Глава ІІІ:
Онова, за което не се говори
Разказ на Цеко
Цеков, политзатворник
и политемигрант, съучредител на НДЗПЧ
Румяна Узунова:
Включила съм…
Цеко Цеков:
Съществуването на човека от плът и кръв
е трагично в комунистическото общество
и той, човекът, може да разчита на един,
по израза на Киркегор, “отчаян изход”.
Едва ли някои от политическите врагове
на социалистическата държава и общество
в България, държава и общество в кавички,
който е бил във „Вилата”, би могъл да
каже къде се намира тя. Не бих могъл да
кажа къде се намира тя и аз, въпреки
усилията ми да разбера координатите на
тази Голгота. Ще кажа само онова, което
зная и което са ми разказвали страдалците
и онова, за което следователите са
намеквали с гордост като изобретение
на комунистическата садистична система.
Отвеждането на „непокорния политически
враг” във „Вилата” се подсказва с
ехидна калигулска усмивка и израз от
рода: „Ще си спомниш всичко. Имаме
средства и начини да те накараме да
проговориш и да си спомниш всичко”.
След като се стъмни добре, килията на
ареста се отваря от двама надзиратели,
които те извеждат през тъмното стълбище
до т. нар. подземен гараж. От гаража те
вкарат в камионетката, която представлява
желязна килия, контейнер на колела.
Металната врата на гаража се отваря и
камионетката потегля за „Вилата”.
Намиращият се в камионетката арестант
не вижда нищо и не знае в каква посока
пътува. В металния контейнер цари
непрогледна тъмнина. Пътуването от ГСУ
на ДС, „Развигор” №1, до „Вилата” е от
20 до 25 минути. А някои твърдят, че е 15 -
20 минути. Лично аз предполагам, че
пътуването е 20 минути и то в посока към
кв. Симеоново, Софийско, т.е. в посока
хотел „Хемус” и кв. „Иван Вазов”. Пред
двора на „Вилата” има вероятно голяма
желязна врата, която се отваря с
електромотор, тъй като се чува скърцане
и шум, подобен на шума при релсовите
порти. Чува се лай на кучета. Движението
от портала на двора до „Вилата” е 2 - 3
минути. Т.е. разстоянието е около 300 - 400
метра. Дворът е голям и обрасъл с дървета.
Не е осветен. Светлина има само във
„Вилата”. Камионетката обръща пред
двора на „Вилата”, така че /килията/
контейнера опира до стъпалата, т.е. на
2 метра от вратата на „Вилата”, на
къщата. „Вилата” е малка двуетажна
къща, със съвсем скромен вид. Тъй като
дворът не е осветен, обрасъл е с дървета,
а и къщата е малка, тя според мен, не се
вижда от минувачите нито през деня, нито
през нощта. След като се отвори вратата
на камионетката от униформен старшина
от ДС, арестантът се въвежда във „Вилата”.
На първия етаж има две стаи. Първата е
с размери около 9 кв.м., в нея има бюро,
на което е поставена пишеща машина. Зад
бюрото има стол с ядене на онзи, който
те разпитва. Вероятно следовател, нов
следовател, който досега арестантът не
е виждал. Не го е виждал в ГСУ на ДС, от
където го довеждат. Във втората стая -
тя е по-голяма, около 16 - 20 кв.м, та в тази
стая няма нищо друго освен две вертикални
метални стойки, които са здраво захванати
в циментовия под. Стойките са от дебела
профилна стомана. На всяка стойка са
заварени силно извити метални куки.
Височината на вертикалните стойки е
около 2 м. Това изобретение на комунистическия
технически прогрес по нищо не се различава
от стойките, които всеки е виждал в
гимнастическите салони - онези стойки,
които се използват за поставяне на
щангата в удобна височина за съответното
гимнастическо упражнение. Подът в стаята
е циментов и винаги мокър. В тази стая
се върши нечувана човешка инквизиция.
Оня, който е бил във „Вилата”, след това
в продължение на 2 седмици и повече не
може да се движи и сяда. До следователя
в ГСУ на ДС го носят на гръб надзиратели.
В стаята със стойките арестантът по
заповед се съблича гол, както го е майка
му родила. Проверява се всяка гънка по
тялото - между пръстите на краката и
ръцете, под мишниците, ушите, носа,
устата, под езика между челюстите и
обратната част, срамните части по тялото.
Прави се същия обиск, който се прави при
влизането в ареста на ГСУ на ДС в София,
"Развигор" №1. След това арестантът
сяда на циментовия под със свити в
колената крака. Обхваща с двете ръце
краката под колената така, че дланите
да се допрат. При това положение ръцете
се връзват в китките със здраво капроново
въже. В сгънките на колената и над ръцете
се вкарва тояга, т.е. нещо като
гимнастическата тояга. При това положение
арестантът е неподвижен, на милиционерски
език – „застопорен”. Двама цивилни
хващат тоягата от двете страни и повдигат
арестанта на подходяща височина. Краищата
на тоягата се поставя в извитите куки
на стойките. Ако все пак височината не
е подходяща за нанасяне на удари, то тя
се коригира чрез повдигане или сваляне
на арестанта. Ударите с палката се
нанасят по ходилата на краката и
тазобедрената част. Ударите с юмруци
се нанасят в слабините, т.е. в бъбречната
област. За ударите по таза арестантът
се поставя на по-голяма височина. След
като комунистическите главорези се
изморят да бият, те свалят на мокрия
циментов под арестанта. Ако се наложи,
те освежават със студена вода. Като се
посъвземеш и усетят признаци на живот
в тебе, че признаците на живот се
възвръщат, отново те вкарват в първата
стая, т.е. в стаята за разпит и то… без
да те развързват. Започва разпит. Питат
те за неща, които и през ум не са ти
минавали. За тероризъм, за подготовка
на въоръжен бунт и какво ли не още. Мен
ме разпитваха за озеленяването на
железопътната гара в Пловдив. Затова
как като миньор съм искал да изнеса и
съм изнасял и укривал взрив, за да взривя
Моста на дружбата при р. Дунав. И какво
ли не друго! Неща, които и през ум не са
ми минавали. Не съм и подозирал, че би
могло такова нещо да се извърши. Не зная
за кой път повторих, че дори не съм и
чувал за нещата, за които ме питат, че
не съм убивал дори мравка, че не позволявам
на родителите си да колят и пиле за храна
пред мен, но никой не те чува. Показват
ти се предварително написани протоколи
и какво ли не още. След отказ да признаеш
онова, което не си помислил и не си и
помислил някога да извършиш, отново те
вкарват във втората стая, отново започва
бой по описания вече начин. Слагат те
на стойките. Бой, бой до припадък… След
това те развързват, хвърлят те като куче
в камионетката, нито жив, нито умрял.
Може би там съм усетил екзистенциализма,
защото наистина съм се намирал на
границата между живота и смъртта.
Закарват те в ДС. Хвърлят те в килията
и след един-два дена на гръб те отнасят
при следователя. Той, естествено, казва,
че съжалява, че така се е получило. Казва,
че е станало без негово знание… Друго
нямам какво да ви кажа.
Румяна Узунова:
Да, един момент.
(6.03.89, ролка № 25)
Писмо – разказ
на Георги Кулев
от Варна, политически затворник
от Старозагорския затвор
(писмото чете
племенницата на Г. Кулев, Мария)
Румяна Узунова:
Добър ден! Георги Кулев? Георги Кулев
на телефона?
Георги Кулев:
Добър ден, Да.
Румяна Узунова:
Искате да продиктувате писмо в защита
на Петър Манолов и Илия Минев? Записвам.
Георги Кулев:
Да.
Женски глас
(Мария…): Пише ви един дисидент
и член на НДЗПЧ в България: Георги
Анастасов Кулев от гр. Варна. Роден съм
на 16 юни 1937 година в с. Българево, окръг
Толбухински. Вече няколко пъти правя
опити да се свържа с Вас по телефона на
моята съседка. Тъй като не разполагам
със собствен домашен телефон, досега
моите опити бяха неуспешни, защото
съседката ми е на доста напреднала
възраст и след като разбрала, че се
обаждате от радио “Свободна Европа”,
тя се изплашила. Сигурен съм, че това
няма да Ви учуди много, тъй като Вие
добре знаете как постъпват органите на
ДС с тези, които желаят или се опитват
да се свържат с вас. Но това ще разкажа
по-долу в моето писмо. Румяна, ние във
Варна досега нямахме възможността да
слушаме вашите предавания. Слава богу,
настъпи един момент, когато заглушаванията
на радио “Свободна Европа” престанаха
и ние вече във Варна можем спокойно да
слушаме вашите предавания и да чуваме
твоя глас. Започвам моето писмо така,
защото в твое лице аз вярвам да намеря
един много добър приятел, с когото да
си търся /.../изам, тъй като ДС от 19 години
не са престанали да се занимават с мен
само за това, че не мисля като тях. Какво
всъщност правят те? С мен постъпват
така: От 1979 г. някъде до 1985 г. разнасяха
моята снимка из целия град – по
предприятия, училища, по военни поделения,
по агиттабла из града и под тази снимка
имаше следния надпис: ”На шпионите
пътят им е кратък”. Не се спряха само
до тук. След като разбраха, че моята
съпруга и дъщеря ми са свързани със
/…/еца (Стареца?), и започнаха друго.
Създават изкуствено интрига между мен
и моите близки, и моите приятели, които
все още не са членове на Независимото
дружество или това може да се нарече
така – затваряне на врати. Така с всеки
ден органите на ДС затварят по една
врата пред мен. Тези прийоми са много
добре познати. След като човек вече няма
на коя врата да почука, той изпада в
отчаяние и може да стигне и до крайности.
Но ти не ме разбирай, че съм изпаднал в
такова състояние, защото за мен има още
много отворени врати, в това число и
вашата. Румяна, аз за себе си ще ти разкажа
много малко, за да добиеш представа кой
съм, какъв съм и защо именно се обръщам
към теб. В интервютата, които слушам по
радио “Свободна Европа”, направени от
българи - другояче мислещи, членове на
Независимото дружество, Дискусионния
клуб и други граждани от България, които
не могат да се примиряват с това, което
става в нашата страна. Почувствах по
гласа ти как с дни наред с тия хора
изпитваш същите чувства и мъки и страдаш
като тях. Изглежда, че съм завършил
психология или пък ти правя комплименти.
Но се помъчи да разбереш, че искрено ти
казвам какво чувствам в твоя глас.
Румяна, през 1970 г. Софийският окръжен
съд ме осъди заедно с още 10 души по силата
на чл.104, ал. 1 да изтърпя наказание
“лишаване от свобода” за 12 години. А
този член какво гласи ти вече знаеш. Ще
ти цитирам един откъс от преписа на
моята присъда: ”събирал и предавал
сведения, представляващи държавна и
военна тайна на чужда държава”. Обърни
внимание на думите “чужда държава”.
