато: "Желю Желев - президент", "Долу БКП" и пр. Вижте, ние не можем да приемем такъв начин на протест и на оказване на натиск върху номенклатурата. Това е некултурно, недемократично и то би могло само да предизвика ексцесии, да изиграе ролята на своеобразна провокация. Да се припише на СДС - с цел той да бъде компрометиран още в началото. Ние по друг начин си представяме натиска, който наистина трябва да се оказва за демократични реформи, но ние го разбираме и като един също така културен, демократичен диалог с представителите на БКП, особено с онези хора, които действително се ангажират да правят демократични реформи в нашата страна. Аз лично например съм много доволен от вчерашния Пленум, който буквално изрина персонажа на Живковия режим, хората, които в течение на десетилетия бяха обвързани с фамилията, обслужваха я и обслужваха режима на Живков. Сега, ние да не уважаваме усилията на тази част от Централния комитет, от номенклатурата, която се бори за демократични реформи, опитва се да изведе страната на един по-демократичен път, би било крайно нелоялно и неполитично. Политиката е съотношение на сили и тя изисква винаги човек да се съобразява с това съотношение. Който иска действително на тоя етап да работи за демократизацията на страната, той трябва задължително да търси съюзниците в БКП, която така или иначе е управляващата партия, която притежава всичките структури и в редовете на която има твърде много хора, които също така като нас желаят страната да излезе от джунглите на тоталитаризма и на широкия път на демокрацията.

Р.Узунова: Мислите ли, че може да има известен провокационен момент при организирането на този митинг или просто е възникнал спонтанно?

Ж. Желев: Не мога това да коментирам, тъй като нямам представа кой точно е организирал този митинг и с каква цел го прави. Но аз никак не изключвам някои от тези неща да се правят и преднамерено с цел да се компрометират независимите сдружения и техния Съюз, който беше създаден съвсем наскоро. Мисля, че аналогични провокационни действия бяха направени и в Плевен, където на Цветан Спасов е бил свален, съборен бюста - и това беше широко използвано от заинтересованите среди, от противниците на демократичното преустройство на нашата страна като доказателство за разрушителните стремежи на независимите сдружения към /…/, доказателство за тяхното желание непременно да дестабилизират страната, да дезорганизират икономиката и да доведат нещата до хаос. Това са опасни неща и трябва да бъдем много внимателни. Аз лично не изключвам и тука да има провокативен елемент и една част или голямата част от участниците в подобен тип демонстрации, с подобни лозунги, с такива елементи на нетърпимост, с призиви към разправа и прочие просто да са играчка в ръцете на хора,които преследват други цели. Разбира се, това може да е съвсем спонтанно, съвсем наивно, непреднамерено, даже и добронамерено да е, но отраженията могат, биха могли да бъдат крайно неприятни. Аз лично съм, така, доста обезпокоен от някои подобни провокационни лозунги и обяви, които се слагат на отделни места из София, като например "Долу комунистите", "Смърт на БКП" и т. н. Тези неща могат единствено да усложняват и в крайна сметка да торпилират демократичния процес, който така или иначе е започнал в България. Много се страхувам, че такива неща биха могли отново да ни доведат до същото положение, до същите събития, които се случиха на 9и септември или в първите дни след 9и септември, когато хора, които не са участвали активно в политическия живот на страната, в първите дни след преврата се юрват да се разправят с тоя, с оня, да бележат повече точки и по този начин ние не стигнахме до демокрация, а още в началото бе посята омраза между различи социални групи и хора.

Р.Узунова: Благодаря ви, Желю Желев.

Ж. Желев: Моля. Благодаря и аз за възможността да направя коментар.

(12.12.1989 г., ролка № 202)

Разговор с някой от първите емигранти

Женски глас: Момент само да превключа. Само за секунда…

Анна Манолова: Ало. И така, аз ви слушам.

Мъжки глас: Ало? Слушате ли ме?... Аз съм един от ония, които участваха в окупацията на България…

А. Манолова: На Чехословакия.