Добре известно е на всеки, че само на
животните не им казват защо ги водят в
кланицата. В преписа на моята присъда
също не посочват на коя държава съм
събирал и предавал сведения. Това е
много лесно за разбиране, защото в нашата
страна такива фарсове лесно се монтират
към другояче мислещите. Това е правото
на силния на деня. Имам предвид
управляващата в момента партийна
бюрокрация и органите на ДС. Не искам
подробно да се спирам на престоя си в
софийското КДС, следствен в “смъртно
отделение” на Софийския затвор, за
което много дълго може да се разказва,
но ако ти пожелаеш, мога да разкажа и за
него. Останалата част от моята присъда
изтърпях в Старозагорския затвор. След
като се установих вече там, започнаха
мъките и страданията. От първия ден още
като минах през затворническата управа,
където ме заплашиха, че ако не направя
някакъв компромис със своите разбирания,
ще ми бъде много трудно да изтърпя тия
12 години. Аз без много да се замислям,
приех лошото и до ден днешен не съжалявам
за това. По-добре мъртъв, отколкото
играчка в ръцете на органите на КДС! Бях
поставен в килия с усилен строг режим
и до ден днешен помня имената и лицата
на тия 12 мъже. А 13-ят бях аз. Управата на
затвора от първия до последния ден
упражняваше силен натиск върху всеки
политически затворник, само и само да
пречупят неговия характер и воля.
Затворът не е само затвор, а една школа
за мъжество. Който устои на цялата
инквизиция, пред която и Светата
инквизиция бледнее, само той може да
завърши тази школа за чест. Работих
известно време като мебелен бояджия,
но както ви казах вече, затворническата
управа не се примиряваше с това, че не
приемам и мъничко от тяхната комунистическа
идеология и затова бях свален в салона
за неработещи, където се запознах с
моите приятели о. Благой Топузлиев,
Едуард Генов, Петър Бояджиев, Димитър
Пенчев, Васил Узунов, Атанас Костанджиев,
Любен Стойков и много други мислещи
като мен. От сърце искам да им благодаря
за това, че ми помогнаха да устоя на
всякакви страдания, лишения и мъки и да
остана верен на своите идейни принципи,
тъй като аз бях най-младият затворник
между тях. Това отделение е наказателно.
Там са поставени на режим, както ние го
наричахме помежду си, “режим на
унищожаване”. Веселият смях на Едуард
Генов, остроумните приказки на о. Благой
Топузанов ми даваха сила и увереност,
че няма да успеят да ни унищожат с този
режим, а още повече много от нас, които
бяха по лагери, много повече години на
този режим, оцеляха до ден днешен. /…/
Илия Минев /…/ , Едуард Генов, който вече
е в изгнание. Досега бях откровен с Вас
и ще бъда откровен до края на своето
писмо. Илия Минев не го познавам много
добре, Петър Манолов – за него много
малко мога да говоря. Искам да ви спра
вниманието на Едуард Генов, когото много
добре познавам от Старозагорския затвор,
макар че той няма нужда от защита от моя
страна заради това, че е далеч от родината.
Не мога така лесно да приема нападките,
които се отправят към него. Няма да ви
го описвам, а направо ще ви кажа какъв
човек е той. Но, първо, в статията на в.
„Работническо дело”, която е писана
неизвестно от кого, е допусната една
грешка. А именно грешката е там, че този,
който е писал статията, не е седнал да
мисли малко или да се информира от някого
кой е Едуард Генов, какъв е и на какво е
способен. Точно тук е противоречието:
Едуард Генов е задържан от органите на
Народната милиция през 1968 г. заради
това, че е разпространявал позиви против
нахлуването на войските от Варшавския
договор в Чехословакия; позиви, които
в момента на задържането му от ДС бяха
открити в джоба му. А в статията на в.
„Работническо дело” го описват като
терорист, който е организирал и създавал
терористична група за насилствено
сваляне на властта в България. Трябва
ли да се говори още по този въпрос? Ако
органите на КДС бяха намерили в джоба
на Едуард Генов не позиви, а един
малокалибрен пистолет, то днешната
статия във в. „Работническо дело” щеше
да го обкичи с пистолети и бомби. За
съжаление, това не им се отдаде. Защото
той никога не е боравел с оръжие, а с
бяла бюлетина. Дотук терористичните
наклонности на Едуард отпадат. А за
това, че в момента на престоя му в
Старозагорския затвор е организирал
бягство от затвора, какво ненормално
виждате в това? Една английска поговорка
казва: „И най-лошата свобода е по-хубава
и от най-хубавия затвор.” Нима ще открия
и някаква тайна, като посоча един пример:
Министърът на отбраната в България в
момента Добри Джуров, който е осъждан
три пъти на смърт, и трите пъти успял да
избяга от затвора; нали и той се е стремял
към тази лоша свобода от хубавия затвор.
Затова бяха деянията на Едуард Генов.
А аз искам да насоча вашето внимание
към неговото сърце, като ви посоча един
пример: В Наказателното отделение на
Старозагорския затвор Едуард Генов бе
намерил едно току-що излюпено врабченце.
Той го прибра при себе си в килията и
започна да го храни с храната, с която
разполагаше. Това врабченце растеше от
ден на ден и се привърза към него, и не
слизаше от рамото му, защото не можеше
да хвърчи. Един ден един от надзирателите
забеляза, че той полага грижи за това
врабченце и тогава го спря до входната
решетка на затвора и му каза: „Едуард,
остави това врабче навън!” Той му каза:
„Добре де, какво ви пречи това врабченце?”
Надзирателят хвана врабчето и го блъсна
в стената на затвора. Едуард Генов не
отговори нищо на надзирателя, а заплака
и седмици наред той плачеше за това
птиче. И ако в момента той е забравил за
тази случка и се намери някой, който да
му напомни за това, то аз съм сигурен,
че той отново ще заплаче. И питам аз
автора на тази статия във в. „Работническо
дело” от 7.02.1989 г.: как може да нарича
този човек терорист и убиец? Ето, драги
приятели, тук изниква въпроса: кои са
истинските терористи - тези, които се
мъчат да създадат от току-що излюпени
същества нещо, да ги накарат да хвърчат,
или тези, които ги убиват преди да са
хвръкнали?!
Румяна, преди
да завърша своето писмо, искам да ме
извиниш за това, че доста време мина,
докато се свържа с теб, а то се дължи
само на това, че нямам домашен телефон;
а на вашите автомати, които дават
възможността от две минути не е възможно
да се прочете цялото ми писмо. Опитите
ми да се свържа с теб бяха много, до дано
този път Господ помогне и да се осъществи
това. И още един път искам да ме извиниш,
че не мога лично да ти предам писмото,
защото боледувам от грип и съм хремав.
Затова предоставям тази работа да свърши
моята племенница Мария. И те моля да
предадеш на Международното дружество
за защита правата на човека с център
Франкфурт на Майн, че в град Варна, на
улица (адрес) има един член на НДЗПЧ от
България, който няма братя и сестри,
родителите му отдавна са починали, жена
му и дъщеря му не се интересуват от него
само затова, че е другояче мислещ.
Благодаря ти за всичко и дочуване. Бог
да ви пази! С уважение, Георги Кулев.
(Случайна музика
от стар запис)
Р. Узунова:
Ало, защо женски глас чете писмото?
Г. Кулев:
Защото - накрая аз там казвам… Виж какво,
Румяна, болен съм, боледувам от грип.
Затова.
Р. Узунова:
Да.
Г.Кулев:
Затова предоставих това на моята
племенница…
Р. Узунова:
Да, това на касета ли беше записано?
Г. Кулев:
Моля?
Р. Узунова:
Това на касета ли беше записано?
Г. Кулев: На
касета, да.
Р. Узунова:
Сега там е работата, че в този момент, в
който…
(17.06.1989 г., ролка
№ 256)
Биографичен
разказ на о. Благой
Топузлиев, политзатворник,
член на НДЗПЧ и на КЗРП
Румяна Узунова:
Отец Благой Топузлиев? Румяна Узунова
на телефона. Обаждам Ви се от радио
„Свободна Европа”. Никога не съм се
виждала с Вас, само съм ви чувала. Пък и
голяма част от нашите слушатели сигурно
не са Ви виждали също, но са чували за
Вас. Затуй бих искала да започнем, дето
се вика, от началото: от какво семейство
произхождате?
Бл. Топузлиев:
Роден съм в семейството на православен
свещеник, който в продължение на 50 години
служеше на Светия олтар в гр. Кърджали,
кв. Гледка. Имам още двама братя духовници.
Р. Узунова:
Трима братя ли сте?
Бл. Топузлиев:
Четирима сме, но единият е специалист
по дизайна, в областта на промишлената
естетика.
Р. Узунова:
Единственият от семейството, който е
тръгнал по друг път?
Бл. Топузлиев:
Да, единствения.
Р. Узунова:
Какво сте завършили?
Бл. Топузлиев:
Механотехникум - средно образование и
Духовна академия в София.
Р. Узунова:
И след това станахте свещеник?
Бл. Топузлиев:
След това - `69а година бях ръкоположен
за свещеник в гр. Кърджали и бях до `71а
година, април, когато ме арестуваха.
Р. Узунова:
Защо ви арестуваха?
Бл. Топузлиев:
За това, че в различни разговори с
познати, с приятели говорех за
необходимостта от демократизиране на
нашия социален строй, за разширяване
на правата, на свободите на гражданите
по различни линии: пътуване, информация...
Имаше, наистина, натиск от тогавашния
секретар на Окръжния народен съвет,
който по линия на Комитета за църковните
въпроси отговаря за нас, в окръга.
Настояваха да им предадем регистъра за
кръщенията, където можеха да научат
имената не само на кръстените деца, но
и на техните родители и следователно
да окажат някакъв натиск или заплахи.
Можеше да се стигне до много неприятни
инциденти, защото някои от родителите
на кръстените деца са и партийни членове,
а те по задължения, произтичащи от Устава
на Комунистическата партия, трябва „да
бъдат непримирими към църковните
заблуди”, както те се изразяват.
Р. Узунова:
А, имаше партийци, които бяха кръстили
децата си, така ли, о. Топузлиев?
Бл. Топузлиев:
Да, имаше и такива. В България, мисля, че
над 80, може би 90% от децата се кръщават.
Това, всъщност, е и най-големият процент.
Р. Узунова:
Какво обвинение предявиха срещу вас?
Бл. Топузлиев:
Тогава, всъщност, аз… при исканията на
тези имена … ние вероятно сме, тогава
поне знаех, че вероятно сме задължени
да дадем бройката на кръстените деца,
ако искат да имат за такива статистически
данни. Но тъй като много рязко (ги
изискаха) от нас, въпреки че… заявих,
че предпочитаме да ни разстрелят, ако
трябва, на площада, но ние предатели
никога няма да станем. Говорех от името
и на другите колеги.
Р. Узунова:
И не им дадохте регистрите, така ли?
Бл. Топузлиев:
Не. Те казаха, че могат да ги вземат
насила. Аз им казах, че ... нека ни арестуват,
нека ни задържат, и тогава да направят
обиск на канцеларията - църковната
канцелария, и тогава нека да изземат
каквото им е необходимо; но само в такъв
случай! Доброволно ние няма да им предадем
регистъра.
Р. Узунова:
Какво съдебно обвинение предявиха, по
кой член?
Бл. Топузлиев:
По чл. 108 от НК.
Р. Узунова:
Какво гласи той и какво предвижда?
Бл. Топузлиев:
За противодържавна агитация и пропаганда.
Съставът е горе-долу с това съдържание:
Който разпространява неверни и
клеветнически твърдения, които засягат
държавния и обществен строй, който
проповядва фашистка или антидемократична
идеология и прочие, или разпространява
някакви сведения,… в този смисъл … може
да бъде наказан с лишаване от свобода
до пет години.
Р. Узунова:
И колко ви осъдиха ?
Бл. Топузлиев:
Осъдиха ме точно на 5 години при строг
режим на изтърпяване. Най-интересното
е, че те съдят за антидемократична
идеология, когато искаш демокрация.
Тогава се считаше за престъпление - да
се иска разширяване на демокрацията в
нашата страна. Осъден бях на 5 години,
но в Стара Загора, където изтърпявах
присъдата си, ми беше дадена и вътрешна
присъда за… така, по внушение на началника
на затвора, фелдшерът – медицинския,
се оплака, че съм го бил нарекъл „конски
доктор” и за обида на длъжностно лице
по повод на изпълнението на служебните
му задължения бях осъден на още 6 месеца…
и така станаха 5 години и половина.
Р. Узунова:
За „конски доктор”? За това име още 6
месеца?
Бл. Топузлиев:
Да. Даже не съм го и нарекъл! Целта беше
просто да бъда сплашен. Бяха изминали
може би 4, 5 или 6 месеца, откакто бях
приведен в затвора, и човек би си помислил:
ако на всеки 4 месеца ми даваха и по 6
месеца вътрешна присъда, значи няма да
изляза и до края на живота си. Дано се
стресне. Разбира се ..., така, всуе беше
всичко…. От `71а година Великден – 17. 04.
съм задържан и лежах до Кръстовден `76а,
14 септември…
Р. Узунова:
А като излязохте от затвора, отец Благой,
имахте ли неприятности във връзка с
окултната ви служба?
Бл. Топузлиев:
Да. По присъда, освен тези 5 години
лишаване от свобода, имаше и около 8
години лишаване от права за заемане на
такава служба: свещеник. Дядо Варлаам,
пловдивския митрополит, както ми е
известно, който имаше много добро
отношение към цялото наше семейство,
си позволи да пренебрегне тази забрана
и да ме назначи в едно близко градче, в
Стамболийски, близко до Пловдив, за да
бъда далече от очите на местната ДС в
Пловдив. Но след три месеца вече ДС
знаеше, че съм на работа и наложи на дядо
Владика да ме освободи поради наличие
на такава присъда.
Р. Узунова:
Не подадохте ли оплакване за помощ до
Светия синод да ви защити?
Бл. Топузлиев:
Не. Изчаках да минат тези години - 8 от
задържането - и тогава отново писах до
моя митрополит. Напомних му, че са
изминали тези години, през които, по
силата на човешки закони, съм бил лишен
от възможността да служа. Изразих
надежда, че няма…, че също така ще бъде
радостно да ме върне на благодатно
служене в кошарата на нашия пастир и
началник Христа. Когато той попитал ДС
дали това вече е възможно, отпаднала ли
е забраната, тогавашният началник на
ДС в Пловдив Калудов, който тогава бе
началник на Областното управление,
генерал Калудов, му е казал, че за мен
няма място в Пловдив и Пловдивски окръг.
Така продължи още доста време. Така се
удължи до 10 години и нещо … и така, 10
години точно. И `81а година, след като
заявих, че щом няма място за мен в моята
родина, аз желая да се разделим, не
очаквам някога да изпитат добри чувства
към мен… и заявих пред неговия заместник,
че желая тогава да напусна страната…,
след това бях назначен вече.
Р. Узунова:
А какво мислите за религиозното чувство
на българския народ? Понеже пропагандата
твърди, че народът не религиозен. Какво
е вашето мнение, отец Благой, като работещ
в тази област?
Бл. Топузлиев:
Аз имам съвсем пресни наблюдения, защото
всеки един ден аз съм в църква или сред
хората, които посещават църква, или ме
канят по домовете си. Имаше един проф.
Живко Ошавков, социалог, който провеждаше
периодично, през 5 години такива
социологически проучвания, за степента
на религиозност сред възрастното
население в България. Според тези
проучвания, които съм чел, официално се
заявяваше, че около една трета от
възрастното население, т. е. над 16 или
над 18 години, е религиозно - разбира се,
в различна степен. На мен ми се струва,
че този процент е силно занижен. Разбира
се, в България има и атеисти - те не са
малко…
Р.
Узунова: Навсякъде ги има, по цял свят,
да.
Бл.
Топузлиев: Но това се дължи до голяма
степен на атеистичното възпитание - още
от детските градини. То е, точно така,
това възпитание атеистично е от детските
градини, отделенията до висшето
образование…, навсякъде задължително
се изучават тези дисциплини – диамат,
исмат, и навсякъде се отхвърлят - така
ги наричат: „религиозните заблуди”;
не се дава в българските училища, както
е известно, да се преподава дори
факултативно, не задължително, такъв
предмет…
Р.Узунова:
Да, който иска…
Бл.
Топузлиев: Да, и би могло спокойно…
Една от задачите, от целите на Дружеството,
както го замислихме - тъй като аз съм
съветник консултант по религиозните
въпроси в…
Р.
Узунова: Бих искала да ви попитам
какво, според вас, са загубили тези хора,
които са загубили религиозното си
чувство?
Бл.
Топузлиев: Вие знаете, сигурно, че
Гьоте има една такава мисъл: „Който е
загубил имот - нищо не е загубил; които
е загубил чест - много е загубил; а които
е загубил вяра и надежда - той всичко е
загубил!” Свързах всичко това, защото
надеждата произтича от вярата, защото
св. апостол Павел казва в последното си
Послание: „Братя, не искам да знаете за
починалите, за да не скърбите както
ония, които нямат надежда”
Р.
Узунова: Кога за първи път се решихте
да се присъединете към Дружеството?
Доколкото знам, вие не сте член-основател
на Дружеството за защита правата на
човека, на Независимото дружество за
правата на човека, а сте се присъединили
по-късно…
Бл.
Топузлиев: Да, така е. Познавах Едуард
Генов от затвора в Стара Загора. И когато
разбрах, че той е член и основател на
Дружеството, го посетих в Михалково,
където се беше заселил и тогава още се
разбрахме, аз още тогава бях уверен от
него, че мога да се считам за член на
Независимото дружество…
(Недатирано,
но е вероятно интервюто да е взето в
първите дни след екстрадирането на Бл.
Топузлиев от България; ролка № 352)
Георги
Кулев разказва за о.
Благой Топузлиев
На 2 юли 1971 г.
вестник ”Антени” излезе с една статия,
написана от някакъв си Марин Христозов
във връзка със задържането на от. Благой
Топузлиев. Много години минаха от тогава
и не помня много неща, защото статията
беше доста голяма, но съм запомнил само
едно – „той вече нямаше тази дълга
коса, която покриваше раменете му и
черната гъста брада, и когато го видели
в залата остриган и обръснат, някой от
присъстващите извикал: “Боже, колко
грозен е бил!” Искам да се спра на о.
Благой не защото другите не заслужават
това, а защото той е свещеник и как се
отнасяше с него управата на затвора.
Какво знам и с какво съм запомнил отец
Благой? Той беше подлаган на още по-тежък
режим. Той престоя няколко години в
смъртното отделение на Старозагорския
затвор и до ден днешен не мога да си
обясня как този божи човек не загуби
ума си. Когато го качваха при нас, за да
си почине малко след тази инквизиция,
той винаги се смееше и казваше: ”Не бива
да им се сърдим, те не узнават какво
вършат. Даже един ден си спомням,
надзирателите му нанесоха побой в
коридора на отделението. Всички бяхме
заключени и нямахме възможност да му
помогнем с нещо и в 18.30 ч. вечерта, когато
отварят всички килии за да ползваме
тоалет и си налеем прясна вода за през
нощта, един от моите колеги му казва:
“Отче, тебе те набиха хубавичко. Я кажи
сега как би отмъстил за тяхната постъпка.”
Той се засмя и отговори: ”Аз и сега мога
да ги прегърна така както брат брата
прегръща.” Ние се учудихме на думите
му. И сега не мога да си дам отговор на
въпроса: откъде има тази сила този човек
и повярвайте ми, това което мисля за
него, е, че той не е роден само да раздава
добро на хората, а може би е пратен от
бога с тази мисия. (…)
(Недатирано,
ролка № 172)
Биографичен
разказ на Милчо Иванов,
с. Хърсово, Разградско, интерниран
Румяна Узунова:
Да, мисля, че (връзката) е добра.
Милчо Иванов:
/.../ ще ви го разкажа, а вие ако искате,
го предайте… От известно време слушам
вашите предавания и това ми направи
голямо впечатление, /.../, защото бяхте
заглушавани. Аз съм интерниран от т.
нар. комунистическа власт вече 18 години.
С Илия Минев се познавам може би ..., през
`63а г. заедно бяхме в Старозагорския
затвор. Да, аз съм съден за нелоялност
към държавата. Разбирате ли ме? Чувате
ли ме?... След това ме освободиха. Изкарах
6 години в затвора. Пуснаха ме. Поради
една причина ме осъдиха – защото баща
ми преди `9и е бил в царското правителство
на служба. Непосредствено след като
идва 9 септември, те го осъждат и него,
обаче го освобождават. Бях на 14 години,
когато за пръв път ме вкараха в ДС, т.е.
на „Московска” №5. Там ме пребиха от
бой. На 14 години искаха да ме изпратят
на лагер. Лагера в Белене, може би го
знаете. Закараха ме там и доктор, който
/.../ след това ме освободи по една причина,
защото бях малък, нямах навършени 18
години. Майка ми едва ме спаси. След това
дойде това положение. Отидох в казармата
и исках да бягам, защото майка ми е от
гръцки произход. Исках да бягам в Гърция.
Обаче така стана, че ме хванаха и ме
осъдиха. В затвора ми дадоха една вътрешна
присъда, поради тая причина, щото искаха
първо да ми удвоят присъдата и така се
наговориха, намериха един свидетел,
който беше /.../, лъжлив и ми дадоха вътрешна
присъда за заговор. /.../ изобщо ми монтираха
неща, които аз изобщо не бях сънувал.
След това излизам и ме интернират. 17
години вече как съм интерниран.
Р. Узунова:
Къде сте интерниран?
М. Иванов:
В с. Хърсово, Разградски окръг.
Р. Узунова:
Името си искате ли да кажете?
М. Иванов:
Да, Милчо Захариев Иванов. Бяхме решили
с жена ми, имаме... Аз се жених наскоро,
някъде преди 7 години. Бяхме решили сега,
/.../ Те ни връщат оттам, обаче отново ми
казват, че това не е, просто тая амнистия,
дето я дадохме, не се отнасяла за мене.
Ами можеш да ходиш във всички други
градове, но не и в София да стоиш. Разбирате
ли ме? Ние сега сме решили, ако през това
/.../, подадохме документи в Държавния
съвет, документи сме дали. Искам да
напусна границата, защото майка ми има
къщи в Солун, тя е от Солун. Но не знаеме
дали ще успеем. Ако нали, не ни разрешат,
сме решили направо да запалим, имам син
на 5 години, сме решили аз и жена ми да
се самозапалиме.
Р. Узунова:
Ама недейте така…
М. Иванов:
Няма нищо повече, /.../ да ни е /…/ просто
така да ни тормозят, да ни разкарват,
по-добре умрели, отколкото живи. Ние сме
живи-умрели. Всеки ден присъстваме на
собственото си погребение.
Р. Узунова:
Нали обещаха, че ще дават паспорти за
чужбина?