Мъжки глас: Да, на Чехословакия. Това стана предимно с войски, които бяха към Варшавския договор. Ние бяхме до Прага – нашето поделение до Прага не стигна, бяхме близо до Прага, в един град, който не знаехме даже и как се казва… Бяхме в групата… Нашето поделение, нашият взвод бяхме в един /…/ - между нас, пред нас и зад нас имаше руснаци. Когато срещу нас се стреляше с ловни пушки от покривите, ние – като всеки… малки момчета, срещу които никога не беше стреляно, се изплашихме, и руснаците, бяха професионалисти, и те подавиха огъня. Казвам този случай, за да припомня, да припомня, че срещу българските войски /които бяха окупатори!, „изпълняващи своя интернационален дълг”/, съвсем нормално и редно беше да се стреля. Не знам, не знам в други поделения дали българите са подавяли съпротивата на чешкия народ и дали са убивали някого – това не мога да кажа, но в цялата армия, в цялото /…/ със сигурност има убити. Със сигурност убитите бяха между 40 – 50 – 60…

А. Манолова: Убити - какви?

Мъжки глас: Убити български войници!

А. Манолова: Български войници. А, да.

Мъжки глас: Убити български войници! Тогава на всички ни беше обяснено, както и на следващите войници в Афганистан, че изпълняваме своя интернационален дълг и че това е нормално. Двайсет и колко години минаха оттогава, не мога да ви кажа точно…

А. Манолова: Двайсет и две, мисля, оттогава…

Мъжки глас: 22е години. Българското правителство, в една много неясна декларация, следвайки международния вятър на разведряване и искането на чешкото правителство, не се извини, не се извини на чешкия народ, а почти извини себе си, че в тогавашните условия е било нормално да вземе участие в една такава интервенция под егидата на Варшавския договор… Днеска, както знаете, и вчера, целият чешки народ, и света, празнува Ян Палах… На него беше наименуван и площадът на Червената армия. Искам да знам, от името на падналите ми другари: кои са техните имена, те да бъдат обявени пред българския народ, Военно министерство да каже точните имена, да се извини на майките, на сестрите им, на бащите им, на братята им, на жените /ако имат такива/… Е… Разбрахте ме, нали?!

А. Манолова: Да. Да, да.

Мъжки глас: Защото това не бива да се повтаря. В една съвременна държава не бива да се допуска някой, по усмотрение на една чужда държава, да праща на смърт българските синове, ако ще той (синът) да е само и един…

А. Манолова: Да.

Мъжки глас: В този смисъл го направете…. Добре ли изглежда?

А. Манолова: Добре. Добре звучи… Един момент, аз да изключа… Нали повече нямате…?

Мъжки глас: Вижте сега, това е. Вие го допълнете, по ваше усмотрение… Военният министър е същия, запишете си го…

А. Манолова: Да, да, знам…

Мъжки глас: Направете справка, кадрова…

А. Манолова: Да?

Мъжки глас: Военният министър е същия. Цялото военно министерство е същото. Просто кажете: „Извиниха се на чешкия народ, а кой ще се извини на…?

А. Манолова: … на българския?

Мъжки глас: … на черните забрадки на българските майки?! И колко са те?!

А. Манолова: Да… Не са публикувани сведения?

Мъжки глас: Никакви данни! По никакъв повод!... Бяха… Беше забранено да се правят некролози…

А. Манолова: Беше забранено… некролози да се …?!

Мъжки глас: Естествено. Никъде не видяхме некролози. На майките, на бащите, ако са дали некролози, е било забранено да пише къде са умряли, къде са починали войниците… Пишете един такъв остър материал, майките…, в смисъл… Той е актуален, близък е моментът… Нека да го чуят, нека да се замислят… Ние сме на 40 години вече…Момчета, които бяха на 22е, сега са мъже!

А. Манолова: Добре. Аз ви благодаря…

Мъжки глас: Не, другарко Манолова,… г-жа Манолова, извинете /майната му, омръзнаха ми…, омръзнаха ми! ... /…/ / (Заедно се смеят)… Колко време сте тука?

А. Манолова: Много. Двайсет… и три години…

Мъжки глас: Аз съм на… Да… Аз за втори път излизам, седя тук един месец, пътуването ми е частно,… на гости съм, по принцип,… изпаднах в един вакуум ужасен, добре че намерих емиграционната служба /…/… Хем ви заблазявам, хем не – много е особено… просто не можете да си представите…

А. Манолова: Да…

Мъжки глас: Разбирате ли?!… /…/(Комунизмът) е вътре в нас!… Знам, че не сте по-щастливи, знам, че си имате своите проблеми – и лични, и служебни, всичко на куп… Но тука животът е /…/ … Чувате ли ме?

А. Манолова: Да, чувам ви.

(началото на февруари, 1990 г., ролка № 354)