М. Иванов:
Абе сега какво са обещали въобще не
знам. Те въобще не ми дават тука да си
живея, разбираш ли, тука живея в една
малка къщичка, която всеки момент ще
падне.
Р. Узунова:
А работа дават ли ви? Работа? Каква работа
ви дават? Какво работите?
М. Иванов:
Аз съм автомобилен монтьор. Аз съм голем
майстор и поради тая причина, аз работа
мога да си намеря навсякъде. Обаче
работата, остави работата, аз /…/ постоянно
ме тормозят, тормозят жена ми, мен
тормозят. Имам една леля и тя е болна
покрай мене. Аз и нея издържам…
Р. Узунова:
Да, слушам ви…
М. Иванов:
Това е, което имам да кажа.
Р. Узунова:
Да, благодаря ви много.
М. Иванов:
Прощавайте, че ви наричам “другарко”,
обаче така съм свикнал да говорим.
Р. Узунова:
Няма нищо, то е от навик, разбирам. И
после “другар” е хубава дума, просто
е опорочена.
М. Иванов:
Другар, думата “другар” е голяма дума.
Голяма дума. Но тук тая дума има нещо
като… как да ви кажа..
Р. Узунова:
Друго значение, да.
М. Иванов:
Прощавайте!
Р. Узунова:
Да, благодаря ви много.
(Февруари 1989
г., ролка № 107)
Разказ за
смяната на имената на българите-мюсюлмани
(Ибриям Рунтов, член
на Мюсюлманския стачен комитет за
самозащита)
Р. Узунова:
Ето, включих.
Ибриям Рунтов:
На 14и май 1972 г. в с. Барутин, окръг
Благоевградски, рано сутринта цялото
село е блокирано от войска и милиция.
Целта на това нахлуване в района е да
„покръстят” местното население.
Селяните правят отчаяна съпротива срещу
добре въоръжената армия, която по
численост наброява над 5000 души. За
сведение: имало и 3 танка и много добре
обучени кучета. В това стълкновение
намират смъртта си 11 човека. Ето имената
им: Неджибе Келхасанова, Емине Ибрахимова,
Джамал Ибрахимов, Фатма Кехайова. На
другия ден, на 15 март същата година, да,
`72а, били убити Кемал Куртов, Ибрахим
Калфаджиев, Джамиле Османова, Халил
Рахатов, Сервет Печенегова, Салих
Калфаджиев, Чесик Келхасанов. По същото
време град Доспат също бил обкръжен от
войска и милиция. Също са били убити 10
човека: Незаметин Хасъзов, Реджеп
Тахиров, Абдула Хаджиев, Мехмед Моллаалиев,
Шукри Ибрахимов, Халил Черкезов, Реджеп
Карталов, Халиф Ибрахимов, Хасан Дервишев,
Халиф Джаферов. Убити имало от с. Любча,
Благоевградско, четири човека: Байрям
Селимов, Джамал Пашалиев, Савзи (?)
Салиев, Джамал Чолаков. От село Драгиново,
Пазарджишко, е убит Мухарем Мустафов.
От град Велинград - Мустафа Ахмедов.
Други 200 човека били ранени. Много
семейства са принудително интернирани
по различни краища на България. Трети
по затворите. Всичко това е станало само
за това, че хората отказали да си сменят
имената. На 28 март 1973 година същата съдба
сполетява и селата: Корница, Брезница,
Лъжница и други.
Р.Узунова:
От кой окръг?
И. Рунтов:
Всички от Благоевградски окръг. Тук
искам да припомня, че жителите на с.
Корница цели три месеца, в най-големия
студ - млади и стари, майки с кърмачета,
по цели дни и нощи са събрани на едно
място, в центъра на селото, в очакване
на нещо добро. По този начин изразявали
своето несъгласие срещу диктаторския
режим в България, който си поставя за
цел да им отнеме насила най-ценното у
човека - вярата, името, самочувствието.
Конна армия, придружена от много войска
разбиват обръча и нахлуват в селото.
Започват нечовешките издевателства
над мирното и трудолюбиво мюсюлманско
население. Там намират смъртта си 4
човека: Хюсеин Караалиев, Мухарем
Барганов, Халиф Мустафов-Амидеин (трите
имена му казвам - тъй му е прякора,
Амидеин) и Мухарем Хаджибекиров, а други
десет човека са натикани по затворите.
Ето имената им: Халил Бялков - осъден на
12 години затвор, Айруш Хаджиев - 8 години,
Хюсеин Сърмалиев - 8 години, Юсуф Сърмалиев
- 6 години, Осман Бузев - 5 години, Мустафа
Бялков - 3 години, Исмаил Бялков - 8 години
и Ибрахим Кесьов - 10 години, от село
Лъжница, пак Благоевградско. Всички те
излежаха присъдите си в Старозагорския
затвор; Байрям Гетов - 12 години и Байрям
Дзулев - 6 години, изтърпяват наказанието
си в Софийския затвор; а Мухарем
Хаджибекиров намира смъртта си в
Старозагорския затвор. Над 90 човека са
ранени. 60 семейства са интернирани,
главно в Северна България. Същата съдба
сполетява и с. Долно Изворово, окръг
Старозагорски и околните села около
Казанлък. В затвора са натикани много
хора. Ето някои от тях: Рамадан Ахмедов
Рунтов - 6 години, Хюсеин Айрулов - 5
години, Джамал Джамбазов - 4 години,
Ибрахим Аленгаров - 3 години - всички от
село Долно Изворово, окръг Старозагорски;
Кязим Чаушев - 7 години, от г. Казанлък;
Кадри Спасиев - от с. Крън, Старозагорско
– 3.5 години; Селим Мустафов от Казанлък
– 2.5 години; Касим Шукриев – 2.5 години,
от гр. Казанлък. Интернирани: Ибрахим
Касаджиев, Мухарем Имамов от с. Долно
Изворово, Махмуд Махмудов от Казанлък,
д-р Шейзатин Махмудов от Казанлък.
По-късно д-р Махмудов е осъден на година
и половина и изпратен в Белене. След
като излежава присъдата си, отново е
осъден на 3 години и е изпратен в
Старозагорския затвор. Ето някои военни
подразделения, които са взели активно
участие в този кръстоносен поход на
режима: 13 пехотен полк от Кюстендил,
военно подразделение от „Червените
барети” от Кюстендил, 21 полк от Смолян,
14 пехотен полк от Благоевград, 39 пехотен
полк от гр. Гоце Делчев, военни подразделения
от Радомир, Разлог и Доспат и около 3000
милиционери, и стотици добре обучени
за целта кучета. И всичко това става в
Народна Република България само за
това, че хората не желаят да се „покръстят”,
а уж всичко това било доброволно.
Р.Узунова:
А, това, `72а година - тогава „Червени
барети” имаше ли?
И. Рунтов:
Как няма? „Червени барети” съществуват
още откакто идват комунистите.
Р. Узунова:
Аха, не знаех…
(…)
И. Рунтов:
Ами ето, това е главното, което … По `70а
година, дето взимат решения,… през 1970а
година... имам сведения - под № 509 примерно,
нямам го тука при мен; как…, кои хора
взимат участия, министърът на вътрешните
работи - Цанев ли, как беше там…, този -
Гриша Филипов, нали е бил тогава
представител в Смолянски окръг…
Р.Узунова:
Ами това е много интересно!
И. Рунтов:
Кметове, държавни…, на всичките имената
ги имам. Началник ДС Смолян, началник
ДС еди къде си, кметът на еди кое си - под
номер еди какъв си… започва сменянето
на имената…, цялото ръководство се
води…, така цялата кампания до края на
`85а година..
Р. Узунова:
Ама това е много интересно...
И. Рунтов:
Ами де да знаех. За другия път! За другия
път… Имам го, всичкото го имам преписано,
при мене го имам, само че не го нося със
себе си. А сега, само за момент, да видя…
(11.07.1989 г., ролка
№ 383)
Разказ за
съпротивата при смяната на имената на
българите-мюсюлмани в с. Корница,
Гоцеделчевско през 1973 г.
Р. Узунова:
Включих, говорете.
Мъжки глас:
През 1972 година стават тези събития в с.
Корница. Трагедията започва от месността
Предел, където работеха група горски
работници от с. Корница. Работили са си
хората и една вечер през м. декември
1972 г. (от същата година, да) с три джипа
пристигат хора от МВР на гр. Гоце Делчев
и им казват да си сменят имената. Те
категорично отказали. В отговор на това
те били пребити от бой. Техните имена
са: Бекир Садулев, Алис Пачев, Адем Пашов,
Ибрахим Бялков. Най-тежко бит бе Ибрахим
Бялков, донесен на носилка, който бе цял
месец в безсъзнание. До нас идваха вести,
че по всички краища на страната, населявани
от помаци, властта е започнала кампанията
за насилствена смяна на имената, като
е използвала всякакви методи. Като
най-драматични се развиваха събитията
в с. Корница и някои от Бабешките махали.
В с. Корница на предварителни уговорки
били подложени полевъдните бригадири
Аляк Келешов, Асан Имамов и Исмаил
Бенишов, Реза Суин, които са били извикани
в МВР с призовки поединично и след това
смазани от бой. Единственият, който не
се е явил на тези призовки, е бил Реза
Суил. На 20 януари 1973 година в селото
пристигат хора от МВР да приберат Реза,
който не се е появил на тяхното повикване.
Хората разбрали за предстоящата му
участ и се вдигнали да го защитят. В този
момент хората разбрали, че единствено
събрани заедно могат да предотвратят
насилствената асимилация срещу тях. В
знак на протест хората от селото, сдружени
заедно, започнали денонощно да седят
на площада, напалили огньове, за да се
стоплят, което продължава три месеца.
Всички спряха да работят, децата не
ходеха на училище, народът очакваше
представители на властта, които да
разяснят докога ще продължава всичко
това. Никой не е предполагал, че има друг
начин за борба освен мирно несъгласие
с това нечовешко решение - смяната на
имената. Вече всичко става ясно, че
властта смята по единично да се справи
с всеки мюсюлманин - да му бъде сменено
името и премахнати техните обряди.
Зимата в Пирин е сурова, сняг и вятър;
дъждът и мъглите бяха постоянен спътник
на хората, но не това тревожеше хората,
завити в черги и найлони, с очи, насълзени
от дима на мокрите дърва.
Р. Узунова:
По-бавничко!
Мъжки глас:
Никой не е предполагал, че е имало друг
начин на борба освен мирно несъгласие.
Дните се нижеха бавно и тягостно, всеки
криеше надежди, че утре вестите ще бъдат
по-добри. Властите разбраха, че хората
са твърдо решени да отстояват. На 20
февруари 1973 година в селото дойде Петър
Дюлгеров - първи секретар (на БКП) на
Благоевградски окръг, съпроводен от
управници от МВР от гр. Гоце Делчев и
Благоевградски окръг, Благоевград.
Вместо да се трогне от гледката, която
се откри пред очите му, той в речта си
съвсем злобно се закани. Освен това той
спомена, че досега не е имало бити хора.
Но на новородените деца ще се слагат
християнски, или така да се каже -
славянски имена. Също така той заяви,
че кръв ще се лее, но това ще стане. Нима
така постъпват умните хора? Нима не
изпитаха състрадание при вида на
донесения на ръце Ибрахим Белков, който
почти цял месец беше в кома от нанесеният
му побой на местостта Предел. Може би
властите таяха някъде дълбоко в душите
си неправда, но не искаха да дадат воля
на подобни мисли. Със същата мисия идваха
и редица отговорни другари като другаря
Радонов и генерал Карамфилов, които по
категоричен начин заявяваха същото. За
нас не остана никаква надежда в страната,
освен отвън. Но уви, в Турция не взеха
въпроса от истинската му страна, защото
ги заблуждаваха, че този акт е доброволен:
ето, вижте, сменят си имената доброволно
помаците, турците не ги /…/, защото са
си турци. Ден по ден си вървеше, наближаваше
пролетта - време за земеделие, а никой
не помисли за работа, на никой не му се
излизаше извън село, сякаш хората
предчувстваха онова, което им крояха.
И то стана. На 27 март 1973 година в селото
пристигна един мъж с кола с югославска
регистрация. Говореше с хората, уж се
трогваше от това, от нещата, вършени от
властите. А именно той даде тази вечер
сигнал за нападението срещу мирното
население в селото, именно този човек
беше от властта. Той пренощува в къщата
на Симеон Кузлов – българин, а от там с
радиопредавател дирижираше положението.
На 28 март 1973 година в 5 часа сутринта,
когато хората уморено дремеха покрай
огньовете, внезапно с автомобили и
четири пожарни и други, селото бе
нападнато от 2000 - 2500 биячи, въоръжени с
автомати, палки и специално подготвени
за този случай дървени тояги. Започна
се стрелба, жесток бой. С голи ръце хората
се втурваха да се бранят. Биячите не
подбираха - удряха деца, жени, без разлика;
стреляха, биеха с палки и тояги, с вода
от пожарните обливаха хората, пускаха
освирепели кучета, без да помислят за
последствията, коне мачкаха хората.
Нима може да се опише тази трагедия!
Бяха убити трима души, ранени - над 300 и
всички други - пребити от бой. След като
чули стрелбата, жителите на селата
Брезница - намиращо се на 5 километра
северно от село Корница, и на с. Лъжница,
намиращо се на 2 километра южно от с.
Корница, се втурват на помощ. Пресрещнати
от биячите извън с. Корница, хората от
с. Брезница били натикани в един полевъден
водоем, където са били обект на гаври и
жестоки побоища. Убит е и току-що
уволнилият се младеж Тефик Хаджиев. И
всичко не свършва до тук. Подгонени от
кучетата и конната милиция, мюсюлманите
правили опити да се спасяват кой както
може. Милицията отива в с. Брезница и
продължава да безчинствува - убиват
един стар безпомощен човек на име Исмаил
Атемин, който с увреден слух не могъл
да чуе заповедите. Хората на с. Лъжница
споделят същата участ - смазани от бой,
арестувани, част от тях интернирани,
други осъдени и вкарани в затвора. 9
човека от с. Корница бяха осъдени
политически, двама от с. Лъжница: всички
те на от 5 до 12 години затвор. Всички,
които са останали в с. Корница, а и от
другите две села, са непрекъснато викани
по МВР и разпитвани. Там те биват бити
и насила сменяни имената им и изваждани
български паспорти с български имена.
Хората бяха малтретирани като вид опитни
животни. От сутринта, около 10 - може би
11 часа, почнаха да ходят във всяка къща,
да показват списъци със славянски имена.
Всеки трябваше да си избере едно от тях,
иначе - тежко му. Ето, така сами хората
си слагаха имена. Подписваха декларации.
Мъката, която ни беше обхванала, не
можеше да се опише. Нима можеш да
предприемеш друго име без собствена
воля и да бъдеш що-годе весел и сговорчив?
Наплашени, хората пъшкат с още кървящи
рани; започват работа заради самата
работа, а не от чувство за дълг. Занизаха
се дни и години на страдание, на мъка по
загубени близки и познати, на жал за
невръстни сираци и млади мъже, гниещи
в затвора. Започва се нов етап - на
асимилация. Забранява се на хората да
си викат на мюсюлмански имена, забранява
се честването на празниците ни, забранява
се на жените да ходят в националните
мюсюлмански носии като шалвари, фереджета,
забрадки и други. Също така се забранява
обрязването на децата - един основен
мюсюлмански обичай. И впоследствие бяха
осъдени жени от с. Корница, с. Лъжница,
с. Брезница, с. Плетена, с. Вълкосел, с.
Рибново и други в Сливенския затвор.
Навсякъде сме зачитани като хора втора
категория: подигравани, обиждани, гонени.
Не се разрешава на жените да пътуват в
автобуси с мюсюлмански носии, задяват
поголовно всяка жена или момиче, видяно
в тях; не приемат жените по кметства,
банки, магазини, хлебарни магазини и
други. А всичко това се вършеше без жал
и мисъл. Принуждаваха хората да правят
кръщенки на децата си и други християнски
обреди. Безжалостно се отнасят и към
мъртвите - бутат надгробните им надписи,
плочи, заменят ги с други. Карат ги
погребението да се извършва в ковчег,
а не по мюсюлмански. Затвориха джамията
и не разрешават на хората да изповядват
религията си; не дават на ходжата да
изнася молитвата на минарето, защото
бил пречел на спокойствието на хората.
Всичко това продължаваше до 1984 - 85 година,
когато генералният план срещу всички
мюсюлмани в България влезе в последния
етап, а именно смяната на имената и на
дотогава смятани за турци наши събратя.
След като ние първи преминахме през
този огън, сега отново изживяхме мъката
заедно с тях, защото знаем какво нещо е
това и с цената на какво се постига от
властите. Сега всички - и турци, и помаци
споделяхме общата участ. Ето че страданието
ни помогна да осъзнаем някои отчуждения,
съществували преди.
Р. Узунова:
По-високо!
Мъжки глас:
Разбрахме всички ние, че сме от една
черга – мюсюлмани. Целият репресивен
апарат заработи още с по-голяма сила,
целеща постепенно изваждане и забрава
на всичко мюсюлманско. Започна се нова
вълна от насилие срещу имена, обреди,
обичаи. Забраниха съвсем официално
обрязването. Голям брой жени биват
пращани по затворите заради обрязването.
Съчинена беше и кампанията за жените -
били пречели, и т. н. Съборени бяха
джамиите в селата: с. Плетена - един брой,
с. Годешово – два броя, с. Слащен - един
брой, с. Вълкосел - един брой, и едната
стои, с. Крибул - един брой, с. Кочан - един
брой, с. Беслен - един брой, с. Бацка - един
брой; и така общо 9 джамии. Официално
властите твърдяха, че всичко това е
доброволно и изведнъж всички разбрали,
че са българи и си сменят имената.
Заблуждаваха както собствения си народ,
така и външния свят; лъжеха; скалъпваха
изкуствени речи и изявления с една
единствена цел - чрез заблуда на обществото
да прокарат своята линия: асимилация
на мюсюлманите. Излязоха сензационни
открития от учени, които трябва да се
срамуват от тези си деяния. А дълбоко в
душите си ние всички продължавахме,
продължаваме и ще продължаваме да се
борим за правата си и вярата по начин,
конкретен за всеки човек, мирно. Всички
таяха дъх пред радио „Свободна Европа”
и ВВС, за да чуем дори само дума за нас,
в наша защита. Очакваме светът да разбули
това було по нашия въпрос. Знаете, че
България официално е подписала документите
от Хелзинки и от други световни форуми
относно правата на човека. Хората
разбраха, че ако не тук, в родината си,
то някъде далеч от нея ще могат да носят
имената си и именно това просветление
бе в основата на предварителното решение:
заминаване за Турция. Този период - от
месец май до месец август - може да се
нарече време на истината. Видя се, че
хората зарязват всичко, не ги интересува
нищо, а само едно: собственото спасение.
Въпреки че този закон важал за всеки
гражданин на Народна Република България,
на нас - помаците по съвсем хитър начин
се отказваха паспорти за чужбина.
Първоначално, за да успокоят общественото
вдъхновение по този въпрос, властите
мотаха хората ту пред банки, ту пред
съдилища и фотоателиета и печелеха
време да разубедят хората да не тръгват.
Лъжеха, че след първите дни на 1989 година
и за нас ще важи това нещо. Но уви, вместо
това те мобилизираха някои от хората
от целия район и ги откараха в различни
места по страната, както те ги наричат
/…/
Р. Узунова:
Какво ги наричат?
Мъжки глас:
Там, има лагер, в Сливница…С това целяха
отново да не се надигне народът и отново
да ни сплашат. Докараха войници от
Вътрешни войски, които патрулираха по
селата. Районът ни беше блокиран за
посещение от други райони на страната.
А кои сме ние и какво искаме? Кои сме -
това добре го знаят и властите, така и
прогресивно мислещите християни, дори
и външният свят. Какво искаме? Искаме
онова нищожно човешко право на
самоопределение. Ние горещо подкрепяме
и уважаваме всяка прогресивна наченка,
която цели демократизация на обществото,
уважаваме и сме готови да отдадем сили
и умения за благото на страната ни, ако
ни разрешат да изпълняваме свободно
религията си и ни върнат имената. Ако
ли пък това за някои хора е утопия, то
ние сме готови да идем и да живеем в
която и да е страна на света, стига да
се позволява там да изпълняваме тези
неща: религия и връщане на имената.
Сега, Румяна,
искам тука да прочетеме имената.
Изселени семейно
през 1973 година:…
Р. Узунова:
Сега имената по-бавно и по-ясно. Така.
Мъжки глас:
Добре. Юсеин Юсеинов Бабечки - в с.
Ленково, Плевенско; Адем Мехмедов
Джимджиев – в с. Горна Митрополия,
Плевенско; Ибрахим Мустафов Келешов -
в с. Славовица, Плевенско; Мустафа
Мустафов Бялков - в с. Бъркач, Плевенско;
Али Мустафов Келешов – в с. Николаево,
Плевенско; Исмаил Мустафов Гетов – в
с. Вълчи дръм, Плевенско; Мехмед Ибрахимов
Сърманлиев - в с. Враня, Врачанско; Исмаил
Мустафов Бялков - в с. Бутан, Врачанско;
Халил Мустафов Иляв (?) – в с.
Градешница, Врачанско; Шабан Халилов
Бялков - в с. Сурен, Врачанско;
Адиде Бекирова
Сърманлиева - в с. Буковец, Врачанско;
Зейнеп Мехмедова Сърманлиева – в с.
Сираково, Врачанско; Мустафа Исмаилов
Велишалов - в с. Гара Орешец, Видинско;
Мустафа Мустафов Рунтев - в с. Дряновец,
Видинско; Ибрахим Бекиров Бялков – в
с. Тошовци, Видинско; Ибрахим Ибрахимов
Гетов - в с. Рабиша, Видинско; Атидже
Аролова Гетова - в с. Рабиша, Видинско;
Аляк Алилов Келешов – в с. Макреш,
Видинско; Адиде Байрамова Бялкова - в
с. Тошевци, Видинско; Бекир Бекиров
Бялков - в с. Бобово, Русенско. Това са
изселените през 1973 година по отделно…,
не - семейно изселени. А изселени без
семействата: Шабан Мустафов Дрилев –
в с. Долни вадим(?), Врачанско; Мехмед
Мустафов Дрилев - в с. Мраморен, Врачанско;
Сюлейман Ибрахимов Амидеин – в с. Бялово,
Врачанско; Ибрахим Ибрахимов Бялков –
в с. Хайредин, Врачанско; Саид Мехмедов
Коручев – в с. Малко Вранево, Русенско;
Фатиме Юсуфова Амидейна – в с. Иваново,
Русенско; Ибуша Ибрахимова Кезимова –
в с. Бутан, Русенско; Юсуф Юмеров Тарлов
- в с. Макреш, Видинско; Саид Бекиров
Бялков – в с. Ново село, Видинско; Ибрахим
Еминов Кадриев – в с. Гара Орешец,
Видинско; Ибрахим Османов Бошнаков –
в с. Ярманица, Видинско; Мустафа Мустафов
Муратов – в с. Горни цибър, Видинско;
Хасан Бекиров Бялков – в с. Станьово,
Михайловградско; Саид Мустафов Бинов
– в с. Мечка, Плевенско.
А сега осъдените
и излежали присъдата си: Байрам Ибрахимов
Гетов – София; Байрам Байрамов Дулев –
София; Исмаил Ахмедов Дрилев – София;
Юсейн Ибрахимов Сърманлиев - Стара
Загора; Айруш Ибрахимов Хаджиев - Стара
Загора; Исмаил Бекиров Бялков - Стара
Загора; Осман Алилов Бузев - Стара Загора;
Юсуф Ибрахимов Сърманлиев - Стара Загора;
Мустафа Фаиков Бялков - Стара Загора.
А сега имената
на убитите: Мохарем Мохаремов Барганов
– с. Корница; Юсеин Асанов Караалилов
– с. Корница; Халиф Мустафов Амедеин –
с. Корница; Тефик Хаджиев – с. Брезница;
Исмаил Атемин – с. Брезница.
Това е засега,
Румяна, нещо…?
Р. Узунова:
Чакай сега…
(12.12.1989 г., ролка
№ 374)
Разказ и
Заявление за помощ към НДЗПЧ на
сем. Калъч от
гр. Бурса, Турция
П. Бояджиев:
Следващото е на 25 март, сега което ще ти
пусна…
Р. Узунова:
Да, включила съм…
Женски глас
(Гюлтен (?)/…/, Варна): Шемсетин Калъч
и Гюлтезер Калъч, живеещи до 1981 г. в гр.
Асеновград, адрес (…), на 8 ноември 1981
г. идват в Турция като туристи и получават
политическо убежище. Заживяват в гр.
Бурса. В България, в същия град, остават
трите им деца: Рамадан Шемсетинов
Рестемов, роден 1967 г., Недреб Шемсетинова
Рестемова, родена 1969 г., и Севда Шемсетинова
Рестемова, родена 1976 г.; живеят при баба
си, Неджесе Алиева Калъчева и дядо си
Шабан Рамаданов Калъчев, същия град,
улица (същата). Родителите започват да
изпращат молби до правителството в
Анкара, за да изискат от България децата
им. Това се подновява всяка календарна
година. Отговорът от Анкара е, че
документите и молбите са изпратени и
чакат разрешение на въпроса. Имената
на децата са сменени през 1985 година без
съгласието на родителите. Пишат и
специално до Тодор Живков, но отговор
няма. През 1986 г., м. януари, синът Рамадан
е взет в казармата. През м. март 1988 г. се
уволнява. На последната молба през 1988
г. за децата отговарят от България, че
пълнолетните им деца Рамадан и Недреб
са подписали, че не искат да идват в
Турция. При телефонните разговори с
родителите децата плачат и питат
родителите си „Защо не ни вземете при
вас?” Те са уплашени и убедени от ДС, че
нито Турция, нито родителите ги искат,
и единственото разрешение на въпроса
е родителите да се върнат в България.
Така 8 години продължава тази мъчителна
раздяла. Гр. Бурса, адрес (…) тел. (…) на
родителите, код на Бурса (…);
Заявление. До
Независимите дружества за защита правата
на човека в България; Заявление от
Гюлтезар и Шемсетин Калъч, Турция, гр.
Бурса, адрес (…), Г-н председателю, с
голяма радост узнахме, че на 16 януари
1988 г. в гр. Септември е учредено Независимо
Дружество за защита правата на човека
в България. Обръщаме се към Вас за помощ,
тъй като от 8 години живеем разделени
от трите си деца и българското правителство
продължава да ги задържа въпреки
международните договорености, под които
и тя е сложила подписа си. От 1981 г. живеем
в Турция и оттогава правим чрез
правителството в Анкара безуспешни
опити да вземем при себе си собствените
си деца. В отговор на това, че са заплашвани
непрекъснато, и след като двете от тях
станаха пълнолетни, бяха принудени да
се подпишат, че не желаят да дойдат при
нас. Моля Ви да отидете на адреса:
гр.Асеновград, (…), и се запознаете с
тези случаи на нарушение на човешките
права в България. Вярваме, че ще разберете
желанието ни да бъдем заедно с рожбите
си и ще положите всички усилия за
разрешението на този въпрос. Подписи
(…), 11.03.89 г., гр. Бурса.
(25.03.1989 г., ролка
№ 95)
Биографичен
разказ на Шукри Шерифов
(Шерифоглу) от Варна,
политзатворник, интерниран, член на
НДЗПЧ, осъден и по чл. 273 от НК през юли
1989 г.
Р. Узунова:
Включих. Шукри Шерифов? Да.
Шукри Шерифов:
Роден съм на 12 май 1941 година в с. Тодорово,
Разградски окръг. Там завърших основното
си образование, след което - тогава имаше
още гимназии, турска гимназия имаше, в
гр. Исперих. Не я завърших по простата
причина, че тогава бях…, нашите села
там са турски села, не знаехме български
както трябва. Като завърших вече 9 клас…
Р. Узунова:
Но сега чудесно говорите български /…/
Ш. Шерифов:
… и след като вече завърших 9 клас – 8и,
9и, нали - основното беше до 7и, тогава
две години съм изкарал, след което
забраниха вече гимназиите…
Р. Узунова:
Коя година?
Ш. Шерифов:
Това беше `58а г. Бях почнал… Имахме едни
учители, които… как да ви кажа, сега не
искам да вземам отношение, но все пак
ще ви дам един пример: Имаше една,
другарката Бояджиева, която ни предаваше
по химия и по френски език, беше казала
веднъж: „Аз съм, казва, съгласна вместо
един ученик - турче в класа си да имам
35 българчета!” Значи, с нас й е било
много трудно, искаше да каже, че нас
въобще не ни смята… Както и да е, това
е…, просто за пример ви го давам…
Най-важната причина беше, че на мен ми
стана много трудно изведнъж да уча
български и аз бях принуден да напусна.
И така днес, за съжаление, аз останах
без образование - незавършено средно
фактически…
Р. Узунова:
После?
Ш. Шерифов:
След това започнах да работя като
обикновен тракторист.
Р. Узунова:
Къде?
Ш. Шерифов:
В моето село, с. Тодорово пак. След това
бях в редовете на Българската народна
армия.
Р. Узунова:
Трудовак?
Ш. Шерифов:
Редовен.
Р. Узунова:
Редовен войник, не трудовак?
Ш. Шерифов:
Да, редовен войник. Даже бях танкист.
След като се върнах, завърших курсовете
за шофьори. И почнах да работя като
диспечер в нашто ТКЗС, … тогава беше
ТКЗС… И `66а година, с още двама мои
приятели, понеже тогава … бяхме лишени
от доста работи /…/
Р. Узунова:
От какво бяхте лишени? Не ви разбирам!
Ш. Шерифов:
Откакто например затвориха гимназията…
Р. Узунова:
А да, разбирам, бяхте лишени от правото
да си изповядвате вярата, така…
Ш. Шерифов:
Тогава ние тримата решихме … да напишем
едно нещо, като Обръщение пак…
Р. Узунова:
И за него ли ви осъдиха по член 108?
Ш. Шерифов:
Моля? За него… по чл. 108…. И мен ме осъдиха
на 7 години затвор, лишаване от свобода
…
Р. Узунова:
А помните ли горе-долу какво имаше в
това Обръщение?
Ш. Шерифов:
Обръщението е само с едно изречение: че
ако не ни се признаят правата, ние желаем
да се изселим в Турция.
Р. Узунова:
Това коя година?
Ш. Шерифов:
Това бе 1966 година
Р. Узунова:
Така, и ви осъдиха на колко?
Ш. Шерифов:
Мен ме осъдиха на 7 години лишаване от
свобода.
Р. Узунова:
Да. А другите?
Ш. Шерифов:
Другите: първия на 12 години, а втория на
8 години. Обжалвахме пред Върховния съд
… и мойта беше намалена на 5 години, на
втория бе намалена на 7, а на първия
обвиняем - 8 години… И изтърпяхме си
наказанието, след което аз се върнах.
Р. Узунова:
Къде бяхте, бяхте в кой затвор?
Ш. Шерифов:
В Старозагорския затвор, заедно с Петър
Бояджиев …
Р . Узунова:
Да, да, знам.
Ш. Шерифов:
И след като се върнах, почнах работа.
Р. Узунова:
Да. Коя година?
Ш. Шерифов:
`70а година, не – в `71а година. 4 месеца
седях без работа, едвам си намерих работа
- и един бивш инженер, който ме познаваше
много добре, при него работих като
диспечер…
Р. Узунова:
Това във Варна?
Ш. Шерифов:
Не, в мойто село… Нали, като отидох при
него, той беше инженера на ТКЗСто … и
той ми помогна, и аз почнах работа като
стругар в едно предприятие…
Р. Узунова:
Къде?
Ш. Шерифов:
В гр. Исперих, като стругар. След това…
Там работих около 2 години и се преместих
в едно друго предприятие, пак в гр.
Исперих, където сега… Знаете ли, малко,
де да знам, аз така не обичам да говоря
за себе си, ама … Все пак това има някакво
значение, затова ви го казвам…
Р. Узунова:
Моля? Моля! Не разбирам!
Ш. Шерифов:
Там пак започнах да работя като стругар,
след което ме направиха сменен майстор…
Р. Узунова:
Да. В кое предприятие?
Ш. Шерифов:
В РМЗ. За да ме направят сменен майстор,…
Р. Узунова:
Значи сте работили добре.
Ш. Шерифов:
Почти всеки месец ме награждават, нали,
не искам да говоря за себе си, но ето,
това има някакво значение…, така от
края на 1974 до 1981а. Навсякъде…, смених
още едно предприятие,… навсякъде, където
и да съм бил, бях примерен работник.
Р. Узунова:
Да. Кое беше другото предприятие?
Ш. Шерифов:
Това беше първото предприятие, само че
вече бяха открили клон в наш`то село. И
в 1980 година реших да ида във Варна да
работя. Почнах работа в Корабостроителния
завод “Георги Димитров“. Там също
работих 5 години, туй е до `85а година,
януари, където многократно съм бил
награждаван – дори… винаги са разчитали
на мен, дори на 9 септември, на празници…
викаха ме на работа, защото там често
имаше проблеми, …
Р. Узунова:
С плана?…
Ш. Шерифов:
… те разчитаха, нали… и аз, без да се
опъвам, отивах, работих. Както и да е.
След вече като стана това преименуване,
…по време на преименуването мен ме
вземаха запас, в Нова Загора, там ни
държаха 23 дена …
Р. Узунова:
И там ли ви преименуваха?
Ш. Шерифов:
Там точно, там ни преименуваха, бяхме в
един свинекомплекс…
Р. Узунова:
Сенокомплекс? Какво е то?
Ш. Шерифов:
Свинете гледат там…
Р. Узунова:
А, свинекомплекс! И там ви преименуваха
всички?
Ш. Шерифов:
За условията въобще не искам да…, въобще
не е за разправяне…
Р. Узунова:
И какво - строиха ви и ви казаха: избирайте
си имена?
Ш. Шерифов:
Работихме там, канали там копахме, през
цялото време там работихме и след една
седмица – в началото там ни водеха с
турски имена, след една седмица …
Р. Узунова:
А много турци ли бяхте там?
Ш. Шерифов:
Около 60 човека бяхме там…
Р. Узунова:
Да, все турци?
Ш. Шерифов:
Да, все турци. След една седмица един
ден дойдоха и казаха: от сега нататък
ще имате нови имена. Ние, естествено, не
се съгласихме, обаче там имаше хора
въоръжени - от армията, от МВРто, от
пожарната - всичките бяха въоръжени…
И така, един по един ни прибираха в една
стая, там щеш не щеш, насила вече… С мене
стана така: Един цивилен беше, извади
един списък и ми вика: избери си едно
име. Аз изобщо не погледнах списъка: „Не
виждам подходящо име”, викам. Точно
така му отговорих. Той ми казва: „Ти как
се казваш?” Викам: „Шукри се казвам.”
„Щом си Шукри, що не можеш да бъдеш
Шишман?” Казвам: „Вие го казвате.”
„Така ще стане! Щом аз казвам, така ще
бъде!” И така стана. Върнах се от там
след като ни освободиха, върнах се във
Варна, един - два дена си починах, това
беше през голямата зима …
Р. Узунова:
През коя зима?
Ш. Шерифов:
През голямата зима.
Р. Узунова:
Коя година?
Ш. Шерифов:
През `85а година. Един път, сутринта беше,
тръгнах за работа - понеже работим много,
към 6 – 7 хиляди…, през портала сутрин
много народ влизаше, всеки бърза за
работа да не закъснее и аз влизам
най-спокойно. Като влезнах вече, един
застана срещу мене, обърна се към мене
и каза: „Шукри, много се извинявам,
трябва да дойдеш с мене за една справка!”
Аз помислих, че тоя човек е от /…/, понеже
бях запас, помислих, че е във връзка с
това, че не съм бил на работа. И нищо не
ми дойде на акъла! Но като тръгнахме,
още двама застанаха от двете ми страни
и казаха: „Тръгвай с нас!”, и като
погледнах, чака една кола, и ме качиха
в колата. Казаха: „Ще отидем до града”.
Аз въобще нищо не очаквах, защото нищо
не бях направил… /…/ Това, което сега
ви разправям, точно така беше. Както и
да е. И ме закараха в Следствения отдел.
Бях към… там може би… към 7 и половина
– 8. И ме заключиха в една килия. Аз чукам
на вратата, дойде един старшина и викам:
„Много се извинявам, искам да се срещна
с началника, нали, да ми обяснят защо
съм тука, може да има някаква грешка, аз
смятам, че има някаква грешка, някакво
недоразумение…” „Той, каза, ще те
извика.” Тъй ме държаха цял ден. Аз още
веднъж направих опит…
Р. Узунова:
Ама вече ви бяха сменили името?
Ш. Шерифов:
Да, разбира се. Аз направих няколко опита
същия ден, … аз вече нямах часовник, те
всичко ми вземаха, което беше в мене…
и предполагах, че вече наближава вечерта
и след 5 часа сигурно ще се сетят и за
мене. Направих още един опит. Сега
старшината дойде и каза: „Той утре ще
те извика”. И аз най-спокойно, честно
ви казвам, си легнах. По едно време - сега
не знам колко беше часа - отвориха
килията, бяха трима старшини. Казаха:
„Тръгвай сега с нас!” Тръгвам аз,
слязохме в една стая, изглежда беше
дежурната стая…
Р. Узунова:
Какво беше?
Ш. Шерифов:
Дежурната стая. Влязох вътре, имаше едно
легло и една дълга голяма маса. Вътре
имаше един, който лежеше, но не спеше и
около мене 6 - 7 човека, все старшини
вътре. Единият от тях ми извади една
заповед и каза: „Трябва да се подпишеш.”
Казвам: „Каква е тая заповед?” „Ами не
е важно, вика, трябва да се подпишеш.”
Казвам: ”Аз, без да знам, не мога да се
подпиша.” „Ще се подпишеш, ще се
подпишеш!” Викам: „Аз не мога да се
съглася!” И един от двамата - аз не
очаквах - много силно ме удари през
лицето и аз паднах на пода. Разбрах, че
няма да стане… Най-после викам: „Много
ви моля, от човешка гледна точка, поне
да знам какво ще стане с мене?!” Той
каза: „В Белене ще те закараме.” „Добре”,
викам. Бях на ясно, нали съм бил в затвор.
Направо ми сложиха белезниците и ме
качиха в една катафалка.
Р. Узунова:
Катафалка?!
Ш. Шерифов:
Да, катафалка.
Р. Узунова:
Истинска катафалка, дето…?
Ш. Шерифов:
Да, истинска катафалка. И отпред шофьора,
до него един старшина с автомат…
Р. Узунова:
Такава катафалка, където носят трупове
на гробищата?
Ш. Шерифов:
Не, не. Катафалка викаме на тези, дето
карат престъпниците
Р. Узунова:
А, да, да, да.
Ш. Шерифов:
Разбирате ли? /…/
Р. Узунова:
Да, да, знам. С такива…, с решетки…
Ш. Шерифов:
А така… Но те са тъмни, въобще нямат
прозорци, имаше само едни дупчици...
Въобще нямах представа накъде се движим…
И ме качиха, и аз помислих, че ще ме
закарат във Варненския затвор. Аз дори
си помислих: дали няма да ме разстрелят
тия хора? Обаче въобще не се притеснявах,
бях много спокоен. Колата тръгна, аз съм
с белезниците, естествено. И като
тръгнахме, аз така в тъмното нищо не
мога да виждам, и през деня да е, нищо не
се вижда, защото вътре няма нито прозорци,
нито нищо… и все пак през дупките, така,
се разбира дали е нощ или е ден. Така
продължихме около час – два – три. И аз
още не мога да се ориентирам къде отиваме.
По едно време - нали работех малко като
шофьор и аз - забелязах през дупките
град Попово, точно прелеза забелязах…
и никогаш няма да забравя това…
Р. Узунова:
Прелеза?
Ш. Шерифов:
Да, прелеза на Попово, нали съм минавал
от там. И от там нататък вече със сигурност
разбрах, че ме карат на Белене. Беше
голям студ, едва се движеше колата, голям
сняг имаше, голям сняг… Не знам в колко
часа тръгнахме, нали беше през нощта,
защото нямах часовник, но точно в 12 часа
бяхме пред портала на затвора в Белене.
Аз просто нямах сили да сляза от колата,
просто … как да ви кажа, бех замръзнал
направо. Така или иначе, това никога
няма да го забравя!
Р. Узунова:
И защо? Нали вече ви бяха прекръстили?
Ш. Шерифов:
Аз и до ден днешен … нали, ние често си
мислим, често се сещаме…, все си задаваме
тоз въпрос…
Р. Узунова:
И колко време стояхте в Белене?
Ш. Шерифов:
Аз седях 8 месеца.
Р. Узунова:
А нещо, присъда, дадоха ли ви?
Ш. Шерифов:
Абсолютно нищо. Не присъда, не следствие
– нищо.
Р. Узунова:
А като ви освободиха?
Ш. Шерифов:
През това време… Искам да кажа още нещо…
През това време ни затвориха в едни стаи
- имаше и килии, имаше и стаи. Ние бяхме
много - към 600 човека. Но това после го
разбрахме, защото нямахме контакт с
никой друг, само с тези, с които бяхме в
една килия… а с другите, дето са в други
стаи, от къде са?, що са? - нямахме контакт
с тях… Това така продължи 3 месеца. За
килиите да не говоря, бяха тъмни килии…
Р. Узунова:
В тъмни килии ви държаха? Сам или с други
хора?
Ш. Шерифов:
Всичките, всичките…
Р. Узунова:
А всичките заедно колко души?
Ш . Шерифов:
В нашта килия бяхме 8 човека. /…/ След
като минаха вече 3 месеца, един ден
отвориха вратите, защото нали, сутрин
в 6 часа отваряха, да, за тоалетна 5 минути
ли там ни даваха време, заключат наш`та
килия и отварят друга килия, за да нямаме
контакт с други. Затуй не знаехме в
началото колко човека сме там. Чак след
3 месеца, в средата на април един ден
дойдоха и отвориха всичките врати на
всичките килии…
Р. Узунова:
И ви пуснаха навън?
Ш. Шерифов:
Да, но не навън, а в коридора. Ние дотогава
– ни разходка, абсолютно нищо. В коридора
ни пускаха, и тогава ние почнахме да се
интересуваме: ти от къде си?,… и тъй
нататък. И от него ден вече… След няколко
дена дойдоха пак, /…/ пликове за писма
и ни задължиха да пишем на нашите близки
къде се намираме. Дотогава обаче никой
не знаеше.
Р. Узунова:
Три месеца никой не знаеше къде се
намирате?
Ш. Шерифов:
До тогава никой не знаеше къде се
намираме, никой… Не знаят къде се
намираме, никой, нашите близки са идвали
дотам …
Р. Узунова:
Да, но нищо не са им казали?!
Ш. Шерифов:
Казвали: такива хора няма и некой ден
какво стана, не знам, още не бе ясно, нали
/…/ само се съмнявам какво ги накара /…/
да напишем писма до наште близки и с по
две-три изречения само … и след това ни
пуснаха вече, така, преместиха ни на
друг обект…
Р. Узунова:
Къде ви преместиха, на втори обект?
Ш. Шерифов:
Там условията бяха по-добри, но, но в
смисъл … само външната врата се заключваше
на килиите, а на стаите вратите бяха
постоянно отворени.
Р. Узунова:
Така, а храната?
Ш. Шерифов:
Храната пък въобще да не говорим, то не
беше храна, аз никогаш няма да го забравя
това…
Р. Узунова:
А вярно ли, че свинско са готвили?
Ш. Шерифов:
Свинско ли? То не е свинско, ами нещо,
как да ви кажа…
Р. Узунова:
Сланина?
Ш. Шерифов:
И сланина да е, пак ще е добре! Как да ви
кажа, ние имахме, нали, наши приятели –
българи, те не искаха да го ядат, не
можеше просто…, карантии ли, какво ли,
от миризмата просто … А пък за хляба да
не ви кажа: то не е хляб, а като камък, не
е хляб, а е черно, нещо като … като че ли
не от брашно…
Р. Узунова:
А работата?
Ш. Шерифов:
А, работата?! Още нещо да ви кажа също: в
нашата килия /…/ имаше един чувал с лук,
/…/ Нали за работата ме питахте. Започнахме
да работим от 20 април нататък.
Р. Узунова:
Колко часа на ден ви караха да работите?
Ш. Шерифов:
8 - 9 часа
Р. Узунова:
Тежка ли беше работата?
Ш. Шерифов:
По строежите, те строяха един блок на
работещите в МВРто
Р. Узунова:
Да, да. От Белене?
Ш. Шерифов:
От Белене…, Някои отиваха на острова
/…/, някои отиваха да копаят. Постоянно
искат работници /…/ не ми дадоха да
излизам навънка…
Р. Узунова:
Не ви даваха да работите, така ли? /…/ И
след това, как ви освободиха?
Ш. Шерифов:
След като се върнахме, да ви кажа …
Р. Узунова:
Как ви освободиха? …
Ш. Шерифов:
Само пропуснах да ви кажа една работа:
тогава, когато бях в Белене, баща ми беше
тежко болен, той беше дори на смъртно
легло,… аз понеже направих няколко
опита да се свържа с него по телефона,
ако не аз, нали, те да се обаждат, не до
нас, до нашето кметство, нали... Един ден,
най-после, един, Узунов се казваше, който
се представяше, че бил в София от
Държавно-следствения отдел, в Белене,
и той отговаряше за нас. Той ме прие и
каза: Какво искаш? - пита ме той. Тъй-тъй
е работата, нали, просто да разбера за
баща си, какво е положението с него? Той
ми извади досието и почна да разглежда
страниците. По едно време ми каза: Абе
ти си бил най-добрия работник на гр.
Варна, каза, /.../ Да, щом е така, викам, щом
е така, за награда ли ме докарахте тука?
Той веднага обърна на друга тема…
Мисълта ми беше, че баща ми, докато бях
в Белене, починал.
Р.Узунова:
И не ви казаха?
Ш. Шерифов:
Дори не ми казаха. Въпреки, че са пратили
телеграмите – от Съвета, и направили
постъпки всевъзможни… Но аз чак след
два месеца се научих за смъртта на баща
ми. За това нещо, как да ви кажа, няма да
мога да го забравя.
Р. Узунова:
Как ви освободиха? Как ви казаха:
освобождаваме ви?
Ш. Шерифов:
Просто те имаха една тактика… знаете
ли, аз там се срещнах с всички мои бивши
приятели, с които сме били в Старозагорския
затвор…
Р. Узунова:
Аха, отново акция…
Ш. Шерифов:
С всичките, без изключение. Имаше някои,
които бяха изселени още `78а година,
всичките бяха там.
Р. Узунова:
Значи профилактична…?
Ш. Шерифов:
Много интелигентни хора бяха. Аз добре
ги познавам. Първо тях ги пуснаха.
Р. Узунова:
Първо интелигентите!? /…/
Ш. Шерифов:
Поне така, по интелигентните, първо тях
ги освободиха. Аз бях освободен на 23
септември, доколкото си спомням.
Р. Узунова:
Коя година?
Ш. Шерифов:
`85а година.
Р. Узунова:
И след това?
Ш. Шерифов:
Обаче моите истински мъки почнаха
оттогава. Тогава също беше много лошо
…
Р. Узунова:
Работа не можехте да намерите?
Ш. Шерифов:
8 месеца стоях без работа, защото не бях
добре, дори и до ден днешен,… въпреки
това винаги съм работил добре, не искам
да с хваля…
Р. Узунова:
8 месеца без работа. След туй?
Ш. Шерифов:
След туй отивам да си търся работа в
тези предприятия, където съм работил и
където съм бил за пример…
Р. Узунова:
Да, и не ви искат!?
Ш. Шерифов:
Не, не могат да ме приемат. Един ден
единият, от директорите, ми каза: „Няма
да ти дам, казва, защото…”
Р. Узунова:
Един момент, един момент… (лентата
свършва)
(22.08.1989 г., ролка
№ 370)
Интервю с два
пъти депутата в Народното събрание (от
1976 и 1986 г.) Халил
Ибишоглу, бригадир,
живеещ от 1986 г. в Турция
Р.Узунова:
Халил Ибишоглу, вие бяхте народен
представител, бяхте член на Народното
събрание два мандата - от 1976 до 1986 година.
Как стана така, че един турчин бе избран
за народен представител?
Халил Ибишоглу:
Мисля, че много добре се знае, че
директивите в Народна Република България
идват направо от горе. Първо, от Политбюро,
след това - от ОФ, вече по-надолу до
Окръжните комитети на партията, до
Окръжните съвети и т. н. Предложението
да стана народен представител дойде от
горе. Аз първо отказах. Обаче разбрах,
че не може да се откажа: ако откажа да
бъда народен представител, ще ми се
усложни работата и ще имам натиск върху
мене… и помислих, и от друга страна - по
такъв начин ще бъда полезен за турците
в България.
Р.Узунова:
Но защо все пак се спряха точно на вас,
защо определиха вас?
Х. Ибишоглу:
Причината, за да се спрат точно на
мене?... Аз работих като ръководител на
бригада в с. Медовец. Работих честно,
нали, дето се казва, работих неуморно,
денонощно. И друго нещо - в Народното
събрание трябва да има представител от
турското население, които уж, наглед,
така,… за да може да се покаже на външния
свят, че в Народното събрание има и хора
турци.
Р.Узунова:
И така, в Народното събрание вие трябваше
да представлявате турското етническо
малцинство. Можахте ли наистина да го
представлявате? Можахте ли да защитавате
правата му? Можахте ли да му помогнете
- на това население?
Х. Ибишоглу:
Това абсолютно не е възможно - да се
представи турското население в България.
Понеже… системата се знае: турци -
народни представители не са членували
във външната политика, не са членували
във вътрешната политика на страната.
Р.Узунова:
Т.е. не са им давали възможност да се
занимават с тези въпроси, да бъдат в
тези Комисии, които се занимават с
външната политика, така ли? А определяха
по- малки области за вас?
Х. Ибишоглу:
Да, по-малки области. Аз мога и туй да
кажа: през тези десет години другите
Комисии, с парламентарните групи, са
излезли извън пределите на България, в
чужбина, да обсъждат проблеми, свързани
с външния свят на България. А ние, турците,
не сме имали такава възможност.
Р.Узунова:
А какъв е, според вас, механизмът на
Народното събрание? Дали той е един
Парламент, в който се обсъждат проблеми,
поставят се проблеми, има възражения,
има съгласие, или…?
Х. Ибишоглу:
Въпросите, преди да дойдат в Народното
събрание на дневен ред, първо се обсъждат
от Политбюро на БКП, след това идват до
Комисиите на Народното събрание, което…
така, на практика уж се обсъждат, но в
тия комисии абсолютно, аз мога да кажа,
че нищо не се обсъжда. Хората, които ще
се изказват, които ще правят дискусии
по въпросите, те предварително се
подготвят, дори изказването им минава
през няколко инстанции, за да потвърдят
политиката на Партията.
Р.Узунова:
Вие сте били народен представител и по
времето на най-големите акции по
асимилаторската политика, по промяната
на турските имена с български. Този
въпрос беше ли поставен в Народното
събрание? Беше ли обсъждан?
Х. Ибишоглу:
В Народното събрание такъв въпрос не е
поставян, а и абсолютно не е обсъждан
от хората, които се намират в Парламента.
Аз мога, и това мога да кажа: когато
започнаха акциите в Кърджалийски окръг,
поставих въпроса пред отговорните хора
и ги попитах: Какво става с турското
население в Кърджалийски окръг? На мен
ми се отговори така … От една страна,
аз исках този въпрос да се постави на
дневен ред в Народното събрание, понеже
се казва: турците в България доброволно
си смениха имената. Мисля, че щеше да
бъде правилно да се постави пред Народното
събрание и да се гласува. Абсолютно
такъв дневен ред не е имало в Народното
събрание и такъв закон не е приет. На
мен ми се каза такова нещо, казаха: това
е работа на Политбюро и всичко в тайна
се държи; ако много се бъркаш в тия
работи, можеш да бъдеш погубен.
Р.Узунова:
Вие бяхте народен представител и по
времето, когато в България започна да
се говори за ново политическо мислене,
когато започна да се преосмисля и
вътрешната, и външна политика. Имаше ли
поне по този проблем сериозни, задълбочени
дебати?
Х. Ибишоглу:
Аз направо мога да отговоря: абсолютно
не. Имаше само предложения и гласуване.
Впрочем, през мойто време, аз не съм
виждал да има.
Р.Узунова:
За тези 10 години - от `76а до `86а година -
не се ли намери поне един народен
представител, който да не е съгласен с
някои от внесените проекто-предложения,
с проекто-законите?
Х. Ибишоглу:
Сега, между другото, мога да кажа и това:
имало е двама-трима души. Обаче тия хора
са нарочно са подготвени, нарочно - така
да се покаже, че има демокрация в Народното
събрание, има свобода в тая страна. А
това са били хора подготвени, нали, от
страна на Политбюро да кажем, от страна
на Окръжните комитети, само и само да
кажат: ето, виждате ли, ние всичко вършим
на демократическа основа.
Р.Узунова:
Все пак странно е, че един човек, един
народен представител, е решил да напусне
България. Кои бяха причините?
Х. Ибишоглу:
За да напусна България причините бяха,
че през тия десетте години /а по-преди
аз разбрах, че в България няма живот, не
че за турците, а за останалото население./…
всичко се върши по шаблон, по решение
на Политбюро на Партията.
Р.Узунова:
А по време на кампанията за смяна на
турските имена, вие сменихте ли името
си?
Х. Ибишоглу:
Да, смених, и то насила. Първата стъпка
на полицията беше да се срещнат с мене.
Шест човека бяха. Дойдоха при мене и ми
казаха, че трябва да си променя моето
име.
Р.Узунова:
Как станахте вие депутат в Народното
събрание - с турското си име или с
българското?
Х. Ибишоглу:
С турското име.
Р.Узунова:
И по време на този десет годишен период,
по време на тези два мандата в Народното
събрание, ви накараха да смените името
си, така ли? Кога?
Х. Ибишоглу:
Моето име се смени през `85а година, януари
месец. Преди това предложения към мене
да си променя името не е имало.
Р.Узунова:
А как беше българското ви име?
Х. Ибишоглу:
Любомир Алексиев.
Р.Узунова:
И през `85а година същият народен
представител, който е носил турското
име, изведнъж започва да се появява в
Народното събрание с българско име,
така ли?
Х. Ибишоглу:
Да.
Р.Узунова:
И това никого не учуди от другите народни
представители? Че до вчера са ви наричали
с едно име и от днес трябва да ви зоват
с друго? Никой ли не се изненада?
Х. Ибишоглу:
Аз мога това да кажа: аз само не мога да
цитирам имена, понеже се страхувам за
живота на моите колеги, които бяха
представители там, дори тия народни
представители, мои колеги не бяха
съгласни. Не бяха съгласни да се променят
имената на турците и през цялото време,
до когато аз бях в Народното събрание
- `85а и `86а година, не ми викаха по
българското име. Винаги ми казваха:
другарю Ибишев.
Р.Узунова:
В сп. "Нова светлина" има рубрика
"Българин да се наричам". Странното
е, че през август `86а година в това
списание е имало очерк и за вас. Вие ли
сте участвали? Вие ли сте го написали?
Х. Ибишоглу:
Сега, аз мога само това да кажа: аз през
август, на 3и август бях в Турция.
Невъзможно е аз да пиша, не съм писал
такива работи и такива данни от мен не
са взети. (…)
(4.06.1989 г., ролка
№ 391)
